Ланс Салуей
Някой гледа (7)

Седма глава

— Може би трябва да кажем на някой за всичко това — казах аз, — на полицията или на някой друг.

— Да им кажем какво? — каза Антон. — Моля ви, сър, една жена ме наблюдава от прозореца си. Моля ви, сър, проследих тази жена до картинната галерия и там тя говори с един мъж. Моля ви, господин полицай, вкарайте тази отвратителна жена в затвора.

— Е, може би не точно така — казах аз и се разхилих.

Обикновено не се хилех така — правят го само хора като Тами-Ан Зийглър — но този ден се чувствах малко истерично. Имах неприятното подозрение, че се влюбвам и не бях убедена дали това, което ставаше, ми харесва. А това, че Антон ме беше целунал в асансьора много хубаво, не означаваше нищо. То не означаваше, че той непременно изпитва към мен същото, което аз изпитвах към него. Или може би означаваше? Вчера вечерта ми се беше обадил два пъти, но и това не означаваше нищо. Знаеше, че се тревожа за това дали се е прибрал благополучно. Беше разбрал, че исках да знам дали Карлос е бил ядосан. Той очевидно е бил много ядосан. Телефонните обаждания не означават кой знае какво, но целувката определено означаваше. Предложението му да прекараме заедно неделния следобед също означаваше нещо, дори и само това, че му беше приятно да бъде с мен.

Хвърлих бърз поглед към него. Той лежеше по гръб на тревата и гледаше небето. Бяхме се срещнали след обяд, разходихме се из парка Риджънт и се домъкнахме до върха на Примроуз Хил, за да се насладим на гледката. Карлос ни беше следвал навсякъде. Сега той седеше на няколко ярда от нас в много лошо настроение и витаеше някъде. Поне да си беше свалил черния шлифер.

Гъделичках носа на Антон с една тревичка, а той ме сграбчи за ръката и я задържа.

— Още не можем да кажем на полицията — каза сънливо. — Не можем да кажем на никой, докато нямаме доказателства.

— Трябва да направим нещо — отвърнах аз.

— Ще направим това, което казах. Ще влезем в апартамента на тази жена.

— Но как?

Антон махна с ръка.

— Ще измисля нещо.

— Кажи „ние ще измислим нещо“.

— Ти, аз, едно и също е. — Той затвори очи.

Наведох се да целуна носа му, но видях, че Карлос ме гледаше и промених решението си. Сега знаех какво означаваше да имаш опекун, който да следи всяко твое движение.

Изправих се и загледах околността. В подножието на хълма се намираше зоологическата градина и можах да зърна недодялания птичарник и бронзово зелените покриви на къщата на слоновете. Отвъд Лондон се простираше до хоризонта като сиво, каменно море. Беше светъл, ясен ден и в далечината можех да видя кулата на Биг Бен. Вляво купола на Сент Пол изглеждаше като джудже в сравнение със заобикалящите го небостъргачи.

— Интересна ли е гледката?

Антон беше станал. В косите му се бяха вплели стръкчета трева и аз внимателно ги отстраних.

— Лондон е толкова сив — продължи той. — И зелен. Сив и зелен — обърна се към мен. — Трябва да дойдеш с мен във Венецуела — каза той развълнувано, — за да видиш какво е красота. Няма да повярваш на очите си като видиш дърветата — джакаранда, бугенвилия, „Пламъкът на гората“ — всички са толкова красиви…

Гласът му затихна и той се взря в далечината. Чудех се какво ли виждаше. Със сигурност не Лондон. Може би родния си дом. Семейството си.

— Имаш ли братя и сестри? — попитах аз. Знаех толкова малко за него.

— Не. Сам съм. Вероятно затова баща ми е толкова разтревожен за мен. Ако ме изгуби, друг няма.

Стиснах ръката му и бързо извърнах поглед. Не можех да понеса мисълта, че би могло да му се случи нещо. Сега. Никога.

— Трябва да решим — казах припряно, — трябва да решим как да влезем в апартамента. Нямаме ключ. Така че…

— Трябва да разбием вратата.

Сръгах го.

— О, много умно. Виждам как я разбиваме вече. Не, трябва да влезем по друг начин.

— Единственият друг начин е с ключ — каза Антон.

— Зная. Освен това трябва да намерим начин да проникнем в сградата. Хлебарката няма да ни пусне. Особено след вчера.

— Не бях помислил за това. Оказа се, че не си толкова глупава, колкото изглеждаш.

Опитах се да го ударя, той хвана ръката ми и ние весело се сборичкахме, преди отново да се укротим на тревата.

