Джон Гришам
Завещанието (20)

21

Координаторката на мисиите в Южна Америка се казваше Нийва Колиър. Беше родена в иглу на Нюфаундленд, където родителите й бяха работили цели двайсет години сред местните ескимоси. Самата тя бе прекарала единайсет години в планините на Нова Гвинея, така че познаваше от личен опита трудностите, с които се сблъскваха деветстотинте души, чиято работа координираше.

Тя беше единственият човек, който знаеше, че Рейчъл Портър някога се е казвала Рейчъл Лейн и че е незаконна дъщеря на Трой Фелан. След като бе завършила медицина, Рейчъл бе променила името си, защото искаше да унищожи всякаква връзка с миналото си. Тя нямаше семейство. Осиновителите й бяха починали. Нямаше братя и сестри, нямаше лели, чичовци или братовчеди. Поне Нийва не знаеше за такива. Имаше само Трой и отчаяно искаше да го заличи от живота си. След като бе завършила семинарията на „Племена на света“, Рейчъл й бе разказала всичко. Ръководителите на мисията се досещаха, че Рейчъл има някаква тайна, но не такава, че да й попречи да служи на Бога. Беше доктор, беше завършила тяхната семинария, беше всеотдайна служителка на Христа, готова да работи за мисията. Бяха дали обещание никога да не разкриват нищо във връзка с Рейчъл, включително и местонахождението й в Южна Америка.

В малкия си кабинет в Хюстън Нийва прочете съобщенията за завещанието на мистър Фелан. Следеше събитията още след като бе научила за самоубийството му.

Връзката с Рейчъл се осъществяваше трудно — разменяха си писма два пъти в годината, през април и август, и веднъж годишно Рейчъл се обаждаше от обществен телефон в Корумба, когато отиваше там за провизии. За последен път бяха разговаряли миналата година. Последната отпуска си бе взела през 1992 година. Бе я прекратила след шестата седмица, за да се върне в Пантанал. Бе споделила с Нийва, че не желае да остава повече в Щатите. Това не било нейният дом. Предпочитала да е сред индианците.

Ако съдеше по коментарите на адвокатите в пресата, въпросът далеч не беше решен. Нийва реши да изчака — в подходящ момент щеше да разкрие пред ръководството коя всъщност е Рейчъл.

Надяваше се този момент да не дойде никога, но… как могат да се скрият единайсет милиарда долара?

Никой не очакваше адвокатите да се разберат лесно за мястото на срещата. Всяка фирма настояваше тя да го избере и самият факт, че се бяха съгласили на тази среща, сам по себе си бе невероятен.

Най-накрая се уговориха да се срещнат в хотел „Риц“ на Тайсънс Корнер, в банкетната зала, където масите набързо бяха подредени в квадрат. Когато най-сетне затвориха вратите, вътре имаше близо петдесет души, защото всяка от фирмите се чувстваше задължена да доведе колкото се може повече технически сътрудници и секретарки за по-голяма тежест.

Напрежението беше осезаемо. Не присъстваше никой от наследниците на Фелан, а само юридическите им екипи.

Харк Гетис призова за тишина и мъдро пусна някаква шега. Както проявата на чувство за хумор в съдебната зала, където хората са напрегнати и не очакват веселие, шегата му предизвика бурен и здравословен смях. След това Харк огледа масите и предложи по един представител на всеки наследник да изложи становището на групата си пред събранието. Самият той щеше да говори последен.

Последва въпрос:

— Кои точно са наследниците според вас?

— Шестте деца на Трой Фелан.

— А съпругите?

— Те не са наследнички. Те са бивши съпруги.

Това обезпокои адвокатите на съпругите и след разгорещен спор те заплашиха, че ще напуснат. Някой предложи въпреки всичко да ги изслушат и това реши проблема.

Грит, адвокатът, нает от Мери Рос Фелан Джакман и нейния съпруг, се изправи и предложи война.

— Нямаме избор, освен да оспорим завещанието — каза той. — Не можем да докажем някакво външно въздействие, следователно трябва да докажем, че старият лешояд е бил смахнат. В края на краищата се самоуби. И остави такова огромно състояние на никому неизвестна персона. Звучи ми налудничаво. Можем да намерим психиатри, които да направят експертиза.

— А какво ще кажеш за тримата, които го освидетелстваха, преди да скочи? — попита някой от другия край на масата.

