Джон Гришам
Бялата къща (4)

Заведох я по брега до един вир, където водата беше дълбока.

— Тук е най-добре — казах аз.

— Колко е дълбоко? — попита тя, като се огледа.

Водата беше прозрачна.

— Ми някъде дотук ми стига — отвърнах аз, като посочих брадичката си.

— Нали няма никой? — попита малко нервно тя.

— Спокойно. Всички са във фермата.

— Нали ще идеш на пътечката да ме пазиш?

— Дадено — казах аз, без да помръдна.

— И никакво гледане, нали?

Сякаш току-що ме беше спипала. Махнах с ръка, сякаш и през ум не ми е минавало.

— Ама разбира се.

Изкачих се на брега и си намерих местенце на метър и нещо над земята, в клоните на един бряст. Кацнал тук, почти виждах покрива на плевнята ни.

— Люк! — извика тя.

— Да?

— Чист ли е хоризонтът?

— Дааа!

Чух плисък на вода, но продължих да гледам на юг. След една-две минути бавно се обърнах и надзърнах надолу към потока. Не можех да я видя и донякъде си отдъхнах. Вирчето беше до един завой на реката, а клоните на дърветата бяха дебели.

След още една минута започнах да се чувствам излишен. Никой не знаеше, че сме тук, и следователно никой не би се опитал да я гледа. Кога ли пак щях да имам възможност да видя как някое хубаво момиче се къпе? Не си спомнях да има изрична забрана в църквата или в Библията, макар да знаех, че не е редно. Може би обаче не беше толкова тежък грях.

Но тъй като си беше пакост, се сетих за Рики. Какво би направил той в моето положение?

Слязох от бряста и се промъкнах през тревите и храстите, докато не стигнах точно над вирчето. После бавно пропълзях през храстите.

Роклята и бельото й бяха метнати на един клон. Тали беше нагазила дълбоко във водата, а главата й беше покрита с бяла пяна, докато тя внимателно миеше косата си. Аз се потях, но не дишах. Лежах по корем в тревата и надничах между два големи клона. Бях невидим за нея. Дърветата мърдаха повече от мене.

Тя си тананикаше нещо. Едно хубаво къпещо се момиче, което се радва на хладката вода. Не се оглеждаше страхливо; имаше ми доверие.

Потопи глава във водата, за да отмие шампоана. Пяната беше отнесена от лекото течение. После се изправи и се протегна за сапуна. Беше с гръб към мен и аз й видях дупето, цялото дупе. Беше гола-голеничка, също като мен при съботното ми къпане. Това и очаквах. Но потвърждението ме накара да се разтреперам. Неволно вдигнах глава, сигурно за да я видя по-добре, а после отново се скрих, когато се опомних.

Ако ме хванеше, Тали щеше да каже на баща си, който щеше да каже на баща ми, който пък щеше да ме скъса от бой. Майка ми щеше да ми се кара цяла седмица. Баба нямаше да ми говори. Дядо щеше да ми чете конско, но само заради другите. С мен щеше да е свършено.

Застанала до кръста във водата, тя изми ръцете и гърдите си, които виждах отстрани. Никога досега не бях виждал женски гърди и се съмнявам, че друго седемгодишно момче в окръг Крегхед беше виждало. Може би някое дете беше зървало по случайност майка си, но не ми се вярваше момче на моята възраст да се е радвало на подобна гледка.

Кой знае защо, отново се сетих за Рики и изведнъж ми хрумна подличка идея. След като бях видял повечето от срамотиите й, исках да видя всичко. Ако извиках „Змия!“ с пълно гърло, тя щеше да изпищи от ужас. Щеше да забрави за сапуна, гъбата, голотата си и всичко останало и да хукне към брега. Щеше да отиде при дрехите си, но за няколко славни секунди аз щях да видя всичко.

Преглътнах и се опитах да прочистя гърлото си, но усетих колко е пресъхнала устата ми. Сърцето ми биеше лудо, аз се поколебах и така получих ценен урок по търпение.

За да измие краката си, Тали мина по-близо до брега. Излезе от вира, докато водата не й стигна до глезените. Хванала сапуна и гъбата, Тали бавно се навеждаше, протягаше и галеше краката си, дупето и корема. Сърцето ми щеше да се пръсне от биене.

Изплакна се, като плискаше вода по цялото си тяло. А когато свърши, застанала във водата до глезените, прекрасно гола, тя се обърна и погледна право към моето скривалище.

Свих глава и се зарових още по-навътре в тревата. Чаках да изкрещи нещо, но тя не го направи. Вече бях сигурен, че този грях е непростим.

Промъкнах се назад бавно и безшумно, докато не стигнах до края на памука. После пропълзях бързо край дърветата и отново заех позиция край пътеката, като че ли нищо не се е случило. Щом я чух да идва, аз се опитах да си придам отегчен вид.

Тали беше с мокра коса и с друга рокля.

— Благодаря, Люк — каза тя.

— Моля — успях да отвърна.

— Така се чувствам много по-добре.

Аз също, помислих си.

Бавно се върнахме вкъщи. Отначало мълчахме, но към средата на пътя тя попита:

— Ти ме видя, нали, Люк? — Тонът й беше лек и игрив, а аз не исках да лъжа.

— Да — отвърнах аз.

— Добре. Не ти се сърдя.

— Наистина ли?

— Наистина. Сигурно е нормално момчетата да гледат момичетата.

Изглеждаше ми нормално и още как. Не знаех обаче какво да кажа.

— Ако дойдеш с мен до потока следващия път, може пак да го направиш.

— Кое?

— Да ме гледаш.

— Добре — съгласих се аз може би твърде бързо.

— Но няма да казваш на никого.

— Няма.

На вечеря побутвах храната си и се опитвах да се преструвам, че нищо не се е случило. Само че ми беше трудно да ям, защото още треперех от вълнение. Виждах Тали толкова ясно, сякаш още бяхме на потока.

Бях направил нещо ужасно. И нямах търпение да го повторя.

— За какво мислиш, Люк? — попита баба.

— За нищо особено — казах аз и се изстрелях обратно в действителността.

— Хайде де — каза дядо. — Нещо има.

Вдъхновението ме осени моментално.

— За оня нож — казах аз.

И четиримата възрастни поклатиха глави неодобрително.

— Мисли за нещо приятно — каза баба.

Не се притеснявай, помислих си аз. Не се притеснявай.

Казах си: „На нас това не може да ни се случи. Рики не кара джип, пък и да караше, не е толкова глупав да попадне на мина. Сигурно ще се върне.“

Не исках да ме хванат, че плача, затова се измъкнах от сградата точно навреме, за да видя как дядо се качва в камиона си. Отидох при него. Седяхме и гледахме дълго време през предното стъкло, а после той мълчаливо включи двигателя и потеглихме.

Минахме покрай магана. Макар че в неделя сутрин той не работеше, всеки фермер тайничко искаше да бумти с пълна пара. И без това се ползваше само три месеца годишно.

Излязохме от града, без да имаме наум някаква конкретна цел, или поне на мен така ми се струваше. Продължихме по черните пътища, покрити с чакъл и прахоляк от памука.

Първите думи на дядо бяха:

— Ей там живеят семейство Сиско. — Той кимна наляво, тъй като не искаше да сваля ръце от кормилото. В далечината зад акрите памук едва се виждаше типична къща на изполичари. Ръждясалият ламаринен покрив беше провиснал, верандата беше наклонена, дворът беше мръсен, а памукът стигаше почти до въжето за пране. Никой не се мяркаше и слава богу. Доколкото познавах дядо, току-виж, решил да спре в предния двор и да почне кавга.

Продължихме бавно през безкрайно равните памукови поля. Пропусках неделното училище и не можех да повярвам на късмета си. Майка ми щеше да се сърди, но нямаше да спори с дядо. Тя ми беше казала, че дядо и баба се вкопчват в мен, когато най-много се притесняват за Рики.

Дядо видя нещо и ние почти спряхме.

— Това пък е фермата на Ембри — кимна отново той. — Виждаш ли мексиканците?