— Не — каза Антон накрая, — ще бъде трудно да влезем. Нуждаем се помощ. Помощ отвътре. Някой, който живее там.

— Да — промърморих аз, — някой, който живее там. Но кой?

Представих си входа на Парк Плаца, звънците и имената на живеещите.

Рязко се изправих.

— Тами-Ан Зийглър! — изкрещях аз.

Антон също стана и ме погледна като треснат.

— Какво има?

— Разбира се — казах аз. — Тами-Ан Зийглър живее в апартамент номер 4. — Обърнах се към него развълнувана. — Ти познаваш Тами-Ан. Блондинката, която…

— А, да — той се усмихна, — онази с гласа. Да, знам я. В Чалфонт тя се държи с мен много приятелски.

Има си хас, помислих си аз мрачно. Винаги можеше да се разчита на Тами-Ан да се държи приятелски с всеки новодошъл. Особено с такъв като Антон.

— Тя живее в Парк Плаца — обясних му аз, — може да ни пусне вътре.

Антон изглежда се съмняваше.

— Но ще трябва да й кажем всичко — каза той бавно, — а не съм сигурен дали може да й се има доверие. Как можем да бъдем сигурни, че няма да каже на други.

— Като за начало не е нужно да й казваме нищо — казах аз, — мога да отида да я видя и в същото време да се огледам из сградата. Просто да разузная.

— Но тя няма ли да се изненада като те види? — попита Антон. — Мисля, че не сте големи приятелки. Тя ще те заподозре.

Не бях мислила за това. Тами-Ан сигурно щеше да ме заподозре, ако изведнъж станех ужасно приятелски настроена към нея.

— Остави на мен — казах аз, — ще измисля нещо.

През целия ден и през по-голямата част от вечерта мислих. Не е лесно да намериш убедителна причина да станеш приятел с някой, който си пренебрегвал години. Тами-Ан и аз нямахме нищо общо, освен това, че ходехме заедно в Чалфонт. Но пък и не я познавах достатъчно добре, за да съм сигурна във всичко това. Може би тя споделяше страстта ми към шоколадовия сладолед. Може би и тя като мен мразеше кайсии и Клинт Истууд. Нямаше начин да разбера. Може би щеше да се окаже, че имаме достатъчно общи неща, за да станем доживотни приятелки. След това си спомних гласа й и реших, че нямаше големи изгледи предположенията ми да се сбъднат.

Казах на Антон да не ме чака след училище в понеделник, тъй като исках да се прибера с Тами-Ан. Последния час имахме физика — тя също посещаваше физиката и реших, че е удобно да си поговоря с нея след часа. Но се оказа не толкова лесно. Щом се отправих към вратата, Аби ме сграбчи за ръката и ме помоли да пием сода при Джино. Изломотих нещо от рода, че имам да уча по история, и се втурнах след Тами-Ан, като оставих Аби объркана и ядосана. Реших, че на другия ден ще й обясня всичко. Чувствах, че беше грубо да не й казвам нищо за Антон, за мис Анструдър и за внезапно проявилия ми се интерес към Тами-Ан, но просто не можех. Поне засега.

Тами-Ан ме погледна изненадано като се присъединих към нея на спирката, но още по-изненадана беше най-добрата й приятелка Елейн Пичило, най-голямата лентяйка в класа. Елейн мълчаливо ме зяпаше, докато бъбрех с Тами-Ан на любимите й теми — последния й приятел, новата прическа на Тара Ленковски, какво означава да си женен за принц Едуард и дали Джим Къртис е обратен. Накрая дойде автобусът на Елейн и най-после Тами-Ан бе на мое разположение.

Обърнах се към нея и поверително сниших гласа си:

— Виж какво, Тами-Ан, ще ти бъда много благодарна, ако ми дадеш един съвет.

Очите й се разшириха от учудване.

— Разбира се, Мелани — пропищя. — Ако мога, но…

— Виж какво, твоят опит с момчетата е много по-голям — продължих аз. — Ти знаеш какво точно да направя.

Тами-Ан не знаеше какво точно да изпитва — задоволство, превъзходство или подозрение, но накрая се установи на последното.

— Какво имаш предвид под „опит“?

— Не ме разбирай погрешно — отвърнах аз бързо. — Ти просто знаеш много по-добре от мен как да се държиш с момчетата.

Сега тя изглеждаше още по-раздразнителна.

— Какво точно искаш да кажеш с това „да се държиш“?

— Моля те, Тами-Ан. — Едва се сдържах да не се разсмея. Не за първи път жадувах да притежавам актьорския талант на Аби. Тя положително би излязла от тази глупава ситуация. — Нуждая се от помощта ти. Честно.

