Джон Гришам
Бялата къща (2)

Събота сутринта. По изгрев-слънце потеглихме към полето с мексиканците от едната страна на ремаркето и семейство Спрюл от другата. Аз стоях близо до баща ми от страх, че чудовището Ханк пак може да се заяде с мен. Тази сутрин мразех всички от това семейство, може би с изключение на Трот, единствения ми защитник. Те не ми обръщаха внимание. Надявах се, че се срамуват от себе си.

Опитвах се да не мисля за семейство Спрюл, докато се движехме през полето.

Беше събота. Вълшебен ден за всички изнурени души. Във фермата на Чандлър работехме по половин ден, а после потеглихме към града като другите фермери и техните семейства, които отиваха да си купят храна и това-онова, да се поразходят по главната улица, да научат клюките и да избягат за няколко часа от мъките по полето. Мексиканците и планинците също идваха. Мъжете се събираха на групи пред кафенето и кооперативния магазин, сравняваха реколтите си и си приказваха за наводнения. Жените се тълпяха в бакалницата на Поп и Пърл и с часове се мотаеха пред рафтовете заради няколко дребни покупки. На децата се разрешаваше да поскитат по тротоарите на главната улица до четири часа, прекрасния час, когато киното отваряше за дневната прожекция.

Щом ремаркето спря, ние слязохме и грабнахме чувалите си. Аз бях сънен и не обръщах внимание на нищо конкретно, когато едно сладко гласче каза:

— Добро утро, Люк.

Съботната баня беше ритуал, който мразех повече от всички други. Провеждаше се следобед под строгия надзор на майка ми. Коритото, което едва ме побираше, след това се използваше от всички членове на семейството. Държахме го в един далечен ъгъл на задната веранда, скрито от погледа с един стар чаршаф.

Първо трябваше да донеса вода от помпата, докато напълня около една трета от коритото. Това изискваше осем обиколки с кофата и се изморявах още преди банята да е започнала. После опъвах чаршафа колкото се може по-силно и се събличах със забележителна скорост. Водата беше много студена.

Действах светкавично с калъп купешки сапун и тривка, за да сваля кирта и калта, да направя балончета и изобщо да замътя водата така, че майка ми да не може да види срамотиите ми, като дойде да ме контролира. Тя идваше първо да събере мръсните ми дрехи, а после, за да ми донесе чисти за преобличане. След това се насочваше право към ушите и врата ми. В нейните ръце тривката се превръщаше в оръжие. Тя търкаше нежната ми кожа, сякаш събраната от полето пръст я обиждаше. През цялото време не спираше да се чуди колко много съм се изцапал.

Щом вратът ми пламнеше, тя нападаше косата ми така, сякаш е пълна с въшки и бълхи. Изливаше студена вода от кофата, за да отмие сапуна. Унижението ми беше пълно, когато накрая почваше да жули ръцете и краката ми. Слава богу, средната част оставяше на мен.

 

Движех се с ленивите пешеходци към източната част на Блек Оук, покрай кооперативния магазин, кафенето, дрогерията и железарията. По тротоара стояха и клюкарстваха групички хора, които нямаха никакво намерение да тръгнат нанякъде. Телефоните бяха рядкост, а в целия окръг имаше само няколко телевизора, така че съботата беше ден за споделяне на новини и събития.

Намерих моя приятел Диуейн Пинтър, който се опитваше да убеди майка си да го пусне да се разходи. Диуейн беше с една година по-голям от мен, но още стоеше във втори клас. Баща му му даваше да кара стария им трактор около фермата и това го правеше по-важен от всички останали второкласници в училището в Блек Оук. Семейство Пинтър бяха баптисти и привърженици на Кардинале, но кой знае защо дядо все пак не ги обичаше.

— Добър ден, Люк — поздрави ме мисис Пинтър.

— Здравейте, мисис Пинтър.

— Къде е майка ти? — попита тя, като погледна зад мен.

— Мисля, че е още в дрогерията. Не съм сигурен.

При това положение Диуейн успя да се откопчи. Щом мен ме пускаха да обикалям улиците сам, значи и той можеше. Докато се отдалечавахме, мисис Пинтър продължаваше да крещи наставленията си. Отидохме до киното, където по-големите деца стояха и чакаха да стане четири часът. В джоба си имах няколко монети — пет цента за филма, пет цента за кока-кола и три цента за пуканки. Майка ми беше дала парите като аванс срещу онези, които щях да спечеля от брането на памука. Уж някой ден щях да й ги върна, но и аз, и тя знаехме, че това няма да стане. Ако дядо се опиташе да ми ги вземе, трябваше да се разправя с нея.

Очевидно Диуейн се беше справил с памука по-добре от мен. Той имаше цял джоб монети и нямаше търпение да се изфука. Семейството му също наемаше земя, но имаха и двайсет собствени акра, много повече от нас.

Едно луничаво момиче на име Бренда започна да се мотае около нас и да се опитва да завърже разговор с Диуейн. Беше казала на всичките си приятелки, че иска да се омъжи за него. Тя му тровеше живота, като се залепяше за него в църквата, следеше го всяка събота нагоре-надолу по главната улица и винаги питаше дали ще седне до нея в киното.

Диуейн я презираше. Когато група мексиканци минаха край нас, ние се шмугнахме сред тях.

Зад кооперативния магазин имаше сбиване. По-големите момчета обичаха да се събират тук да си разменят по някой удар. Това ставаше всяка събота и нищо не съживяваше Блек Оук като един хубав бой. Тълпата си пробиваше път по широката алея и в бързината чух да казват: На бас, че е някой Сиско.

Мама ми беше забранила да гледам съботните побоища, но забраната не важеше много-много, защото тя нямаше да е там. Никоя жена не би посмяла да гледа бой. Диуейн и аз се прокрадвахме през тълпата. Нямахме търпение да видим малко тупаник.

Семейство Сиско бяха адски бедни изполичари, които живееха на километър и нещо от града. Винаги идваха в събота. Никой не знаеше със сигурност колко деца имат, но всички можеха да се бият. Бащата беше пияница и ги скъсваше от бой, а майка им веднъж беше пребила напълно въоръжен полицай, който се опитал да прибере съпруга й. Счупила му ръката и носа. Полицаят напуснал града посрамен. Най-големият им син беше в затвора, след като убил човек в Джоунсбъро.

Децата им не ходеха нито на училище, нито на църква, така че аз си нямах вземане-даване с тях. Но наистина, когато стигнахме достатъчно наблизо и надникнахме измежду зяпачите, Джери Сиско удряше някакъв непознат по лицето.

— Кой е този? — попитах аз Диуейн.

Тълпата крещеше на всеки един от тях да побърза и да размаже другия.

— Не знам — отвърна приятелят ми. — Сигурно някой планинец.