Проточих врат и най-накрая ги видях, четири-пет сламени шапки в бялото море, които се навеждаха ниско, сякаш ни бяха чули и се криеха.

— Работят в неделя? — попитах аз.

— Да.

Набрахме скорост и накрая те се изгубиха от погледа ни. — Какво ще правиш? — попитах аз, сякаш ставаше въпрос за закононарушение.

— Нищо. Това си е работа на Ембри.

Мистър Ембри беше в настоятелството на нашата църква. Не можех да си представя, че е позволил памукът му да се бере в неделя.

— Мислиш ли, че знае? — попитах аз.

— Може би не. Сигурно мексиканците лесно могат да се промъкнат на полето, след като той иде на църква. — Дядо не звучеше много убедително.

— Но не могат сами да си мерят памука — казах аз и дядо взе, че се усмихна.

— Ами май не — каза той.

Значи излезе, че мистър Ембри позволява на мексиканците си да работят в неделя. Такива слухове имаше всяка есен, но не можех да си представя един църковен настоятел като мистър Ембри да извършва такъв долен грях. Бях стъписай, но не и дядо.

Горките мексиканци. Товарят ги като добитък, карат ги да работят като волове и накрая отнемат единствения им почивен ден, докато собственикът се крие в църквата.

— Дай да не казваме на никого — заяви дядо, доволен, че е потвърдил слуха.

Пак тайни.

Докато вървяхме към църквата, чухме богомолците да пеят. Никога не бях стоял отвън, когато трябваше да съм вътре. „Десет минути закъснение“, промърмори под носа си дядо, докато отваряше вратата. Всички стояха прави и пееха, така че успяхме да се шмугнем по местата си без много шум. Погледнах родителите си, но те не ми обърнаха внимание. Когато песента свърши, всички седнаха и аз се оказах удобно настанен между баба и дядо. Рики може да беше в опасност, но аз определено бях на сигурно място.

Преподобният Ейкърс беше достатъчно умен, за да не засяга въпроса за войната и смъртта. Започна със скръбната новина за Тими Нане, която и без това всички бяха чули. Мисис Докъри беше заведена у дома си, за да се съвземе. Нейният клас в неделното училище планираше различни благотворителни дейности. Както каза преподобният Ейкърс, време беше църквата да се сплоти и да утеши един от своите членове.

Това щеше да бъде най-щастливият ден за мисис Докъри и всички го знаехме.

Ако свещеникът заговореше за войната, след края на службата щеше да му се наложи да се разправя с дядо. Затова той продължи с предварително подготвената си реч. Ние, баптистите, много се гордеехме, че пращаме мисионери по целия свят, и в момента течеше голяма кампания за събиране на пари в тяхна подкрепа. Ето за какво говореше преподобният Ейкърс — да дадем още пари, за да изпратим повече наши хора на места като Индия, Корея, Африка и Китай. Исус ни учел да обичаме всички хора независимо от различията им. А ние баптистите сме имали задачата да покръстим останалия свят.

Аз реших да не давам и цент повече.

Бяха ме научили да дарявам една десета от спечеленото. Правех го с нежелание. Така пишеше в Библията и не беше лесно да се спори. Но брат Ейкърс искаше да дам повече пари по собствено желание. Е, нямаше да стане, поне що се отнасяше до мен. Нито цент от моите пари нямаше да иде в Корея. Сигурен бях, че цялото семейство Чандлър се чувства така. А може би и цялата църква.

Тази сутрин пасторът не беше в стихията си. Проповядваше любов и състрадание, а не грехове и смърт. Ала не му идваше отвътре. При такова необичайно спокойствие аз започнах да клюмам.

След службата не бяхме в настроение за светски разговори. Възрастните тръгнаха право към камиона и потеглихме набързо. В края на града баща ми попита:

— Къде бяхте с дядо ти?

— Ами просто се разходихме с камиона.

— Къде?

Посочих на изток и казах:

— Нататък. Ей тъй, обикаляхме. Мисля, че просто искаше да се измъкне от църквата.

Той кимна, сякаш съжаляваше, че не е дошъл с нас.

Докато дояждахме неделната вечеря, на вратата се почука леко. Баща ми беше най-близо, затова излезе на задната веранда и завари там Мигел и Каубой.

— Майко, теб търсят — каза той и баба бързо излезе от кухнята. Всички я последвахме. Каубой беше гол до кръста; лявата страна на гърдите му беше подута и изглеждаше ужасно. Почти не можеше да вдигне лявата си ръка. Когато баба я раздвижи, той сбърчи лице. Дожаля ми за него. Имаше дори малко кръв, където го беше ударила бейзболната топка.

— Направо се четат шевовете — каза баба.

Майка ми донесе тенджера с вода и кърпа. След няколко минути на дядо и на татко им омръзна и те си тръгнаха. Сигурен съм, че се притесняваха как ще се отрази раната на производителността.

Баба най-обичаше да се прави на докторка, така че Каубой получи пълно лечение. След като превърза раната, тя го накара да легне на задната веранда, подпрял глава на една възглавничка от канапето ни.

— Не бива да се движи — каза тя на Мигел. После попита: — Много ли те боли?

— Не много — поклати глава Каубой. Английският му ни изненада.

— Чудя се дали да не му дам успокоително — подхвърли баба към майка ми.

Бъркочите на тази жена бяха по-страшни от счупена кост. Аз погледнах ужасено Каубой. Той прекрасно разчете изражението ми и каза:

— Не, никакви лекарства.

Баба донесе от кухнята малко лед в платнена торбичка и внимателно го сложи върху подутите му гърди.

— Дръж така — каза тя и притисна лявата му ръка върху торбичката. Когато ледът го докосна, цялото му тяло се изпъна, но щом мястото изтръпна, Каубой се отпусна. След няколко секунди водата потече по кожата му и започна да капе по верандата. Той затвори очи и задиша дълбоко.

— Благодаря — каза Мигел.

— Сгаааз — обадих се аз и Мигел ми се усмихна.

Оставихме ги и се събрахме на предната веранда за чаша чай с лед.

— Ребрата му са счупени — каза баба на дядо, който смилаше вечерята си на люлката. Той не искаше да отговаря, но след няколко секунди тишина промърмори:

— Хм, лоша работа.

— Трябва да го види доктор.

— И какво ще направи докторът?

— Може да има вътрешен кръвоизлив.

— Може и да няма.

— Ами ако е опасно?

— Ако имаше кръвоизлив, досега да е умрял, нали?

— Ами да — намеси се баща ми.

Тук ставаха две неща. Първо на първо, мъжете се ужасяваха от мисълта да плащат на лекар. Второ и почти толкова важно, и двамата бяха ходили на фронта. Бяха виждали разкъсани тела, парчета от трупове и хора с липсващи крайници, така че не се стряскаха от дреболии. Разните му там ранички и счупени кости си бяха рисковете на живота. Никакви глезотии.

Баба знаеше, че няма да постигне своето.

— Ако умре, ние ще сме виновни.

— Спокойно, Рут, няма да умре — каза дядо. — Пък даже и да умре, няма да сме ние виновни. Ханк му счупи ребрата.

Майка ми се обърна и влезе вкъщи. Пак не се чувстваше добре и аз започвах да се тревожа за нея. Разговорът се прехвърли на памука и аз слязох от верандата.

Промъкнах се зад къщата, където Мигел седеше недалеч от Каубой. И двамата изглеждаха заспали. Шмугнах се в къщата и отидох да видя мама. Тя лежеше с отворени очи.

— Добре ли си, мамо? — попитах аз.

— Разбира се, Люк. Не се тревожи за мен.

Все така казваше. Облегнах се на таблата на леглото й за малко и преди да си тръгна, я попитах:

— Сигурна ли си, че си добре?

— Всичко е наред, Люк — потупа ме по ръката тя.

Отидох в стаята на Рики да си взема топката и ръкавицата. Когато излязох тихичко от кухнята, Мигел си беше отишъл. Каубой седеше на края на верандата, провесил крака надолу, а лявата му ръка притискаше леда към раната. Той още ме плашеше, но в сегашното си състояние едва ли можеше да ми направи нещо.

