Владимир Немцов
Златното дъно (18)

Капитанът остава последен

В торпедното отделение на подводния дом беше тъмно и душно. Лъчът на фенерчето пробягна по мокрите плъзгави стени. Техникът влезе в кълбото-цистерна.

Василев застана до прекъсвача.

— Моля да ме разберете, — заговори той. — Въздухопречиствателните прибори не работят вече. Ще се задушим. Въздухът в цистерната стига примерно за половин час, след това ще ви спасят — „Калтиш“ е над нас, шумът от неговия винт се чува със звукоусилвателя.

Василев освети с фенерчето си лицето на Керимов, Нури и Синицки, те изглеждаха спокойни и решителни.

— Затваряйте отвора на цистерната! — изкомандува той.

Нури се затече да изпълни заповедта. Капака напълно се завинтваше. Всички излязоха от торпедното отделение. От там се раздаде трикратно чукане. Човекът в цистерната беше готов за изплуване.

Бавно се затвори тежката шлюза, закриваща вратата.

Василев провери добре ли е затворено, ослуша се за един миг и включи прекъсвача. Чу се шум от водата, която пълнеше камерата. Хората стояха, очаквайки внимателно, кога лекото кълбо ще изплува от торпедното отделение.

Глух шум — и цистерната се изтръгна на свобода.

Синицки си представи как под водата стремително се носи нагоре бялото, като че ли прозрачно кълбо, осветено от фенера. То прилича на мехурче въздух, изплуващо от дъното на чашата. Ето, то изскача на повърхността и се поклаща на вълните… Още малко — и въздух, истински свеж морски въздух ще нахлуе в душната цистерна.

— Сега е ваш ред, Синицки, — прекъсна неговите мисли спокойния глас на Василев.

Лъчът от фенерчето се плъзна по лицето на Синицки. Той примижа и запита:

— Само един въпрос, Александър Петрович. Нали някой трябва да остане тук, за да включи прекъсвача и да пусне последната цистерна?

— Не е ваша работа, — неочаквано рязко го прекъсна Василев. — Изпълнявайте заповедта!

Синицки недоволно вдигна рамене и тръгна към кълбото. Светлината на фенерчето догони студената и след това освети застиналите лица на Керимов и Нури.

Василев обърна глава към тъмнината на торпедната камера.

— Приготвихте ли се?

— Не, Александър Петрович, една минута. Ще ви почукам.

— По-бързо, — недоволно забеляза Василев, разглеждайки прекъсвача.

Глухо трикратно чукане се дочу от торпедното отделение.

— Готово! — доложи Нури, излизайки от камерата.

Медта на прекъсвачи блесна, водата забълбука, шум — и отново полетя нагоре светещата точка…

Около отвора останаха трима. Минутно мълчание се възцари, — очевидно, всеки мислеше за едно и също нещо: чий ред е сега? Впрочем, за Василев този въпрос беше вече решен.

— Сега сте вие, Александър Петрович, — глухо проговори Керимов, като че ли отговаряйки на мислите на Василев.

— Не аз, — усмихвайки се със сила възрази Василев. — Капитанът напусна последен кораба, ти знаеш това, Ага Рахимович.

Той се ослуша и, убеждавайки се, че външната шлюза автоматически се е затворила след като сгъстения въздух е изтласкал водата от торпедното отделение, отвори вътрешната шлюза.

— Моля, другарю Керимов!

— Не съм съгласен, — неочаквано спокойно проговори стария майстор. — Не ме интересуват капитаните. Аз съм стар човек и съм отработил вече своето. А ти трябва още много да строиш. — Той се закашля и едвам поемайки дъх, прошепна: — Ние сме болшевики с тебе, Александър Петрович. Ти разбираш, кой от нас е по-необходим.

— Правилно, Керимов, ние с тебе сме болшевики. Затова бъди дисциплиниран, когато ти заповяда началник… — той замълча. — Аз чакам!

Керимов стоеше смутено пред Василев, след това като че ли вече се реши, прегърна Нури, прошепна му нещо и бавно влезе в торпедното отделение.

Водата тихо пляска под краката му.

Светещата точка отново излетя. Още един човек напусна подводния дом.

Нури, прислонил се до хладната стоманена врата, стоеше разперил ръце настрани, също, като че ли искаше да се задържи на това място, да остане тук и да не мръдне нито една крачка. Не каквото и да става той не може да го напусне…

Ето вече лъча на фенерчето затрепери по лицето на Нури. Настана очаквателно мълчание.

— Някой трябва да остане, — проговори най-после Нури, отваряйки най-после широко очи. Той не мигаше и гледаше светлината на фенерчето.

— Вие бяхте на война, а аз не. Но аз добре знам, че съветския войник пази живота на своя командир… Защо вие ми отнемате това право? Защо? — Нури се изправи в целия си ръст. — То е мое!… Не ще си отида от тука, докато вие сте тук.

— Ти чу ли моята заповед? — тихо запита Василев.

Нури се огледа встрани търсейки изход. Василев го хвана за ръката… Нури се отскубна и побягна по коридора. Лъчът на фенерчето се замята…

* * *

Лъчът на прожектора пълзи по водата. Той се насочва към червените светлини, към светлините на цистерните. Лодките с голям труд ловят цистерните, една след друга ги тласкат към борда на „Калтиш“.

