Колата се движеше бавно. Видях червено петънце, което все повече растеше, и не след дълго един лъскав седан с две врати зави към къщата ни. Ние тримата вече стояхме прави на верандата, замръзнали от изненада. Шофьорът паркира зад камиона ни. От предния двор семейство Спрюл също го зяпаха.

Шофьорът отвори вратата си и излезе.

— А, Джими Дейл — каза баба.

— Да, той е — отвърна майка ми. Интересът й беше поспаднал.

— Люк, тичай да извикаш баща си и дядо си — каза баба.

Аз хукнах през къщата, като крещях с пълно гърло, но мъжете вече бяха чули тръшването на вратата и идваха откъм задния двор.

Срещнахме се пред колата, която беше нова, чиста и несъмнено най-красивата, която бях виждал. Всички се прегърнаха и си стиснаха ръцете, а после Джими Дейл ни представи новата си жена, кльощаво същество, което изглеждаше по-младо от Тали. Казваше се Стейси. Беше от Мичиган и когато говореше, думите й излизаха през носа. Приказваше бързо и рязко и за секунди накара кожата ми да настръхне.

— Защо говори така? — прошепнах аз на мама, когато групата се премести на верандата.

— Защото е севернячка — гласеше простото обяснение.

Бащата на Джими Дейл беше Ърнест Чандлър, по-големият брат на дядо. Ърнест имал ферма в Лийчвил, докато преди няколко години не умрял от инфаркт. Аз не си спомнях нито него, нито Джими Дейл, макар да бях слушал много за тях. Знаех, че Джими Дейл напуснал фермата и отишъл в Мичиган, където си намерил работа в завод на „Буик“ и изкарвал по три долара на час, нечувана сума по стандартите на Блек Оук. Помагал на тукашни момчета да си намерят работа там. Преди две години, след поредната лоша реколта, баща ми беше прекарал ужасна зима във Флинт, където слагал предни стъкла на новите коли. Прибра се с хиляда долара и ги похарчи, за да върне част от основните заеми.

— Страшна кола — каза татко, когато седнаха на предните стълби.

Баба беше в кухнята и правеше чай с лед. Майка ми имаше неприятното задължение да разговаря със Стейси, която не ми хареса от мига, в който излезе от колата.

— Чисто новичка — отвърна гордо Джими Дейл. — Купих я миналата седмица, тъкмо навреме за пътуването. Ние със Стейси се взехме преди месец и това ни е сватбеният подарък.

— Ние със Стейси се оженихме — поправи го младоженката от другата страна на верандата. За миг разговорът замря, докато се опитвахме да смелим факта, че Стейси току-що е поправила мъжа си пред хора. Такова нещо никога не бях чувал.

— Петдесет и втора ли е?

— Не, петдесет и трета, най-новата. Сам я направих.

— Нима!

— Да. От „Буик“ ни дават да си поръчваме колите точно както си ги искаме, а после си ги получаваме направо от конвейера. Аз лично й сложих таблото.

— Колко струва? — попитах, макар че на майка й се искаше да ми запуши устата.

— Люк! — извика тя. Татко и дядо ме изгледаха сърдито и аз тъкмо щях да кажа нещо, когато Джими Дейл изтърси:

— Две хиляди и седемстотин долара. Не е тайна. Всеки продавач знае колко струват.

Междувременно семейство Спрюл се бяха приближили и зяпаха колата — всички освен Тали, която не се виждаше никаква. Беше неделя следобед и според мен време за раз-хлаждаща баня в Сайлърс Крийк. Нали затова се въртях на верандата да я чакам да се мерне.

Трот взе да обикаля колата с патрава походка. Бо и Дейл също я огледаха от всички страни. Ханк надничаше вътре и сигурно търсеше ключовете. Мистър и мисис Спрюл й се радваха от разстояние.

Джими Дейл ги наблюдаваше внимателно.

— Планинци ли са?

— Да, от Юрика Спрингс.

— Свестни ли са?

— Повечето — каза дядо.

— Какво прави онзи големият?

— Не се знае.

Сутринта в църквата бяхме научили, че Самсон в крайна сметка станал на крака и си тръгнал от ринга, така че Ханк не беше прибавил още една жертва към списъка си. Брат Ейкърс цял час ни говори за греховността на панаира — комар, побоища, похот, неприлични дрехи, омешване с цигани и прочие пороци. Двамата с Диуейн попивахме всяка дума, но той не спомена имената ни.

— Защо живеят така? — попита Стейси, като гледаше лагера на Спрюл. Резките й думи пронизаха въздуха.

— Че как да живеят? — попита дядо.

И той вече беше решил, че не харесва новата госпожа Джими Дейл Чанддър. Тя кацна като птиче на ръба на един люлеещ се стол и ни огледа пренебрежително.

— Не можете ли да ги настаните в къщата? — попита.

Усетих, че дядо всеки момент ще избухне.

— Та както ви казвах, „Буик“ ни дават колите на разсрочено плащане за две години — обади се Джими Дейл.

— Наистина ли? — попита баща ми, без да сваля очи от нея. — Мисля, че по-хубава кола не съм виждал.

Баба донесе подноса на верандата и сервира високи чаши чай с лед и захар. Стейси отказа.

— Чай с лед? За мен не. Нямате ли горещ чай?

Горещ чай? Що за глупост?

— Не, ние тук не пием горещ чай — каза дядо от люлката и изгледа злобно Стейси.

— Е, ние в Мичиган пък не го пием с лед.

— Тук не е Мичиган — сряза я дядо.

— Искаш ли да видиш градината ми? — попита изведнъж мама.

— Страхотна идея — каза Джими Дейл. — Иди, скъпа, Катлин има най-хубавата градина в Арканзас.

— Ще дойда с вас — каза баба в опит да изтика момичето от верандата, за да няма караници. Трите жени изчезна ха, а дядо изчака малко и рече:

— Откъде, за бога, я намери тая?

— Тя е свястно момиче, Илай — отвърна не много убедено Джими Дейл.

— Тя е севернячка!

— Те не са толкова лоши. Имат достатъчно акъл, за да не припарват до памука. Живеят в хубави къщи с тоалетни, телефони и телевизори. Печелят добри пари и строят хубави училища. Стейси е ходила две години в колеж. Семейството й от три години има телевизор. Миналата седмица гледах мача на „Индианс“ и „Тайгърс“. Представяш ли си, Люк? Да гледаш бейзбол по телевизията.

— Не си го представям.

— Е, аз гледах. Боб Лемън беше питчер на „Индианс“. „Тайгърс“ не показаха нищо особено, пак са на последно място.

— Аз не се интересувам от Американската лига — повторих думите, които бях чувал цял живот от татко и дядо.

— Не може да бъде — разсмя се Джими Дейл. — Истински фен на „Кардинале“. И аз бях такъв, докато не отидох на север. Като гледаш единайсет мача на стадион „Тайгърс“, почваш да цениш Американската лига. Преди две седмици идваха „Янкис“. Всички билети бяха продадени. Имат един нов, Мики Мантъл, страхотна работа е. Силен, бърз, често пропуска, ама като улучи топката, край. Голям играч ще излезе от него. Освен това имат Бера и Ризуто.

— Мразя ги — казах аз и Джими Дейл отново се разсмя.

— Още ли смяташ да играеш за „Кардинале“? — попита той.

— Да, сър.

— И никакъв памук?

— Не, сър.

— Умно момче си ти.

Бях слушал възрастните да говорят за Джими Дейл. Той много се надуваше, задето е успял да избяга от памука и да заживее на север. Обичаше да говори за парите си. Беше намерил по-добър живот и не скъпеше съветите си към тукашните момчета.

Дядо смяташе, че фермерството е единственият достоен труд, евентуално с изключение на професионалния бейзбол.

Известно време пихме чай, а после Джими Дейл каза:

— Е, как върви памукът?

— Дотук добре — каза дядо. — Първото бране мина без проблеми.

— Сега трябва да почнем второто — добави баща ми. — До един месец сигурно ще свършим.

Тали се появи откъм лагера на Спрюл, като държеше кърпа или нещо подобно. Тя заобиколи отдалеч червената кола, където семейството й още стоеше в захлас; те не я забелязаха. Тали ме погледна отдалеч, но не направи знак. Внезапно ми омръзна да слушам за бейзбол, памук, коли и други такива, но не можех просто да хукна след нея. Щеше да бъде неучтиво, пък и баща ми можеше да заподозре нещо. Затова си седях и гледах как Тали изчезва зад къщата.

— Как е Лутър? — попита татко.

— Добре е — каза Джими Дейл. — Уредих го при мен в завода. Изкарва по три долара на час четирийсет часа седмично. Лутър никога не е виждал толкова пари.

Лутър беше друг наш братовчед от далечен клон на фамилията Чандлър. Бях го виждал веднъж на едно погребение.

— Значи няма да се връща? — попита дядо.

— Съмнявам се.

— И той ли ще се жени за севернячка?

— Не съм го питал. Сигурно ще прави каквото си иска.

Замълчаха и за миг напрежението сякаш спадна. После Джими Дейл каза:

— Не можеш да му се сърдиш, ако се задържи горе, на север. Та те загубиха фермата си. Той береше памук за чужди хора и изкарваше хиляда долара на година. Нямаше пукната пара. Сега печели повече от шест хиляди годишно плюс премиите и пенсионните осигуровки.

— В профсъюза ли е? — попита баща ми.

— Точно така. Аз записах всички тукашни момчета в профсъюза.

— Какво е профсъюз? — попитах аз.

— Люк, върви при майка си — каза дядо. — Хайде бягай.

Пак бях задал най-невинен въпрос, заради който ме изключиха от разговора. Слязох от верандата и хукнах към гърба на къщата с надеждата да зърна Тали. Тя обаче беше изчезнала и сигурно се къпеше в потока без верния си страж.

Баба беше до градинската портичка. Беше се облегнала на оградата и гледаше как майка ми и Стейси вървят от растение на растение. Застанах до нея и тя разреши косата ми.

— Дядо казва, че е проклета севернячка — рекох тихо аз.

— Не ругай.

— Не ругая. Само повтарям.

Умът й беше другаде. Това лято тя от време на време ми говореше, без да ме вижда. Уморените й очи се отнасяха, а мислите й напускаха фермата ни.

— Защо говори така? — попитах аз.

— Тя пък смята, че ние говорим странно.

— Наистина ли?

— Да.

Нищо не разбирах.

Една зелена змия, дълга не повече от педя-две, надигна глава от лехата с краставиците, а после се плъзна по пътечката право към майка ми и Стейси. Двете я видяха едновременно. Майка ми я посочи и каза спокойно:

— Я, зелено змийче.

Стейси реагира различно. Зяпна, но беше толкова ужасена, че няколко секунди от устата й не излезе нито звук. После нададе такъв писък, че сигурно я чуха чак семейство Лечър, смразяващ кръвта вой, по-страшен от най-отровното влечуго.

— Змияааа! — изкрещя отново тя и се скри зад мама. — Джими Дейл! Джими Дейл!

Змийчето се закова на място и сякаш вдигна глава към нея. Нищо и никакво безобидно зелено змийче. Кой нормален човек ще се изплаши? Изтичах и го вдигнах, като си мислех, че така ще помогна. Но Стейси не можа да понесе гледката на момченце, хванало подобно смъртоносно създание. Тя припадна в боба, а мъжете дотичаха от верандата.

Джими Дейл я вдигна на ръце, докато ние се опитвахме да обясним какво е станало. Горкото змийче висеше безпомощно; май и то беше припаднало. Дядо не можа да скрие усмивката си, докато вървяхме зад Джими Дейл и жена му към задната веранда, където я оставихме на една пейка, а баба отиде за лекарство.