Преглътнах и протегнах към него топката си, същата, която му беше потрошила ребрата.

— Как го хвърли онзи кърв? — попитах аз. Неприветливото му лице се смекчи и той почти се усмихна.

— Гледай как — каза той и посочи тревата до верандата.

Скочих и застанах до коленете му.

Каубой стисна топката с палеца и показалеца си точно върху шевовете.

— Ето така — каза той. Дядо ми беше показал съвсем същото. — И после я завърташ рязко — добави той, като извъртя китката си така, че пръстите му останаха под топката в момента на хвърлянето. Нищо ново. Взех топката и направих точно каквото ми каза.

Той ме гледаше, без да продума. Леката му усмивка тъй и тъй беше изчезнала. Май много го болеше.

— Благодаря — казах аз. Каубой едва кимна.

После погледът ми попадна върху крайчеца на сгъваемия нож, който се подаваше от дупката в десния преден джоб на работните му панталони. Без да искам, се втренчих в него. Погледнах Каубой, а после и двамата сведохме очи към ножа. Той бавно го извади. Дръжката беше тъмнозелена и гладка, с някаква резба по нея. Каубой вдигна ножа, за да го видя, натисна копчето и острието изхвръкна. Изщрака рязко и аз отскочих назад.

— Откъде го взе? — попитах. Глупав въпрос, който остана без отговор. — Направи го пак.

За секунди той натисна острието до крака си, скри го обратно в дръжката и щракна копчето, докато размахваше ножа пред лицето ми.

— Може ли? — попитах аз.

Той твърдо поклати глава.

— Забивал ли си го в човек?

Каубой остави ножа до себе си и ме изгледа злобно.

— В много хора — отвърна той.

Стигаше ми толкова гледане. Отстъпих назад и се запътих към силоза, където можех да бъда сам. Подхвърлях си топката около час с отчаяната надежда Тали да мине оттук на път към потока.

В понеделник рано сутринта мълчаливо се събрахме край трактора. Така ми се искаше да се промъкна обратно вкъщи, да се мушна в леглото на Рики и да спя с дни. Без памук, без Ханк Спрюл и без нищо, което да ми вгорчава живота. „Ще си почиваме през зимата“, обичаше да казва баба. Така си беше. Щом брането и есенната оран свършеха, нашата фермичка потъваше в зимен сън.

По средата на септември обаче зимата беше далечна мечта. Дядо, мистър Спрюл и Мигел бяха застанали до трактора и говореха оживено, а ние останалите се опитвахме да подслушваме. Мексиканците чакаха, скупчени недалеч от нас. Планът беше те да започнат с памука покрай плевнята и полека-лека да стигнат до полето. Останалите щяхме да работим малко по-нататък и ремаркето щеше да разделя двете групи. Трябваше да има разстояние между Ханк и Каубой, иначе някой пак щеше да пострада.

— Не искам повече неприятности — чух да казва дядо.

Всички знаехме, че Каубой няма да се раздели с ножа си, и се съмнявахме, че Ханк е чак толкова глупав, та да го нападне отново. Сутринта на закуска дядо беше изказал предположението, че Каубой не е единственият въоръжен мексиканец. Едно по-рязко движение на Ханк, и можеше да захвърчат ножове. Тази мисъл беше споделена с мистър Спрюл, който увери дядо, че няма да има повече проблеми. Но вече никой не вярваше, че мистър Спрюл или който и да било може да контролира Ханк.

Късно снощи беше валяло, но в полето нямаше и следа от влага; памукът беше сух, а от земята вече се вдигаше прахоляк. Но татко и дядо бяха приели дъжда като злокобно предупреждение за неизбежни наводнения, а техните страхове бяха заразителни.

Реколтата ни беше, кажи-речи, идеална, а имахме само няколко седмици да я приберем, преди небето да се продъ-ни. Когато тракторът спря до ремаркето с памука, бързо грабнахме чувалите си и изчезнахме сред стъблата. Семейство Спрюл нито пееха, нито се смееха; откъм мексиканците не долиташе никакъв звук. А аз изобщо не се помайвах. Берях, та пушек се вдигаше.

Слънцето се вдигна бързо и пресуши росата от памука. Тежкият въздух лепнеше по кожата ми и попиваше в гащеризона ми. От брадичката ми капеше пот. Единствената полза от ниския ми ръст беше, че повечето стъбла бяха по-високи от мен. И малко от малко ми правеха сянка.

Два дни усърдно бране и ремаркето се напълни. Дядо го закара до града; караше винаги дядо и никога татко. Също като градината на майка ми това задължение беше разпределено много преди да се появя на бял свят. Аз трябваше да се возя с дядо — нещо, което правех с удоволствие, защото си беше разходка до града, пък било и само до магана.

След като вечеряхме набързо, закарахме камиона до полето и закачихме ремаркето с памука. После се покатерихме отстрани и вързахме брезента, за да не изпада памукът. Струваше ми се престъпление да изгубим и грам от онова, което бяхме набрали с толкова труд.

Като се върнахме вкъщи, видях мексиканците да дъвчат бавно тортилите си, седнали плътно един до друг зад плевнята. Баща ми беше до бараката за инструменти и лепеше вътрешна гума за предното колело на трактора. Дядо рязко спря камиона.

— Стой тук, ей сега се връщам — каза ми той. Беше забравил нещо.

Когато се показа от къщата, носеше пушката си, която мълчаливо пъхна под седалката.

— На лов ли ще ходим? — попитах аз, макар прекрасно да знаех, че няма да получа отговор.

Историята с Джери Сиско не се обсъждаше нито на вечеря, нито на верандата. Мисля, че възрастните се бяха разбрали да не подкачат темата поне в мое присъствие. Пушката обаче предоставяше какви ли не възможности.

Веднага си въобразих престрелка до магана в стил Джийн Отри. От едната страна добрите, значи фермерите, естествено, гърмят и се крият между ремаркетата с памук; лошите, братята Сиско и приятелите им, отвръщат на огъня от другата страна. Из въздуха се разлетява памук, докато ремаркетата се удрят едно в друго. Трошат се прозорци. Камиони се взривяват. Още преди да минем моста, паркингът пред магана е осеян с трупове.

— Ще убиваш ли някого? — попитах аз в опит да принудя дядо да каже нещо.

— Гледай си работата — изръмжа той и смени скоростта. Може би трябваше да си разчисти сметките с някой, който го беше обидил. Това ми припомни една от любимите семейни истории. Когато бил много по-млад, дядо като всички фермери работел с впряг мулета. Това било много преди тракторите, когато цялата работа се вършела от хора и животни. Един непрокопсан съсед на име Улбрайт видял на полето дядо, който очевидно имал проблеми с мулетата. Според Улбрайт дядо удрял горките животни по главите с голяма сопа. По-късно разказал това в кафенето и добавил: „Ако имах мокър чувал, щях да го науча аз Илай Чандлър.“ Дядо подочул нещо. Няколко дена по-късно на здрачаване взел един чувал, излял в него кофа вода, прескочил вечерята и изминал пешком пет километра до къщата на Улбрайт. Или десет, или петнайсет, в зависимост от това кой разказваше.

Щом стигнал, извикал на Улбрайт да излезе да се разберат. Улбрайт тъкмо довършвал вечерята си. Някои твърдяха, че имал пълна къща с деца. Както и да е, той отишъл до вратата, погледнал през стъклото към двора и решил, че вътре е по-безопасно.

Дядо на няколко пъти му извикал да излезе. „Ето ти чувала, Улбрайт! — крещял той. — Излез си довърши работата.“

Улбрайт се скрил по-навътре в къщата и когато станало ясно, че няма да излезе, дядо метнал мокрия чувал през вратата. После извървял пет, десет или петнайсет километра обратно до вкъщи и си легнал, без да вечеря.

Слушал бях тази история достатъчно често, за да й вярвам. Дори и майка ми й вярваше. На млади години Илай Чандлър бил скандалджия, а и на шейсет не му трябваше много.

Но не би убил никого освен при самоотбрана. Освен това предпочиташе да използва юмруци или по-безобидни оръжия като чували. Пушката беше с нас просто за всеки случай. Семейство Сиско бяха ненормални.

