Ланс Салуей
Някой гледа (6)

Шеста глава

Не си спомням много от останалите дни на тази седмица. Знам, че през повечето от тях бях като замаяна, без да осъзнавам къде отивам и откъде идвам. Не можех да изясня чувствата си към Антон. От една страна бях очарована от него и от странния му, самотен начин на живот, а от друга бях подразнена от неговата арогантност и грубост. Никога преди това не бях срещала такъв като него. Бог ми е свидетел, че в Чалфонт имаше в изобилие луди и екзотични личности с подобно на неговото странно обкръжение. И все пак, начинът, по който изглеждаше, самотният му живот в този огромен апартамент, постоянно грозящите го опасности — всички тези неща го обвиваха в някаква мистериозна атмосфера. Като че ли беше дошъл от друга планета.

Понякога дори бях склонна да допускам, че не ми е казал истината. Историите му за Венецуела и за похитителите на деца изглеждаха твърде преувеличени — може би ме будалкаше или се подиграваше с мен, преструвайки се на малко изгубено момче. Как можех да бъда сигурна? След това си припомнях времето, прекарано заедно с него в покритата градина, Жозефина и нейните текуенос и разбирах, че всичко е истина. А и не можех да забравя страха му, когато беше забелязал наблюдателката. Но въпреки всичко това, Антон си оставаше една мистерия. Не знаех дали да го харесвам, или да го ненавиждам. Накрая реших да не правя нито едното, нито другото, а да изчакам, за да видя какво ще се случи.

От една страна обаче, животът ми се беше променил към добро. Онази вечер, когато си тръгнах от Антон, той ми каза, че отсега нататък всяка сутрин ще ме кара с колата си до училище. А и обратно, при положение, че часовете ни свършваха по едно и също време.

— Така е по-разумно — отбеляза той, — сутрин да ходим на училище заедно. Решено е.

Така беше. Не мога да кажа, че възразявах. Това означаваше край на влудяващите сутрешни блъсканици и досадното висене на спирката заедно с Тами-Ан Зийглър. Тео и Фланаган също одобряваха предложението. Сега имах време и да закусвам с тях, не че бях кой знае колко добра компаньонка рано сутрин.

Но като се изключат кратките пътувания в лимузината, Антон и аз не прекарахме много време заедно през следващите няколко дни. В четвъртък Аби ме покани на гости след училище, а в петък вечер някакви приятели на семейството на Антон го завлякоха на тържество във Венецуелското посолство. Когато пътувахме, не говорехме за жената отсреща, но това беше естествено. Не можехме да си позволим да говорим за нея пред Карлос. Не бях сигурна доколко добре той разбираше английски, но предполагах, че умишлено крие познанията си. А в Чалфонт въобще нямахме възможност да си говорим. Опитах се повече да не гледам към жената отсреща. Исках да забравя за нея. Но от време на време почти несъзнателно седях на прозореца, приковала поглед в Парк Плаца. Понякога нямаше какво да се види, но понякога успявах да я зърна в привичната й поза. Тя продължаваше да гледа.

Не казах нищо от всичко това на Аби. Нали бях обещала на Антон да не споменавам никому нито дума. Разбира се, в четвъртък вечерта, когато й бях на гости, разговаряхме за него. В един миг дори си помислих, че няма да има нищо лошо, ако й кажа за посещението си в апартамента му, но нещо ме спря. Поради някаква причина, която не можех да обясня, исках да запазя само за себе си тези моменти с Антон. Поне засега. Не исках никой да разбере за него или пък за жената от прозореца, докато не осъзнаех как ги приемам самата аз. Така или иначе, чувствах ужасна вина за мълчанието си, особено пред Аби, която винаги ми разказваше всички детайли на отношенията си с Гари Голдман.

— Не знам — въздъхна тя в един момент, — понякога не знам къде сме ние с Гари. Един ден побеснявам от него и решавам, че никога повече няма да го видя, а на следващия ден е достатъчно да ме погледне с тези дълбоки сини очи и цялата се разтрепервам. Какво би направила ти, Мел?