След малко Стейси се съвзе, но лицето й беше бледо, а по кожата й беше избила пот. Баба се суетеше над нея с мокри кърпи и соли за вдишване.

— В Мичиган нямат ли си змии?

— Ами май не.

— Че то беше само едно нищо и никакво змийче — казах аз.

— Слава богу, че не видя гърмяща. Досега да е умряла — отвърна баща ми.

Майка ми възвари вода и я наля в чаша с пакетче чай. Стейси седна и пресуши чашата и за пръв път в историята в нашата ферма някой пиеше горещ чай. Тя искаше да поседи сама и затова ние се пренесохме на предната веранда и я оставихме да си почине.

Не след дълго мъжете отидоха до буика. Вдигнаха капака и се надвесиха над двигателя. Тъй като никой не ми обръщаше внимание, аз слязох от верандата и тръгнах към гърба на къщата да търся Тали. Скрих се до силоза на едно любимо мое място, където не можеха да ме видят. Чух равното мощно бръмчене на мотор и разбрах, че това не е старият ни камион. Отиваха да се повозят и чух, че баща ми ме вика. Не се обадих и те заминаха.

Отказах се да чакам Тали и се върнах в къщата. Стейси седеше на столче под едно дърво и гледаше печално полето, скръстила ръце с нещастно изражение. Буикът беше заминал.

— Няма ли да се повозиш? — попита тя.

— Не, госпожо.

— Защо?

— Просто така.

— Возил ли си се някога в лека кола?

Тонът й беше подигравателен и аз започнах да лъжа.

— Не, госпожо.

— На колко си години?

— На седем.

— Виждал ли си някога телевизор?

— Не, госпожо.

— Говорил ли си някога по телефон?

— Не, госпожо.

— Невероятно. — Тя поклати глава с отвращение. Искаше ми се да бях останал до силоза. — На училище ходиш ли?

— Да, госпожо.

— Слава богу. Можеш ли да четеш?

— Да, госпожо. И да пиша мога.

— Смяташ ли да завършиш гимназия?

— Разбира се.

— Баща ти завършил ли е?

— Да.

— А дядо ти?

— Не.

— Така си и мислех. Тук някой ходи ли изобщо в колеж?

— Още не.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама казва, че аз ще ида.

— Съмнявам се. Откъде ще вземете пари?

— Мама казва, че ще ида.

— Като пораснеш, ще станеш беден фермер като баща си и дядо си.

— Ти пък откъде знаеш — сопнах се аз.

Стейси ядосано поклати глава.

— Аз съм учила две години в колеж — изфука се тя.

Не си поумняла много, щеше ми се да кажа аз. Последва дълго мълчание. Исках да си тръгна, но не знаех как най-добре да се измъкна от разговора. Стейси седеше на стола, гледаше към далечината и събираше още отрова.

— Не мога да повярвам колко сте изостанали — каза тя.

Забих поглед в краката си. С изключение на Ханк Спрюл, никога не бях виждал по-неприятен човек от Стейси. Какво би направил Рики? Сигурно щеше да я напсува, но тъй като това нямаше да ми се размине, реших просто да си тръгна.

Буикът се върна. Баща ми беше зад кормилото. Той паркира и възрастните излязоха. Джими Дейл извика на семейство Спрюл да дойдат. Качи Бо, Дейл и Трот на задната седалка, а Ханк отпред и отпрашиха по пътя към реката.

Едва късно следобед Джими Дейл каза, че е време да си ходят. Ние това и чакахме, особено аз, който се притеснявах да не останат за вечеря. Не можех да си представя да седя на масата и да се опитвам да ям, докато Стейси коментира храната и навиците ни. След като презираше всичко останало, защо да й хареса вечерята?

Бавно отидохме до буика и почнахме да се прощаваме надълго и нашироко.

Никой никога не бързаше да си тръгва. Един казваше, че е станало късно, после друг го повтаряше, а по някое време друг правеше крачка към колата или камиона сред първата вълна сбогувания. Стискахме си ръцете, прегръщахме се и си разменяхме обещания. Лека-полека цялата група стигаше до колата, но тогава процесията спираше, защото някой си спомняше още някаква история. И пак прегръдки, и пак обещания скоро да дойдат отново. След като със значителни усилия гостите успяваха да се напъхат в превозното средство, изпращачите навираха глави вътре, за да се сбогуват за пореден път. Евентуално да разкажат набързо още една история. След някой и друг протест моторът най-сетне забръмчаваше и колата или камионът тръгваше на заден, а всички махаха.

Когато къщата се изгубеше от погледа, някой от пътниците казваше:

— И закъде толкова бързаме?

А някой от изпращачите помърморваше:

— Защо не постояха още малко?

Когато стигнахме до колата, Стейси прошепна нещо на Джими Дейл. Той се обърна към майка ми и каза тихо:

— Стейси трябва да иде до тоалетната.

Майка ми погледна стреснато. Ние нямахме тоалетна. Облекчавахме се във външния клозет, дървена постройка с дупка зад бараката за инструменти в задния двор.

— Ела с мен — каза й мама и двете жени тръгнаха. Джими Дейл внезапно си спомни историята за едно тукашно момче, което отишло във Флинт и било арестувано за пиянство. Аз се измъкнах и минах през къщата. После слязох от задната веранда и се промъкнах през два кокошарника до едно място, откъдето виждах как майка ми води Стейси към клозета. Тя спря и го погледна; никак не й се влизаше, но нямаше избор.

Майка ми я остави и се върна в предния двор. Действах бързо. Щом се видях сам, почуках на вратата на клозета. Чух лек писък и едно отчаяно:

— Кой е?

— Мис Стейси, аз съм, Люк.

— Заето! — каза тя. Обикновено ясното й произношение беше забързано и приглушено в задушливата влажност на клозета. Вътре беше тъмно, а единствената светлина се процеждаше през процепите между дъските.

— Не излизай сега! — казах аз, като се постарах да звуча изплашено.

— Какво?

— Навън има голяма змия!

— О, господи! — стресна се тя. Би припаднала, но и без това клечеше.

— Тихо! — казах аз. — Иначе ще разбере, че си тук.

— Божичко! — каза тя с разтреперан глас. — Направи нещо!

— Не мога. Много е голяма и хапе.

— Какво иска? — попита тя. Май беше готова да се разплаче.

— Не знам. Това е клозетна змия и непрекъснато обикаля тук.

— Повикай Джими Дейл!

— Добре, но не излизай. Застанала е до вратата. Май усеща, че си вътре.

— Божичко господи — повтори тя и се разплака.

Аз се скрих зад кокошарника, а после заобиколих градината от източната страна на къщата. Минах бавно и тихо покрай храстите по края на двора ни, докато не стигнах един гъсталак, откъдето се виждаше предният двор. Джими Дейл се беше облегнал на колата си, разказваше нещо и чакаше жена му да си свърши работата.

Мина време. Мама, татко, дядо и баба слушаха и се кискаха на поредната история. От време на време някой от тях хвърляше поглед към задния двор.

Най-сетне майка ми се притесни и ги остави, за да види какво става със Стейси. Минута по-късно се чуха гласове и Джими Дейл хукна към клозета. Аз се зарових още по-дълбоко в гъсталака.

Когато се прибрах вкъщи, беше почти тъмно. Бях гледал от разстояние, иззад силоза, и знаех, че мама и баба приготвят вечерята. Здравата бях загазил — ако закъснеех за масата, щях само да усложня положението.

Бяха седнали и дядо тъкмо щеше да благослови храната, когато аз влязох през вратата от задната веранда и тихо заех мястото си. Те ме погледнаха, но аз забодох очи в чинията си. Дядо каза набързо молитвата, а жените ни сипаха. След едно известно мълчание татко каза:

— Къде беше, Люк?

— До потока.

— И какво правеше там?

— Нищо. Гледах.

Това звучеше достатъчно подозрително, но те не се заядоха. Когато отново настъпи тишина, дядо каза точно навреме с дяволит тон:

— А там клозетни змии имаше ли?

Едва успя да го изрече, преди да избухне в смях.

Огледах масата. Баба стискаше челюсти, сякаш се беше заклела да не се усмихне. Майка ми криеше устата си със салфетка, но очите й я издаваха; и на нея й идеше да прихне. Баща ми беше натъпкал храна в устата си и успяваше да дъвче със сериозно изражение.

Дядо обаче се превиваше от смях. Той се смееше, седнал начело на масата, докато останалите се опитваха да запазят самообладание.

— Хубав номер й извъртя, Люк — успя да си поеме дъх той. — Така й се пада!

Най-сетне и аз се разсмях, но не на собствените си действия. Много беше забавно да гледам как дядо си умира от смях, докато другите се мъчат да останат сериозни.

— Престани вече, Илай — раздвижи най-сетне челюсти баба.

Аз напълних устата си с грах и забих поглед в чинията. Всички пак замълчаха и задъвкаха.

След вечеря баща ми ме отведе в бараката за инструменти. На вратата й имаше орехова пръчка, издялана и излъскана до блясък. Специално за мен.

Бях научен да приемам наказанието като мъж. Плачът беше забранен, поне пред хора. В тези ужасни мигове пример ми беше Рики. Бях чувал ужасни разкази как дядо го пердашел и как той никога, никога не плачел. Когато Рики бил малък, боят не бил шега работа.

— Ти постъпи много лошо със Стейси — каза баща ми. — Тя ни беше гостенка и е жена на наш братовчед.

— Да, сър.

— Защо го направи?

— Защото тя каза, че сме глупави и изостанали. — Малко донос нямаше да навреди.

— Наистина ли?

— Да, сър. Не ми хареса, и на другите не им хареса.

— И така да е, пак трябва да уважаваш по-възрастните. Според теб колко удара заслужаваш?

Престъплението и наказанието винаги се обсъждаха предварително. Когато се навеждах, винаги знаех колко пръчки ще отнеса.

— Един. — Това беше дежурното ми мнение.

— Според мен два — каза той. — А за мръсния език?

— Според мен не беше толкова мръсен — казах аз.

— Използва забранена думичка.

— Да, сър.

— Колко удара за това?

— Един.

— Разбираме ли се за общо три? — попита той.

Никога не ме биеше, когато е много ядосан, така че обикновено имаше място за преговори. Три звучеше справедливо, но аз винаги се опитвах да ги намаля. В крайна сметка нали бяха на мой гръб? Защо да не се пазаря?

— Два е по-справедливо — казах аз.

— Три. Наведи се.

Преглътнах, стиснах зъби, обърнах се, наведох се и хванах глезените си. Татко ме удари три пъти по дупето с пръчката. Болеше ужасно, но всъщност той не удряше много силно. Къде-къде по-здрав бой бях ял.

— А сега марш в леглото — каза той и аз хукнах към къщата.

С двеста и петдесетте долара на Самсон в джоба си Ханк още по-слабо се интересуваше от брането на памук.

— Къде е Ханк? — попита дядо мистър Спрюл, като взехме чувалите и започнахме работа в понеделник сутрин.

— Сигурно спи — отговори рязко той и това приключи въпроса на първо време.

Великанът пристигна на полето по средата на сутринта. Не разбрах точно кога, защото бях в далечния край на един ред, но скоро чух гласове и се досетих, че семейство Спрюл отново се карат.

Около час преди пладне небето се смрачи, а от запад полъхна ветрец. Когато слънцето се скри, спрях да бера и погледнах облаците. На стотина метра от мен дядо правеше същото — ръцете на хълбоците, сламената шапка килната на една страна, а лицето вдигнато нагоре. Вятърът се усили, небето притъмня и не след дълго захладня. Всички бури тук идваха от Джоунсбъро, известен като Пътя на тор-надото.