Когато пристигнахме, маганът гърмеше с пълна пара. Пред нас имаше дълга опашка ремаркета и аз разбрах, че ще чакаме с часове. Когато дядо изключи двигателя и забарабани с пръсти по кормилото, беше вече тъмно. „Кардинале“ играеха и аз умирах от нетърпение да се върна вкъщи.

Преди да излезе от камиона, дядо огледа ремаркетата, тракторите, фермерите и работниците в магана, които сновяха наоколо. Следеше за нещо нередно и като не забеляза нищо, най-сетне каза:

— Аз ще ида да видя. Ти стой тука.

Гледах го как затътри крака по чакъла и се спря до група мъже пред магана. Остана известно време там, като говореше и слушаше. Друга групичка се беше събрала до едно ремарке на опашката пред нас; млади мъже, които пушеха, говореха и чакаха. Макар че маганът не спираше, работата вървеше бавно.

Зърнах някой да се приближава иззад камиона.

— Здрасти, Люк — стресна ме гласът му. Обърнах се и видях дружелюбната физиономия на Джеки Мун от северната част на града. Джеки беше по-голям от мен.

— Здрасти, Джеки — отвърнах с облекчение аз. За част от секундата бях помислил, че някой Сиско ми е устроил засада. Джеки се облегна на предната броня с гръб към магана и извади вече завита цигара.

— Нещо ново от Рики? — попита той.

Зяпах цигарата.

— Ами няма — казах аз. — Получихме писмо преди две-три седмици.

— Как е той?

— Май че добре.

Джеки драсна клечка по ламарината на камиона ни и запали цигарата. Беше висок и кльощав. Открай време си беше баскетболна звезда в гимназията в Монет. Двамата с Рики бяха играли заедно, докато Рики не го хванаха да пуши зад училище. Треньорът, загубил крак във войната ветеран, изхвърли Рики от отбора. Дядо обикаляше фермата цяла седмица и заплашваше да убие по-малкия си син. Рики ми каза тайно, че и без това баскетболът му бил омръзнал. Искал да играе футбол, но училището нямало футболен отбор заради брането на памука.

— Може да ида там — каза Джеки.

— В Корея ли?

— Аха.

Исках да питам защо смята, че трябва да ходи в Корея. Колкото и да мразех памука, по-добре това, отколкото някой да стреля по теб.

— Ами баскетболът? — попитах аз. Носеха се слухове, че ще го вземат в щатския отбор на Арканзас.

— Зарязвам училището — отвърна той и издуха облак дим.

— И защо?

— Писна ми. Вече дванайсет години ту почвам, ту прекъсвам. Никой от нашите не е учил толкова. Мисля, че вече знам достатъчно.

В нашия окръг децата непрекъснато напускаха училище. Рики на няколко пъти се опитва да се измъкне, а на дядо вече му беше все едно. Баба обаче наложи своето и Рики най-накрая завърши.

— Там убиват много момчета — каза той, зареял поглед в далечината.

Тъкмо това не ми се щеше да чувам и не казах нищо. Джеки допуши цигарата си и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Викат, че си видял боя със Сиско — каза той.

Предполагах, че ще стане въпрос за това при идването ни в града. Спомних си строгото предупреждение на баща ми да не говоря с никого за станалото.

На Джеки обаче можеше да се вярва. Двамата с Рики бяха израснали заедно.

— Много хора го видяха — казах аз.

— Да, ама никой не ще да говори. Планинците не обелват и дума, защото става въпрос за техен човек. Местните мълчат, защото Илай им казал да си затварят устите. Поне те така твърдят.

Вярвах му. Нито за миг не се съмнявах, че Илай Чандлър използваше баптистките братя, за да обърне нещата в своя полза поне докато не се прибереше памукът.

— Ами братята Сиско? — попитах аз.

— Никой не ги е виждал. Нещо са се покрили. Погребението беше миналия петък. Те сами изкопаха гроба. Заровиха го до ветилската църква. Стик не ги изпуска от поглед.

Отново настана мълчание, а маганът бръмчеше зад нас. Джеки извади още една цигара, запали я и най-сетне каза:

— Видях те на боя.

Сякаш ме бяха хванали на местопрестъплението. Не можах да измисля нищо освен:

— Е, и?

— Видях те с малкия Пинтър. А когато онзи планинец взе дървото, погледнах ви и си казах: „Тия деца не трябва да гледат това.“ И бях прав.

— По-добре да не го бях гледал.

— И аз — каза той и изпусна красиво кръгче дим.

Озърнах се към магана, за да се уверя, че дядо не е наблизо. Още беше някъде вътре, в малкия кабинет, където собственикът на магана държеше книжата си. Бяха надошли и други хора, чиито ремаркета бяха паркирани зад нас.

— Приказвал ли си със Стик? — попитах аз.

— Не. И не мисля да приказвам. А ти?

— Да, той дойде вкъщи.

— Е, говори ли с планинеца?

— Аха.

— Значи Стик знае как се казва?

— Ами май да.

— Защо не го арестува?

— Не съм сигурен. Казах му, че бяха трима срещу един.

Джеки изсумтя и плю на земята.

— Вярно е, но не биваше някой да умира. Не ги обичам тия от семейство Сиско, никой не ги обича, но не трябваше да ги бие така зверски.

Не казах нищо. Джеки смукна от цигарата и заговори, а димът излизаше от устата и носа му.

— Лицето му беше кръвясало, очите му светеха, после изведнъж замръзна и погледна надолу, като че ли някакъв призрак го сграбчи и го накара да спре. Сетне отстъпи назад, изправи се и ги погледна, сякаш някой друг ги беше подредил така. След това си тръгна, отиде на главната улица, а другите Сиско и хората им хукнаха при момчетата. Взеха на заем пикапа на Ро Дънкан и ги откараха вкъщи. Джери така и не се събуди. Самият Ро завел Джери в болницата посред нощ, но казва, че вече бил умрял. Черепът му бил спукан. Жив късмет си е, че и другите не умряха. Той и тях удряше колкото Джери. Такова нещо не бях виждал.

— И аз.

— На твое място известно време бих стоял настрани от побоите. Малък си още.

— Не се притеснявай. — Погледнах към магана и видях дядо. — Илай идва — казах аз.

Джеки хвърли цигарата и я стъпка.

— Не казвай на никого какво ти разправих.

— Добре.

— Не искам да се забърквам с оня планинец.

— Гроб съм.

— Много здраве на Рики. Пиши му да се държи, че идвам.

— Добре, Джеки.

Той изчезна толкова тихо, колкото беше дошъл.

Още тайни за пазене.

Дядо откачи ремаркето и седна зад кормилото.

— Няма да чакаме три часа — промърмори той и включи двигателя. Оставихме магана и излязохме от града. Някъде късно вечерта някой работник от магана щеше да закачи ремаркето ни с едно тракторче и да го придърпа по-напред. Памукът щеше да бъде засмукан в магана и час по-късно оттам щяха да излязат две спретнати бали. Някой щеше да ги претегли и да отреже от всяка малка мостра за купувачите. След закуска дядо щеше да се върне на магана, за да вземе ремаркето. Щеше да огледа балите и мострите, а после щеше да си намери нови проблеми.

На другия ден пристигна писмо от Рики. Баба го беше сложила на кухненската маса, за да го видим, като влизаме с влачещи се крака и схванати гърбове. Този ден бях набрал трийсет и пет кила памук, което беше световен рекорд за седемгодишно момче, макар че рекордите бяха съмнителни при толкова лъжи. Особено от страна на децата. И дядо, и татко вече беряха по двеста и двайсет кила всеки ден.

Баба си тананикаше и се усмихваше, от което разбрахме, че новините са добри. Тя грабна писмото и ни го прочете на глас. Вече го беше научила наизуст.

„Мили мамо, татко, Джеси, Катлин и Люк,

Надявам се, че вкъщи всичко е наред. Не съм предполагал, че памукът може да ми липсва, но как ми се иска да съм си сега у дома! Всичко ми липсва — фермата, пърженото пиле и «Кардинале». Да не повярваш, че «Доджърс» спечелиха шампионата! Призлява ми, като си помисля.