Нищо чудно. След като окръгът беше пълен с планинци, дошли да берат памук, логично беше момчетата на Сиско да се сбият с някой, който не ги познава. Местните си имаха едно наум. Лицето на непознатия беше подпухнало, а от носа му течеше кръв. Джери Сиско заби десния си юмрук в зъбите му и го събори на земята.

Всички от бандата на Сиско бяха в един ъгъл, смееха се и вероятно пиеха. Бяха окъсани и мръсни. Повечето нямаха обувки. Бяха прочути побойници. Жилави и гладни, те прилагаха всички съществуващи мръсни номера. Миналата година Били Сиско едва не уби един мексиканец зад магана.

От другата страна на така наречената арена имаше група планинци, които подвикваха на своя човек — явно Доил — а стане и да направи нещо. Доил потърка брадичката си, скочи на крака и се втурна напред. Успя да забие глава в корема на Джери Сиско и двамата паднаха на земята. Планинците закрещяха. Ние също искахме да го поздравим, но не смеехме да ядосваме момчетата на Сиско. Това беше тяхна игра и те биха нападнали всеки.

Двамата противници се удряха, деряха и търкаляха в прахта като животни, а виковете се усилваха. Изведнъж Доил изви дясната си ръка и цапардоса Джери Сиско право в лицето. Шурна кръв и за частица от секундата ние решихме, че братята Сиско най-сетне са си намерили майстора. Доил тъкмо щеше да удари отново, когато Били Сиско се отдели от публиката и го ритна в гърба. Доил изквича като ранено псе и се търкулна на земята, а двамата братя веднага го нападнаха с ритници и юмруци.

Свършено беше с Доил. Макар да не беше справедливо, такъв си беше рискът, ако се сбиеш с някой Сиско. Планинците се смълчаха, а местните гледаха, без да направят нито крачка напред.

После двамата Сиско изправиха Доил на крака и с цялото търпение на палач Джери го ритна в слабините. Доил изкрещя и рухна на земята. Братята Сиско избухнаха в смях. Тъкмо го вдигаха отново, когато мистър Ханк Спрюл, онзи с врата като ствол, излезе от тълпата и удари Джери толкова силно, че го събори на земята. Бърз като котка, Били Сиско фрасна Ханк в челюстта, но се случи нещо странно. Ударът изобщо не стресна Ханк Спрюл. Той се бърна, сграбчи Били за косата и без никакво видимо усилие го запрати към групата негови роднини в тълпата. От тяхната банда излезе ново момче, Боби, не повече от шест-найсетгодишен, но зъл като братята си.

Трима Сиско срещу Ханк Спрюл.

Докато Джери се изправяше на крака, Ханк светкавично го ритна в ребрата, толкова силно, че чухме пукане. После се обърна и удари Боби с опакото на ръката си, събори го и го ритна в зъбите. Междувременно Били отново се бе завтекъл към него и Ханк — като някой цирков атлет — вдигна значително по-слабото от него момче във въздуха и го запрати към стената, в която то се хласна шумно, разтърси дъските и прозорците и падна по глава на тротоара. И бейзболна топка не можех да хвърля толкова лесно. Планинците изпаднаха в истерия.

Когато Били се удари в земята, Ханк го сграбчи за гърлото и го завлече обратно в центъра на арената, където Боби остана на четири крака и се замъчи да се изправи на крака. Джери се беше свил на една страна, притискаше с ръце ребрата си и скимтеше.

Ханк ритна Боби между краката. Когато момчето изпищя, Ханк се изхили злобно. После сграбчи Били за гърлото и започна да удря лицето му с опакото на ръката си. Навсякъде пръскаше кръв, която покриваше лицето на Били и течеше по гърдите му.

Най-накрая Ханк пусна Били и се обърна към останалата част от семейство Сиско.

— Някой да иска още? — изкрещя той. — Хайде! Елате, ако ви стиска!

Другите Сиско се криеха един зад друг, докато тримата им герои се гърчеха в прахоляка.

Тук боят трябваше да свърши, но Ханк имаше други планове. С видимо удоволствие той зарита тримата по лицата и главите, докато не спряха да се движат и да стенат. Тълпата започна да се разотива.

— Я си вървете — каза един мъж зад нас. — Децата не трябва да гледат такива работи. — Аз обаче не можех да помръдна.

Тогава Ханк намери счупено парче дърво. За миг всички спряха и се загледаха с мрачно любопитство. Когато Ханк удари Джери по носа, някой каза:

— О, боже!

Друг глас в тълпата предложи да извикат шерифа.

— Да се омитаме оттук — каза един стар фермер и тълпата отново тръгна да се разотива, само че този път малко по-чевръсто.

Ханк още не беше свършил. Лицето му беше почервеняло от гняв, а очите му светеха като на демон. Продължи да ги налага, докато дървото не стана на трески.

Не виждах никой друг от семейство Спрюл в тълпата. Когато боят се превърна в касапница, всички си тръгнаха. Никой в Блек Оук не искаше да се забърква със семейство Сиско. И никой не искаше да се изправя срещу този побъркан планинец.

Когато се отправихме към главната улица, тези от нас, които бяха видели побоя, мълчаха. Чудех се дали Ханк ще удря жертвите си, докато умрат.

Нито Диуейн, нито аз проговорихме, докато не се промушихме през тълпата и не побягнахме към киното.

Филмът в събота следобед беше нещо специално за всички фермерски деца. Нямахме телевизия, а забавленията се смятаха за грях. За два часа се пренасяхме от тежкия живот сред памука в една фантастична страна, където добрите винаги побеждаваха. От филмите научавахме как действат престъпниците, как се водят и печелят войни и как се твори историята в Дивия запад. От филмите научих дори и тъжната истина, че Югът всъщност не е спечелил Гражданската война, макар вкъщи и в училище да твърдяха друго.

Но тази събота на нас с Диуейн уестърнът с Джийн Отри ни се стори скучен. Всеки път, когато на екрана даваха юмручен бой, аз се сещах за Ханк Спрюл и сякаш още го виждах как млати братята Сиско. Пердахът на Отри беше нищо в сравнение с истинската касапница, която току-що яхме видели. Филмът беше почти свършил, преди аз да събера смелост да прошепна на Диуейн:

— Онзи големият планинец, който натръшка братята Сиско, работи на нашата ферма.

— Ти го познаваш? — възкликна невярващо той.

— Да. Много добре.

Диуейн беше сащисан и искаше да ми зададе още въпроси, но залата беше препълнена, а разпоредителят мистър Старнс обичаше да обикаля с фенерчето си и да търси с кого да се заяде. Щом хванеше някое дете да говори, той го издърпваше за ухото и го изхвърляше от залата. Освен това луничавата Бренда беше успяла да седне точно зад Диуейн, с което притесняваше и двама ни.

