Ланс Салуей
Някой гледа (8)

Осма глава

Не знам коя от двете ни беше по-изненадана. Мис Анструдър и аз се гледахме няколко секунди, които ми се сториха часове. Можех да кажа, че тя ме познаваше. Знаеше, че и аз я бях познала. Очите й бяха бледи и студени зад очилата, а свитите й устни изразяваха гняв. Тя пристъпи към мен, а аз се отдръпнах назад към вратата на апартамент номер 11.

Умът ми трескаво блуждаеше в търсене на нещо, което трябва да кажа, за да наруша зловещото мълчание. Но тя беше тази, която проговори първа.

— Търсите ли някой? — Гласът й бе остър, с лек акцент, който не можах да дешифрирам.

Загледах я отчаяно и внезапно си спомних вратата на другия апартамент. Там живееше възрастното семейство, хората с котките. Как се казваха? Напънах паметта си да си спомня името, което бях видяла долу на звънеца. Робъртс? Робинс? Роджърс? Да, Роджърс.

— Търся мисис и мистър Роджърс — казах аз. Гласът ми звучеше странно пискливо. — Аз съм от Дружеството за защита на котките.

Не мога да си представя какво ме накара да кажа това. Но когато съм нервна, винаги говоря бързо. Просто издрънках първото нещо, което ми дойде на ум.

— Аз… аз набирам нови членове, а мисис и мистър Роджърс имат котки, така че…

— Е, добре — мис Анструдър се усмихна тънко и остро, — попаднали сте точно, където трябва. Това зад вас е тяхната врата.

Обърнах се.

— О, да. Разбира се. Благодаря ви.

Натиснах звънеца, молейки се да ги няма вкъщи. Мис Анструдър не помръдна. Чувствах студените й очи в гърба си, докато позвъних отново.

После чух, че някой идва към вратата и сърцето ми сякаш потъна. Отвори се и една възрастна жена в розова жилетка надникна към мен.

— Мисис Роджърс? — казах аз. — Аз съм от Дружеството за защита на котките и се чудех мислили ли сте някога… — Продължих да дрънкам за ползата от дружеството и за това колко важно беше да се защитават котките и да се полагат грижи за тях. Мисля, че звучеше доста убедително.

Зад мен нещо се раздвижи и аз се обърнах. Мис Анструдър беше изчезнала. Предположих, че се беше прибрала обратно в апартамента и сега подслушваше зад вратата. Отново се обърнах към старата жена и вече се канех пак да подема хвалебствия за котките, но тя повдигна бледата си ръка, за да ме спре.

— Не ви разбирам, мила — каза тя, — ние сме членове на дружеството. От година.

Дари ме със сладка и търпелива усмивка, а аз й отвърнах.

— Съжалявам — казах, — сигурно списъците са сгрешени. Сигурна съм, че ми казаха…

— Ние редовно си плащаме членския внос — рече мисис Роджърс — не знаех, че са изпратили…

— Е, извинявайте за безпокойството — казах бързо и тръгнах към асансьора, — ще информирам управата.

Мисис Роджърс отново се усмихна, след което затвори вратата. Постоях за момент на място, останала без сили от облекчение. После натиснах копчето на асансьора. Сякаш минаха векове, докато пристигне, но накрая дойде и аз скочих вътре. Точно преди да потегли видях, че вратата на мис Анструдър се отвори още веднъж. Тя пристъпи в коридора и ме загледа с бледите си, студени очи, докато не изчезнах от погледа й.

До момента, в който се прибрах вкъщи, треперех като листо. Бях се срещнала с врага лице в лице и бях убедена, че мис Анструдър не беше само една невинна любопитна жена. Не можех да прогоня спомена за нейните пронизващи очи, затова се обадих на Антон и го помолих да слезе.

Вечерта бе слънчева и приятна, но не излязохме на терасата. Исках да бъда възможно най-далече от очите на оная жена, така че останахме в моята стая, която гледаше през улицата към другия край на сградата. След това разказах на Антон всичко, което се беше случило.

Щом свърших, той дойде, седна до мен на леглото и взе ръката ми.

— Мисля, че си много смела — каза той тихо.

— О, глупости — отвърнах аз, изправих се и отидох до прозореца. Чувствах се неспокойна и несигурна. — Не съм направила нищо особено. Но тази жена представлява опасност за тебе. Сега съм убедена в това. Трябва да направим нещо, Антон.

Той кимна.

— Но все още нямаме доказателства. Трябва да влезем в апартамента. Всичко опира до това. Сигурен съм, че вътре ще се намери доказателство. Трябва да влезем.

Той стана и ме прегърна. Притисна ме силно към себе си и изведнъж почувствах безопасност и сигурност.

