Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Testament, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
levent (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1999

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-68-8

История

  1. — Добавяне

20

Бурята връхлетя привечер, докато Уели вареше ориз, а Джеви наблюдаваше спускащия се над реката мрак. Нейт се събуди от вятъра — силен порив, който разлюля хамака и го накара да скочи на крака. Почти веднага проблесна светкавица и се разнесе гръм. Нейт отиде до Джеви и се взря в тъмнината.

— Силна буря — отбеляза Джеви видимо спокоен.

Не трябваше ли да спрат някъде, зачуди се Нейт. Или да намерят по-плитко място? Джеви нямаше угрижен вид и това го успокои. Когато дъждът заваля, Нейт слезе долу, за да изяде порцията си боб с ориз. Хранеше се мълчаливо, а Уели го чакаше в ъгъла на каютата. Крушката над главата му се люлееше, защото вятърът клатеше корабчето. Тежки дъждовни капки започнаха да барабанят по стъклата на прозорците.

На мостика Джеви облече жълто пончо, изпоцапано с грес, и продължи да се бори с дъжда, който го шибаше по лицето. Малката кабинка нямаше прозорци. Двата фара отпред трябваше да показват пътя в тъмнината, но показваха само десетина метра кипяща вода. Джеви познаваше реката добре, а и беше преживявал по-силни бури.

Не беше лесно да се чете при клатенето на корабчето — само след няколко минути Нейт се почувства зле. В торбата си намери дълга до коленете пелерина с качулка. Джош бе помислил за всичко. Стисна парапета и бавно се изкачи на мостика, където стоеше и Уели, подгизнал от дъжда.

Реката направи завой на изток, към сърцето на Пантанал, и когато смениха посоката, вятърът вече духаше странично на корабчето. То се клатеше застрашително, така че трябваше да стискат парапета, за да не паднат.

Поривите ставаха безмилостни, връхлитаха един след друг през секунди и „Санта Лора“ престана да се движи срещу течението — вятърът я изтласкваше към брега. Дъждът се усили още повече, стана студен. Джеви извади електрическо фенерче от шкафа до руля и го подаде на Уели.

— Виж къде е брегът! — извика той с цяло гърло, за да надвика воя на вятъра.

Нейт стисна парапета и се добра до Уели, защото искаше да види накъде се движат. Лъчът на фенерчето обаче осветяваше само дъжд — толкова гъсти бяха капките, че приличаха на мъгла.

Просветна мълния и зърнаха гъстите храсталаци на брега съвсем близо. Вятърът продължаваше да ги тласка натам. Уели изкрещя нещо и Джеви отвърна точно когато още един порив блъсна корабчето и го наклони страховито към десния борд. Уели изпусна фенерчето и то изчезна под водата.

Докато стоеше, вкопчен в парапета и подгизнал, Нейт си помисли, че могат да се случат две неща, които не биха могли да предотвратят — корабчето би могло да се обърне, а ако не, вятърът щеше да го изтика в тинята край брега, дето живееха влечугите. Но изведнъж се сети за книжата и страхът изчезна от само себе си.

Не биваше да ги губи при никакви обстоятелства. Пусна се от парапета точно когато „Санта Лора“ се наклони пак, и едва не падна зад борда.

— Трябва да сляза долу! — извика на Джеви, който стискаше руля. Капитанът също изглеждаше изплашен.

Нейт се спусна надолу по стълбите. Палубата беше хлъзгава — един от варелите с нафта бе паднал и течеше. Опита се да го вдигне, но не успя — трябваше още един човек. Слезе в каютата, захвърли пончото в един ъгъл и бръкна под койката, за да извади куфарчето. Вятърът отново блъсна корабчето. Нейт загуби равновесие и падна.

Реши, че при никакви обстоятелства не бива да губи две неща — книжата и сателитния телефон. И двете бяха в куфарчето, което беше ново и хубаво, но не и водоустойчиво. Пристисна го към гърдите си и легна на койката, докато „Санта Лора“ продължаваше да се бори със стихията.

Двигателят замлъкна. Надяваше се Джеви да го е изключил. Чуваше стъпките им точно над главата си. Реши, че всеки момент ще заседнат в плитчината край брега и затова е по-добре винтът да е спрял. Едва ли двигателят беше излязъл от строя.

Светлината угасна и стана съвсем тъмно. Докато лежеше на койката и чакаше „Санта Лора“ да заседне край брега, в главата на Нейт се появи кошмарна мисъл — ако Рейчъл Лейн откажеше да се върне, щеше да се наложи още едно пътуване дотук, — някой, може би самият той, трябваше да измине това разстояние отново, за да съобщи на най-богатата мисионерка в света, че парите вече са на нейно разположение.

Бе чувал, че мисионерите ползват дълги отпуски, за да презаредят акумулаторите си у дома. Може би и Рейчъл щеше да се съгласи да се върне с него в Щатите и да остане там достатъчно дълго, за да въведе ред в нещата на баща си. Това би било най-малкото, което можеше да направи за единайсет милиарда долара. Непременно щеше да й го предложи, ако изобщо успееше да я открие.

Почувства силен тласък, който го събори на пода. Заседнаха.

„Санта Лора“ беше с плоско дъно както всички плавателни съдове по река Парагвай, за да може лесно да преодолява пясъчните наноси и плитчините. След бурята Джеви запали двигателя и след половин час с упорити маневри успя да освободи корабчето. Уели и Нейт изчистиха палубата от листа и клони. После претърсиха навсякъде, за да се уверят, че няма нови пътници — змии или плъхове. Направиха си кафе и докато го пиеха, Джеви разказа как преди години една анаконда успяла да пропълзи на борда и нападнала заспал човек от екипажа. Нейт не държеше особено да слуша истории за змии. Беше претърсвал особено старателно.

Облаците се разнесоха и над реката се появи чудесен лунен сърп. След бурята всичко изглеждаше абсолютно спокойно. Повърхността на водата беше гладка като стъкло. Луната се скриваше зад дърветата, когато завиваха, но беше срещу тях, когато се движеха на север.

Нейт вече бе станал наполовина бразилец и затова не носеше часовника си. Беше му все едно. Сигурно наближаваше полунощ. Дъждът ги бе обливал цели четири часа.

* * *

Нейт поспа няколко часа в хамака и се събуди малко след разсъмване. Джеви хъркаше на койката в малката каюта. Уели управляваше корабчето, но изглеждаше полузаспал. Нейт го накара да направи кафе и сам пое управлението.

Облаците бяха черни, но не валеше. Реката влачеше клони и листа, откъснати от вятъра през нощта. Тук беше широка и нямаше други плавателни съдове, така че Нейт изпрати Уели да поспи на хамака и остана пред руля.

Нямаше нищо общо със съдебната зала. Гол до кръста, бос, с чаша сладко кафе в ръката, на път към сърцето на най-голямото блато в света. Помнеше как преди време вечно тичаше към някоя съдебна зала, как жонглираше с десет неща едновременно и носеше по един телефон във всеки джоб. Нямаше адвокат, който да е с всичкия си и да тъгува за съдебната зала. Но не си го признаваха.

„Санта Лора“ буквално се управляваше сама. С бинокъла на Джеви наблюдаваше брега — животните, птиците, накацали по клоните. Надигаха глави и следяха с поглед движението на корабчето, което продължаваше все така на север, навътре в Пантанал, без екипажът да знае къде точно ще завърши пътешествието.