Ланс Салуей
Някой гледа (4)

Четвърта глава

За щастие тази сутрин първият час беше по история, така че не се наложи два поредни дни да се извинявам на Джим Къртис. Антон седеше в далечния край на стаята до Дани и щом го погледнах, се изчерви и извърна очи. После поради някаква причина не беше в час по английски и не можа да види пищните реверанси, които направих на Джим Къртис, като му предадох есето си за Макбет. Джим отвори уста да каже нещо — една остроумна забележка от рода на „по-късно, отколкото никога“ би била доста на място — но вместо това той ме погледна и промърмори:

— Благодаря, Мел.

След това изтърпях четиридесет минути по разговорен френски, преди да се отпусна под дъбовете в далечния край на училищния двор. Винаги ходех там, когато исках да остана сама в междучасията, така че не след дълго Аби ме намери.

— Здравей — каза тя и седна до мен на тревата. — Цяла сутрин се опитвам да се добера до теб. Какво става, Мел?

Отхапах голямо парче от ябълката, преди да отговоря. Аби беше най-добрата ми приятелка и нямаше защо да се измъчва заради лошото ми настроение.

— Може би просто един от онези дни — отвърнах аз.

Аби не каза нищо. Това е едно от нещата, които най-много харесвам у нея — тя винаги знае кога да мълчи. След малко казах:

— Какво стана с латиноамериканския любовник тази сутрин? Беше по история, след това не го видях.

— Кой?

— Антон Веласко. Знаеш го, новият…

— О, него ли? С хубавите очи. Дани каза, че са му променили курса на обучение или нещо такова. Отсега нататък щял да изучава английски като чужд език.

— Само почакай, докато го набарам — казах мрачно.

— О, добре! — ухили се Аби.

— Не както си мислиш, но ще види той, гадина такава — засмях се аз и й разказах за срещата тази сутрин в асансьора и за това как не ме покани да ме докара до Чалфонт.

— Може би е мислил, че и ти ходиш с кола — каза Аби. — Откъде може да знае, че използуваш автобус?

Има моменти, когато Аби Скарбник ме кара да полудявам от гняв. Тя винаги караше другите да се съмняват, а аз никак не бях склонна да оправдавам Антон заради някакви естествени мотиви, ако въобще можеше да има такива. Според мен той беше груб и себичен пуяк и твърде скоро може би нямаше да имам никакво желание да го виждам.

— Все пак — продума Аби, след като й разказах всичко това — защо си разваляш настроението заради него? Мисли за някой, който заслужава.

— Мислих — измънках аз, — тази сутрин получих писмо от Джордан.

— От Джордан! О, Мел, зная колко искаше да… — Внезапно спря, видяла израза на лицето ми — … писмото не беше ли хубаво?

Поклатих глава.

— Една страница едър шрифт. И не ми казвай, че е по-добре, отколкото нищо — добавих аз, преди Аби да си отвори устата — не е успял да ми каже въобще нищо. Нищо важно. Освен, че заедно с някакъв си мистериозен „някой“ отиват това лято в Калифорния, после в Мексико и по други места.

— Късметлии са.

— Но това лято се бяхме уговорили да ходим заедно във Франция. Бяхме запланували всичко. Ние…

Аби сложи ръка на рамото ми, но аз се дръпнах.

— Той въобще не ми споменава за това — продължих ядосано. — Не ми е писал нито дума за нас двамата. Просто… просто… просто нищо.

— Достатъчно, Мел. — Сега в гласа на Аби се чувстваше нотка на нетърпение. — Запланували сте тази екскурзия, преди той да замине. Преди да е знаел, че ще се връща в Щатите. Не можеш да си мислиш, че това все още може да стане.

Разбира се, че не мислех. Знаех го много добре. Както обикновено, Аби беше права. Тя винаги беше права.

— Не забравяй — продължи тя, — че неговите родители едва ли щяха да му позволят да тръгне. Нито пък майка ти на теб.

— Той ще ходи в Калифорния — смотолевих аз.

— Така казва той. Може да отиде, може и да не отиде. — Тя ме прегърна през рамо и този път не се отдръпнах. — Забрави за Джордан, Мел. Той просто не си струва. И никога не си е струвал.

В този момент би звънецът. Помогнах на Аби да се изправи.

