Джон Гришам
Бялата къща (7)

Исках да поръчам якето от „Сиърс и Роубък“, но майка ми настояваше да изчакам брането да свърши. Още спорехме по този въпрос. Пратките пътуваха две седмици, а аз държах да се върна в училище издокаран в червеното яке на „Кардинале“.

В първите дни на октомври горещините спаднаха. Нощите станаха хладни, а сутрин направо мръзнехме на път за полето. Нямаше я вече задушаващата влага, а слънцето не приличаше толкова. По обяд пак ставаше горещо, но не като през август, а след залез въздухът беше лек. Напразно се бояхме жегата да не се завърне. Есента дойде и дните станаха по-къси.

Тъй като слънцето не ни изпиваше силите, работехме по-усилно и беряхме повече. Разбира се, промяната на времето веднага даде на дядо нов повод за притеснения. Зимата се задаваше и той си припомняше как по Коледа е гледал редове кален, загниващ, неприбран памук.

След цял месец на полето училището ми липсваше. Уроците започваха в края на октомври, а аз вече си мислех колко хубаво си беше да седиш по цял ден на чина, заобиколен от приятели вместо памук, и да не мислиш за никакви планинци. След като нямаше бейзбол, нали трябваше да мечтая за нещо. Толкова бях отчаян, че бях стигнал дотам да копнея за класната стая.

Завръщането ми в училище щеше да бъде славно, защото щях да нося лъскавото си ново яке на „Кардинале“. В кутията от пури в чекмеджето на бюрото ми беше скрита крупната сума от четиринайсет долара и половина, събрани с тежък труд и грижливо пестене. Неохотно давах по някоя паричка на църквата и инвестирах разумно в съботно кино и пуканки, но като цяло надниците ми бяха скътани до бейзболната ми картичка със Стан Мюжъл и ножчето със [???]

Един следобед заварихме Стик Пауърс да ни чака вкъщи. Тримата с мама и баба си бяхме тръгнали от полето малко преди другите. Както обикновено Стик седеше под едно дърво, до камиона на дядо, а по сънените му очи си личеше, че си е подремнал.

Той докосна ръба на шапката си за поздрав и каза:

— Добър ден, Рут. Добър ден, Катлин.

— Здрасти, Стик — отвърна баба. — Какво можем да направим за теб?

— Търся Илай или Джеси.

— Ей сега ще дойдат. Някакъв проблем ли има?

Стик задъвка подаващото се между устните му стръкче трева и зарея поглед към полето, сякаш носеше страшни вести, които може би не бяха подходящи за жени.

— Какво има, Стик? — попита баба. Откакто синът й беше на фронта, всяко посещение на униформен мъж я плашеше. През 1944-та един от предшествениците на Стик й беше донесъл новината, че баща ми е ранен в Анцио.

Стик погледна жените и реши, че може да им се вярва.

— Най-големият от братята Сиско, Грейди, дето лежи в затвора за убийство… ами той миналата седмица е избягал. Казват, че ще се върне насам.

Жените помълчаха за миг-два. Баба си отдъхна, че не става въпрос за Рики. На мама й беше дошло до гуша от цялата история с братята Сиско.

— По-добре кажи на Илай — заяви баба. — Ние трябва да готвим за вечеря.

Те се извиниха и влязоха в къщата. Стик погледна след тях и сто на сто се замисли за вечерята.

— Кого е убил? — попитах аз веднага щом жените влязоха вътре.

— Не знам.

— А как?

— Май го е фраснал с лопата.

— Сигурно здрав бой е паднал.

— Сигурно.

— Мислиш ли, че ще нападне Ханк?

— Виж какво, трябва да говоря с Илай. Къде точно е той?

Посочих навътре в полето. Ремаркето с памука едва се виждаше.

— Много далече, бе — промърмори Стик. — С автомобил стига ли се?

— Да — отвърнах аз. Вече бях тръгнал към патрулната му кола. Влязохме вътре.

— Не пипай нищо — каза Стик, когато се наместихме на предната седалка.

Аз се загледах в копчетата и радиостанцията и, естествено, Стик използва случая да се изфука.

— Това тук е радиостанцията — каза той и вдигна микрофона. — Оттук се включва сирената, а оттук фаровете. — Той хвана една ръчка на таблото и добави: — А оттук прожекторът.

— С кого говориш по радиостанцията? — попитах аз.

— Ами най-често с управлението.

— А то къде е?

— В Джоунсбъро.

— Можеш ли да им се обадиш сега?

Стик неохотно взе микрофона, вдигна го пред устата си, наклони глава на една страна, намръщи се и каза:

— Кола четвърта до базата. Обадете се. — Е часът му беше по-нисък, а думите по-бързи и по-авторитетни.

Зачакахме. Тъй като от управлението не отговориха, Стик наклони глава на другата страна, натисна копчето на микрофона и повтори:

— Кола четвърта до базата. Обадете се.

— Ти ли си кола четвърта? — попитах аз.

— Аз съм.

— Колко коли има?

— Зависи.

Погледнах радиото и зачаках от управлението да се обадят на Стик. Струваше ми се невъзможно някой в Джоунсбъро да говори направо с него и Стик да може да му отвърне.

На теория така трябваше да работи, но явно от управлението не се интересуваха много-много какво става със Стик. Той каза за трети път по микрофона:

— Кола четвърта до базата. Обадете се де. — Думите му звучаха по-гневно.

И за трети път никой в управлението не му обърна внимание. След няколко секунди той пъхна микрофона обратно в радиото и каза:

— Тиодор сигурно пак е заспал.

— Кой е Тиодор? — попитах аз.

— Един от диспечерите. Той вечно спи.

Ти също, помислих си аз.

— А можеш ли да пуснеш сирената?

— Не. Ще изплаша майка ти.

— Ами фаровете?

— Не, ще изтощят акумулатора.

Той посегна към ключа; моторът забръмча, но не запали, Стик опита отново и тъкмо преди моторът съвсем да утихне, изведнъж запали, колата се разтресе и задрънча. Онези от управлението явно бяха дали най-калпавата на Стик. Блек Оук не гъмжеше от престъпници.

Още преди Стик да успее да включи на скорост, видях трактора да се задава през полето.

— Ето ги — казах аз.

Стик примижа и изключи двигателя. Излязохме от колата и се върнахме до дървото.

— Искаш ли да станеш полицай? — попита той.

И да карам раздрънкана патрулна кола, да проспивам половината ден и да се разправям с такива като Ханк Спрюл и братята Сиско?

— Ще стана бейзболист — отвърнах аз.

— Къде?

— В Сейнт Луис.

— Аха — отвърна той и ме дари с една от онези усмивчици, с които възрастните гледат наивните дечица. — Всички момченца мечтаят да играят в „Кардинале“.

Щеше ми се да му задам още много въпроси, повечето свързани с пистолета и патроните. Освен това отдавна исках да разгледам белезниците, за да видя как се заключват и отключват. Докато той гледаше как ремаркето приближава, аз изучавах револвера и кобура му. Горях от нетърпение да го разпитам.

Но Стик беше прекарал достатъчно време с мен. Искаше да ме отпрати. Аз сдържах арсенала си от въпроси.

Когато тракторът спря, планинците и някои от мексиканците слязоха от ремаркето. Дядо и татко тръгнаха право към нас и докато стигнат до дървото, вече изглеждаха ядосани.

— Какво искаш, Стик? — изръмжа дядо.

Той особено много се дразнеше от Стик и досадното му присъствие в живота ни. Имахме да берем памук; другото нямаше значение. Стик ни следеше в града и на собствената ни територия.

— Какво искаш, Стик? — повтори дядо. Тонът му беше пропит с презрение. Току-що беше прекарал на полето десет часа и беше набрал двеста и повече кила памук, а нашият полицай от години не се беше потил.

— Нали знаеш Грейди Сиско, дето е в затвора за убийство? Миналата седмица избягал. Мисля, че се е върнал насам.

— Иди го хвани тогава — каза дядо.

— Търся го. Чух, че с братята му можели да създадат неприятности.

— Например?

— Кой знае какво ще измислят. Но може да нападнат Ханк.

— Да заповядат — каза дядо, който обичаше да гледа бой.