Първо удари градушка, твърди зрънца колкото грах, и аз тръгнах към трактора. На югоизток небето беше тъмносиньо, почти черно, а ниските облаци надвисваха над нас. Планинците вървяха бързо по редовете си на път към ремаркето. Мексиканците тичаха към обора.

И аз се затичах. Градушката ме кълвеше по врата и ми напомняше да бързам. Вятърът виеше из дърветата по реката и накланяше доземи стъблата на памука. Някъде зад мен падна гръм и чух как един от планинците изпищя, сигурно Бо.

— Няма какво да ходим до ремаркето с памука — каза дядо, когато пристигна. — Не и при тия светкавици.

— По-добре да идем вкъщи — каза татко.

Качихме се на плоското ремарке, като всички бързаха и се блъскаха, и тъкмо когато дядо зави с трактора, дъждът ни удари яко. Беше студен, обилен и падаше косо от силния вятър. Тутакси станахме вир-вода; в потока да бях цамбурнал, повече не можех да се намокря.

Планинците се бяха скупчили около Тали. На два-три метра от тях татко ме притискаше до гърдите си, сякаш вятърът можеше да ме отнесе. Мама и баба бяха тръгнали към къщи малко преди бурята да започне.

Дъждът шибаше на вълни. Капките падаха толкова нагъсто, че едва виждах памука на крачка пред мен. Все повтарях на дядо да побърза. Бурята гърмеше толкова силно, че не чувах познатото бучене на двигателя. Отново удари гръм, този път много по-близо, така че ушите ми запищяха. Мислех, че ще умрем.

Пътувахме към къщата цяла вечност, но когато стигнахме, дъждът внезапно спря. Небето беше още по-тъмно, навсякъде чернееше.

— Торнадо! — викна мистър Спрюл, докато слизахме от ремаркето.

На запад, далеч зад реката и високо над дърветата, един тънък и дълъг облак се накланяше надолу. Беше светлосив, почти бял на фона на черното небе, и ставаше все по-голям и шумен, докато бавно се спускаше към земята. Беше на няколко колометра оттук и заради разстоянието не изглеждаше толкова опасен.

В нашата част на Арканзас торнадото не беше рядкост. Цял живот бях слушал разкази за тая напаст. Преди десетки години прадядо ми оцелял след ужасно торнадо, което се въртяло в кръг и стигало все до същата фермичка. Това идваше в повече и баба го разказваше не много убедено. Торнадото беше част от живота, но досега не бях виждал нито едно.

— Катлин — изкрещя баща ми към къщата. Не искаше майка ми да пропусне това зрелище.

Погледнах към плевнята, където стояха мексиканците, онемели и сащисани като нас. Неколцина сочеха с пръст.

Гледахме гигантската фуния с мълчаливо удивление, без да се страхуваме, защото не беше близо до фермата и продължаваше да се отдалечава на североизток. Движеше се бавно, сякаш търсеше идеалното място да се спусне. Издълженият й край се виждаше ясно на хоризонта, високо над земята; тя се подмяташе във въздуха и танцуваше, докато се чудеше кога и къде да удари. Въртеше се бързо, идеален обърнат конус, който се вихреше в бясна спирала.

Вратата зад нас хлопна. Мама и баба стояха на стълбите и бършеха ръце в кухненски кърпи.

— Към града отива — каза авторитетно дядо, сякаш можеше да предскаже къде ще удари торнадото.

— Май да — добави татко, и той като пръв синоптик.

Опашката на торнадото се спусна надолу и спря да подскача. Сякаш наистина беше допряло земята някъде другаде, защото вече не му виждахме края.

Църквата, маганът, киното или бакалницата на Поп и Пърл? Вече пресмятах пораженията, когато торнадото изведнъж се вдигна и сякаш напълно изчезна.

Зад нас се разнесе нов трясък. Оттатък пътя, в земите на Джетьр, се бе появило друго торнадо. Беше се промъкнало зад нас, докато гледахме първото. Сега бе само на два-три километра и сякаш се бе насочило право към къщата ни. Гледахме го ужасени и една-две секунди не можехме да помръднем.

— Бързо в плевнята! — извика дядо. Някои от планинците вече тичаха към лагера си, като че ли палатките щяха да помогнат.

— Натам! — извика мистър Спрюл и посочи плевнята. Изведнъж всички закрещяха и се разтичаха. Татко сграбчи ръката ми и побягнахме. Земята се тресеше, а вятърът виеше. Мексиканците се пръснаха във всички посоки; някои смятаха, че е по-добре да се скрият в полето, други се бяха насочили към къщата ни, докато не ни видяха да бягаме към плевнята. Ханк прелетя край мен с Трот на гърба си.

Тали също ни изпревари.

Преди да стигнем до плевнята, торнадото се отлепи от земята и бързо се издигна в небето. Дядо спря и се загледа, а всички останали го последваха. Фунията мина малко по на изток от фермата ни и вместо да я връхлети, остави зад себе си само едри капки кафеникав дъжд и пръски кал. Гледахме я как подскача из въздуха и си търси друго място за спускане.

Няколко минути бяхме толкова изплашени и зашеметени, че дума не можехме да обелим.

Аз огледах облаците във всички посоки, за да няма втори път такава изненада. Не бях единственият.

После отново заваля и ние се прибрахме в къщата.

Бурята бушува два часа и хвърли срещу нас почти всички боеприпаси на природата: мощни ветрове, проливни дъждове, вихрушки, град и светкавици, които падаха толкова често и толкова наблизо, че понякога се пъхахме под леглата си. Семейство Спрюл се беше скрило в дневната ни, а ние из останалата част на къщата. Мама не се отделяше от мен. Тя се боеше до смърт от бурите и това само влошаваше нещата.

Не бях съвсем сигурен как ще умрем — отнесени от вятъра, изпепелени от светкавица или удавени от потоп, но очевидно краят беше дошъл. Баща ми обаче проспа по-голямата част от бурята и неговата невъзмутимост ме успокои. Той беше живял в траншеи и бе воювал с немците, така че от нищо не се страхуваше. Тримата лежахме на пода на спалнята — баща ми хъркаше, майка ми се молеше, а аз между тях слушах бурята. Мислех си за Ной и неговите четирийсет дни дъжд и чаках нашата къщичка просто да за-плава.

Когато дъждът и вятърът най-после стихнаха, излязохме да огледаме пораженията. Като изключим мокрия памук, нямаше кой знае какви щети — тук-там прекършени клони, обичайните издълбани от водата ровове, някой и друг изтръгнат домат в градината. Утре памукът щеше да изсъхне и ние отново щяхме да се заловим за работа. По време на късния обяд дядо каза:

— Трябва да видя какво става с магана.

Нямахме търпение да идем в града. Ами ако торнадото го беше сравнило със земята?

— Аз искам да видя църквата — каза баба.

— Вземете и мен — примолих се.

— Защо искаш да ходиш до църквата? — попита татко.

— Да видя дали торнадото не я е съборило.

— Хайде тогава — каза дядо и скочихме от столовете.

Чиниите бяха струпани неизмити в умивалника. За пръв път виждах такова нещо.

Пътят беше станал само кал, а на места водата беше отмила големи участъци от него. Пързаляхме се половин километър, докато не стигнахме до една голяма дупка. Дядо намали скоростта и се опита да прегази канавката вляво от пътя до памука на Джетьр. Камионът спря и затъна. Не можехме да помръднем. Татко се върна да докара трактора, а ние зачакахме. Както обикновено, аз бях в каросерията и имах много място за шаване. Майка ми седеше отпред с дядо и баба. По едно време баба каза, че май не е чак толкова добра идея да се ходи в града. Дядо само пуфтеше.

Когато баща ми се върна, той закачи една шестметрова верига за бронята и бавно ни изтегли от дупката. Мъжете решиха, че е най-добре тракторът да ни тегли чак до моста. Щом стигнахме, дядо откачи веригата и татко мина с трактора. После ние пресякохме реката с камиона. Мъжете сметнаха, че пътят от другата страна е още по-лош и затова отново закачиха веригата. Тракторът ни тегли три километра, докато не стигнахме до асфалт. Оставихме го и потеглихме към града, по-точно към онова, което беше оцеляло от него. Един бог знаеше какви разрушения ни чакат. Едва прикривах вълнението си.

Най-сетне стигнахме до шосето и когато завихме към Блек Оук, след нас на асфалта остана дълга кална диря. Питах се защо всички пътища не са асфалтирани.

Докато карахме, всичко изглеждаше нормално. Нямаше премазани дървета или наводнени ниви, нито пръснати на километри камънаци, нито пък големи дупки. Всички къщи си бяха на място. Полята пустееха, защото памукът беше мокър, но иначе животът продължаваше.

Застанал прав в каросерията, гледах над кабината и напрягах очи да зърна града. Скоро стигнахме. Маганът бръмчеше както обикновено. Бог бе опазил църквата. Магазините по главната улица бяха непокътнати.

— Слава богу — каза баща ми. Не че не се радвах, но можеше да е по-интересно.

Не бяхме единствените любопитни. Главната улица беше задръстена от хора и коли — нещо нечувано за понеделник. Паркирахме до църквата и щом се уверихме, че е непокътната, аз изтичах до магазина на Поп и Пърл, където имаше страшно много народ. Около мистър Ред Флечър се беше събрала цяла група и аз стигнах тъкмо навреме.

Мистър Ред, който живееше на запад от града, разбрал, че ще има торнадо, защото старото му куче се скрило под кухненската маса — много лош знак. Мистър Ред веднага се усетил и почнал да оглежда небето. Не се учудил, когато то притъмняло. Чул торнадото, преди да го види. То се спуснало изневиделица, тръгнало право към фермата му, и вилняло по земята достатъчно дълго, за да събори два кокошарника и да отнесе покрива на къщата. Парче стъкло ударило жена му и я порязало, така че си имахме истинска жертва. Чух как хората зад мен шепнеха развълнувано и се канеха да идат до фермата на Флечър да видят с очите си разрушенията.

— Как изглеждаше? — попита някой.

— Черно като въглищен прах — каза мистър Ред. — И гърмеше като товарен влак.

Това беше още по-вълнуващо, защото нашите бяха светлосиви, почти бели. Неговото било черно. Явно оттук бяха минали всякакви видове.

Мисис Флечър се появи до мъжа си с бинтована ръка и превръзка през рамо. Без да щем, я зяпнахме. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на тротоара. Тя показа раната си и получи много внимание, докато мистър Ред не осъзна, че е изгубил публиката си, пристъпи напред и продължи своята история. Каза, че торнадото се отлепило от земята и заподскачало. Той се качил в камиона си и се опитал да го последва. Гонил го посред градушката и аха-аха да го настигне, когато то завило.

Камионът на мистър Ред беше по-стар от дядовия. Слушателите почнаха да се споглеждат недоверчиво. Исках някой възрастен да попита: „И какво щеше да направиш, ако го беше хванал?“ Мистър Флечър рече, че се отказал да го гони и се върнал да види какво става с жена му. Когато го зърнал за последен път, торнадото се било насочило право към града.

По-късно дядо ми каза, че мистър Флечър лъже дори когато истината е по-интересна.

Този следобед в Блек Оук падна голямо надлъгване или поне разкрасяване на фактите. От единия до другия край на главната улица се разказваха и преразказваха истории за вихрушки. Дядо също описа какво бяхме видели и, общо взето, се придържаше към истината. Историята с двойното торнадо прикова вниманието на всички, докато мистър Дъч Лам не каза, че видял три! Жена му потвърди и дядо се запъти към камиона.

