Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Золотое дно, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1948 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- K–129 (2014 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Mandor (2014 г.)
Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2,3,4,5,6,7–8/1948–49 г., 1,2,3,4/1949–50 г.
История
- — Добавяне
Какво е подвиг
Тъмнина. Бледо свети лампичката на електрическото фенерче, като че ли и на нея не й достига въздух. Грохотът и плясъкът продължават… Нима пробивната все още се пълни с вода?… Василев помни, че той обърна ръчките и отвори крановете за да пусне водата, след това се пръснаха нови балони с кислород и пожара забушува с нова сила.
Сега вече са отрязани всички пътища и подводния дом не може да изплува. Светещият лъч на фенерчето свети на почернялата от огъня стена на пробивната. Да, сега стената постепенно изстива. След няколко минути той ще отвори всички кранове. Водата ще нахлуе и всичко ще се свърши… По-добре да посрещне смъртта мъжествено и изведнъж, а не да се задушава като лалугер в затрупана дупка. А може би?… Не!
Василев се покачва нагоре по извитата стълба и влиза в щурманската стая. Тук всичко е както преди. Сякаш нищо не се е случило през последния час. Приборите стоят, покрити с калъфи, в тъмнината свети стрелката на големия компас. Инженера почувствува че направи привично движение — да поправи края на калъфа на локатора.
Той проверява по навик включени ли са всички прибори, прекарва пръсти по стъклото на компаса — няма ли прах. Странно е да се помисли, че след няколко минути подводния дом ще стане гроб в морските дълбини…
Тежко се диша… Как недостига въздух! Василев не можеше да използува неговите остатъци в балоните на шлюзовата камера, надявайки се някъде в дълбочината на душата си на спасение в кълбото.
Той е отново в своя кабинет. Хвърля фенерчето на масата.
Отвори тетрадката на последната страница и погледна датата: „30 септември“. Взе молива и го сложи отново на мястото му. Кой ще прочете?… Впрочем, — премина през мисълта му, тетрадката с бележките ще я намерят. Навярно, когато и да е ще извадят подводния дом. Тези записки ще потрябват на този, който ще го възстановява. Василев внимателно написа няколко забележки по усъвършенствуването на неговата конструкция: необходимостта от тези изменения стана ясна в хода на изпробването, но все още те се нуждаят от опитна проверка.
Сега той до край е изпълнил своя дълг. Той иска да напише последните си думи. Както казват, прощаване с живота… Той е проживян не напразно. Ще остане златното дъно, открито от инженер Василев и неговите приятели. Скоро от плаващите острови ще се спуснат надолу гъвкави тръби, изсмуквайки нафта от морските, недра…
Василев поглади с ръка масата. Тук някъде той сложи молива. Неочаквано инженера напипа кутийка от пластмаса. Той я поднесе към светлината. Оказа се че това е диктафона на Синицки. Василев случайно докосна ръчната. Чу се леко съскане а след това шепот: „— И така продължавам своя дневник, — позна той гласа на Синицки. От малкия като троха репродуктор се чуваха почти без изменение думите от дневника на студента. — Сега на мен ми се струва, че аз опознах Василев. Какво особено ми харесва в него?…“
Една ръка се подаде зад гърба на инженера, насочи се към апарата и спокойно превъртя дръжката. Диктафона замълча.
Василев скочи от креслото и хвана фенерчето. В трептящата светлина той видя като на екран на старо кино усмихващото се лице на практиканта. Инженерът примижа и след това отново отвори очи.
— Моля, извинете, — с мека усмивка проговори Синицки. — Аз също мога да имам своите тайни.
— Как попаднахте тука? — извика Василев, не помнейки себе си от вълнение. — Вие бяхте ли в цистерната?
— Не. Нури завинти капака и отправи нагоре само моята шапка. Александър Петрович, има още цистерни. Моля ви…
„Какво да правиш с този момък?! — с чувство на неволна топлота помисли Василев. — Ето го сега пред мен и се усмихва. Почти момче…“
— Александър Петрович, — чу той гласа на Синицки. — За какво се замислихте? Честна дума, най-добре ще бъде, ако аз включа прекъсвача… А там горе, вие ще измислите как да ме измъкнете.
— Чуйте, Синицки, — прегърна го през рамената инженера, — аз разбирам вашето благородство, но вие знаете, че аз не ще напусна дома, като ви оставя тука. А да загинем заедно, когато един от нас може да се спаси е най-малкото глупаво.
