Владимир Немцов
Златното дъно (28)

За тях няма нищо невъзможно

Утрото изглеждаше необикновено.

Слънчевите лъчи се стараеха да се втурнат към водата през мъглата надвиснала над главите като купол от опалово стъкло. Лъчите се простираха като ветрило над нея, трепереха и се преливаха в спектъра на дъгата като безбройно тънки цветни прозрачни нишки…

Рустамов и Агаев стояха на борда на танкера.

— Да, аз забравих да ти кажа — бързо заговори Агаев, обръщайки се към парторга. — Помниш ли, че миналата година ни изпратиха за мнение предложението на американския нафтен концерн?

— Да, запознах се с него. Но струва ли си сега да си спомняме за него?

Рустамов гледаше насмешливо изпод вежди.

— Няма какво да се прави, за това ми напомниха рибарите, — директора сви рамене от досада. — Тогава те предлагаха начин за търсене на нафта в морето, за което смятаха да се приспособи подводница.

Рустамов се усмихна иронично.

— Стара история!

— Да, но те твърдяха, че това е единствения начин за търсене, въпреки, че не можеше да се пробива от подводница. Аз помня, че те дори предлагаха да се купят патенти за някакви детайли от такова съоръжение.

— И ето, представете си, — продължи директорът, — днес задокеанските банкери изпратиха телеграма вече направо до нас в института.

— Както искате?

Директорът вдигна рамене.

— Ние имаме интересна пословица, — лукаво се намръщи Агаев. — „И без петел се съмва“… Така им отговори, — разсмя се той и заедно с Агаев се приближи до Василев.

— До вечерта мъглата ще се вдигне, — забеляза Рустамов, гледайки нагоре. — Нали така? — обърна се той към Василев.

— Не знам, — намръщи се инженерът. — Според мен, това не е толкова важно. Вие обещахте да ми кажете за подводния дом.

Рустамов лукаво се усмихна.

— Защо говориш напразно за него. Ние имаме такава пословица „По-добре да видиш един път, отколкото да чуеш хиляда пъти“… Истина ли е, Джафар? Ти как…

Той не успя да завърши фразата.

Съвсем близко до танкера, може би на някакви си тридесет метра от него, водата закипя, замятаха се взели се неизвестно от къде високи вълни. И ето, на повърхността на водата се показа изпъкналия и блестящ гръб на някакво фантастично чудовище…

Той постепенно растеше, издигайки се нагоре. Сякаш някакъв огромен кит бе решил да изплува на повърхността, за да подиша…

Ето вече съвсем изплува от водата елипсообразният купол… Той стърчеше сред играещите вълни като гигантско сребърно яйце…

Необикновен дом израстваше пред очите.

Показа се балкона… Да, именно балкон, препасващ стоманеното яйце… Той имаше решетчеста ограда. Водата пръскаше през нея, хлъзгайки се надолу като широк водопад.

Домът бавно се издигаше над водата. Под балкона се облещиха жълто-светещите очи на прожекторите. Те равнодушно гледаха обкръжаващите ги…

В един от тези кръгли прозорци се мерна тъмна фигура. На Синицки му се стори, че стоманеното чудовище лукаво му намига с едно око.

Най-после домът престана да расте. Из под водата излязоха гъсеничните вериги. Всяко звено на веригата напомняше на огледална повърхност. Синицки помисли: а какво ли би станало, ако този дом излезе из водата и потегли из бакинските улици да си търси място?… Младежът се усмихна, представяйки си как този дом пътешествува из улиците… Шляп, шляп с гъсениците… Домът се спуска надолу по „Комунистическа“… Тясно му, той размества другите домове…

Загасиха светлината на прожекторите. На балкона нещо зашумя. Бавно се повдига нагоре тежка кръгла врата. Тя надвисна над черния отвор на страничния люк, като покрив над веранда.

Танкерът се приближи толкова до дома, че можеше да се различават заварените шевове на балконските решетки.

Всички застанаха в очакване.

Държейки се за борда и наклонявайки се с цялото си тяло, капитанът на танкера стоеше в напрегнато внимание, а редом с него по целия борд точно в същата поза се беше построила цялата му команда.

