Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Testament, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
levent (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1999

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-68-8

История

  1. — Добавяне

10

Преди последната криза Нейт бе живял в стар блок в Джорджтаун. Беше купил апартамента на изплащане след втория си развод. Сетне го беше загубил заедно с всичко останало, така че буквално нямаше къде да прекара първата си нощ на свобода.

Както винаги Джош бе организирал напускането му много внимателно. Пристигна в клиниката в уречения ден и час с брезентова торба, в която имаше нови, добре изгладени фланелки и къси панталони за пътуването на юг. Беше подготвил паспорта и визата му, предостатъчно пари, множество инструкции и напътствия, самолетните билети, плана за действие. Сетил се бе дори и за аптечка.

Нейт не получи повод да се почувства разстроен. Сбогува се с неколцина от персонала, защото повечето бяха заети с ежедневната си работа и защото тук избягваха сбогуванията. Мина гордо през портала след чудесни трезви 140 дни, прочистен, с тен, във форма, значително отслабнал — беше на килограмите, на които бе преди двайсет години.

Шофираше Джош. През първите пет минути мълчаха. Снегът, покрил всичко наоколо, бързо изтъня, когато слязоха от планината. Беше 22 декември. Радиото свиреше много тихо.

— Би ли спрял това? — попита Нейт.

— Кое?

— Радиото.

Джош натисна бутона и музиката, която не бе чувал, утихна.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Ще спреш ли пред първия крайпътен магазин?

— Разбира се. Защо?

— Защото искам да пийна нещо.

— Много смешно.

— Имах предвид голяма кока-кола.

След малко спряха и си взеха безалкохолни напитки и фъстъци. Жената на касата им пожела весела Коледа, но Нейт не можа да отвърне. След това се качиха в колата и Джош подкара към летище Дълес, което бе на два часа път.

— Полетът ти е до Сао Пауло, където ще чакаш три часа, за да хванеш самолета за един град, който се нарича Кампо Гранде.

— Онези хора говорят ли английски?

— Не. Те са бразилци. Говорят португалски.

— Разбира се.

— Но на летището непременно ще намериш хора, които знаят английски.

— Голям ли е Кампо Гранде?

— Половин милион жители, но той не е крайната ти цел. Оттам ще вземеш вътрешен полет до още по-малко градче на име Корумба.

— И самолетът ще е по-малък, нали?

— Да. Също като тук.

— Не знам защо, но идеята да летя с малко бразилско самолетче не ме изпълва с възторг. Помогни ми, Джош, започвам да ставам нервен.

— Или това, или шест часа с автобус.

— Давай нататък.

— В Корумба ще се срещнеш с местен адвокат, който се казва Валдир Руиз. Знае английски.

— Ти говори ли с него?

— Да.

— Успя ли да го разбереш?

— Да. Почти всичко. Много приятен човек. Работи за петдесет долара на час, ако можеш да го повярваш.

— Колко голям е Корумба?

— Деветдесет хиляди жители.

— Значи там ще мога да намеря храна, вода и място за спане.

— Да, Нейт, ще имаш стая, което не може да се каже за тук.

— Ох!

— Съжалявам. Искаш ли да се откажеш?

— Да, но няма да го направя. Целта ми е да се измъкна от тази страна, преди отново да съм чул коледните звънчета. Готов съм да спя две седмици и в някоя канавка, стига да избегна данданията тук.

— Не е канавка, а приличен хотел.

— Какво трябва да правя с този Валдир?

— В момента той ти търси водач, който да те заведе в Пантанал.

— Как? Със самолет? С хеликоптер?

— Най-вероятно с корабче. Доколкото можах да разбера, там има само реки и блата.

— И змии, алигатори и пирани.

— Какъв бъзльо си само! Мислех, че искаш да отидеш.

— Искам. Карай по-бързо.

— Успокой се. — Джош посочи куфарчето на задната седалка и добави: — Отвори го. Това е ръчният ти багаж.

Нейт го взе и изсумтя.

— Тежи цял тон. Какво има вътре?

— Полезни неща.

Беше от кафява кожа, съвсем ново, но на вид го докарваше на дълго употребявана вещ. Беше достатъчно голямо, за да побере малка библиотека. Нейт го сложи върху коленете си и го отвори.

— Играчки.

— Това малко сиво нещо е цифров телефон, последна дума на техниката — обяви Джош важно, горд с нещата, които бе събрал. — Когато стигнеш в Корумба, Валдир ще ти уреди да се свържеш към местната централа.

— Значи в Бразилия имат телефони.

— Много. Истината е, че телекомуникациите там процъфтяват. Почти всички имат мобилни телефони.

— Горките хора. А това какво е?