— Това беше глупаво! — изръмжа Грит. — Било е нагласено и вие се хванахте.

Тези думи на свой ред не се харесаха на Харк и другите адвокати, които се бяха съгласили да се проведе прегледът.

— Перфектна далновидност със задна дата — обади се Янси и с това накара Грит да млъкне за момента.

Адвокатският екип на Джийна и Коуди Стронг се предвождаше от висока и едра жена в костюм на „Армани“. Някога мисис Лангхорн бе преподавала в Юридическия факултет на Джорджтаун, така че заговори с тона на човек, който знае всичко. Първо, в щата Вирджиния има само две основания да се атакува завещание, а именно: некоректно външно въздействие и невменяемост. Тъй като никой не познава Рейчъл Лейн, би могло да се предположи, че не е имала контакти с Трой. Поради това би било трудно, ако не и направо невъзможно, да се докаже, че някак си е успяла да му повлияе, когато е изготвял последното си завещание. Второ, единствената надежда е да се докаже, че Трой е бил невменяем. Трето, забравете всякакви мисли за измама. Наистина, Трой ги бе подлъгал да се съгласят на психиатричния преглед с фалшив претекст, но завещание не може да се атакува на такова основание. Ако е обикновен договор — да, но завещание — не. Вече били проучили въпроса много обстойно и разполагали с прецедентите, така че всеки можел да ги погледне, ако се интересува. Четеше от нещо като записки и беше много добре подготвена. Зад гърба й имаше поне шестима души от фирмата й, за да помагат, ако се наложи.

Четвърто, би било неимоверно трудно да се оспори експертизата на психиатрите. Беше гледала видеозаписа. Най-вероятно щяха да загубят войната, но биха могли да получат възнаграждението си за това, че са се сражавали. Заключението й: да оспорят яростно завещанието и да се надяват на задоволително от тяхна гледна точка извънсъдебно споразумение.

Лекцията й продължи десет минути, но не съдържаше нищо ново. Изтърпяха я, без да я прекъсват, защото беше жена и защото си личеше, че е готова да се заяде с всеки.

Уоли Брайт, възпитаникът на вечерен университет, беше следващият и за разлика от мисис Лангхорн се впусна с настървение да се възмущава от несправедливостта по принцип. Не беше подготвил нищо — нито записки, нито конспект, нито бе набелязал мислите, които би искал да сподели. Просто дрънкаше общи приказки, произнесени с треперещ от негодувание тон. След това станаха двама от адвокатите на Лилиан, едновременно, сякаш бяха вързани един за друг. Бяха с еднакви тъмни костюми и еднакво бели лица, като на хора, които рядко виждат слънцето. Действаха в пълен синхрон — единият започваше изречението, другият го довършваше, единият задаваше риторичен въпрос, другият отговаряше, единият споменаваше някакъв документ, другият го изваждаше от чантата си. Бяха много делови и повториха сбито всичко, което вече бе казано.

Скоро започна да се оформя и общо мнение. Да се борят, защото: а) нямаше какво да губят, б) нямаше какво друго да правят, в) това е единственият начин да се постигне някакво споразумение. Да не говорим, че докато траеше сражението, щяха да им плащат както подобава за всеки час.

Янси настояваше особено разгорещено да се атакува завещанието в съда и имаше защо — Рамбъл единствен от наследниците не беше пълнолетен и нямаше кой знае какви дългове. Фондът, от който щеше да получи пет милиона долара на двайсет и първия си рожден ден, беше създаден преди десетилетия и условието да ги получи не можеше да бъде отменено. С тези пет милиона Рамбъл беше доста по-добре финансово от братята и сестрите си. След като нямаше какво да губи, защо да не опита да получи още чрез съда?

Мина цял час, докато някой се сети да спомене клаузата за оспорването в завещанието. Наследниците, с изключение на Рамбъл, рискуваха да загубят и малкото, което им бе оставил Трой, ако започнеха да оспорват. Адвокатите не обърнаха особено внимание на този въпрос. Вече бяха решили да се борят и бяха сигурни, че алчните им клиенти ще последват съвета им.

Много неща обаче не бяха споменати. Делата от този род бяха ужасно тромави и бавни. Най-мъдрото и най-евтино решение би било да се избере опитна фирма, която да действа като общ представител и защитник на каузата в съда. Другите трябваше да се оттеглят крачка назад, да продължат да съветват клиентите си и да следят развитието на нещата. Подобна стратегия обаче означаваше две неща — готовност за сътрудничество и отказ от всякакво желание за самоизтъкване.

