Джон Гришам
Бялата къща (9)

Гледах двете кутии и очите ми се насълзиха. Дотогава не си бях давал сметка как сме я закъсали.

Татко се трепа на полето шест месеца, а сега всичко се беше провалило. Когато дъждовете заваляха, аз реших да боядисам къщата.

Правех го за хубаво. Защо тогава се чувствах толкова зле?

Взех четката, отворих една кутия и се захванах да довърша работата си. Боядисвах бавно с дясната ръка и бършех сълзите си с лявата.

Първата слана щеше да попари каквото беше останало от градината. Това обикновено ставаше към средата на октомври, макар че алманахът, който татко четеше като Библията, вече на два пъти беше сбъркал датата. Въпреки това баща ми продължаваше да го преглежда с първата си чаша кафе. Той предлагаше безкрайни поводи за притеснение.

Тъй като не можехме да берем памук, вниманието ни беше насочено към градината. Всички отивахме там след закуска. Всяка вечер майка ми беше сигурна, че ще падне слана, ако не днес, то утре. И така нататък.

Цял час се мъчих с граха. Дядо, който мразеше градинската работа повече и от мен, береше зелен боб. Баба помагаше на мама да обере останалите домати. Татко мъкнеше кошниците напред-назад под надзора на жена си. Когато мина покрай мен, аз го попитах:

— Може ли да ида да боядисвам?

— Питай майка си.

Така и направих, а тя каза да набера още една кошница грах и да почвам. Градината не беше виждала такова бране. До обед нямаше да остане и едно бобче.

Скоро се върнах към самотното си боядисване. Предпочитах тази работа пред всяка друга освен карането на грей-дер. Само дето всъщност не можех да карам и щяха да минат години, докато се науча. Боядисването обаче беше друго нещо. От гледане на мексиканците бях научил много и бях подобрил техниката си. Размазвах боята колкото можех по-тънко, така че двете кутии да ми стигнат за по-дълго.

Татко най-после пристигна в плоскодънната лодка на мистър Джетър. Мотора го нямаше, но лодката плаваше лесно по силното течение. Татко използваше веслото като кормило и спря под моста точно до нас. Двамата с дядо измъкнаха лодката от реката и я пренесоха до камиона. После се върнахме до пътя на Лечър, където я свалихме и я избутахме до края на водата. Скочихме в нея. Краката ни бяха целите кални. Възрастните гребяха по тесния път на педя над земята, а край нас се нижеха редове похабен памук.

Колкото по-навътре стигахме, толкова по-дълбока ставаше водата. Вятърът се усили и почна да ни отвява към памука. Дядо и татко гледаха небето и клатеха глави.

Всички бяха на предната веранда, чакаха със страх и следяха всяко наше движение, докато лодката ни пресичаше езерото около къщата им. Предните стъпала бяха залети. На верандата имаше поне педя вода. Закарахме лодката пред къщата, където мистър Лечър я издърпа. Водата му стигаше до гърдите.

Погледнах изплашените и тъжни лица на верандата. Дрехите им бяха още по-окъсани от миналия път. Бяха слаби и изпити, сигурно от глад. По-малките ми се усмихнаха и аз изведнъж се почувствах много важен. Либи Лечър излезе напред с бебето, завито в старо одеяло. Никога досега не я бях виждал и не можех да повярвам колко е хубава. Русолявата й коса беше дълга и опъната на опашка. Очите й бяха светлосини и блестяха. И тя беше висока и слаба като другите. Когато се качи в лодката, татко и дядо я прихванаха. Тя седна до мен с бебето и аз изведнъж се оказах лице в лице с новия си братовчед.

— Казвам се Люк — рекох аз, макар че това едва ли беше най-подходящото време за запознанство.

— Аз съм Либи — отвърна тя и ми се усмихна така, че сърцето ми се разтупка. Бебето спеше. Не беше пораснало много от миналия път, когато го видях от прозореца в нощта на раждането му. Беше малко, сбръчкано и сигурно гладно. Е, баба го чакаше.

Рейфърд Лечър се качи в лодката и седна колкото се може по-далеч от мен. Той беше един от тримата, които ме бяха нападнали миналия път. Пърси, най-голямото момче и водачът на побойниците, се криеше на верандата. Качиха още две деца, а после и мистър Лечър скочи при нас.

— Ще се върнем след няколко минути — каза той на жена си и на другите, които оставаха на верандата. Те ни гледаха, сякаш са обречени да умрат.

Скоро заваля и вятърът смени посоката си. Татко и дядо гребяха с всички сили, но лодката едва се движеше. Мистър Лечър се хвърли във водата и за миг съвсем изчезна. После намери дъното и се изправи, потопен до кръста във вода. Хвана едно въже до носа и ни задърпа по пътя.

Вятърът продължаваше да ни тласка към памука и затова татко скочи от лодката и започна да я бута отзад.

— Внимавай със змиите — предупреди отново мистър Лечър. И двамата бяха мокри до кости.

— Една змия за малко да ухапе Пърси — каза ми Либи. — Доплува на верандата. — Тя се беше надвесила над бебето и се опитваше да го скрие от дъжда.

— Как се казва? — кимнах към него аз.

— Още си няма име.

Такава глупост не бях чувал. Бебе без име. Повечето бебета на баптисти си имаха по две-три още преди да дойдат на бял свят.