Сред публиката имаше и няколко възрастни, повечето от града. Мистър Старнс караше мексиканците да сядат на балкона, но те сякаш нямаха нищо против. И без това малцина от тях пилееха пари за кино.

Изтичахме навън по време на надписите и за минути отново се озовахме на мястото на схватката, като едва ли не очаквахме да видим там труповете на братята Сиско. Но нямаше никой. Нямаше и следи от побой — нито кръв, нито откъснати ръце и крака, нито пък трески от дърво.

Дядо беше на мнение, че уважаващите себе си хора си тръгват от града в събота по светло. Бях чувал слухове за лоши неща, които ставали в събота вечер. Но освен побоите не бях виждал нищо нередно. Чувал бях за пиене и игри на зарове зад магана, както и за още побои, но всичко това беше скрито-покрито и само малцина участваха. Въпреки това дядо се страхуваше, че някак си ще се заразим.

Рики беше буйната глава в семейство Чандлър и майка ми беше казвала, че имал репутацията на човек, който остава твърде дълго в града в събота. Имаше и някакъв арест в семейната история, но така и не успях да науча подробностите. Мама каза, че дядо и Рики се карали с години в колко часа трябва да си тръгват. Спомням си няколко случая, когато си тръгнахме без него. Аз плачех, защото си мислех, че никога вече няма да го видя, но в неделя сутрин той седеше в кухнята и пиеше кафе, като че ли нищо не се беше случило. Рики винаги се връщаше вкъщи.

Срещнахме се при камиона, който сега беше заобиколен от дузина други коли, паркирани безредно около баптистката църква, защото фермерите още пристигаха. Тълпата по главната улица се беше сгъстила и сякаш се събираше около училището, където понякога се надсвирваха цигулари и свирачи на банджо. Не исках да си ходим, а по мое мнение нямаше и защо да бързаме да се връщаме.

В последната минута баба и мама се сетиха, че имат някаква си работа в църквата, където повечето жени си изнамираха нещо за вършене в деня преди неделната служба. Татко и дядо си говореха от другата страна на камиона за някакъв бой. После дочух името Сиско и замръзнах. Мигел и част от мексиканците пристигнаха и не спряха да бъбрят на испански, така че изтървах останалата част от клюките.

Няколко минути по-късно Стик Пауърс, единият от двамата полицаи в Блек Оук, пресече улицата и поздрави дядо и татко. Стик твърдеше, че е военнопленник от Първата световна война, и понакуцваше, което според него се дължало на изтезания в немски лагер. Дядо казваше, че Стик никога не бил напускал окръг Крегхед и никога не бил припарвал до бойно поле.

— Единият от братята Сиско сдава багажа — чух го аз да казва, като се приближих. Вече се беше стьмнило и никой не ме гледаше.

— Лошо няма — отвърна дядо.

— Казват, че оня планинец работел при теб.

— Не съм видял боя, Стик — каза дядо, който вече губеше самообладание. — Знаеш ли му името?

— Ханк еди-кой си.

— При нас колкото щеш еди-кои си.

— Имаш ли нещо против да намина утре да проверя? — попита Стик.

— Не мога да те спра.

— Точно така, не можеш. — Стик се завъртя на здравия си крак и изгледа мексиканците, като че ли те бяха виновни за всичко.

Аз минах от другата страна на камиона и попитах:

— Какво е станало?

Както обикновено, когато не трябваше да знам или да чуя нещо, никой не ми обърна внимание.

Отидохме си вкъщи по тъмно. Светлините на Блек Оук избледняваха зад нас, хладният вятър от пътя развяваше косите ни. Исках да разкажа на татко за боя, но не можех да го направя пред мексиканците. После реших да не свидетелствам. Нямаше да кажа на никого, защото това само щеше да ми навреди. Всякакви връзки с братята Сиско щяха да застрашат живота ми, а и не исках семейство Спрюл да се ядоса и да си тръгне. Брането едва беше започнало, а на мен вече ми беше писнало. И най-важното, не исках Ханк Спрюл да се ядоса на мен, на татко или на дядо.

Когато пристигнахме вкъщи, стария им камион го нямаше в предния ни двор.

Още бяха в града, сигурно се срещаха с други планинци. Кардинале бяха във Филаделфия и играеха на прожектори. Заехме местата си на верандата, а дядо забърника радиото. Мюжъл трябваше да удря във втория ининг и аз се размечтах.

 

В неделя призори се събудихме от блясъка на светкавици и далечния тътен на гръмотевици. От югозапад се надигаше буря и затова още не се развиделяваше. Аз лежах сред мрака в стаята на Рики и отново си задавах големия въпрос защо вали в неделя. Защо не през седмицата, та да не трябва да бера памук? Неделята тъй и тъй е ден за почивка.

Баба дойде да ме вдигне и ми каза да седна на верандата, за да гледаме заедно дъжда. Направи ми кафе с доволно много захар и мляко и двамата леко се залюляхме на люлката, докато вятърът виеше. Планинците се суетяха из двора, хвърляха нещата си по кашоните и се опитваха да намерят подслон далеч от своите пропускащи палатки. Повечето се бяха натъпкали в кабината на камиона.

Дъждът се лееше като река, сякаш се опитваше да навакса за двете седмици суша. Над верандата ни се завихря-ше мъгла като вихрушка, а ламариненият покрив над нас пееше под дъжда.

Баба внимателно избра кога да проговори. Имаше моменти, обикновено два пъти седмично, когато тя ме извеждаше на разходка или ме караше да поседя с нея на верандата, ей така само двамата. Тъй като беше женена за дядо от трийсет и пет години, тя беше научила изкуството на мълчанието. Можеше да върви или да се люлее дълго време, без да продума.

— Как е кафето? — попита тя. Гласът й едва се чуваше от бурята.

 

— Хубаво е, бабо.

— Какво искаш за закуска?

— Питки.

— Тогава ще ти направя.

Неделната програма беше малко по-спокойна. Обикновено спяхме до по-късно, макар че днес дъждът ни събуди рано. А за закуска прескачахме обичайните шунка с яйца и успявахме да преживеем с питки и меласа. Кухненската работа беше малко по-лека. Все пак беше ден за почивка.

Люлката се движеше бавно и безцелно напред-назад, ръждясалите й вериги скрибуцаха тихо над нас. От другата страна на пътя падна светкавица, някъде из земите на Джетър.

— Снощи сънувах Рики — каза баба.

— Ама хубав ли сън?

— Да, много хубав. Сънувах, че войната внезапно е свършила, а са забравили да ни кажат. И една вечер си седим тук на верандата и слушаме радио, и изведнъж гледам по пътя към нас тича някакъв човек. Рики. Облечен във военната си униформа и крещи, че войната е свършила.