Аз тук съм добре. Всичко е спокойно. Вече не сме на фронта. Моята рота е на около седем километра в тила и гледаме малко да си отспим. На топло сме, почиваме си, похапваме добре и в момента никой не стреля по нас и ние не стреляме по никого.

Наистина мисля, че скоро ще се върна. Май върви на добре. Чуваме слухове за мирни преговори и други такива, така че стискаме палци.

Получих последните ви писма, които значат много за мен. Така че продължавайте да пишете. Люк, писмото ти беше малко кратичко, напиши ми по-дълго. Трябва да свършвам. Обичам ви всички.

Рики“

Предавахме си писмото от ръка на ръка, препрочетохме го няколко пъти, а после баба го сложи в кутията от пури до радиото. Всички писма от Рики бяха там и нерядко се случваше да мина нощем през кухнята и да заваря дядо или баба да ги четат.

Новото писмо ни накара да забравим за мускулната треска и слънчевото изгаряне. Всички ядяхме бързо, за да можем да седнем около масата да пишем на Рики.

С помощта на дъската ми за писане и един молив аз му разказах всичко за Джери Сиско и Ханк Спрюл, без да спестявам нито една подробност. Кръвта, счупеното дърво, Стик Пауърс, всичко. Не знаех правописа на много думи, така че просто рискувах. Ако някой можеше да ми прости грешките, това беше Рики. Понеже не исках да знаят, че пръскам клюки чак в Корея, гледах да прикривам дъската колкото мога.

Пет писма бяха написани едновременно. Сигурен съм, че Рики щеше да получи пет версии за едни и същи събития. Докато пишеха, възрастните разказваха смешни истории. Това беше щастлив миг посред брането на памука. Дядо включи радиото и слушахме мача на „Кардинале“, а писмата ни ставаха все по-дълги и по-дълги.

Докато седяхме край кухненската маса, смеехме се, пишехме и следяхме мача, никой не се и съмняваше, че Рики ще се върне.

Нали така каза.

В четвъртък следобед мама ме намери на полето и ме повика, че съм й трябвал в градината. Аз с удоволствие свалих чувала си и оставих другите сред памука. Отидохме до къщата пеша, и двамата доволни, че работният ден е свършил.

— Трябва да навестим семейство Лечър — каза тя по пътя. — Толкова се притеснявам за тях. Може да гладуват.

Семейство Лечър имаха градина, макар и не кой знае каква. Съмнявах се, че стоят гладни. Сигурно нямаха и тро-хичка излишна, но в окръг Крегхед всеки имаше какво да яде. Дори и най-бедните изполичари успяваха да си отгледат домати и краставици. Всяко фермерско семейство имаше по няколко кокошки носачки.

Майка ми обаче беше твърдо решена да види Либи, за да може да потвърди или отхвърли слуховете.

Като влязохме в градината, разбрах към какво се стреми майка ми. Ако побързахме и стигнехме до къщата на Лечър преди залез, родителите и всички деца щяха да са на полето. Ако наистина беше бременна, Либи щеше да си стои вкъщи, най-вероятно сама. Нямаше да има друг избор, освен да излезе да вземе зеленчуците ни. Можехме да я заслепим с християнското си милосърдие, докато закрил-ниците й ги нямаше. Планът беше страхотен.

Под строгия надзор на мама започнах да бера домати, краставици, грах, зелен боб и царевица — горе-долу всичко, което растеше в градината.

— Откъсни онова доматче вдясно, Люк — нареждаше тя. — Не, не, този грах може да почака. Не, тази краставица не е съвсем узряла.

Макар често да береше зеленчуците сама, мама предпочиташе да наглежда работата. Балансът в градината можеше да се поддържа само ако тя стоеше отстрани, гледаше всички лехи и с окото на художник направляваше моите усилия или тези на баща ми.

Мразех градината, но в момента повече мразех полето. Всичко беше по-добро от брането на памук.

Като се протегнах за един кочан царевица, видях нещо, което ме накара да замръзна. До градината имаше малка ивица трева, твърде тясна за игра на топка и следователно непотребна. До нея се намираше източната стена на къщата ни, откъдето не минаваше никой. От западната страна беше кухненската врата, мястото за паркиране на камиона и пътеката към плевнята и бараките в двора и полето. Всичко ставаше от западната страна и нищо от източната.

В ъгъла, откъм градината и далеч от всички погледи, някой беше боядисал част от долните дъски. С бяла боя. Останалата къща си беше бледокафява както винаги, същият невзрачен цвят на старите дебели дъбови дъски.

— Какво има, Люк? — попита мама. Тя никога не бързаше в градината, която беше нейно убежище, но днес беше планирала засада и нямаше време за губене.

— Не знам — казах аз, без да помръдна.

Застана до мен и надникна през царевицата, която опасваше градината й и я скриваше, а когато погледът й падна върху боядисаните дъски, тя също се вкамени.

Боята беше плътно нанесена в ъгъла, но прозираше там, където долните дъски стигаха до гърба на къщата. Очевидно работата продължаваше. Някой боядисваше къщата ни.

— Трот — каза тихо мама. Ъгълчетата на устата й започваха да се извиват в усмивка.

Не се бях сетил за Трот, още нямах време да мисля кой е виновникът, но веднага ми стана ясно, че това е негово дело. Та кой друг да бъде? Кой друг се мотаеше по цял ден из предния двор без работа, докато всички бъхтехме на полето? Кой друг щеше да работи с такава жалка скорост? Кой друг можеше да бъде толкова тъп, че да боядисва чужда къща без разрешение?

Нали Трот беше този, който изкрещя на Ханк да спре да ме дразни за малката ни небоядисана селяшка къща. Трот ми се беше притекъл на помощ.

Но откъде беше взел пари за боя? И изобщо защо му беше хрумнало да го прави? Ох, имаше десетки въпроси.

Мама направи крачка назад и излезе от градината. Последвах я до ъгъла на къщата, където огледахме боята. Можехме да я помиришем и май лепнеше. Претърсихме с очи предния двор. Трот не се виждаше никакъв.

— Какво ще правим? — попитах аз.

— Засега нищо.

— Ще кажеш ли на някого?

— Ще говоря с баща ти. Междувременно нека го пазим в тайна.

— Нали каза, че момчетата не трябва да имат тайни.

— Само от родителите си.

Напълнихме две кошници със зеленчуци и ги натоварихме в камиона. Майка ми шофираше горе-долу веднъж месечно. Със сигурност можеше да се справи с дядовия камион, но не беше спокойна зад кормилото. Стисна го здраво с една ръка, изключи от скорост и завъртя ключа. Заподскачахме напред-назад и дори се разсмяхме, когато старото возило занесе леко. На тръгване видяхме Трот да лежи под камиона на Спрюл и да ни гледа иззад една гума.

Веселбата свърши няколко минути по-късно, когато стигнахме до реката.

— Дръж се, Люк — каза мама, понамали скоростта и се наведе над кормилото с изплашен поглед. За какво да се държа? Беше тесен мост без перила. Ако тя кривнеше встрани, и двамата щяхме да потънем.

— Няма страшно, мамо — казах не особено убедено аз.

— Разбира се — отвърна тя. И преди бях пресичал моста с нея и винаги си беше приключение. Спирахме да дишаме, преди да стигнем твърда земя от другата страна.

— Браво, мамо — казах аз.

— Лесна работа — отдъхна си най-сетне тя.

Отначало не видях никой от Лечърови на полето, но като наближихме къщата, зърнах няколко сламени шапки навътре в памука, в далечния край на парцела им. Не можех да разбера дали са ни чули, но във всеки случай не спряха да берат. Паркирахме близо до предната им веранда, докато прахът около камиона се слягаше. Преди да излезем, мисис Лечър се появи на предните стълби, като бясно триеше ръце в някакъв парцал. Сякаш си беше говорила сама. Видя ми се много разтревожена.

— Здравейте, мисис Чандлър — каза тя. Не изглеждаше добре. Не знаех защо никога не нарича майка ми на малко име. Беше по-стара и имаше поне шест деца повече.