— Откривайте капаците на всички цистерни! — командува Агаев.

Кълбата подскачат около бордовете. Една след друга отвинтват капаците на отворите…

Хасанов застана на борда, стараейки се да познае в коя цистерна ще бъде Саида. Отварят вече четвърто кълбо, а нея все още я няма.

Ага Керимов излиза от кълбото смръщен. Той деловито се оглежда встрани, преброява кълбата и мърмори нещо под носа си.

Някои нетърпеливо чука с обувки по стените на цистерната. Моряците се хвърлят към нея и бързо отвинтват капака на отвора. Какво се е случило? Чукането продължава дотогава, докато не свалят капака.

В отвора се показва главата на Опанасенко. Той презрително поглежда седящия на цистерната моряк, издига се на ръцете си, сяда и прегракнало говори:

— Израснал си като планина, а цяла година една гайка отвинтваш. Трябва по-бързо да работиш. Дяволско дете! — И след това примирително добавя: — Дайте цигара!

— Светлина от ляво! — извиква дежурния.

— Това е деветото! — вглеждайки се в тъмнината броеше Агаев. — Там всичко десет души ли са? — обърна се той към Хасанов.

— Да, — отговори инженера, без да откъсва погледа си от кълбото. — Може би в това кълбо е Саида?…

— Ибрахим Абасович, — обърна се към него Керимов. — Саида беше отправена преди всички. Тя е тук… Успокойте се…

Подскачайки по вълните се приближава и последното кълбо.

Хасанов се спуска зад борда и, хващайки се за въжетата, се старае да помогне на моряците да отворят капака.

Ето капака на цистерната се отвинтва — това е последният човек из под водата. Всички знаят, че в подводния дом са останали само Нури и Василев. Кой е в това кълбо и кой е останал в дълбочината? На всички им се струва, че капака се отвинтва нетърпимо бавно…

До нея отваряха и друга цистерна. От нея извлякоха полуприпаднала Саида…

Саида откри очи.

— Всички ли са тук? — запита тя, оглеждайки околните.

Никой не се реши да й отговори.

Отвориха последната цистерна. От отвора не се показваше никой. Кълбото се блъскаше в борда. Празната желязна кутия на кораба звънтеше като камбана.

Когато се спуснаха вътре в цистерната, там намериха Нури, здраво свързан с ремък. Развързаха го.

Той огледа с очи всички и видя Керимов.

— Прости… Не можах… — Нури не завърши и изтри неочакваната сълза.

— А той? — попита Хасанов, поддържайки Саида и все още не вярвайки че там, долу, е останал човек, който вече не може да се спаси по никакъв начин. — А той? — механически повтори Ибрахим.

Нури опря глава на коленете си и седеше така, без да се повдига, няколко минути. Всички замряха в тежко мълчание…

Нури бавно повдигна глава, погледна наоколо с неразбиращи очи, стана тежко и, забелязвайки Агаев, стоящ мълчаливо с изгаснала лула, изтича към него.

— Слушай, директоре, слушай! — едва не завика Нури. — Защо ние сме тук?… Трябва да го спасим!… Не, не говорете… Аз сам зная, че е много трудно триста метра дълбочина. Аз сам ще се спусна с водолазен костюм…

Той се вглеждаше в суровите лица на Агаев и Хасанов стараейки се да прочете в тях отговора.

— Но защо мълчите? Там долу има такъв човек!…

Хасанов се обърна и, наклонявайки се над борда, гледаше тъмната дълбочина.

— Ти мълчиш, Ибрахим? — с отчаяние възкликна Саида. — Но кажете вие, Джафар Алекперович, кажете! Аз не вярвам, че това не може да се направи.

— Може би, пожарът ще угасне и Василев ще може да премине в пробивната. Кислородните апарати няма да работят вечно. Огънят ще се потуши — замислено проговори директора. — А водолази на такава дълбочина не могат да се спуснат. Ето… Повече аз нищо не мога да кажа, Саида…

Той изпусна лулата си наведе се и дълго я търси по палубата.

Някакво странно клокочене се чу от към левия борд. Прожектора освети кипящата яма, от дълбочината изскочиха блестящи мехурчета. Те с шум се пръскаха на повърхността. Водата кипеше като в котел.

— Той е потопил пробивна! — възкликна отчаяно Нури.

— Сега… не може да се издигне… — прошепна Саида. — Не може!…

Всички мълчаливо наведоха глави. Моряците се изпънаха като по команда „мирно“ и сурово гледаха буйния водовъртеж. Той постепенно се успокояваше, мехурчетата изчезнаха и само разноцветната ивица от нафта трепереше и се преливаше в лъчите на прожектора.

Вятърът силно задуха.

Вълните с настървение затропаха по желязната кутия на танкера.

В това време, борейки се с бурните вълни, моряците издърпваха цистерните към борда, отвинтваха капаците. От кълбата излизаха майсторите и техниците.

Най-накрая остана последното кълбо.

Опанасенко се покачи, хващайки се за дръжките нагоре към отвора и развълнувано извика:

— Другарю Синицки!

Да, само него го няма между спасените. Той трябва да бъде в това кълбо. Гласа прозвуча глухо като в бъчва. Никой не отвори. Опанасенко бързо се спусна в цистерната и след минута измъкна от там намокрена във вода шапка.