— Кога се връща Рики? — прошепна тя.

— Не знам.

— Добре ли е той?

— Да.

Явно примираше да чуе нещо за него и това ме караше да се чувствам неловко. Все пак не беше неприятно да седиш до такова хубаво момиче и то да ти шепне в ухото. Братчетата и сестричетата й следяха приключението с ококорени очи.

По-близо до пътя водата стана плитка и най-накрая лодката заседна в калта. Излязохме и натоварихме децата в камиона. Дядо седна зад кормилото.

— Люк, ти оставаш с мен — каза татко. Камионът тръгна на заден, а мистър Лечър и баща ми обърнаха лодката и почнаха да я дърпат и бутат обратно. Вятърът беше толкова силен, че трябваше да се притиснат към нея. Аз се возех сам с наведена глава и гледах да не се измокря много. Студените капки ме удряха все по-силно.

Когато наближихме, в езерото около къщата се бяха надигнали вълни. Мистър Лечър отново издърпа лодката и закрещя на жена си. Тя му подаде едно дете от верандата. Едва не го изтърваха, когато вятърът изви и блъсна лодката назад. Пърси подаде дръжка на метла и аз я сграбчих, за да върнем лодката до верандата. Татко крещеше нещо, мистър Лечър също. Оставаха четири деца и всички искаха да се качат наведнъж. Аз им помогнах да влязат едно по едно.

— Внимавай, Люк — повтори десетина пъти татко.

Когато децата се качиха, мисис Лечър метна един чувал, явно пълен с дрехи. Предполагах, че други нямат. Чувалът падна до краката ми и аз го стиснах, сякаш беше много ценен. До мен седеше едно босо момиченце — те всичките бяха боси — с ризка без ръкави. Зъзнеше от студ и се държеше за крака ми, сякаш вятърът ще я отнесе. В очите й имаше сълзи, но когато я погледнах, тя ми благодари. Мисис Лечър се качи в лодката между децата си и се развика на мъжа си, защото той й крещеше. Когато лодката се напълни и в къщата не остана никой, обърнахме и потеглихме към пътя. Ние в лодката стояхме с наведени глави, за да се пазим от дъжда.

Татко и мистър Лечър се бореха с всички сили да я бутат срещу вятъра. На места водата им стигаше само до колене. Но след няколко крачки пак се вдигаше до гърдите им и им пречеше да пазят равновесие. Мъчеха се да карат по средата на пътя и да не влизат в памука. Обратния път изминахме много по-бавно.

Дядо не ни чакаше. Не му беше стигнало времето да остави първата групичка и да се върне за втората. Когато стигнахме до калта, татко върза лодката на мистър Джетър за един стълб от ограда и каза:

— Няма смисъл да чакаме тук.

Нагазихме в калта и се борихме с вятъра и дъжда, докато се добрахме до реката. Техните деца се страхуваха от моста и пищяха като луди. Бяха се вкопчили в родителите си. Мистър Лечър носеше чувала. По средата на моста аз погледнах дъските пред себе си и забелязах, че и мисис Лечър е боса като децата си.

Когато прекосихме моста, видяхме дядо да се задава.

Баба и мама ни чакаха на задната веранда, където бяха стъкмили нещо като поточна линия. Те посрещнаха втората вълна деца и ги заведоха до другия край на верандата, където имаше купчина дрехи. Гостите се съблякоха, кой притеснено, кой не, и се облякоха в неща, които се предаваха в нашето семейство от десетки години. После ги заведохме в кухнята, където имаше достатъчно ядене за няколко обяда. Баба беше извадила наденица и шунка и беше направила два тигана питки. Масата беше покрита с големи купи от всички зеленчуци, които майка ми беше отгледала през последните месеци.

Семейство Лечър се скупчиха около масата до един. Само бебето спеше някъде. Почти не говореха — не знам дали от срам, от облекчение или просто от глад. Подаваха си купите и от време на време си казваха „благодаря“. Мама и баба направиха чай и се засуетиха около тях. Аз ги гледах от вратата. Татко и дядо бяха на предната веранда, пиеха кафе и гледаха как дъждът утихва.

Докато гостите ядяха, ние отидохме във всекидневната, където баба беше запалила огън в камината. Петимата седнахме край него и дълго време слушахме семейство Лечър в кухнята. Говореха тихо, но вилиците и ножовете им дрънчаха. Бяха на топло и безопасно място и не умираха от глад. Как можеше да има толкова бедни хора?

Открих, че вече не мога да мисля лошо за тях. Те бяха хора като нас, само че имаха нещастието да се родят изполичари. Не беше хубаво да ги презирам. Пък и Либи ми харесваше.

Вече се надявах, че може би и тя ме харесва.

Докато се наслаждавахме на добрината си, бебето се разрева някъде из къщата. Баба скочи и изчезна.

— Ще ида да го нагледам — долетя гласът й от кухнята. — Вие си дояжте.

Не чух някой от тях да става от масата. Това бебе плачеше, откакто се беше родило, и те му бяха свикнали.

Ние обаче не бяхме. То плака през остатъка от обяда. Баба го разнася цял час из стаята, докато родителите ми и дядо отведоха семейство Лечър до новото им жилище в плевнята. Либи се върна с тях да нагледа бебето, което продължаваше да реве. Дъждът беше спрял, така че мама го взе да го разходи около къщата, но то не млъкна и навън. Не бях чувал някой да се дере така неспирно.

