Джон Гришам
Завещанието (22)

23

Двигателят спря и го събуди. Все още беше тъмно. Нейт пипна лявата си китка и си спомни, че беше свалил часовника си. Заслуша се и чу, че Джеви и Уели разговарят тихо. Бяха на кърмата.

Беше горд, че още една сутрин се е събудил трезвен, че ще прекара още един ден с бистър ум, за да чете книги. Само преди няколко месеца всяко събуждане беше кошмар — подути очи, размътен мозък, пресъхнала уста, гаден дъх и вечният въпрос: „Защо го направих?“ Често повръщаше под душа, понякога го предизвикваше и сам, за да се свърши. След банята винаги възникваше дилемата със закуската — нещо хранително, за да успокои стомаха си, или „Блъди Мери“, за да успокои нервите си. След това тръгваше на работа, точно в осем сядаше зад бюрото си и започваше поредния жесток ден.

Всяка сутрин. Никакви изключения. Към края на последната си криза бе преживял седмици наред, без да се събуди с бистър ум. В отчаянието си бе отишъл да се консултира с лекар и когато онзи го бе попитал дали си помня последния ден, когато е бил трезвен, Нейт бе признал, че не си го спомня.

Пиенето му липсваше, но не и махмурлуците.

Уели изтегли моторната лодка отстрани на „Санта Лора“ и я завърза. Когато Нейт слезе от горната палуба, бяха започнали да я товарят. Приключението навлизаше в нов етап. Нейт беше готов да промени пейзажа.

Небето беше облачно и всеки момент можеше да завали. Слънцето се появи към шест — знаеше, защото бе решил отново да си сложи часовника.

Изкукурига петел. Бяха спрели край малка ферма — кърмата на корабчето беше завързана за забита в дъното подпора, остатък от някогашен кей. На запад, вляво от тях, се виждаше устието на река, значително по-малка от Парагвай.

Трудна задача беше да се напълни лодката, без да се претоварва. По-малките притоци, по които щяха да се движат, бяха наводнени, сушата често нямаше да е близо. Ако лодката потънеше много ниско, рискуваха да заседнат в някоя невидима плитчина или още по-лошо — да повредят винта на извънбордовия двигател. Нямаха резервен, нито пък резервни части — само две весла, които Нейт разгледа от палубата, докато пиеше кафето си. Щяха да свършат работа, помисли си, особено ако ги подгонеха диви индианци или гладни животни.

В средата на лодката бяха сложили три двайсетлитрови туби с гориво.

— Трябва да ни стигнат за петнайсет часа — обясни Джеви.

— Това е доста време.

— Предпочитам да съм сигурен.

— На какво разстояние е селището?

— Не знам — отговори Джеви и посочи къщата. — Фермерът каза, че е на четири часа.

— Познава ли индианците?

— Не. Не обича индианците. Каза, че никога не ги бил виждал по реката.

Джеви взе малка палатка, две одеяла, две мрежи против комари, навес против дъжд за палатката, две кофи, за да изгребват дъждовната вода от лодката, и пончото си. Уели добави кашон с храна и още един с бутилирана минерална вода.

Нейт седна на койката си в каютата и извади нужните документи — копие от завещанието, декларация, че наследницата е уведомена, декларация, че приема юрисдикцията на съда — сгъна ги заедно и ги сложи в официален плик на фирмата на Джош. Тъй като не разполагаше с подходящ найлонов плик, а на лодката нямаше защитено от евентуален дъжд място, откъсна парче от подплатата на пончото си и уви плика в него. Като огледа плода на усилията си, реши, че е водоустойчив, и го залепи с лепенка за фланелката си. Отгоре облече дънково яке.

В куфарчето оставяше копия от документите. Тъй като „Санта Лора“ беше доста по-сигурна от малката лодка, реши да остави и сателитния телефон. Провери още веднъж всичко, после заключи куфарчето и го остави върху койката. Днес е денят, каза си той. Изпиташе някаква нервна възбуда при мисълта, че ще се срещне с Рейчъл Лейн. Закуси кифличка с масло на палубата, като от време на време поглеждаше облаците. В Бразилия четири часа значеше шест или осем, така че искаше да тръгват колкото е възможно по-рано.

Последното нещо, което Джеви качи на моторната лодка, беше голямо блестящо мачете с дълга дръжка.

— Това е за анакондите — каза той с усмивка. Нейт се направи, че не го чува. Махна на Уели за довиждане, после седна с чашата кафе в ръка. Лодката се понесе по течението. Джеви запали мотора.