— Здравей, Дарла. Донесохме ви малко зеленчуци.

Двете жени застанаха една срещу друга.

— Толкова се радвам, че сте тук — каза мисис Лечър със силно притеснен тон.

— Какво има?

Мисис Лечър ме погледна, но само за миг.

— Нуждая се от помощ. Мисля, че Либи ще ражда.

— Ще ражда ли? — учуди се майка ми, сякаш за пръв път чуваше.

— Да. Май вече почват болките.

— Да повикаме доктор тогава.

— Не, не. Не можем да направим това. Никой не бива да разбере. Никой. Трябва да го пазим в тайна.

Бях пролазил в задната част на камиона и се бях сгушил, та мисис Лечър да не ме вижда. Предполагах, че така ще каже повече. Щеше да се случи нещо важно и аз не исках да пропусна нито дума.

— Толкова се срамуваме — изхлипа тя. — Либи не иска да каже кой е бащата, а в момента и не ме интересува. Искам само бебето да се роди.

— Но ви трябва доктор.

— Не, не. Никой не бива да разбере. Ако дойде докторът, целият окръг ще научи. Трябва да пазим тайна, мисис Чандлър. Нали ми обещавате?

Горката жена направо плачеше. Тя отчаяно искаше да запази в тайна това, за което Блек Оук говореше от месеци.

— Дай да я видя — каза майка ми, без да отговори на въпроса. Жените тръгнаха към къщата. — Люк, ти стой в камиона — подхвърли майка ми през рамо.

Щом те се скриха, аз обиколих къщата и надникнах през първия изпречил ми се прозорец. Видях мъничка всекидневна със стари мръсни дюшеци на пода. До следващия прозорец чух гласовете им. Спрях и се заслушах. Зад мен беше полето.

— Либи, това е мисис Чандлър — казваше мисис Лечър. — Тя дойде да ти помогне.

Либи прошепна нещо, което не разбрах. Май страшно я болеше. После я чух да казва:

— Толкова съжалявам.

— Всичко ще бъде наред — каза майка ми. — Кога започнаха болките?

— Преди около час — отвърна мисис Лечър.

— Толкова ме е страх, мамо — каза много по-високо Либи. Гласът й беше изпълнен с ужас. Двете жени се опитаха да я успокоят.

След като вече бях запознат с женската анатомия, умирах от желание да видя бременно момиче. Тя обаче звучеше твърде близо до прозореца, а ако ме спипаха да надничам, татко щеше да ме пердаши цяла седмица. Да гледаш без позволение раждаща жена сто на сто беше грях, и то от най-тежките. Можеше дори да ослепея на място.

Но не успях да се сдържа. Наведох се и пропълзях точно под перваза. Свалих сламената си шапка и тъкмо се изправях, когато една буца пръст прелетя на по-малко от половин метър от главата ми. Заби се в стената с трясък, като разтърси паянтовите дъски и изплаши жените така, че те изпищяха. Парченца пръст ме удариха по лицето. Аз паднах на земята и се изтърколих по-далеч от прозореца. После станах на крака и погледнах към полето.

Пърси Лечър стоеше наблизо между два реда памук. В едната си ръка държеше нова буца пръст, а с другата сочеше към мен.

— Твоят син — каза един глас.

Погледнах към прозореца и зърнах главата на мисис Лечър. Още един поглед към Пърси и побегнах като напъдено куче към камиона. Скочих на предната седалка, вдигнах прозореца и зачаках майка ми.

Пърси изчезна в полето. Скоро щеше да се мръкне, а аз исках да си тръгнем, преди да са дошли останалите.

Два дребосъка се появиха на верандата, и двамата голи, момче и момиче, а аз се запитах как ли им се струва кака им да роди още едничко. Те само ме гледаха втренчено.

Майка ми излезе бързо. Мисис Лечър вървеше по петите й и говореше като картечница по пътя към камиона.

— Ще доведа Рут — каза мама. Имаше предвид баба ми.

— Моля ви, и побързайте — отвърна мисис Лечър.

— Рут е израждала много бебета.

— Моля ви, доведете я. И не казвайте на никого, за бога. Нали можем да ви вярваме, мисис Чандлър?

Майка ми тъкмо отваряше вратата и се опитваше да влезе.

— Разбира се, че можете.

— Толкова се срамуваме — избърса сълзите си мисис Лечър. — Моля ви, не казвайте на никого.

— Всичко ще бъде наред, Дарла — каза майка ми и завъртя ключа. — Ще се върна след половин час.

Тръгнахме на заден и след няколко подскока и удряне на спирачки се обърнахме и напуснахме фермата на Лечър. Мама караше много по-бързо и това в общи линии заемаше вниманието й.

— Видя ли Либи Лечър? — попита накрая тя.

— Не — изстрелях твърдо аз. Очаквах този въпрос и бях готов с истината.

— Сигурен ли си?

— Да.

— А какво правеше до къщата?

— Само си вървях, когато Пърси ме замери с буца пръст. Тя се удари в къщата. Не съм виновен аз, а Пърси. — Думите ми бяха бързи и уверени, а знаех, че мама иска да ми повярва. Имаше си по-важни грижи.

Спряхме на моста. Тя намали скоростта, затаи дъх и отново каза:

— Дръж се, Люк.

Баба беше в задния двор, сушеше лицето и ръцете си до помпата и се готвеше да се захване с вечерята. Тичах, за да не изоставам.

— Трябва да идем при семейство Лечър — каза мама. — Онова момиче ражда и майка й иска ти да акушираш.

— О, боже — въздъхна баба, а уморените й очи изведнъж живнаха в предчувствие за приключението. — Значи наисти на е бременна.

— И още как. От един час ражда.

Слушах внимателно и адски се радвах, че участвам, когато внезапно и без никаква причина двете жени се обърнаха и ме изгледаха.

— Влизай вътре, Люк — нареди доста строго майка ми и продължи да сочи, като че ли не знаех къде ни е къщата.

— Какво да правя? — попитах обидено аз.

— Просто се махни — каза тя и аз бавно се отдалечих. Те заговориха по-тихо и когато мама ме извика, аз бях на задната веранда.

— Люк, тичай на полето да доведеш баща си! Трябва ни!

— И побързай! — добави баба. Умираше си от радост, че си е намерила истинска пациентка.

Не исках да се връщам на полето и щях да поспоря, ако Либи Лечър не раждаше в момента.

— Ей сегичка — извиках аз и хукнах.

Татко и дядо бяха до ремаркето и мереха памук за последен път този ден. Наближаваше пет часът и семейство Спрюл се беше събрало с тежките си чували. Мексиканците не се виждаха никакви.

Успях да дръпна баща си настрани и да му обясня положението. Той каза нещо на дядо и двамата се затътрихме обратно към къщи. Баба събираше важни според нея неща — спирт за разтривка, кърпи, болкоуспокояващи и шишета с такива отвратителни илачи, че Либи щеше да забрави за раждането. Подреждаше арсенала си на кухненската маса и никога не я бях виждал да действа толкова чевръсто.

— Измий се! — нареди тя на баща ми. — Ти ще ни закараш. Може да отнеме много време. — Личеше си, че той не е чак дотам възхитен, но нямаше да седне да спори с майка си.

— И аз ще се измия — обадих се.

— Ти никъде няма да ходиш — каза майка ми. Тя беше до мивката и режеше домат. Аз и дядо щяхме да ядем остатъците от обяда заедно с обичайната чиния домати и краставици.

Тръгнаха бързо. Баща ми зад кормилото, майка ми на-пъхана между него и баба. Отиваха да спасят Либи. Аз застанах на предната веранда и ги гледах как набират скорост. Камионът вдигна облак прах, а после спря до реката. Страшно ми се ходеше с тях.

Щяхме да вечеряме боб и студени питки. Дядо мразеше остатъците. Той смяташе, че жените е трябвало да приготвят вечерята, преди да се заемат със семейство Лечър. Но дядо и без това беше против да им се носи храна.

— А защо трябваше да ходят и двете жени? — промърмори той, докато сядаше. — Любопитни като свраки, а, Люк?