Следобед вече не издържахме. Баба опита няколко от домашните си лекарства, леки отвари, които само влошиха нещата. Либи го полюля на люлката, но полза никаква. Баба му пя и танцува из къщата; ревът според мен само се усили. Мама го поноси на ръце. Татко и дядо отдавна бяха изчезнали. Аз исках да избягам и да се скрия в силоза.

— Не съм виждала такива колики — каза баба.

По-късно, докато Либи отново люлееше бебето на предната веранда, по дочух един разговор. Другата ми баба, която беше умряла и която бе живяла в града в боядисана къща, навремето ми дала няколко лъжички ванилов сладолед. Аз веднага съм спрял да плача и след няколко дни коликите ми минали.

След известно време пак съм получил пристъп. Баба по принцип не държеше купешки сладолед в камерата. Родителите ми запалили камиона и тръгнали към града. По пътя аз съм спрял да плача и съм заспал. Те решили, че номерът бил в движението.

Мама ме прати да намеря баща ми. Тя взе бебето от Либи, която нямаше търпение да се отърве от него, и след малко тръгнахме към камиона.

— В града ли ще ходим? — попитах аз.

— Да — отговори майка ми.

— Ами то? — попита татко и посочи бебето. — Нали е тайна.

Мама беше забравила за това. Ако ни видеха в града с чуждо бебе, клюките нямаше да имат край.

— Ще преценим на място — каза тя и блъсна вратата. — Хайде да тръгваме.

Татко запали мотора и тръгна на заден. Аз бях по средата, а бебето беше само на няколко сантиметра от рамото ми. След кратка пауза то отново избухна в плач. Докато стигнем до моста, ми идеше да го изхвърля през прозореца.

Щом пресякохме реката обаче, се случи нещо странно. Бебето постепенно притихна и заспа здраво. Мама се усмихна на татко, сякаш искаше да рече: „Нали ти казвах.“

По пътя за града родителите ми не спряха да си шепнат. Решиха майка ми да слезе от камиона до църквата и да прескочи до Поп и Пърл за сладолед. Притесняваха се, че Пърл ще се учуди защо не купува нищо друго и защо изобщо майка ми е в града в сряда следобед. Решиха да не й казват нищо и да я оставят да се измъчва от собственото си любопитство. Колкото и умна да беше, Пърл нямаше да се сети, че сладоледът е за едно незаконородено бебе, скрито в камиона ни.

Спряхме до църквата. Никой не гледаше, така че мама ми прехвърли бебето със строги инструкции как да държа едно такова същество. Докато затвори вратата, то вече беше зейнало, очите му светеха, а дробовете му бяха пълни с гняв. Изрева два пъти и едва не ме изплаши до смърт, преди татко да запали мотора и отново да тръгне да кръстосва улиците на Блек Оук. Бебето ме погледна и се умири.

— Само не спирай — казах аз на татко.

Минахме покрай магана, който изглеждаше мрачен и запустял. Заобиколихме зад методистката църква и училището, а после завихме на юг по главната улица. Мама излезе от бакалничката с хартиена торбичка в ръка. Пърл, естествено, вървеше след нея и не млъкваше. Те си приказваха, а ние минахме покрай тях. Татко им помаха, сякаш нямаше нищо необичайно.

Просто си знаех, че ще ни хванат с бебето. Един силен писък и целият град щеше да научи тайната ни.

Пак обиколихме магана и когато се насочихме към църквата, видяхме мама да ни чака. Щом спряхме да я вземем, бебето се ококори. Долната му устна затрепери. Беше готово да запищи, когато аз го подадох на мама и казах:

— Подръж го малко.

Излязох от камиона, преди тя да успее да влезе. Бързината ми ги учуди.

— Къде отиваш, Люк? — попита татко.

— Искам да купя боя. Вие покарайте малко.

— Влизай в камиона! — викна той.

Бебето изплака и майка ми бързо се пъхна вътре. Аз се скрих зад камиона и побегнах с всичка сила към улицата. Зад мен се чу нов писък, макар и не толкова силен, и камионът потегли.

Изтичах до железарския магазин и поисках три кутии бяла блажна боя.

— Имаме само две — каза продавачът.

Онемях от изненада. Как така ще им свърши боята?

— Ще ми докарат до другия понеделник — каза той.

— Дай ми двете — казах аз.

Сигурен бях, че няма да ми стигнат, но му дадох шест банкноти по един долар, а той ми върна рестото.

— Дай да ти ги занеса — предложи той.

— Не, мога и сам — казах аз и хванах двете кутии. Вдигнах ги с мъка и ги помъкнах към изхода, като едва не се спънах. Изнесох ги от магазина на тротоара. Огледах се за кола и се ослушах за бебешки плач. Слава богу, беше съвсем тихо.

Пърл пак излезе на тротоара пред магазина си и се зао-зърта. Аз се скрих зад една паркирана кола. После видях нашият камион да се задава от южния край, като едва-едва пъплеше и изглеждаше много подозрителен. Татко ме зърна и спря посред улицата. Напънах се да вдигна боята и хукнах към камиона. Татко слезе да ми помогне. Аз скочих в каросерията и той ми подаде кутиите. Предпочитах да се возя отзад, по-далеч от най-малкия Лечър. Точно когато татко пак седна зад кормилото, бебето изписка.

