Ланс Салуей
Някой гледа (1)

Първа глава

Никога няма да забравя деня, в който срещнах Антон, защото тогава започна всичко. Беше понеделник. Спомням си го, защото започна лошо — както повечето понеделници — дори по-лошо.

Най-напред будилникът забрави да звънне и аз трябваше да навлека набързо вчерашните джинси и да се откажа от закуската. След това се оказа, че малкият ми брат Тео е повърнал на пода в кухнята и някой — точно така, отгатнахте, този „някой“ бях аз — трябваше да почисти, тъй като Фланаган беше в банята. Това ме забави още повече и в бързането твърде късно забелязах, че навън вали като из ведро, а пък не носех нито палто, нито чадър. На всичко отгоре чак на улицата си спомних, че съм забравила недовършеното есе за Макбет на бюрото в спалнята си. Естествено, че се втурнах обратно по стълбите за есето и за чадъра и когато отново изтичах навън в дъжда, бях без никакво настроение и желание за празни разговори с Тами-Ан Зийглър, която стоеше на автобусната спирка като пристигнах там мокра, без дъх и бясна.

Тами-Ан е най-подходящият човек за среща, когато си мокър, останал без дъх и бесен. На нея изглежда никога не й се случваха подобни неща — винаги бе спокойна, елегантна и усмихната и може би заради това не можех да я понасям. Имаше нещо в дългата й медноруса коса и в цвета на кожата й, което винаги ме дразнеше. Може пък и да беше завист. Тами-Ан винаги изглеждаше като току-що излязла от козметичен салон. Тя изглеждаше добре дори в дъжда и това направи понеделника ми още по-непоносим.

— Здравей, Мел — каза тя, щом ме видя, — какъв ден, а?

— Да — промърморих аз.

Не обичам разговори преди 11 часа сутринта, но това нямаше значение за Тами-Ан. Тя весело бърбореше за някакъв филм с Уди Алън, който гледала предишната вечер, заедно с новия си приятел, а аз само продумвах от време на време „Наистина ли?“ или „Имаш късмет“, или „О!“ — използвах моментите, когато тя спираше да си поеме дъх. Тами-Ан харесва собствения си глас, което е добре, защото никой друг не го харесва. Причината, поради която постоянно си мени приятелите е, че никой от тях не можеше да понася гласа й повече от седмица в най-добрия случай. Тя може да е красива, но говори като бормашина.

Пискливият монолог на Тами-Ан за новия мъж на живота й ми напомни, че тази сутрин не бях проверила дали имам писмо от Джордан. Просто надежди. Какво ми каза той като се сбогувахме на Коледа?

„Ще ти пиша всяка седмица, обещавам.“

„Всеки ден — настоявах аз, — абсолютно всеки ден“.

Джордан беше изохкал високо.

„Смили се над мен, Мел. Знаеш как мразя да пиша писма.“

„Но ще ги пишеш на мен — напомних му аз. — Това не е ли по-различно.“

Той ме прегърна и се ухили:

„Да, наистина — каза и ме целуна нежно по челото. — По-различно е от всичко на света.“

Лъжлива гадина. Подлизурко. Беше ми написал три писма през януари и едно през февруари. Сега беше април и оттогава не бях чула нищо за него. Аз му пишех, разбира се. В началото всеки ден, после веднъж в седмицата. Обадих му се и няколко пъти по телефона, но разстоянието от Лондон до Конкорд в Ню Хампшир е голямо и майка ми забрани да го правя, след като пристигна телефонната сметка. Няма нужда да казвам, че той изобщо не ми се беше обаждал. Но какво значение имат телефонните разговори? Утре трябва да получа писмо. Или може би вдругиден.

