Джон Гришам
Завещанието (17)

18

Заседанието не беше сложно — четене на завещание, — но подробностите бяха много съществени. Съдията Уайклиф не бе мислил за нищо друго по време на празника. Местата за сядане щяха да са заети и, както предполагаше, покрай стената щеше да има три реда правостоящи. Дотолкова се безпокоеше, че в деня след Коледа отиде в залата, за да помисли дали не може да се направи нещо, така че да се съберат повече хора.

Както винаги репортерите не подлежаха на никакъв контрол. Искаха да сложат камери в коридора и да снимат през малкото прозорче на вратата, но им бе отказал. Искаха да им осигурят по-добри места. Отново им отказа. Искаха да го интервюират и той ги разиграваше.

Адвокатите също си показваха рогата. Някои искаха заседанието да е закрито, други по обясними причини настояваха да се излъчва по телевизията. Някои искаха пълна секретност, други държаха да получат копия от завещанието, за да го прегледат по-внимателно. Имаше официални искания за конкретни места в залата, безпокойства за това кой ще присъства и кой не. Неколцина от адвокатите стигнаха дори дотам да искат да прегледат завещанието предварително, защото било твърде обемисто и можело да се наложи да се търсят решения във връзка с някои от условията в него.

Уайклиф пристигна рано и се срещна с приставите — повече от обикновената бройка, — чието присъствие бе изискал. Докато разпределяше местата, изпробваше озвучителната система и се занимаваше с подробностите, те вървяха след него из залата заедно със секретарката и помощника му. Някой спомена, че в края на коридора се настанява телевизионен екип, и Уайклиф изпрати един от приставите, за да освободи терена.

След като приключи с организационните въпроси, съдията отиде в кабинета си, за да се занимае с другите проблеми. Беше му трудно да се съсредоточи. Едва ли друг път щеше да председателства подобно заседание. Надяваше се, доста егоистично, завещанието на Трой Фелан да е скандално и противоречиво, да лишава едни наследници за сметка на други, да предизвика спорове и дела. Подобно развитие със сигурност би разнообразило, общо взето, скучната му практика. Щеше да е в центъра на бурята, която, не се съмняваше, щеше да бушува с години, след като ставаше дума за единайсет милиарда.

Беше сигурен, че ще стане нещо подобно. След като заключи вратата, отдели петнайсет минути, за да изглади тогата си. Сам.

Малко след осем пристигна някакъв репортер и понеже беше пръв, двамата нервни пристави, които пазеха двойната врата на залата, му отделиха цялото си внимание. Посрещнаха го намръщено, поискаха да представи документ за самоличност със снимка, да подпише специалния формуляр за журналисти, прегледаха бележника му, сякаш беше граната, и най-накрая го пуснаха да мине през детектора за метали. Уредът не се разпищя, когато той мина, и двамата добиха явно разочарован вид. Репортерът все пак беше доволен, че не го обискираха гол. След като влезе, друг пристав го поведе по централния проход и го настани на третия ред. Младежът седна на мястото си с видимо облекчение. Съдебната зала беше празна.

Заседанието беше насрочено за десет, но още в девет в коридора пред залата се беше събрала цяла тълпа. Охраната проверяваше щателно всеки новодошъл, без да си дава труд да го прави бързо. Пред вратите се образува опашка.

Адвокатите на наследниците също започнаха да идват и да се възмущават, че ги бавят на входа. Размениха се остри реплики и заплахи. Някои пожелаха да разговарят с Уайклиф, но той лъскаше обувките си и не искаше да го безпокоят. Също като младоженка пред сватба не желаеше гостите да го виждат. Най-накрая някой се сети да пуска наследниците и адвокатите им с предимство и това донякъде охлади напрежението.

