Ланс Салуей
Някой гледа (5)

Пета глава

След малко се успокоих и излязох да вечерям с другите и да гледам телевизия. След това щях да залягам над историята. После бързо разбрах, че ми е трудно да се концентрирам върху причините за Първата световна война. Продължавах да си мисля за наблюдателката от отсрещната сграда и за странната реакция на Антон, когато му казах. Бе реагирал твърде остро за човек, който не вярва нито дума на казаното от мен.

Към девет и половина окончателно капитулирах пред Първата световна война и отидох в хола. Там нямаше никой. Тео си беше легнал, а от Фланаган нямаше и помен. Най-вероятно беше тя да си е в стаята. Майка ми я нямаше, беше оставила бележка в кухнята, че щяла да ходи в Националния с Жералдин и след това в „Тореадор“ с Морис Робинсън и Джамбо. Каквото и да означаваше всичко това, беше ясно, че не трябва да я чакаме. Не дай си Боже да станеше пожар в апартамента или Фланаган да получеше сърдечен удар, или аз да бъда отвлечена. Тя нямаше да узнае за това. Щеше да бъде в „Тореадор“ с Морис Робинсън или Джамбо, докато ние се гърчим в агония. Голяма работа. Обаче имаше и друга опасност — наблюдателката да се промъкне и да ни издуши в леглата. Но тя не би го направила. Тя следеше Антон. Наблюдаваше него. Сега бях убедена в това.

Отидох до бюрото и намерих бинокъла, който държах в чекмеджето. После тръгнах към стъклените врати, които извеждаха на балкона. Пердетата бяха спуснати, но аз не ги дръпнах. Вместо това се промъкнах между розовите кадифени гънки и отворих вратите колкото се може по-тихо. Щом излязох на балкона, студеният вятър развя косите ми и аз потреперих. После отидох до перваза и се вгледах към Парк Плаца.

Нощем сградата изглеждаше твърде различна. През деня всичко, което можеше да се види, бяха редици от замрежени прозорци. Но след като се стъмнеше, те като че ли оживяваха. Някои упорито си оставаха тъмни, покрити с непрогледни пердета. Но други искряха от светлина и движение, от хора, които седяха, гледаха телевизия, ядяха или си говореха. Осветените прозорци приличаха на миниатюрни театрални сцени, всяка от които съдържаше своя истинска житейска драма. От време на време някой от актьорите идваше до прозореца и пускаше пердетата, за да оповести края на пиесата.

До този момент само няколко прозореца бяха без пердета. Погледнах през бинокъла към отсрещния етаж. Там прозорците бяха тъмни. Не можеше да се разбере дали апартаментите бяха празни или не. Нямаше начин да се разбере дали наблюдателката сега стоеше там, в тъмното. Изведнъж я забелязах да гледа към мен през един процеп в пердетата. Отново потреперих и този път не беше само от студа. После се прибрах при топлината и сигурността на апартамента и здраво затворих вратата след себе си. Преди да се върна в стаята си, се уверих, че всички врати са здраво заключени. За всеки случай.

Фланаган и Тео се изненадаха, когато сутринта седнах при тях за закуска. Първо, не бях се наспала. Бях се събудила, преди да звънне будилникът и имах време да измия косата си.

— Чудесата никога не свършват — забеляза Фланаган сухо, щом ме видя.

— Обръщам нова страница — обясних й аз.

Тео ме погледна съкрушително:

— С кого се опитваш да се шегуваш?

— О, млъкни! — засмях се аз и го ударих по главата с един пакет царевични пръчици.

Тръгнах навреме за Чалфонт. Последното нещо, което желаех, беше отново да срещна Антон в асансьора. Все още ме беше яд на него, не само защото така изведнъж си беше отишъл миналата вечер, но и защото не ми беше повярвал за наблюдателката. Не каза точно, че лъжех, но беше нещо такова. А на мене това не ми харесваше.

Но тази сутрин нямаше и следа от Антон.

Изглежда ме отбягваше. Седеше възможно най-далече от мен през двата часа, когато бяхме заедно, а по обяд изчезна заедно с Дани Анджелено и Джей Хендриксен. Аби и Гари Голдман изглежда се бяха сдобрили след последните си неприятности, така че и нея не можах да я видя за повече време. Всъщност, единствената компания, която имах през междучасието, беше Тами-Ан Зийглър. Без да й дам повод, тя се залепи за мен и в продължение на двадесет минути сипеше хвалебствия за новия си приятел. Изглежда името му беше Дейн, така че в понеделник почти бях познала.

Следобед нямах часове и след като поработих известно време в библиотеката, се прибрах вкъщи много по-рано от обичайното. Нямах никакво желание да намеря Антон Веласко да ме чака на входа с мерцедеса си и мазния си бодигард.