Беше цяло чудо, че като си тръгвахме от града, убитите не наброяваха неколкостотин.

До смрачаване облаците се бяха разнесли, но все още беше хладно. След вечеря седнахме на верандата и зачакахме „Кардинале“. Въздухът беше чист и лек — първият знак на есента.

Оставаха шест мача, три срещу „Редс“ и три срещу „Къбс“. Всички щяха да се играят на „Спортсманс Парк“, но тъй като „Доджърс“ бяха на първо място със седем победи, сезонът все едно беше свършил. Стан Мюжъл водеше лигата по батиране и също така имаше повече единични и двойни хитове от всички останали. „Кардинале“ нямаше да спечелят шампионата, но все пак имахме най-добрия играч. Момчетата се бяха върнали от Чикаго и се радваха, че отново са в Сейнт Луис — поне според Хари Кери, който често ръсеше поздравления и клюки, сякаш всички играчи живееха у тях.

Мюжъл удари единичен и троен хит и мачът беше решен чак в третия допълнителен ининг. Стана късно, но не бяхме уморени. Бурята ни беше прогонила от полето, а прохладата не беше за изпускане. Семейство Спрюл седяха около огъня, бъбреха си тихо и се радваха, че Ханк го няма. Той често изчезваше след вечеря.

В края на десетия ининг Шьондийнст удари единичен хит и когато Стан Мюжъл дойде на хоума, феновете полудяха, поне според Хари Кери. Дядо каза, че Хари често гледа един мач, а описва друг. На стадиона нямало повече от десет хиляди души; личеше си, че публиката е малко. Хари обаче вдигаше достатъчно шум за останалите двайсет хиляди. След сто четирийсет и осем мача той се вълнуваше като на откриването. Мюжъл направи двоен хит, неговият трети удар в играта вкара Шьондийнст и така спечелиха с четири на три.

Преди един месец щяхме да празнуваме заедно с Хари на предната веранда. Аз щях да хукна към базите на двора и да застана на втора също като великия Стан. След такава драматична победа всички щяхме да си легнем щастливи, макар че дядо пак щеше да иска да уволни мениджъра.

Но сега всичко беше различно. Победата не означаваше нищо; сезонът свършваше, а „Кардинале“ бяха трети. Предният ни двор беше завзет от семейство Спрюл. Лятото си беше отишло.

Дядо изключи радиото, докато Хари още говореше.

— Баумхолц не може да го стигне — каза той. Франки Ба-умхолц от „Къбс“ беше на шест точки зад Мюжъл.

Баща ми се съгласи. По време на мача мъжете бяха по-мълчаливи от обикновено. Бурите и хладът направо ги бяха поболели. Сезоните се сменяха, а една трета от памука още беше на полето. Седем месеца времето беше почти идеално, но сега явно щеше да се развали.

Есента продължи по-малко от двайсет и четири часа. До обед на следващия ден жегата се беше завърнала, памукът беше изсъхнал, земята се бе втвърдила и всички приятни мисли за прохладни дни и падащи листа бяха забравени. Пак бяхме до реката за второто бране. По-късно през есента можеше да има и трето, така нареченото „предколедно бране“, при което събирахме последните остатъци от памука. Дотогава мексиканците и планинците отдавна щяха да са си отишли.

През целия ден се навъртах близо до Тали и работех усърдно, за да не изоставам от нея. Тя изглеждаше нещо отнесена и аз умирах да разбера защо. Роднините й бяха напрегнати, не пееха, не се смееха и почти не говореха. Ханк дойде към средата на сутринта и почна да бере бавно. Останалите сякаш го избягваха.

Късно следобед се завлякох до ремаркето — надявах се да е за последно. До края оставаше един час и аз търсех майка си. Но вместо нея видях Ханк, Бо и Дейл от другата страна на ремаркето да чакат дядо или татко да претегли памука им. Скрих се сред стъблата и зачаках по-приятелски гласове.

Както обикновено, Ханк говореше високо.

— Писна ми да бера памук — каза той. — Дотук ми е дошло! Решил съм да си намеря нова работа. Измислих как да печеля пари. И то много. Ще вървя след ония панаирджии от град на град и ще се крия в сенките, докато Самсон и мацката му не натрупат парички. Ще чакам да посъберат сухо, ще ги гледам как изхвърлят селяците от ринга и после късно вечерта, когато онзи е капнал, ще излизам, ще залагам петдесет долара, ще го смилам от бой и ще му прибирам парите. Петстотин долара седмично правят две хиляди долара на месец, двайсет и четири хиляди на година. Само в брой. Ами аз ще стана богат!

Тонът му беше дяволит и Бо и Дейл се разсмяха. Дори аз трябваше да призная, че е смешно.

— Ами ако на Самсон му писне? — попита Бо.

— Шегуваш ли се? Нали е най-великият борец на света, дошъл направо от Египет. Самсон не се страхува от никого. Че аз може и мадамата му да отмъкна! Биваше си я, нали?

— От време на време трябва да го оставяш да победи — каза Бо. — Иначе няма да се бие с теб.

— Онова за мадамата ми хареса — каза Дейл. — Страшни крака имаше.

— И останалото не беше зле — отвърна Ханк. — Чакайте, сетих се! Ще го изгоня и ще стана новият Самсон! Ще си пусна коса до задника, ще я боядисам черна, ще си намеря гащи от леопардова кожа, ще приказвам завалено и тия тъпанари ще решат, че и аз съм от Египет. Далила ще полудее по мене.

Смехът им беше силен, кънтящ и заразителен. Аз се кисках тихо, като си представях как Ханк обикаля ринга по тесни гащета и се опитва да убеди хората, че е египтянин. Само че той беше твърде глупав за такава работа. Щеше да наранява хората и така да пропъжда съперниците си.

Дядо дойде до ремаркето и започна да претегля памука. Майка ми също се приближи и ми прошепна, че е време да се прибираме. И аз така мислех. Извървяхме дългия път заедно, мълчахме и се радвахме, че денят е почти свършил.

Боядисването продължаваше. Забелязахме го от градината и при по-внимателно вглеждане видяхме къде бояджията — все още смятахме, че е Трот — бе стигнал до петата дъска от долу на горе и беше минал една ръка върху участьк колкото прозорец. Майка ми го пипна; боята полепна по пръста й.

— Прясна е — каза тя и погледна към предния двор, но както обикновено Трот никакъв не се виждаше.

— Още ли мислиш, че е той? — попитах аз.

— Да.

— Откъде взима боя?

— Тали му я купува с парите си от памука.

— Кой ти каза?

— Попитах мисис Фоли от железарския магазин. Тя каза, че едно сакато момче и сестра му купили два литра бяла боя и една четка. Сторило й се странно планинци да купуват боя.

— Колко може да се боядиса с два литра?

— Не много.

— Ще кажеш ли на дядо?

— Ще кажа.

Минахме набързо през градината, като откъснахме само най-необходимото — домати, краставици и две червени пиперки, които й хванаха окото. Останалите берачи скоро щяха да се върнат и аз умирах от нетърпение да видя каква пушилка ще вдигне дядо, като разбере, че някой му боядисва къщата.

След няколко минути отвън се чу шепот. За да ме държат далеч от спора, ми възложиха да режа краставици в кухнята. Баба слушаше новините по радиото, докато майка ми готвеше. По едно време татко и дядо отидоха до източната страна на къщата, за да огледат напредващата работа на Трот.

После влязоха в кухнята. Седнахме, благословихме храната и почнахме да ядем, без да говорим за друго освен за времето. Ако дядо беше ядосан заради боята, поне не го показваше. Може би просто беше гроги.

На другия ден майка ми ме задържа и се забави в къщата колкото се може повече. Изми чиниите от закуска, изпра някои неща и заедно отидохме да погледнем предния двор. Баба излезе и тръгна към памука, но аз и майка си търсехме работа, за да изостанем.

Трот не се виждаше никакъв. Беше изчезнал от двора. Ханк излезе от една палатка и събори няколко консерви и канчета, докато търсеше недоядени питки. Лапа, докато не омете всичко, а после се оригна и погледна към къщата ни, сякаш смяташе да я претьршува за храна. Най-накрая тръгна към силоза на път към ремаркето с памука.

Ние чакахме и току надничахме през предните прозорци. Трот не се мяркаше никакъв. Накрая ни писна и се запътихме към полето. Когато след три часа мама се върнала да приготви обяда, няколко дъски под прозореца на моята стая вече били минати с четката. Трот напредваше полека-лека, но недъгът му и желанието да действа скришом пречеха на работата му. При това темпо щеше да успее да боядиса само половината източна стена, преди да дойде време семейството му да си стегне багажа и да си замине.

След три дни спокойствие и усилна работа дойде време за нови разпри. След закуска Мигел пресрещна дядо до трактора и двамата се запътиха към плевнята, където чакаха някои от останалите мексиканци. Аз се промъкнах след тях в полумрака на зазоряване, достатъчно близо, за да ги чувам, без да ме видят. Луис седеше на някакъв пън, климнал глава като болен. Дядо го огледа хубаво. Нещо беше пострадал.

Както обясни набързо Мигел на развален английски, снощи някой хвърлял буци пръст по тях. Първата ударила стената на плевнята тъкмо когато мексиканците си лягали. Приличало на изстрел — дъските затреперили и цялата плевня се разтресла. След няколко минути последвала втора буца. После още една. Минали десет минути и мексиканците решили, че всичко е спокойно, но тогава нова буца паднала на ламаринения покрив точно над главите им. Ядосани и изплашени, те не можели да заспят. През процепите в стената гледали памуковите поля зад плевнята. Мъчителят им бил някъде там, скрит в памука като последен страхливец. Нощта го правела невидим.

Луис бавно отворил вратата на плевнята, за да види по-добре. Тогава нападателят го улучил в лицето с камък. Явно го пазел за такъв случай. Буците пръст ставали за вдигане на шум, но камъкът бил по-опасен.

Носът на Луис беше порязан, счупен и подпухнал. Дядо извика на баща ми да доведе баба.

Мигел продължи да разказва. Щом се погрижили за Луис и криво-ляво му помогнали, обстрелът продължил. На всеки десетина минути от мрака долитал нов снаряд. Вглеждали се през процепите, но не виждали нищо в полето. Било много тъмно. Най-сетне нападателят им се уморил от играта си и спрял. Мексиканците не могли да се наспят.

Баба пристигна и пое нещата в свои ръце. Дядо замина, като ругаеше под носа си. Разкъсвах се между две драми: дали да гледам как баба се прави на докторка, или да слушам как дядо беснее?

Тръгнах след дядо към трактора, където той избоботи на баща ми нещо, което не можах да разбера. После отиде до ремаркето, където чакаха още сънените планинци.

— Къде е Ханк? — изръмжа дядо на мистър Спрюл.

— Сигурно спи.

— Няма ли да работи днес? — намръщи се дядо.

— Иди го питай — отвърна мистър Спрюл и се изправи, за да не гледа отдолу.

Дядо пристъпи към него.

— Снощи мексиканците не могли да спят, защото някой замерял с буци пръст плевнята. Случайно да знаеш кой е бил?

Успял да запази самообладание, баща ми застана между тях.

— Не. Да не обвиняваш някого? — попита мистър Спрюл.

— Не знам — отвърна дядо. — Всички други работят много, спят дълбоко и нощем са уморени до смърт. Всички освен Ханк. Май само той има много време. И подобни глупости са в негов стил.

Тази открита кавга със семейство Спрюл не ми харесваше. И на тях им беше писнало от Ханк, но все пак му бяха роднини. Освен това бяха планинци — ядосат ли се, ще си тръгнат, а дядо беше на път да прекали с приказките си.