Погледнах Тами-Ан, която продължаваше да хленчи за Шейн или Уейн, или както и да се казваше той. Най-вероятно Дейн. И какво от това, че момчетата не се тълпяха около мен — поне нямах глас на ръждясала панта. Все още си имах някакви надеждици. Но изглежда нямаше надежда да видя повече автобус номер 74. Обикновено ходех пеш до Чалфонт, тъй като не беше толкова далече от къщи, но не исках да рискувам в дъжда. Обаче се налагаше да го направя, щом бяха изминали вече 10 минути и нямаше никакви изгледи да дойде автобус.

— Виж какво, ще тръгна пеша — казах на Тами-Ан. — Както върви, никога няма да стигнем иначе.

— Права си — изкряска тя и заедно тръгнахме по булевард „Принц Алберт“.

Докато вървяхме, дъждът намаляваше и като стигнахме Чалфонт, беше спрял напълно. Минахме през голямата врата на училищния двор и тръгнахме по дългата, очертана с дървета алея.

Училището Чалфонт е скрито накрая на тази алея зад къщите, блоковете и кестеновите дървета. Ако не бяха елегантните каменни подпори пред входа и дискретният надпис до тях „Училище Чалфонт“, никой не би разбрал, че там въобще има училище. Но накрая на алеята има няколко широки игрални поляни, разположени пред централната сграда, построена във викториански стил, с много кули и боядисани прозорци, която някога е била замък Чалфонт. Класните стаи отзад са построени по-късно и са направени предимно от стъкло, което ги прави горещи през лятото и леденостудени през зимата. Нищо не може да се види от улицата и затова посетителите винаги се изненадват, когато дойдат за първи път.

Другите от класа бяха вече по местата си, когато Тами-Ан и аз пристигнахме, изпоцапани и уморени. Поне аз бях изцапана и уморена, тъй като Тами-Ан, разбира се, изглеждаше като току-що излязла от моден салон.

Имахме час по английска литература с Джон Къртис. Внезапно си спомних недовършеното есе и се надявах, че няма да ме изпита точно днес. Подарих му една от любимите си усмивки и казах:

— Извинявайте, че закъсняхме. Чакахме автобус.

Той ме погледна сериозно и рече:

— Нищо, Мелани. Седни.

Мразя да ме наричат Мелани и той го знае. Майка ми ме е кръстила така на името на онази Мелани от „Отнесени от вихъра“ и не мисля, че някога ще й простя за това. Хората ме наричат Мелани, само когато искат да ме ядосат. Обикновено аз съм Мел Розидис.

Джим се усмихна на Тами-Ан — всички мъже й се усмихват — и тя превзето отвърна на усмивката му.

— Добро утро, Джим — каза тя. Отпуснах се на свободния стол до Дани Анджелено и се опитах да си представя, че съм някъде другаде. Където и да е. За предпочитане някъде на топло, където въобще не вали. Може би на Хонолулу. Или Казабланка. Атина. Не, баща ми е живял в Гърция. Някъде другаде. Перу. Някъде по-далече от Джим Къртис, Тами-Ан Зийглър и Чалфонт.

Джим говореше за Макбет, а аз оставих думите му да минават покрай мен и се огледах из стаята. Стаите в Чалфонт са малки. Ние сме четиринадесет и обикновено няма редици от чинове — сядаме наредени в кръг. Някои хора мислят, че атмосферата в Чалфонт е прекалено разпусната — например няма училищни униформи и можем да ходим, както си искаме, при положение, че посещаваме всички часове. Някои родители се ужасяват от това, че се обръщаме към преподавателите си с малките им имена, но това е една от традициите в Чалфонт. И едно от най-цивилизованите неща в училището. Учениците не са много лоши, въпреки че има и изключения. Например Тами-Ан Зийглър или Джей Хендриксен, който винаги изглежда като неоправено легло. Баща му е голяма клечка в някаква международна нефтодобивна компания и те са се преместили тук от Австралия. Джей Хендриксен е живо доказателство, че не всички австралийци са големи, загорели от слънцето и красиви.