— Благодаря, Аби — казах аз, — сега се чувствам много по-добре. Въпреки, че все още бих искала да убия този мухльо Веласко — добавих гневно.

— Леля Аби е винаги на вашите услуги — каза тя като се упътихме към училището, — а сега е твой ред.

— Мой ред? За какво?

— Ела да ми правиш компания на прослушването за „Нашият град“ по обяд.

— Добре, но не разбирам за какво се тревожиш. Ще получиш роля без дори да се напъваш. Знаеш, че си най-добрата актриса в Чалфонт.

Аби спря и замръзна на място.

— Но аз искам да играя Емили — проплака тя, — а не съм най-подходяща на вид.

— А как изглежда Емили? — попитах я аз. — Описано ли е някъде как изглежда?

Аби се замисли.

— Не, не е. Сигурна съм, че не е. Но знам, че не съм подходяща. Трябва да бъде дребна, руса, а не тъмнокоса и къдрава като мен.

Сега беше мой ред да проявя нетърпението си:

— О, достатъчно, Аби! Знаеш, че ще получиш ролята.

— А ако не я получа?

— Какво значение има? Това е само една пиеса, има ли смисъл да го вземаш толкова навътре?

— Само една пиеса! — Аби беше възмутена. — Това е една от най-великите пиеси, писани някога. Това е…

— О, стига! — засмях се аз и се втурнах към спокойствието и тишината на часа по биология.

По обяд отново се срещнахме с Аби. Излапахме набързо една салата в кафенето или по-скоро аз я излапах, тъй като Аби беше прекалено напрегната, за да яде каквото и да било и след това се запътихме към театъра.

Чалфонт много се гордее с училищния си театър. Залата е не само голяма, но и напълно подходяща, с екипирана с всичко необходимо сцена и възобновени седящи места. Майка ми казва, че е много по-добре оборудвана в сравнение с повечето от професионалните театри, в които е играла. Сградата е била подарена преди години от известен актьор, чиито деца са учили в Чалфонт, и оттогава в училището винаги се е поддържала силна театрална традиция. Критици от националната преса често идват да гледат представленията ни, а сред публиката винаги могат да се видят театрални агенти и ловци на таланти.

Когато пристигнахме, прослушванията вече бяха започнали. Седнах в задната част на залата, а Аби отиде отпред, за да говори с режисьорката Маги Фарел. Маги е директорката на театъра и е известна с перманентното си лошо настроение. Този следобед обаче това като че ли не беше така. Всъщност, прослушването беше толкова скучно, че почти заспивах. Така се отегчих да слушам едни и същи реплики от „Нашият град“ по няколко пъти, че реших и аз да се пробвам. Дори Тами-Ан се опитваше и знаех, че не бих се представила по-зле от нея. Разбира се, Аби беше по-добра от всички и бързо разбрахме, че тя ще получи ролята на Емили, въпреки че Маги Фарел обещаваше да вземе окончателно решение следващата седмица.

— Как може да ни кара да чакаме толкова дълго? — простена Аби, докато вървяхме по алеята след края на учебния ден. — Нетърпението ще ме убие. От какво си мисли, че съм направена? От камък?

— Не си единствената, която иска ролята на Емили. Какво да кажем за останалите? Нали и други кандидати бяха прослушани?

Тя спря и ме погледна изненадано:

— Но ти прочете репликата само за майтап, нали? Не мислиш сериозно да играеш в пиесата.

— Така ли? Кое те кара да мислиш така?

Изведнъж Аби изгуби ума и дума. Като се замислих, бях приятно изненадана. До този момент въобще не бях взела пиесата на сериозно. Изведнъж като че ли тя беше станала най-важното нещо на света. После също така изведнъж забравих всичко това, докато приближавахме училищния портал. Антон Веласко, който изглеждаше опустошително в кремавите панталони и избелялото синьо яке, се беше облегнал безразлично на една от двете врати. На няколко крачки от него беше паркирана черната лимузина. Мъжът с черния шлифер се беше облегнал на нея и чакаше.

Антон ме забеляза в същия момент, в който го забелязах и аз. Пристъпи към мен и после спря. Аз не го направих. Вместо това се обърнах към Аби и й зададох някакъв идиотски въпрос за следващата ни домашна по история и минахме двете покрай Антон без въобще да го удостоя с поглед.

Не минах покрай него навирила нос — това би било твърде високомерно — но общо взето това беше ефектът, който търсех.