От вратата дълго не се показваше никой, като че ли изпитвайки търпението на командата и пътниците на кораба… Най накрая от черния кръг на балкона излезе човек в кожен костюм.

И, също като в театър, в същия този момент през мъглата се провря ослепителен лъч… Но това не беше светлината на прожектор, насочен от ръката на опитен осветлител.

Слънчевият лъч се плъзна между разкъсаните от вятъра парчета мъглив памук и заигра по лицето на радостен и развълнуван човек. Това беше Хасанов. Той премига, закри очите си от ярката светлина, след това отново ги откри, гледа внимателно всеки от своите приятели, стоящи на борда, усмихна им се приветливо и… видя Василев.

Той не повярва. Опирайки се с ръка в перилата на балкона, като че ли готвейки се да скочи при него на палубата, Хасанов не можеше да откъсне погледа си от познатото лице.

— Салам, Ибрахим, — дочу той гласът на Рустамов.

— Как, познаваш ли го?

Хасанов не можеше да мръдне от мястото си. Той протягаше към Василев треперещите си от вълнение и умора ръце.

Танкерът бавно се приближава с десния си борд до огледалните плоскости на гъсениците. Сега Хасанов ще се срещне с конструктора на подводния дом… Ще му предаде неговото творение… Той добре знае, че за Василев не може да има по-добър подарък. В него е целия му живот.

Хората мислят за щастието различно. Спомнят си, търсят в преживения живот припламванията на особено ярки минути.

За инженер Хасанов тази минута настъпи сега… Той тича надолу по стълбата към долния отвор и оттам прехвърлят мостчето до борда на танкера. Ето той вече е на палубата. Към него се приближава Василев.

— Трудно ми е да говоря, — глухо, почти шепнейки, каза той, стискайки ръката на Ибрахим. — Ти сам знаеш, какво направи за мене… И не само за мене. — Той замълча и, вглеждайки се тревожно в очите на Хасанов, запита: — Ти го видя… Ти вярваше ли в него?

— Аз вярвам в тебе, Александър Петрович, — подчерта Ибрахим. — Ти си голям инженер… Твоите танкове ще тръгнат по дъното. Те ще бъдат много. И, може би, не само тука… Те ще тръгнат по дъното на океаните… Ще ни открият нови богатства.

— Ние ще работим заедно. Разбра ли, заедно… — Василев го прегърна през рамо и запита: — Но как ти можа да го извлечеш? Скъпоценна е твоята глава!

— Ето сега, значи, че не всички наши пословици са правилни, — неочаквано заключи Рустамов, приближавайки се заедно с директора към инженерите.

— Не може да бъде! — иронично забеляза Агаев, изваждайки лулата от устата си.

— Защо да не може? Може. Ето например: „Вещта е хубава, когато е нова, а приятелят, когато е стар“. Неправилно, не винаги става така. Ето погледни — посочи той инженерите, — съвсем нови приятели, но кой може да каже, че тяхната дружба не е истинска?…

Примижвайки от слънцето, на палубата стояха всички обитатели на подводния дом. Тук беше и Саида, която беше успяла да долети с водосамолет. Сега тя ще се заеме с нови апарати заедно с приятелите си… Подводния дом… Плаващия остров… Работата в неизследваната област. Нейните приятели стоят до нея… Можеше ли тя да мисли за такава щастлива среща?

Старият майстор-пробивач Ага Керимов не можеше да откъсне очите си от човека, който спаси неговия живот и живота на другарите му. Майстор Пахомов крадешком изтриваше неволните си сълзи на радост. Щастливия Нури гореше от нетърпение да скочи от балкона направо на палубата, за да се убеди със своите ръце в реалното съществуване на Александър Петрович. И всички: техниците, пробивачите, монтьорите, — всички те бяха развълнувани от срещата с Василев.