Нямат търпение да идат и да видят бременното момиче.

— Аха — казах аз.

Той набързо благослови храната и ние задъвкахме мълчаливо.

— С кого играят „Кардинале“? — попита дядо.

— С „Редс“.

— Искаш ли да слушаш?

— Естествено. — Всяка вечер слушахме мачове. Какво друго да правим?

Разчистихме масата и сложихме мръсните си чинии в мивката. Дядо никога не би ги измил; това беше женска работа. След мръкване седнахме на верандата на обичайните си места и зачакахме Хари Кери и „Кардинале“. Въздухът беше тежък и все още ужасно горещ.

— За колко време се ражда едно бебе? — попитах аз.

— Зависи — отвърна дядо от люлката си. Само това каза и след като изчаках достатъчно, аз попитах:

— От какво зависи?

— О, от много неща, Люк. Някои бебета изскачат веднага, други се бавят с дни.

— Аз колко се бавих?

Той се замисли за миг.

— Не си спомням. Първите бебета обикновено искат повече време.

— Ти там ли беше?

— Не, аз бях на трактора.

На дядо не му се говореше за бебета и разговорът замря.

Видях Тали да се измъква от предния ни двор и да изчезва в тъмнината. Семейство Спрюл се готвеха за сън; огънят им беше почти загаснал.

„Редс“ отбелязаха четири точки в първия ининг. Дядо толкова се разстрои, че си легна. Аз изключих радиото и седнах на верандата да гледам за Тали. Скоро чух дядо да хърка.

Бях твърдо решен да седя на стъпалата и да чакам родителите ми и баба да се върнат от фермата на Лечър. Представях си какво е там; жените в задната стая с Либи, а мъжете седят отпред с децата, колкото се може по-далеч от раждането. Къщата им се намираше просто от другата страна на реката, изобщо не беше далеч, а а пропусках приключението.

Умората ме надвиваше и заклюмах. В лагера на Спрюл беше тихо и тъмно, но още не бях видял Тали да се връща.

Минах на пръсти през къщата, чух хъркането на дълбоко заспалия дядо и отидох на задната веранда. Седнах на края и провесих крака. Полето зад плевнята и силоза беше сивкаво, когато луната се показа през пръснатите по небето облаци. Иначе бяха скрити в чернилката. Видях Тали да върви сама по главния път през полето, докато луната я огря за миг. Не бързаше. После всичко отново почерня. Дълго време не чух нито звук, докато Тали не настъпи някакво клонче близо до къщата.

— Тали — прошепнах аз колкото се може по-силно.

— Ти ли си, Люк? — отвърна тя след дълга пауза.

— Тук съм — казах аз. — На верандата.

Тя беше боса и вървеше безшумно.

— Какво правиш там, Люк? — каза тя, като застана пред мен.

— Къде беше? — попитах аз.

— Разхождах се.

— Защо се разхождаше?

— Не знам. Понякога трябва да се измъкна от нашите.

Това определено ми звучеше смислено. Тя седна до мен на верандата, вдигна полата си над коленете и започна да люлее крака.

— Понякога просто ми се иска да избягам от тях — каза много тихо тя. — Ти никога ли не си искал да избягаш, Люк?

— Ами не. Аз съм само на седем години. Но няма цял живот да живея тук.

— Ами къде?

— В Сейнт Луис.

— И защо в Сейнт Луис?

— Там играят „Кардинале“.

— Бейзболист ли ще ставаш?

— Да.

— Ти си умно момче, Люк. Само глупак може да иска цял живот да бере памук. Аз пък искам да ида на север, където е студено и има много сняг.

— Къде точно?

— В Канада.

— Там имат ли бейзбол?

— Мисля, че не.

— Тогава забрави.

— Не, красиво е. Учихме в училище по история. Канада е основана от французите, затова всички говорят на френски.

— Ти знаеш ли френски?

— Не, но мога да го науча.

— Лесно е. Аз вече говоря испански. Хуан ме научи миналата година.

— Наистина ли?

 

— Кажи още нещо. Брей!

— Видя ли, казах ти, че е лесно. Колко далече е Монреал?

— Не съм сигурна. Мисля, че е доста далече. И затова искам да ида там.

 

Изведнъж в стаята на дядо светна лампа. Светлината падна на отсрещния край на верандата и ни стресна.

— Тихо — прошепнах аз.

— Кой е? — отвърна ми шепнешком тя и се сви, сякаш се пазеше от куршуми.

— Дядо отива да пие вода. Той става по цяла нощ.

Дядо отиде в кухнята и отвори хладилника. Виждах го през стъклото на вратата. Изпи две чаши вода, затътри се обратно в стаята си и угаси лампата. Когато отново стана тихо и тъмно, Тали каза:

— Защо става по цяла нощ?

— Притеснява се. Рики е на фронта в Корея.

— Кой е Рики?

— Чичо ми. Той е на деветнайсет години.

Тали се замисли за миг и попита:

— Той симпатяга ли е?

— Не знам. Не съм си задавал такъв въпрос. Той ми е най-добрият приятел и аз искам да се върне.

Замислихме се за миг за Рики, докато краката ни се люлееха във въздуха и нощта изтичаше.

— Хей, Люк, камионът ви замина преди вечеря. Къде отидоха вашите?

— При семейство Лечър.

— А те кои са?

— Едни изполичари от другата страна на реката.

— Защо ще ходят там?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото е тайна.

— Каква тайна?

— Голяма.

— Хайде де, Люк. Ние вече имаме наши си тайни, нали?

— Май да.

— Не казах на никого, че си ме гледал на потока, нали така?

— Май не.

— А ако кажа, лошо ти се пише, нали?

— Сигурно.

— Добре тогава. Аз мога да пазя тайни и ти можеш да пазиш тайни. Кажи сега какво става у семейство Лечър?

— Ама обещаваш да не казваш.

— Гроб съм.

И без това целият град знаеше, че Либи е бременна. Каква полза да се преструваме, че е тайна?

— Ами тяхната дъщеря Либи Лечър ще си има бебе. Сега го ражда.

— На колко е години?

— На петнайсет.

— Божичко!

— А те се опитват всичко да остане скрито-покрито. Не щат да викат лекар, защото цял свят ще разбере. Затова помолиха баба да иде да помогне за раждането.

— Защо го пазят в тайна?

— Защото Либи не е омъжена.

— Без майтап? Кой е бащата?

— Не казва.

 

— Никой ли не знае?

— Никой освен Либи.

— Ти познаваш ли я?

— Виждал съм я, но Лечърови са много народ. Познавам брат й Пърси. Той казва, че бил на дванайсет години, но не ми се вярва. Трудно се познава, защото не ходят на училище.

— Знаеш ли как забременяват момичетата?

— Май не.

— Тогава по-добре да не ти казвам.

Нямах нищо против. Рики веднъж се беше опитал да ми говори за момичета, но на мен ми призля.

Докато Тали смилаше сочната клюка, краката й се люлееха по-бързо.

— Реката не е далеч — каза тя.

— Към километър и половина.

— Колко далече от другата страна живеят тия хора?

— Съвсем наблизо по един черен път.

— Виждал ли си как се ражда бебе, Люк?

— Не. Виждал съм теленца и кученца, ама не и истинско бебе.

— И аз не съм.

Тя скочи на крака, сграбчи ръката ми и ме смъкна от верандата. Силата й беше учудваща.

— Хайде, Люк. Да идем да видим каквото можем. — Докато намисля какво да й отговоря, тя вече ме влачеше след себе си.

— Ти си луда, Тали — запротестирах аз, като се опитвах да я спра.

— Не, Люк — прошепна тя. — Това е приключение, също като онова на потока оня ден. Хареса ти, нали?

— О, и още как!

— Тогава ми имай доверие.

— Ами ако ни хванат?

— Как ще ни хванат? Тук всички спят. Дядо ти току-що се събуди и през ум не му мина да те търси. Хайде де, не бъди бъзливец.

Внезапно осъзнах, че с Тали бих отишъл навсякъде.