Над водната повърхност се стелеше лека мъгла и беше доста хладно. Откакто бяха потеглили от Корумба, Нейт бе наблюдавал реката от височината на палубата. Сега беше на сантиметри от нея. Огледа се, но не видя спасителни жилетки. Водата се плискаше в бордовете. Впери поглед напред, за да се увери, че няма да се блъснат в нищо — един по голям дънер, понесен от водата, можеше да обърне лодката.

Потеглиха напряко на течението, докато влязоха в устието на по-малката река, която трябваше да ги отведе при индианците. Водата тук беше значително по-спокойна. Двигателят ръмжеше напористо и оставяше след лодката бяла диря. Река Парагвай изчезна от очите им бързо.

От картата се виждаше, че официалното име на притока е Кабикса. Досега Джеви не беше минавал по тази река, защото не му се бе налагало. Извиваше се като спирала от Боливия към Бразилия и, изглежда, никой не знаеше точно откъде започва. При устието Кабикса беше широка около трийсет метра, но после бързо се стесняваше докъм двайсет. На някои места беше излязла от бреговете, на други имаше непроходими гъсталаци.

Нейт погледна часовника си и видя, че са се движили петнайсет минути. Този път смяташе да следи времето прецизно. Приближиха първия ръкав — първия от десетки — и Джеви намали скоростта. Отляво се вливаше приток, не по-малък от Кабикса, и задачата на капитана беше да определи накъде да продължат. Тръгнаха по левия ръкав, но малко по-бавно. Скоро стигнаха доста голямо езеро. Джеви спря мотора.

— Почакай малко — каза той, стъпи на тубите с гориво и започна да оглежда бреговете. Лодката не помръдваше. След малко се вгледа в група дървета, посочи към тях и промърмори нещо под нос.

Нейт не знаеше до каква степен водачът му гадае. Джеви беше изучавал картите и бе живял по тези реки. Всички те рано или късно стигаха до Парагвай. Дори и да се заблудяха, пак щяха да се доберат до „Санта Лора“.

Тръгнаха покрай дърветата и наводнените храсталаци и Нейт си даде сметка защо — през сухия сезон те очертаваха коритото на реката. Скоро попаднаха в плитък и тесен поток, над който бяха надвиснали клони. Не приличаше на Кабикса, но лицето на капитана изразяваше единствено спокойна увереност. След час приближиха първата постройка — измазана с кал колиба с керемиден покрив. Долната й част бе поне на метър под водата и наоколо нямаше и следа от хора или домашни животни.

— През дъждовния сезон много от хората отиват на по-високи места — отбеляза Джеви, след като намали оборотите на двигателя, за да се чуват. — Вземат децата и кравите си и заминават за три месеца.

— Досега не видях високо място — отвърна Нейт.

— Няма много, така е. Всеки фермер обаче има къде да отиде през това време на годината.

— А индианците?

— И те се движат доста от място на място.

— Чудесно. Не знаем къде са, а сега става явно, че се движат от място на място.

Джеви се засмя и каза:

— Ще ги намерим.

След деветдесет минути, когато Нейт забрави напълно за възможността да бъде изяден, зад един завой забеляза няколко алигатора, които дремеха един върху друг в плитчината. Шумът от лодката ги стресна и наруши съня им — влечугите се разпълзяха и запляскаха с опашки. Нейт погледна към мачетето за всеки случай, после се усмихна на собствената си глупост.

Алигаторите не ги нападнаха — само наблюдаваха лодката, докато ги подмина.

През следващите двайсет минути не видяха никакви животни. Реката отново се стесни — толкова, че клоните на дърветата се докосваха над главите им. Изведнъж стана тъмно. Бяха в тунел от листа. Нейт погледна часовника си. „Санта Лора“ беше на два часа път.

Докато напредваха през блатата, от време на време успяваха да видят хоризонта. Планините на Боливия изглеждаха по-близки. Малко по-късно попаднаха в голямо езеро, в което се вливаха поне десетина малки реки. Обиколиха го един път бавно, после още един път — още по-бавно. Всички притоци изглеждаха еднакви. Кабикса беше един от десетте, но Джеви нямаше понятие кой. Качи се отново на тубите с гориво и се заоглежда, а Нейт остана на мястото си, без да каже дума. В шубраците от другата страна на езерото забелязаха рибар. Появата му, изглежда, беше единственият им късмет за деня.

Седеше търпеливо в малко ръчно направено кану, издялано от един-единствен ствол преди много, много години. Беше с изпокъсана сламена шапка, която скриваше по-голямата част от лицето му. Когато наближиха достатъчно, Нейт видя, че не използва въдица или поне някаква пръчка — кордата беше навита направо на китката му.