Автобусът дойде и ние се покатерихме вътре. Седнах до Тами-Ан и прошепнах:

— Спомняш си Джордан Макдоналд, нали? Разбира се, че си го спомняш. Знаеш колко много държахме един на друг.

Тами-Ан кимна енергично. Най-после успях.

— Та — продължих аз, — получих писмо от него и не знам какво да правя. Виждаш ли, Антон Веласко и аз… — Оглеждах се престорено, за да се уверя, че никой не ни слуша. — Та, Антон и аз се виждаме напоследък. И не зная какво да правя с Джордан.

Разбира се, всичко това беше лъжа. Много добре знаех какво да правя с Джордан. Да го забравя. Но Тами-Ан не знаеше това. А и тя харесваше точно такива ситуации.

— Затова си помислих, че бих могла да говоря с тебе по въпроса — казах аз. — Може би у вас? У дома е толкова шумно покрай брат ми и всичко друго… — Стараех се да изглеждам възможно най-привлекателна.

Тя се поколеба за миг и после рече:

— Разбира се, Мел. Ще се радвам да ти помогна. Ела да пием по едно кафе.

Облегнах се и се усмихнах вътрешно. Най-после успях.

Беше странно да вляза във фоайето на Парк Плаца, въпреки че сега нямах никакви причини да се притеснявам. Нямаше и следа от хлебарката. Вместо него в портиерската стая седеше много по-млад мъж с руса коса. Когато минавахме край него, Тами-Ан му махна.

— Кой е този? — прошепнах аз, докато чакахме асансьора.

Тя ме погледна изненадана.

— Портиерът, разбира се. Единият. Имаме двама. Другият е един стар мърморко.

Не я уведомих, че вече го познавам, а й казах:

— Така ли?

— Да — пропищя Тами-Ан, — но Джордж е истински симпатяга. Харесва ми.

Значи в Парк Плаца имаше двама портиери — хлебарката и Джордж. Постарах се да запомня тази информация.

За моя голяма изненада часът, прекаран у Тами-Ан, се оказа приятен. Апартаментът беше удобен и уютен. Такава се оказа и пълничката майка на Тами-Ан. Тя първо се увери, че имаме всичко за ядене и пиене, и едва тогава ни остави сами. Бащата на Тами-Ан беше представител на някаква американска фирма за електроника или нещо подобно, но тя и родителите й не харесваха много Англия и с нетърпение очакваха деня, в който щяха да се завърнат във Форт Уейн, Индиана. Музиката на „Уайлд Хорсиз“ не можа да ме откара до Форт Уейн, Индиана, но си помислих, че не би било полезно да го казвам. Вместо това й разказах всичко за Джордан и много за Антон — много повече, отколкото имах намерение. След това тя ми разказа всичко за Дейн и за това колко бил прекрасен. После пихме още кола, ядохме от великолепния кейк и се разделихме като най-добри приятелки. Странно, но сега чувствах по-ясно какво изпитвам към Джордан и към Антон. Разговорът за тях ми беше помогнал. Всъщност, чак когато се сбогувах с Тами-Ан, си припомних истинската цел на посещението си. Мис Анструдър.

Тами-Ан ме изпрати до асансьора, така че трябваше да натисна копчето за партера и да се престоря, че си отивам. Но щом слязох долу, веднага натиснах копчето и отново потеглих нагоре с надежда, че Джордж не беше забелязал внезапното ми слизане и изкачване. Не знаех какво искам да постигна, отивайки на последния етаж, но чувствах, че трябва да направя нещо.

Когато вратите на асансьора се отвориха, за миг останах вътре, без да бъда сигурна какво точно искам. След това предпазливо излязох навън.

Насреща ми имаше голям прозорец, който гледаше към отсрещния блок. Под него имаше диван, заграден от растения и саксии. Вляво беше вратата на апартамент номер 12, а на другия край на коридора — вратата на апартамент номер 11. И това беше всичко.

Втренчих се във вратата на апартамент номер 12. Ето я. Това беше апартаментът на мис Анструдър. Дали сега беше вътре и надничаше през пердетата? Странно бе да си помисля, че тя се намираше от другата страна на тази обикновена дървена врата.

И точно тогава вратата се отвори. Беше като кошмар. Опитах се да побягна, но не можех — краката ми бяха натежали като олово. Можех само да стоя на място и да гледам ужасена как вратата се отваря бавно и една жена излиза отвътре. Сивокоса жена с очила, облечена в зелено палто.

Мис Анструдър.