— Аз ли? — засмях се остро и горчиво. — Искаш от мене съвет как трябва да се постъпва с такова момче като Гари? Сигурно се шегуваш.

— Не се шегувам — каза Аби сериозно, — мисля, че има много здрав разум под привидната хладина на външния ти израз. Ти познаваше доста добре Джордан, а той беше най-добрият приятел на Гари.

Джордан. Въобще не го познавах добре. Само си мислех, че го познавам. Мислех, че зная всичко за него. Вече разбрах, че никога не съм го познавала. И колкото и странно да беше, вече не ме интересуваше.

— Не ми говори за… — започнах аз и Аби ме прекъсна.

— А какво става с теб и латинския любовник Веласко? — каза тя. — Хайде, разкажи всичко на леля ти Аби. Видяна си самодоволно да слизаш от неговия мерцедес. Какво става, Мел? — Тя ме сръга в ребрата. — Беше ми казала, че е дръпнат и че не искаш да имаш нищо общо с него.

— Той си е дръпнат. Искам да кажа… ъъъ… не е, но… — Почувствах лицето ми да почервенява.

Аби ме погледна развеселено.

— Тя се изчервява, момичето се изчервява! — заликува тя. — Това трябва да е любов!

— О, млъкни! — сопнах се аз. — Просто живеем в един блок и сутрин ме кара до училището, това е всичко.

— Кара те и какво друго?

— Какво имаш предвид? Какво друго? Нищо друго.

— О, да! Наистина ли очакваш да ти повярвам?

— Да, заядливке такава! — Засмях се и я замерих с една възглавница. — Както и да е, той не се интересува от мен. Не по този начин.

— Какво искаш да кажеш? — попита Аби.

— Е, добре, просто ме погледни — казах аз, — не съм негов тип, нали?

— А какъв точно е неговият тип?

Не бях напълно сигурна.

— Може би някоя висока и тъмна, забавна, атрактивна и…

— С други думи — каза Аби нежно, — някоя точно като теб.

Засмях се високо.

— Престани да се шегуваш!

— Не, не се шегувам — каза тя, — говоря сериозно. Просто бих желала да престанеш да се подценяваш, това е всичко.

Не знаех какво да отговаря. Бях затруднена. След това реших да променя темата.

— Все пак — казах високо — няма какво толкова да се случи на задната седалка на мерцедес в осем и половина сутринта. При това с шофьор, който гледа — добавих бързо.

— О, така ли било? Мистериозният мъж в черно е само шофьор? Колко отегчително!

— Да, колко отегчително — казах аз. Само ако знаеше, помислих си. О, Аби, само ако знаеше!

Чак в събота сутринта Антон спомена отново за жената отсреща. Току-що се бях събудила и си мислех колко чудесно е да имаш два дни пред себе си и да не правиш нищо, когато звънна телефонът. Фланаган вдигна слушалката и после я чух да потропва по коридора на път към стаята ми.

— Добре, идвам! — викнах аз и се заклатушках сънена към телефона. Фланаган хитро ми се усмихна, преди да изчезне към своята стая. Носеше анцуг и изглеждаше твърде почервеняла в лицето — резултат от всекидневното й сутрешно бягане. Фланаган е запалена на тема фитнес. Може би защото беше австралийка.

Вдигнах слушалката и изграчих:

— Ало?

Бях очаквала да чуя гласа на Аби и затова се изненадах, когато разбрах, че беше Антон. За първи път говорех с него по телефона — гласът му звучеше дори по-секси, отколкото в действителност. Ако това изобщо беше възможно.

— А, добре, ти си — каза той припряно. — Днес ще решим мистерията с жената от прозореца. Ще се срещнем след десет минути.

— Хей, чакай! — запротестирах аз. — Току-що съм се събудила. Защо бързаш толкова? Един час няма да е от значение.

Освен всичко станало в събота обичах да се излежавам. Радвах се на свободната си сутрин.

— Добре — каза той отегчено. — Кажи кога ще си готова.

— В десет — отговорих твърдо.

Антон въздъхна.

— Добре, щом така искаш.

