Владимир Немцов
Златното дъно (22)

Десетото кълбо

На Апшерон има чудесни курортни места.

Само тридесет минути от Баку насам и вие вече скитате сред лозята на Шувелян, зарзалените градини на Мардакян, любувате се на новите постройки от бял шуплив камък, израснали тук през последните години.

Саида и Нури летяха с машината по гладкия асфалт, който изглеждаше гълъбов защото в него се отразяваше небето. Отстрани се мяркаха лозя, градини, вили.

… До пристанището работниците от института бяха посрещнати от началника на промишления клон.

— Разбирате ли, каква е работа… — започна той, като се огледа. — Как е станало това не знам, но рибарите са уловили вашето кълбо.

Саида изстина от вълнение.

— Не може да бъде! — прошепна тя. — Де е то?

— Сега ще го довлекат. Аз видях такива у вас в института, — продължи началникът. — Затова си мисля: сигурно са го изгубили вашите инженери.

В далечината, дето водата и небето имат един цвят, се показа моторна лодка. Зад нея летеше облаче. То подскачаше върху вълните ту догонвайки я, ту изоставайки.

Скоро можеше ясно да се види, че лодката влечеше на буксир бяло блестящо кълбо-цистерна на Василев. Саида не можеше да повярва на очите си. Всичките девет кълба лежат в двора на института. Останалите се намират в подводния дом. Значи това може да бъде само от там…

Не помнейки се от вълнение Саида се затича по брега, като потъваше в пясъка. Още малко остана… Ето лодката вече е до брега…

Нури изпревари младата жена и се хвърли във водата.

Като се покатери по борда на лодката юношата се прехвърли върху цистерната и започна бързо да отвинтва капака. Измина минута. Трудно се поддава скрипящата нарезка. Най-после капака се отдели със слаб звън. Като го притисна към гърдите си Нури погледна в черната яма на отвора. Той дълго и съсредоточено гледа и после се спусна вътре в кълбото.

Настана такава тишина, като че даже вълните се спряха, за да не нарушат със своя плясък мълчанието. Саида притисна ръце до гърдите си. Накрая, звънливо, като от резонатор се раздаде гласът на Нури:

— Няма го тука…

От отвора се показаха ръцете на младежа. Той подаваше на Саида черна тетрадка.

„А. Василев — прочете тя на първата страница. — Технически дневник…“

„Той се е погрижил да не загинат с него записките му“ се мярна в съзнанието й. Обхвана я някакво странно вцепенение. Те повече не могат нито да се надяват, нито да чакат. „Нищо няма… само това. Неговият последен привет“. Тя прелистваше страниците: числа, формули, чертежи…

Ето последният ден — 30 септември. Това беше вчера… Саида трепереше от едва сдържан плач. Какво ли е чувствувал той през този ден?

„Равносметка за последните години“, прочете тя, а по-долу: „Ще излезе ли нещо?…“ Нова страница…

Саида потрепери от чувството за нещо страшно и безвъзвратно. Това са последните му думи… Те бяха написани напреки през цялата страница с червен молив, като с кръв…

* * *

Съвещанието в кабинета на директора току що завърши.

Агаев и Рустамов разговаряха около масата. Освен тях, в кабинета нямаше никого.

Почука се на вратата.

— Влезте, — разреши Агаев.

В кабинета се втурна Саида. Тя мълчаливо протегна на директора разпечатана телеграма. Агаев прочете надписа, направен с червен молив и погледна учудено Саида.

— Трябва да се търси незабавно, — каза той най-после, подавайки на Рустамов тетрадката на Василев, разтворена на последната страница.

Той погледна едрия надпис: „Към всеки, който намери това кълбо. Съобщете срочно: Баку, нафтения институт, на Агаев. Следете за втора цистерна. Тя е без светлина. Може би ще ни се отдаде да се спасим! А. Василев. Тетрадката изпратете на същия адрес“.

— Без съмнение, втората цистерна е изплувала, — проговори развълнуван Рустамов. — Тя е без светлина, трудно може да се намери…

— Но как се е случило това? — учудено питаше Агаев, прелиствайки дневника. — Той е бил там долу сам!

От тетрадката падна черна лента. Саида бързо я повдигна и я подаде на Агаев.

— Странно, — вдигна рамене той: — Запис на диктафон.

Той се приближи до стоящия до него на масата апарат и вложи в него черната целофонна лентичка. Всички чуха прекъсващият се глас на Синицки:

— Мореплавателите поставят записки в бутилки. Случи се така, че трябваше да нарушим този обичай и да изпратим диктафонната лента в цистерна. Капитан Василев, също противно на традициите, не желае да загине заедно със своя кораб. Правилно!… Точка. Моля също да се съобщи в техникума, че практиканта Синицки се забавя по независещи от него причини.

— Значи те и двамата са живи, — развълнувано заговори директора. — Чудесен момък е този Синицки. Ти разбираш ли, Али, той е жив. Той е в подводния дом. И ние нямаме право втори път да го загубим… Е, защо мълчиш?