— Чух, че имали оръжие.

— И аз имам, Стик. Кажи на братята Сиско, че ако видя някой от тях да се навърта насам, ще му отнеса тъпата глава. — Дядо направо съскаше на Стик. Дори баща ми сякаш се въодушеви от идеята да защити семейството и собствеността си.

— Няма да стане тук — каза Стик. — Кажи на това момче да не припарва в града.

— Ти му кажи — сряза го дядо. — Не е мое момче. Все ми е едно какво става с него.

Стик огледа предния двор, където семейство Спрюл приготвяха вечеря. Нямаше никакво желание да ходи при тях. Той погледна дядо и повтори:

— Кажи му, Илай.

После се обърна и тръгна към колата си. Тя запъшка, затресе се и най-накрая запали. Гледахме след него, докато не се изгуби от поглед.

След вечеря наблюдавах как татко лепи една вътрешна гума за трактора, когато в далечината се появи Тали. Макар и късно, още не се беше смрачило съвсем и тя сякаш се стараеше да върви в сенките на дърветата на път към силоза. Гледах я внимателно, докато не спря и не ми махна да я последвам. Баща ми мърмореше, защото гумата не щеше да се залепи, и аз се изнизах. После свърнах зад камиона ни, притичах до сенките и след няколко секунди ние вървяхме през полето към Сайлърс Крийк.

— Къде отиваш? — попитах аз, след като стана ясно, че тя няма да проговори първа.

— Не знам. Просто се разхождам.

 

— Към потока ли си тръгнала?

Тя се разсмя тихо и каза:

— Иска ти се, а, Люк? Ще ти се пак да ме видиш, нали?

Бузите ми пламнаха. Не знаех какво да кажа.

— Може би по-късно — заяви тя.

Щеше ми се да я разпитам за Каубой, но въпросът беше толкова личен и неудобен, че не посмях да го задам. Освен това исках да разбера откъде знае, че Либи Лечър е обявила Рики за баща на бебето си, но и тази тема не можех да зачекна. Тали винаги беше тайнствена и непостоянна, а аз я обожавах безкрайно. Докато вървях с нея по тясната пътека, се чувствах на двайсет години.

— Какво искаше полицаят? — попита тя.

Разказах й всичко. Стик не ни беше казал никакви големи тайни. Братята Сиско се заканвали, че ще отмъстят, а те не бяха малко луди. Обясних всичко на Тали.

Тя се замисли, а после попита:

— Дали Стик ще арестува Ханк за убийството на онова момче?

Трябваше да внимавам. Семейство Спрюл се караха, но щяха да се съюзят при първата външна заплаха.

— Дядо се страхува, че ще си тръгнете — казах аз.

— Какво общо има това с Ханк?

— Ако Стик го арестува, може всички да си тръгнете.

— Няма да си тръгнем, Люк. Парите ни трябват.

Спряхме се. Тя ме гледаше, а аз бях навел очи към босите си крака.

— Мисля, че Стик иска да изчака края на брането — казах аз.

Тали прие думите ми мълчаливо, а после се обърна и тръгна обратно към къщата. Аз я последвах. Сигурен бях, че съм издал твърде много. При силоза тя ми каза „лека нощ“ и изчезна в тъмнината.

Няколко часа по-късно, когато би трябвало да спя, слушах през отворения прозорец как семейство Спрюл се карат. Ханк беше в центъра на всяка кавга. Невинаги чувах какво казват и за какво се дърлят, но сякаш всеки залп от думи беше предизвикан от нещо изречено или направено от Ханк. Те бяха уморени, той не. Те ставаха преди изгрев и прекарваха поне десет часа на полето; той спеше докогато си иска, а после береше памук, без много-много да се напъва.

Освен това явно отново скитосваше нощем. Когато двамата с татко отворихме кухненската врата, за да съберем яйца и да издоим мляко за закуска, Мигел ни чакаше до стълбите. Помоли за помощ. Около полунощ някой отново замерял обора с буци пръст. Мексиканците бяха изтощени и ядосани. Скоро щеше да стане някакъв бой.

На закуска не говорихме за нищо друго, а дядо беше толкова ядосан, че почти не ядеше. Решиха Ханк да си замине, а ако семейството му тръгнеше с него, щяхме да се оправим някак си. Десет отпочинали и работоспособни мексиканци струваха повече от планинците.

Дядо тръгна да става от масата, за да отиде в предния двор с ултиматум, но татко го успокои. Решиха да изчакат до залез и така да спечелят цял ден работа. Освен това планинците едва ли щяха да си съберат багажа по тъмно.

Стоях и слушах. Исках да скоча и да им разкажа какво си говорихме с Тали, да им кажа, че семейство Спрюл имат нужда от пари. Според мен изобщо нямаше да си тръгнат, а с удоволствие щяха да се отърват от Ханк. Моето мнение обаче никога не се искаше по време на напрегнати семейни дискусии. Дъвчех кекса си и попивах всяка дума.

— Ами Стик? — попита баба.

— Какво Стик? — изръмжа дядо.

— Нали щеше да му кажеш, когато приключиш с Ханк?

Дядо отхапа от шунката и се замисли.

Баба беше с една крачка напред, защото можеше да мисли, без да се ядосва. Тя сръбна от кафето си и каза:

— Според мен най-добре да кажем на мистър Спрюл, че Стик иска да арестува Ханк. Нека момчето да избяга през нощта. Най-важното е да го няма, а така и семейство Спрюл ще са ни благодарни, че сме го спасили.

Планът на баба звучеше съвсем логично. Майка ми се усмихна леко. За пореден път жените бяха анализирали положението по-бързо от мъжете.

Дядо не каза нищо повече. Татко бързо довърши закуската си и излезе навън. Слънцето едва се бе вдигнало над дърветата в далечината, а вече толкова неща бяха успели да се случат.

След обяда дядо изведнъж каза:

— Люк, отиваме в града. Ремаркето е пълно.

Ремаркето не беше съвсем пълно, пък и никога не го карахме на магана по обяд. Но реших да не споря. Ставаше нещо.

 

Когато пристигнахме, пред нас имаше само четири ремаркета. Обикновено по това време на годината наоколо чакаха поне десет, но пък ние винаги идвахме след вечеря, когато край магана беше пълно с фермери.

— Явно има полза да дойдеш по обед — каза дядо.

Остави ключовете в камиона.

— Дай да идем до главната — каза той, докато се отдалечавахме. — Трябва да взема нещо от кооперативния.

Нямах нищо против.

Град Блек Оук имаше триста жители и кажи-речи всички живееха на няма и пет минути от главната улица. Често си мислех колко ли прекрасно би било да живееш в хубава къщичка на някоя сенчеста улица на един хвърлей от магазина на Поп и Пърл и от киното, далеч от всякакъв памук.

По средата на пътя направихме рязък завой.

— Пърл иска да те види — каза дядо и посочи къщата на семейство Уотсън вдясно. Никога не бях влизал в дома на Поп и Пърл — нямах причина, но бях виждал къщата отвън.

Беше една от малкото с по някоя тухла по тях.

— Защо? — попитах аз, напълно озадачен. Дядо не каза нищо и аз го последвах.

Пърл ни чакаше на прага. Когато влязохме, аз усетих сладкия прекрасен аромат, който се носеше откъм фурната, но не разбрах, че Пърл ми приготвя почерпка. Тя ме погали по главата и намигна на дядо. В ъгъла на стаята Поп се беше навел с гръб към мен и нагласяше нещо.

— Ела, Люк — каза той, без да се обърне.

Бях чувал, че имат телевизор. Първият в нашия окръг беше купен преди една година от мистър Харви Глийсън, собственика на банката, но той живееше сам и доколкото знаехме, още никой не беше виждал телевизора му. Няколко души имаха роднини в Джоунсбъро с телевизори и когато им ходеха на гости, се връщаха с куп разкази за това невероятно изобретение. Диуейн беше виждал телевизор на една витрина в Блайтсвил и цяла вечност се хвали в училище.

— Седни тук — каза Поп, като посочи едно място на пода точно пред телевизора. Още въртеше копчетата. — Световната серия — каза той. — Трети мач, „Доджърс“ на стадион „Янкис“.