— На мен ми е трудно, да говоря, — започна Василев пламенно и развълнувано. — Аз още не мога да се опомня от всичко това, което видях сега. Колко много направихте за мене всички вие, скъпи приятели! Не могат да се намерят думи за благодарност, — той до болка стисна стоманените перила на борда на танкера. — Народа е свикнал да нарича всичко най-ценно злато. Така наричат и нафтата, — продължи той, спирайки погледа си на лицата на другарите си. — Но може ли това да се сравнява с най-прекрасното, което има в нашата земя… с човека?…

Тези дни Рустамов ми показваше вашите лозя. Скромни с нищо не забележими клони лежат на пясъка, но само ако се наведеш и повдигнеш някой клон и веднага ще блесне истинското злато на чудесните гроздове.

И на мен ми се струва, че ако се вгледаме внимателно наоколо, ако се разходим по улиците и полетата, ако погледнем в заводските работилници, шахтите, лабораториите, училищата и кабинетите, във всяка къща — навсякъде ще срещнем златния съветски човек. И, честна дума, аз не мога да намеря друго по-подходящо название.

Мъглата съвсем се разсея и домът на инженер Василев светна на слънцето също като айсберг с куполоподобен връх.

Директорът на института искрено се любуваше на това величествено съоръжение и едновременно съобразяваше: а все пак какъв месечен план за пробиване със сонда може да се даде на една такава пълзяща пробивна?…

— Трябва да бързаме, — каза Рустамов. — Вече ни чакат в града.

— Аз ще остана тук, в дома, — реши Василев, приближавайки се с Хасанов към мостчето.

— Не бива, Александър Петрович, — възрази Рустамов. — Там всички ще искат да те видят жив. Няма да ни повярват, че сме те намерили. Не може по никакъв начин, ще обидим всички.

Василев се спря нерешително до мостчето. Той изглеждаше се колебае. Разбира се, трябва да се отиде в града. Иначе е неудобно… Но твърде голямо е изкушението сега, именно сега, да прегледа, да провери всичко до последния винт в подводния дом. Да се срещне отново с него, да премине по неговите коридори, да влезе в щурманската стаичка, в пробивната…

Рустамов чувствуваше как се иска на инженера да се върне отново при своето създание, но той знаеше също така и неговото съмнение.

— Виж какво, скъпи, — обърна се той към него. — Две дини под една ръка не могат да се носят, така казват при нас… Трябва да се избира. Аз те моля, разбираш ли. Трябва да вървим в града.

— Две радиограми! — запъхтян, изтича към Агаев разрошен момък от радиокабината.

Директорът отвори първо едната след това и другата и топло се усмихна:

— Много се безпокоят за тебе, Александър Петрович, питат, не можеш ли ти, а също така и другаря Синицки и Ибрахим днес да отидете при нашите ръководители… Тази радиограма е от ЦК и от Министерския съвет на републиката.

— А тази…

— Ти не се безпокой, — обърна се Ибрахим към Василев: — всички мотори работят нормално, освен повредения в пробивната, подводния дом съвсем не е пострадал…

Василев решително закрачи обратно по палубата, поглеждайки всяка минута балкона на подводния дом. Той не можеше да намери думи за изпълнилите го чувства. Спрял се редом до Мариам, инженера все още не откъсваше погледа си от своето съоръжение… Изглежда, като че ли той не го е виждал дълги години.

— А тази радиограма — продължаваше директорът, — е от Москва… Ето как бързо всичко стана известно… Поздравляват те с голямата победа, с откриването на нови нафтеносни пластове в такива дълбочини, където още не се е спускал никой човек. А тебе също поздравляват, Ибрахим, за сполучливото извличане на подводния дом. Желаят ви щастлива съвместна работа…

Василев се чувствуваше развълнуван и смутен.

Вдигнаха мостчето… Машината забръмча… Някъде с шум запляска вода… И ето бавно започна да се отдалечава от борда стоманеното куполообразно съоръжение. На Василев му се струваше, че не съдът се отдалечаваше от подводния дом, а самия дом постепенно се отдалечава от него.

Слънцето клонеше към хоризонта. Неговите лъчи падаха върху подводния дом; изглеждаше че над водата е изплувал огромен златен къс.