Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Testament, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
levent (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1999

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-68-8

История

  1. — Добавяне

11

Един час преди зазоряване самолетът започна да се спуска. Беше проспал закуската и когато се събуди, стюардесата веднага му донесе кафе.

Появи се град Сао Пауло — огромна площ от осемстотин квадратни мили. Нейт гледаше морето от светлини и се питаше как е възможно в един град да живеят двайсет милиона души.

Пилотът заговори забързано на португалски — пожела добро утро и още доста неща, които Нейт изобщо не разбра. Английският превод, който последва, не беше много по-разбираем. Никой не можеше да го принуди да прекоси такава голяма страна със сумтене и ръкомахане. Езиковата бариера го разтревожи до известна степен, но всичко приключи, когато една хубава бразилска стюардеса го помоли да закопчае колана си.

Летището беше горещо и претъпкано. Нейт взе брезентовата торба, мина с нея през митницата, без никой да му обърне внимание, после я регистрира за полета на „Вариг“ до Кампо Гранде. След това намери едно барче с окачено на стената меню, посочи и каза:

— Еспресо.

Касиерката маркира на касовия апарат, намръщи се на американската банкнота, но я прие. Един бразилски реал се равняваше на един американски долар. Сега вече имаше и няколко реала.

Отпи от кафето, застанал до някакви шумни японски туристи. Наоколо се чуваха и други езици — немски, испански. Съжали, че не си е купил разговорник, така че да може да научи някоя и друга дума.

Постепенно се почувства изолиран. Беше самотен, макар сред такава тълпа. Не познаваше никого. Малцина знаеха къде се намира в момента, на още по-малко им пукаше. Навсякъде наоколо пушеха и той излезе навън, на вътрешната тераса, от която се виждаше таванът, две нива отгоре и приземният етаж долу. Започна да се разхожда сред тълпата безцелно, понесъл тежкия си куфар. Мислено ругаеше Джош, задето го е напълнил с толкова боклук.

Чу силна английска реч и се запъти нататък. Край гишето на Юнайтед Еърлайнс се въртяха няколко бизнесмени от Детройт и той седна край тях. Разбра, че в Детройт вали сняг и че бързат да се приберат за празниците, след като са били тук заради някакъв тръбопровод. Скоро Нейт се умори от дрънкането им — излекуваха всякаква носталгия по дома.

Липсваше му Серджо. Последната седмица от престоя му в клиниката го бяха настанили в специално междинно отделение, където се отделяше специално внимание на подготовката за външния свят. Мястото и режимът в него не му допадаха, но сега си даваше сметка, че е имало полза. Няколкото дни за преориентиране просто бяха необходими. Може би Серджо беше прав. Обади му се от обществен телефон и го събуди. В Сао Пауло беше шест и половина, но във Вирджиния беше едва четири и половина.

Серджо не се разсърди. Това му беше работата.

* * *

В самолета за Кампо Гранде нямаше първа класа, нито пък свободни места. Нейт с удоволствие забеляза, че всички физиономии са скрити зад сутрешни вестници, при това най-различни. Ежедневниците бяха лъскави и модерни на вид, като тези в Щатите; четяха ги хора, жадни за новини. Може би Бразилия не беше толкова изостанала, колкото си мислеше той. Тези хора можеха да четат! Самолетът, „Боинг 727“, беше чист, а кабината наскоро бе преоборудвана. На количката с напитките видя кока-кола и спрайт и се почувства почти у дома.

Седнал на двайсетия ред до прозореца, Нейт забрави записките за индианците на коленете си и започна да се наслаждава на гледката долу. Имаше много зеленина, полегати хълмове, тук-там животновъдни ферми и червени прашни пътища, които ги свързваха. Почвата беше оранжева на цвят, модерни магистрали нямаше.

След известно време съзря асфалтирано шосе, по което се движеха автомобили, и пилотът ги поздрави с добре дошли в Кампо Гранде. Видя високи сгради, струпани в центъра, задължителния футболен стадион, множество улици и автомобили. Всички покриви бяха с червени керемиди. Благодарение на старателността, типична за големите фирми, разполагаше с почти пълна информация за града, несъмнено подготвена от някой младши партньор, който работи за триста долара на час. Като че ли имаше някакво значение за конкретната му задача. Шестстотин хиляди жители. Център на търговията с добитък. Множество скотовъдци. Бърз икономически растеж. Модерни съоръжения. Много хубаво, но защо този труд? Дори нямаше да прекара нощта там.