Сърцето ми замря. Зяпнах от изненада. Не можех да помръдна. На един метър от мен имаше малък екран, по който играеха разни черти. Беше в центъра на тъмна дървена кутия, на която под един ред копчета беше изписана с хром думата „Моторола“. Поп завъртя едно от копчетата и изведнъж чухме стържещия глас на говорителя, който описваше топка по земята към шортстопа. После Поп завъртя едновременно две копчета и образът се проясни.

Беше бейзболен мач. На живо от стадион „Янкис“, а ние го гледахме от Блек Оук, Арканзас!

Зад мен се разместваха столове. Усетих как дядо придърпва своя по-напред. Пърл не обичаше толкова бейзбол. Тя изчезна в кухнята и се появи с чиния шоколадови сладки и чаша мляко. Взех ги и й благодарих. Сладките бяха току-що извадени от фурната и миришеха страхотно. Но не можех да ям, не и сега.

Питчер на „Янкис“ беше Ед Лоупат, а на „Доджърс“ — Прийчър Роу. В „Янкис“ бяха Мики Мантьл, Йоги Бера, Фил Ризуто, Ханк Бауър и Били Мартин, а в „Доджърс“ — Пий Уий Рийс, Дюк Снайдър, Рой Кампанела, Джеки Робинсън и Гил Ходжис. И всички те бяха във всекидневната на Поп и Пърл, докато играеха пред шейсет хиляди фенове на стадион „Янкис“. Бях като хипнотизирай. Гледах телевизора и не вярвах на очите си.

— Хапвай си, Люк — каза Пърл, като мина през стаята.

Беше по-скоро заповед, отколкото покана и аз отхапах от една сладка.

— Ти за кого си? — попита Поп.

— Не знам — промърморих аз и наистина не знаех. Бях научен да мразя и двата отбора. Това не беше трудно, докато бяха в Ню Йорк, в друг свят. Сега обаче бяха в Блек Оук и играеха любимата ми игра на живо от стадион „Янкис“. Омразата ми се изпари. — Май за „Доджърс“.

— Винаги дръж за Националната лига — каза зад мен дядо.

— Е, да — отвърна неохотно Поп. — Само че е много трудно да викаш за „Доджърс“.

Мачът се излъчваше по Пети канал от Мемфис, където имаше филиал на Нашънъл Бродкастинг Къмпани, каквото и да значеше това. Имаше реклами на „Лъки Страйк“, „Кадилак“, „Кока-кола“ и „Тексако“. Между инингите мачът изчезваше и на негово място се появяваше реклама, а после екранът отново се променяше и ето ни пак на стадиона. Бях като хипнотизиран. За един час се бях пренесъл в друг свят.

Дядо имаше работа и по едно време излезе и отиде до главната улица. Не чух кога е заминал, но по време на рекламите видях, че го няма.

Йоги Бера удари хоумрън и докато го гледах как обикаля базите пред шейсет хиляди запалянковци, аз разбрах, че никога вече няма да мразя „Янкис“ както си следва. Те бяха легенди, най-великите играчи в най-великия отбор в тази игра. Доста омекнах, но се зарекох да си мълча. Дядо не би търпял симпатизанти на „Янкис“ в дома си.

В края на деветия ининг Бера пропусна една топка. „Доджърс“ отбелязаха две точки и спечелиха мача. Пърл зави сладките в станиол и ми ги даде. Благодарих на Поп за невероятното удоволствие и го попитах дали мога пак да дойда, когато играят „Кардинале“.

— Разбира се — отвърна той. — Но това няма да е скоро.

По пътя към магана зададох на дядо няколко въпроса за основните принципи на телевизионното предаване. Той заговори за сигнали и кули с неясни и объркани приказки и накрая си призна, че не разбира много-много от това ново изобретение. Попитах кога ще си купим телевизор.

— Някой ден — отвърна той, което все едно значеше никога. Засрамих се от въпроса си.

Закарахме празното ремарке до фермата и аз брах памук до залез. На вечеря възрастните ми дадоха думата. Говорих неспир за мача, рекламите и всичко, което бях видял по телевизора на Поп и Пърл.

Съвременна Америка бавно навлизаше в селския Арканзас.

Малко преди да се стьмни, татко и мистър Спрюл отидоха да се поразходят край силоза. Баща ми обясни, че Стик Пауърс се готви да арестува Ханк за убийството на Джери Сиско. След като Ханк и без това създавал много проблеми, може би тъкмо сега бил моментът да се измъкне през нощта и да се върне в планината. Мистър Спрюл, изглежда, прие новината добре и не каза нищо за тръгване. Тали беше права: парите им трябваха. Освен това им беше дошло до гуша от Ханк. Май щяха да останат и да довършат брането.

Седяхме на предната веранда, гледахме и слушахме. Нямаше остри думи, нито признаци за събиране на багажа. И по нищо не личеше Ханк да си тръгва. От време на време го виждахме през сенките да се движи из лагера им, да седи до огъня или да тършува за останала храна. Един по един планинците си легнаха. Ние също.

Довърших молитвите си и легнах в леглото на Рики. Бях напълно буден и мислех за „Янкис“ и „Доджърс“, когато в далечината се чу кавга. Пресякох стаята и надникнах през прозореца. Навсякъде беше тъмно и спокойно и за момент не можах да видя никого. После сенките помръднаха и аз различих мистър Спрюл и Ханк. Стояха един срещу друг до пътя и говореха едновременно. Не разбирах какво казват, но очевидно бяха ядосани.

Това не беше за изпускане. Промъкнах се в коридора и спрях колкото да се уверя, че възрастните са заспали. После пропълзях през всекидневната до верандата, слязох по стълбите и притичах до храстите в източния край на двора ни. Имаше малко луна и пръснати облаци и след няколко минути ходене на пръсти почти стигнах до пътя. Мисис Спрюл се беше включила в спора. Караха се за боя с братята Сиско. Ханк твърдеше, че е невинен. Родителите му не искаха да бъде арестуван.

— Ще го убия тоя дебел полицай — изръмжа той.

— Просто си иди вкъщи, сине, да се успокоят нещата — повтаряше мисис Спрюл.

— Семейство Чандлър искат да си тръгнеш — каза по едно време мистър Спрюл.

— Аз имам в джоба си толкова пари, колкото тия селяци не са и сънували — озъби се Ханк.

Кавгата се разрастваше в няколко посоки. Ханк ругаеше нас, мексиканците, Стик Пауърс, братята Сиско, цялото население на Блек Оук и дори родителите си, Бо и Дейл. Само Тали и Трот бяха пощадени. Той говореше все по-грубо и по-високо, но мистър и мисис Спрюл не отстъпваха.

— Добре, отивам си — каза Ханк накрая и хукна към една палатка да си вземе нещо. Аз се промъкнах до края на пътя, притичах през него и се шмугнах в памука от другата страна. Предният двор се виждаше идеално. Ханк пълнеше стар чувал с храна и дрехи. Предполагах, че ще излезе на магистралата и ще маха да го вземат на автостоп. Тръгнах през редовете и пролазих покрай плитката канавка в посока към реката. Исках да видя Ханк, като си заминава.

Отново заприказваха, а после мисис Спрюл рече:

— Ще се върнем след няколко седмици. — Разговорът приключи и Ханк мина край мен по средата на пътя с чувала на рамо. Прокраднах се по края на реда и погледнах как върви към моста.

Не можех да сдържа усмивката си. В нашата ферма отново щеше да цари спокойствие. Дълго след като Ханк изчезна, аз продължих да клеча и да благодаря на звездите, че сме се отървали от него.

Тъкмо щях да се връщам, когато внезапно нещо изшава от другата страна на пътя. Стъблата зашумяха леко и от тях излезе човек. Вървеше ниско и бързо — явно внимаваше да не го види някой. Погледна назад към къщата ни и за миг луната освети лицето му. Беше Каубой.

Замръзнах от страх и за няколко секунди не можах да помръдна. От моята страна на пътя бях в безопасност, скрит в памука. Исках да се върна обратно, да се скрия вкъщи и да се мушна в леглото на Рики.

В същото време исках да разбера какво е намислил Каубой.