— Ще говоря с него — каза мистър Спрюл малко по-меко, сякаш знаеше, че Ханк е най-вероятният виновник. Челюстта му увисна леко и той погледна мисис Спрюл. Семейството си имаше неприятности с Ханк и не беше готово да го защитава.

— Хайде на работа — каза баща ми.

Всички искаха да приключат с въпроса. Погледнах Тали, но тя беше потънала в мислите си и не обръщаше внимание нито на мен, нито на някой друг. Дядо се качи в трактора и тръгнахме да берем памук.

Цяла сутрин Луис лежа на задната веранда с торбичка лед върху лицето. Баба се въртеше край него и се опитваше да му натрапи лекарствата си, но той не се даваше. До обяд Луис се беше наситил на американската медицина и побърза да се върне на полето независимо от счупения си нос.

Памукът, който Ханк набираше на ден, намаля два пъти и повече. Дядо беше бесен. Положението се влошаваше с всеки изминал ден и възрастните все по-често си шушукаха нещо. Дядо никога не беше притежавал двеста и петдесет долара суха пара.

— Колко набра Ханк днес? — попита той татко на вечеря.

Тъкмо бяхме казали молитвите и жените сипваха храната.

— Сто кила.

Майка ми недоволно стисна очи. Вечерята трябваше да бъде приятно време за гости и размисли. Мразеше да слуша караници на масата. Дребните клюки за живота на познати и непознати можеха да минат, но не и кавгите. Как ще смелиш добре храната, ако тялото ти не е отпуснато?

— Мисля утре да ида в града, да намеря Стик Пауърс и да му кажа, че момчето не ми трябва повече — заяви дядо, размахал вилица във въздуха.

За нищо на света не би го направил и всички го знаехме. И той също. Ако Стик успееше да сложи белезници на Ханк и да го напъха в патрулната си кола, нещо, което бих желал да видя, семейство Спрюл щеше да си събере багажа за минути. Дядо нямаше да рискува реколтата заради един идиот като Ханк. Надявахме се да не убие още някого и някой да не убие него. След няколко седмици памукът щеше да е обран и щяхме да се отървем от Ханк.

— Не си сигурен, че е той — каза баба. — Никой не го е видял да хвърля пръст по плевнята.

— Понякога си е ясно и без да гледаш — отвърна дядо. — Не сме виждали Трот с четка, но всички мислим, че той е бояджията, нали така?

Майка ми се обади точно навреме:

— Люк, с кого ще играят „Кардинале“? — Това беше редовната й реплика, дебеличък намек, че иска да вечеря на спокойствие.

— С „Къбс“.

— Колко мача остават? — попита тя.

— Само три.

— Колко напред е Мюжъл?

— Шест точки. Коефициентът му е триста трийсет и шест.

Баумхолц има триста и шейсет. Не може да го стигне.

В този момент баща ми трябваше да се притече на помощ на жена си и да отклони разговора от сериозните теми.

— Забравих да ви кажа, че миналата събота видях Лу Джефкоут — обяви той, след като се окашля. — Каза, че методистите имали нов питчер.

Дядо се беше успокоил достатъчно, за да отвърне:

— Лъже. Всяка година казват така.

— Защо им трябва нов питчер? — усмихна се леко баба, а на мен ми се стори, че мама всеки момент ще прихне.

В събота предстоеше есенният пикник, велико събитие за цял Блек Оук. След службата, която поне за нас баптистите се точеше бавно, всички се събираха в училището. Жените подреждаха под дърветата храна колкото за целия щат, а след дългия обяд мъжете играеха бейзбол.

Мачът беше по-особен, защото от него зависеше кой колко ще се хвали. Победителите дразнеха победените цяла година. Чувал бях мъжете да се горещят по повод на този мач и посред зима.

Методистите бяха печелили през последните четири години и въпреки това винаги говореха за нов питчер.

— А нашият питчер кой е? — попита татко. Дядо беше треньорът на баптисткия отбор, макар че след четири поредни загуби хората почваха да недоволстват.

— Ами сигурно Ридли — каза без колебание дядо. От цяла година мислеше за мача.

— Че той срещу мене не може да играе! — възразих аз.

— Да нямаш по-добра идея? — сряза ме дядо.

— Аха.

— Да я чуем тогава.

— Каубой — казах аз и всички се усмихнаха. Какво прекрасно хрумване!

Но мексиканците не можеха да участват в Мача, нито пък планинците. Всеки отбор се сформираше само от членове на съответната църква — никакви надничари, никакви роднини от Джоунсбъро, никакви външни хора. Имаше толкова много правила, че ако някой седнеше да ги пише, правилникът щеше да стане по-дебел от Библията. Съдии си водехме от Монет и им плащахме по пет долара на мач плюс ядене на корем. Уж никой не ги познаваше, но след миналогодишната загуба поне в нашата църква имаше слухове, че или те, или жените им са методисти.

— Няма да е зле, а? — каза баща ми, който вече си представяше как Каубой помита съперниците ни. Страйк след страйк. Кървовете му влизат отвсякъде.

След като разговорът се беше върнал на по-приятни теми, жените отново се намесиха. Бейзболът беше изтикай встрани, а те заговориха за пикника, храната, как щели да са облечени методистките и така нататък. Вечерята завърши мирно и тихо както обикновено и всички излязохме на верандата.

Бях решил да напиша писмо на Рики и да му кажа за Либи Лечър. Сигурен бях, че възрастните няма да го направят; в главите им беше само това как да опазят тайната. Рики обаче трябваше да знае в какво го обвинява Либи. Трябваше да реагира някак си. Ако научеше какво става, можеше да уреди да го върнат вкъщи да оправи нещата. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Семейство Лечър си седяха вкъщи и доколкото знаехме, си траеха, но в Блек Оук трудно се пазеха тайни.

Преди да замине за Корея, Рики ни беше разказал за един негов приятел от Тексас, когото срещнал на ученията. Момчето било само на осемнайсет години, но вече семейно, а жена му била бременна. Военните го пратили в Калифорния на писарска служба за няколко месеца, та да не би да загине. Това се смятало за един вид изпитание и щял да се върне в Тексас, преди жена му да роди.

И Рики беше на същия хал, само дето не знаеше. Аз щях да му кажа. Изнизах се от верандата, уж че съм уморен, и отидох в стаята на Рики, където държах дъската си за писане. Занесох я на кухненската маса — там светлината беше по-добра — и започнах да пиша с големи печатни букви.

Спрях се накратко на бейзбола, на първенството, после на панаира и Самсон. Написах и няколко изречения за торнадото. Нямах нито време, нито нерви да разказвам за Ханк и затова минах към същината на въпроса. Съобщих му, че Либи Лечър е родила, макар да не си признах, че съм бил наблизо.

Майка ми влезе откъм верандата и попита какво правя.

— Пиша писмо на Рики — отвърнах аз.

— Колко хубаво — каза тя. — Но трябва да си лягаш.

— Да, мамо. — Бях изписал цяла страница и много се гордеех със себе си. Утре щях да напиша втора. А може би и трета. Бях решил това да стане най-дългото писмо, което Рики някога е получавал.

Тъкмо привършвах един дълъг ред памук близо до шубрака край Сайлърс Крийк, когато чух гласове. Стъблата бяха особено високи и аз се загубих сред гъстите листа. Чувалът ми беше пълен до половината и вече мечтаех за следобеда в града, за киното, кока-колата и пуканките. Слънцето беше почти над главите ни; сигурно наближаваше обяд. Смятах да се обърна и да изкарам още един ред, да работя усилено, а следобеда да се отдам на удоволствия.

Когато чух човешки говор, паднах на едно коляно, а после седнах безшумно на земята. Дълго време не долавях нищичко и вече си мислех, че може да съм се объркал, когато тих момичешки глас долетя през стъблата до моето скривалище. Беше някъде надясно, но не можех да определя точно къде.

Бавно станах и надникнах през памука, но не видях нищо. После пак клекнах и запълзях към края на реда, като оставих за момента чувала си. Тихичко пълзях и спирах, пълзях и спирах, докато не я чух отново. Беше през няколко реда и според мен се криеше в памука. Замръзнах за няколко минути, докато не я чух да се смее, тих, приглушен от памука смях. Разбрах, че е Тали.

Дълго се люлях на четири крака и се опитвах да си представя защо се крие в полето толкова далеч от ремаркето. После чух още един глас, този път мъжки. Реших да се приближа.

Намерих най-голямата пролука между две стъбла и пресякох безшумно първия ред. Никакъв вятър не шумеше в листата, затова трябваше да бъда съвсем неподвижен. И търпелив. После минах и втория ред и зачаках гласовете.

Дълго време мълчаха и аз се уплаших, че може да са ме усетили. После се закискаха едновременно и заговориха толкова тихо, че едва ги чувах. Проснах се по корем и огледах положението от земята, където стъблата бяха най-гъсти, но поне нямаше кутийки и листа. Май виждах нещо през няколко реда, може би тъмната коса на Тали, а може би не. Реших, че съм се приближил достатъчно.

Наоколо нямаше жива душа. Другите — семейство Спрюл и роднините ми — вървяха към ремаркето. Мексиканците бяха далеч и само шапките им се виждаха.

Макар и на сянка, аз се потях обилно. Сърцето ми биеше лудо, а устата ми беше пресъхнала. Тали се криеше в памука с някакъв мъж и правеше нещо нередно. Ако ли не, защо се криеше? Исках да ги спра, но нямах право. Бях само дете и ги шпионирах. Смятах да се измъкна, но гласовете ме задържаха.

Змията беше черна памукчийка, една от многото по нашия край. Живееха около потоците и реките, но от време на време отиваха навътре по брега, за да се хранят или пекат на слънце. Всяка пролет като сеехме, ги виждахме да пълзят покрай плуговете ни. Бяха къси, дебели, черни, агресивни и пълни с отрова. Ухапванията им рядко бяха смъртоносни, но бях чувал много приказки за умрели в адски мъки хора.

Който видеше такава змия, бързаше да я убие с пръчка, камък или каквото имаше подръка. Не бяха пъргави като гърмящите змии и не се хвърляха толкова надалеч, но бяха подли и гнусни.

Тази пълзеше по реда право към мен на по-малко от две крачки. Бяхме очи в очи. Толкова се бях залисал по Тали и нейните тайни, че бях забравил за всичко останало. Извиках от ужас, скочих и побегнах първо по един, после по друг ред памук.

Мъжът каза нещо на по-висок глас, но за момента повече се страхувах от змията. Хвърлих се до чувала си, вързах го за рамото си и запълзях към ремаркето. Когато реших, че змията е останала далеч, спрях и се заслушах. Нищо. Пълна тишина. Никой не ме преследваше.

Бавно се изправих и надникнах през памука. Отдясно през няколко реда и вече с гръб към мен вървеше Тали, преметнала чувала през рамо и килнала сламената си шапка, като че ли нищо не се беше случило.

А отляво през памука бягаше Каубой, свит като крадец.

Обикновено в събота следобед дядо си търсеше причини да отлага пътуването до града. Щом приключехме с обяда и аз преживеех унижението на банята, той си намираше някаква работа, защото на всяка цена искаше да ни накара да чакаме. Понякога на трактора му имало нещо, което изисквало незабавно внимание. Дядо запълзяваше около него със старите си инструменти и мърмореше как трябвало да го поправи веднага, за да купи необходимите части в града. Или пък камионът не вървял съвсем добре и ранният съботен следобед бил идеалното време да бърникаш двигателя. Или пък водната помпа имала нужда от поправка. Понякога дядо сядаше до кухненската маса и преглеждаше малкото документи на фермата.