Това не бе споменато по време на тричасовата среща.

Без някакъв мащабен план — плановете изискват сътрудничество — адвокатите бяха успели да разделят наследниците така, че всеки от тях да използва различна фирма. Подобни ловки манипулации не се изучаваха в юридическите факултети, а се усвояваха по естествен път след това. Адвокатите бяха успели да накарат наследниците да разговарят повече време с тях самите вместо с другите наследници. Доверието като добродетел не беше познато на членовете на фамилия Фелан, както и на техните адвокати.

Очертаваше се дълго и объркано дело.

Не се намери храбрец, който да предложи да не оспорват завещанието. Никой дори за миг не си помисли, че би могло да изпълнят волята на стареца, който всъщност бе натрупал състоянието, от което искаха да смучат.

След малко се опитаха да преценят размера на дълговете, натрупани от наследниците към датата на смъртта на мистър Фелан. Усилието обаче беше задушено в зародиш.

— Включени ли са дълговете на бившите съпруги? — попита Харк, адвокатът на Рекс, чиято жена, стриптийзьорката Амбър, която държеше нощните заведения, имаше най-големи дългове.

— Ами задълженията към данъчните власти? — попита адвокатът на Трой младши, който имаше проблеми с данъчните от петнайсет години.

— Клиентите ми не са ме упълномощили да разгласявам финансова информация — заяви Лангхорн и с това изявление фактически сложи край на дискусията.

Нежеланието да говорят показваше, че всички са наясно — наследниците на Трой Фелан бяха затънали в дългове и ипотеки.

Всички адвокати — точно понеже бяха адвокати — отделяха голямо внимание на публичността и съответно на начина, по който медиите щяха да отразят сражението. Клиентите им не бяха само шайка разглезени, алчни синове и дъщери, отрязани от баща си. Страхуваха се обаче, че медиите можеха да ги представят тъкмо така. Бе много важно как ги възприема обществеността.

— Предлагам да наемем специализирана фирма за връзки с обществеността — каза Харк. Идеята беше чудесна и неколцина от присъстващите я прегърнаха като своя. Един професионалист би могъл да се справи по-добре от всеки друг със задачата да обрисува наследниците на Фелан като съкрушени от скръб деца, обичали баща, който никога не е имал достатъчно време за тях — ексцентричен, побъркан, женкар… Да, точно така! В очите на хората Трой трябваше да изглежда лош, а наследниците му трябваше да се превърнат в жертви.

Идеята разцъфтя и се разпространи около масите с изумителна скорост, докато някой не попита как точно възнамеряват да платят за такава услуга.

— Те са ужасно скъпи — отбеляза един адвокат, който работеше срещу шестстотин долара на час и вземаше по още четиристотин за тримата си безполезни сътрудници.

Идеята изпусна парата си бързо, докато Харк не предложи с половин уста всяка от фирмите да даде в аванс известна сума за разноски. Всички притихнаха. Хората, които досега имаха какво да кажат по всички въпроси, изведнъж се оказаха в плен на спомените за стари дела и процеси.

— Можем да поговорим за това по-късно — каза Харк в стремежа си да запази своята репутация. Не се съмняваше, че идеята няма да бъде спомената никога повече.

След това започнаха да обсъждат Рейчъл и по-специално къде би могла да бъде. Трябваше ли да наемат първокласна детективска фирма, за да я открие? Почти всички адвокати работеха с такива фирми — идеята им се стори привлекателна и й отделиха сериозно внимание. Кой адвокат не би искал да защитава интересите на избрания наследник?

Въпреки всичко се отказаха от търсенето на Рейчъл, предимно защото не можаха да се споразумеят какво да правят в случай, че я намерят. Не се съмняваха, че съвсем скоро тя ще се появи със своя собствена армия адвокати.

Срещата завърши в оптимистичен тон. Адвокатите си осигуриха края, който искаха. Напуснаха с планове незабавно да се свържат с клиентите си и с гордост да им съобщят какво са постигнали. Щяха да заявят категорично, че с обединената си мъдрост всички адвокати на наследниците са решили, че завещанието трябва да се оспорва по всевъзможни начини.