Залата постепенно се напълни. Пред съдийската банка в полукръг бяха сложени маси, така че Уайклиф да може да вижда всички от мястото си. За наследниците беше масата вляво от съдийската банка, пред преградата за съдебните заседатели. Първи пристигнаха Трой младши и Биф, които седнаха заедно с трима адвокати от екипа си и започнаха да полагат усилия да изглеждат навъсени и да не обръщат внимание на никого от присъстващите в залата. Биф беше бясна, защото охраната беше прибрала мобилния й телефон. Сега не можеше да се обажда в агенциите за недвижими имоти.

След това се появи Рамбъл, който специално за случая беше оставил косата си в кошмарен вид — зелените кичури не бяха мити поне две седмици. Всичките му халки — на носа, на веждата, на ухото — бяха по местата си. Беше с черно кожено яке без ръкави, така че да се виждат залепените по кльощавите му ръце временни татуировки, с парцаливи джинси и стари ботуши. И намръщено лице. Когато минаваше през прохода, привлече вниманието на журналистите. След него като грижовна майка крачеше адвокатът му, застарялото хипи Янси, който някак си бе успял да задържи ценния си клиент.

Янси огледа присъстващите и поиска да ги настанят колкото е възможно по-далеч от Трой младши. Приставът се съгласи и ги сложи на масата точно срещу Уайклиф. Рамбъл се стовари на стола и зелената му коса увисна над облегалката. Присъстващите го наблюдаваха с ужас — нима това същество щеше да наследи половин милиард долара?

След това дойдоха Джийна Фелан Стронг със съпруга си Коуди и двама адвокати. Те огледаха седналите и се настаниха по средата между тях — възможно най-далеч от Трой младши и Рамбъл. Коуди беше сериозен и делови — веднага се зае да преглежда някакви документи с единия от адвокатите. Джийна гледаше втренчено Рамбъл и се питаше как е възможно да са наполовина брат и сестра.

Стриптийзьорката Амбър влезе величествено с късата си пола и огромно деколте, което откриваше по-голямата част от скъпоструващите й гърди. Приставът, който я съпроводи до мястото й, не можеше да повярва, че съдбата му се е усмихнала по този начин. Докато крачеше до нея, успя да я заговори и не отделяше очи от деколтето й. След тях крачеше Рекс, с тежко куфарче в ръка, сякаш го очакваше сериозна работа. Зад него беше Харк Гетис, който продължаваше да е най-шумен от цялата глутница. Със себе си водеше двама от новите си сътрудници — фирмата му бе започнала да се разраства. Тъй като Амбър и Биф не си говореха, Рекс се намеси бързо и посочи местата между Рамбъл и Джийна.

Столовете постепенно се заемаха, празните места между наследниците също. Скоро някои от тях щяха да седят съвсем близо един до друг.

Тайра, майката на Рамбъл, доведе двама млади мъже на еднаква възраст. Единият беше с впити джинси и космати гърди. Другият беше с приличен тъмен костюм на тънко райе. Засега тя спеше с жиголото. Адвокатът щеше да получи своето накрая.

Запълни се още едно празно място. Публиката шумолеше възбудено.

— Не се учудвам, че старецът се е самоубил — подхвърли един репортер на свой колега, след като огледа наследниците.

Внуците на Трой Фелан бяха принудени да седнат сред публиката и простолюдието. Скупчиха се сред антуража си от приятели и се закискаха неспокойно, защото съдбата щеше да се окаже благосклонна към тях.

Либигейл Джитър пристигна с мъжа си, огромния бивш рокер Спайк. Двамата изглеждаха не намясто, колкото и всички останали, макар и да не влизаха в съдебна зала за първи път. Крачеха след Уоли Брайт, адвоката, нает чрез Жълтите страници. Уоли беше с дълъг мръсен шлифер, който се влачеше по земята, протрити обувки и полиестерна вратовръзка, която беше поне на двайсет години — с лекота би спечелил всякакво състезание за най-лошо облечен мъж. Носеше книжата си в евтина папка, видяла десетки бракоразводни дела. Беше завършил десети по успех от групата си във вечерния университет.

