Ланс Салуей
Някой гледа (9)

Девета глава

Не споделях увереността на Антон в способността на Тами-Ан да ни помогне. Знаех, че отдаваше съмненията ми на ревност, но това беше глупаво. Как би могло да ревнуваш от някой, който звучи като сенокосачка? Просто мислех, че Тами-Ан не приема предложението ни достатъчно сериозно. Дори не бях убедена, че тя вярва в това, което й бяхме казали. Минаваха вечер след вечер без тя да се обади и реших на следващия ден да й кажа какво мисля за нея.

— Не бъди толкова подозрителна — каза Антон, — тя не може да гледа през цялото време. Пък и кой знае? Може тази мис Анструдър да не е излизала въобще.

— Не бъди кретен — отговорих му злобно. — Тами-Ан е безполезна. Казах ти, че не може да ни е от полза и бях права.

Решихме, че ще бъде най-добре следващите няколко вечери да прекараме с Антон в моя апартамент. За Карлос и Фланаган учехме по история, но истинската ни цел беше да спестим време, ако случайно се обадеше Тами-Ан. Трябва да призная, че ми беше приятно просто да бъда с Антон, дори без да си говорим и да се гледаме в очите.

Но през тези часове говорехме много. Той ми разказа повече за живота си във Венецуела, за нейните красоти и за нещастието му да бъде толкова далеч от семейството си. Аз пък му разказах за родителите си, за баща ми, когото едва си спомнях и за майка ми, която не искаше да ме вижда. Или поне така ми се струваше.

— Моята горкичка Мел — прошепна той и нежно ме докосна по бузата.

Колкото повече се виждах с Антон, толкова повече се чудех какво съм намирала у Джордан. Антон беше нежен, очарователен, забавен и непредсказуем — всичко това, което Джордан не беше. Джордан никога не ме е разсмивал или ядосвал по начина, по който го правеше Антон. Не можех да си спомня кога за последен път ми е харесвало да бъда с някого. Може би затова се усмихнах и не казах нищо, когато Антон ме помоли да не бъда твърде груба с Тами-Ан.

Най-накрая, в четвъртък, й отворих дума за това. Тя ме отбягваше през целия ден, но успях да я хвана между часовете по английски и рисуване.

— Правя това, което мога — озъби се тя, — не мога цяла вечер да гледам през прозореца, нали?

Не бях съгласна и й го казах.

— О, хайде, Мелани. Все пак, идеята е глупава. Ако видя тази жена да излиза от сградата, ще те уведомя. Но не мога да прекарвам всяка минута от свободното си време в наблюдение.

И аз трябваше да се задоволя с това. Но оплакването ми изглежда бе подействувало, защото същата вечер към девет часа телефонът ми звънна.

С Антон си разменихме бързи погледи и аз се втурнах да се обадя преди Фланаган.

Гласът на Тами-Ан звучеше по телефона дори по-пронизително от обикновено.

— Мелани? Жената току-що излезе. Запъти се към дървената тераса на Сент Джон.

Опитах се да говоря спокойно.

— Благодаря, Тами-Ан. Оценявам помощта ти. Наистина.

— Няма защо, Мелани. Пък и го направих заради Антон.

Реших да не си развалям настроението и казах:

— Знаеш какво да правиш по-нататък, нали?

— Разбира се — изпищя тя, — да продължа да гледам дали няма да се върне. Ако се върне, да се обадя на номера на Анструдър.

— Точно така. Звънни само два пъти и след това затвори. Имаш ли номера?

— Беше в указателя. Анструдър, Парк Плаца 12, нали така?

— Да. А аз ще ти звънна веднага, щом се приберем, за да спреш да гледаш.

— Добре, но побързайте.

— Ще се опитаме. И благодаря, Тами-Ан — казах отново. — Наистина ти благодаря.

Тя промърмори нещо и затвори слушалката. Върнах се в стаята и кимнах на Антон.

— Излязла е — прошепнах аз.

Той се усмихна.

— Най-после. Хайде. Трябва да тръгваме.

Обърнах се и се запътих към вратата. После се спрях и високо изръмжах.

— Какво има? — попита ме Антон разтревожено.

— Днес е четвъртък! — отговорих аз. — Как бях забравила. Фланаган ходи всеки четвъртък вечер на някакви занятия по гимнастика. Имахме уговорка тогава да стоя винаги при Тео.

— Не можеш ли да го оставиш? — попита Антон.

— Не — отговорих веднага, — трябва да остана.

А след това ми дойде друга идея и добавих:

— Не, по-добре ти да останеш.

Когато Антон понечи да възрази, аз продължих:

— Не, ти трябва. Онази жена може да се върне и да те види. Не разбираш ли? Ще й паднеш право в ръцете. Трябва да останеш тук при Тео.