Най-накрая, когато всички вече се побъркваха, той отиваше да се изкъпе и после се отправяхме към града.

Майка ми нямаше търпение да види най-новия жител на окръг Крегхед, пък бил той и Лечър, така че докато дядо се ровеше в бараката с инструментите, ние с нея напълнихме четири кашона със зеленчуци и потеглихме към реката. Татко успя да се измъкне. Брат му беше нарочен за баща на бебето, което евентуално го правеше чичо — нещо, което татко просто не беше готов да приеме. А аз бях сигурен, че не държи да се среща пак с мистър Лечър.

Майка ми караше, аз се молех и някак си успяхме да минем моста живи. Спряхме от другата страна на реката. Камионът закова на място и моторът замря. Докато майка си поемаше дъх, аз реших да проговоря:

— Мамо, трябва да ти кажа нещо.

— Не може ли да почака? — попита тя и посегна към ключа.

— Не.

Седяхме в горещия камион точно след моста, на черния път. Не се виждаха нито къщи, нито коли. Стори ми се идеалното време и място за важен разговор.

— Какво има? — попита тя и скръсти ръце на гърдите си.

Явно беше решила, че съм направил нещо ужасно.

Натрупаха се толкова тайни. Ханк и братята Сиско. Тали и потокът. Нощта, когато Либи роди. Но тези щяха да почакат. Бях свикнал да ги крия. Сегашната обаче трябваше да я кажа на мама.

— Мисля, че Тали и Каубой се харесват — казах аз и веднага ми поолекна.

— Така ли? — усмихна се тя, сякаш бях малък и нищо не разбирах. После се замисли и усмивката й бавно се стопи.

Чудех се дали и тя знае нещо за скришната им любов.

— Аха.

— И защо мислиш така?

— Хванах ги тая сутрин в памука.

— Какво правеха? — попита тя, леко изплашена да не би да съм видял нещо, което не трябва да виждам.

— Не знам, но бяха заедно.

— Ти видя ли ги?

Разказах й всичко, като започнах с гласовете, минах на памукчийката и свърших с бягството им. Не пропуснах нито една подробност и като никога нищо не преувеличих. Е, може би размерите на змията, но като цяло се придържах към истината.

Мама ме изслуша. Изглеждаше наистина удивена.

— Какво са правили, мамо? — попитах аз.

— Не знам. Нали нищо не си видял?

— Не съм. Мислиш ли, че са се целували?

— Може би — отвърна кратко тя.

После посегна към ключа и каза:

— Добре, ще говоря с баща ти.

Тръгнахме бързо. След две-три секунди не бях толкова сигурен дали ми е олекнало. Тя много пъти ми беше казвала, че момченцата не трябва да имат тайни от майките си. Но всеки път, когато й признаех нещо, бързо претупваше въпроса и изпяваше всичко на баща ми. Не бях сигурен каква ми е ползата да съм честен. Но повече нищо не можех да направя. Сега възрастните знаеха за Тали и Каубой. Значи проблемът беше техен.

Семейство Лечър беряха памук до къщата, така че преди да спрем, вече си имахме публика. Мисис Лечър излезе от къщата и се усмихна насилено, а после ни помогна да занесем храната до предната веранда.

— Сигурно искате да видите бебето — каза тихо тя на майка ми.

И аз исках да го видя, но знаех, че нямам особени шансове. Жените влязоха в къщата. Намерих си място под едно дърво до камиона и смятах да си почина на спокойствие, докато чакам мама. Не исках да виждам никого от семейство Лечър. Призляваше ми при мисълта, че може би сме станали роднини.

Изведнъж иззад камиона излязоха трима от тях — три момчета, водени от Пърси. Другите две бяха по-малки, но също толкова жилави като него. Дойдоха при мен, без да кажат и дума.

— Здрасти, Пърси — казах аз, като се опитвах поне да бъда учтив.

— Какво правиш тук? — изръмжа той. От двете му страни имаше по един брат. Тримата бяха строени в редица срещу мен.

— Майка ми ме накара да дойда — казах аз.

— Нямаш работа тук — направо просъска той. Аз исках да отстъпя. Всъщност исках направо да си ПОДВИЯ опашката и да побегна.

— Чакам майка си — казах аз.

— Ще те смелим от бой — закани ми се Пърси и тримата стиснаха юмруци.

— Защо? — попитах аз.

— Защото си Чандлър, а вашият Рики направи онова нещо на Либи.

— Не съм аз виновен — казах.

— Няма значение. — Най-малкият изглеждаше особено злобен. Очите му бяха присвити, устата му подигравателно изкривена. Реших, че първият удар ще дойде от него.

— Трима срещу един не е честно — казах аз.

— Това с Либи много честно ли беше? — попита Пърси и бърз като котка, ме удари в корема. И кон не би ме ритнал толкова силно. Изпищях и паднах.

Бях участвал в няколко училищни схватки, но учителите ни разтърваваха, преди да се нараним сериозно. Мисис Ема Инъс, която преподаваше в трети клас, ми удари три пръчки, задето се опитвах да се бия с Джоуи Столкъп. Дядо преливаше от гордост. И Рики не ме щадеше, а все се бореше и боксираше с мен. Насилието не ми беше непознато. Дядо обичаше да се бие и когато паднах, си спомних за него. Някой ме ритна; аз сграбчих един крак и в следващия миг в прахоляка ритаха, драскаха и ругаеха цял куп малки побойници. Напипах косата на средния брат, докато другите двама ме налагаха по гърба. Бях на път да му смъкна скалпа, когато Пърси ми заби юмрук в носа. За миг ослепях, а братята заквичаха като прасета и отново се нахвърлиха върху мен.

Жените се развикаха от верандата. Крайно време беше! Първа дотърча мисис Лечър и започна да изскубва момчетата от купа, като крещеше и ги мяташе настрани. Тъй като бях най-отдолу, станах последен. Майка ми ме погледна ужасена. Чистите ми дрехи бяха покрити с кал. От носа ми течеше топла кръв.

— Люк, добре ли си? — сграбчи раменете ми тя.

Очите ми сълзяха и започвах да усещам болката.

— Да, кимнах аз, няма проблеми.

— Иди ми отрежи една пръчка! — изкрещя мисис Лечър на Пърси. Тя ръмжеше и още не беше пуснала двете по-малки братчета. — Не ви ли е срам тъй да биете момченцето? Кво ви е направило?

Кръвта ми вече направо шуртеше, капеше от брадичката и цапаше ризата ми. Мама ме накара да легна и да си наведа главата назад. Докато правехме това, Пърси донесе пръчка.

— Ела да гледаш — каза към мен мисис Лечър.

— Недей, Дарла — отвърна майка ми. — Ще си ходим.

— Не, искам да види — каза тя. — Наведи се, Пърси.

— Не ща — изплаши се той.

— Наведи се или ще извикам баща ти. Ще те науча аз как да се държиш. Ще ми биеш горкото момченце, и гостенче на всичкото отгоре!

— Няма — каза Пърси и майка му го удари с пръчката по главата. Той изпищя и тя го прасна през ухото.

Накара го да се наведе и да си хване глезените.

— А си ги пуснал, а съм те била цяла седмица — заплаши го тя. Когато започна да го налага, той вече плачеше. Ние с мама бяхме удивени от гнева и жестокостта й. След девет-десет много силни удара Пърси започна да реве. — Млъквай! — изкрещя майка му.

Ръцете и краката й бяха тънки като пръчката, но пък беше страшно бърза. Ударите й се сипеха като картечен огън и плющяха като камшик. Десет, двайсет, трийсет пръчки и Пърси започна да вие.

— Мамо, спри! Няма вече!

Боят нямаше край, макар Пърси отдавна да си беше получил наказанието. Когато ръката й се умори, тя го блъсна на земята, а той се сви на топка и захълца. Другите двама вече ревяха. Тя сграбчи средния за косата. Нарече го Рейфърд и го накара да се наведе. Рейфърд бавно хвана глезените си и някак си изтърпя последвалия бой.

— Хайде да си ходим — прошепна ми мама. — Можеш да легнеш отзад.

Помогна ми да се покатеря в каросерията. Междувременно мисис Лечър дърпаше третото момче за косата. Пърси и Рейфърд лежаха в прахта, жертви на започнатия от тях бой. Мама обърна камиона и докато потегляхме, мисис Лечър налагаше най-малкия. Чуха се силни гласове и аз се изправих точно колкото да видя как мистър Лечър тича пред къщата с няколко деца по петите си. Той изкрещя на жена си, но тя не му обърна внимание и продължи да удря сина си. Мистър Лечър я стигна и я сграбчи. Отвсякъде прииждаха деца; всички викаха или плачеха.

Зад нас се вдигна прахоляк и аз ги изгубих от поглед.

Легнах и се опитах да се наместя. Молех се никога да не стъпя във фермата им. Не исках да ги виждам повече. Освен това горещо се молех никой да не чуе слуха, че ние имаме нещо общо с тях.

Завръщането ми беше триумфално. Семейство Спрюл бяха измити и готови за града. Седяха под едно дърво и пиеха чай с лед заедно с баба, дядо и татко. Спряхме на пет-шест метра от тях. Аз се надигнах възможно най-драматично и с голямо задоволство видях как зяпнаха при вида ми. Бях ожулен, окървавен, мръсен, с изпокъсани дрехи, но все така гордо изправен.

Слязох от камиона и всички се струпаха около мен. Мама се втурна напред и каза много ядосано:

— Няма да повярвате какво стана! Три от техните се нахвърлиха на Люк! Пърси и още двама го нападнаха, докато бях в къщата. Не ги е срам! Ние им носим храна, а те така да се държат!

Тали също беше загрижена и ми се стори, че иска да се протегне и да ме пипне, за да види дали съм добре.

— Трима значи — повтори дядо със светнали очи.

— Да, и всичките бяха по-големи от Люк — каза мама и легендата тръгна. Размерите на нападателите ми щяха да растат с всеки изминал ден, с всеки месец.

Баба се надвеси над лицето ми и се вторачи в носа ми, който беше леко одраскан.

— Може да е счупен — каза тя и макар това да ми се стори вълнуващо, никак не държах да ме лекува.

— Ти не побегна, нали? — попита дядо. И той се приближаваше към мен.

— Не, сър — отвърнах гордо аз. Само да можех, щях да побегна, и още как!

— Не — каза твърдо майка ми. — Риташе и драскаше не по-малко от тях.

Дядо грейна, а баща ми се усмихна.

— Утре ще идем да ги довършим — каза дядо.

— Дума да не става — възрази мама. Тя се дразнеше, че дядо обича да се бие. Нали беше живяла в пълна къща с момичета. Не разбираше смисъла на боя.

— Добре ли ги нареди? — попита дядо.

— Накрая всичките ревяха — отвърнах аз.

Майка ми вдигна очи нагоре.

Ханк си проправи път през групата и се наведе, за да прегледа пораженията.

— Трима значи, а? — изръмжа ми той.

— Аха — кимнах аз.

— Браво, малкият. Така ще заякнеш.

— Да, сър.

— Ако искаш, ще ти покажа някои хватки за такива случаи — усмихна се той.

— Хайде да се измием — каза майка ми.

— Мисля, че носът му е счупен — повтори баба.

— Добре ли си, Люк? — попита Тали.

— Да — заявих възможно най-твърдо аз.

Изпратиха ме като победител.