Летището му се стори твърде малко за такъв град, но после си даде сметка, че сравнява всичко с мащабите на Щатите. Стига толкова. Когато се появи на вратата на самолета, го облъхна горещина. Беше поне трийсет градуса. Два дни преди Коледа, а той се припичаше в южното полукълбо. Примижа от силната светлина, стисна здраво парапета и заслиза.

Успя да си поръча нещо за хапване в един ресторант на летището и когато му го донесоха, с удоволствие установи, че би могъл да го изяде. Сандвич от печено пиле с необичайно на вид хлебче и пържени картофи, също толкова хрупкави, колкото във всеки снекбар в Щатите. Започна да се храни бавно и да наблюдава пистата в далечината. Преди да преполови сандвича, кацна двумоторен витлов самолет на Еър Пантанал и след малко спря пред терминала. Слязоха шест души.

Нейт престана да дъвче и изведнъж го обзе страх. Най-често катастрофираха подобни самолети по вътрешните линии, ако се съдеше по репортажите на Си Ен Ен. Но ако този се разбиеше, никой нямаше да си направи труд да съобщи.

Самолетът обаче изглеждаше солиден и чист, дори донякъде модерен, а пилотите бяха с безупречни униформи — като истински професионалисти. Продължи да се храни. Мисли позитивно, каза си.

След това се шля из терминала близо час. Купи си разговорник и се зае да учи думи. Прочете няколко реклами за приключения в Пантанал — на английски това се наричаше екотуризъм. Имаше бюро за автомобили под наем, бюро за обмяна на валута, бар с реклами за бира и подредени по рафтовете бутилки уиски. Край входа видя коледно дръвче с една-единствена гирлянда от крушки, които светеха в такт с бразилска коледна песен. Въпреки усилието си не можа да не се замисли за децата си.

Беше денят преди Коледа. Не всички спомени бяха болезнени.

Качи се на самолета със стиснати зъби и изопнат гръб, после спа през по-голямата част от едночасовия полет до Корумба. Малкото летище там беше влажно и претъпкано с колумбийци, които чакаха полет за Санта Крус. Бяха понесли кутии и чанти с коледни подаръци.

Намери такси — стара, мръсна мазда, чийто шофьор не знаеше и дума английски, но това беше без значение. Нейт му показа надписа „Хотел Палас“ на описанието на маршрута си и той веднага подкара.

Според друга информация, подготвена от служителите на Джош, Корумба имаше деветдесет хиляди жители. Намираше се на река Парагвай на боливийската граница и отдавна се бе провъзгласил за столица на Пантанал. Градът бе възникнал благодарение на търговията и корабоплаването по реката, те го поддържаха и сега.

Въпреки горещината на задната седалка на таксито, градът му се стори приятно, лениво място. Улиците бяха широки, павирани, с дървета от двете страни. Търговците стояха под сенниците на магазините си и чакаха клиенти или разговаряха помежду си. Младежи се шмугваха между колите, възседнали малки мотоциклети, босоноги деца ядяха сладолед по тротоарите.

Когато наближиха центъра, колите изведнъж се наредиха плътно една зад друга и спряха. Шофьорът промърмори нещо, но не беше особено обезпокоен. При такава ситуация колегите му от Ню Йорк освирепяваха и бяха готови да убиват.

Това обаче беше Бразилия, а Бразилия се намираше в Южна Америка. Часовниците тук се въртяха по-бавно. Нищо не беше спешно. Времето не беше важно. Можеш да свалиш часовника си, каза си Нейт, но не го свали. Облегна се удобно и вдъхна нажежения въздух.

Хотел „Палас“ беше в центъра на града, на улица, която се спускаше полегато към река Парагвай, течаща величествено в далечината. Нейт даде на шофьора шепа реали и търпеливо зачака да си получи рестото. Благодари му доколкото можа на португалски: „Obrigado“, шофьорът се усмихна и изломоти нещо, което Нейт не разбра. Вратите към фоайето бяха отворени както всички врати по тротоарите в Корумба.

Първото, което чу, когато влезе, бяха крясъците на няколко души от Тексас. Групата им напускаше хотела, повечето бяха пияни и във весело настроение, радостни, че ще се приберат у дома за празниците. Нейт седна пред един телевизор далеч от тях и изчака, докато освободят терена.