— И на мен ми се иска да сънувам такъв сън — рекох аз.

— Мисля, че Бог се опитва да ни каже нещо.

— Че Рики ще се върне?

— Да. Може би не веднага, но войната ще свърши скоро.

Един ден ще погледнем и ще го видим да върви ей там през двора.

Погледнах нататък. В двора ни вече се бяха появили локви и ручеи, които течаха към семейство Спрюл. Тревата беше почти отмита, а вятърът брулеше първите мъртви листа от дъбовете ни.

— Аз се моля за Рики всяка вечер, бабо — казах гордо.

— Аз се моля за него всеки час — отвърна тя с леко навлажнени очи.

Люлеехме се и гледахме дъжда. Рядко си представях Рики като войник в униформа и с пушка, как притичва под обстрел от едно място на друго. По-скоро си спомнях най-добрия ми приятел, моя чичо, който ми беше повече като брат, другар с въдица или с бейзболна ръкавица. Беше само на деветнайсет години, което ми се струваше хем много, хем малко.

Не след дълго на вратата се появи майка ми. След съботната баня беше ред на неделното търкане, бърз, но жесток ритуал, при който една пощуряла жена стържеше врата и ушите ми.

— Трябва да се приготвим — каза тя и аз вече почувствах болката.

Тръгнах след баба към кухнята за още кафе. Дядо беше седнал до кухненската маса, четеше Библията и готвеше урока си за неделното училище. Баща ми беше на задната веранда, гледаше бурята и се взираше към реката. Сто на сто започваше да се притеснява кога ще придойде.

Дъждът спря много преди да тръгнем за църква. Пътищата бяха кални и дядо караше още по-бавно от обикновено. Едва се влачехме, понякога се хлъзгахме в коловозите или в локвите по стария черен път. Баща ми и аз бяхме отзад и се държахме здраво за страничните капаци, а мама и баба седяха отпред. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи. Небето се беше прояснило, слънцето се беше качило нависоко и вече нагряваше мократа земя така, че влагата се надигаше лениво над стъблата на памука.

— Денят май ще е горещ — обяви татко същата прогноза, която правеше всеки ден от май до края на септември.

Когато стигнахме до магистралата, ние се изправихме и се наведохме към кабината, за да може вятърът да ни идва откъм гърба. Така беше много по-прохладно. Полетата бяха пусти; дори и на мексиканците не се разрешаваше да работят в неделя. Всяка година тръгваха слухове за някакви фермери неверници, които тайничко беряли памук в неделя, но аз лично никога не бях виждал да се върши такъв грях.

То кое ли не беше грях в Арканзас, особено за баптистите. А голяма част от неделната ни служба се състоеше от поученията на преподобния Ейкърс, гръмогласен и мрачен човек, който само се чудеше как да измисли нови грехове. Разбира се, на мен като на повечето деца не ми пукаше за поученията, но в неделя църквата предлагаше много повече от тях. Човек отиваше там да се види с хора, да чуе новини и да пусне клюки. Всички бяха в добро настроение или поне се преструваха. Каквито и да бяха светските тревоги — бъдещите наводнения, войната в Корея или колебанията в цените на памука, — те трябваше да почакат.

Баба винаги казваше, че Бог не искал хората Му да се тревожат, особено когато са в Неговия дом. Това винаги ми се струваше странно, защото тя се тревожеше не по-малко от дядо.

Като изключим семейството и фермата, нищо не беше толкова важно за нас, колкото баптистката църква в Б л ек Оук. Познавах всеки един човек в нея, както и мен ме познаваха. Това си беше семейство, за добро или зло. Хората се обичаха или поне така казваха и ако някой от членовете ни беше дори малко болен, върху него се изливаха всички молитви и християнски грижи. Погребенията продължаваха цяла седмица и бяха едва ли не свещени събития. Общите молитви през есента и пролетта се планираха с месеци и се очакваха с огромно нетърпение. Поне веднъж месечно се организираше нещо като пикник под дърветата зад църквата, който често продължаваше до късно следобед, когато идваше време да се върнем в храма за вечерната служба. Сватбите също бяха важни, особено за жените, но съвсем не бяха толкова изискани и драматични като погребенията.

Когато пристигнахме, асфалтовият паркинг на църквата беше почти задръстен. Повечето бяха стари фермерски камиони като нашия, до един покрити с пресен слой кал. Имаше и няколко коли на граждани, или на фермери със собствена земя. Надолу по улицата до методистката църква бяха спрели други камиони и други коли. По правило там ходеха търговците и учителите. Методистите се смятаха за малко по-висши от нас, но ние като баптисти знаехме, че сме намерили верния път към Господ Бог.

Скочих от камиона и хукнах да търся приятелите си.

Три от по-големите момчета подхвърляха бейзболна топка до гробището зад църквата и аз се насочих към тях.

— Люк — прошепна някой. Беше Диуейн, скрит боязливо в сянката на един бряст. — Ела тук.

Тръгнах към дървото.

— Чу ли? — попита той. — Джери Сиско умрял рано тази сутрин.

Почувствах се виновен, сякаш бях направил нещо лошо, и не знаех какво да кажа. Диуейн ме гледаше втренчено. Най-сетне успях да реагирам.

— И какво?

— Ами опитват се да намерят някой, който да е видял какво стана.

— Много хора видяха.

— Да, но никой нищо не ще да каже. Всички ги е страх от Сиско и всички ги е страх от твоя планинец.

— Не е мой — отвърнах аз.

— Все едно, мене ме е страх от него. А тебе?

— И мене.

— Какво ще правим?

— Нищо. Ще си траем, поне засега.

Договорихме се наистина да не правим нищо. Ако ни притиснеха, щяхме да излъжем. А ако излъжехме, щяхме да кажем по още една молитва.

Тази неделя молитвите бяха дълги и подробни. Същото се отнасяше за слуховете и клюките за онова, което се беше случило с Джери Сиско. Новините се разпространяваха дълго преди да започне неделното училище. Диуейн и аз чухме подробности за боя, каквито не можехме да повярваме, че ще се кажат на глас. Ханк растеше с всяка изминала секунда.

— Ръцете му са като свински бутове — каза някой.

— А раменете като на бик — добави друг. — Трябва да има сто кила.

Мъжете и по-големите момчета стояха пред църквата, а Диуейн и аз се навъртахме край тях и просто слухтяхме. Първо чух да се говори, че Джери загинал, а после че умрял. Разликата не ми беше ясна, докато не чух мистър Снейк Уилкокс да казва: „Не е загинал. Добрите хора загиват. Белите боклуци като Сиско просто пукват.“

Това убийство беше първото в Блек Оук от 1947-а, когато няколко арендатори се напили и почнали да се стрелят заради семейна свада. Едно момче било улучено по погрешка, но не били предявени обвинения. Семейството избягало през нощта и никога повече не чули за него. Никой не помнеше последния истински загинал човек.