Той вървеше бързо и безшумно в дълбоката до коленете му канавка. На всеки няколко крачки спираше и се ослушваше. Аз бях на трийсетина метра зад него и се движех толкова бързо, колкото ми стискаше. Ако ме чуеше, щях да се сниша в гъстия памук.

Не след дълго видях едрата фигура на Ханк, който още вървеше по средата на пътя, без да бърза особено. Каубой забави ход, аз също.

Бях бос и ако настъпех памукчийка, щях да умра в страшни мъки. Нещо ми нашепваше да се прибирам. Да се омитам оттук.

Ако Каубой искаше да се бие, какво чакаше? Фермата ни нито се виждаше, нито се чуваше. Но реката беше пред нас и може би тъкмо там искаше да стигне Каубой.

Когато Ханк наближи моста, Каубой ускори крачка и тръгна по средата на пътя. Аз останах в памука, изпотен и задъхан, и се чудех защо съм такъв глупак.

Ханк стигна до реката и тръгна по моста. Каубой се затича. Когато Ханк наближи средата, Каубой спря, колкото да хвърли един камък. Той улучи дъските до Ханк, който се закова на място, обърна се и просъска:

— Само ми ела, въшльо скапан!

Каубой не спря да върви. Стигна до моста и смело тръгна по лекия наклон, докато Ханк чакаше и ругаеше. Планинецът изглеждаше двойно по-едър. По средата на моста Щяха да се срещнат и единият от двамата със сигурност щеше да се измокри.

Когато се приближи, Каубой внезапно замахна и хвърли втори камък почти от упор. Ханк приклекна и камъкът прелетя край него. Тогава великанът се хвърли към Каубой.

Ножът щракна и блесна между тях. Ханк се спря и замахна с чувала си. Удари леко Каубой и събори шапката му. Двамата се завъртяха по тесния мост. Всеки търсеше предимство. Ханк ръмжеше, ругаеше и не сваляше очи от ножа, а после бръкна в чувала и извади някакво бурканче. Хвана го като бейзболна топка и се приготви да го хвърли. Каубой стоеше превит в кръста и коленете и чакаше удобен момент. Докато се въртяха бавно, и двамата стигаха на сантиметри от ръба на моста.

Ханк изръмжа и хвърли с всичка сила буркана към Каубой, който беше на по-малко от три метра разстояние. Улучи го някъде по врата и за миг мексиканецът се залюля. Ханк запокити чувала и се спусна към противника си. С изумителна бързина Каубой прехвърли ножа в другата си ръка, извади камък от десния джоб на панталона си и го метна по-силно от всички бейзболни топки, които бе хвърлял досега. Улучи Ханк някъде в лицето. Не можах да видя, но затова пък определено чух. Ханк изпищя и вдигна ръце към лицето си. Докато се опомни, беше твърде късно.

Каубой приклекна, замахна изотдолу и разпори с ножа корема и гърдите на Ханк. Великанът изквича от болка, изненада и ужас.

Тогава Каубой изтръгна ножа и продължи да ръга с него противника си. Ханк рухна първо на едното, а после и на двете си колена. Устата му беше отворена, но от нея не излизаше звук. Той само гледаше Каубой със замръзнало от ужас лице.

С бързи и зловещи движения Каубой го довърши. Когато Ханк се просна безжизнен на земята, Каубой пребърка джобовете му и го обра. После го завлече до края на моста и го хвърли в реката. Трупът падна с плясък и тутакси потъна. Каубой прерови чувала, не намери нищо интересно и хвърли и него. После застана на края на моста и дълго време гледа водата.

Тъй като нямах желание да последвам Ханк, аз се промъкнах между два реда памук и се скрих толкова ниско, че и сам не бих се открил. Сърцето ми биеше лудо като никога досега. Треперех, потях се, плачех и се молех. Трябваше да съм в леглото, завит и заспал, родителите ми да са в съседната стая, а баба и дядо в дъното на коридора. Но сега те ми изглеждаха толкова далече. Аз бях сам в плиткия си окоп, умирах от страх и имаше защо. Още не можех да повярвам на това, което видях.

Не знам колко дълго Каубой стоя на моста и гледа водата, за да се увери, че Ханк не се вижда. Понякога облаците скриваха луната и едва го различавах. После отново се раздвижваха и пак го зървах да стои с кривната на една страна шапка. След много време той слезе от моста и отиде на брега да измие ножа си. Погледа още малко реката, обърна се и тръгна по пътя. Мина на пет-шест метра от мен, а аз сякаш потънах две стъпки в земята.

Чаках дълго, след като той се изгуби от поглед, за да няма как да ме чуе, а после изпълзях от дупката си и поех пътя към къщи. Не бях сигурен какво ще правя там, но поне щях да съм в безопасност. Тогава щях да му мисля.

Вървях приведен през високата острица край полето. Ние като фермери мразехме острицата, но за пръв път в живота си аз й бях благодарен. Исках да побързам, да хукна по шосето и да се прибера вкъщи колкото се може по-скоро, но умирах от ужас, пък и краката ми тежаха. Умората и страхът ме завладяха и от време на време едва се тът-рех. Цяла вечност измина, преди да видя очертанията на къщата и обора. Взирах се в пътя пред себе си, сигурен, че Каубой е някъде там и се озърта на всички страни. Опитвах се да не мисля за Ханк. Най-важното беше да стигна до вкъщи. Когато спрях да си поема дъх, усетих миризмата на мексиканец. Не можеше да се сбърка. Те се къпеха рядко и след няколко дни на полето почваха да вонят по-особено.

Миризмата изчезна бързо и след една-две минути тежко дишане се зачудих дали не си въобразявам. За по-сигурно отново се върнах сред памука и бавно се насочих на изток, като пресичах безшумно редовете. Когато видях белите палатки на лагера Спрюл, разбрах, че почти съм стигнал.

Какво щях да разкажа за Ханк? Истината и само истината. Достатъчно тайни ми тежаха; нямаше място за още една, и то каква. Щях да се промъкна в стаята на Рики, да се опитам да поспя и когато татко дойдеше да ме събуди, за да ходим да доим, щях да му разкажа всичко. Всяка стъпка, всяко движение, всяко замахване с ножа щяха да му бъдат описани. Те двамата с дядо щяха да идат в града, за да разкажат на Стик Пауърс за убийството, и до обяд Каубой щеше да бъде в затвора. До Коледа сигурно щяха да го обесят.

Ханк беше мъртъв. Каубой го чакаше затвор. Семейство Спрюл щяха да си заминат, но това вече нямаше значение. Не исках да виждам никой от тях, дори и Тали. Исках всички да изчезнат от фермата и от живота ни.

Исках Рики да се върне, семейство Лечър да се махнат и всичко отново да стане нормално.

Когато стигнах на един спринт разстояние от предната ни веранда, реших да действам. Криех се от часове и се бях уморил. Промъкнах се до самия край на памука, прекрачих канавката и стъпих на пътя. Приклекнах, ослушах се и хукнах. След две-три крачки чух шум зад гърба си, а после една ръка ме препъна и аз паднах. Каубой притисна гърдите ми с коляно, а острието беше на сантиметри от носа ми. Очите му светеха.

— Тихо! — просъска той.

И двамата дишахме тежко и се потяхме обилно. Миризмата му ме блъсна силно; без съмнение тъкмо нея бях усетил преди малко. Спрях да се извивам и стиснах зъби. Коляното му притискаше гърдите ми.

— На реката ли беше? — попита той.

Поклатих глава. Потта от брадичката му капеше в очите ми и смъдеше. Той размаха леко ножа, като че ли не го виждах добре.

— Къде беше тогава? — попита той.

Отново поклатих глава; не можех звук да издам. Тогава усетих, че цялото ми тяло се тресе, трепери от страх.

Когато разбра, че не съм в състояние да проговоря, той хвана върха на ножа и ме чукна по челото.

— Ако кажеш една дума за тази нощ, ще убия майка ти — процеди той. Очите му бяха по-красноречиви от устата. — Ясно ли е?

— Закимах бясно. Той стана и тръгна. Скри се бързо в тъмнината и ме остави в прахоляка на пътя. Заплаках, запълзях и когато стигнах до камиона, припаднах.