— Така искам — казах аз, — но какво ще правиш с Карлос? Нали не желаеш да се влачи с нас?

— Вече съм помислил за това — отговори Антон. — Ще го изпратя да пазарува в Хародс. Хляб. Мляко. Или други такива неща. Когато тръгне, ще излезем и ще се срещнем пред Парк Плаца. В десет.

— Ще бъда там — казах. Почудих се защо Антон винаги купува хляб от Хародс.

— Не закъснявай — каза той остро, — вече загубихме достатъчно време.

Щях да му отговоря грубо, но се отказах. И все пак, колкото по-рано му покажех, че нямам намерение да се оставя да ме командва, толкова по-добре. Може би едно отвличане щеше да му дойде добре. Сигурно би му смачкало фасона.

Ухилих се при тази мисъл и казах:

— Довиждане, Антон — и затворих телефона.

Когато отидох пред Парк Плаца, Антон вече чакаше сърдит на другия край на улицата.

— Закъсняваш — рече той укорително, щом ме видя.

— Да — казах аз, — не виждам защо трябва да се извинявам, затова и не го правя. Какво ще предприемем сега?

— Ще гледаме — отвърна Антон, — ще гледаме към сградата и ще опитаме да открием кой е апартаментът на жената.

— Това е много лесно — казах аз. — На последния етаж. От лявата страна.

Антон ме погледна съжалително.

— От лявата страна е, ако го гледаш от нашия блок — обясни той, — но гледано от тук е от дясната.

Е, добре, логиката никога не е била силната ми страна. Пресякох улицата, за да погледна Парк Плаца по-отблизо. Тя беше шестетажна и изглежда бе конструирана главно от стъкло. Не изглеждаше така здрава и уютна, както блокът, в който живеехме ние с Антон. Всъщност, изглеждаше така, сякаш би се сгромолясала при първия по-силен вятър. Отпред имаше добре поддържана градина с басейнче, в което цъфтяха лилии, виждаха се екзотични растения с огромни листа, а в обширното пространство изглежда имаше и други такива.

До входната врата имаше на всички дванадесет звънеца табелки с имена. Потърсих името Зийглър и го намерих на звънец номер 4. Това изключваше Тами-Ан от играта, тъй като апартамент номер 4 беше на втория, а не на шестия етаж.

— Горните апартаменти трябва да са номера 11 и 12 — каза Антон замислено. — Но кои ли са точно?

Погледна табелките с имената.

— Роджърс са на номер 11, а Анс… не мога да кажа името.

— Анструдър — помогнах му аз.

— Анструдър са на номер 12.

— Трябва да е Анструдър — рекох аз. — Виж, всички нечетни номера са от лявата страна. Така че горният апартамент отдясно трябва да е номер 12.

— Значи мис Анструдър ни гледа — каза Антон. — Коя ли е тази мис Анструдър?

— Това трябва да разберем — казах аз, — но как?

Антон се опита да отвори входната врата, но както и предполагах, тя се отваряше само отвътре. След това натисна звънеца, на който пишеше „портиер“, и аз просъсках:

— Какво правиш, за бога?

Той ме погледна предупредително и аз замълчах. След малко една врата във фоайето се отвори и някакъв червенолик мъж в униформен костюм погледна навън. Видя ни, дойде и отвори.

— Да? — каза той сърдито. — Какво искате?

— Извинявайте, че ви безпокоим — каза Антон, — моля ви, помогнете ми. Искам да видя една стара приятелка на майка ми. Мис Анс…

— Анструдър — подсказах аз.

— Анструдър — повтори Антон. — Позвъних на звънеца, но никой не отговори. Може би е излязла или звънецът е развален. Бихте ли ми казали дали мис Анструдър е тук?

Портиерът погледна обидено.

— Трябва да ви кажа, че всички звънци са в отлично състояние. Всъщност — продължи той ядосано, — цялото електричество е в отлично състояние. Колкото до вашата мис Анструдър, сигурно имате предвид мисис Анструдър. В апартамент номер 12 живеят мистър и мисис Анструдър.

Антон се усмихна лъчезарно и се удари с длан по челото.