Когато влязох в апартамента, нямаше никой. Фланаган бе излязла — може би пазаруваше, преди да вземе Тео от училище. Имаше бележка в кухнята:

„Репетиция. Ще закъснея.“

М.

Ясно беше, че и днес няма да се видим с майка ми. Грабнах бутилка кола от хладилника и излязох на балкона. Хвърлих поглед към познатите прозорци на Парк Плаца. Нямаше никакво движение, а пердетата на прозореца, от който гледаше старата жена, изглеждаха непокътнати. Дали беше там отзад, в някоя от стаите? Дали чакаше и гледаше? Потреперих, върнах се вътре и отидох в стаята си да поработя върху домашното си по история.

Час или два работих върху Първата световна война. От време на време бях прекъсвана от обикновените следобедни звуци: телефонния звън в апартамента под нас, слабия шум от асансьора, бъбренето на Тео и Фланаган, които се прибираха. След това неизбежния гръм на телевизора, когато Тео седна да гледа рекламите. Изведнъж ме заболя от това, че той няма приятели. Рядко посещаваше домовете на други момчета след училище, а и не помнех вече кога за последен път приятел му е идвал на гости в къщи. Прекарваше доста време с едно момче, което живееше в апартамента под нас, но миналата година техните се изнесоха. От време на време Фланаган го отвеждаше на някой рожден ден или на кино, но това беше границата на външните му контакти. Не беше хубаво за малко момче да прекарва цялото си време в гледане на телевизия. Трябваше да излиза с приятели, да прави нещо. Майка ми трябваше да…

Звънецът звънна. Изправих се и изчаках Фланаган да отвори и да ме повика. Сигурно беше за мен. Никой друг нямаше посетители.

Бях права. След минута-две някой почука на вратата ми и Фланаган извика:

— Мел! За тебе е!

— Идвам — викнах аз.

Сигурно беше Аби, която, разбира се, беше дошла да ми разкаже за великото си сдобряване с Гари Голдман. Но аз не бях в настроение да разговарям по женски за интимните й истории. Или за липсата на такива при мен.

Но не беше Аби. Когато излязох от стаята, в хола видях Антон Веласко, който с интерес гледаше старите, сложени в рамки семейни снимки, които майка ми беше подредила на стената. Толкова бях изненадана да го видя, че замръзнах на място с отворена уста.

Антон се обърна към мен и се усмихна.

— Като малка си била много хубава — рече той, сочейки към снимката, на която се бях снимала с баща ми на плажа в Малибу шестгодишна.

— О, значи сега не съм, така ли? — отвърнах аз и се престорих на обидена.

Антон се изчерви и бързо каза:

— Не, не това… исках да кажа… да… Аз…

Той спря и срамежливо се усмихна.

— Извинявай, но английският ми е много лош. Не исках да бъда нелюбезен. Съжалявам.

— Няма защо — казах аз и му се усмихнах възможно най-великодушно.

Антон пристъпи към мен, но аз се отдръпнах и той се спря.

— Дойдох да се извиня — продума той, — дойдох да ти кажа, че съжалявам.

— Ти непрекъснато се извиняваш за нещо. — Опитвах се да звуча хладно и твърдо, но не мисля, че бях убедителна.

Антон направи още една стъпка към мен и този път останах на място. Той сви рамене и погледна тъжно.

— Винаги има за какво да се извинявам — каза той, — но искам да ти обясня. Искам да ти кажа защо съм разстроен. И защо съм груб. Ще разбереш, когато ти кажа.

— Опитай се — отговорих аз.

Той не трябваше да си мисли, че може да ме измами с тези обезоръжаващи очи. Не трябваше да си мисли, че съм готова да си падна по този сантиментален южноамерикански чар. Не трябваше да си мисли…

— Моля те — каза той, — заповядай горе в… как го казваше, в апартамента с навеса, да се поосвежим и ще ти обясня.

Бях слисана. Това беше предложение, на което не можех да откажа. Или пък можех?

— Кой друг ще бъде там? — попитах едва-едва.

— Карлос и Жозефина, разбира се. Тя специално иска да те види. Приготвила е някои деликатеси. Национални ястия.

Опитах с последни сили да се защитя.

— Имам домашно по история. Наистина трябва да…

Антон се засмя. И той като мен разбираше, че това извинение беше неубедително.

— Предпочиташ историята пред компанията ми? Добре, щом така искаш.

Бях смаяна от неговата арогантност. Как се осмеляваше да допусне, че бих предпочела да зарежа всичко, за да прекарам известно време с него! За какъв се мислеше?

— Учението е много важно за мен — казах ледено, — трябва да взема добра диплома.

— Само десет минути — усмихна се той, — сигурно можеш да откъснеш десет минути от твоята история.