Есенният пикник винаги се провеждаше през последната неделя на септември, макар никой да не знаеше защо. Просто такава беше традицията в Блек Оук, стара и неизменна като панаира и пролетния църковен празник. С него се озна-менуваше идването на есента, привършването на брането и краят на бейзболния сезон. Не беше ясно как всичко това става с един пикник, но поне такава беше идеята.

Прекарвахме деня с методистите, наши приятели и съперници. Блек Оук беше твърде малък, за да се разединява. Нямаше чужденци, негри, евреи или азиатци, нито каквито и да било външни хора. Всички бяха англичани и ирландци, най-много с малко немска кръв, и всички бяха фермери или снабдители на фермерите. Всички бяха християни или поне така твърдяха. Спорове възникваха, когато някой фен на „Къбс“ не си мереше приказките в кафенето или когато някой идиот обявеше друга марка трактори за по-хубава от „Джон Диър“, но като цяло животът течеше спокойно. Големите момчета и младежите често се сбиваха зад кооперативния магазин в събота, но го правеха повече за идеята. Побои като онзи между Ханк и братята Сиско бяха такава рядкост, че градът дълго говореше за тях.

Личните сръдни продължаваха цял живот; дядо се представяше повече от добре в това отношение. Но нямаше истински врагове. Имаше ясен социален ред, в който най-отдолу бяха изполичарите, а най-отгоре търговците, и всеки трябваше да си знае мястото. Но хората се разбираха помежду си.

Границата между баптисти и методисти никога не беше достатъчно ясна. Тяхното богослужение беше малко по-различно, като ритуалът да се ръсят бебетата беше най-яркото им отклонение от Библията, поне според нас. Освен това те не се събираха така често, което, естествено, означаваше, че не приемат вярата си толкова насериозно. Никой не се събираше толкова често като нас, баптистите. Любимата ми методистка Пърл Уотсън казваше, че би станала баптистка, но нямала физическа възможност.

Веднъж Рики ми каза насаме, че когато напуснел фермата, можело да стане католик, защото те се събирали само веднъж седмично. Не знаех какво е това католик и той се опита да ми обясни, но не го биваше много-много в теологията.

Тази неделя сутрин мама и баба прекараха повече време от обикновено в гладене. И мен ме изтъркаха по-енергично. За мое разочарование носът ми нито се оказа счупен, нито се поду, а драскотината едва се забелязваше.

Трябваше да бъдем в най-добрия си вид, защото роклите на методистките бяха малко по-хубави. Въпреки цялото суетене аз се вълнувах и нямах търпение да стигна до града.

Бяхме поканили семейство Спрюл — от любезност и християнска грижа, макар че аз не бих го направил. Тали беше добре дошла, но ако зависеше от мен, другите можеха да си останат в двора. Ала когато огледах лагера им след закуска, почти не видях раздвижване. Камионът им не беше откачен от десетките въжета и телчета, които придържаха палатките им.

— Няма да дойдат — съобщих аз на дядо, който учеше урока си за неделното училище.

— Добре — отвърна тихо той.

Перспективата Ханк да се мотае на пикника, да минава от маса на маса, да се тъпче и да търси с кого да се сбие не беше особено приятна.

Мексиканците наистина нямаха избор. Майка ми беше отправила покана към Мигел в началото на седмицата, а после на няколко пъти му припомни любезно. Баща ми му беше обяснил, че ще има специална литургия на испански и купища вкусна храна. Пък и те нямаха какво друго да правят в неделя следобед.

Деветима от тях се качиха в каросерията на камиона ни. Само Каубой отсъстваше. Това даде простор на въображението ми. Къде беше и какво правеше? А къде беше Тали? Като тръгвахме, не я видях в предния двор. Сърцето ми се сви, като си спомних как се криеха в полето и правеха каквото си искат. Вместо да дойде на църква с нас, Тали сигурно пак се беше измъкнала и вършеше лоши работи. Ами ако използваше Каубой като страж, докато се къпе в Сайлърс Крийк? Не можех да понеса тази мисъл, притеснявах се по целия път до града.

Брат Ейкърс зае амвона с необичайна усмивка на лицето си. Църквата беше пълна, хората седяха по пътечките и стояха прави до задната стена. Прозорците бяха отворени, а от северната страна на църквата под един висок дъб бяха събрани мексиканците. Шапките им бяха свалени и тъмните им коси се сливаха в кафяво море.

Свещеникът поздрави гостите ни от планините и мексиканците. Имаше планинци, но не много. Както винаги, той ги накара да станат и да се представят. Идваха от места като Харди, Маунтин Хоум и Калико Рок и бяха издокарани като нас.

На един от прозорците беше монтиран високоговорител и думите на брат Ейкърс се предаваха навън от църквата към мексиканците, където мистър Карл Дърбин ги превеждаше на испански. Мистър Дърбин беше пенсиониран мисионер от Джоунсбъро. Беше работил в Перу трийсет години сред истински индианци в планината и от време на време идваше да ни говори през мисионерската седмица и да ни показва снимки и диапозитиви на онези чужди земи. Освен испански говореше и един индиански диалект, което ме изпълваше с безкрайно възхищение.

Мистър Дърбин стоеше под дървото, а мексиканците бяха насядали около него. Носеше бял костюм и бяла сламена шапка, а гласът му долиташе обратно до църквата почти толкова силно, колкото гласът на брат Ейкърс от високоговорителя. Веднъж Рики каза, че мистър Дърбин има повече ум в главата си от брат Ейкърс. Той сподели това по време на неделната вечеря и си създаде нови неприятности. Да критикуваш проповедника си беше грях, поне ако го правиш на глас.

Седнах на края на пейката, до прозореца, за да мога да гледам и слушам мистър Дърбин. Не разбирах нито дума, но знаех, че говори испански по-бавно от мексиканците. Те приказваха толкова бързо, че често се чудех как се разбират един друг. Неговите изречения бяха гладки и отчетливи, със силен арканзаски акцент. Макар да нямах представа какво казва, мистър Дърбин ми беше много по-интересен от брат Ейкърс.

Както можеше да се очаква при такава голяма публика, утринната служба придоби свой живот и се превърна в маратон. Малка публика, кратка служба. Голяма публика, като по Великден, Деня на майката или есенния пикник, и брат Ейкърс решаваше да покаже на какво е способен. По едно време, посред брътвежа на свещеника, мистър Дърбин сякаш се отегчи. Спря да обръща внимание на речите от църквата и започна да чете своя собствена служба. Когато брат Ейкърс спираше, за да си поеме дъх, мистър Дърбин продължаваше да проповядва. А когато брат Ейкърс сипеше с пълна пара огън и жупел, мистър Дърбин си почиваше с чаша вода. Той седна на земята с мексиканците и зачака крясъците в църквата да спрат.

Аз също зачаках. Прекарвах времето си в мечти за храната, която скоро щяхме да получим — отрупани с пържено пиле чинии и цели кофи домашен сладолед.

Мексиканците почнаха да поглеждат към прозорците на църквата. Сигурен съм, че помислиха брат Ейкърс за полудял. „Спокойно — исках да им кажа аз, — не е за първи път.“

Изпяхме пет куплета от „Такъв, какъвто съм“ за благословия. Никой не тръгна по пътечката и брат Ейкърс с нежелание ни разпусна. На прага срещнах Диуейн и двамата хукнахме по улицата към бейзболното игрище, за да видим дали методистите са там. Разбира се, че бяха там; тяхната служба никога не беше толкова дълга като нашата.

Досами игрището, под три бряста, в които бяха засядали милион неточни топки, храната се редеше върху маси с покривки на бели и червени карета. Методистите се тълпяха около тях; мъжете и децата носеха храната, а жените подреждаха чиниите. Намерих Пърл Уотсън и я заприказвах.

— Брат Ейкърс още ли не е свършил? — попита с усмивка тя.

— Тъкмо ни разпусна — отвърнах аз. Тя даде на мен и Диуейн по една шоколадова бисквита. Изядох моята на две хапки.

Най-накрая баптистите заприиждаха сред хорове от „Здравейте“, „Къде бяхте?“ и „Защо се забавихте толкова?“ Пристигаха коли и камиони и скоро бяха паркирани броня до броня до оградите край игрището. Поне една, а може би и две щяха да бъдат улучени от неточни топки. Преди две години чисто новият крайслер на мистър Уилбър Шифлет загуби предното си стъкло, когато Рики удари хоум-рън през оградата вляво от игрището. Шумът беше ужасен — силно тупване, последвано от дрънченето на строшено стъкло. Но мистър Шифлър имаше пари, така че никой не се разтревожи. Той съзнаваше какъв е рискът да паркираш там. Освен това онази година методистите ни биха седем на пет и според Рики мениджърът — дядо — беше пропуснал да смени питчерите в третия ининг.

Известно време двамата не си говореха.

Скоро масите бяха покрити с големи купи зеленчуци, плата с пържено пиле и кошници с царевичен хляб, питки и така нататък. Чиниите се разместваха под ръководството на мисис Ор, жената на методисткия свещеник, докато не се получи известен порядък. На една маса имаше само сурови зеленчуци — десетина вида домати, краставици и бял и червен лук в оцетен сос. До тях имаше маса с грах, зелен фасул с шунка и зрял боб. На всеки пикник имаше картофена салата, а всеки готвач си имаше отделна рецепта. Двамата с Диуейн преброихме единайсет големи купи от нея и всички изглеждаха различни. Пикантните пържени яйца бяха почти толкова популярни и заемаха половин маса. И най-важното — пърженото пиле. От него имаше достатъчно за едномесечно изхранване на целия град.

Жените сновяха насам-натам и се суетяха около храната, докато мъжете разговаряха, смееха се и се поздравяваха, без обаче да свалят очи от пилето. Навсякъде имаше деца и двамата с Диуейн отидохме до едно дърво, където жените подреждаха десертите. Преброих шестнайсет кутии домашен сладолед, покрити плътно с кърпи и оградени с лед.

След като приготовленията получиха одобрението на мисис Ор, съпругът й, преподобният Върнън Ор, застана в центъра на масите заедно с брат Ейкърс и всички притихнаха. Миналата година брат Ейкърс беше благодарил на Бог за неговите дарове; този път честта се падаше на методистите. Пикникът си имаше неписани правила. Наведохме глави и заслушахме как преподобният Ор благодари на Бог за благостта му, за прекрасната храна, за времето, за памука и така нататък. Не пропусна нищо; Блек Оук наистина беше признателен за всичко.

Надушвах пилето. Представях си вкуса на кексчетата и сладоледа. Диуейн ме ритна и на мен ми идеше да го просна на земята. Не посмях, защото за бой по време на пикник щях да си изпатя.

Когато преподобният Ор най-после свърши, мъжете подбраха мексиканците и ги строиха да им се раздаде храна. Такава беше традицията: първо мексиканците, второ планинците, трето децата и накрая възрастните. Отнякъде се появи Стик Пауърс, естествено, в униформа, и успя да се вреди между мексиканците и планинците. Чух го да обяснява, че бил на работа и нямал много време. Взе си две чинии — едната с пиле, а другата отрупана с всичко, което успя да побере на нея. Знаехме, че ще яде до пръсване, а после ще си избере някое дърво край града и ще легне под него да смели обяда.

Няколко от методистите ме попитаха за Рики — как е, дали имаме вести от него. Опитах се да бъда учтив и да отговоря на въпросите им, но ние като семейство не обичахме подобно внимание. А сега се ужасявахме от тайната за бебето и всяко споменаване на Рики пред хора ни плашеше.

— Кажи му, че мислим за него — повтаряха те. Все така казваха, сякаш имахме телефон и му се обаждахме всяка вечер.

— Молим се за него — добавяха в хор.

— Благодаря — отговарях неизменно аз.

