Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Testament, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
levent (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1999

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-68-8

История

  1. — Добавяне

17

След няколко провалили се опита умората и последствията от водката си казаха думата. Помогна и оризът. Нейт заспа дълбоко, а Уели го проверяваше през половин час.

— Хърка — докладваше той на Джеви, който управляваше корабчето.

Нейт спа дълбоко, без стряскащи сънища. Спа четири часа, докато „Санта Лора“ се промъкваше напред, в северна посока, срещу течението и срещу вятъра. Събуди го боботенето на двигателя и в първия момент му се стори, че изобщо не се движат. Надигна се внимателно от хамака и огледа брега, за да види дали напредват. Растителността бе гъста. Нямаше нищо друго — нито следа от хора. Можеше да разбере, че все пак се движат, по пяната зад кърмата и като се вгледаше в някое дърво. Пълзяха едва-едва. Реката беше пълноводна заради дъждовете — така беше по-безопасно, но пък напредваха значително по-бавно.

Вече не му се гадеше, главоболието също си беше отишло, но движенията все още бяха проблем. Зае се с тежката задача да се надигне от хамака предимно защото се нуждаеше от тоалетна. Успя да стъпи на палубата без инциденти, изчака малко, за да се увери, че няма да падне, и в този момент Уели се появи безшумно и му връчи чаша горещо кафе.

Нейт я пое и вдъхна аромата на напитката. Едва ли нещо на света миришеше по-хубаво.

— Obrigado — каза той. Благодаря.

— Sim — отвърна Уели, още по-лъчезарно усмихнат.

Нейт започна да пие ароматното подсладено кафе, като се опитваше да не гледа Уели в очите. Хлапето беше облечено с типичните за работещите по реката дрехи — стари памучни панталони, стара тениска и гумени галоши, за да предпазват стъпалата му. Подобно на Джеви и Валдир, а и на повечето бразилци, които Нейт бе срещал досега, Уели също имаше черна коса, черни очи и кожа с характерен оттенък — нито много тъмен, нито много светъл.

Аз съм жив и съм трезвен, мислеше си Нейт. За пореден път се докоснах до преддверието на ада и оцелях. Паднах на дъното, рухнах, приветствах смъртта, но въпреки всичко седя и дишам. Два пъти през последните три дни произнасям последните си думи. Може би времето ми още не е дошло…

— Mais? — попита Уели и кимна към празната чаша. Още?

— Sim — отговори Нейт и му я подаде. Да. Хлапакът изчезна моментално.

Нейт все още беше схванат от аварийното кацане, коленете му се подгъваха от водката, но успя да се изправи и да застане на палубата, без никой да му помага. Можеше да стои изправен и това беше най-важното. Възстановяването се състоеше от поредица малки стъпки, малки победи. Когато успееш да ги свържеш една с друга без препятствия помежду им, без поражения, значи си се оправил. Не си излекуван — само си прочистен, детоксициран, регенериран… но за малко. И преди беше подреждал мозайката — бе тържествувал след всяко поставено на мястото му блокче.

Дъното на корабчето остърга пясъчен нанос и от сътресението Нейт залитна, спъна се в хамака и си удари главата в дъските на палубата. Изправи се, улови се за парапета и заразтрива черепа си. Нямаше кръв, а само малка подутина — поредната болка за плътта. Ударът обаче го разбуди и когато погледът му се проясни, Нейт тръгна бавно към малкия мостик, като се подпираше на парапета.

Джеви седеше на стола, уловил руля с едната си ръка. Усмихна му се приветливо, по бразилски, и попита:

— Как се чувстваш?

— Доста по-добре — отговори Нейт, почти засрамен. Истинският срам беше нещо, от което се бе отказал преди години. Алкохолиците не познават това усещане — изпадат в позорни ситуации толкова често, че губят способността си да изпитват срам.

Уели изтича нагоре по стълбите с чаша кафе във всяка ръка. Подаде едната на Нейт, другата на Джеви и седна на малката пейка до капитана.

Слънцето започваше да залязва зад далечните планини на Боливия, а на север, точно пред тях, се появиха облаци. Стана по-леко да се диша и доста по-хладно. Джеви взе фланелката си и я облече. Нейт се опасяваше, че може да ги настигне буря, но всъщност нямаше защо — реката не беше широка и просто нямаше начин да не успеят да стигнат до брега и да завържат проклетото корабче за някое дърво.

Наближиха малка квадратна къща — първата постройка, която виждаха, откакто напуснаха града. Имаше признаци на живот — кон, крава, простряно пране; на брега близо до водата беше изтеглено малко кану. Мъж със сламена шапка, типичен фермер, излезе на верандата и им махна лениво.

Когато отминаха къщата, Уели посочи едни храсталаци, чиито клони бяха наведени над водата.

— Jacares — каза той. Джеви погледна натам, но не прояви никакъв интерес. Беше виждал стотици алигатори. Нейт беше зърнал само един от гърба на коня. Сега от палубата на корабчето му се сториха много по-малки. Предпочиташе това разстояние.

Даде си сметка обаче, че скоро пак ще се наложи да бъде в неприятна близост с тях. Малката лодка, която теглеха на буксир, непременно щеше да влезе в работа в тесните речни ръкави, в плитчините, под шубраците, навсякъде, където „Санта Лора“ не можеше да мине. Там, беше сигурен, гъмжеше от крокодили и други кръвожадни влечуги, които очакваха своя обяд.

Странно обаче, в момента му бе все едно. Засега понасяше всичко много добре — това беше приключение, а и водачът му изглеждаше безстрашен.