Мама и татко ме намериха под леглото си. Докато ми крещяха за всичко — мръсните дрехи, кървавите драскотини по ръцете и какво точно правя под леглото им, — аз успях да скалъпя историята за някакъв кошмар. Сънувал съм, че Ханк се е удавил, и съм отишъл да видя дали всичко е наред.

— Да не си сомнамбул?! — каза невярващо майка ми и аз веднага се хванах за думите й.

— Сигурно — кимнах аз. После погледът ми се замъгли — бях уморен до смърт, страхувах се и не бях съвсем сигурен дали наистина не съм сънувал онова до реката. Ужасявах се от мисълта отново да видя Каубой.

— Рики ходеше насън — обади се баба от коридора. — Една нощ го хванах до силоза.

Това донякъде поуспокои духовете. Заведоха ме в кухнята и ме накараха да седна на масата. Мама ме изтърка от калта, а баба проми раничките от острицата по ръцете ми. Мъжете видяха, че всичко е под контрол, и отидоха за млякото и яйцата.

Тъкмо се готвехме да закусваме, когато затрещяха гръмотевици. Отдъхнах си. Още няколко часа нямаше да ходим на полето. Нямаше да бъда близо до Каубой.

Дъждът затрополи шумно по ламаринения покрив. Той заглушаваше гласовете ни, така че ядяхме мълчаливо. Мъжете се тревожеха за памука, а жените се тревожеха за мен.

Моите тревоги бяха далеч по-страшни от техните.

— Може ли да си доям после? — попитах аз и леко побутнах чинията си. — Страшно ми се спи.

Мама реши, че мога да се върна в леглото и да си почивам колкото искам. Докато жените прибираха масата, аз я попитах шепнешком дали ще дойде да легне при мен. Разбира се, че щяла да дойде.

Тя заспа преди мен. Бяхме в тяхното легло, в полутъмната спалня, лежахме, зъзнехме и слушахме дъжда. Мъжете бяха наблизо в кухнята, пиеха кафе и чакаха. Почувствах се в безопасност.

Исках да вали вечно. Мексиканците и планинците щяха да си тръгнат. Каубой щеше да си отиде вкъщи, където можеше да пори и да ръга на воля, без аз да разбера. А някъде през следващото лято, когато почнехме да правим планове за брането, аз щях да се погрижа Мигел и хората му да не припарват повече в нашия окръг.

Исках мама да е до мен, а татко наблизо. Исках да заспя, но щом затворех очи, виждах Ханк и Каубой на моста. Изведнъж ми се прииска Ханк още да е тук, да тършува за ядене из палатките и нощем да хвърля камъни по плевнята. Тогава всичко това щеше да се окаже сън.

Не се отделих от мама цял ден, след като бурята отмина, след като обядвахме и след като другите заминаха на полето, а ние останахме вкъщи. Двамата с татко спориха шепнешком и той се намръщи, но тя не отстъпи. Имаше моменти, когато момченцата трябваше да бъдат до майките си. Страхувах се да не я изгубя от поглед.

От самата мисъл да разкажа какво съм видял ми при-зляваше. Опитвах се да не мисля нито за убийството, нито за разказване, но само това ми беше в главата.

Набрахме зеленчуци от градината. Следвах мама с кошницата си и се озъртах на всички посоки, като всеки момент очаквах Каубой да изскочи отнякъде и да ни убие и двамата. Усещах го с носа, с ушите, с кожата си. Виждах как ужасните му мътни очи следят всяко наше движение. Острието на ножа му тежеше все по-силно върху челото ми.

Не мислех за нищо друго и стоях плътно до майка си.

— Какво има, Люк? — питаше ме непрекъснато тя. Съзнавах, че не говоря, но не можех да изкарам и дума. Ушите ми леко пищяха. Светът се движеше по-бавно. Исках само да се скрия някъде.

— Нищо — казвах аз. Дори гласът ми беше различен — нисък и дрезгав.

— Още ли си уморен?

— Да.

Щях да съм уморен цял месец, ако това би ме спасило от полето и Каубой.

Спряхме, за да разгледаме докъде е стигнал Трот с боядисването. Тъй като бяхме тук, а не беряхме памук, Трот не се виждаше никакъв. Ако напуснехме къщата, щеше да се върне към работата си. По източната стена вече имаше цял метър висока бяла ивица, която стигаше почти от единия до другия й край. Беше чиста и равна — дело на човек, който не се притеснява за времето.

С тези темпове Трот нямаше да успее да довърши къщата, преди да заминат. Какво щеше да стане тогава? Не можехме да живеем в къща с двуцветна източна стена.

Имах си и по-сериозни грижи от тази.

Мама реши, че може да затвори в буркани малко домати. През лятото и ранната есен двете с баба с часове консервираха зеленчуци от градината — домати, грах, зелен боб, бамя и царевица. До първи ноември по рафтовете в килера имаше четири реда буркани, които ни изхранваха през зимата и ранната пролет. Освен това, естествено, затваряхме достатъчно и за всеки, който би имал нужда от помощ. Сигурен бях, че през идните месеци ще носим храна на семейство Лечър. Нали бяхме станали роднини.

Самата мисъл ме вбесяваше, но вече и това ми се виждаше дреболия.

Моята задача беше да беля доматите. После майка ми ги режеше, слагаше ги в големи тенджери, вареше ги колкото да омекнат, редеше ги в еднолитрови буркани, сипваше им по една лъжичка сол и ги затваряше с нови капачки. Всяка година използвахме едни и същи буркани, но винаги купувахме нови капачки. Малко въздух да пропуснат, и бурканът щеше да се развали. Беше неприятно, когато през зимата баба или мама отворят някой буркан и се окаже, че не става за ядене. Не се случваше често.

Веднъж затворени, бурканите се нареждаха в голяма херметическа тенджера, пълна до половината с вода. Варяха се половин час, за да не остане никакъв въздух под капачката. Баба и мама много държаха на консервите си. Те бяха източник на гордост сред жените по нашия край и аз често ги чувах да се хвалят край църквата, че са затворили толкова и толкова буркана зелен боб или не знам си какво.

Затварянето на буркани започваше още щом узрееха първите зеленчуци. Понякога трябваше да помагам, макар че мразех да го правя. Днес обаче беше различно. Днес се радвах, че съм в кухнята с мама, далеч от полето и Каубой.

Стоях до мивката с остър нож за белене и когато наря-зах първия домат, си спомних за Ханк при моста. Кръвта, ножа, болезнения вик при първия удар и мълчаливия ужас при следващите. Мисля, че в онзи първи миг Ханк разбра, че ще бъде разпорен от човек, който и друг път е убивал. Разбра, че ще умре.

Главата ми се удари в крака на един кухненски стол. Когато се събудих на канапето, майка ми притискаше лед към една цицина над лявото ми ухо. Тя се усмихна и каза:

— Ти припадна, Люк.

Опитах се да изрека нещо, но устата ми беше пресъхнала. Мама ми даде глътка вода и ми каза, че засега никъде няма да ходя.

— Уморен ли си? — попита тя.

Кимнах и затворих очи.

Два пъти годишно управата на окръга изпращаше няколко камиона чакъл за нашия път. Изсипваха го на купчини, а после минаваше грейдер да го разстеле и заравни. Караше го един старец, който живееше до Карауей. Той имаше черна превръзка на едното си око, а лявата страна на лицето му беше покрита с белези и така обезобразена, че потръпвах, като го видех. Казваше се Отис и беше ранен през Първата световна война. Така поне казваше дядо, който твърдеше, че знае много неща за тоя старец, но не иска да ни ги каже.

Отис имаше две маймунки, които му помагаха да изравнява пътищата около Блек Оук. Те бяха дребни черни животинчета с дълги опашки, тичаха по грейдера и понякога скачаха на самия планиращ нож на сантиметри от пръстта и чакъла. Понякога се покатерваха на рамото му, на гърба на седалката или на дългата тръба, която минаваше от кормилото до предния край на грейдера. Докато Отис караше нагоре-надолу по пътя, дърпаше лостовете, променяше ъгъла и височината на ножа и плюеше тютюнев сок, маймунките скачаха, люлееха се и явно страхотно се забавляваха.

