Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Testament, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
levent (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1999

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-68-8

История

  1. — Добавяне

9

Спречкванията ставаха все по-ожесточени, така че наследниците на Фелан започнаха да разговарят повече с адвокатите си, отколкото помежду си, и да прекарват по-дълго време в канторите им. Мина цяла седмица, без да се появи завещанието, без да се спомене нищо за изпълнението му. Всички виждаха новото си богатство, но просто не бяха в състояние да го докоснат. Това още повече повишаваше напрежението. Неколцина адвокати бяха уволнени и заменени с други.

Мери Рос Фелан Джакман уволни своя, защото не вземаше достатъчно скъпо на час. Съпругът й беше преуспяващ ортопед с множество делови интереси. Занимаваше се с адвокати всеки ден. Новият се казваше Грит, беше речовит и влезе с гръм и трясък в операцията срещу шестстотин долара на час.

Докато чакаха, наследниците също така трупаха и дългове. Подписваха се договори за огромни къщи, доставяха се нови коли, наемаха се консултанти за всевъзможни поръчки — проектиране на покрит басейн, откриване на най-подходящия частен реактивен самолет, съвет за най-добрите породи състезателни коне. Когато наследниците не се караха помежду си, пазаруваха. Изключение правеше Рамбъл, но само защото беше малолетен. Мъкнеше се непрекъснато с адвоката си, който трупаше дългове заради клиента си.

Понякога нещата се решаваха с лавина от съдебни процеси и това започваше с едно първо втурване към съдебната зала. След като Джош Стафорд отказваше да разкрие завещанието и същевременно бе намекнал, че може би се съмнява във вменяемостта на Трой Фелан, адвокатите на наследниците най-накрая изпаднаха в паника.

Десет дни след самоубийството Харк Гетис отиде до съда на окръг Феърфакс, Вирджиния, и внесе иск „за принудително разкриване на последната воля и завещание на Трой Л. Фелан“. С финеса на амбициозен адвокат, с когото всички би трябвало да се съобразяват, той подхвърли новината на един репортер от „Поуст“. Разговаряха цял час след подаването на иска, с някои неофициални коментари и други, посветени на славата на адвоката. Фотографът направи снимки.

Странното бе, че Гетис бе подал иска от името на всички наследници на Фелан. Бе вписал имената и адресите им, сякаш бяха негови клиенти. Изпрати им копия по факса веднага щом се върна в кантората си. Само няколко минути след това телефонът се подпали.

Статията в сутрешния брой на „Поуст“ беше украсена с голяма снимка на Харк, леко намръщен, подпрял брадичка с ръка. Статията беше дори по-голяма от това, което бе предполагал. Прочете я много рано сутринта в едно кафене, после бързо подкара колата си към кантората.

Два часа по-късно, малко след девет, канцеларията на съда във Феърфакс се изпълни с адвокати — доста повече от обикновено. Пристигаха на малки компактни групи, говореха на служителите с кратки, сбити изречения и полагаха всячески усилия да не си обръщат внимание едни на други. Исковете им бяха формулирани различно, но всички държаха на едно и също — да бъдат признати за участници в делото и да видят самото завещание.

В съда в окръг Феърфакс подобни въпроси се поверяваха на един от десетината съдии по произволен принцип. Исковете за завещанието на Фелан попаднаха на бюрото на достопочтения Ф. Пар Уайклиф, на трийсет и шест, юрист с малък опит, но с големи амбиции. Той се развълнува истински от възможността да се занимава с този престижен случай.

Кабинетът му беше в сградата на Окръжния съд и през цялата сутрин съдия Уайклиф преглежда подадените в канцеларията документи. Носеха му исковете, а той ги четеше веднага.

След като нещата се поуспокоиха, той се обади на Джош Стафорд и се представи. Поговориха любезно в продължение на няколко минути, предпазливо и сдържано, защото се задаваха по-тежки проблеми. Джош никога не бе чувал за съдия Уайклиф.

— Има ли завещание? — попита съдията най-накрая.

— Да, има, ваша светлост. — Джош подбираше думите си внимателно. В щата Вирджиния укриването на завещание беше престъпление. Ако съдията искаше да знае, просто трябваше да му каже.

— Къде е то?

— При мен в кантората ми.

— Кой е изпълнителят?

— Аз.

— Кога възнамерявате да пристъпи към изпълнението му?

— Клиентът ми пожела да изчакам до петнайсети януари.

— Хм… Някаква конкретна причина?

Имаше такава. Трой искаше алчните му деца да се впуснат в безразсъдно харчене още веднъж, преди да дръпне килимчето изпод краката им. Това беше жестоко и зловещо — типично за Трой.