Камионът потегли и то млъкна.

— Здрасти, Пърл! — извиках аз, докато минавахме край нея.

 

Либи седеше на предните стълби с баба и ни чакаше. Когато камионът спря, бебето пак се разрева. Жените го занесоха в кухнята и взеха да го тъпчат със сладолед.

— Всичкият бензин в окръг Крегхед не може да го накара да млъкне — каза татко.

Слава богу, сладоледът го успокои. Малкият Лечър заспа в ръцете на майка ми.

Тъй като ваниловият сладолед беше подействал, когато аз съм бил болен, въпросното лекарство беше прието за още едно доказателство, че сме братовчеди. Това не ме радваше особено.

В никакъв случай не бяхме планирали пълна плевня съседи. И макар отначало да се радвахме на собствената си християнска доброта и състрадателност, скоро почнахме да се питаме докога ще стоят. Пръв повдигнах въпроса на вечеря; обсъждахме надълго и нашироко събитията през деня и аз се обадих:

— Според вас кога ще си тръгнат?

Дядо смяташе, че ще си идат още щом водата спадне. Да живееш в чужда ферма беше допустимо при изключителни обстоятелства, но никой, който малко от малко се уважава, нямаше да остане и ден повече от необходимото.

— Какво ще ядат, като се върнат? — попита баба. — Троха не е останала в онази къща. — Тя предрече, че те ще останат до пролетта.

Татко сметна, че паянтовата им къща няма да издържи наводнението и те няма да имат къде да се върнат. Освен това нямаха камион, нито някакво друго превозно средство. И без това от десет години земята им не можеше да ги изхрани. Къде другаде да идат? Тази перспектива сякаш не се хареса на дядо.

Мама главно слушаше, но по едно време каза, че те не са от хората, които се срамуват да живеят в чужда плевня. Освен това се притесняваше за децата — не само за очевидните проблеми със здравето и недохранването, а и за тяхното образование и духовност.

Дядовата прогноза за скорошно заминаване беше обсъдена и в крайна сметка отхвърлена. Трима на един. Четирима, ако се броеше и моят глас.

— Ще се оправим някак — каза баба. — Имаме достатъчно храна и за нас, и за тях. Те са тук, нямат къде другаде да идат, и ние ще са погрижим за тях. — Никой нямаше намерение да спори с нея. — Бог не случайно е дал плод на градината ни — добави тя и кимна към майка ми. — Според Лука Исус казва: „Кани бедни, маломощни, хроми, слепи и ще бъдеш блажен.“

— Ще заколим две прасета вместо едно — каза дядо. — Ще имаме много месо за зимата.

Прасетата се колеха в началото на декември, когато беше студено и бактериите умираха. Всяка година едно прасе се застрелваше в главата, попарваше се с вряла вода, провесваше се от дървото до бараката с инструменти, изкормваше се и се нарязваше на парченца. От него се правеше бекон, шунка, наденица, салам и пушени ребра. Използваме всичко — езика, мозъка и краката. „Всичко освен квиченето“, казваха възрастните. Съседът ни мистър Джетър беше добър касапин. Той надзираваше изкормването и сам вадеше по-важните части. Плащахме му с една четвърт от най-крехкото месо.

Когато за пръв път видях как се убива прасе, избягах зад къщата и повърнах. След време обаче промених мнението си — ако искаш да имаш шунка и бекон, трябва да си заколиш прасе. Само че и два шопара нямаше да изхранят семейство Лечър до пролетта. Те бяха единайсет души заедно с бебето, което в момента караше на ванилов сладолед.

Докато говорехме за тях, аз взех да мечтая да ида на север.

Пътуването ми се струваше по-привлекателно. Жал ми беше за семейство Лечър и се гордеех, че ги спасихме. Знаех, че като християни сме длъжни да помагаме на бедните. Разбирах всичко това, но не можех да си представя цяла зима да живея с всички тези дечурлига. Скоро щях да се върна в училище. Те с мен ли щяха да дойдат? Като нови ученици може би трябваше да ги представя? Какво щяха да си помислят приятелите ми? Очаквах само унижения.

А след като живееха у нас, беше само въпрос на време голямата тайна да излезе наяве. Всички щяха да разберат, че Рики е бащата на бебето. Пърл щеше да се досети къде отива ваниловият сладолед. Все нещо щеше да се обърка и с нас щеше да е свършено.

— Наяде ли се, Люк? — попита татко и ме изтръгна от мислите ми.

Чинията ми беше празна. Всички я погледнаха. Трябваше да поговорят насаме. Това беше знак да си намеря някаква работа.

— Много беше вкусно. Може ли да ставам? — изрецитирах аз.

Баба кимна, аз отидох на задната веранда и блъснах вратата така, че да се чуе. После се промъкнах обратно в тъмното на една пейка до кухненската врата. Оттук се чуваше всичко. Те се притесняваха за парите. Заемът щеше да бъде отсрочен до другата пролет и тогава щяха да му мислят. И другите сметки можеха да се отложат, макар че дядо мразеше да закъснява.

По-важното беше да издържим зимата. Храната не беше проблем. Трябваше да имаме пари за основни неща като електричество, газ и бензин за камиона, а също за кафе, брашно и захар. Ами ако някой се разболее и му потрябват лекарства? Ами ако камионът се развали и трябват резервни части?