Поколебах се. Антон Веласко беше себичен горделивец, но би било интересно да поогледам апартамента. А и исках да разбера повече за него. Имаше толкова въпроси…

— Почакай за минутка — казах аз, — само да съобщя на Фланаган къде съм.

Антон остана в хола, докато се шмугнах в стаята и прокарах един гребен по косата си. После си подадох главата в столовата, за да им кажа, че отивам горе. С радост установих, че те бяха достатъчно впечатлени.

И аз бях впечатлена, когато видях апартамента. Беше огромен. Изглежда мебелите бяха подреждани набързо без значение на стилове или цветове. Столовете, картините и килимите очевидно бяха скъпи, но някак си не се връзваха. Нямаше и помен от уютното безредие, което можеше да се види в обикновените домове. Никакви снимки, списания, писма или каквито и да е вещи от личен характер. Също като в празен, луксозен хотел. Все пак, не останахме дълго в огромните тъмни стаи, а отидохме да седнем в покритата градина. Тревата и цветята изглеждаха малко позанемарени, но ефектът, както и преди, беше смайващ. Беше много странно да седиш на градински стол под черешовото дърво седем етажа над земята.

Нямаше и следа от Карлос или от някой друг, но след минута или две пълничка тъмнокоса жена изтича отвътре с отрупан поднос, който остави на една масичка от ковано желязо. Тя каза нещо на Антон на испански, след което ми се усмихна. Май няколко зъба й липсваха.

— Това е Жозефина — рече Антон, — тя е жена на Карлос и е много добра готвачка. Донесла е плодов сок, текуенос и други неща.

— Не очаквах такова угощение! — казах аз. — Благодаря, Жозефина. Много си любезна.

Жозефина се усмихна отново, преди да се върне обратно. Бях изгладняла и се насочих право към храната. Текуеносите бяха вкусни. Представляваха резенчета сирене, изпържени в някакво фино тесто. Имаше и малки парчета месо, за които Антон каза, че се наричали сипаданас, както и сладки жълтеникави плодове, наречени саподилас, които ядохме с кокосов сладолед.

— Всичко това е венецуелска храна — каза Антон гордо.

Забелязах, че той не яде много, но доволен ме гледаше как се правя на прасе.

— Карлос и Жозефина от Венецуела ли дойдоха с теб? — попитах го аз.

— Да. Те работят за баща ми в хасиендата в Мерида. Сега дойдоха с мен в Лондон. Мисля, че тук животът за тях е много скучен.

— А също и студен, предполагам. — Налях си една чаша плодов сок и отново седнах на стола. — И родителите ти ли живеят тук?

— Не, само аз, Карлос и Жозефина — отвърна той, — понякога майка ми идва за няколко дни. Тя пътува много. В Париж също имаме апартамент и там й харесва повече. Също и в Испания. Идва веднъж в месеца.

— А баща ти?

— Той е във Венецуела. Може би ще дойде за малко. Кой знае?

Настъпи пауза. Можех да чуя далечния шум от уличното движение под нас. Умирах да узная повече за Антон, но изглеждаше неучтиво да му задавам повече въпроси. Тогава си спомних как той ме разпитваше предишния ден. Той не се притесняваше, че би могъл да нарани чувствата ми. Така че защо и аз трябваше да се притеснявам за неговите?

— Но защо живееш тук? — запитах. — Съвсем сам.

Антон се усмихна мрачно.

— Беше решено, че трябва да получа английско образование — каза той.

— Английско образование! — избухнах в смях. — Трябваше да отидеш в Итън или в Грандж Хил, ако искаш английско образование. В Чалфонт няма да го получиш. Наистина училището е хубаво, но не е точно английско.

Антон погледна объркано.

— Не е ли?

— Разбира се, че не е. Познавам няколко човека от ниво А, но повечето от нас вземат международна диплома, тъй като тя е призната в целия свят. Наистина Чалфонт е международно училище.

Тогава Антон стана, прекоси ливадата и отиде до ниската стена, която обграждаше терасата. Оставих чашата си и го последвах. Заедно погледнахме към върховете на покривите, зоологическата градина и парка. Птичарникът Сноудън в зоопарка изглеждаше като двойка смачкани стоманени закачалки за дрехи. Отвъд нея се простираха дърветата на парка Риджънт.

— Каква страхотна гледка — отбелязах аз, — можеш да видиш на километри…

— Много е отегчително — каза Антон разсеяно. — Нищо друго, освен сиви сгради и зелени дървета. Зелено, зелено и само зелено. Въобще никакви други цветове. — Той спря и после пак продължи. — Трябва да ти кажа нещо. Ще ти кажа истината. Тогава ще разбереш защо… защо понякога се държа странно.

— Не странно — казах аз. — Просто грубо и това е всичко.

Той се обърна и се усмихна.