— Нямам представа — отвърна Джош. — Завещанието е саморъчно написано. Мистър Фелан го подписа секунди преди да се самоубие.

— Собственоръчно написано завещание?

— Да.

— Вие не бяхте ли с него?

— Бях. Това е дълга история.

— Може би трябва да я чуя.

— Може би.

Джош имаше ужасно много работа. Уайклиф нямаше, но говореше така, сякаш всяка минута му е планирана. Уговориха се да се срещнат на обяд, на сандвич в кабинета на съдията.

 

 

Серджо не хареса идеята Нейт да пътува до Южна Америка. След близо четири месеца при строгия режим в клиниката, където вратите и прозорците бяха заключени, а по-нататък невидим надзирател с пушка наблюдаваше пътя и където телевизията, филмите, игрите, списанията и телефоните бяха под постоянен контрол, връщането към нормалния свят нерядко имаше травматизиращ ефект. Връщането през Бразилия беше повече от рисковано.

На Нейт му беше все едно. Не беше в клиниката по нареждане на съда. Джош го бе изпратил там и след като искаше от него да си поиграе на криеница в джунглата, нямаше нищо против. Серджо можеше да приказва каквото си иска.

Седмицата преди изписването се оказа кошмарна. Диетата, напълно лишена от мазнини, сега стана с ниско съдържание на мазнини. Започнаха да му дават неизбежните съставки като сол, пипер, сирене и краве масло, за да подготвят организма му за злините на външния свят. Стомахът му се разбунтува и той отслабна с още килограм и половина.

— Това ще ти създаде само бегла представа за нещата, които те очакват там — казваше Серджо доволно.

По време на терапевтичните сеанси се караха, което беше нещо обикновено за клиниката Уолнът Хил. Кожата на пациентите трябваше да загрубее, острите им ръбове трябваше да се загладят. Серджо започна да се отчуждава от пациента си. Твърде често сбогуването беше болезнено и предпочиташе да скъси сеансите и да се държи високомерно.

Съзрял края, Нейт взе да брои часовете.

 

 

Съдия Уайклиф се поинтересува от съдържанието на завещанието, но Джош любезно отказа да го коментира. Ядяха пикантни сандвичи на масичката в малкия кабинет на съдията. Законът не го задължаваше да разкрие какво пише в документа, поне на този етап. Уайклиф просто преминаваше чертата с въпроса си, но любопитството му беше разбираемо.

— Донякъде съчувствам на подалите тези искове — отбеляза той. — Те имат право да знаят какво пише в завещанието. Защо трябва да се отлага?

— Просто изпълнявам волята на клиента си — отвърна Джош.

— Рано или късно ще трябва да го оповестите.

— Разбира се.

Уайклиф придърпа бележника си до чинията и присви очи над очилата си.

— Днес е двайсети декември. Преди Коледа не можем да съберем всички. Какво ще кажете за двайсет и седми?

— Какво имате предвид?

— Тогава да се прочете завещанието.

Идеята изведнъж се хареса ужасно на Джош и той едва не се задави с парче кисела краставичка — да съберат всички заедно в тясната съдебна зала на Уайклиф, наследниците на Фелан, антуража им, новите им приятели и използвачите около тях, самодоволните им адвокати… Разбира се, пресата също щеше да бъде уведомена. Докато дъвчеше следващото парче краставичка и гледаше малкия си черен бележник, едва сдържаше усмивката си. Вече чуваше стенанията и пъшканията, долавяше потреса, пълното изумление, сподавените ругатни. После, когато осъзнаеха как е постъпил с тях любимият им баща, щеше да има и ридания.

Това щеше да бъде зловещ, славен, абсолютно уникален момент в историята на американските съдилища и Джош изведнъж стана нетърпелив.

— Нямам нищо против — кимна той.

— Добре. Ще уведомя страните веднага щом успея да определя кои точно са те.

— Ще е от полза да знаете, че има шест деца и три бивши съпруги, така че има девет групи адвокати.

— Надявам се съдебната ми зала да ги побере.

Ще се пръсне по шевовете, едва не каза Джош. Наблъскани един до друг хора, пликът се отваря при пълна тишина, никой не смее да помръдне, после се чуват изумяващите думи.

— Предлагам вие да прочетете завещанието — каза Джош.

Уайклиф възнамеряваше да го направи. И той като Джош си представяше претъпканата зала. Това щеше да е един от най-интересните моменти в кариерата му — да прочете завещание, което разпределя единайсет милиарда.

— Предполагам, че ще възбуди някои страсти — отбеляза съдията.

— И то какви.

Негова светлост се подсмихна.