Около половината от нашия клас и повечето от учениците в училището са от други страни. Разбира се, всички живеем в Лондон, но много от родителите са се преместили тук, защото предпочитат международното образование, което предлага Чалфонт. Например бащата на великолепния Гари Голдман работи в американското посолство. Голдман са се преместили тук от Москва и могат всеки момент отново да бъдат преместени. Майката на Аби Скарбник е актриса и прекарва половината от времето си в Америка. Бащата на Лий Нелсън е посланик на една от карибските държави — забравих точно коя. Въпреки това някои от нас живеят в Лондон постоянно. Например Лаура Кордел и аз. Но повече от учениците са в Чалфонт само временно. Точно заради това то е едно интересно място. Но не и в такава дъждовна сутрин.

В момента говореше Оливия Стрикланд. Оливия е единственият човек от познатите ми, който можеше да има интелигентен вид в 9:15 часа сутринта. Изглежда тя знаеше много за Макбет, а аз си спомних недовършеното есе и изтръпнах. Джим Къртис замислено гледаше тавана — вероятно беше отегчен като нас. До мене Дани Анджелено май спеше. Тайно го изучавах. Никой не би предположил, че Дани беше на шестнадесет години, колкото и останалите от нас. Червената му коса, чипият му нос и луничките му го правеха да изглежда най-много на дванадесет. Също като Мики Руни в онези стари мюзикли с Джуди Гарланд.

Случайно погледнах покрай Дани и долната ми челюст увисна от изненада. В класа имаше непознат. На стола до Дани седеше момче, което никога преди не бях виждала. Някой нов. И то какъв някой! Непознатият имаше вълниста черна коса и най-страстните тъмни очи, които някога бях виждала. Той объркан гледаше Оливия Стрикланд, като че ли нямаше представа за какво говореше тя. Трябва да се присъедини към клуба, помислих си мрачно. Никой не знае за какво говори Оливия през по-голямата част от времето. Тя имаше повече мозък, отколкото всички нас, взети заедно.

Побутнах Дани:

— Кой е този до теб? — изсъсках аз. — И какъв е телефонният му номер?

Дани ми се ухили.

— Ако беше дошла навреме, щеше да разбереш — прошепна той. — Антъни някой си. Не, Антон. Някъде от Южна Америка.

— Южна Америка? — бях впечатлена.

Сега Антон някой си гледаше пода, окончателно разбит от възгледите на Оливия Стрикланд за лудостта на Лейди Макбет. Изглеждаше отчаян и аз не го обвинявах. Повярвайте ми, не е шега да попаднеш на урок по английска литература в 9:15 часа сутринта в дъждовен британски понеделник.

— А как мислиш ти, Мелани? Съгласна ли си с Оливия относно чувството за вина на Макбет?

Бързо извърнах поглед от тайнствения непознат, за да срещна подигравателния взор на Джим Къртис.

— Ами, ъъъ… мисля, че… ъъъ… — замънках аз — всъщност не можах да вникна напълно в становището й.

— Може би е по-добре да го повторим за Мелани, Оливия — рече Джим. — Или по-добре недей. Нека не губим времето на другите.

Погледнах го и бързо отклоних очи. Нямаше изгледи този понеделник да се подобри. Бедите следваха една след друга.

Хвърлих поглед към Антон-някой-си. Той ме гледаше с кадифените си очи. Усмихна ми се съчувствено и аз му отвърнах. Изглежда не бях единственият човек в стаята, който не разбираше какво, за бога, говори Оливия Стрикланд.

Най-после урокът свърши и всички се насъбрахме около вратата. Дани и Антон-някой-си тръгнаха заедно по коридорите и аз щях да ги последвам, но Джим ме извика обратно.

— Бих искал да видя есето ти, Мел, ако е готово — каза той.

Сърцето ми се смрази и аз бавно се обърнах. Сега пък и това. Беше ме нарекъл Мел, а не Мелани. Това беше добър признак, но отново щеше да използва удължения вариант на името ми, щом разбереше приятните новини за есето ми.