— Просто трябва да проникнем вътре — казах аз.

— Вратата имаше ли секретна ключалка?

Опитах се да си спомня.

— Мисля, че да. Защо?

— Може би няма да бъде особено трудно да влезем. Чел съм, че такива ключалки се отварят с кредитни карти.

Погледнах го и се засмях високо.

— Шегуваш се.

Той поклати глава.

— Не се шегувам. Трябва да опитаме. Трябва да опитаме всичко.

Спомних си срещата с мис Анструдър преди малко и потреперих.

— Но трябва да бъдем сигурни, че е излязла — казах аз, — няма смисъл да влизаме в апартамента, ако тя е вътре.

Антон се начумери.

— Знам. Не съм толкова глупав. Трябва да си намерим човек в Парк Плаца. Някой, който да ни каже кога излиза мис Анструдър. След това ще влезем.

— Но кой? — казах с раздразнение. — Надявам се не очакваш да стоя цял ден отвън и да следя кога ще излезе.

— Разбира се, че не — каза Антон. — Ще намерим някой друг да я наблюдава. Някой, който живее там.

Знаех точно кого има предвид.

— Тами-Ан Зийглър, предполагам — казах аз мрачно.

Антон ми се усмихна широко и подигравателно.

— Но разбира се — каза той, — кой друг?

— Ще трябва да й разкажем всичко.

— Знам.

— А тя няма да повярва нито дума. Въобще не може да ни бъде от полза.

Антон сви рамене.

— Трябва да поемем риска.

На следващата сутрин изпуснах Тами-Ан на спирката, а по обяд тя изчезна в посока към Хай Стрийт с Елейн Пичило. Тъкмо щях да ги последвам, когато чух зад себе си вик. Обърнах се и видях Аби, която ми махаше като обезумяла. Усмихнах се и тръгнах към нея.

— Здравей, непозната — каза тя, — не съм те виждала няколко дни. Не може да се говори с теб.

— Зная — отвърнах виновно.

— Обзалагам си, че през цялото това време си била с Антон. А също и с Тами-Ан Зийглър. — Тя ме погледна любопитно. — Как така изведнъж станахте такива приятелки? Беше ми казвала, че не можеш да я понасяш.

— Не мога да я понасям — отговорих аз. — Искам да кажа, мога, но…

— Хайде остави — каза Аби ледено, — все пак това няма нищо общо с мен. Слушай, хайде да се срещнем довечера и да…

— Не мога — бързо отвърнах аз, гърчейки се от неудобство, — съжалявам, Аби, не мога. Имам друга работа. Наистина съжалявам.

Лицето й се вледени. Един миг задържа погледа си върху мен, след това каза:

— Добре. Ще си направя изводите.

— Не, Аби, недей — казах аз. — Сигурна съм, че няма да го направиш. Скоро ще ти разкажа всичко, обещавам ти, но…

— Разкажи ми го сега. — Гласът й беше хладен като погледа й.

— Не мога. Обещала съм — не мога. Съжалявам…

Тя се обърна да си тръгне, но аз продължих:

— Скоро ще го направя. Наистина. Скоро ще ти разкажа всичко.

Аби сви рамене и тръгна обратно към училището. После внезапно спря и се обърна към мен.

— О, между другото, моите поздравления — каза тя.

— Поздравления? За какво?

— Получила си роля в „Нашият град“. Само второстепенна, но по-добре, отколкото нищо. Маги Фарел е изнесла списъка на таблото. За всеобщо учудване твоята приятелка Тами-Ан също е получила роля. Ще играе старата клюкарка, така че гласът й няма да бъде от значение.

— А ти?

Усмихна се широко.

— Ще играя Емили — каза тя, — ако щеш вярвай!

— О, Аби, радвам се — възкликнах аз и се втурнах да я прегърна. — Знаех си, че ще успееш. Знаех си.

— Така ли? Наистина ли?

После, след като кимнах, тя продължи:

— Е, до скоро, Мел. Когато си готова.

Отново кимнах и я проследих как прекосява поляната и се упътва към библиотеката. В един момент се поколебах дали да не се втурна след нея и да й разкажа всичко за мис Анструдър и Антон. Можех да се доверя на Аби, тя ми беше приятелка. Не би казала на никого. После си спомних тъжните умолителни очи на Антон и обещанието, което му бях дала. Не, единственият човек, на когото можехме да кажем, беше Тами-Ан Зийглър. Защото се нуждаехме от помощта й.

След училище най-после я срещнах на спирката. Както обикновено, беше с Елейн Пичило, така че трябваше да изчакам Елейн да се качи на своя автобус, преди да поканя Тами-Ан на гости.

