Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Золотое дно, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1948 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- K–129 (2014 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Mandor (2014 г.)
Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2,3,4,5,6,7–8/1948–49 г., 1,2,3,4/1949–50 г.
История
- — Добавяне
Нови срещи
В това необикновено топло утро, когато бетонната пътечка на бакинския аеродрум изглеждаше нажежен до бяло, зад решетестата ограда, сред група посрещачи на самолета, стоеше млад човек с букет големи бели цветя.
Вятърът развяваше полите на леката му копринена куртка, която със своята белота подчертаваше загорялото лице и синкаво-черните коси. Вдигнал глава, той се вглеждаше в небето, мигаше от слънцето и се обръщаше на разни страни като че ли очакваше самолетът да се покаже от всяка страна.
В кулата на аерогарата, на екрана на радиолокатора, по трепкащото поле пробягна силуета на самолет. Ето, тъмното петно изчезна от екрана. Дежурният при локатора погледна през прозореца и видя крилатата сянка, бягаща по бетонираната пътека.
Към самолета бързаха посрещачите.
Най-отпред бързо вървеше човекът с цветята. Спуснаха алуминиевата стълбичка. В тъмния отвор на вратата се показа Сайда. Зад нея беше Синицки с нейното куфарче. Той не каза нищо на Саида за белото кълбо, може би само така му се стори? Може ли няколко години след войната да има още мини?
Пък и такива никой път не е имало в Каспийско море.
Човекът с букета мълчаливо подаде на Саида увехналите цветя и й каза нещо шепнешком.
Стъпвайки от крак на крак Синицки постави на земята куфарчето и започна смутено да разглежда дръжките на диктафона. Струваше му се неудобно сега да напомни своето присъствие. Следейки изпод вежди изражението на лицето на Саида, момъкът почувствува нещо като лека завист. Е, разбира се, нима Саида ще обърне внимание нему? Нима той може да се сравнява с този човек, който сега посреща Саида? Не разбира се… Синицки далеч не прилича на него. Какво е той пред него? Малчуган, който още нито един път не се е бръснал. Детенце със сини очи. Синицки въздъхна. Никой не му дава седемнадесет години! А той даже шапка почна да носи за да изглежда по-стар. Нищо не помага. И в трамвая, и в автобуса често се обръщат към него: „Момче, вземете моля един билет!“ Синицки се намръщи: „Момче“, Как не ги е срам!…
— Ти нищо не ми писа тези дни, — загрижено каза човекът посрещнал Саида. — Как може така? Аз се безпокоях… чаках…
— Знам, добре знам, — се усмихна Саида. — Ти така търпеливо си очаквал. А ето Александър Петрович ме засипваше с телеграми… Но къде ми е багажа?
— Той е в мене, — смутено проговори Синицки подавайки й куфарчето.
— Не, не този, — се разсмя Санда. — Сега ще го получим и ще ви откараме в града. Вие не знаете къде е нашият институт. Извинете, — изведнъж се сети тя, — не ви запознах. Моят мъж — инженер Хасанов. Вие, изглежда се интересувате от него?
Синицки разочаровано и в същото време облекчено въздъхна: „Така и трябваше“. А нему вече му се струваше, че той се влюби в тази девойка.
Казват, че това е твърде глупаво състояние!
Недалече от самолета, видимо очаквайки някого стояха туристите с пушките в калъфи. Кучетата, които измъкнаха от самолетите и сега лениво скимтяха с изплезени езици, лежаха в краката на ловците. Синицки забеляза дама с огнени коси. Тя оживено разговаряше с туристите. До студента достигаха откъслечно английски думи. Той обърна внимание на нейното облекло. Около полите на роклята й бяха избродирани кучета. Когато дамата рязко се обръщаше, те се нахвърлиха едно на друго. Живите кучета, които лежаха в краката на ловците, недоволно следяха портретите на своите роднини. Ясно беше, че на тях, както и на Синицки, им се струваше, че такава портретна галерия на рокля не е съвсем уместна. Той неволно погледна Саида и се усмихна: „Колко е хубава в простия бял костюм!“
Към самолета по изгорялата трева бягаше момък, почти връстник на Синицки. Той по всичко личеше бързаше много търсейки мимоходом с очи, прилични на блестящи сливи, някой от пристигналите. Това беше Нури, сътрудника на института, в който работеше Саида. Като видя Саида той се хвърли към нея и зарадвано завика:
— Салам Саида! Да тръгваме по-скоро. Александър Петрович не може да те дочака. Всеки ден пита за тебе.