— Също както и да се подражава на капитаните от авантюристическите романи, които вече стотици години потъват заедно с корабите си…
Студентът се стараеше с лека шега да скрие обхваналото го безпокойство.
Василев седна в креслото и закри очи.
Ставаше вече съвсем трудно да се диша. Синицки седна на стола до инженера и, опитвайки се да прочете при светлината на фенерчето изражението на лицето му, старателно вееше лицето си с кърпа.
— Не губете време, Синицки, — прегракнало проговори Василев. — Да вървим!…
— Почакайте… Това не е изход. Ние трябва да се измъкнем от тук заедно… А наистина тук е малко задушно… Жалко, че не можем да отворим прозореца.
* * *
Две самотни фигури стояха в палубата на танкера. По вълничките бродеше лъчът на прожектора. Ето той се спря на плаващия остров, където крановете са се изопнали като шии на ки… Той пробягна нататък…
— Не трябва да се чака повече, — каза най-накрая Агаев, на стоящия до него Хасанов. — Връщаме се обратно. Може би ще ни се удаде да пуснем водолази с дълбоководни шлемове. Ще запитаме Ленинград, ако не е късно.
Хасанов се обърна и с кимване на главата показа острова:
— Него тук ли ще го оставим?
Отнякъде през шума на вълничките долетя вик. Хасанов се ослуша. Викът се повтори. Агаев също го чу. На палубата прибягнаха Нури и моряците.
Лъчът на прожектора се прехвърли през левия борд и побягна по парцалените гребени на вълните. Най-после той замря надалече от танкера. В ярката ослепителна светлина на прожектора подскачаше рибарска лодка. На нейната палуба лежеше човек, махайки с ръка. Той викаше нещо.
Вълничките се прехвърляха през борда на лодката. Изглеждаше, че те още малко и ще отвлекат със себе си нещастния рибар.
Може би останалите вече са загинали.
— Лодка! — изкомандува капитана.
В нея скочиха моряци и Нури.
Рибарската лодка се носеше настрана. Тя, очевидно беше загубила съвсем своето управление.
Виковете ставаха все по-силни и по-силни. Ето рибарската лодка е вече до тази на моряците. Свети по-силно, прожекторе, свети! Иначе лодката ще се скрие зад гребените на вълните.
Нури се обърна с лице към лодката и видя в нея човек с изкривено от страх лице. Той се мяташе зад кърмата, трескаво се хващаше за кормилото. Другият човек, наклонил се над своя другар с настървение се стараеше да отдръпне сключените му пръсти от кормилото. Лодката загубила управление, заплашваше да се обърне.
Нури никак не можеше да разбере: каква е работата? Защо човекът на палубата не спасява своя другар?
Нури с удивление забеляза, че на гърдите на рибаря се поклащаше бинокъл, който бляскаше с мокрите си стъкла.
Виждайки, че лодката с моряците доплува съвсем близко, рибарят остави човекът зад кърмата и държейки се за перилата, отиде към мачтата. Там около нея заплело се във въжетата, скимтеше рошаво куче.
А в същото време от другата страна на танкера почти само на сто метра от него, излетя под водата светеща точка. Дежурният моряк следеше спасението на рибарите и не видя показалата се светлинка. Бялото кълбо, подскачайки по вълните отплува настрана. Ето, то вече е далече. Блесна за последен път неговата червена светлина и пропадна.
Спасените рибари внесоха в каютата. Сложиха ги на дивана и им възвърнаха съзнанието. Очевидно, скъпо им струваше на тях това лошо време. Саида вдигна главата на един от тях и му вля в устата чашка коняк. Човекът откри очи, след това се приповдигна, извади от мокрия си джоб квадратни очила, сложи ги и се огледа встрани. Саида с удивление позна в него единия от туристите, с които преди няколко дни прелетя от Москва.
* * *
Танкерът се отправяше към брега. Бурята постепенно стихваше. Сред цистерните, закрепени на палубата, стоеше Хасанов. Колко пъти той ги преброяваше! Може би още едно кълбо ще изплува из дълбините…
Там, където остана подводният дом, стои плаващият остров. Хората чакат. А изведнъж? Не, за това няма надежда. Няма кой да включи прекъсвача за да освободи капитана на подводния дом.
* * *
Тази нощ бялото кълбо почти се докосна до борда на моторния кораб „Азърбайджан“, пътуващ по своя обикновен курс.
Музиката гърми на палубата. Зад масите се шегуват и смеят хората. Бялото кълбо с угаснал фенер се плъзга по борда на кораба и отново се скрива в тъмнината.