— Той чакаше тебе — изсъска Аби, щом спряхме на паважа.

Не се огледах.

— Не бъди глупава — казах аз, — защо ще ме чака? И без това не искам да го виждам — поколебах се и продължих: — Какво прави сега?

Аби надникна през рамото ми.

— Нищо. Изглежда малко объркан. Мисля, че чака да си тръгна.

— Не, недей, не трябва! — изскимтях аз и сграбчих Аби за ръката.

Тя се засмя и отблъсна ръката ми.

— Не бъди толкова глупава, Мел. Все пак, той е твърде разстроен. Така можеш да влошиш нещата.

Бях съгласна с нея, но не исках да й го кажа.

— Виж какво — казах аз, — ела с мен вкъщи. Можем заедно да видим онова по история и…

— Съжалявам. В седем трябва да се видя с Гари. — Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, Мел. Довиждане — и тя бързо тръгна в посока към швейцарската колиба.

— Довиждане — извиках слабо и се упътих в противоположна посока. Бавно.

След няколко мига чух стъпки зад себе си. Не се обърнах, а само леко ускорих крачката си — чаках да каже нещо. Знаех, че е Антон. Поне се надявах да бъде той. Можеше и да греша. Ако пък е чакал някого другиго? Забавих крачка, едва устоявайки да погледна назад.

— Мелани! Мелани, спри! Моля те!

Спрях и се обърнах. Антон стоеше зад мен, явно объркан. Удостоих го с дълъг и хладен поглед.

— Мелани, искам да те помоля нещо. — Гласът му беше дълбок и зноен, такъв, какъвто вече го помнех. — Моля те, нека те закарам с колата.

Опитах се да изглеждам възможно най-леденостудено, но не беше лесно. Чувствах как с всяка измината секунда нозете ми отслабваха.

— Съжалявам за тази сутрин — продължи Антон, — за това, че не ти проговорих и избягах в колата. Зная, беше грубо от моя страна. Много се извинявам.

Акцентът на Антон беше очарователен. Звучеше точно като южноамерикански жиголо в стар холивудски мюзикъл. А когато го погледнах в големите му тъмни очи, нозете ми започнаха да се подкосяват.

О, боже, помислих си. Не го вярвам. Знаех, че трябваше да кажа „не“. Знаех, че трябва да го погледна унищожително и рязко да му дам да разбере, че мама ми е казвала никога да не се качвам в коли с непознати мъже, след което рязко да му обърна гръб и бързо да закрача към автобусната спирка. Знаех точно какво трябваше да направя. Вместо това провлачих нервно крака, ухилих се като кретен и казах:

— Може.

Мъжът с черния шлифер ме погледна с неприкрито презрение, докато ми помагаше да се кача. Отпуснах се на седалката и се замислих защо е толкова сърдит. Може би Антон щеше да ми каже нещо. Но той не каза нищо, когато седна до мен и колата се отдели от бордюра.

— Все пак е по-различно от автобуса — казах аз и се обърнах да погледнах Антон. Миглите му бяха много дълги, а кожата на скулите му беше гладка и златна. Почувствувах се размекната като пихтия, а сърцето ми започна да бие.

— За мен беше голяма изненада да узная, че живееш в същата сграда — каза Антон, — съжалявам, че тогава не те закарах. Бях много изненадан да те видя.

— Аз също — отговорих и припряно се засмях.

— Затова не ти предложих да те закарам — продължи той, — просто се обърках.

— О, не се притеснявай — казах аз равнодушно и отново се обърнах да го погледна. Реших, че дългите мигли правят очите му да изглеждат толкова тъмни и блестящи. В следващия момент той също ме погледна и аз бързо извърнах очи като се загледах в пътя. Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане и видях мрачния лик на шофьора, мъжа с черния шлифер. Очите му бяха като малки черни камъчета.

Сръгах Антон и прошепнах:

— Кой е той?

Той като че ли се обърка, затова продължих:

— Мъжът, който кара колата. Кой е той?

Антон ме погледна дяволито.

— Мъжът, който кара колата. Това е той.

— О, много забавно — изсъсках хладно, — но кой е той? Можеш ли да му се довериш?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Можеш ли да му се довериш? — повторих аз. — Вчера те следеше. Изглежда те следи навсякъде.