Стаята му беше на осмия етаж. За осемнайсет долара на вечер му бе предоставено доста скромно за американските стандарти помещение, с тясно, много ниско легло. Ако това отгоре беше матрак, значи бе прекалено тънък. За пружина не можеше да се говори. Имаше също бюро и стол, климатик на прозореца, малък хладилник с минерална вода, безалкохолни напитки и бира. Банята беше чиста, имаше сапун и много кърпи. Не е зле, каза си. В края на краищата бе се впуснал в приключение. Хотелът не беше „Риц“, но несъмнено ставаше за нощуване.

Опитите му да се свърже с Джош отнеха половин час. Пречеше езиковата бариера. Телефонистката на хотела знаеше достатъчно английски, колкото да го свърже с оператора на централата, но оттам нататък можеше да се оправи само на португалски. Опита с новия мобилен телефон, но все още не го бяха свързали с местната мрежа. Нейт се изпъна на ниското легло и заспа.

 

 

Валдир Руиз беше нисък и слаб, със светлокафява кожа и малка глава, почти без коса, ако не се броят няколкото кичура, които бяха намазани с нещо лъскаво и пригладени назад. Очите му бяха черни и заобиколени от множество бръчки — резултат от трийсет години сериозно пушене. Беше на петдесет и две. На седемнайсет бе прекарал една година в дома на семейство от Айова като студент на разменни начала по някаква програма на Ротарианския клуб. Гордееше се с английския си, макар че в Корумба не му се налагаше да го използва често. Повечето вечери гледаше Си Ен Ен и американска телевизия, за да го поддържа.

След престоя в Айова бе завършил колеж в Кампо Гранде, после правен факултет в Рио. Бе се върнал в Корумба неохотно, за да работи в малката кантора на чичо си и да се грижи за възрастните си родители. Търпеше ленивото темпо на живота в Корумба от толкова време, че не искаше да си спомня, и непрекъснато си мислеше какво ли би било, ако бе останал в големия град.

Въпреки всичко беше приятен човек и доволен от живота както повечето бразилци. Работеше в малък кабинет, само той и секретарката му, която отговаряше на телефонните обаждания и пишеше на машина. Валдир обичаше да се занимава с недвижими имоти — сделки, договори и други такива. Не ходеше в съда, защото тази институция не беше толкова съществена за практикуващите право в страната. Съдебните дела бяха рядкост. Американската съдебна система не бе успяла да си пробие път толкова на юг. Валдир се удивляваше на нещата, които правеха и говореха американските адвокати по телевизията. Защо толкова се натискат да им обръщат внимание? — питаше се често. Устройваха пресконференции, появяваха се в различни предавания и говореха за клиентите си… Подобно нещо беше нечувано в Бразилия.

Кантората му беше на три пресечки от хотел „Палас“ в обширен сенчест парцел, който чичо му бе купил преди години. Големи дървета хвърляха дебела сянка над покрива, така че Валдир държеше прозорците си непрекъснато отворени. Обичаше тихите шумове на улицата. В три и петнайсет вдигна глава и видя, че някакъв мъж, когото никога не бе срещал, спря пред вратата и заоглежда къщата. Явно беше чужденец. Американец. Разбра, че е мистър О’Райли.

 

 

Секретарката им донесе кафе — силната подсладена напитка, която бразилците пият в малки чашки по цял ден, и Нейт моментално се пристрасти към нея. Седеше в кабинета на Валдир, с когото вече разговаряха като стари приятели, и разглеждаше обстановката — поскръцващ вентилатор на тавана, отворени прозорци, през които долитаха приглушените звуци на улицата, прашни, подравнени папки зад гърба на Валдир, протрити дъски на пода. Беше много топло, но не неприятно. Нейт имаше чувството, че е попаднал в някакъв филм, заснет преди петдесет години.

Валдир се свърза с Вашингтон и поиска Джош. Поговориха малко, после подаде слушалката на Нейт.

— Здрасти, Джош.

Джош явно изпита облекчение, когато чу гласа му. Нейт му разказа за пътуването си до Корумба, като специално подчерта, че се чувства добре, че все още е трезвен и очаква с нетърпение остатъка от приключението.