— Още… не съм го довършила — признах аз, — обещавам, че за утре ще бъда готова.

Джим изглеждаше раздразнен.

— Е, добре, да се надяваме — рече той, — останалите бяха довършили своите. Събрах ги днес преди часа. Трябва да се научиш да изпълняваш задачите си навреме.

Провлачих нервно крака. Почувствах се два инча висока. Порядките в Чалфонт са твърде свободни и особено големите ученици се ползват с доверие, че ще изпълняват задълженията си без заплахи за задържане след часовете или други наказания. Знаехме, че губим, ако не си вършим работата.

— Съжалявам — промърморих аз, — точно сега нещата нещо не вървят.

Гласът ми заглъхна напълно.

— Ти си добра ученичка, Мел — каза Джим. — Не пропилявай възможностите си.

Опитах се да се усмихна.

— Няма. И благодаря. Ще ви предам есето утре — след което насочих разговора към по-приятна тема: — Кое е новото момче? Пропуснах началото на урока.

— О, Антон Веласко. Дойде днес.

— Дани ми каза, че е от Южна Америка — казах аз, опитвайки се да събера информация.

— Точно така — рече Джим, — мисля, че е от Венецуела. Не е много зле с английския, но отначало ще му бъде трудно. Помолих Дани да се грижи за него в следващите няколко дни, но се надявам, че всички ще му помагаме, за да се чувства като у дома.

Само да ми се отдаде случай, помислих си аз, но казах:

— Венецуела? Откъдето идва петролът?

— Да. Но не се надявай много, Мел. Съмнявам се, че Антон е някакъв петролен магнат.

— Ще ви уведомя за това — казах аз кокетно и изхвръкнах покрай него от стаята.

Междувременно бях закъсняла за следващия час, така че не можах да хвана Дани и Антон чак до обяд, когато ги видях да се упътват по алеята заедно с Тами-Ан Зийглър и Аби Скарбник. Трябва да се довериш на Тами-Ан, ако искаш да попаднеш на сцената, помислих си аз и се втурнах да ги догоня. Настигнах ги точно на изхода.

— О, здравей, Мел — каза Дани, щом ме видя. — Отиваме при Джино. Идваш ли?

„При Джино“ беше едно място за хамбургери на акациевия булевард, където ходехме, щом училищното кафене не ни удовлетворяваше. Хранителното снабдяване в Чалфонт е слабо. Дани изостана, за да върви с мен, докато останалите трима вървяха напред. Гледан в гръб, Антон изглеждаше великолепно. Носеше избеляло яке върху нефритено зелен пуловер и тъмни кадифени панталони. Беше твърде елегантен за ученик в Чалфонт, но сигурно щеше да го разбере. До края на годината щеше да изглежда небрежен като нас. Опитах се да измисля как мога да се сближа с него, но нямаше да бъде лесно. Тами-Ан се беше лепнала като с лепило.

Щом свърнаха на ъгъла по акациевия площад, хвърлих поглед назад към училището. Зад нас се движеше тъмнокос мъж с черен шлифер. В този момент не си помислих нищо — в края на краищата Лондон е пълен с тъмнокоси мъже с черни шлифери — но в израза на този се четеше някаква напрегната тревога, което ме накара да го погледна още веднъж. Тъкмо тогава стигнахме до „Джино“ и аз насочих вниманието си към интересната задача да седна до Антон.

Не беше лесно, но се справих. Шмугнах се пред Тами-Ан и се тръшнах на столчето до Антон, преди тя да разбере какво става. След което, да не се мине, тя седна точно срещу него и така можеше да гледа право в кадифените му очи. Дани и Аби седнаха до нея. Можеше да се види, че Аби не проявяваше особен интерес към Антон. Всичките й мисли бяха насочени към утрешните прослушвания за пиесата „Нашият град“. Аби е звездата на училищната сцена, но това не учудва никого като се има предвид, че тя е дъщеря на Максин Андерсън. Да, на Максин Андерсън.