— Компютър.

— За какво ми е, по дяволите?

— Последен модел. Виж колко е малък.

— Дори не мога да разчета буквите на клавиатурата.

— Можеш да го свържеш с телефона и да получаваш електронна поща.

— Страхотно. Значи трябва да правя това сред блатата, пред очите на змиите и крокодилите?

— Както искаш.

— Та аз дори в кантората не използвам електронна поща.

— Не е заради теб, а заради мен. Искам да знам какво става. Когато я намериш, искам да науча незабавно.

— Какво е това, Джош?

— Най-хубавата играчка в кутийката. Сателитен телефон. С него можеш да се свързваш от всяка точка на земята. Ако батериите са заредени, винаги ще можеш да ме откриеш.

— Нали току-що каза, че имали страхотни телефонна система.

— Не и в Пантанал. Това са хиляда квадратни мили блата. Няма никакви градове, хората са малко. След като тръгнеш от Корумба, този сателитен телефон ще бъде единствената ти връзка със света.

Нейт отвори твърдата пластмасова кутия и се вгледа в лъскавото апаратче.

— Колко ти струваше това?

— На мен ли? Нищо.

— Добре, колко струваше на наследството на Фелан?

— Четири хиляди и четиристотин долара. Заслужава си цената.

— А моите индианци имат ли електричество? — Нейт заразглежда наръчника.

— Не, разбира се.

— Тогава как ще зареждам батериите?

— Има резервна батерия. Ще трябва да измислиш нещо.

— Дотук с мечтите за спокойно пътуване.

— Всичко ще бъде много спокойно. Когато стигнеш, ще си ми благодарен за тези играчки.

— Мога ли да ти благодаря сега?

— Не.

— Благодаря, Джош. За всичко.

— Моля, няма защо.

 

 

Седнаха на малка маса срещу бара в препълнения с хора терминал, поръчаха си кафе и зачетоха вестници. Джош сякаш се притесняваше заради алкохола наоколо. Нейт не реагираше, макар че неоновата реклама за бира „Хайнекен“ беше повече от примамлива.

Влезе уморен, кльощав Дядо Коледа, търсещ деца, на които да раздава евтини подаръци от торбата си. Елвис Пресли пееше „Синя Коледа“ от джубокса в ъгъла. Беше пълно с хора, шумът можеше да ти изпили нервите — всички се прибираха у дома за празниците.

— Добре ли си? — попита Джош.

— Да, много. Защо не си тръгваш? Сигурен съм, че можеш да правиш нещо по-полезно.

— Ще остана.

— Джош, аз съм добре. Ако си мислиш, че само чакам да си тръгнеш, за да отида на бара и да се нагълтам с водка, грешиш. Нямам желание да пия. Отървах се от това и се чувствам много горд.

Джош го изгледа малко глуповато, отчасти защото приятелят му бе отгатнал мислите му съвсем точно. Запоите му бяха легендарни. Ако решеше да започне, алкохолът на летището едва ли щеше да му стигне.

— Не се безпокоя за това — излъга той.

— Тогава си тръгвай. Вече съм голямо момче и ще се оправя.

Сбогуваха се на изхода — топла прегръдка и обещание да се чуват по телефона едва ли не на всеки кръгъл час. Нейт нямаше търпение да се настани на мястото си в първа класа. Джош имаше да върши хиляди неща в кантората.

Джош тайно бе взел някои предпазни мерки. Най-напред бе откупил мястото до Нейт. Той щеше да е до прозореца, но съседната седалка щеше да остане празна. Нямаше смисъл да изкушава съдбата, като рискува някой жаден бизнесмен да седне до Нейт и да започне да се налива с уиски и вино. Билетите струваха повече от седем хиляди долара в двете посоки, но парите не бяха от значение. След това си бе направил труда да се свърже с авиокомпанията и да обясни ситуацията с Нейт. Уговори се да не му сервират алкохол при никакви обстоятелства и за всеки случай предаде на стюардесата специално писмо, с което да убеди Нейт, ако се наложи.

В самолета сервираха на Нейт портокалов сок и кафе. Той се уви с тънкото одеяло и се загледа в прострелия се отдолу Вашингтон, докато самолетът на „Вариг“ се изкачваше към облаците.

Изпитваше известно облекчение от измъкването си — от Уолнът Хил и Серджо, от града с вечното му бързане и напрежение, от неприятностите с бившата му жена и кашата, която бе забъркал с данъците. На височина от десет хиляди метра Нейт почти взе решение никога повече да не се връща.