Ако по някаква ужасна причина нас децата не ни вземеха в „Кардинале“, то второто желание на повечето беше да карат грейдер. Това беше голяма мощна машина, управлявана от един човек, а лостовете трябваше да се натискат много умело — ръцете и краката ти да се движат в пълна координация. Да не говорим, че равните пътища бяха страшно необходими за фермерите в Арканзас. Малко професии бяха толкова важни, поне според нас.

Нямахме представа колко се печели, но все щеше да е повече от фермерството.

Когато чух дизеловия двигател, разбрах, че Отис се е върнал. Двамата с майка ми излязохме ръка за ръка навън и наистина между нашата къща и моста имаше три купчини нов чакъл. Отис го разстилаше и бавно караше към нас. Отидохме до едно дърво и зачакахме.

Главата ми беше избистрена и се чувствах силен. Майка ми непрекъснато ми стискаше рамото, сякаш очакваше отново да припадна. Когато Отис се приближи, аз тръгнах към него. Моторът ревеше; ножът обръщаше пръстта и чакъла. Нашият път се ремонтираше, едно много важно събитие.

Понякога Отис ми махваше, понякога не. Видях белезите и превръзката на окото му. Колко въпроси исках да му задам!

Освен това видях само едната маймунка. Тя седеше на каросерията и изглеждаше много тъжна. Огледах се за приятелката й, но не видях друга маймунка.

Махнахме на Отис. Той ни погледна, но не отвърна на поздрава ни. Това се смяташе за ужасна грубиянщина в нашия свят, но Отис беше различен. Заради белезите си нямаше нито жена, нито деца, нищо освен самота.

Изведнъж грейдерът спря. Отис се обърна и ме погледна със здравото си око, а после ми махна да се кача при него.

Моментално се запътих към грейдера, но майка ми се спусна към мен.

— Няма страшно, не бойте се — извика Отис.

Тъй или иначе, аз вече се покатервах. Той се пресегна и ме издърпа на платформата, където седеше.

— Застани тук — нареди ми той и посочи мястото до себе си. — Дръж се за това — изръмжа и аз хванах една дръжка до важен на вид лост, който се страхувах да докосна. Погледнах към мама, която беше сложила ръце на хълбоците си. Клатеше глава, сякаш щеше да ме удуши, но на устните й играеше лека усмивка.

Отис врътна ключа и двигателят забръмча. Натисна съединителя, дръпна един лост и потеглихме. Пеша можех да се движа по-бързо, но моторът вдигаше толкова шум, сякаш карахме като луди.

Бях от лявата страна на Отис, съвсем близо до лицето му, и се опитвах да не гледам белезите. След две-три минути той сякаш забрави за присъствието ми. Маймунката обаче беше много любопитна. Тя ме гледаше като натрапник, а после се спусна бавно на четири крака, готова всеки момент да се нахвърли върху мен. После скочи на дясното рамо на Отис, мина отзад по врата му, настани се на лявото му рамо и взе да ме наблюдава.

И аз я наблюдавах. Не беше по-голяма от малка катеричка; имаше хубава черна козина и черни очички, едва разделени от носа й. Дългата й опашка падаше отпред върху ризата на Отис, който дърпаше лостовете, разстилаше чакъла, мърмореше си нещо и сякаш не забелязваше маймунката на рамото си.

Когато стана ясно, че тя иска само да ме разгледа, аз насочих вниманието си към работата на грейдера. Отис беше спуснал ножа в плитката канавка и го беше наклонил под остър ъгъл, за да изстърже калта, тревата и плевелите и да ги избута на пътя. От предишни наблюдения знаех, че ще мине няколко пъти, ще прочисти канавките, ще разстеле чакъла и ще го заравни. Дядо смяташе, че Отис трябва да оправя пътя ни по-често, а и повечето фермери мислеха така.

Отис обърна грейдера, прекара ножа през другата канавка и се насочи обратно към нашата къща. Маймунката не беше помръднала.

— Къде е другата? — попитах аз недалеч от ухото му.

Отис посочи ножа и каза:

— Падна.

Трябваха ми няколко секунди, за да го осъзная, а после бях потресен от мисълта за ужасната смърт на горкото животинче. Отис не се вълнуваше много, но оцелялата маймунка явно скърбеше за смъртта на дружката си. Само си седеше, понякога ме гледаше, понякога не, и ми се стори много самотна. И определено не припарваше до ножа.

Майка ми не беше помръднала. Аз й махнах и тя ми махна, но Отис отново не реагира. От време на време той плюеше дълги струи тютюнев сок, които капеха пред задните колела. Триеше устата си с мръсен ръкав, или левия, или десния, зависи коя ръка държеше лост в момента. Дядо казваше, че Отис е много уравновесен — тютюневият сок капел и от двата края на устата му.

От високото си място виждах зад къщата ни ремаркето с памука и няколко пръснати насред полето смалени шапки. Потърсих с очи мексиканците, които бяха на обичайното си място, и си представих Каубой с нож в джоба, без съмнение много горд с последното си убийство. Чудех се дали е казал на приятелите си. Сигурно не.

За миг се изплаших, защото майка ми беше сама зад нас. Знаех, че няма логика да я убие, но повечето ми мисли бяха нелогични.

Когато видях дърветата до реката, ме обзе нов страх. Боях се да погледна моста, мястото на престъплението. Сигурно имаше кървави петна, доказателства, че се е случило нещо ужасно. Дали дъждът ги беше отмил? Често с дни по моста не минаваше никаква кола или камион. Дали някой беше видял кръвта на Ханк? Нищо чудно доказателствата да са изчезнали.

Наистина ли се беше проляла кръв? Или това беше просто кошмар?

И реката не исках да виждам. По това време на годината водата течеше бавно, а Ханк беше толкова едър труп.

Дали не бе изхвърлен на брега? Проснат на някоя плитчина като риба на сухо? Не желаех точно аз да го открия.

Ханк беше разперен с нож. Каубой имаше нож и мотив. Е, дори Стик Пауърс можеше да разреши тази загадка.

Аз бях единственият свидетел, но вече бях решил да отнеса тайната си в гроба.

Отис превключи скоростта и обърна, което не беше малко постижение с грейдера, както вече разбирах. За миг зърнах моста, но бяхме далеч от него. Маймунката се умори да ме зяпа и се прехвърли на другото рамо. Около една минута надничаше към мен зад главата на Отис, а после просто си седеше, кацнала като бухал, и гледаше пътя.

Да можеше да ме види Диуейн! Щеше да се пръсне от завист. Щеше да пукне от яд. Да се почувства толкова унизен, че дълго време да не ми говори. Нямах търпение да дойде събота. Щях да разтръбя по главната, че цял ден съм се возил на грейдера на Отис — с него и неговата маймунка. Само едната обаче, така че трябваше да обяснявам какво се е случило с другата. А всичките лостове и копчета, които изглеждаха толкова страшни от земята, всъщност не бяха никакъв проблем. Аз се бях научил да карам! Съботата щеше да бъде един от звездните ми мигове.

Отис спря пред къщи. Аз слязох и извиках: „Благодаря!“, но той замина, без да кимне или да продума.

Внезапно се сетих за умрялата маймунка и се разплаках. Не исках да плача и се мъчех да спра, но сълзите ми бликаха и не можех да ги удържа. Мама дотича от къщата и попита какво ми има. Не знаех какво ми има, просто плачех. Бях изплашен и уморен, почти готов да припадна отново, и исках просто всичко да си бъде нормално, мексиканците и планинците да се махнат, Рики да се върне, семейство Лечър да ги няма, а кошмарът с Ханк да бъде изтрит от паметта ми. До гуша ми беше дошло да пазя тайни и да виждам неща, които не бива да виждам.

Затова само плачех.

Майка ми ме прегърна силно. Като разбрах, че е изплашена, успях да й разкажа за умрялата маймунка.

— Ти видя ли я? — попита ужасено тя.

Аз поклатих глава и продължих да обяснявам. Върнахме се на верандата и дълго време седяхме там.

Отсъствието на Ханк беше потвърдено по-късно през деня. На вечеря татко каза, че според мистър Спрюл Ханк заминал през нощта. Сега пътувал на стоп към дома им в Юрика Спрингс.