— Какъв Александър Петрович? — малко удивено запита Хасанов обръщайки се към Саида.
— Василев.
— Този ли, които дойде преди три дни при нас? Ти откъде го познаваш?
— Срещнахме се в Москва.
Хасанов едва забележимо сви рамене и замлъкна. Саида грижливо наблюдаваше товаренето на куфарите в колата.
— По-внимателно, — изведнъж завика Нури на носачите, — това не са ви стафиди! — след това той отърча до един от тях, и миролюбиво добави: — Това са апарати. Трябва да се разбере… Трябва да се носят като кристална ваза. А така… — той махна с ръка във въздуха — така и баба ми може, — завърши той с разпространената в Баку поговорка.
— Как вървят успехите на Василев? — Саида запита внимателно Хасанов.
— Не съм чувал — намръщи се той.
Саида помълча.
— От твоите работи много се интересуват в министерството. Говориха ми…
— Това ще кажеш на Василев, а също и за неговите работи.
— Да… също. Те действително са много нужни. Между другото, — нерешително добави Саида, — аз съм назначена в групата на Василев.
— Ти искаш да кажеш „между другото“? — сдържано забеляза Хасанов. — А аз нищо не знаех и разчитах на твоята помощ.
— Но ти сам знаеш че той не може без мене.
— Ти по-добре знаеш…
Хасанов погледна увехналия букет, замълча и заедно със Синицки и Саида се отправи към колата.
Откритият автомобил с трепкащ прът на антената излетя от аеродрума. След него се понесе зелена кола, прилична на сплескана краставица. В нея седнаха ловците с кучетата.
Градът е далече… Като синя лента бяга шосето, в асфалтното огледало се оглежда небето.
Слънцето жари, няма ветрец. Земята е светла с едва жълтеникав оттенък. През ранна пролет тук растеше трева, а сега от нея е останала само тънка златиста сламица.
Хасанов мълчаливо седеше на кормилото и рядко се обръщаше към Саида която разказваше нещо на Синицки.
Колата се приближаваше към града. Ето вече неговите покрайнини.
— Ето така наречения Черен град — Саида с кимване на главата показа близките постройки. — Е как, — усмихна се тя, — прилича ли?
Отстрани прехвърчаха белите каменни стени на нафтопреработващите заводи, светлите здания на розови, люлякови, кремави жилищни домове, зеленината на парковете, дворци на културата, клубове, кина, и боядисаните с бяло стъбла на младите дървета.
Но ето свърши се Черния град. Колата се плъзгаше по-нататък по гладкия асфалт. Изведнъж Хасанов си спомни, че Саида обеща да покаже на студента къде се намира техният институт. Косата спря и зави назад. Синицки с удивление забеляза, че зелената машина също зави след тях.
Назад пътуваха по друг път, по крайбрежието. От едната страна на улицата се извисяваха угледни светли здания, а от другата се простираше зеленината на булеварда. Колата летеше, увеличавайки скоростта. През шумящите от вятъра листа, трепкаха като парчета разбито огледало, късове от ослепителното море.
Синицки с любопитство гледаше встрани. Струваше му се, че той много пъти е бил тук, ходил е по тези улици, сред зданията от светло сив камък, големите витрини, грамадните табла с отдавна познат човек, името на когото не си спомня. На кой град прилича Баку? Може би на Ленинград? Да, разбира се, особено тези централни улици.