Клюките ме хипнотизираха. Седнахме на предните стълби на църквата, гледахме надолу по тротоара към главната улица и слушахме как мъжете се карат какво трябва и какво не трябва да се направи.

В края на улицата се виждаше фасадата на кооперативния магазин и за момент ми се стори, че отново зървам размазаното лице на Джери Сиско, докато Ханк Спрюл го млатеше до смърт.

Бях видял как убиват човек. Изпитвах желание да се промъкна обратно до олтара и да се помоля. Знаех, че съм виновен за нещо.

Влязохме в църквата, където момичетата и жените също се бяха скупчили и шепнеха своите версии за трагедията. Джери просто се възвисяваше в очите им. Бренда, влюбеното в Диуейн луничаво момиче, живееше само на петстотин метра от семейство Сиско и тъй като си бяха направо съседи, тя получаваше повече от полагащото й се внимание. Жените определено жалеха за Джери повече от мъжете.

Диуейн и аз намерихме сладките в общата зала, след което отидохме в класната ни стая, като не спирахме да слухтим.

В неделното училище ни преподаваше мис Бевърли Дил Кули от гимназията в Монет. Тя започна с дълго и твърде ласкателно слово за Джери Сиско, бедното момче от бедно семейство, един младеж без шанс в живота. После ни накара да се хванем за ръцете и да затворим очи, а тя изви глас към небесата и много дълго време моли Бог да приеме горкия Джери в топлата си вечна прегръдка. Тя изкарваше Джери християнин и невинна жертва.

Погледнах Диуейн, който също ме стрелна с очи.

В цялата работа имаше нещо странно. Като баптисти нас ни учеха от люлката, че в рая можеш да идеш само ако вярваш в Исус и се опитваш да следваш неговия пример, като водиш чист и морален християнски живот. Тази проста идея ни се повтаряше от амвона всяка неделна сутрин и всяка неделна вечер, а всеки пътуващ проповедник, който минеше през Блек Оук, я повтаряше съвсем ясно. Чувахме я в неделното училище, на молитвата в сряда вечер и в библейското училище през ваканцията. Тя се съдържаше в музиката ни, в химните и в книгите ни. Беше ясна, непоколебима и без никакви вратички и компромиси.

Всеки, който не приемаше Исус и не водеше християнски живот, отиваше право в ада. Именно там беше сега Джери Сиско и всички ние го знаехме.

Но мис Кули продължаваше да се моли. Тя се молеше за всички от семейство Сиско в това време на мъка и загуба и се молеше за нашето градче, което щяло да помогне на това семейство.

Не се сещах за никой от Блек Оук, който би протегнал ръка на семейство Сиско.

Тя се молеше странно и когато най-сетне каза амин, аз бях напълно озадачен. Джери Сиско никога не беше при-парвал до църква, но мис Кули говореше така, сякаш в този момент той беше при Господ. Ако престъпници като него можеха да се доберат до рая, значи и ние, останалите, нямаше защо да се стараем.

После тя отново се върна на Йона и кита и за известно време забравихме убийството.

Един час по-късно бях на обичайното си място, на скамейката на семейство Чандлър отзад вляво, между баба и мама. Скамейките не бяха надписани или запазени, но всеки знаеше къде трябва да седнат другите. След още три години, когато станех на десет, родителите ми щяха да ми разрешат да стоя при приятелите си, стига, разбира се, да се държа прилично. Бях изтръгнал това обещание и от двамата. Спокойно можеха да кажат двайсет години.

Прозорците бяха отворени, но тежкият въздух не трепваше. Жените си вееха с ветрила, а мъжете седяха неподвижно и се потяха. Когато брат Ейкърс започна проповедта си, ризата ми вече беше залепнала за гърба.

Както обикновено, той говореше гневно и почти веднага започна да крещи. Подпуха греховете с бухалката; грехът винаги беше носил трагедии на Блек Оук. Грехът носеше смърт и разрушение, така бе открай време и така щеше да бъде. Ние грешниците пиехме, псувахме, лъжехме, биехме се и прелюбодействахме, защото си бяхме позволили да се откъснем от Бога. Затова един младеж от нашия град беше загубил живота си. Бог не искаше да се избиваме един друг.

Отново бях объркан. Мислех си, че Джери Сиско умря, защото най-накрая си намери майстора. Това нямаше нищо общо с комара, разврата и другите грехове, за които брат Ейкърс толкова се впрягаше. И защо крещеше на нас? Ние бяхме почтени хора. Нали бяхме в църква!

Рядко разбирах какво ни проповядва брат Ейкърс, а от време на време на неделния обяд баба мърмореше, че и тя съвсем се е уплела по време на една негова служба. Веднъж Рики ми беше казал, че според него човекът не е с всичкия си.

Греховете се множаха, трупаха се един върху друг, докато раменете ми не взеха да се превиват. Още не бях излъгал за видения от мен побой, но вече почваше да ми пари под лъжичката.

После брат Ейкърс проследи историята на убийствата, като започна с Каин и Авел и ни преведе през цялата кървава пътека на библейската сеч. Баба затвори очи. Знаех, че се моли — винаги го правеше. Дядо се беше втренчил в стената и сигурно мислеше как ще се отрази смъртта на Сиско на реколтата му. Майка ми сякаш внимаваше, а аз, слава богу, почнах да задрямвам.

Като се събудих, главата ми беше в скута на баба, но тя нямаше нищо против. Когато се притесняваше за Рики, искаше да бъда до нея. Пианото свиреше, а хористите бяха станали на крака. Беше време да запеем. Изправихме се и изкарахме пет куплета от „Такъв, какъвто съм“, а после преподобният ни разпусна.

Навън мъжете се събраха в сянката на едно дърво и започнаха дълъг спор за едно-друго. Дядо беше в центъра на всичко, говореше приглушено и махаше припряно с ръце. Знаех, че не трябва да се приближавам.

Жените се разделиха на малки групички и се разклюкар-стваха в градинката отпред, където децата играеха, а старците се сбогуваха. В неделя никой не бързаше да си тръгва от църква. Вкъщи нямаше какво друго да правиш, освен да обядваш, да подремнеш и да се приготвиш за още една седмица бране на памук.

Бавно тръгнахме към паркинга. Отново се сбогувахме с приятелите си, а после им махахме, докато потегляхме. Сам в каросерията с татко, аз се опитвах да събера смелост да му кажа, че съм видял побоя. Мъжете в църквата говореха само за това. Но двамата с Диуейн си бяхме обещали да мълчим, докато не ни попитат, а после да увъртаме. На път за вкъщи не казах нищо.