Поръчахме си хамбургери и по бутилка кола, след което се обърнах към Антон.

— Надявам се, че ще се чувстваш добре — казах аз, опитвайки се да звуча по-безразлична, отколкото бях всъщност.

— Да. Мисля, че тук е много хубаво. — Гласът му беше тъмен като очите му.

— Чух, че си от Венецуела.

— Да. От Венецуела.

Гласът на Антон може би беше секси, но самият той не си падаше много по разговори. Все пак, това беше първият му ден в едно ново училище в една непозната страна. Трябваше да се очаква, че в началото ще бъде по-срамежлив.

— Винаги съм искала да отида в Южна Америка — казах аз, — сигурно е много красиво.

Антон бавно и тъжно се усмихна.

— Красиво е — каза той, — много е красиво. Пожелавам ти да…

В този момент се намеси Тами-Ан с някаква дълга и отегчителна история за ваканция, която някога прекарала в Бразилия, и аз обърнах внимание на хамбургера си. Точно тогава пак забелязах мъжа с черния шлифер. Беше ни последвал вътре и седеше на една маса до вратата. Пред него имаше чаша кафе, но той изглежда не й обръщаше особено внимание. За него ние представлявахме много по-голям интерес.

Обърнах се към другите и драматично сниших гласа си.

— Ей, виждате ли онзи мъж до вратата? Мисля, че ни следи.

— Недей да театралничиш, Мел — каза Аби хладно.

Погледнах я. Беше човек, с когото можеше да се говори.

— Наистина — казах аз, — кълна се, че ни следеше от училището до тук.

Дани се обърна и погледна мъжа.

— Само съвпадение — каза той, — защо някой трябва да ни следи?

— Да — пропищя Тами-Ан. — Защо?

Антон не каза нищо. Гледаше съсредоточено масата, като че ли тя беше най-интересното нещо, което някога бе виждал. Лицето му очарователно бе порозовяло.

След това Дани и Тами-Ан започнаха да говорят за новия филм на Уди Алън, който тя бе гледала предишната вечер и аз за малко забравих мъжа в черния шлифер. Но само за малко. Когато отново погледнах натам, масата до вратата беше празна. Обърнах се към Антон, но той отбягна погледа ми и започна да задава на Аби скучни въпроси за кулата на Лондон.

Изкарах някак си останалата част от деня, но не мина без други неприятности. По рисуване разлях един буркан с вода върху изисканата пастелна рисунка на Мишел Чан и докато оправях кашата, закъснях по история, сблъсках се със секретарката на директора в коридора и я изпратих заедно с товара й от канцеларски материали във всички посоки.

— Какъв ден! — оплаках се на Лаура Кордел и Аби Скарбник, докато вървяхме по алеята след училище. — Отсега нататък в понеделник през целия ден ще си лежа в леглото.

— И аз — каза Лаура.

Тя и Аби са братовчедки, но човек никога не би го предположил. Лаура е тънка, светла и нисичка, а Аби е точно обратното. Днес си беше вързала тъмните къдри със светло ален шал, което я правеше да прилича на красива циганска принцеса.

— Видя ли нещо повече от този мъж, който ни следеше — каза Аби и силно ме хвана за ръката. — Разговор за дявола — продължи тя.

— Какво има — казах аз и ахнах, след като проследих погледа й.

Паркирала на пътя до училищния портал, стоеше голяма черна лимузина с тъмни прозорци. А до нея беше застанал Антон Веласко, който разговаряше с тъмнокосия мъж в черен шлифер. После, докато гледахме с отворени уста, мъжът отвори вратата и помогна на Антон да се качи. След това заобиколи и се качи на шофьорското място. Бавно и тихо колата се плъзна и се изгуби от погледа ни в посока към Риджънт.

Аби се обърна към мен — кафявите й очи блестяха от вълнение.

— Е, сега… — каза тя — какво мислиш за това?

— Не знам — отвърнах озадачена, — наистина не знам.