Владимир Немцов
Златното дъно (5)

Синицки слага шлема

Саида разказваше дълго и подробно на студента за своите апарати.

— И така, — каза тя, — вие вече знаете че тези нови прибори са предназначени за търсене на нафта.

Саида се замисли, помълча малко и сухо забеляза:

— Вие се интересувате от новите прибори за горене на нафта. Вие сте длъжни да ги изучите… Преди всичко те се отличават от общоизвестните апарати с прилагане на ултразвуци. С тези звукови колебания ние като че ли пронизваме земната кора.

Представете си, че в тази кутия, — показа тя прибора, — е съсредоточена голяма мощност ултразвуци.

Тези колебания, които ние не можем да чуем, се отразяват и се поглъщат от различните слоеве изкопаеми. Характерът на това поглъщане ние виждаме на екрана във вид на система от пресичащи се линии. Когато частица от ултразвука преминава през нафтения пласт, положението на линиите рязко се изменя. Ето по такъв начин ние търсим нафта…

— Водолазната дреха, — прекъсна техния разговор Нури, превит под тежестта на големия товар. Той го домъкна от къщичката. Виждаше се как след него се проточи следа, също като от плъзгачи на шейна. Следата се отпечатваше на белия, като сняг, пясък. Това бяха тежки обувки с оловни подметки, които завързани с въже, се влачеха по пясъка.

Синицки прехвърли погледа си върху апаратите, предназначени за изпитване. Техните полирани стени блестяха на слънцето. Саида прерами един от апаратите с кубическа форма, и със закръглени ребра. Той приличаше на голям фотоапарат, огледален тип. Дългия хобот на необикновения обектив се спускаше надолу почти до самата земя.

— Вие ще се спуснете с него под водата? — нетърпеливо запита Синицки.

— Не задълго. Почакайте ни. Походете за сега с апарата по острова, — добродушно отговори Саида, завивайки копчето за постигане на фокус, поставено отстрани на апарата.

— Саида, мила, — обърна се към нея с умоляващ тон Синицки, — разрешете ми да се спусна днес заедно с вас. Само за минутка.

— Вие сте дете, Синицки, честна дума — засмя се Саида, вдигайки глава от апарата. — Така изведнъж — под водата! Няма ли да се изплашите?

— Може ли, Саида! — зарадва се студента. — Ето вие сте жена, и… А аз, все пак, — той се смути.

Саида се разсмя.

— Нури, донеси още един костюм — извика тя.

Нури беше недоволен; той никак не можеше да разбере защо практиканта отведнъж трябва да се спуска направо под водата. Нека отначало се научи да върти винтовете на апарата.

— Ще се обличате ли? — запита сухо той с надежда, че Синицки ще откаже.

Синицки без да иска погледна подозрително тежките обувки и нервно поправи яката си. „Да, с такива неща не ще изплуваш“, помисли той и бързо, за да не забележат неговата нерешителност, утвърдително кимна с глава.

Облякоха студента в каучуков костюм, многокилограмови обувки, приспособиха балона с кислородния апарат и му премериха водолазния шлем, приличен на голям котел. Синицки погледна със съжаление своята светла шапка която лежеше на пясъка. Тя му е първата… Странна мисъл му дойде в главата: „Ще мога ли да я сложа някога отново?“

Той се намръщи от досада, наведе се и пъхна шапката под костюма. Така е по-добре.

Саида и Нури неволно се разсмяха.

— Само вятърът да не попречи на нашите изпитвания, — безпокойно забеляза Нури, поглеждайки тъмнеещия хоризонт.

Саида погледна Нури със съмнение.

— Ние не за дълго. Трябва да успеем, — реши тя, бързо обличайки костюма.

— Саида, вие добре ли знаете английски? — изведнъж запита Синицки.

— Чета и превеждам техническа литература.

— А разговор… можете ли да преведете?

— Лошо… Но защо ви е това?

— Просто така, — безгрижно отговори Синицки и помисли: „За какво те говореха тогава? Навярно за мините“.

— Кажете, Саида, — отново я запита той след кратко мълчание, — вие не сте ли срещали някъде ловците, с който летяхме насам?

— Не, защо?

— Така спомних си.

Саида сви рамене. Що за странни въпроси!

Най-после тримата се качиха на лодката.

Мотора затрещя.

— За тази екскурзия Александър Петрович ще ми откъсне главата, — недоволно мърмореше Нури, завинтвайки шлема на Синицки. — Още не дошъл, а вече решил да се разхожда под водата. „Така и баба може“, — повтори той своята любима поговорка.

Лодката спря недалече от брега.

Синицки се наведе зад борда и любопитно погледна каменистото дъно, което се виждаше хубаво на тази дълбочина.

— Нищо — каза Саида, обръщайки се към Нури. — Тука е плитко. Нека се гмурне за десетина минути. Все едно — той ще трябва да поработи с апаратите и под водата.

Синицки наклони шлема към нея, стараейки се да чуе разговора.

— Аз не на вас — разсмя се Саида.

Хоризонта като че ли изведнъж потъна. Задуха остър вятър. Забягаха бели къдрици. Лодката се заклати на вълните.

— Саида, давайте бързо към брега! — обезпокои се Нури. — Излиза вятър!

Синицки стоеше в лодката и удивено гледаше закипялата вода.

В този момент наблизо, отнякъде от дълбините изскочи бяло кълбо.

Студентът рязко се обърна и протегна напред ръце, стараейки се да обърне вниманието на Саида на „блуждаещата мина“.

Висока вълна подхвърли лодката. Синицки неочаквано загуби равновесие и падна във водата.

Въжето безшумно се плъзна по борда. Нури се хвърли към него. Късно… Неговия край се преметна над палубата и се скри във вълните.

— Бързо шлемовете! — извика Саида.

Лодката бе подхвърлена още по-високо. За няколко мига винта повисна над водата. Моторът застрашаващо заръмжа…