Улови се за парапета и внимателно слезе по стъпалата, после мина по коридорчето покрай каютата. Уели бе сложил нещо да ври на газовата печка. Двигателят изпълваше тясното помещение с вибрации. По-нататък беше тоалетната — малка кутийка с клозет, мръсна мивка в ъгъла и халтав душ, който се клатеше на сантиметри над главата му. Докато се облекчаваше, разгледа въженцето, с което се пускаше душът. Отдалечи се и го дръпна. Потече вода с кафеникав оттенък. Струята беше достатъчно силна. Явно ползваше неизчерпаемите запаси на реката — естествено, без никакво пречистване. На вратата имаше телена кошница, в която да сложиш кърпата и дрехите си. После трябваше да прекрачиш клозетната чиния, с едната ръка да дърпаш въженцето, а с другата да се къпеш.

Какво от това, помисли си Нейт. Просто нямаше да се къпе толкова често.

Надникна в тенджерата на печката — беше пълна с ориз и черен боб. Зачуди се дали през цялото време ще ядат само това. Всъщност му беше все едно. Храната не бе от значение за него. В клиниката го бяха лекували с деликатно недохранване. Бе изгубил апетита си месеци преди да попадне тук.

Седна на стъпалото на мостика, с гръб към Джеви и Уели, и се вгледа в притъмняващата река. Дивите животни се готвеха за нощта. Чуваха се писъци и вой, прелитаха птици. Нейт предпочиташе да не мисли за опасностите, които дебнеха в джунглата. На борда на „Санта Лора“ се чувстваше в безопасност. Ветрецът стана по-топъл и приятен. Бурята се бе разминала.

Времето в Пантанал сякаш бе спряло — то нямаше никакво значение. Постепенно свикваше с тази мисъл. Сети се за Рейчъл Лейн. Как биха й се отразили парите? Никой, независимо от силата на вярата и убежденията си, не би могъл да остане непроменен, ако получи такава сума. Щеше ли да се върне с него в Щатите, за да се погрижи за наследството от баща си? Индианците нямаше да избягат — винаги можеше да се върне при тях. Как щеше да посрещне новината? Как щеше да реагира при вида на американския адвокат, успял да я открие?

Уели започна да свири на една стара китара, а Джеви запя с груб, необработен глас. Беше приятно да ги слуша — дуетът му действаше успокоително. Простичка песен на обикновени хора, които живееха за деня, а не за минутата. Хора, които не мислеха какво ще стане утре или какво би могло да стане следващата година. Завиждаше им, поне докато пееха.

Щастливо завръщане за човек, който предния ден бе опитал да се удави в алкохол. Наслаждаваше се на момента, щастлив, че живее, и очакваше приключението с нетърпение. Миналото му сякаш бе останало в друг свят, на светлинни години разстояние, някъде там, по студените улици на Вашингтон.

Там не можеше да се случи нищо добро. Несъмнено бе доказал, че на онова място не би могъл да живее без упойки — при същите хора, на същата работа, като се бори със старите си навици до поредното рухване. Винаги рухваше.

Уели запя сам и върна Нейт към настоящето. Беше някаква бавна, тъжна балада, която продължи, докато реката притъмня съвсем. Джеви запали два фара, от двете страни на носа. Не беше трудно да се плава по реката, макар че не беше много дълбока. Корабчетата бяха широки, с плоски дъна, така че лесно да преодоляват пясъчните плитчини, които се срещаха тук-там. Джеви попадна на една малко след мръкване и „Санта Лора“ спря. Той превключи двигателя на заден ход, после пак ускори напред и след пет минути корабчето отново продължи. Беше много устойчиво.

Нейт седна да се храни сам на закованата за пода масичка до четирите койки. Уели му сервира ориз с боб, малко варено пиле и един портокал, както и бутилка студена вода. Над главата му светеше гола електрическа крушка. В каютата беше горещо и задушно. Уели му бе предложил да спи в хамака.

След малко се появи Джеви с навигационна карта на Пантанал. Искаше да определи колко са напреднали, но засега не беше много. Буквално пълзяха срещу течението и изминатото разстояние от Корумба изглеждаше незначително.

— Реката е пълноводна — обясни Джеви. — На връщане ще се движим доста по-бързо.

Нейт все още не мислеше за връщането.

— Няма проблем — отвърна той.

Джеви направи няколко изчисления и каза:

— Първото индианско селище е в този район. — Посочи едно място на седмици път, ако се съдеше по сегашното им темпо.

— Гуато?

— Да. Мисля, че трябва да отидем най-напред при тях. Ако тя не е там, може би някой я е виждал или знае къде е.

— След колко време ще стигнем?

— След два, може би три дни.

Нейт сви рамене. Времето бе спряло. Часовникът му беше в джоба. Отдавна бе забравил какво е да планираш времето си за дни, седмици и месеци напред. Бележникът, в който записваше датите на насрочените съдебни дела, беше потънал в някое чекмедже в кантората. Беше се изплъзнал от смъртта, така че сега всеки ден беше подарък.

— Имам доста да чета — каза той.

Джеви сгъна картата внимателно.

— Добре ли си?

— Да, чувствам се отлично.

Джеви искаше да му зададе още много въпроси, но Нейт не беше готов за откровения.

— Отлично — повтори той. — Това пътуване ще ми се отрази наистина добре.

Чете под лампата в продължение на час и си даде сметка, че е плувнал в пот. Взе от койката си фенерче, препарата против насекоми и част от записките на Джош, после се качи на мостика. На руля беше Уели, а Джеви почиваше. Нейт напръска краката и ръцете си с препарата, намести се така, че главата му да е достатъчно високо, после запали фенерчето и започна да чете, а хамакът леко се поклащаше от движението на корабчето.