— У вас прекарах толкова хубаво — казах й аз, — така че днес е мой ред да те поканя. — Забелязах в нея някаква несигурност, затова добавих лукаво: — Антон също ще бъде.

Това реши въпроса.

— Добре, Мелани, благодаря ти — засия тя, — с удоволствие.

На път за вкъщи говорехме за пиесата. Тами-Ан беше развълнувана, че е получила роля в „Нашият град“ и не след дълго целият автобус научи за това. Тя щеше да играе мисис Соумз и трябваше да призная, че беше идеална за тази роля. Има една чудесна сцена в края на второ действие, когато дърдоренето на мисис Соумз заглушава думите на свещеника на сватбата на Емили. Врещенето на Тами-Ан точно подхождаше на ролята й.

Щом пристигнахме у нас, тя се обади на майка си, за да й каже къде е, след което аз се обадих на Антон. Той предложи да се качим при него — идея, която изпълни Тами-Ан с голямо вълнение. Трябваше да му призная — знаеше как да впечатли хората. Той не можеше да измисли по-добър начин да примами Тами-Ан…

След като видяхме апартамента и се насладихме на плодовия сок и на вкусните текуенос на Жозефина, Антон повдигна темата за мис Анструдър. Трудно беше да се каже доколко Тами-Ан повярва на историята, но тя слушаше с ококорени очи и кимна нетърпеливо, когато я попита дали би желала да ни помогне да намерим път към апартамента на мис Анструдър.

— Защо не използвате ключ? — предложи тя. — Убедена съм, че това е най-лесният начин.

Зяпнахме я учудено.

— Ключ? — рече Антон най-после. — Но откъде ще вземем ключ?

— От портиера, разбира се. Те трябва да имат дубликати или нещо такова. Трябва да могат да влизат в апартаментите при спешни случаи.

Антон и аз се спогледахме. Това беше възможност, за която не бяхме помислили.

— Но как ще го вземем? — попитах аз.

Тами-Ан небрежно махна с ръка.

— О, мисля, че мога да се справя с това. Ще помоля Джордж. Той би направил всичко…

— Не — каза Антон твърдо, — не трябва да въвличаме никой друг. А и той не би дал ключ, дори и да има.

Тами-Ан сви рамене.

— Добре, щом така искате. Това беше само едно предложение.

— При това не лошо — каза Антон дрезгаво.

Хвърлих му един остър поглед. Струваше ми се, че той прекалено много набляга на сексапила. Не исках Тами-Ан да си въобразява погрешни неща.

— Искаме да бъдеш съгледвач, Тами-Ан — казах аз високо, — трябва да съобщиш, когато мис Анструдър излезе. После, като ни дадеш сигнала…

— Какъв сигнал?

— Ще се обадиш на Мел по телефона — рече Антон.

— Да — съгласих се аз, — щом позвъниш, ние ще дойдем в Парк Плаца и ти ще ни въведеш в сградата. После можем да огледаме вратата и ключалката без никой да ни безпокои.

— А ако тя се върне, преди да сте свършили? — запита Тами-Ан.

— Ще звъннеш два пъти на телефона на мис Анструдър. Ние ще можем да го чуем отвън. После ще слезем по стълбите.

— Но аз не знам номера — запротестира тя. — А и не знам истинското име на тази жена.

— Няма нужда да знаеш истинското й име — казах аз отрезвяващо. — Ще го има в указателя под името Анструдър.

Тами-Ан се колебаеше.

— Не съм сигурна…

— Всичко е толкова просто — рекох аз, — дори няма нужда да излизаш от апартамента си. Само трябва да гледаш от терасата кога ще се върне.

— И да видя кога ще излезе — допълни тя. — Предполагам, че отсега нататък ще трябва да живея на терасата.

После я осени внезапна мисъл:

— Все пак, кога ще започнем да го правим?

— Трябва да е скоро — каза Антон. — Сега жената ще стане по-бдителна. Знае, че я подозираме. Затова трябва да действаме бързо.

— Преди да е започнала тя — добавих аз.

— Да — каза Антон, — така че виждаш ли, Тами-Ан, ние зависим от тебе. Твоята помощ е най-важна. — Той сниши гласа си. — Това е въпрос на живот и смърт. Затова не бива да казваш на никой. Абсолютно на никой.

— Но на Дейн мога да кажа, нали?

— Не — казах твърдо, — не трябва да казваш на никой. Дори на Дейн.

Антон я попари с една от най-знойните си усмивки:

— Мел е права, Тами-Ан. Никой не трябва да знае. Нито дори Дейн.

Тами-Ан махна с ръка. Погледна Антон, после мен, после пак Антон. Той я гледаше умолително с дълбоките си тъмни очи.

— Добре — каза тя, — ще го направя. Мисля, че и двамата сте луди, но ще го направя.