На километър и половина от фермата ни, където асфалтът изтъняваше и в крайна сметка отстъпваше място на калта, пътят стигаше до река Сейнт Франсис, през която имаше тесен дървен мост. Беше строен през трийсетте по проект на бюрото по заетостта, така че беше достатъчно здрав, за да издържи тежестта на трактори и пълни с памук ремаркета. Но дебелите дъски винаги пукаха и скърцаха, а като погледнеше мътната вода точно под себе си, човек би се заклел, че мостът се клати.

Пропълзяхме през него и видяхме от другата страна семейство Спрюл. Бо и Дейл бяха в реката голи до кръста, с навити до коленете панталони, и хвърляха камъни по водата. Мистър и мисис Спрюл се криеха на сянка, където върху едно одеяло беше наредена храна.

Тали също беше нагазила в реката, заголила крака до бедрата, а дългата й коса беше разпиляна по раменете. Сърцето ми затупка, като я гледах как разплисква водата, сама в своя свят.

Надолу по реката, където рядко се хващаше риба, стоеше Ханк с бамбукова въдичка. Беше без риза и кожата му вече бе порозовяла от слънцето. Чудех се дали знае, че Джери Сиско е мъртъв. Сигурно не. Е, скоро щеше да разбере.

Махнахме им бавно. Те замръзнаха, като че ли ги бяхме хванали на чужда територия. После се усмихнаха и кимнаха. Тали обаче не вдигна очи. Нито пък Ханк.

Неделният обяд винаги се състоеше от пържено пиле със сос и макар че жените шетаха из кухнята колкото се може по-бързо, приготвянето му все пак отнемаше един час. Докато седнем да ядем, бяхме умрели от глад. Често си казвах, наум, естествено, че ако брат Ейкърс не джавка-ше и не бърбореше толкова дълго, нямаше да огладнеем чак толкова.

Дядо прочете благодарствена молитва. После разсипаха храната и тъкмо започвахме да ядем, когато близо до къщата хлопна врата на кола. Спряхме да дъвчем и се спогледахме — дядо се изправи мълчаливо и отиде до прозореца.

— Стик Пауърс — каза той, щом надникна навън, и апетитът ми се изпари. Беше пристигнал човекът на закона, значи нищо добро не ни чакаше.

Дядо го посрещна на задната веранда. Чувахме всяка дума.

— Добър ден, Илай.

— Здрасти, Стик. Какво мога да направя за теб?

— Сигурно си чул, че онова момче Сиско умря.

— Чух — отвърна дядо без ни най-малка нотка на съжаление.

— Трябва да говоря с един от твоите работници.

— Било е просто бой, Стик. Обикновените съботни щуротии, в които момчетата на Сиско се забъркват от години. Ти никога не си ги спирал. Е, сега един от тях е прекалил.

— Все пак трябва да проведа разследване.

— Ще почакаш да се наобядваме. Току-що сядаме. Някои хора ходят на църква.

Майка ми се сви, когато дядо каза това. Баба бавно поклати глава.

— Аз съм на работа — отвърна Стик.

Според клюките Стик се сещаше за Светия дух веднъж на четири години, като дойдеше време за избори. После три години и половина не чувстваше нужда да се моли. В Блек Оук всички знаеха кой не ходи на църква. Нали трябваше да се молим за някого.

— Можеш да седнеш на верандата — каза дядо и се върна на кухненската маса. Когато зае мястото си, другите от ново започнаха да ядат. В гърлото ми беше заседнала буца колкото бейзболна топка и пърженото пиле просто не искаше да мине.

— Обядвал ли е? — прошепна баба през масата.

Дядо сви рамене в знак, че изобщо не му пука. Беше почти два и половина. Ако досега Стик не беше намерил нищо за ядене, защо ние да го мислим?

Но на баба й пукаше. Тя стана и извади една чиния от шкафа. Пред очите ни я напълни с картофи, сос, кръгчета домати и краставици, две внимателно намазани с масло хлебчета и кълка и гърди от пилето. После наля висока чаша с чай и лед и занесе всичко на задната веранда. Отново чухме всяка дума.

— Заповядай, Стик — каза тя. — Тук никой не стои гладен.

— Благодаря, мис Рут, но вече обядвах.

— Ще обядваш пак.

— Наистина не трябваше.

Знаехме, че междувременно дебелите ноздри на Стик са надушили пилето и хлебчетата.

— Благодаря, мис Рут. Много мило от ваша страна.

Не се учудихме, когато баба се върна с празни ръце. Дядо беше ядосан, но успя да си замълчи. Стик беше дошъл да създава проблеми, да се кара с работниците ни, което значеше, че застрашава памука ни. Защо да го гощаваме?

Ядяхме мълчаливо, което ми предостави няколко мига да си събера мислите. Понеже не исках да се държа подозрително, натъпках храната в устата си и започнах да я дъвча колкото се може по-бавно.

Не бях сигурен каква е истината, нито пък можех да различа доброто от злото. Братята Сиско бяха нападнали горкия Доил, когато Ханк му се притече на помощ. Те бяха трима, а Ханк беше сам. Той ги беше разтървал бързо и боят трябваше да свърши тук. Защо беше грабнал онова дърво? Лесно беше да се предположи, че Сиско винаги са лошите, но Ханк беше спечелил боя дълго преди да почне да ги млати с дървото.

Мислех си за Диуейн и за тайния ни договор. Реших, че мълчанието и незнанието все още са най-добрата стратегия.

Не искахме Стик да ни слуша, затова мълчахме по време на цялото ядене. Дядо ядеше по-бавно от обикновено, защото искаше Стик да седи, да чака и да се дразни, а може би да се вбеси и да си тръгне. Съмнявах се, че бавенето безпокои Стик. Почти го чувах как ближе чинията си.

Баща ми гледаше масата, докато дъвчеше, а умът му явно беше на другия край на света, може би в Корея. Мама и баба изглеждаха много тъжни, което не беше рядкост след словесните удари, нанасяни ни всяка седмица от брат Ейкърс. Още една причина винаги да се опитвам да заспя по време на неговите проповеди.

Жените много повече съжаляваха Джери Сиско. С всеки изминал час смъртта му ставаше все по-трагична. Подлостта и другите му отвратителни качества лека-полека се забравяха. Той все пак беше местно момче и ние го познавахме, макар и бегло. Освен това го беше сполетяла ужасна смърт.

А убиецът му спеше в предния ни двор.

Чухме шумове. Семейство Спрюл се беше върнало от реката.

Разпитът се състоя под най-високия ни бор, по средата между предната ни веранда и лагера на Спрюл. Първи се събраха мъжете, като дядо и баща ми се протягаха и търкаха коремите си, а Стик изглеждаше особено доволен. Шкембето му хич не беше малко, опъваше копчетата на кафявата му риза и даваше да се разбере, че той не си губи времето на полето. Дядо казваше, че е адски мързелив и обикновено спи в патрулната си кола под едно сенчесто дърво в края на града, до сергията за хот-дог на Гърди Стоун.