Насочиха се направо към най-широката пролука между вече седналите и Уоли се зае с шумната задача да съблече шлифера си. Провисналият подгъв се отри във врата на един от безименните сътрудници на Харк, който и без това вече беше притеснен от телесната миризма на Уоли Брайт.

— Може ли малко по-внимателно!? — възмути се той рязко и замахна с ръка, но не улучи. Думите отекнаха в изпълнената с напрежение зала и всички глави се обърнаха нататък. Важните документи останаха на заден план. Всеки мразеше всички останали.

— Извинете — отговори Брайт с неприкрит сарказъм. Двама пристави приближиха, готови да се намесят, ако се наложи. Шлиферът намери мястото си под масата без повече премеждия и Уоли се настани между Либигейл и Спайк, който на свой ред поглаждаше брадата си и гледаше втренчено Трой младши, сякаш му се искаше да го цапардоса.

Малцина от присъстващите в залата очакваха тази кратка схватка да е последната между наследниците.

Когато умреш и оставиш след себе си единайсет милиарда, хората проявяват интерес към завещанието ти. Особено ако съществува вероятност подобно състояние да бъде хвърлено на лешоядите. Жълтата преса беше там, също така местните вестници и най-големите финансови издания. Трите реда, които Уайклиф беше определил за журналистите, се изпълниха до девет и половина. Пишещото братство получи чудесната възможност да наблюдава как наследниците се събират в залата. Трима съдебни художници работеха трескаво, вдъхновени от гледката пред себе си. Пънкарят със зелена коса стана обект на засилено внимание от тяхна страна. Джош Стафорд се появи в девет и петдесет. С него беше Тип Дърбан, заедно с още двама сътрудници и двама секретари. Със сериозни лица те се запътиха към определената за тях маса, на която имаше доста повече място, отколкото на масата на наследниците и адвокатите им. Джош остави пред себе си една-единствена дебела папка и всички погледи моментално се приковаха в нея. Документът удивително напомняше този, който старият Фелан бе подписал пред видеокамерата преди деветнайсет дни.

Не можеха да не гледат папката. Само Рамбъл седеше безучастен. Законът на щата Вирджиния позволяваше наследниците да получават предварително суми от полагащото им се наследство, ако то е ликвидно и срещу него няма запори за неизплатени дългове. Адвокатите преценяваха, че в случая може да става дума за суми между десет милиона на наследник, до петдесет — каквото бе предположението на Брайт. През живота си не бе виждал и петдесет хиляди.

Приставите заключиха вратите в десет часа. Веднага след това като по някакъв невидим сигнал съдия Уайклиф излезе през вратата зад съдийската маса и залата притихна. Той седна на стола си с безупречната си тога и се усмихна.

— Добро утро — поздрави съдията по микрофона.

Всички в залата също се усмихнаха. За голямо удовлетворение на Уайклиф залата беше пълна. Бързото преброяване на приставите показа, че са осем, въоръжени и готови за действие. Огледа наследниците. Някои от адвокатите им седяха буквално рамо до рамо.

— Присъстват ли всички страни? — попита той и се протегна, за да вземе документите. — Първият иск е заведен от Рекс Фелан. — Още преди думите да затихнат, Харк Гетис беше на крака и вече кашляше, за да прочисти гърлото си.

— Ваша светлост, аз съм Харк Гетис и представлявам интересите на мистър Рекс Фелан — прогърмя гласът му към съдията.

— Благодаря. Можете да седнете.

Съдията повтори на глас и педантично записа имената на всички наследници и адвокатите им. Всички до един. Репортерите ги записваха заедно с него. Шестима наследници, три бивши съпруги. Всички бяха налице.

— Двайсет и двама адвокати — промърмори Уайклиф под нос. — У вас ли е завещанието, мистър Стафорд? — попита след това.

Джош стана и вдигна друга папка.

— Да, у мен е.

— Моля, заемете свидетелската банка.