— Тази година не сме давали нищо на църквата — каза баба.

Дядо пресметна, че около трийсет процента от реколтата е на полето. Ако времето се оправеше и памукът изсъхнеше, все можехме да спасим нещичко. Това щеше да донесе малко пари, но маганът щеше да задържи повечето от тях. Пък и двамата с татко не вярваха да оберат повече памук през 1952-ра.

Парите бяха проблем. Почти ги бяхме свършили, а нови нямаше откъде да дойдат. Едва щяха да ни стигнат за бензин и електричество до Коледа.

— Джими Дейл ми пази място в завода на „Буик“ — каза татко. — Но не може да чака дълго. Точно сега няма много работа. Трябва да действаме.

Според Джими Дейл в момента надницата била три долара на час, работело се четирийсет часа седмично, но можело и извънредно.

— Той казва, че можело да изкарвам почти двеста долара седмично — каза татко.

— Ще ви пращаме колкото можем — добави майка ми.

Дядо и баба уж протестираха, но всички знаеха, че решението е взето. В далечината се чу шум, който ми се струваше смътно познат. Докато приближаваше, аз потръпнах и съжалих, че не съм се скрил на предната веранда.

Бебето пак беше тук, ревеше и явно умираше за ванилов сладолед. Аз се измъкнах от верандата и направих няколко крачки към плевнята. В сенките видях Либи и мисис Лечър да идват към къщи. Скрих се зад кокошарника и се заслушах, докато минаваха край мене. Неспирният рев огласяше фермата ни.

Баба и мама ги посрещнаха на задната веранда. Запалиха лампа, надвесиха се над малкото чудовище, а после го внесоха вътре. През прозореца видях как татко и дядо се изнасят към предната веранда.

Под грижите на четири жени след няколко минути плачът спря. После Либи излезе от кухнята и седна на края на верандата точно там, където Каубой ми беше показал ножа си. Отидох до къщата.

— Здрасти, Либи — казах аз, когато стигнах на два-три метра от нея.

Тя подскочи, а после се опомни. Нервите й бяха опънати от коликите на бебето.

— Люк, какво правиш? — попита тя.

— Нищо.

— Ела седни тук — рече Либи и потупа мястото до себе си. Аз я послушах.

— Това бебе винаги ли плаче?

— Така ми се струва. Мен не ме дразни.

— Наистина ли?

— Да. Напомня ми за Рики.

— Сериозно?

— Да. Той кога ще се върне? Знаеш ли?

— Не. В последното си писмо пишеше, че може да се прибере до Коледа.

— Нямам търпение да го видя — каза тя, видимо развълнувана.

— Какво ще стане, като се прибере? — попитах аз, макар да не бях сигурен, че искам да чуя отговора.

— Ще се оженим — каза тя с широка хубава усмивка. В очите й се четеше радост и очакване.

— Така ли?

— Да, той ми обеща.

Не исках Рики да се жени. Той си беше мой. Щяхме да ловим риба и да играем бейзбол, а той щеше да ми разказва за войната. Той беше мой батко, а не нечий съпруг.

— Толкова е сладък — каза тя и вдигна поглед към небето.

Рики беше всякакъв, но не и сладък. От друга страна, кой знае какви звезди й беше свалял.

— Не казвай на никого, Люк — предупреди ме сериозно тя. — Това е наша тайна.

Тайни ми дай на мене, исках да кажа аз.

— Не се тревожи — успокоих я. — Няма да кажа на никого.

— Можеш ли да четеш и да пишеш?

— Естествено. А ти?

— Много добре.

— Но нали не ходиш на училище?

— Стигнах до четвърти клас, но мама все раждаше и трябваше да напусна. Написах на Рики писмо за бебето. Знаеш ли му адреса?

Не бях сигурен дали Рики иска да получи писмо от нея и за миг се зачудих дали да не се направя на глупак. Но какво да правя, като Либи ми харесваше? Толкова беше луда по Рики, че ми се струваше жестоко да не й дам адреса.

— Да, знам го.

— Имаш ли плик?

— Разбира се.

— Би ли го пратил вместо мен? Моля те, Люк. Мисля, че Рики не знае за бебето.

Нещо ми подсказваше да не се меся. Това си беше тяхна работа.

— Ами да, може — казах аз.

— Страшно ти благодаря, Люк — почти изписка тя и ме прегърна здраво през врата. — Утре ще ти дам писмото. Обещаваш ли да го пуснеш?

— Обещавам.

Колко ли щеше да се учуди мистър Торктьн в пощата, като видеше писмо от Либи Лечър до Рики! Щях да измисля нещо. Може би щях да питам мама.

Жените донесоха бебето на задната веранда, където баба го люля, докато то се унесе. Майка ми и мисис Лечър зашепнаха колко е уморено малкото — целият този рев го беше изтощил, — така че когато заспа, заспа здраво. Скоро ми писна да слушам за него.

Мама ме събуди малко след изгрев-слънце и вместо да ме измъкне от леглото за поредния ден на фермата, седна до възглавницата ми и заговори.

— Утре заминаваме, Люк. Днес ще стягам багажа. Татко ти ще ти помогне да боядисаш фасадата на къщата, затова по-добре започвай отсега.

— Вали ли? — попитах аз и седнах.

— Не. Има облаци, но можеш да боядисваш.

