Владимир Немцов
Златното дъно (21)

Творческо съдружие

Събраха се инженерите, изобретателите, опитните майстори — целия творчески колектив на големия институт. Днес трябва бързо, броейки минутите, да се изобрети… Да, именно да се изобрети технически способ за спасението на човек останал в дълбочините на Каспийско море. Всеки знае, че изобретенията не се правят така: те дълго се пресмятат в тишината на кабинетите и лабораториите. Всеки изобретател ще каже, че само като остане сам със своята идея, той може да намери нейното практическо разрешение. Нима е възможно да се измисли или изобрети заедно, с целия институт, под страшното тракане на часовника и при постоянното пресмятане колко още глътки въздух остават на човека, който утре може би не ще е жив затова, защото ти, именно ти, като инженер не можеш да решиш техническата задача?

Но днес беше необходимо. Рустамов вярваше и знаеше, че понякога даже и капризната и своеволна изобретателска мисъл може да се застави да бъде дисциплинирана като войник, ако това изисква свещения дълг на съветски човек.

… Всички слушаха парторга със затаен дъх. Сякаш и часовника на масата дишаше ускорено и жадно, отброявайки последните секунди.

— Сега кажете, можем ли ние да направим нещо? — завърши Рустамов, като наблегна на думата „ние“.

Проточи се дълго мълчание…

— Струва ми се, че може да са пусне сонда върху покрива на подводния дом, — чу се гласа на младия инженер.

Всички се обърнаха към него. Никой още не го познаваше. Той току що бе завършил местния индустриален институт и само преди една седмица стана член на научно-изследователския колектив.

— Това би дало възможност да се пробие бронята… — каза той, като гледаше в краката си.

— Защо? — попита Рустамов, чувствувайки, че в думите на инженера има някаква още неясна техническа идея.

— Правилно! — възкликна Хасанов. — Трябва да пуснем тръба направо от нашия плаващ остров. Ще я спускаме докато се докосне до покрива на подводния дом.

— Да, да… — оживи се младия инженер.

— Може ли така точно да се налучка? — със съмнение поклати глава Агаев.

— Може! — убедително каза Саида. — Аз ще покажа мястото с ултразвуковия локатор. Всичко ще се види на екрана… По-нататък, говори по-нататък Ибрахим!

— На края на тръбата ще има свределна коронка.

— Ясно. Диамантова, — нетърпеливо добави Рустамов.

— Към нея ще прикрепим свредел… Той ще изреже дупка върху покрива на подводния дом. Сега тръбата здраво съединена с него ще бъде точно над пробивната…

— Вярно, Хасанов… Вярно, — възхитено се обади младия инженер, който не откъсваше поглед от него.

— И това в центъра? — замисляйки се попита директора.

Той държеше в ръка запалена клечка кибрит, но забрави да я поднесе до лулата и тя догоря.

— Не, не съвсем, но почти в центъра на тежестта на подводния дом. — Примерно… — Хасанов бързо извади от джоба си парче тебешир и се огледа. — Къде да начертая?

Дъска нямаше. Ибрахим се спусна към черната кадифена завеса на прозореца, дръпна я рязко и с широко движение на уверена ръка начерта спуснатия перпендикуляр върху покрива на подводния дом.

— Ето тук, — каза той, като се обърна към директора.

Тежката завеса се поклащаше от вятъра.

— Сега разбирате ли? — продължи той. — Тръбата е плътно съединена с купола. Точно под нея е пробивната. Ето я… От нея ще се изкачва вода по тръбата, — показваше той на чертежа. — Василев е могъл да пусне вода в пробивната само от камерите, които автоматически се затварят при напълване. Следователно, като изтеглим водата от пробивната ние можем да се надяваме, че подводният дом ще изплава без всякакви понтони.

— Разбира се, уверен съм в това! — каза младият инженер, като изтриваше потното си от вълнение лице.

— Е, как мислите, другари? — обърна се към всички Агаев. Неговите очи се оживиха. — Струва ми се, че от това ще излезе нещо.

— Е добре, — замислено каза Рустамов, без да отговори на въпроса. — Но как ще се освободиш от тръбата, която е в земята? Нали знаеш, че тя държеше домът още когато в пробивната нямаше вода. Заради нея те не са могли да се издигнат…

— Виж каква беда, — загрижено и като че ли на себе си проговори Пахомов. — Държи… Да може някак да се откъсне…

— А ако я разбием? — изведнъж неуверено попита Нури. — Но разбира се! — зарадвано скочи той от мястото си. — През тръбата, с която ще изтеглим водата ще пуснем взривен фишек с електрозапалка. Той ще падне точно върху пробивната машина дето се държи тръбата. Ще разбием тази връзка и домът ще се освободи. Да се разбие съвсем не е трудно. Това и моята баба…

— Чакай, чакай, Нури — предупреждаващо протегна ръка към него Хасанов. — Не така бързо. — Той за миг се замисли, погледна чертежа и възторжено възкликна: — Юнак! Ти разбираш ли, че това е най-простото решение!

— Според мене правилно, — усмихна се Агаев. — Ти как мислиш, Али?

— Трябва да се започва, — отговори Рустамов. — И тъй, како е нужно преди всичко? — се наведе той над бележника си.

— И аз мисля, че трябва да опитаме — решително каза Агаев. — За сега още много работи не са ясни. В момента ние тях ще обсъдим, но вън от това подготовката трябва да се започне веднага. — Той помисли малко и добави: — Техническото ръководство по издигането на подводния дом възлагам на инженер Хасанов.

Ибрахим мълчаливо стоеше и зарадван гледаше чертежа на намереното разрешение. Как здраво подсказа Нури! Той никога не е работил по взривната техника. „Това не ти е инженер по превключватели“, усмихна се той, като си спомни разказа на директора за американските инженери.

Той се приближи до Агаев, очаквайки нареждания. Ще успее ли да се справи със своята задача? Голяма отговорност, която от тая минута легна върху него го заставаше да мисли за тия може би непреодолими трудности, които го очакваха занапред.

Директорът мълчеше: той също мислеше за тях. За тези трудности мислеха и всички останали. Рустамов записваше в бележника си плана на работа.

Саида тихо се приближи до Ибрахим и шепнешком започна да му разказва как тя предполага да види подводния дом в екрана на локатора. За това ще трябва да се поставят два предавателя на разстояние един от друг. На екрана тя ще види две изображения на спускащата се тръба. Те трябва да се слеят, за да се определи истинското положение на предмета в пространството. Да се направи всичко това е много трудно, но Саида ще го направи! Хасанов, наклонил глава, мълчаливо я слушаше.

В кабинета настъпи тишина. През закритите прозорци се чуваше едва шумът на птицата. Рязък телефонен звън. Агаев вдигна слушалката.

— Да, института… Наш представител? Сега ще дойде…

Рустамов въпросително погледна директора.

— Нищо особено — каза Агаев. — Звъняха от двадесет и първи морски индустриален клон. Молят да отидем.

Той огледа присъствуващите:

— Аз бих помолил Саида и Нури да отидат за минутка при тях. Вижте в какво се състои работата.

Часовника отчиташе секундите.