От другия край на двора дойдоха семейство Спрюл. Отпред крачеше бащата, а Трот държеше ариергарда, извиваше се и тътреше крака в познатата ни вече походка. Аз вървях зад баба и мама, като надничах между тях и се опитвах да стоя на безопасно разстояние. Само мексиканците ги нямаше.

Около Стик се оформи неправилен кръг; Спрюл и фамилия го заобиколиха от едната страна, а ние от другата, макар че на практика и двете семейства бяхме срещу него. Не ми беше приятно да се съюзявам с Ханк Спрюл, но памукът беше по-важен от всичко.

Дядо представи Стик на мистър Спрюл, който вдървено се здрависа с него и отстъпи две-три крачки назад. Явно планинците очакваха най-лошото и аз се опитвах да се сетя дали някой от тях е видял боя. Имаше много народ и всичко стана толкова бързо. Диуейн и аз бяхме хипнотизи-рани от кръвта. Не си спомнях да съм се вглеждал в лицата на другите зрители.

Стик дъвчеше стръкче трева, което се подаваше от крайчеца на устата му. Пъхнал палци в джобовете на панталоните си, той разглеждаше планинците. Ханк се беше облегнал на бора и се подсмихваше презрително на всеки, който се осмелеше да погледне към него.

— Снощи е имало голям побой в града — съобщи Стик, като гледаше семейство Спрюл. Мистър Спрюл не каза нищо. — Няколко местни момчета се сбили с един планинец. Едно от тях, Джери Сиско, почина тази сутрин в болницата в Джоунсбъро. Черепът му бил счупен.

Всички от семейство Спрюл се размърдаха неспокойно, с изключение на Ханк, който не трепна. Очевидно не бяха чули последните новини за Джери Сиско.

Стик плю и прехвърли тежестта си на другия крак. Май му харесваше да стои в центъра и да бъде гласът на властта със значка и пистолет.

— Затова проверявам, задавам въпроси и просто се опитвам да разбера кой е участвал в боя.

— Не е от нас — каза мистър Спрюл. — Ние сме мирни хора.

— Наистина ли?

— Да, сър.

— Ходихте ли в града вчера?

— Да.

След като лъжите се почнаха, аз надникнах между двете жени, за да виждам по-добре семейство Спрюл. Бо и Дейл стояха близо един до друг и очите им се стрелкаха насам-натам. Тали разглеждаше пръстта под босите си крака, за да не гледа към нас. Мистър и мисис Спрюл сякаш търсеха подкрепа в наше лице. Трот, естествено, беше в един друг свят.

— Имате ли момче на име Ханк? — попита Стик.

— Може би — отвърна мистър Спрюл.

— Не ми играй номера — изръмжа с внезапен гняв Стик. — Щом те питам, ще ми отговаряш направо. В ареста в Джоунсбъро има много място. Мога да ви прибера всичките за разпит. Ясно ли е?

— Аз съм Ханк Спрюл — прогърмя един глас. Ханк мина през кръга и застана на един удар разстояние от полицая, който беше много по-дребен от него, но успя да запази наперения си вид.

Стик го изгледа за миг и попита:

— Ходи ли вчера в града?

— Да.

— Участва ли в побоя снощи?

— Не. Аз ги разтървах.

— Ти ли наби братята Сиско?

— Не им знам имената. Двама от тях се нахвърлиха на едно момче от планините. Аз ги спрях.

Изражението на Ханк беше надменно. Той не показваше страх и аз неволно се възхитих от начина, по който спореше със закона.

Помощник-шерифът огледа другите и очите му се спряха на дядо. Стик беше надушил следата и се гордееше със себе си. Премести с език стръкчето трева в другия край на устата си, след което отново погледна Ханк.

— А с дърво удрял ли си ги?

— Нямаше нужда.

— Отговори на въпроса ми. С дърво удрял ли си ги?

Без да му мигне окото, Ханк отвърна:

— Не. Те държаха бухалките.

Това, разбира се, беше точно обратното на информацията, докладвана на Стик.

— Я по-добре да те прибера — каза той, но не посегна към висящите от колана му белезници.

Мистър Спрюл пристъпи напред и каза на дядо:

— Ако го арестува, и ние си заминаваме. Още сега.

Дядо беше подготвен за това. Планинците бяха известни със способността да вдигнат лагера си и да изчезнат бързо и никой не се съмняваше, че мистър Спрюл говори сериозно. Щяха да си отидат за час обратно в Юрика Спрингс, при планините и незаконното си уиски. Щеше да стане направо невъзможно да се оберат осемдесет акра памук само с мексиканците. Всеки килограм беше жизненоважен. Всяка работна ръка.

— По-спокойно, Стик — каза дядо. — Дай да поговорим. И аз, и ти знаем, че братята Сиско са негодници. Те се бият често и мръсно. Струва ми се, че са попаднали на когото не трябва.

— Тук става въпрос за труп. Ясно ли е?

— Двама срещу един ми звучи като самоотбрана. Не е честно да се бият двама срещу един.

— Ама погледни го колко е едър.

— Както казах, братята Сиско са попаднали на когото не трябва. И двамата знаем, че те си го просеха. Остави момчето да разкаже.

— Не съм момче — сряза го Ханк.

— Кажи му какво стана — рече дядо, като се опитваше да спечели време. Ако нещата се провлачеха, може би Стик щеше да намери повод да си тръгне и да дойде някой друг път.

— Продължавай — каза Стик. — Дай да чуем твоята версия. Никой не ще да говори.

Ханк сви рамене и каза:

— Отидох до мястото на побоя и видях двете селянчета да удрят Доил. Намесих се и ги спрях.

— Кой е Доил? — попита Стик.

— Едно момче от Харди.

— Познаваш ли го?

— Не.

— Тогава как знаеш откъде е?

— Просто знам.

— По дяволите! — каза Стик и се изплю до Ханк. — Никой нищо не знае. Никой нищо не е видял. Половината град е бил там на място, а никой нищичко не знае.

— Звучи ми като двама срещу един — повтори дядо. — И си мери приказките. Ти си на моя имот, а тук има жени.

— Извинявайте — каза Стик, като докосна шапката си и кимна към мама и баба.

— Той просто ги е разтървал — обади се за пръв път баща ми.

— Не е точно така, Джеси. Чух, че след като боят свършил, той взел едно дърво и започнал да налага момчетата. Предполагам, че тогава е счупил черепа на Джери. Двама срещу един не е честно и знам, че става въпрос за братята Сиско, но не съм сигурен, че един от тях е трябвало да бъде убит.