— Разбира се! — извика той. — Мисис Анструдър, да. Мисис Анструдър е близка приятелка на майка ми. Тя е жената, която трябва да видя. Горе ли е? Мога ли да я видя?

Портиерът очевидно не беше впечатлен от театралната проява на латиноамерикански чар от страна на Антон. Той го погледна твърдо и каза:

— Това ще бъде малко трудно, сър. Мистър и мисис Анструдър са в Италия. Имайки предвид колко близка приятелка е майка ви с нея, изненадан съм, че не сте осведомени. Мисис Анструдър и съпругът й прекарват три месеца годишно в тяхната къща там.

О, боже. Сега я загазихме. Затворих очи и зачаках отговора на Антон. Първият му номер не беше минал. Какво щеше да опита по-нататък?

Не се наложи да чакам дълго.

— Разбира се, знам, че ходят в Италия — каза той възмутено, — нали и аз съм ходил в чудесната им вила в Рапало.

Отново отворих очи изумена. Антон гледаше портиера с такова презрение, сякаш току-що беше видял особено неприятен тип хлебарка.

— Знам, че ходят в Италия — повтори той, — но майка ми предполагаше, че са се върнали през април.

Сега портиерът не изглеждаше толкова хладен.

— Не, сър — каза той, според мен малко притеснено. — Страхувам се, че грешно са ви информирали. Дали са ми инструкции, че няма да се върнат преди юни. Освен това квартирантката им е все още тук…

— Квартирантка? — казах изненадана.

За момент хлебарката ме погледна с презрение и отново се обърна към Антон:

— Квартирантката им е все още тук и доколкото знам — продължи той, — договорът й за наем изтича в края на май. А сега ще ме извините…

Той се обърна да си тръгва, но спря, когато Антон каза:

— Квартирантка? Каква квартирантка?

Сега хлебарката се раздразни:

— Мистър и мисис Анструдър са дали апартамента си под наем за няколко месеца и това няма нищо общо с…

— Коя е тя? — просъсках аз. — Как се казва?

Хлебарката ме погледна с учудване.

— Страхувам се, че това не е ваша работа, лейди — каза той и затръшна тежката стъклена врата под носовете ни.

Върнахме се с Антон на другия край на улицата и бавно тръгнахме към парка. След малко спрях и се обърнах към него. Той изглеждаше дълбоко замислен.

— И сега какво? — попитах го аз.

Той се усмихна мрачно и сви рамене.

— Трябва да помислим — отговори, — трябва да помислим много внимателно.

— Не стигнахме много далеч. Всичко, което знаем, е, че жената зад прозореца е квартирантка на мистър и мисис Анструдър. Не можем да ги питаме за нея, тъй като са в Италия. Между другото — добавих аз като си спомних, — откъде знаеш, че вилата им е в Рапало?

Антон се усмихна.

— Не го знам. Налучках го. Мисля, че беше убедително.

— Брилянтно — признах аз, — жалко, че не ни докара доникъде. Портиерът е единственият, който знае коя е квартирантката, но няма да ни каже. Ей, не ти ли приличаше на хлебарка?

— Портиерът ли? — промърмори Антон и после се засмя. — Да, на хлебарка. Голяма, дебела хлебарка. Права си.

— И така? Какво ще правим по-нататък?

Антон се обърна и погледна назад към Парк Плаца. Проследих погледа му. Бледа, пролетна слънчева светлина се отразяваше в прозорците и в една тента на бели и червени ивици, окачена на една от горните тераси. После, докато гледахме, входната врата се отвори и отвътре излезе жена. Беше сивокоса, с очила и носеше зелено палто.

— Господи, погледни! — задъхвах се аз. — Погледни, коя е тя?

— Това е тя — прошепна Антон, — жената от прозореца. Мис Анструдър се казва.

— Името й не е мис Анструдър — изсъсках аз, — не знам как се казва.

Той махна с ръка.

— Няма значение. За мен тя се казва мис Анструдър.

Разбрах намерението му. Въпреки че не беше истинското й име, то щеше да ни служи за идентифициране на мистериозната наблюдателка.