— Защо заминаваме утре?

— Време е.

— Кога ще се върнем?

— Не знам. Иди да закусиш. Много работа имаме.

Започнах да боядисвам преди седем часа, макар слънцето едва да се беше показало над дърветата на изток. Тревата беше мокра, къщата също, но нямах избор. Скоро обаче дъските изсъхнаха и работата ми тръгна гладко. Татко дойде да ми помогне и двамата преместихме скелето, за да стигаме по-високите места. После мистър Лечър ни намери и след като ни погледа няколко минути, каза:

— Искам да ви помогна.

— Няма нужда — каза татко от два метра височина:

— Искам да ви се отблагодаря някак си — каза мистър Лечър. Нямаше какво да прави.

— Добре. Люк, иди донеси другата четка.

Хукнах към бараката с инструментите, доволен, че пак съм намерил безплатна работна ръка. Мистър Лечър почна да боядисва като бесен, сякаш да покаже какво може.

Скоро се събра публика. Преброих седем души на земята под нас, всички деца освен Либи и бебето. Седяха и ни гледаха с безизразни лица.

Реших, че чакат закуската. Не им обръщах внимание и продължавах да работя.

Това обаче не беше лесно. Първо дойде да ме вземе дядо. Каза, че щял да ходи до потока да види наводнението. Аз отвърнах, че искам да боядисвам.

— Върви, Люк — каза татко и сложи край на протестите ми. Подкарахме трактора през наводненото поле, докато водата почти покри предните гуми. Когато вече нямаше как да продължим, дядо изключи мотора. Дълго време седяхме в трактора, а край нас беше мокрият памук, отгледан с толкова труд.

— Утре заминавате — каза накрая дядо.

— Да, сър.

— Но скоро ще се върнете.

— Да, сър.

Мама, а не дядо, щеше да реши кога ще се върнем. А ако той си мислеше, че ще дойдем пак да сеем памук, значи грешеше. Дожаля ми за него, пък и отсега ми липсваше.

— Мислех си за Ханк и Каубой — каза той, без да сваля очи от водата пред трактора. — Дай да си мълчим, както се разбрахме. Няма полза да казваме на някого. Ще отнесем тайната в гроба. — Подаде ми дясната си ръка. — Става ли? — попита той.

— Става — отвърнах и стиснах едрата му мазолеста длан.

— Няма да забравяш дядо си, чуваш ли?

— Няма.

Той включи мотора, даде на заден и потегли през водата.

Когато се върнах пред къщи, Пърси Лечър беше взел четката ми и работеше усилено. Без да каже и дума, той ми я подаде и отиде да седне под едно дърво. Аз боядисвах около десет минути, а после баба излезе на верандата и каза:

— Люк, ела малко. Трябва да ти покажа нещо.

Заведе ме зад къщата, към силоза. Беше осеяно с локви, а водата беше стигнала на десет метра от плевнята. Баба искаше да се разходим и да поприказваме, но навсякъде имаше вода и кал. Седнахме на ръба на плоското ремарке.

— Какво ще ми показваш? — попитах след дълго мълчание аз.

— А, нищо. Исках да постоиш малко при мен. Утре тръгвате. Опитвах се да си спомня дали си прекарвал една нощ вън от къщи.

— Не си спомням — казах аз.

Знаех, че съм роден в стаята, където сега спяха родителите ми. Знаех, че ръцете на баба са ме поели първи — тя ме беше извадила и се беше грижила за майка ми. Не, никога не бях напускал къщата, нито дори за една нощ.

— На север ще ви е добре — каза тя, но не много убедено. — Много хора отиват там да търсят работа. Винаги се оправят добре и винаги се връщат. Докато се усетиш, ще си пак тук.

Толкова много обичах баба, но все пак усещах, че никога вече няма да живея в нейната къща и да работя на нейното поле.

Поговорихме малко за Рики, а после за семейство Лечър. Баба сложи ръка на раменете ми, прегърна ме и ме накара няколко пъти да обещая, че ще й пиша. Освен това трябваше да обещая да уча сериозно, да слушам родителите си, да ходя на църква, да уча Библията и да внимавам как говоря, за да не заприличам на янките.

Когато успя да изтръгне всички тези обещания, аз нямах повече сили. Върнахме се в къщата, като заобикаляхме локвите.

Утрото нямаше край. Ордата Лечър се разпръсна след закуска, но се върна навреме за обяд. Гледаха как моят и техният баща се надпреварват да боядисват фасадата.

Нахранихме ги на задната веранда. След като се наядоха, Либи ме дръпна настрани и ми даде писмото си до Рики. Бях успял да измъкна чист бял плик от купа в края на кухненската маса. Адресирах го до Рики през военната поща в Сан Диего и му сложих марка. Либи беше впечатлена. Внимателно пъхна вътре писмото си и два пъти облиза ръба на плика.

— Благодаря ти, Люк — каза тя и ме целуна по челото. Пъхнах плика под ризата си, за да не го види някой. Смятах да кажа на мама, но досега не бях имал възможност.

Събитията се развиваха бързо. Мама и баба цял следобед праха и гладиха дрехите, които щяхме да вземем. Татко и мистър Лечър боядисваха, докато не опразниха кутиите. Исках времето да тече по-бавно, но кой знае защо, денят мина бързо.