— Но, Мелани, не мога да те оставя сама…

— Само ще поогледам по-отблизо вратата на апартамента, това е всичко — казах аз. — Все пак на мен тя няма да ми направи нищо, нали? Тя наблюдава теб. Ти си този, който е в опасност.

Антон не изглеждаше убеден в това.

— Не ми харесва. Грешиш. Това е мой проблем и…

— Какво общо има това? — казах аз. — И аз мога да се справя, както и ти. Дори по-добре.

Настъпи пауза, след която Антон обви ръце около мен и ме притегли към себе си.

— Сигурна ли си? — прошепна той. — Наистина ли ще го направиш заради мен?

Аз кимнах и той се усмихна.

— Добре тогава — каза той, — върви. Ще остана при Тео.

— Той е в леглото — рекох аз, — не би трябвало да имаш проблеми, спи като пребит. Пък и няма да се бавя много.

— Ще гледам от терасата, Мел… — Той ме притисна още по-силно към себе си и нежно ме целуна по челото. — Внимавай, моля те. Обещай ми, че ще внимаваш.

— Не се тревожи — казах дрезгаво, надявайки се, че звуча по-убедително, отколкото бях всъщност. После се обърнах, тръгнах към хола и излязох от апартамента.

Не ми отне кой знае колко време да стигна до Парк Плаца. Щом наближих сградата, забелязах Тами-Ан да ме чака нервно в ярко осветеното фоайе. Видя ме и отвори тежката стъклена врата. Бяхме се разбрали да не й звъня на звънеца, тъй като някой от родителите й можеше пръв да отиде до домофона.

— Къде беше? — изврещя тя. — Толкова дълго чаках!

Надзърна в тъмното зад мен и недоумяващо ме попита:

— Къде е Антон?

— Трябваше да го оставя при Тео — отвърнах аз.

Тами-Ан сви рамене и заедно отидохме при асансьора.

— Късмет — пожела ми тя, когато той спря на нейния етаж, а аз слабо се усмихнах.

Сърцето ми биеше — бях сигурна, че тя би могла да го чуе. После вратите отново се затвориха и асансьорът бавно потегли нагоре към последния етаж.

Когато вратата се отвори, за момент останах на място и се заслушах. После внимателно пристъпих и тръгнах към вратата на апартамент номер 12. Не се чуваше нищо, освен буботенето на телевизора в номер 11. Помислих си, че мистър и мисис Роджърс може би спяха. Също и котките им. Когато стигнах вратата на мис Анструдър, се наведох и долепих ушите си. Трябваше да се уверя, че вътре нямаше никой. От апартамента не се чуваше никакъв звук. След това обърнах вниманието си към ключалката. Беше проста секретна брава и тогава разбрах, че съм забравила да взема кредитна карта. Не че имах, разбира се. Знаех, че и Антон няма, а съм сигурна, че и Фланаган нямаше да ми даде една от нейните. Така че беше без значение. Свих рамене и небрежно натиснах дръжката. Чу се прещракване и после, много бавно, вратата се отвори.

Не можех да повярвам на очите си. Вратата не беше заключена. Мис Анструдър бе излязла, без да заключи. Трябваше да спра и да помисля защо е направила така, но не го направих. Вместо това бутнах по-силно вратата и надникнах вътре. Пред мен имаше коридор. От двете му страни имаше затворени врати, но в дъното на коридора една отворена врата водеше може би към хола. Лампата светеше и можах да видя ярко украсени тапети и част от кресло.

Сега или никога. Поех си дълбоко въздух и пристъпих вътре. Спрях за момент да се ослушам още веднъж, но не се чуваше никакъв шум, освен напрегнатото ми дишане. После затворих външната врата и се упътих към хола.

Помещението беше празно. Беше удобно наредено, но някак си безжизнено, като че ли дълго време никой не беше живял в него. Бързо се огледах в търсене на улики за самоличността на мис Анструдър, но не можах да намеря нищо. Нямаше нито вестници, нито книги или други знаци на живот. Освен една-две скучни картини на селски пейзажи, нямаше дори никаква украса. Дръпнах пердетата и погледнах собствения си блок. Там, малко по-долу бе апартаментът, в който живеех. Лампите озаряваха прозореца в хола. Пердетата не бяха спуснати и аз видях Антон, който стоеше там и гледаше. Махнах му, той развълнувано ми отвърна и излезе на балкона. Отново му махнах. Не можех да различа лицето му много ясно, но успях да забележа познатите ми мебели в стаята зад него, картините, книжните рафтове и вратата към кухнята. И тогава изведнъж проумях, че това беше гледката, която се виждаше от прозореца на мис Анструдър. Разбира се, тя наблюдаваше горния апартамент, но можеше да вижда и нашия. Можеше да вижда всяко наше движение в тази стая. И тогава, докато наблюдавах апартамента ни, Тео се появи на терасата до Антон и аз се намръщих. Какво правеше там? Не трябваше да става. Трябваше отдавна да спи, пале такова. Сега говореше на Антон и сочеше към мен. Още повече се намръщих. Защо Антон не го изпращаше обратно в леглото? Само да почака, докато…

И в този момент телефонът звънна, а аз почти излязох от кожата си от страх. Звънна два пъти много високо и спря.