Джош заобиколи масите, мина покрай стенографа и седна на мястото на свидетеля, където вдигна ръка и се закле да говори само истината.

— Вие ли представлявате мистър Трой Фелан? — попита Уайклиф.

— Да, в продължение на доста години.

— Вие ли изготвихте завещанието му?

— Изготвял съм няколко завещания.

— Вие ли изготвихте последното?

Последва пауза, доста дълга, и наследниците проточиха вратове напред.

— Не, не го изготвих аз — отговори Джош бавно, като хвърли поглед на лешоядите. Каза го тихо, но думите му отекнаха в залата като гръмотевица. Адвокатите на наследниците реагираха значително по-бързо от самите наследници, защото някои от тях изобщо не си даваха сметка какво означава чутото. То обаче звучеше сериозно и неочаквано. Залата притихна още повече.

— Кой изготви последното му завещание? — попита Уайклиф като лош актьор, който чете репликите си от сценария.

— Изготвил го е мистър Фелан. Сам.

Не беше истина. Бяха видели старецът да седи на масата, заобиколен от адвокати, точно срещу тримата психиатри — Зейдъл, Флоу и Тайшен. Бяха го обявили за вменяем, а миг след това старецът бе взел дебелото завещание, изготвено от Стафорд и сътрудниците му, бе го обявил за свое и го бе подписал.

Това не подлежеше на съмнение.

— О, боже! — изпъшка Харк Гетис тихо, но все пак така, че цялата зала да чуе.

— Кога го подписа? — попита Уайклиф.

— Секунди преди да скочи от терасата.

— Саморъчно ли е?

— Да.

— Подписа ли го във ваше присъствие?

— Да. Имаше и други свидетели. Освен това подписването бе заснето с видеокамера.

— Моля, предайте ми завещанието.

Джош извади твърде бавно един-единствен плик от папката и го подаде на съдията. Изглеждаше ужасно тънък. Нямаше начин да съдържа всичките думи, нужни, за да получат наследниците онова, което по право беше тяхно.

— Какво, по дяволите, е това? — просъска Трой младши на най-новия си адвокат, но адвокатът не беше в състояние да отговори.

В плика имаше само един жълт лист. Уайклиф го извади бавно, така че всички да го видят, разгъна го внимателно и го прегледа бързо.

Наследниците бяха обхванати от панически страх, но не можеха да направят нищо. Нима старецът ги бе прецакал за последен път? Щяха ли да им се изплъзнат парите му? Или може би бе променил решението си и им бе дал още повече? Започнаха да бутат адвокатите си и да шушукат в ушите им, но адвокатите мълчаха.

Уайклиф се прокашля и се наведе малко по-близо до микрофона.

— В ръцете си държа документ, в който е записано, че това представлява последното завещание на покойния Трой Фелан. Ще го прочета дословно:

„Последно завещание на Трой Л. Фелан. Аз, Трой Л. Фелан, заявявам отговорно и в пълно съзнание, че с настоящото изрично отменям всички досегашни свои завещания, поправки и добавки към тях, подписани от мен, и се разпореждам с наследството си както следва:

На децата си Трой Фелан младши, Рекс Фелан, Либигейл Джитър, Мери Рос Джакман, Джийна Стронг и Рамбъл Фелан давам парична сума, която е достатъчна да покрие дълговете им, натрупани до днешна дата. Дълговете, натрупани след днешна дата, няма да бъдат покрити с това дарение. Ако някой от гореизброените направи опит да оспори това завещание, дарението му да бъде анулирано.“

Дори Рамбъл чу думите и ги разбра. Джийна и Коуди се разплакаха. Рекс се наведе напред, опря лакти на масата и скри лицето си с ръце. Умът му отказваше да работи. Либигейл погледна Спайк и просъска:

— Кучият му син!

Спайк беше съгласен.