— Подготовката за извличането вече е в ход, — отговори Рустамов. — Сега организираме търсенето на цистерната. Необходими са десетки самолети, катери, моторни лодки. Ще ни помогнат аероклуба, яхт-клуба, морското училище…

Чу се звъна на видеотелефона. Агаев натисна копчето.

Рустамов изпращаше до вратата Саида и Нури. Те се задържаха на входа. Стоейки заедно с тях, парторгът не можеше да слуша думите на събеседника, с който разговаряше директорът на видеотелефона.

— Да, да, много трудно, — говореше Агаев, старейки се да сдържа вълнението си. — Ние имаме вече план за спасението им. За вашата помощ?… Много благодаря. Ще докладвам подробно…

Директорът забърза, сякаш изплашил се, че разговора може да се свърши внезапно, а той не е казал още най-главното.

— Току-що получихме известие от Василев, той… Не, не, това е неизвестно. Възможно е да е жив… Записка в цистерната… Ние решихме, — спря се той и запита повторно: — Да дойда? Незабавно? Веднага!

Когато Рустамов влезе в кабинета той видя как на екрана на видеотелефона пробягна и се разтопи някакъв образ.

Агаев бързо сложи фуражката си.

— Звъняха от ЦК. Ще бъде направено всичко за спасението на Василев!

* * *

На плаващия остров на Хасанов работеха за извличането на подводния дом. Катери, лодки, мощни силови агрегати се натрупаха около острова. Острова стои без да се поклати от вълните, тъй като неговата дължина превъзхожда много повече дължината и на най-голямата каспийска вълна. Той стои, сякаш опирайки се на вълните, и на нито една от тях не й се отдава да го преобърне.

Хасанов също така спокойно стоеше пред микрофона в командната будка.

Неговият глас прогърмя от високоговорителите:

— Започвайте! Пускайте баласта!

Хасанов се спусна на командното мостче, приближи се до Саида и се наведе над екрана на апарата.

На екрана на локатора той виждаше пълзящата надолу правоъгълна маса. От нея се проточваше нагоре черната линия на тръбата.

Саида е мълчалива и съсредоточена. Тя внимателно върти микрометрическият винт за наклоняване на обектива. Все по-надолу и по-надолу се плъзга погледа на локатора. Вече може да се различи силуета на подводния дом. Баластът и тръбата се спускаха около него.

— Вляво, вляво! — извика Хасанов.

Гласът му потъна в рева на прелетелите над главата му ескадрили водосамолети. Саида вдигна глава.

— Мъгла… Не ще ги намерят. — И, поглеждайки екрана, добави: — Страхувам се, че и ние не ще успеем.

— Трябва! — стисна зъби Хасанов. — Разбираш ли, Саида? Трябва! — Той изтича към командната будка.

Настъпи вечер. По бялата блестяща повърхност на острова се плъзгаха сенките на хората и машините.

Ту тук, ту там се появяваше високата фигура на Хасанов. Той беше непрекъснато в движение. Сякаш подчертавайки напрегнатостта на обстановката, по водата се мятаха лъчите на прожекторите, осветявайки ту на едно, ту на друго място плаващите стоманени конструкции и задъхващите се помпи. Хасанов се страхуваше да погледне часовниковите стрелки. Колко въздух е останало там долу? Ако до утре подводният дом не бъде извлечен, то…

Нагоре се мерна върха на прожектора. Той освети тръба с извит шланг, приличен на въпросителен знак. Тръбата се наклони и с плясък падна във водата.

— Пак! — отчаяно извика Хасанов и изтича надолу, прескачайки по няколко стъпала от стълбичката, водеща към командната будка.

Двама стари майстори стояха, наклонили се над борда на плаващия остров.

— Както и преди, пада надолу — поклати глава Пахомов. — Тръбата не издържа. Чупи се.

— Може би трябва да й се сложи плаваща подставка? По-леко ще бъде, — забеляза Керимов. — Трябва да поговорим с Ибрахим Абасович.

— Разбира се трябва да опитаме.

Търсеха начини за облекчаване натоварването на тръбата. Най-после сполучиха.

Но това се оказа недостатъчно. Появи се нова трудност: много бавно се изпомпваше водата от сондажната дупка. Тогава Нури предложи да се спусне втора тръба. Трудно беше, но го направиха. Работата се ускори.

Разсъмваше се. Мъглата порозовя. Тя изглеждаше лепкава като блатна кал, като че ли са затънали в нея корабите и самолетите. Даже рева на торпедните катери ставаше глух като в памук.

Самолетите един след друг се завръщаха на летището. Към брега доплуваха торпедните катери.

На влекача „Калтиш“, до видеотелефона стоеше Агаев.

— Нищо не открихме. Мъгла, — чу той гласа на началника на аероклуба. — Локаторите не могат да открият пластмасовата цистерна.

— Мъгла. Не забелязахме нищо, — докладваше човек в морска униформа.

Мъгла като димна завеса бе обвила целия Каспий.