Господи, помислих си. Два пъти. Тя се връщаше. Мис Анструдър се връщаше. Махнах се от прозореца и отчаяно огледах голата стая. Какво да правя? Трябва да вървя. Да тръгвам веднага. Трябваше да се махна от апартамента. Но можех да я срещна като излиза от асансьора или по стълбите. Тогава трябваше да се скрия. Но къде? В тази безжизнена стая нямаше скришно място. Може би в другите стаи. Затворените врати в коридора.

Изтичах в коридора. Спрях, чудейки се коя врата да избера. Пред мен беше външната и аз се отправих към нея. Трябваше да се махна от апартамента. Трябваше да…

И тогава, като в сцена от кошмар, външната врата се отвори. Затворих очи с надежда, че всичко е само лош сън и след миг ще се събудя в собствената си стая и щеше да бъде миналия понеделник, когато не си бях довършила есето при Джим Къртис. Но щом отворих очи, видях, че не сънувам.

Мис Анструдър стоеше на входа, втренчила се в мен с побледняло като след шок лице. Зад нея имаше двама мъже, но не им обърнах голямо внимание. Не можех да сваля очи от мис Анструдър.

Когато най-сетне тя проговори, гласът й беше напрегнат от гняв.

— И тъй, отново се срещаме, мис Мелани Розидис. Съжалявам, че нямам желание да се присъединя към Дружеството за защита на котките.

Отначало не разбрах какво искаше да каже, след което си спомних предишната ни среща. Отворих уста да кажа нещо, но изведнъж се оказа, че нямам думи. Какво обяснение можех да дам, задето съм влязла в апартамента й.

— Как… откъде знаете името ми? — казах най-после.

Тогава тя грубо се засмя и тръгна към мен. Мъжете я последваха вътре и затвориха вратата. Отстъпих към хола. Тя продължи да върви към мен, но спря, когато стигнах до прозореца.

— Е — каза тя. — Какво точно правиш тук?

Един от мъжете се ухили и рече:

— Тя не е ли…

— Млъкни — излая остро мис Анструдър. — Остави ме аз да говоря. — После злобно ми се усмихна. — Хайде, Мелани. Няма да чакам цяла нощ. Защо не ми кажеш какво точно правиш тук?

Изведнъж усетих, че повече не мога да издържа на ледения й взор. Обърнах се отчаяна и се намерих с лице към прозореца, гледащ към нашия апартамент. Антон все още стоеше на балкона и гледаше насам. Можеше ли да ме види? Можеше ли да види какво става? Тео продължаваше да стои до него — една малка фигура в раирана пижама.

— Той е там — каза тя отсечено. — По-добре да го вземем сега. Няма полза да чакаме, пък и момичето ни разкри. Идете и го хванете.

Един от мъжете промърмори нещо, след което и двамата излязоха бързо от стаята.

Погледнах ужасена мис Анструдър и извиках:

— Не!

Опитах се да мина покрай нея, но тя беше твърде силна. Изви ръката зад гърба ми, докато не изпищях от болка, и ме притисна до прозореца.

— Не, моля ви! — проплаках аз. — Не го наранявайте! Моля ви, не го наранявайте!

Тя не каза нищо, а се огледа към осветената стая отсреща. Антон се беше махнал от терасата и сега заедно с Тео бяха в хола. Какво, за бога, правеха? Защо не идва да ми помогне?

— Благодарение на теб забъркахме тази каша — каза мис Анструдър, — ако не беше се намесила, щеше да стане много по-цивилизовано.

Не отговорих, а държах под око стаята, очаквайки Антон да побегне. Сега не го виждах — може би телефонираше на полицията. После отново се появи. Върна се в стаята като развълнувано махаше с ръце. След него се появиха двама мъже — същите, които бяха дошли с мис Анструдър.

— Добре, влезли са — промърмори тя зад мен.

Видях ужасена как един от тях удари Антон в лицето. Другият беше изчезнал за момент от погледа ми, а после се появи, като влачеше Тео зад себе си. Момчето се бореше и викаше, но мъжът го вдигна и го изнесе навън. Антон се опита да му попречи, но другият го блъсна и отново го удари. Антон падна.

Беше като в ням филм. Филм на ужасите. Видях всичко, което се случи, но не можех да чуя нищо. А и нямаше как да помогна. Сега стаята отново беше празна, а мис Анструдър отпусна леко хватката си. Тогава отново видях Антон. С мъка се беше изправил на крака и се запрепъва към терасата. Гледаше към мен с отчаяние и ужас. И докато гледаше, успях да проумея какво беше станало.

— О, господи! — изкрещях аз. — Отвлекли са Тео! Отвлекли са Тео!