Ханк плуваше на дъното на река Сейнт Франсис и когато си помислих как лежи там сред рибите, загубих апетит. Възрастните ме гледаха по-внимателно от обикновено. През последните двайсет и четири часа бях припадал, бях сънувал кошмари, бях плакал на няколко пъти и според тях бях ходил насън. Нещо ми имаше и те се притесняваха.

— Чудя се дали ще стигне до вкъщи — каза баба. Това даде повод за куп истории за изчезнали хора. Дядо имаше братовчед, който се местел със семейството си от Мисисипи в Арканзас. Пътували в два стари камиона. Стигнали до железопътен прелез. Първият камион, каран от въпросния братовчед, минал от другата страна. Тогава се задал влак и вторият камион го изчакал. Влакът бил дълъг и когато най-накрая отминал, от първия камион нямало и следа. Вторият пресякъл релсите и стигнал до някакъв кръстопът. Повече не видели братовчеда, а това било преди трийсет години. Нито братовчеда, нито камиона.

Много пъти бях слушал тази история. Знаех какво ще каже баба и наистина тя тръгна да разказва за своя дядо, който направил на жена си шест деца, преди да скочи на влака и да избяга в Тексас. Някой от семейството го видял случайно двайсет години по-късно. Имал друга жена и още шест деца.

— Добре ли си, Люк? — попита дядо, когато свършихме вечерята. От резкия му тон нямаше и следа. Разказваха тези истории заради мен и се опитваха да ме развеселят, защото се притесняваха.

— Само съм уморен, дядо — казах аз.

— Искаш ли да си легнеш по-рано? — попита майка ми и аз кимнах.

Отидох в стаята на Рики, докато те миеха чиниите. Писмото ми беше станало две страници, нещо нечувано досега. Още беше на дъската ми за писане, скрито под леглото, и съдържаше по-голямата част от скандала със семейство Лечър. Препрочетох го и останах много доволен от себе си. Чудех се дали да не разкажа на Рики за Каубой и Ханк, но реших да изчакам да се върне. Дотогава мексиканците щяха да си заминат, опасността щеше да отмине и Рики щеше да знае какво да направи.

Реших, че писмото е готово за пускане, и започнах да се притеснявам как ще успея да го изпратя. Винаги пускахме писмата си едновременно, често в един и същ голям плик. Реших да се допитам до мистър Линч Торнтън в пощата на главната улица.

Майка ми прочете за пророка Даниил и лъвовата яма, една от любимите ми истории. Щом застудееше и нощите станеха хладни, ние прекарвахме по-малко време на верандата и по-често четяхме в леглото. Двамата с мама четяхме, а другите не. Тя предпочиташе библейски истории и това ме устройваше. Първо четеше, а после ми обясняваше. После пак четеше малко. Всяка история си имаше поука и тя гледаше винаги да я разбера. Най-много се дразнех, когато брат Ейкърс бъркаше подробностите по време на някоя от дългите си проповеди.

Когато се приготвих за лягане, попитах мама дали може да постои при мен в леглото на Рики, докато заспя.

— Разбира се — каза тя.

След един ден почивка и дума не можеше да става татко да допусне пак да кръшкам от полето. Измъкна ме от леглото в пет и както обикновено тръгнахме за яйцата и млякото.

Знаех, че не мога да продължа да се крия вкъщи с мама, затова смело се приготвих за брането. Все някъде щях да видя Каубой, преди да си замине. Най-добре беше наоколо да има много хора.

Мексиканците вървяха към полето пеша, като пропускаха сутрешното возене в ремаркето. Така можеха да почнат няколко минути по-рано, а освен това стояха настрана от семейство Спрюл. Тръгнахме малко преди зазоряване. Държах се здраво за дядовата седалка на трактора и гледах как лицето на майка ми бавно се отдръпва от кухненския прозорец. Снощи се бях молил дълго и горещо и нещо ми подсказваше, че тя ще бъде в безопасност.

Карахме през полето и аз разглеждах трактора. Бях прекарал на него часове, докато оряхме, сеехме и дори карахме памук до града с татко или дядо, но управлението му винаги ми се беше струвало много сложно и трудно. Сега, след половин час на грейдера с безбройните му лостове и педали, тракторът ми изглеждаше проста машина. Дядо само си седеше с ръце на кормилото и неподвижни крака и направо си дремеше, докато Отис непрекъснато се движеше — още една причина да искам да оправям пътища, вместо да гледам памук. Разбира се, ако бейзболната ми кариера не потръгнеше, което беше изключено.

Мексиканците вече бяха стигнали до средата на редовете, гледаха си памука и не забелязаха нашето пристигане. Знаех, че Каубой е с тях, но в здрача не можех да ги различавам.

Успях да го избегна, докато, не тръгнахме на обяд. Той явно ме беше видял сутринта и беше решил, че едно при-помняне няма да е излишно. Докато другите мексиканци останаха да ядат на полето, Каубой дойде с нас. Седеше на пода на ремаркето, а аз не го поглеждах, докато почти не стигнахме до вкъщи.

Когато най-после събрах смелост да вдигна очи, той чистеше ноктите си с ножа и ме чакаше. Усмихна се — злобна и красноречива усмивка — и леко ми помаха с ножа. Никой друг не го видя, а аз веднага погледнах встрани.

Договорът ни беше скрепен още по-силно.

Късно следобед ремаркето се напълни. След бързата вечеря дядо обяви, че двамата с него ще го откараме в града. Отидохме до полето и го закачихме за камиона, а после потеглихме по току-що изравнения път. Отис беше голям майстор. Настилката беше гладка и дори старият камион на дядо не друсаше.

Както обикновено дядо караше мълчаливо, което беше хубаво, защото и аз нямах какво да кажа. Много тайни знаех, но нямаше как да ги споделя. Пресякохме бавно моста и аз огледах мътната, бавно течаща вода под нас, но не видях нищо необичайно — никакви следи от кръв, никакъв труп.

От убийството беше минал повече от ден, обичаен ден, изпълнен с тежък труд. Непрекъснато мислех за тайната, но смятах, че добре се прикривам. Майка ми беше в безопасност, а какво по-важно от това.

Пресякохме пътя към фермата на Лечър и дядо погледна натам. Засега те бяха само досадна неприятност.

На шосето, още по-далеч от фермата, почнах да мисля ак скоро ще мога да се освободя от бремето си. Можех да аа на дядо, когато сме насаме. Не след дълго Каубой щеше да бъде в Мексико, където никой нямаше да го стигне. Семейство Спрюл щяха да се върнат вкъщи и нямаше да намерят Ханк. Можех да кажа на дядо, а той щеше да знае какво да прави.

Влязохме в Блек Оук зад едно друго ремарке и карахме след него до магана. Щом паркирахме, аз слязох, но гледах да стоя край дядо. Някои фермери се бяха скупчили зад канцеларията на магана и явно обсъждаха нещо сериозно. Отидохме при тях и се заслушахме.

Новините бяха тъжни и страшни. Предишната нощ на север от нас в окръг Клей паднали силни дъждове. На места речното ниво се вдигнало с петнайсет сантиметра за десет часа. Окръг Клей беше по-нагоре по Сейнт Франсис. Буйни потоци се вливаха в реката.

Водата се надигаше.

Имаше спор дали това ще ни засегне. Малцинството твърдяха, че бурята няма да се отрази на реката до Блек Оук. Бяхме много далеч и ако нямаше повече дъждове, едно леко надигане на Сейнт Франсис нямаше да залее нищо. Но мнозинството беше много по-песимистично и тъй като повечето фермери и без това вечно се тревожеха за нещо, новината беше посрещната с голяма загриженост.

Един фермер каза, че според последния брой на алманаха през октомври щяло да има обилни валежи.

Друг каза, че братовчед му в Оклахома бил наводнен, и тъй като при нас времето идваше от запад, това беше сигурен знак, че дъждовете са неизбежни.

Дядо промърмори нещо в смисъл, че времето от Оклахома идва тук по-бързо от новините.

Имаше много спорове и мнения, но общият тон беше мрачен. Толкова пъти губехме заради времето, заради пазара, заради цените на торовете или семената, че очаквахме най-лошото.