Мери Рос също закри лицето си, докато адвокатът разтриваше коляното й. Съпругът й разтриваше другото. Единствено Трой младши успя да запази спокойствие, но не за дълго. Уайклиф не беше приключил.

— „На бившите си съпруги Лилиан, Джейни и Тайра не завещавам нищо. Те получиха достатъчно при бракоразводните дела.“

В този момент Лилиан, Джейни и Тайра се зачудиха какво правят в съдебната зала. Наистина ли бяха очаквали да получат нещо повече от мъжа, когото ненавиждаха? Чувстваха погледите на публиката и се опитваха да се скрият зад адвокатите си.

Журналистите останаха като гръмнати. Трябваше да записват, но не искаха да пропуснат нито една дума. Някои не можеха да се сдържат и се усмихнаха злорадо.

— „Остатъка от състоянието си завещавам на дъщеря си Рейчъл Лейн, родена на втори ноември 1954 година в Католическата болница в Ню Орлиънс, Луизиана, от жена на име Ивлин Кънингам, сега покойница.“

Уайклиф направи пауза, но не за да подсили драматичния ефект. Следваха само два малки абзаца, но злото вече бе сторено. Единайсетте милиарда бяха дадени на незаконна дъщеря, за която досега не бе чул нищо. Наследниците в залата бяха лишени от наследство. Не можа да не ги погледне.

— „Назначавам за изпълнител на това завещание моя доверен адвокат Джошуа Стафорд и му давам широки пълномощия при прилагането му.“

За момент бяха забравили Джош. Той обаче седеше пред тях като неволен свидетел на автомобилна катастрофа и те изведнъж започнаха да го гледат с невероятна омраза. Знаел ли е досега? Участвал ли е в заговора? Несъмнено е можел да направи нещо, за да предотврати това.

Джош полагаше усилия да запази спокойствие.

— „Този документ е написан изцяло от мен. Собственоръчно поставям подписа си. Подписано от Трой Л. Фелан, 9 декември 1996 г., три часа следобед.“

Уайклиф остави листа и огледа залата. Беше център на вниманието. Основният трус бе преминал, сега бе времето за остатъчните сътресения. Наследниците седяха на местата си, някои разтриваха очи и чела, други бяха вперили безумни погледи в стената. За момент всичките двайсет и двама адвокати бяха неспособни да кажат каквото и да било.

Изненадата премина по редовете на публиката, сред която, странно, се забелязваха усмивки. Изведнъж репортерите станаха ужасно нетърпеливи — искаха час по-скоро да излязат от залата, за да подготвят материалите си.

Амбър се разрида шумно, после се овладя. Беше срещнала Трой само веднъж и той грубиянски й бе пуснал ръка. Тъгата й не беше заради загубен близък. Джийна и Мери Рос плачеха тихо. Либигейл и Спайк предпочитаха да ругаят.

— Не се безпокойте — каза им Уоли Брайт, сякаш беше в състояние да поправи тази несправедливост до няколко дни.

Биф се вторачи в Трой младши и семенцата на развода започнаха да кълнат. След самоубийството на баща си той се бе държал особено арогантно и пренебрежително с нея. Тя го бе търпяла по очевидни причини, но… дотук. Вече започваше да предвкусва първия скандал, който несъмнено щеше да се разрази само на няколко метра от входа на съда.

Покълваха и други семена. Дебелокожите адвокати чуха изненадата, премислиха я и инстинктивно се отърсиха от нея, както патицата се отърсва от водните капчици. Те щяха да забогатеят. Клиентите им бяха задлъжнели страховито и нямаха никакъв шанс да получат помощ. Нямаха друг избор, освен да оспорят завещанието. Делата щяха да се точат с години.

— Кога очаквате да легализирате завещанието? — попита Уайклиф.

— След около седмица — отговори Джош.

— Много добре. Можете да седнете на мястото си.

Джош се върна триумфално, докато адвокатите на наследниците започнаха да шумолят с разни книжа и да се преструват, че всичко е нормално.

— Закривам заседанието.