Антон за момент се позамисли, а после избухна в смях. Наведе се напред, потупа шофьора по рамото и му продума нещо, мисля, че на испански. Звучеше по-остро и твърдо от мекия език, който бях слушала в Арагон миналото лято. Може би венецуелският беше по-различен. Антон отново се засмя, но шофьорът — не. Очите му пак срещнаха моите в огледалото. Изглеждаше суров и неприветлив, както винаги досега.

— Е, радвам се, че те развеселих — казах хладно.

— Съжалявам — отговори Антон, — нямах намерение да бъда нелюбезен. Но е смешно да мислиш, че Карлос ме следи.

— Наистина ли? Не виждам нищо смешно.

— Не, наистина е смешно — настоя той. — Карлос е моят… как да го кажа… пазител. Той трябва да ме следва. Винаги.

— Имаш предвид бодигард? — Не можех да повярвам на ушите си. За какво му трябваше на Антон бодигард?

— Карлос е с мен през цялото време — обясни той, — естествено, когато съм навън, а не вътре. Не в училището например. Или на други места. Но ето, че вече пристигнахме.

Колата забави ход пред нашата сграда и спря. Карлос изскочи навън и ми отвори вратата. След това тръгна след мен и след Антон във фоайето.

— На кой етаж си? — попита Антон, след като застанахме пред вратата на асансьора.

— На шестия.

— А — усмихна се той, — аз съм над теб. На тавана.

— В апартамента с навеса — казах аз.

Той погледна объркано:

— Не е ли таван? Мислех, че това е думата за стаите на върха на сградата.

— Да, това е — казах аз, — но не е наистина…

Точно тогава дойде асансьорът и не се наложи да обяснявам защо луксозният му апартамент дори и при най-доброто желание не би могъл да се нарече таван. Карлос ни последва в асансьора и аз почувствах неодобрителния му поглед, докато се изкачвахме нагоре.

В момента, когато вратата на моя етаж се отвори, импулсивно се обърнах към Антон.

— Защо не дойдеш за едно кафе?

В същия миг съжалих за това свое предложение. Какво, за бога, би си помислил той? Освен всичко друго, дори не го харесвах. Вярно е, че изглеждаше красив и напълно привлекателен, но си оставаше един нахален тип, общо взето. Изглежда обаче любопитството ми беше по-силно от моята неприязън. Исках да узная повече за него. Исках да разбера защо имаше нужда от бодигард. Само някои герои от филмите имаха бодигардове. Освен кралските особи и президентите, разбира се. Но те бяха различни, те бяха важни. Със сигурност учениците от Чалфонт не се нуждаеха от бодигардове.

Антон и Карлос си говореха нещо на испански. Карлос изглеждаше ядосан и аз разбрах, че не одобряваше поканата ми. Накрая Антон каза:

— Благодаря. Много си любезна. Ще дойда.

Карлос каза още нещо, този път доста по-високо и ни последва до вратата на апартамента ми. Извадих ключовете от чантата си и се обърнах към Антон.

— Виж какво — казах аз, — не искам да изглеждам груба, но… така де… поканата не се отнася до твоя пазител или бодигард, или какъвто и да е.

Той се усмихна свенливо и сви рамене.

— Извинявай, всичко е наред. Карлос разбира. Ще ме чака отвън.

Отворих уста да протестирам, но се отказах. Нека си чака вън, щом иска. Какво ме интересуваше. Отворих вратата и въведох Антон вътре.

Когато влязохме, Тео и Фланаган играеха на някаква своя игра. Както винаги, телевизорът буботеше в ъгъла. Тео не позволяваше да бъде отвлечено вниманието от майка му, дори когато си играеше с Фланаган.

Тя се изправи с облекчение, когато влязохме.

— Привет — рече тя, — как мина?

Свих рамене.

— Това е Антон — казах аз, — току-що се е нанесъл горе. И той е в Чалфонт.

Тео вдигна поглед заинтригуван.

— Видях да внасят мебелите ти — каза той на Антон, — бяха доста красиви.

Антон сви рамене и се усмихна.

— Просто мебели — рече той, — за известно време не може без тях.

Известно време. Значи нямаше да остане дълго. Беше смешно, но тук никой не оставаше за по-дълго. Рано или късно, всички си отиваха — като Джордан.

— Ще желаете ли нещо — попита Фланаган, — кола или нещо друго? Има ябълков пай и сладки, които съм правила днес.