Мис Анструдър се спря пред сградата и после тръгна в обратната посока на улицата, далеч от нас.

— Дали ни видя? — изсъсках отново.

— Не — каза Антон. — Сигурен съм. Ела.

И той тръгна по посоката, която беше поела жената.

— Къде… къде отиваш?

Той не спря.

— Трябва да я проследим. Бързо ела, не трябва да я изгубваме.

Избухнах в смях и изтичах да го настигна. Беше като в криминален филм. Антон сигурно не е очаквал да…

— Ако я проследим, можем да се натъкнем на полезна информация — каза Антон решително. — Струва си да се опита.

После внезапно спря и се обърна към мен.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не.

— Добре — отново тръгна с бърза крачка. — Ще видим какво ще стане.

Последвахме зеленото палто край ъгъла на Гористата тераса и след това нагоре към Акациевия булевард. Жената спираше от време на време, заглеждаше се във витрини, като ни караше да се укриваме зад дърветата или зад паркираните коли. Почувствувах се смешно. Бяхме на шестнадесет години, не на шест. Твърде големи за такива игри.

Антон погледна сърдито, когато му се оплаках.

— Не трябва да ни види — каза той. — Ако знае, че я следим, нищо няма да разберем. А и не играем никакви игри. Трябва да узная дали тази мис Анструдър представлява опасност за мен, или не.

Щом започнах да протестирам, той ме отряза:

— Не е задължително да идваш. Ако искаш, можеш да си отидеш. Ще я проследя сам.

Не исках да следя мис Анструдър. Но и не исках да си ходя вкъщи. Исках да остана с Антон и ако това означаваше да си играем на детективи, добре — това беше цената, която трябваше да платя.

— Добре, печелиш — смотолевих аз. — Погледни, тя пак тръгна.

Тръгнахме след жената по Акациевия булевард и стигнахме спирката на метрото. Тя спря да си купи вестник, след което се нареди на опашката за билети. Изчакахме още двама-трима души да се наредят след нея, после се наредихме и ние.

За първи път през този ден Антон изглеждаше разтревожен.

— Никога не съм се качвал на метро — обясни той, — ето ти пари. Моля те, купи билети.

Погледнах го с изненада. Никога не се е качвал на метро? Тогава си спомних Карлос и мерцедеса. Разбира се. На Антон не му беше позволено да пътува сам.

Той ме сръга.

— Виж я. Сега си купува билет.

Намирахме се твърде далеч от мис Анструдър, за да чуем какво каза тя на касиерката, но аз купих два билета до Ембанкмънт. Ако тя продължеше по-нататък, на другия край просто щяхме да доплатим.

Когато стигнахме ескалатора, мис Анструдър вече беше в долния му край. Затичах се надолу по стълбите след нея, а Антон ме последва внимателно. Долу ме настигна и заедно се втурнахме към южната платформа. Отначало не я видяхме и за момент си помислихме, че чака на северната. Не се чуваше влак, така че беше невъзможно да се е качила. Тогава Антон забеляза зеленото палто в другия край на платформата и ние се запромъквахме към нея на разстояние, удобно да я наблюдаваме. Тя се беше вторачила в една голяма реклама за уроци по чужди езици и въобще не гледаше към нас. Щом влакът дойде, не седнахме, а застанахме на вратата, за да разберем кога ще слезе. Въпреки това, почти я загубихме. Толкова хора слязоха на Чаринг крос, че не успях да видя дали е напуснала влака или не. Отново Антон забеляза зеленото палто да прекосява платформата и ме бутна. Изскочихме от вагона, точно когато се затваряха вратите, след което трябваше да си проправяме път в тълпата, за да не изпуснем жената от погледа си.

Не беше никак лесно да я следим. Имаше много хора, а щом се изкачихме с ескалатора горе, тълпите и движението се увеличиха. Наближавахме площад Трафалгар. Антон беше толкова смаян от колоната на Нелсън, че едно такси за малко не го блъсна, докато пресичахме. Както и да е, успяхме да държим под око зеленото палто край Южноафриканското посолство и Сент Вартин. После, като наближихме статуята на Едит Кавел, мис Анструдър пресече улицата и влезе в Националната картинна галерия.