Промъкнахме се зад дърветата, през следите от камиона и оттам към пътя, като гледахме да вървим възможно по-встрани от семейство Спрюл. Чувахме хъркането и тежкото дишане на най-после заспали уморени хора. Стигнахме безшумно до пътя. Тали се ориентираше бързо и ловко в тъмното. Застанахме с лице към реката, а луната се показа и стана малко по-светло. Тясното шосе едва позволяваше два камиона да се разминат на косъм, а близо до краищата му растеше памук. Без луна трябваше да внимаваме къде стъпваме, но на светло можехме да вдигнем глави и да погледнем напред. И двамата бяхме боси. Имаше камъчета точно колкото да ни карат да побързаме, но стъпалата ни бяха като кожата на бейзболната ми ръкавица.

Страхувах се, но бях решил да не го показвам. Тали сякаш не знаеше какво е страх — не се боеше, че ще я хванат, нито пък от тъмното, не се боеше да се промъкне до къща, в която се ражда бебе. Понякога изглеждаше отнесена, едва ли не мрачна и капризна, и голяма колкото майка ми. После приличаше на дете, което се смееше, докато играе бейзбол, обичаше да го гледат, докато се къпе, правеше си дълги разходки в тъмното и най-важното, харесваше компанията на едно седемгодишно момче.

Спряхме по средата на моста и внимателно погледнахме водата под него. Разказах й за рибите там долу, колко са големи и как ядат боклуци, а също и какъв двайсеткилогра-мов рибок беше хванал Рики. Тя държеше ръката ми, докато не стъпихме на другия бряг. Стискаше я съвсем леко в знак на симпатия, а не на закрила.

Пътят до фермата на Лечър беше много по-тъмен. Забавихме се значително, защото се опитвахме да видим къщата, без да се отклоняваме от шосето. Тъй като дотам не бе прокарано електричество, нямаше светлини, само мрак на завоя на реката.

Тали чу нещо и се закова на място. От далечината долитаха гласове. Спряхме на края на памука и търпеливо зачакахме луната. Аз сочех насам-натам и се опитвах да отгатна къде е къщата. Гласовете бяха детски, сигурно на брат-четата и сестричетата на Либи.

Луната най-сетне ни помогна и ние успяхме да видим нещо наоколо. Тъмната сянка на къщата беше толкова далеч, колкото оборът до задната ни веранда, около сто метра, колкото от хоума до стената на стадиона „Спортсманс Парк“. Повечето важни разстояния в моя живот се измерваха от тази стена. Пред къщата беше паркиран дядовият камион.

— По-добре да минем оттук — каза спокойно Тали, сякаш беше ръководила много такива набези. Потънахме в памука, вървяхме ту по един, ту по друг ред, докато мълчаливо описвахме голяма дъга. Памукът беше висок почти колкото мен. Като стигнахме до едно място с по-тънки стъбла, спряхме, за да разучим терена. Имаше бледа светлина в една вътрешна стая на къщата, стаята, където държаха Либи. Когато се озовахме точно пред нея, започнахме да сечем напряко през памука, движейки се съвсем тихичко.

Не ми се вярваше някой да ни види. Нали не ни очакваха, пък и мислеха за други работи. Освен това нощем памукът изглеждаше гъст и тъмен; всяко дете можеше да пропълзи на четири крака между стъблата, без да го видят.

Съучастничката ми се движеше пъргаво и ловко като войниците по филмите. Не сваляше поглед от къщата и внимателно отместваше стъблата, за да ми разчисти път. Не казвахме нито дума. Без да бързаме, напредвахме към едната страна на къщата. Памукът стигаше чак до тесния прашен двор и когато стигнахме на десет реда от края му, ние спряхме, за да огледаме обстановката.

Чувахме децата на Лечър, скупчени около камиона ни, който беше паркиран възможно най-далеч от предната веранда. Баща ми и мистър Лечър седяха отзад и говореха тихо. Децата ту млъкваха, ту заговаряха всички едновременно. Всеки явно чакаше и след няколко минути останах с впечатлението, че отдавна чакат.

Пред нас беше прозорецът, а от скривалището си бяхме по-близо до събитията от останалите Лечърови и баща ми. Освен това бяхме прекрасно скрити отвсякъде: и прожектор от покрива на къщата не би могъл да ни открие.

Точно зад прозореца имаше свещ на някаква маса. Жените сновяха напред-назад и по движението на сенките прецених, че в стаята има повече от една свещ. Светлината беше бледа, а сенките тежки.

— Дай да минем напред — прошепна Тали. Стояхме там вече пет минути и макар да ме беше страх, не вярвах да ни спипат.

Изминахме още три метра и се свихме на ново безопасно място.

— Тук е достатъчно близо — казах аз.

— Може би.

Светлината от стаята падаше на земята отвън. Прозорецът нямаше нито мрежа, нито завеси. Докато чакахме, сърцето ми се поуспокои и аз задишах по-нормално. Огледах се наоколо и почнах да чувам звуците на нощта — хора на щурците, крякането на жабите до реката и тихите гласове на мъжете в далечината.

Мама, баба и мисис Лечър също говореха много тихо. Чувахме ги, но нищо не им се разбираше.

Когато всичко притихна, Либи изкрещя от болка и сърцето ми едва не изхвръкна. Измъченият й глас отекна в полето и бях сигурен, че е умряла. Камионът потъна в тишина. Дори щурците сякаш млъкнаха за миг.

— Какво стана? — попитах аз.

— Има контракция — каза Тали, без да сваля очи от прозореца.

— Това какво е?

— Ами една част от цялата работа. Ще стане и по-лошо — сви рамене тя.

— Горкичката.

— Тя си го е просила.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Няма значение — отвърна Тали.

Няколко минути всичко беше спокойно, а после чухме Либи да плаче. Майка й и баба се опитаха да я успокоят. — Толкова съжалявам — повтаряше Либи.

— Всичко ще бъде наред — каза майка й.

— Никой няма да разбере — добави баба. Това очевидно беше лъжа, но може би така Либи щеше да се почувства по-добре.

— Ще си имаш прекрасно бебче — каза моята майка.

Едно от по-големите деца мина насам и се промъкна до прозореца също като мен преди няколко часа, точно преди Пърси за малко да ме осакати с буцата. Той или тя — не можех да различа — понечи да надникне и тъкмо успя, когато един от батковците му се провикна откъм ъгъла на къщата:

— Лойд, махни се от прозореца!

Лойд тутакси отскочи и се шмугна в тъмното. Баща му веднага научи за провинението и някъде наблизо последва здрав пердах. Мистър Лечър използваше някаква пръчка. Все повтаряше: „Следващия път ще взема по-голяма!“ Лойд смяташе, че и сегашната си я бива. Писъците му сигурно се чуваха чак до моста.

Когато пердахът свърши, мистър Лечър изкрещя:

— Нали казах децата да стоят до мен и да не припарват до къщата!

Не видяхме този епизод, но и така усетихме пълния ефект.

Аз обаче бях по-ужасен от мисълта какъв здрав и дълъг бой ще отнеса, ако баща ми знаеше къде съм в момента. Внезапно ми се прииска да си тръгна.

— За колко време се ражда едно бебе? — прошепнах аз на Тали. И да беше уморена, не й личеше. Беше застанала на колене, съвсем неподвижна, и не сваляше очи от прозореца.

— Зависи. Първият път винаги е по-дълго.

— А седмият?

— Не знам. Тогава сигурно просто си изскачат на секундата. Кой има седем деца?

— Майката на Либи. Мисля, че изскача по едно на година.

Тъкмо щях да задремя, когато дойде следващата контракция. Тя отново разтърси къщата и доведе първо до плач, а после до успокоителни думи в стаята. После всичко отново притихна и аз разбрах, че дълго може да продължи така.

Когато вече не можех да си държа очите отворени, аз се свих на топлата пръст между двата реда памук.

— Не мислиш ли, че трябва да си ходим? — прошепнах.

— Не — каза твърдо тя, без да помръдне.

— Събуди ме, ако стане нещо — казах аз.

Тали се намести. Седна на дупето си, кръстоса крака и леко сложи главата ми в скута си. Започна да гали рамото и главата ми. Не исках да заспивам, но не успях да остана буден.