— Знам. Съжалявам за това. — После отново погледна към парка. — Баща ми е много богат. Много богат и влиятелен във Венецуела. От кафето.

— Кафето? Мислех, че кафето идва от Бразилия.

Антон ми хвърли ядосан поглед.

— Не всичкото — каза той ледено. — Имаме големи имения в планините. Също и къща в Алтамира, близо до Каракас. — Обърна се и се упъти обратно към столовете. — В моята страна има голяма опасност от хора, които отвличат деца.

— Хора, които отвличат деца?

— Да. Има такива, които отвличат децата на богатите и искат откуп, за да им ги върнат. Така е във всяка държава. Понякога не връщат детето, дори да им е платено. Понякога…

— Това е ужасно — казах аз.

— Да, ужасно е. Миналата година беше отвлечена една наша приятелка — Лучия Фернандес. Отрязаха й ухото и го изпратиха на родителите й. Тя е на седемнадесет години.

Бях ужасена. Инстинктивно се протегнах и докоснах ръката му, а той се обърна към мен.

— Родителите ми са уплашени, че това може да се случи и с мен — каза той пресипнало. — Затова ме изпратиха далеч. Мислеха, че в Лондон ще бъда в безопасност. Тук, заедно с Карлос, който да ме пази.

И изведнъж разбрах. Разбрах защо Карлос следваше Антон навсякъде и го караше с кола до училище и обратно. Сега проумях защо Антон изглеждаше толкова напрегнат и нервен. Той беше изплашен. Изплашен да не го нападнат и отвлекат.

— А тук в безопасност ли си? — прошепнах аз.

Той сви рамене.

— Кой знае? Може би в по-голяма безопасност, отколкото във Венецуела. Не знам. Но Карлос е добър. Силен боец. Той е андино от планините. Мисля, че с него съм в безопасност. — Погледна ме разтревожено. — Но моля те, нали няма да казваш на никого за това? На никого в Чалфонт.

Поклатих глава.

— Разбира се, че не.

— Това ще бъде нашата тайна — каза Антон и за момент взе ръката ми. После я пусна и тръгна през градината към отсрещната й страна.

Изведнъж ми се стори изгубен и самотен, много различен от арогантното момче, което бях срещнала в понеделник. Истина е, помислих си. Парите не са всичко. Те не могат да ти купят щастие. Или любов. Предположих, че повечето от нас бяха нещастни по един или друг начин. Хората си мислят, че сме извадили късмет като ходим на училище в Чалфонт. Те ни завиждаха за особения, вълнуващ живот. И може би бяха прави. Знам, аз бях късметлийка. Нашият апартамент може би не беше толкова луксозен, колкото на Антон, но беше голям и удобен, а и живеехме добре. Имах щедра издръжка и предостатъчно пари, когато ми трябваха. Но бих ги заменила всичките за родители, които се обичат, за дом, в който всички да бъдем заедно. А Антон? Той имаше всичките пари на света, но беше самотен и изплашен.

— Мелани, ела тук!

Стреснах се и вдигнах очи. Антон се беше обърнал и ми махаше. Изтичах при него.

— Какво има? — попитах го аз, щом се озовах до него.

Беше се вгледал в отсрещния блок, в Парк Плаца.

— Ти беше права — промърмори той. — Вчера, когато каза, че някой отсреща гледа, беше права. Погледни!

Погледнах към познатите прозорци. Жената стоеше там, на обичайното си място, надничаше през пердето. Гледаше нас. След това бързо се отдръпна — изглежда беше усетила, че сме я забелязали.

— Коя е тя? — попитах аз настоятелно. — Защо те наблюдава!

— Не зная.

Лицето на Антон беше пребледняло, а очите му светеха разтревожено.

— Не трябва ли да кажеш на Карлос?

Антон избухна в нервен смях.

— Какво да му кажа? Че някаква жена гледа от прозореца си? Какво лошо има в това?

— Но… но има нещо нередно в нея. Не мога да го обясня, но знам, че…

Той ме погледна остро.

— Какво знаеш?

— Нищо определено — казах аз, — просто имам чувството, че тя има лоши намерения.

— Лоши намерения? Към мен?

Свих рамене.

— Не знам. Към кого другиго?

Антон замълча за момент.

— Не мога да кажа на Карлос, докато не сме сигурни. Той ще отиде там и… — Той спря и се усмихна кисело. — Да кажем, че може да влоши нещата. А ако жената е невинна, ще има неприятности. Не. Трябва да сме сигурни. Преди да кажем на Карлос или на когото и да било, трябва да се убедим, че тази жена представлява заплаха.

— Но как ще разберем това?

Антон взе двете ми ръце в своите.

— Трябва просто да измислим нещо, нали? Трябва да измислим начин да разберем коя е тя. Но ти не се тревожи. Ще го направим. Заедно.