Джеви го поздрави на португалски и му подаде бутилка вода. Нейт се заслуша в странните неразгадаеми звуци на чуждия език. Беше по-бавен от испанския, носов почти като френския.

Ако рибарят се бе зарадвал, че вижда други човешки същества в пущинаците, не го показа по никакъв начин. Къде ли живееше?

След това с Джеви започнаха да сочат с ръце — най-напред към планините, после другаде, а когато приключиха с обясненията, рибарят бе посочил почти във всички възможни посоки. Побъбриха още малко. Нейт остана с впечатлението, че водачът му се опитва да изкопчи всичко, което рибарят знаеше. Можеше да минат часове, преди отново да зърнат човешка физиономия. Оказваше се, че не е лесно да се ориентираш, когато водата е придошла. Само два часа и половина след тръгването си вече се бяха заблудили.

Над тях се спусна облак от свирепи черни комари и Нейт скочи да вземе спрея си. Рибарят го изгледа с любопитство.

Казаха му „довиждане“ и се отдалечиха с веслата, без да палят двигателя.

— Майка му била индианка — каза Джеви.

— Хубаво — отвърна Нейт, без да престава да се сражава с комарите.

— На няколко часа оттук има индианско селище.

— Няколко часа?

— Може би три.

Имаха гориво за петнайсет часа и Нейт възнамеряваше да брои всяка минута. Кабикса се появи отново, съвсем близо до друг ръкав, който също се оттичаше от езерото. Беше широко и подкараха с пълна газ. Нейт седна на пода на лодката, между кофите и кутията с храната, и се облегна на седалката. Така водните пръски не го достигаха. Чудеше се дали да не поспи, когато двигателят се разкашля. Лодката забави движението си. Нейт продължаваше да гледа реката, защото се страхуваше да се обърне и да провери какво прави Джеви.

Поне досега не беше мислил, че може да имат проблеми с двигателя. И без това пътешествието им беше изпълнено с безброй други опасности. За да се върнат до „Санта Лора“, трябваше да гребат с веслата до смърт дни наред. Щеше да се наложи да спят в лодката, да ядат това, което са взели, докато свърши, да изгребват вода, когато вали дъжд, и да се надяват пак да срещнат рибаря, за да им покаже пътя към спасението.

Нейт потрепери от ужас.

После изведнъж отново потеглиха с пълна скорост — моторът забръмча, сякаш нищо не се бе случило. Стана му навик — през двайсетина минути, точно когато Нейт отново започваше да дреме, равномерното бръмчене пак прекъсваше и носът на лодката пак се потапяше във водата. Нейт вдигаше глава и започваше да разглежда пейзажа. Джеви ругаеше на португалски, човъркаше нещо по таблото и лостовете, после отново потегляха и всичко беше наред за още двайсетина минути.

Хапнаха — сирене, някаква риба, каквато Нейт никога не бе опитвал и сладки — под едно дърво на брега, защото заваля.

— Онзи рибар — попита Нейт — познава ли индианците?

— Да. Веднъж в месеца отиват с лодка до река Парагвай, за да търгуват. Вижда ги често.

— Попита ли го дали е виждал бяла жена мисионерка?

— Да. Не е виждал. Ти си първият американец, който вижда през живота си.

— Какъв късметлия.

 

 

Първият знак, подсказващ местоположението на селото, видяха на седмия час — от подножието на малък хълм към небето се издигаше струйка дим. Джеви беше сигурен, че са навлезли в Боливия. Теренът тук беше по-висок, планините бяха съвсем близо. Наводнените райони останаха назад.

Стигнаха до една просека между дърветата и видяха две изтеглени на Орега канута. Джеви насочи моторницата натам и Нейт веднага скочи на брега, за да се разтъпче и да усети сушата под краката си.

— Не се отдалечавай — предупреди го Джеви и се зае да налее гориво в резервоара. Нейт се обърна към него, погледите им се срещнаха и Джеви кимна към дърветата.

Наблюдаваше ги един индианец. Мъж с кафява кожа и голи гърди, с нещо като сламена поличка около кръста. Не носеше оръжие. В първия момент Нейт се скова от ужас. Индианецът имаше дълга черна коса, червени линии на челото и ако в ръката си държеше копие, Нейт щеше да се предаде безропотно.

— Дружелюбен ли е? — попита той, без да сваля очи от индианеца.

— Да, струва ми се.

— Говори ли португалски?

— Не знам.

— Защо не отидеш да разбереш?

— Спокойно.

Джеви слезе от моторницата.