— От двайсет години не е имало наводнение през октомври — заяви мистър Ред Флечър и това предизивка разгорещен спор за историята на есенните наводнения. Изтъкнаха се толкова различни версии и спомени, че темата стана безнадеждно объркана.

Дядо не се включи в препирнята и след половин час слушане си тръгнахме. Той откачи ремаркето и ние потеглихме към къщи, естествено, в мълчание. На няколко пъти поглеждах крадешком към него и го намирах точно както очаквах — оклюман, разтревожен, хванал с две ръце кормилото и сбърчил чело. Не мислеше за нищо друго освен за предстоящото наводнение.

Спряхме до моста и прегазихме през калта до брега на Сейнт Франсис. Дядо я огледа, като че ли можеше да види как се надига. Аз се ужасявах, че Ханк ще изплува внезапно и водата ще го изхвърли на брега до нас. Без да каже и дума, дядо взе една пръчка, широка около два сантиметра и дълга около метър. Отчупи едно парче от нея и я заби с камък в пясъка, където водата беше дълбока пет сантиметра. С джобното си ножче отбеляза докъде стига водата.

— Утре ще дойдем да видим — проговори той за пръв път от много време.

Погледахме новия си метър няколко секунди. И двамата бяхме сигурни, че водата ще се надигне пред очите ни. Когато това не стана, ние се върнахме в камиона.

Реката ме плашеше, но не защото можеше да прелее. В нея беше Ханк, заклан, мъртъв и подут от речна вода, готов да изплува там, където някой можеше да го намери. Щяхме да имаме истинско убийство, не случайно като при братята Сиско.

Дъждовете щяха да ни отърват от Каубой. Освен това от тях реката щеше да потече по-бързо. Ханк или каквото беше останало от него щеше да бъде отнесен надолу към друг окръг или може би дори друг щат, където един ден някой щеше да го намери, без да разбере кой е. Тази нощ, преди да заспя, се молих за дъжд. Молих се колкото се може по-горещо. Молих Бог да ни прати най-големия потоп от Ной насам.

Посред неделната закуска дядо влетя от задната веранда. Един поглед върху лицето му задоволи любопитството ни.

— Реката се е надигнала десет сантиметра, Люк — каза ми той, докато сядаше на масата. — А на запад има светкавици.

Татко се намръщи, но продължи да дъвче. Що се отнася до времето, той винаги беше песимист. Ако времето беше хубаво, беше въпрос на часове да се развали. Ако беше лошо, той и не очакваше друго. Баба прие новината безизразно. Малкият й син се биеше в Корея и това беше далеч по-важно от поредния дъжд. Тя бе израсла на полето и знаеше, че някои години са добри, други не, но животът не спира. Бог ни беше дал здраве и много храна, а не всички можеха да се похвалят с това. Освен това баба не понасяше някой да се вайка за времето. „Нищо не може да се направи“, повтаряше тя.

Мама нито се усмихваше, нито се мръщеше, но на лицето й беше изписано странно задоволство. Тя се беше зарекла, че няма цял живот да се поти на полето за единия хляб. И още по-силно се беше зарекла, че аз няма да стана фермер. Дните й на фермата бяха преброени и още една лоша реколта можеше само да ускори заминаването ни.

Още преди да си доядем, чухме гръм. Баба и мама прибраха чиниите и направиха още една кана кафе. Седяхме на масата, говорехме, слушахме и чакахме да видим колко силна ще е бурята. Мислех, че молитвата ми е чута, и се чувствах виновен, задето си пожелах нещо толкова лошо.

Но светкавиците и гръмотевиците отидоха на север. Не валя. В седем вече бяхме на полето, беряхме памук и мечтаехме за обяда.

Когато тръгнахме за града, само Мигел скочи в каросерията на камиона. Той обясни, че останалите мексиканци работели, а той трябвало да им купи това-онова. Отдъхнах си. Нямаше да се наложи да стоя на две-три крачки от Каубой.

Когато влизахме в Блек Оук, заваля. Не беше някаква страшна буря, само ръмеше леко. Тротоарите бяха пълни с хора, които бавно се скриваха под тентите и балконите в напразен опит да останат сухи.

Заради времето много фермерски семейства не бяха дошли в града. Това стана ясно, когато в киното започна прожекцията от четири часа. Половината места бяха празни — сигурен знак, че това не е нормална събота. Към средата на първия филм светлината премига, а после екранът угасна. Седяхме в тъмното, готови да се паникьосаме и да скочим, и слушахме гръмотевиците.

— Токът спря — каза някакъв разпоредител зад нас. — Моля ви, излизайте по-полека.

Сгушихме се в претъпканото фоайе и загледахме как дъждът плющи по главната улица. Небето беше тъмносиво, а малкото преминаващи коли караха с включени фарове.

Дори и ние децата знаехме, че има твърде много дъждове, твърде много бури и твърде много слухове за наводнения. Обикновено се изсипваха през пролетта и по-рядко наесен. В един свят, където всички бяха фермери или търгуваха с фермери, такъв мокър октомври беше много потискащ.

Когато дъждът поотслабна, хукнахме по тротоара да намерим родителите си. Силният дъжд значеше кални пътища и градът скоро щеше да се опразни, защото фермерските семейства щяха да тръгнат по светло. Татко беше казал, че ще си купува острие за трион, и аз се мушнах в магазина за железария с надеждата да го намеря. Там беше пълно с хора, които чакаха и гледаха времето навън. Понякога се завързваше разговор. Старците разказваха за минали наводнения. Жените си спомняха колко дъжд е валял в други градове — Парагулд, Лепанто и Манила. Пътечките бяха пълни с хора, които само говореха, без да купуват или да търсят нещо.

Проправих си път, като търсех баща си. Железарският магазин беше много стар и към дъното ставаше тъмен като пещера. Дървеният под беше мокър от калта по обувките и тук-там продънен от годините. В края на пътечката се оърнах и се оказах лице в лице с Тали и една четирилитрова кутия бяла боя. Трот носеше два литра. И те като всички останали чакаха бурята да отмине. Трот ме видя и се опита да се скрие зад Тали.

— Здрасти, Люк — усмихна се тя.

— Здрасти — казах аз и погледнах кутията с боя. Тя я остави на пода до себе си. — За какво ти е това?

— А, за нищо — каза тя и продължи да се усмихва. За пореден път осъзнах, че Тали е най-красивото момиче, което съм виждал, а когато ми се усмихваше, забравях ума и дума. Видиш ли едно хубаво момиче голо, започваш да се чувстваш някак привързан към него.

Трот се залепи плътно зад нея като дете, което се крие зад майка си. Тя ме заприказва за бурята и аз й разправих голямата новина как токът беше спрял по средата на филма. Тя слушаше с интерес, а аз не можех да се спра. Разказах й за слуховете, че реката ще придойде, и за метъра, който поставихме с дядо. Тя ме попита за Рики и дълго време говорихме за него.

Естествено, аз забравих за боята.

Лампите премигаха и токът дойде. Дъждът обаче не спираше и никой не излезе от магазина.

— Как е Либи Лечър? — попита тя, като се озърташе някой да не я чуе. Това беше една от големите ни тайни.

Тъкмо щях да кажа нещо, когато се сетих, че братът на Тали е мъртъв, а тя не знае. Семейството им сигурно си мислеше, че Ханк вече си е в Юрика Спрингс, в хубавата им боядисана къщичка. Смятаха, че ще го видят след няколко седмици, а може би и по-малко, ако продължаваше да вали. Погледнах я и се опитах да кажа нещо, но в ума ми се въртеше само колко сразена би била тя, ако кажех каквото мислех.

Обожавах Тали въпреки непостоянството и тайнствеността й, въпреки странните й отношения с Каубой. Не можех да не я обожавам и определено не исках да я нараня. Самата мисъл да изтърся, че Ханк е мъртъв, подкосяваше краката ми.

Почнах да заеквам и забих поглед в земята. Внезапно ми стана студено и страшно.

— Довиждане — успях да кажа аз, а после се обърнах и се върнах до входа.

Когато дъждът спря за малко, магазинът се изпразни и хората забързаха по тротоарите към колите и камионите си. Облаците още тъмнееха, а ние искахме да се върнем, преди да завали отново.