И, като че ли само слънцето, палещото южно слънце, дълбоките черни сенки, небето с ослепителна синевина и морето с неповторим син цвят отличават този град от неговия северен събрат.
Машината зави встрани.
— Погледнете в дясно — това е улица Шаумян, зданията тук са сравнително нови. Построени са преди самата война — каза Саида, показвайки широка улица, застроена с високи здания в сиво люляков цвят, с бели линии на прозорците, балконите, вратите, със строги праволинейни украшения.
Улицата пробяга и се скри. Блеснаха стъклата на зелената будка с надпис „Вода“. Архитектът й е предал такава невероятна аеродинамическа форма, че на Синицки се стори, че ей сега будката ще се откъсне от мястото си и ще полети след колата.
Ето ново розово здание с бели колони на покрива. Изглежда, че колоните поддържат дълбокия небосклон, спуснал се така ниско над тях.
— Това е кино „Низами“, построено също преди войната.
— Знаете ли какво ме учудва, — с досада каза Синицки. — Ние съвършено не познаваме този град. Ние не познаваме третия по големина град в нашата страна. Спомнете си колко е писано за други градове. С Ленинград е запознато всяко дете. Кой не знае Невския проспект, Адмиралтейството, Литейная, а да не говорим за Москва, за нея знаят всички, и това е напълно естествено. Но ето например, Киев, кой не е запознат с него? Кой не е слушал названията Крещатик, Владимирската могила, Лавра? Одеса с нейните стълбища също я знаят. А кой може да каже коя е главната улица в най-големия след Ленинград и Москва град, в Баку?
Синицки замълча и помисли: „Какъв прекрасен, светъл град, бели радостни улици и огледално блестящ асфалт, в които се оглеждат облаците!“
Момъкът още веднъж искаше да погледне пътя. Той се обърна назад. В далечината се виждаше зелената машина.
* * *
Синицки седеше на хотелския балкон. Той чакаше нетърпеливо кога ще може да отиде в празник при Хасанов. Инженерът сам го покани!… Навярно много добър човек е Хасанов. Само че от нещо е недоволен. Нима така би се чувствувал на мястото на този изобретател Синицки.
Момъкът стана и се разходи по каменния под на балкона.
Чудесен град!
Той за пръв път видя Каспийско море, кораби, далечните кули, яхтите, с жълтеникави платна.
Дим от параход се вдигаше като стълб, също като в мразовит ден.
Беше много топло.
Той погледна към крайбрежието. Сребристо зеления пояс на булеварда, храстите от ярко розови олеандри, леки, някакви тъмночервени цветя, недалече бялата плетена ограда на басейна и до нея се извисява като паметник на отдавна минали векове, строгата Девича Кула. Тя прилича на две гигантски тръби.
Синицки седна в креслото, по навик прекара пръсти по непослушните коси след това извади от джоба диктафона, погледна го, завъртя ръчката и помисли: „Какво да правя с него? За сега той е само записка книжка, трябва да се измисли нещо. Може би да води дневник? Да опитаме!“ Той включи апарата и го поднесе до устата си.
— Аз ще ти говоря всичко интересно, което забележа, а твоята работа е да го записваш. Точка! — твърдо проговори той и превъртя дръжката.
— Точка! — в същата интонация повтори апаратът.
— Ето, това е прекрасно! Ти ще бъдеш моя дневник. — Синицки пак превъртя ръчката.
— … дневник, — послушно повтори апаратът.
— Вечер аз ще ти разказвам всичко което се е случило през деня. — Синицки сложи на колене диктафона и се замисли. Видя ли той бялото кълбо? Защо пред очите му се изпречи лицето на човека с квадратните очила? „Не, няма нищо такова? А зелената кола? Защо тя зави след тях? Глупости! Обикновено съвпадение. Вие уважаеми Николай Тимофеевич, просто сте прочели много детективски романи. Това е всичко… Тука и без това има много неразбрани неща“.
С какво, например се занимава Саида? Какво работи тя в института? И кой е този Василев?…
Синицки пъхна апарата в джоба си и закрачи по балкона.