Валдир отиде в единия ъгъл и се зачете в някаква папка, уж че не се интересува от разговора, но попиваше всяка дума. Защо Нейт О’Райли толкова се гордееше с факта, че е трезвен?

Когато телефонният разговор свърши, Валдир разгъна авиационна карта на щата Мато Гросо до Сул, голям горе-долу колкото Тексас, и посочи Пантанал. Заемаше почти цялата северозападна част на щата и продължаваше в Мато Гросо на север и Боливия на запад. Стотици реки и потоци се преплитаха като капиляри през блатата. Нямаше градове и села. Нямаше магистрали и пътища. Стотици хиляди квадратни мили блата, както пишеше в една от многобройните информации, които му бе подготвил Джош.

Валдир запали цигара и двамата започнаха да изучават картата. В западния й край, близо до Боливия, имаше четири червени кръстчета.

— На тези места има племена — обясни Валдир и ги посочи. — Гуато и ипикас.

— Големи ли са? — попита Нейт, когато за пръв път доби истинска представа за района, който трябваше да претърси, за да открие Рейчъл Лейн.

— Истината е, че не знаем — отговори Валдир бавно, като произнасяше думите старателно. Опитваше се да впечатли американеца с английския си. — Преди сто години е имало много повече. С всяко поколение обаче броят им намалява.

— Какви са контактите им с външния свят?

— Почти никакви. Начинът им на живот не се е променил от хиляда години. Търгуват по малко с лодките по реките, но нямат никакво желание да се променят.

— А знае ли се къде има мисионери?

— Трудно е да се каже. Разговарях с министъра на здравеопазването на щата Мато Гросо до Сул. Познавам го лично, а в неговото министерство имат представа в кои райони работят мисионерите. Освен това говорих с представител на нашето бюро по индианските въпроси. — Валдир посочи две от кръстчетата. — Тук са индианците гуато. Вероятно в този район има мисионери.

— Известни ли са имената им? — попита Нейт, но този въпрос беше ненужен. Според написаното от Джош на Валдир не бяха дали името Рейчъл Лейн. Бяха му казали само, че работи за организацията „Племена на света“, но само толкова.

Бразилецът се усмихна и поклати глава.

— Щеше да е много лесно. Трябва да си даваш сметка, че в Бразилия имат мисии най-малко двайсет американски и канадски организации. Да се влезе в страната ни не е никакъв проблем, не е проблем и да се движиш навсякъде в нея. Особено в слаборазвитите райони. Всъщност никой не се интересува кой ходи там и с какво се занимава. Приемаме, че след като са мисионери, би трябвало да са почтени хора.

Нейт посочи Корумба и след това най-близкото червено кръстче.

— За колко време може да се стигне от тук до там?

— Зависи. Около час със самолет. С корабче ще са нужни от три до пет дни.

— В такъв случай, къде е самолетът ми?

— Не е толкова лесно — отговори Валдир, разгърна още една карта и я разстла върху другата. — Това е топографската карта на Пантанал. Тези тук са фазенди.

— Какво?

— Големи ферми.

— Мислех, че там са само блата.

— Не. Има доста места, които са достатъчно високи, за да може на тях да се отглежда добитък. Тези ферми са създадени преди двеста години и все още съществуват. Само до някои от тях обаче може да се стигне с корабче, така че останалите използват малки самолети. Пистите са обозначени със синьо.

Нейт забеляза, че в близост до индианските райони има много малко писти.

— Дори и да идеш дотам със самолет, след това ще трябва да използваш лодка, за да стигнеш до индианците.

— В какво състояние са тези писти?

— Покрити са с трева. Понякога я косят, понякога не. По-големият проблем са кравите.

— Кравите ли?

— Да. Кравите обичат трева и често пасат на пистите, така че става невъзможно да се кацне.

— Не могат ли да ги махнат?

— Могат, стига да знаят, че идваш. Само че няма телефони.

— Във фермите няма телефони!?

— Няма. Напълно изолирани са.

— Значи няма начин да летя до Пантанал и после да наема корабче?

— Не. Корабчетата са тук, в Корумба, а също и водачите.

Нейт се втренчи в картата и в река Парагвай, която се виеше в северна посока, към индианските селища. Някъде по течението, надяваше се да е близо до реката, сред блатата, работеше смирена божия служителка, която прекарваше дните си в мир и спокойствие и се грижеше за паството си без мисъл за бъдещето.