Пак вечеряхме в мълчание. Всеки се притесняваше за пътуването на север, но по различни причини. Аз бях толкова тъжен, че направо нямах апетит.

— Скоро няма да вечеряш тук, Люк — каза баба, за да разведри обстановката. Нищо не се получи.

Беше твърде студено, за да седим на верандата. Събрахме се във всекидневната и се опитахме да си приказваме, сякаш всичко си е същото. Само че никоя тема не ни се струваше подходяща. Църковните въпроси бяха скучни. Бейзболът беше свършил. Никой не искаше да споменава Рики. Дори времето не можеше да задържи вниманието ни. Накрая се отказахме и отидохме да си легнем. Мама ме зави и ме целуна за лека нощ. После баба направи същото. Дядо влезе да ми каже няколко думи — нещо, което никога досега не беше правил.

Когато накрая останах сам, аз казах молитвите си. После се загледах в тъмния таван и се опитах да повярвам, че е последната ми нощ във фермата.

Татко бил ранен в Италия през 1944-та. Там го лекували, качили го на кораб и го изпратили в Бостън, където прекарал известно време в санаториум. Когато пристигнал на автогарата в Мемфис, носел два войнишки сака с дрехи и няколко сувенира. Два месеца по-късно се оженил за майка ми. Десет месеца след това на бял свят съм се появил аз.

Никога не бях виждал саковете. Доколкото знаех, не бяха ползвани от войната насам. Когато рано на другата сутрин влязох във всекидневната, те бяха наполовина пълни с дрехи, а майка ми подреждаше другите вещи. Канапето беше покрито с рокли, одеяла и няколко ризи, които беше изгладила предишния ден. Попитах я за саковете и тя ми каза, че са прекарали последните осем години в едно килерче над бараката с инструментите.

— Сега бягай да закусиш — каза тя, докато сгъваше една кърпа.

Баба не беше спестила нищо за последното ни ядене. Яйца, наденички, шунка, сланинки, пържени картофи, печени домати и питки.

— Пътят е дълъг — каза тя.

— Колко дълъг? — попитах аз. Седях на масата и чаках първата си чаша кафе. Мъжете бяха излезли някъде.

— Баща ти каза осемнайсет часа. Един господ знае кога пак ще хапнеш прилично. — Тя внимателно постави кафето пред мен и ме целуна по главата. Баба не признаваше едно ядене за хубаво, ако не беше сготвено в нейната кухня и не бе от зеленчуци, които са расли във фермата.

Мъжете вече бяха закусили. Баба седна до мен с кафето си и гледаше как нападам устроения от нея пир. Отново повторихме обещанията — да пиша, да слушам мама и татко, да чета Библията, да казвам молитвите си и да внимавам да не стана янки. Докато тя редеше десетте си заповеди, аз дъвчех и кимах в подходящите моменти.

Обясни ми, че майка ми ще има нужда от помощ, когато бебето се роди. Там щяло да има други хора от Арканзас, добри баптисти, на които можело да се разчита, но аз трябвало да помагам в къщната работа.

— Каква работа? — попитах с пълна уста. Мислех си, че работа има само във фермата. Смятах, че съм се отървал от нея.

— Домакинска — каза неясно тя. Баба никога не беше прекарвала и една нощ в града. Нямаше представа къде ще живеем, впрочем ние също. — Просто помагай, когато се роди бебето.

— Ами ако плаче като детето на Либи? — попитах аз.

— Няма. Никое бебе не плаче толкова.

Майка ми мина покрай нас с дрехи в ръцете. Стъпваше пъргаво. От години мечтаеше за този ден. Дядо, баба и дори може би татко смятаха, че заминаваме само за малко. За мама обаче това беше важна крачка. Този ден беше крайъгълен камък не само в нейния живот, а и в моя. Тя отрано ме беше убедила, че няма да стана фермер, така че с нашето тръгване ние прекъсвахме връзките си с този живот.

Дядо влезе в кухнята и си наля кафе. Седна в края на масата до баба и почна да ме гледа как ям. Не го биваше много по поздравите, а със сбогуванията беше още по-зле. Според него колкото по-малко приказваш, толкова по-добре.

Когато се натъпках до спукване, излязох с дядо на предната веранда. Татко носеше саковете към камиона. Беше облечен в колосани кафяви панталони и колосана бяла риза. Никакъв гащеризон. Мама носеше красива неделна рокля. Не искахме да приличаме на бегълци от памуковите поля на Арканзас.

Дядо ме заведе в предния двор, там, където преди време беше втора база. Спряхме и погледнахме към къщата. Тя светеше на ясното утринно слънце.

— Браво на теб, Люк — каза той. — Добра работа свърши.

— Само дето не можахме докрай — казах аз. В далечния десен ъгъл, откъдето беше започнал Трот, оставаше небоядисано местенце. Колкото и да се опитвахме да пестим, четирите кутии не ни стигнаха за малко.

— Още един-два литра и готово — каза дядо.

— Да, сър. Горе-долу толкова.

— Ще я добоядисам тази зима — каза той.

— Благодаря, дядо.

— Като се върнете, ще е готова.

— Чудесно.

Събрахме се при камиона и всички прегърнахме за последно баба. За миг ми се стори, че тя пак ще изреди списъка с обещанията, но гърлото й се беше свило. Качихме се в камиона — дядо зад кормилото, аз по средата, мама до прозореца, татко отзад със саковете — и излязохме на пътя.