— Не съм убивал никого — каза Ханк. — Аз спрях побоя.

И бяха трима, а не двама.

Време беше Ханк да уточни нещата. Струваше ми се странно Стик да не знае, че трима от братята Сиско са пострадали. Трябваше само да преброи размазаните лица. Но те вероятно бяха прибрани от роднините си и скрити вкъщи.

— Трима ли? — повтори невярващо Стик. Всички сякаш замръзнаха.

Дядо използва момента.

— Трима срещу един по никой начин не може да се приеме за убийство. Никой съдебен заседател в тоя окръг няма да го осъди, щом като са били трима на един.

За миг Стик сякаш се съгласи, но не искаше да се предаде.

— Стига да казва истината. Ще му трябват свидетели, а засега такива не се намират. — Стик отново се обърна към Ханк и каза: — Кои бяха тримата?

— Не съм ги питал за имената им, сър — отвърна с безупречен сарказъм Ханк. — Нямахме възможност да си разменяме любезности. Трима срещу един отнема време, особено ако ти си единият.

Смехът би разсърдил Стик, а никой не искаше да поема такъв риск. Затова само сведохме глави и се усмихнахме.

— Не ми се прави на интересен! — опита се да възвърне авторитета си Стик. — Още малко и ще кажеш, че имаш свидетели, нали?

Шегата се стопи в дълго мълчание. Надявах се Бо или Дейл да пристъпят напред и да кажат, че са видели боя. Тъй като семейство Спрюл току-що бе доказало, че при нужда може да лъже, струваше ми се логично някой от тях да потвърди версията на Ханк. Но никой не помръдна, никой дума не обели. Аз се отместих с няколко сантиметра и застанах точно зад майка ми.

Тогава чух думите, които щяха да променят живота ми. Сред напълно неподвижния въздух Ханк каза:

— Малкият Чандлър видя.

Малкият Чандлър едва не подмокри панталоните си.

Когато отворих очи, всички ме зяпаха втренчено. Баба и мама ми се сториха особено ужасени. Аз изглеждах и се чувствах гузен и веднага разбрах, че всички присъстващи вярват на Ханк. Аз бях свидетел! Бях видял боя.

— Ела тук, Люк — каза дядо и аз тръгнах колкото се може по-бавно към центъра на кръга. Вдигнах поглед към Ханк, който ме гледаше зверски. Хилеше се подигравателно и по физиономията му личеше, че е наясно в какво положение ме е поставил. Всички пристъпиха напред, сякаш ме заобикаляха.

— Видя ли боя? — попита дядо.

В неделното училище ме бяха учили, че който лъже, отива направо в ада, няма шест-пет. Без втори шанс. Право в огнената геена, където го чакат Сатаната и такива като Хитлер, Юда Искариотски и генерал Грант. „Не лъжесвидетелствай“ не значеше точно да не лъжеш, но така го тълкуваха баптистите. А аз на няколко пъти бях ял колана за дребни лъжи. „Кажи истината да ти олекне“, беше един от любимите изрази на баба.

— Да, сър — рекох аз.

— Какво си правил там?

— Чух, че има бой, и отидох да погледам. — Нямах намерение да забърквам и Диуейн, поне докато не се наложеше.

Стик застана на едно коляно, докато шишкавото му лице не се изравни с моето.

— Кажи ми какво видя — каза той. — Както си беше.

Погледнах татко, който се беше надвесил над рамото ми. После дядо, който, кой знае защо, сякаш не ми беше сърдит.

Напълних дробовете си с въздух и погледнах Тали, която се взираше в мен. После обърнах очи към плоския нос и черните подпухнали очи на Стик и казах:

— Джери Сиско се биеше с някакъв планинец. После Били Сиско също скочи върху него. Удряха го много лошо, когато мистър Ханк отиде да защити планинеца.

— Е, тогава двама на един ли е било или двама на двама? — попита Стик.

— Двама на един.

— Какво стана с първия планинец?

— Не знам. Просто си тръгна. Мисля, че беше пострадал зле.

— Добре. Продължавай. И само истината.

— Момчето не лъже! — изръмжа дядо.

— Продължавай.

Озърнах се, за да се уверя, че Тали все още ме гледа. Тя не само не сваляше очи от мен, но и ми се усмихваше миличко.

— Тогава изведнъж Боби Сиско излезе от тълпата и нападна мистър Ханк. Бяха трима срещу един, точно както каза мистър Ханк.

Лицето на Ханк не се отпусна. Напротив, той ме погледна още по-заканително. Мислеше в перспектива и не беше свършил с мен.

— Това решава въпроса — каза дядо. — Аз не съм адвокат, но бих сразил съдебните заседатели, щом като са били трима срещу един.

Стик не му обърна внимание и се наведе още по-близо до мен.

— Кой взе дървото? — попита той, като присви очи, сякаш това беше най-важният въпрос.

Тогава Ханк избухна.

— Кажи му истината, малкият! — изкрещя той, — Един от братята Сиско грабна дървото, нали?

Чувствах втренчените погледи на баба и мама зад мен. И знаех, че дядо иска да се пресегне и да измъкне от устата ми верните думи.

Недалеч от мен Тали ме умоляваше с очи. Бо, Дейл и дори Трот също ме гледаха.

— Нали, малкият? — излая отново Ханк.

Срещнах погледа на Стик и закимах, отначало бавно, плаха лъжа, изречена без думи. После продължих да кимам и така направих повече за прибирането на реколтата от шест месеца хубаво време.

Вървях по ръба на огнената геена. Сатаната ме чакаше и аз чувствах горещината. При първа възможност щях да избягам в гората да се моля за прошка. Щях да помоля Бог да не ме съди много строго. Той ни беше дал памука, а ние трябваше да го пазим и да събираме реколтата.

Стик се изправи бавно, без да сваля поглед от мен. Гледахме се в очите, защото и двамата знаехме, че лъжа. Стик не искаше да арестува Ханк Спрюл, поне не в момента. Първо, трябваше да му сложи белезниците, което можеше да му създаде неприятности. И второ, щеше да ядоса всички фермери.

Баща ми ме сграбчи за рамото и ме дръпна обратно към жените.

— Ти го изплаши до смърт, Стик — каза той с насилен смях, като се опитваше да разсее напрежението и да ме измъкне, преди да съм казал нещо погрешно.

— Добро ли е момчето? — попита Стик.

— Той казва истината.

— Разбира се, че казва истината — намеси се доста ядосано дядо.

Истината току-що беше преиначена.

— Ще продължа да разпитвам — каза Стик и тръгна към колата си. — Може пак да се върна.

Той затръшна вратата на стария си плимут и напусна двора ни. Гледахме след него, докато не се изгуби от поглед.