Дори нещо толкова прекрасно като есенния пикник можеше да бъде провалено от един неочакван въпрос за Рики. Той беше в Корея, в траншеите, в разгара на войната, бягаше от куршуми и убиваше хора, без да знае дали някога ще се върне, за да ходи с нас на църква и на пикник и да играе срещу методистите. Сред общото вълнение внезапно се почувствах много самотен и много изплашен.

„Стегни се“ — би казал дядо. Храната много ми помагаше. Двамата с Диуейн взехме чиниите си и седнахме зад първа база, където имаше мъничко сянка. По цялото игрище бяха опънати одеяла и семействата седяха заедно на слънце. Отваряха се чадъри; жените вееха с ветрила на себе си, на децата и на чиниите си. Мексиканците се бяха скупчили под едно дърво, далеч от всички останали. Миналата година Хуан ми беше признал, че не обичат мно-го-много пържено пиле. Не бях чувал подобна глупост. Пилето е сто пъти по-хубаво от тортилите, помислих си тогава аз.

Нашите седяха на едно одеяло до трета база. След много врънкане и опяване ми разрешиха да ям с приятелите си, което беше голям напредък за едно седемгодишно момче.

Опашката край нямаше. Докато мъжете стигнат до последната маса, по-големите момчета вече се връщаха за допълнително. На мен една чиния ми стигаше. Исках да си оставя място за сладоледа. След малко отидохме до масата с десертите, където мисис Лйрийн Фланаган стоеше на стража заради вандали като нас.

— Колко шоколадови има? — попитах аз, като гледах кутиите сладолед, струпани на сянка.

— Не знам. Няколко — усмихна се тя.

— Мисис Купър донесе ли от нейния, с фъстьченото масло?

— Да — отвърна мисис Фланаган и посочи една кутия по средата. Мисис Купър смесваше сладоледа си с шоколад и фъстъчено масло, направо да си оближеш пръстите Хората говореха за него по цяла година. Миналата есен две момчета, едното баптист, другото — методист едва не се сбиха кой да вземе следващата порция. Докато преподобният Ор ги умиряваше, Диуейн успя да грабне две купи. Хукна с тях по улицата и се скри зад една барака, където ги изяде до капка. Цял месец само тоя сладолед му беше в устата.

Мисис Купър беше вдовица. Живееше в хубава къщичка на две пресечки зад бакалничката на Поп и гърл и когато трябваше да се свърши нещо по двора й, тя просто пра — веше кутия сладолед с фъстъчено масло. Веднага се появяваше някой младеж. Мисис Купър имаше най-спретнатия двор в града. Дори възрастни мъже спираха да отскубнат някой плевел.

— Ще трябва да почакате — каза мисис Купър.

— Докога? — попитах аз.

— Докато всички се нахранят.

Чакахме цяла вечност. Някои от по-големите момчета и младежите почнаха да загряват и да хвърлят топки в аут филда. Възрастните не спираха да приказват, а аз бях сигурен, че сладоледът е тръгнал да се топи. Пристигнаха двамата съдии от Монет и това събуди всеобщ интерес Естествено, те трябваше първо да се нахранят ц известно време се интересуваха повече от пърженото пиле отколкото от бейзбола. Постепенно одеялата и чадърите бяха раздигнати от игрището. Пикникът свършваше, стана време за мача.

Жените обградиха масата с десертите и започнаха да ги раздават. Най-сетне Диуейн получи сладоледа си с фъстъчено масло. Аз избрах две порции шоколадов вместо едно от кексчетата на мисис Лу Кайнър. Двайсет минути всички се блъскаха около масата с десертите, но все пак имаше някакъв ред. Двамата проповедници стояха сред тълпата и погльщаха не по-малко сладолед от другите. Съдиите отказаха и изтъкнаха жегата като причина най-после да спрат да ядат.

Някой извика: „Хайде да играем!“, и всички се понесоха към оградата зад хоума. Треньор на методистите беше фермерът мистър Дъфи Люис, който според дядо притежаваше ограничена бейзболна интелигентност. След четири поредни загуби обаче дядо не бързаше да огласява мнението си. Съдиите извикаха двамата треньори зад хоума и дълго време обсъждаха правилата на страйковата зона в Блек Оук. Те сочеха огради, стълбове и висящи над игрището клони — всеки имаше своя история и съответни правила. Дядо спореше със съдиите почти за всяко нещо и преговорите нямаха край.

Миналата година баптистите бяха домакини, затова този път ние бяхме първи. Техният питчер беше Бък Прескот, син на мистър Сап Прескот, един от най-големите земевладелци в окръг Крегхед. Бък беше на двайсет и няколко и две години беше учил в Арканзаския колеж, нещо много рядко. Там се беше опитал да стане питчер, но имал проблеми с треньора. Беше левичар, хвърляше само кървове и миналата година ни би девет на два. Когато излезе на възвишението, разбрах, че работата ще се проточи. Първата му топка беше бавен висок кърв, който премина извън страйковата зона, но все пак беше обявен за страйк, и дядо закрещя на съдията. Бък пусна първите двама батери на първа база, изкара в аут следващите двама, а после баща ми беше изкарай в аут с дълбок флай.

Нашият питчер беше Дюк Ридли, млад фермер със седем деца. Дори аз можех да ударя неговите прави топки. Той твърдеше, че е бил питчер в Аляска през войната, но това не беше много сигурно. Дядо казваше, че Дюк лъже, и след като миналата година видях как се изложи, аз също сериозно се съмнявах. Пусна и първите трима батери на първа, като хвърли само един страйк, а аз мислех, че дядо ще скочи да го пребие. Следващият батер изпрати топката високо над кетчера. По-следващият беше изваден в аут от левия аутфилдер. Имахме късмет, когато шестият им батер, най-старият играч от двата отбора, петдесет и две годишният мистър Лестьр Хърдъл, запрати дълга топка надясно, където нашият филдер Бени Дженкинс я хвана с голи ръце.

Играта се превърна в дуел на питчери не защото бяха добри, а защото никой не можеше да удря. Върнахме се при сладоледа, където се раздаваха последните полуразтопени остатъци. Към третия ининг жените от двете църкви се бяха събрали на групички да си приказват. За тях играта не беше толкова важна. Някъде недалеч беше включено радио и чувах гласа на Хари Кери. „Кардинале“ играеха с „Къбс“ във финалния мач за сезона.

Докато се връщахме от масата с последните си чаши сладолед, двамата с Диуейн минахме зад едно одеяло, където си почиваха и разговаряха десетина млади жени.

— Добре де, на колко години е Либи? — попита една от тях.

Аз спрях, близнах от сладоледа и погледнах над тях към мача, сякаш пет пари не давах за разговора им.

— Само на петнайсет — отвърна друга.

— Такъв й е генът. Скоро ще си има и второ.

— Момче или момиче е родила?

— Чух, че било момче.

— А бащата?

— Нямам представа. На никого не казва.

— Хайде — сръга ме Диуейн. Отдалечихме се и отидохме близо до първа база. Не бях сигурен дали съм успокоен или изплашен. Новината за бебето на Либи вече се беше разнесла, но още не се знаеше кой е бащата.

Скоро ще се разбере, помислих си аз. И с нас щеше да е свършено. Щях да имам братовчед от семейство Лечър и всички щяха да го знаят.

Оспорваният дуел на питчерите свърши в петия ининг, когато и двата отбора отбелязаха по шест точки. Трийсет минути навсякъде летяха топки — линии, грешни хвърляния, топки между играчите в аутфилда. Два пъти сменяхме питчерите и разбрах, че сме загазили, когато дядо отиде до възвишението и посочи баща ми. Той не беше питчер, но нямаше друг останал. Татко обаче хвърляше ниски топки и въпреки това скоро свършихме ининга.

— Мюжъл играе питчер! — извика някой.

Това беше или шега, или грешка. Стан Мюжъл беше много неща, но никога не беше играл питчер. Хукнахме зад пейките към паркираните коли. Около доджа на мистър Рей Хенри се беше събрала малка тълпа. Радиото беше усилено до дупка, а Хари Кери беше полудял — Стан Мюжъл действително беше на възвишението като питчер срещу „Къбс“, срещу Франки Баумхолц, човека, с когото цяла година се беше борил за титлата на батерите. Тълпата на „Спортсманс Парк“ беше екзалтирана. Хари крещеше по микрофона. Бяхме шокирани от мисълта, че Мюжъл е на възвишението.

Баумхолц удари топката към трета база и изпратиха Стан обратно в центърфилда. Аз изтичах до пейката и казах на дядо, че Мюжъл наистина е питчер, но той не ми повярва. Казах на татко, но и той се усъмни. Методистите водеха с осем на шест в края на седмия ининг и баптистите бяха напрегнати. Дори наводнение нямаше да ги разстрои толкова, поне в момента.

Беше най-малко трийсет и пет градуса. Играчите бяха прогизнали от пот, чистите им панталони и белите неделни ризи бяха полепнали по телата им. Движеха се по-бавно — нали се бяха натъпкали с пържено пиле и картофена салата — и не се стараеха достатъчно според дядо.

Бащата на Диуейн не играеше и затова тяхното семейство си тръгна след два-три часа. Още няколко души си заминаха. Мексиканците продължаваха да стоят под дървото си, но вече се бяха изтегнали и, изглежда, спяха. Жените сякаш бяха потънали още по-дълбоко в клюките си и пет пари не даваха кой ще спечели мача.

Аз седях сам на пейката и гледах как методистите отбелязват още три точки в осмия ининг. Мечтаех за деня, в който щях да изляза и да завоювам невероятни победи. Тези нещастни методисти нямаше да имат никакъв шанс.

Спечелиха с единайсет на осем и за пета поредна година дядовият отбор беше победен. Играчите си стиснаха усмихнати ръцете след края на мача и се отправиха към сянката, където се сервираше чай с лед. Дядо не се смееше, не се усмихваше и не се здрависваше с никого. Той изчезна за малко. Знаех, че цяла седмица ще се цупи.

„Кардинале“ също загубиха с три на нула. Завършиха сезона с четири загуби от „Джайънтс“ и с осем от бруклинските „Доджърс“, които щяха да играят с „Янкис“ в Световните серии в Ню Йорк.

Остатъците от храната бяха събрани и отнесени обратно по колите и камионите. Масите бяха разчистени, боклуците бяха прибрани. Аз помогнах на мистър Дъфи Люис да подравни възвишението и хоума и когато свършихме, игрището пак изглеждаше чудесно. Един час ни трябваше да се сбогуваме с всички. Както обикновено, победените отправяха заплахи за следващата година, а победителите ги дразнеха. Доколкото можех да преценя, никой освен дядо не се ядосваше.

На тръгване от града си мислех за края на сезона. Бейзбол не се играеше до пролетта, когато сеехме памука и хранехме големи надежди. Тези надежди ни крепяха през лятото и често бяха единственото ни спасение от тежката полска работа. Слушахме всеки мач, а после до следващия обсъждахме кой как е играл и каква стратегия е приложил. Шест месеца бейзболът беше част от живота ни, всеки ден, а после изчезваше. Също като памука.

Прибрах се тъжен. Край на мачовете, които слушах на верандата. Шест месеца без гласа на Хари Кери. Шест месеца без Стан Мюжъл. Взех ръкавицата си и тръгнах на дълга разходка през полето, подхвърлях си топката във въздуха и се чудех какво ще правя до април.

За пръв път в моя живот бейзболът ми разби сърцето.

Към следващата част или към съдържанието

Джон Гришам Бялата къща (6)

Метаданни

Данни

Бялата къща

Информация

История

Сваляне / Връзки

Джон Гришам
Бялата къща (6)