— Прилича ми на канибал — прошепна той, но шегата му остана неоценена.

Направиха няколко крачки към индианеца, той направи няколко крачки към тях. Тримата спряха на почтително разстояние. Нейт се изкушаваше да вдигне ръка и да му каже „здрасти“.

— Fala português? — попита Джеви с приятна усмивка.

Индианецът се замисли над въпроса продължително и им стана болезнено ясно, че не говори португалски. Изглеждаше млад, може би нямаше и двайсет, и съвсем случайно се бе оказал край реката, когато бе чул бръмченето на двигателя им.

Продължиха да се разглеждат един друг от пет метра разстояние, а в това време Джеви обмисляше възможностите. Храсталаците зад индианеца се раздвижиха и от тях изскочиха още трима негови съплеменници, всичките, слава богу, невъоръжени. Предвид неравните сили и факта, че беше на чужда територия, Нейт беше готов да хукне да бяга. Не че бяха кой знае колко едри, но имаха предимството да играят на свой терен, а и не изглеждаха особено приветливи. Никакви усмивки, никакви поздрави.

Неочаквано от храстите излезе млада жена и застана до първия индианец. И тя беше с кафява кожа и гола до кръста, така че Нейт се опита да не гледа.

— Falo — каза тя.

Джеви обясни много бавно защо са дошли и помоли да се срещне с вожда на племето им. Жената преведе чутото на мъжете, които се скупчиха един до друг и зашушукаха помежду си.

— Част от тях искат да ни изядат веднага — каза Джеви под нос. — Други искат да ни оставят за утре сутринта.

— Много смешно.

Когато мъжете приключиха съвещанието си, казаха нещо на жената, която на свой ред каза на натрапниците, че трябва да изчакат край реката, докато новината за пристигането им не бъде съобщена по надлежния ред на старейшините им. Нейт нямаше нищо против, но Джеви доби смутен вид. Попита дали с тях не живее бяла мисионерка.

Индианката повтори, че трябва да чакат. След това изчезнаха в шубраците.

— Какво ще кажеш? — попита Нейт, когато индианците си отидоха. Нито той, нито водачът му помръднаха дори и на сантиметър. Стояха в тревата, която покриваше глезените им, и гледаха към дърветата — дебели и високи. Нейт беше сигурен, че някой ги наблюдава оттам.

— Внимателни са, защото непознатите ги заразяват с разни болести — обясни Джеви.

— Не възнамерявам да пипам, когото и да било.

Върнаха се при лодката и Джеви се зае да почисти свещите на двигателя. Нейт свали якето си и огледа плика с документите. Все още бяха сухи.

— За жената ли са тези документи? — поинтересува се Джеви.

— Да.

— Защо? Какво е станало с нея?

Строгите правила за дискретност от страна на адвоката спрямо клиента тук не изглеждаха чак толкова строги. В практиката те бяха въпрос на живот и смърт, но когато седеше в лодката, в пущинаците на Пантанал и наоколо нямаше други американци, правилата можеше и да не бъдат спазвани. И защо не? На кого би могъл да каже Джеви? Един кратък разговор не можеше да навреди.

Джош бе инструктирал Валдир да каже на водача единствено, че се налага да намерят Рейчъл Лейн, защото трябва да се реши някакъв юридически проблем у дома.

— Баща й умря преди няколко седмици. Завеща й много пари.

— Колко?

— Няколко милиарда.

— Милиарда?

— Точно така.

— Бил е много богат.

— Да.

— Имал ли е и други деца?

— Шест.

— И на тях ли е завещал по няколко милиарда?

— Не. На тях не завеща почти нищо.

— А защо на нея толкова много?

— Никой не знае. Беше изненада за всички.

— Тя знае ли, че баща й е умрял?

— Не.

— Обичала ли го е?

— Съмнявам се. Тя му е незаконна дъщеря. Струва ми се, че е искала да избяга от него и от всичко останало. Не смяташ ли? — попита Нейт и посочи с ръка пущинаците на Пантанал.

— Да, това е добро място, ако искаш да се скриеш. Той знаеше ли къде е тя, когато умря?

— Не. Знаел е само, че е мисионерка и че работи сред индианците някъде тук.

Джеви забрави за момент свещта в ръката си и се замисли над чутото. Искаше му се да зададе много въпроси. Адвокатът трябваше да наруши още повече правилата за конфиденциалност.

— Защо е завещал толкова много пари на дъщеря, която не го е обичала?

— Може да е бил смахнат. Скочи от един прозорец.

За момента това бе повече, отколкото Джеви би могъл да смели. Присви очи и се загледа към реката, дълбоко замислен.