Тя забърза към кухнята, а ние с Антон излязохме на балкона.

— Хубав апартамент — каза той любезно, — брат ти е умен, а майка ти е очарователна.

Усмихнах се и му казах:

— Фланаган не ми е майка.

После му обясних каква е и какво точно прави.

— А — каза Антон и лицето му се разведри, — за тебе тя е нещо като Карлос. И Жозефина. Карлос и Жозефина в едно. Много полезно.

— Жозефина?

— Карлос има съпруга — Жозефина. Той шофира и ме следи навсякъде, както ти казваш. Жозефина готви и чисти къщата. Горе.

Аха, значи Карлос си имаше жена. Почудих се дали е неприятна като него.

— Майка ти тук ли живее? — попита Антон.

— Да — отговорих аз, — тук живее, но както обикновено, в момента я няма.

— А баща ти?

— Баща ми живее в Атина. Родителите ми се разведоха преди пет години и ние дойдохме да живеем тук.

— Значи ти си гъркиня! — Антон изглеждаше странно удовлетворен от това разкритие.

— Само наполовина — вметнах аз, — майка ми е англичанка и аз се чувствам такава повече от всичко.

— Живяла ли си в Гърция?

Защо задаваше всички тези въпроси? Личният ми живот не би трябвало да го интересува. Може би разчете мислите ми, защото продължи:

— Извинявай. Просто любопитствам. Хората са интересни и бих искал да науча повече за техния живот.

Аз също, помислих си. Особено за тези, които имат бодигардове.

— Живеех в Атина, когато бях малка — казах аз, — но и много пътувахме. Баща ми работи за една от големите петролни компании. Известно време живяхме във Франция, също така и в Америка — Ню Йорк, Лос Анжелис. След развода живеем в Лондон.

— Виждаш ли се с баща си?

Въпроси, въпроси. Не исках да му говоря за семейството си, но казах:

— Ходих няколко пъти в Гърция да го видя. Но майка ми не би пуснала Тео.

Тогава се появи Фланаган със студени напитки и пай, а аз я погледнах признателно. За малко щях да се отърва от този кръстосан разпит. Докато Антон я обсипваше с комплименти, аз погледнах безцелно към Парк Плаца. И в този момент, загледана в познатите балкони, си спомних вчерашната наблюдателка — жената на прозореца, която гледаше към горния апартамент на нашия блок.

Апартаментът на Антон.

Станах и отидох до перваза. Кой беше прозорецът й? Да, ето го там от лявата страна. В момента, в който го погледнах, някой дръпна пердето и лицето се появи. Лицето, което бях видяла предишния ден. Лицето на сивокоса жена с очила. Тя стоеше на прозореца и гледаше. Наблюдаваше. За миг погледите ни се срещнаха, след което тя веднага пусна пердетата и изчезна.

— Мелани? Добре ли си?

Обърнах се. Фланаган си беше отишла, а Антон ме гледаше недоумяващо.

И тогава почувствах, че трябва да го кажа на някой:

— Има една жена в апартамента отсреща — продумах аз разтреперано — на последния етаж. Отляво. Тя гледа насам. Към твоя апартамент.

Антон рязко пусна чинията си.

— Глупости — каза той, — въобразяваш си. Там няма никой. Абсолютно никой. Това се дължи на глупавото ти въображение.

— Не си въобразявам — извиках аз, — там има някой! Някой гледа.

Лицето му беше бяло. Изглеждаше сериозно изплашен.

— Някой наблюдава твоя апартамент. Сигурна съм в това.

— Не ти вярвам — каза той рязко, — въобразяваш си. Не виждам нищо.

Стана, тръгна към хола, обърна се и рече сковано:

— Много си любезна, но трябва да вървя. Трябва да тръгвам.

И излезе.

Гледах след него със зяпнала уста като на изхвърлена на брега риба.

— Не си изпи колата — извиках слабо, но той не се върна.

И тогава смайването ми беше заменено от гняв. Как се осмеляваше? Как се осмеляваше да тръгне ей така, без нищо да каже? Какво си въобразяваше, за бога? Едно беше сигурно, през цялото време съм била права. Антон Веласко беше арогантен маниак. Като другите. Мразех ги всички.

Втурнах се към стаята си и тръшнах вратата след себе си. Повече не исках да виждам Антон Веласко.

Никога.