Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Золотое дно, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2,3,4,5,6,7–8/1948–49 г., 1,2,3,4/1949–50 г.

История

  1. — Добавяне

Скалата се движи

Синицки бавно потъваше. Най-после краката му се докоснаха до каменистото дъно.

Слънчевите лъчи просветваха като през покрив от зелено стъкло. Синицки погледна нагоре и видя над себе си дълга тънка змия. Тя бавно се спускаше надолу, извивайки се в кръг. Падаше въжето.

Едва сега Синицки изпита истински страх, от който тръпки полазват по кожата и дъха спира. До брега не е много близко, той може да се заблуди. Накъде да върви?… Той си спомни, че Нури имаше компас — дори го разглеждаше: херметически, голям… Но Синицки няма компас. Какво да се прави?

Синицки нерешително се спря. Точно над главата си той видя някакво танцуващо тъмно петно. „Навярно лодка“, помисли той и веднага се успокои. Дявол да я вземе тази „блуждаеща мина“! Трябва да се съобщи някому!… Но нищо. Сега ще се спускат за него Нури или Саида. Най после, даже е обидно че така скоро ще се свърши неговото подводно пътешествие. Разбира се, след такава непредпазливост от негова страна едва ли Саида ще му разреши да се гмурне отново. Проклетата мина! Той не е видял още нищо на дъното. А ето там напред някакви страшни скали. Страшно… Но може би трябва да се повърви още по-нататък? Само пет метра и после пак ще се върне тук. Лодката разбира се, ще остане засега на едно място — тя е един ориентир, а освен това може още нещо да се запомни. Да речем, например тази група камъни.

И ето студента от геологическия изследователски техникум Николай Синицки пътува за първи път по морското дъно.

Трябва да се бърза. Ей сега ще го извлекат с въжето. Той погледна в страни и почувствува някакво странно недоволство. Искрено казано тук няма нищо интересно. Зелена мъгла и камъни които му се сториха тайнствени скали. На картинка по книгите подводното царство изглежда много по-романтично.

Героят там винаги върви по пясъчното златно дъно. Слънчеви петна играят в неговите крака. Като гъст зелен храст се поклащат морски водорасли. Ята изплашени разноцветни риби също като птици се устремяват нагоре. Синицки злобно се огледа встрани. Откъде дявол да го вземе риби, когато тук няма даже нито една дребна рибка… Нищо няма…

Той се обезкуражи. Ето ако сега би му се удало да намери признаци на нафта и газовите мехурчета които често издават месторождението на нафта това би било чудесно! Всички, разбира се, ще питат, кой я е намерил. „Удивително, без всякакви апарати! Навярно това е някой опитен геолог?“ — „Съвсем не, — ще им кажат, — практиканта Синицки, талантливо, знаете, момче“

„Опитния геолог“ се оглежда назад, може би трябва да се повърви още малко и той ще открие следи от нефтени пясъци.

Дъното постепенно се наклоняваше надолу и там ставаше все по-тъмно. Започнаха да се появяват водорасли. Наистина, те изглеждаха черни и съвсем не така весели, както искаше да ги види Синицки, но тези увехнали растения все пак радваха окото сред голото каменисто дъно.

Студента се спъна в някакъв стърчащ в пясъка пън. Той беше гладък и с причудливо извити корени. Синицки го избиколи и едва тогава се убеди, че това не е дърво, а стара желязна котва. „Колко ли време лежи тук? — помисли той — Може би десетки, а може би и стотици години. Сигурно прищевките на морското течение са я вдигнали от пясъка!“

Синицки погледна нагоре. Не, това е невероятно! Той отново видя необикновеното кълбо бавно да плува над главата му.

Отдолу кълбото изглеждаше черно.

То бавно заплува, подгонвано от морското течение и се загуби в далечината.

Като „Летящият холандец“, — неволно помисли Синицки, гледайки отдалечаващото се кълбо. — Нима то е пак същото? Защо постоянно се срещам с него? А може би, те са много? Цяло минно поле?…

Синицки се спря за да поеме дъх. Той забеляза как блестящите мехурчета на вдишвания от него въздух се издигат нагоре. Те приличаха на малки стъклени ампули… Трябва да се връща обратно. Хм, тук трябва да бъде котвата, а от нея трябва да се върви направо без криволичене. Той се върна, както му се струваше, на старото място, при котвата… Котвата не беше на мястото си. Забравяйки всякаква предпазливост, Синицки се залута на една страна, след това на друга. Не, не може да бъде, котвата трябва да бъде тук. Как можа да я загуби? Трябва да тръгне към брега…

„Но къде е той, брегът? Къде е брегът? Къде е Нури? Защо той не се спуска? Защо никой не ме търси? Какво да правя?“ Той извика без да иска и сам се изплаши от нечовешкия си вик, който глухо прозвуча в медния шлем. Кой ще го чуе тук?

Струва му се, вече настъпва нощта. Той върви, не, не върви, — бяга, като че ли по планина. Спъва се, пада.

Сигурно вече кислорода се свършва. Диша се тежко. Той се задъхва.

Той бяга, бяга някъде надолу… Не е ли все едно? Той е уморен. Оловните подметки го дърпат назад, не му дават да се откъсне от земята Той като че ли тъне в блато и не може да върви.

Но що е това? Отпред се тъмнее скала. Може би това е брегът? Може би ще му се отдаде да се покатери по него? Огромната скала изпъква в зеления полумрак. Събирайки всичките си сили Синицки бяга към нея и вижда че скалата не излиза над водата. Няма спасение. Той вече не може да диша. В очите тъмнее… Краката се подкосяват.

Изведнъж скалата се задвижи и тръгна към него. Не, това е халюцинация. Не може да бъде! Но скалата се приближава, настъпва, потиска го.

Мъгла покрива всичко… „Нима така настъпва смъртта?“ — мина мигновено през съзнанието му.

Тишина…