Наложи се да почакаме доста, докато пресечем и я последваме в галерията, затова от нея нямаше и следа, когато останали без дъх, влязохме във фоайето.

— Какво ще правим? — попитах Антон.

Той се огледа наоколо побеснял. Пред нас имаше стълби нагоре и надолу, а отляво — врата на магазинче за сувенири.

— Ти погледни тук — каза той, сочейки магазинчето — и долу. Аз ще се кача горе. Среща отново тук.

И бързо се запъти към стълбите.

— Но какво да гледам? — започнах аз и спрях.

Антон вече не се виждаше. Нямах представа какво трябваше да правя, ако видех мис Анструдър. Може би трябваше да я наблюдавам. Но защо? Свих рамене и тръгнах наляво към магазинчето.

Мис Анструдър не беше там, между пощенските картички и книгите, въпреки че ми трябваше известно време да се убедя в това. Помещението беше пълно с ученички в пурпурни жилетки и американски туристи, които купуваха картички с крале и кралици. Долу нямаше какво да се види, най-малко мис Анструдър, затова се отправих обратно към фоайето. Реших да продължа търсенето и тръгнах към стълбите.

Никога преди това не бях ходила в Националната картинна галерия и затова с изненада открих, че тя не представлява само една сбирщина от стари картини на крале. Всъщност, бях така очарована от отдела за съвременно изкуство, където имаше скулптури, картини, видеоклипове на поп звезди, политици, художници, че напълно забравих за какво бях там. След като се осъзнах, се втурнах надолу да намеря Антон.

Когато пристигнах, той седеше във фоайето, блед и объркан.

— Извинявай, че закъснях — казах аз, — не можах да я намеря никъде. А ти?

Антон кимна.

— Да, видях я.

Загледа се в пода, очевидно загубил ума и дума.

— Е, и? — попитах нетърпеливо. — Какво стана? Къде е тя сега?

Антон сви рамене.

— Не знам къде е сега. Изгубих я. След…

— След какво?

Той ме погледна.

— Последвах я горе. Тя разглеждаше картини, след което се качи още по-нагоре и дълго стоя пред една голяма картина на вашата шотландска принцеса.

— Шотландска принцеса?

Какво говореше?

Антон разсеяно махна с ръка.

— Така де, принцесата на Шотландия. Вашата Дайяна.

Стана ясно.

— Тя не е нашата Дайяна — казах подразнена. — Освен това е принцеса на Уелс, а не на Шотландия.

Антон вдигна очи към небето, изваден от търпение.

— Шотландия, Уелс. Какво значение има това? Тя гледа тази картина дълго време, като че ли чакаше някой. И после… после дойде един мъж и започна да говори с нея.

— Мъж?

— Да, мъж. Мъж, облечен в костюм, с черна, къдрава коса.

— И какво стана после?

— Отдалечиха се в ъгъла на стаята и заговориха. После той й даде някакъв пощенски плик и тя го пъхна в чантата си.

— Пощенски плик? Какво имаше в него? Пари?

Антон се намръщи.

— Не бъди глупава. Как мога да зная това?

— Добре, добре, не ме занасяй. Какво стана после?

— После поговориха още малко и мъжът си отиде. Надолу. Мис Анс… ъъъ…

— Анструдър.

— Да, мис Анструдър почака малко и също тръгна надолу по стълбите.

— И къде е тя сега?

Антон ме погледна нещастно.

— Не зная. Тръгна право към мен и аз влязох в друга зала, за да не ме види. Когато излязох, нея я нямаше. Бях я изгубил.

При тази новина почувствувах прилив на облекчение. Нямах повече настроение да преследвам мис Анструдър из Лондон.

— Нищо не може да се направи — казах весело.

— Както казваш, нищо не може да се направи — повтори Антон печално. — Но мъжът… този мъж…

— Какво?

Антон се обърна към мен, а лицето му бе напрегнато и объркано.