А той трябваше да я намери.

— Бих искал поне да прелетя над района — каза Нейт.

Валдир сгъна втората карта.

— Мога да уредя самолет и пилот.

— А корабче?

— Работя по въпроса.

— Сега е сезонът на пълноводието и повечето корабчета са в движение. По това време на годината речният трафик е по-активен.

Колко мило от страна на Трой да се самоубие точно по време на пълноводието. Според проучванията на фирмата дъждовете започваха през ноември и продължаваха до февруари, при което по-ниските райони и много от фермите оставаха под водата.

— Трябва обаче да те предупредя — каза Валдир, като запали нова цигара и сгъна първата карта, — че летенето над тези райони не е без риск. Самолетите са малки и ако възникне проблем с двигателя… — Млъкна, вдигна очи нагоре и сви рамене, за да покаже, че няма никаква надежда.

— Какво?

— Няма места за аварийно кацане. Машината не може да се приземи. Само преди месец падна един самолет. Откриха го недалеч от някаква река, заобиколен от алигатори.

— А какво стана с хората? — Нейт потрепери, защото подозираше какъв ще е отговорът.

— Питай алигаторите.

— Хайде да сменим темата.

— Още кафе?

— С удоволствие.

Валдир извика на секретарката си. Отидоха до прозореца и се загледаха навън, към улицата.

— Мисля, че намерих водач — отбеляза домакинът.

— Добре. Говори ли английски?

— Да, прилично. Млад човек, току-що напуснал армията. Свястно момче. Баща му беше лоцман по реката.

— Това е добре.

Валдир отиде до бюрото и вдигна телефона. Секретарката донесе на Нейт още една малка чашка кафе и той започна да я пие край прозореца. На отсрещната страна на улицата имаше барче с три маси под сенник на тротоара. Имаше и голяма червена реклама на бира „Антартика“. Двама мъже по ризи седяха на една маса пред голяма бутилка „Антартика“. Идеалната ситуация — горещ ден, весело настроение, двама приятели се наслаждават на студеното пиво под сянката на навеса.

Нейт изведнъж почувства, че му се завива свят. Рекламата загуби очертанията си, гледката изчезна и пак се появи, сърцето му се разтуптя, дъхът му секна. Опря се на перваза, за да не падне. Ръцете му трепереха, така че остави чашката на масата. Валдир продължаваше да говори нещо на португалски, без да забележи каквото и да било.

По челото на Нейт изби пот. Чувстваше вкуса на бирата в устата си. Кризата започваше — слаба брънка във веригата, пукнатина в язовирната стена, зловещо бучене в недрата на планината от решимост, която бе изграждал четири месеца с помощта на Серджо. Нейт пое дълбоко въздух и се овладя. Моментът щеше да отмине — знаеше го. Беше го преживявал десетки пъти.

Грабна кафето и отпи голяма глътка. Валдир затвори телефона и обясни, че пилотът не искал да лети, където и да било по време на коледните празници. Нейт се върна на мястото си под скърцащия вентилатор.

— Предложи му още пари — каза той.

Валдир вече бе уведомен от мистър Джош Стафорд, че парите не са проблем.

— Ще се обади пак след един час.

Нейт беше готов да си върви. Извади новия мобилен телефон и с помощта на Валдир намери оператор от AT&T, който говореше английски. За проба се обади на Серджо, но чу телефонния му секретар. После позвъни на Алис и й пожела весела Коледа.

Телефонът работеше много добре и той се чувстваше горд с него. Благодари на Валдир и излезе. До края на деня щяха да разговарят пак.

Тръгна към реката, само на няколко преки оттам. Стигна до парк, в който работници подреждаха столове за някакъв концерт. Въздухът беше влажен — ризата му беше подгизнала от пот и се бе залепила за гърба му. Случилото се в кабинета на Валдир го безпокоеше повече, отколкото му се искаше. Облегна се на една маса за пикник и се загледа пред себе си. Изневиделица се появи дрипаво хлапе и предложи да му продаде марихуана. Беше в малки пликчета в дървена кутийка. Нейт го отпрати с жест. Може би в следващия живот.

Появи се музикант, който започна да настройва китарата си, и постепенно се насъбра тълпа, докато слънцето се спускаше зад боливийските планини в далечината.