Докато потегляхме, баба седеше на предните стълби и бършеше очите си. Татко ми беше казал да не плача, но не можах да се сдържа. Стиснах ръката на мама и закрих лицето си.

Спряхме в Блек Оук. Татко имаше малко работа в центъра. Аз исках да се сбогувам с Пърл. Мама занесе в пощата писмото на Либи до Рики и го изпрати. Двамата говорихме надълго и нашироко за него и тя също реши, че не е наша работа. Щом Либи искаше да пише на Рики и да му разкаже за бебето им, не трябваше да я спираме.

Пърл, естествено, знаеше, че заминаваме. Тя ме прегърна толкова силно, че щеше да ми счупи врата. После извади кесийка с бонбони.

— Ще ти трябват за из път — каза тя.

Аз зяпнах огромните количества шоколадови, ментови и дъвчащи бонбони в кесията. Пътуването вече беше успешно. Поп се появи, стисна ми ръката като на възрастен и ми пожела късмет.

Върнах се в камиона с бонбоните и ги показах на дядо, който още беше зад кормилото. Родителите ми също скоро се върнаха. Не бяхме в настроение за голямо изпращане. Заминавахме от безсилие пред провалената реколта. Никак не държахме целият град да разбере, че бягаме на север. По това време на деня обаче беше тихо.

Гледах нивите до магистралата към Джоунсбъро. И те бяха мокри като нашите. Канавките преливаха от мътна вода. Потоците и реките бяха препълнени.

Минахме край пътя, където двамата с дядо чакахме планинците. Там бяхме срещнали семейство Спрюл и аз за пръв път бях видял Ханк, Тали и Трот. Ако друг фермер беше спрял по-рано или ние бяхме стигнали по-късно, сега цялото семейство Спрюл щеше да си бъде в Юрика Спрингс.

Тали беше изминала същия път в същия камион, само че посред бурна нощ и с Каубой зад кормилото. Тя бе избягала да търси по-добър живот на север, също като нас. Още не можех да повярвам, че го направи.

Не видях жива душа да бере памук, докато не стигнахме Нетълтън, малко градче до Джоунсбъро. Там канавките не бяха толкова пълни, нито земята толкова мокра. Няколко мексиканци работеха усилено.

На края на града движението се усили. Аз седнах, за да виждам по-добре магазините, хубавите къщи, чистите коли и минаващите край нас хора. Не можех да си спомня кога за последен път съм ходил в Джоунсбъро. Когато фермерско дете стигнеше до града, то говореше за това цяла седмица. Ако градът беше Мемфис, можеше да говори и месец.

Дядо явно се изнерви от многото коли. Той стисна кормилото, наби спирачки и промърмори нещо под носа си. Завихме по една улица и ето ти автогара „Грейхаунд“, многолюдно място с три лъскави автобуса, паркирани в редица отляво. Спряхме на бордюра до табелата „Заминаващи“ и слязохме бързо. Дядо не беше много по прегръдките, така че бързо си взехме довиждане. Но когато щипна бузата ми, видях влага в очите му. По тази причина той бързо се върна в камиона и замина. Махахме му, докато не се изгуби от поглед. Сърцето ми се сви, като гледах как старият му камион завива зад ъгъла и изчезва. Отиваше обратно във фермата, при наводненията, семейство Лечър и дългата зима. Но в същото време се радвах, че аз няма да се върна.

Обърнахме се и влязохме в автогарата. Приключението ни вече започваше. Татко сложи саковете до няколко седалки, а после отидохме на гишето.

— Два билета за Сейнт Луис — каза той.

Зяпнах от изненада и го погледнах удивено.

— За Сейнт Луис ли? — попитах аз.

Той се усмихна, но нищо не каза.

— Автобусът тръгва в дванайсет — каза продавачът.

Татко плати билетите и седнахме до мама.

— Мамо, ще ходим в Сейнт Луис! — казах аз.

— Само ще спрем там, Люк — каза татко. — От Сейнт Луис ще хванем автобуса за Чикаго, а после за Флинт.

— Дали ще видим Стан Мюжъл?

— Съмнявам се.

— Може ли да видим „Спортсманс Парк“?

— Не този път. На връщане, да речем.

След няколко минути ме пуснаха да обиколя автогарата и да разгледам къде какво има. Видях едно кафене, където седяха двама войници. Спомних си за Рики и осъзнах, че нямаше да съм си вкъщи да го посрещна. Видях семейство негри, рядка гледка в нашата част на Арканзас. Стискаха чантите си и изглеждаха объркани като нас. Видях още две фермерски семейства, които също бягаха от наводнението.

Когато се върнах, родителите ми се държаха за ръце и бяха потънали в разговор. Чакахме цяла вечност, преди да ни извикат да се качваме. Саковете бяха пъхнати в багажника на автобуса и ние заехме местата си.

Мама и аз седнахме заедно, а татко се настани точно зад нас. Аз бях до прозореца, гледах през него и не пропусках нищо, докато обикаляхме из Джоунсбъро, излязохме на магистралата и набрахме скорост. Край нас все още имаше само мокри памукови поля.

Когато успях да откъсна очи от прозореца, погледнах майка ми. Главата й беше облегната назад. Очите й бяха затворени, а на лицето й бавно изгряваше усмивка.