Всяко връщане към реалността беше изпитание за нервите. Страхът от нова криза винаги беше налице, една скрит под повърхността. Сега най-много го плашеше фактът, че му се бе случвало толкова много пъти — чувстваше се като ветеран. Както при спечелените дела или жените си сега можеше да ги сравнява. Винаги ли щеше да има още един път?

Докато вечеряше, си даде сметка, че Джош е действал зад кулисите. Не му предложиха вино. Започна да се храни предпазливо, като човек, който допреди няколко дни в продължение на четири месеца е ял само най-хубавите марули на света — без мазнини, без захар, без нищо излишно. Последното нещо, което искаше, бе разстроен стомах.

Подремна малко, но беше уморен от спане. Като претрупан с работа адвокат и нощна птица бе свикнал да се справя с много малко сън. През първите дни в клиниката го бяха тъпкали с хапчета и спеше по десет часа в денонощие. Дори и да умираше, не би могъл да се бори с тях.

Отвори куфарчето с новите си играчки на седалката до себе си и започна да чете инструкциите за ползване. Сателитният телефон го заинтригува, макар и да не му се вярваше, че ще е принуден да го използва.

Един друг телефон също привлече вниманието му — това беше последното техническо нововъведение в гражданската авиация, елегантно малко устройство, буквално скрито в стената до седалката му. Взе го и се обади на Серджо у дома. Прекъсна вечерята му, но въпреки всичко терапевтът му се зарадва, че го чува.

— Къде си? — попита го.

— В един бар — отговори Нейт съвсем тихо, защото светлините в кабината бяха изгасени.

— Много смешно.

— Предполагам, че съм някъде над Маями. Остават ми още осем часа. Открих бордовия телефон и реших да го изпробвам.

— Значи всичко е наред?

— Разбира се. Липсвам ли ти?

— Още не. А аз на теб?

— Шегуваш ли се? Аз съм свободен човек и летя към джунглата, за да преживея фантастично приключение. Ще ми липсваш по-късно, окей?

— Окей. Нали ще се обадиш, ако имаш проблеми?

— Няма да има проблеми, Серджо. Не и този път.

— Само така, приятелю.

— Все пак ти благодаря.

— Няма защо. Непременно се обади.

Пуснаха някакъв филм, но никой не гледаше. Стюардесата донесе още кафе и Нейт реши да се обади на Алис, секретарката си — многострадална жена, която бе чистила след него в продължение на близо десет години. Живееше със сестра си в стара къща в Арлингтън. През последните четири месеца се бяха чули веднъж.

Разговорът продължи половин час. Алис се зарадва, че й се обажда и че е изписан от клиниката. Не знаеше нищо за пътуването му до Южна Америка, а това бе донякъде странно, защото обикновено тя знаеше всичко. По телефона обаче беше сдържана, дори предпазлива. Нейт, опитният адвокат, надуши нещо нередно и я нападна, сякаш провеждаше кръстосан разпит.

Тя продължаваше да работи на същото бюро, но за друг адвокат.

— Кой? — попита Нейт.

Нов. Дошъл наскоро. Алис говореше внимателно и Нейт веднага разбра, че Джош я е инструктирал обстойно. Разбира се, че щеше да й се обади веднага.

В кой кабинет работи новият? Кой технически сътрудник му помага? Къде е бил преди това? Колко дела срещу недобросъвестни медици е гледал? Временно ли е във фирмата?

Алис отговаряше уклончиво.

— Кой е в моя кабинет? — попита той.

— Никой. Стои си както си беше, затрупан с папки до тавана.

— Какво прави Кери?

— Работи. Чака те. — Кери беше любимата му помощничка.

Алис отговаряше на всички въпроси, но без да му каже кой знае колко. Особено неохотно говореше за новия колега.

— Готви се — каза й той, когато разговорът започна да се изчерпва. — Време е да се върна.

— Тук е пълна скука, Нейт.

Прекъсна линията съсредоточено и повтори думите й мислено. Имаше нещо по-различно. Джош тихомълком променяше организацията във фирмата си. Щеше ли да го пропусне в разместването? Вероятно не, но във всеки случай дните му в съдебната зала бяха приключили.

Реши да се тревожи за това по-късно. Можеше да се обади на толкова много хора и да го направи от толкова много телефони. Познаваше един съдия, който бе зарязал пиенето преди десет години. Искаше да му се похвали с чудесните резултати от престоя си в клиниката. Първата му жена заслужаваше опустошителен скандал, но сега не беше в нужното настроение. Освен това искаше да поговори с четирите си деца и да ги попита защо не му се бяха обадили или писали нито веднъж.

Вместо това взе една папка от куфарчето и започна да чете за завещанието на мистър Фелан и конкретната си задача. В полунощ, някъде над Карибско море, се унесе в сън.