— Виждал съм го преди — каза той бавно. — Сигурен съм, че съм го виждал. Някъде. Лицето му ми е познато. Знам го.

— Кой е той? — попитах нетърпеливо.

— Не знам. Не мога да си спомня.

— Да не е някой от Венецуела?

— Може би. И ако е някой от Венецуела, какво прави тук? Какво общо има с жената, която ме наблюдава? Какви са им намеренията? Разбираш ли какво искам да кажа?

Антон ме погледна с разширени от тревога очи. Изведнъж доби вид на четиригодишно момченце и аз едва устоях на желанието си да обвия ръце около шията му. Вместо това нежно промълвих:

— Не знам, Антон, не знам. Но не се тревожи. Ако трябва, ще кажем на полицията. А и Карлос е тук да те закриля. Аз също.

Антон тъжно ми се усмихна и взе ръката ми.

— Да, имам късмет — прошепна той. — Имам Карлос. И тебе също, Мелани.

— Наричай ме Мел — казах пресипнало. — Всички приятели ме наричат така.

— Мел — прошепна той, — радвам се да ти бъда приятел, Мел. — След това се изправи. — Сега трябва да се върнем обратно. Карлос много ще се ядоса като разбере, че съм излязъл.

— Трябва ли да се връщаме? — попитах аз като го последвах навън. — Денят е толкова хубав. Бихме могли… о, не знам…

Антон спря на тротоара, обърна се да ме погледне и лицето му се озари от широка, закачлива усмивка.

— Права си — рече той. — Рано е още да се прибираме. Ще се обадя на Карлос да му кажа, че съм добре и че ти ме пазиш. А после — продължи той като разпери ръце и едва не закачи един японски турист, — а после искам да видя Лондон. Целият Лондон! Ти ще ми го покажеш, Мел. Вече две седмици съм в Лондон, а съм виждал само Хародс и Венецуелското посолство.

Засмях се високо, взех ръката му и се втурнахме през улицата към пощата до Сент Мартин да се обадим на Карлос и Фланаган, за да им кажем, че няма да се прибираме. После се отправихме надолу към площад Трафалгар да погледаме колоната на Нелсън и гълъбите. Слънцето грееше весело и лятото вече не изглеждаше толкова далече. За час-два можехме да забравим всичко за мис Анструдър, похитителите на деца и мъжа от галерията.

Има дни, които остават в паметта години след това, дни, които остават завинаги. Този ден беше един от тях. Антон искаше да види забележителностите на Лондон и на мене ми беше особено приятно да го придружавам. От площад Трафалгар тръгнахме покрай Главното адмиралтейство надолу по алеята към Бъкингамския дворец, където постояхме с надежда да зърнем Шотландската принцеса. Но изглежда нея я нямаше, затова поскитахме в парка Сент Джеймз, поседяхме на тревата и погледахме дивите патици в езерцето. След това огладняхме, взехме такси до Ковънт Гардън и си купихме хамбургери и понички, които изядохме в сенчестата градина до църквата Сент Пол. Един жонгльор репетираше представлението си на тревата и ние седнахме да го гледаме като споделихме обяда си с врабчетата. След това минахме обратно през площада, обикаляйки магазинчетата и сергиите, изпълнили стария пазар. Спряхме да хапнем сладолед и да послушаме една джаз група, която забавляваше тълпата. После хванати за ръце продължихме, този път към Чаринг Крос Роуд, където Антон купи много голяма книга за папагали от една книжарница. Щом стигнахме спирката на Тотнъм Корт Роуд, той каза:

— Сега вече трябва да си ходим.

Но аз отговорих:

— Не, още не — и влязохме в отсрещното кино, където гледахме най-новия филм на Уди Алън, за който Тами-Ан Зийглър ми беше говорила в понеделник. Седнахме почти на последния ред и ядохме пуканки. И тогава, когато филмът започна, Антон ме прегърна с едната си ръка, а аз отпуснах глава на рамото му. Кожата му дискретно ухаеше на парфюм — свеж и остър. След това се прибрахме с автобус — яркочервен, номер 113. Слязохме на джамията и извървяхме останалата част от пътя възможно най-бавно, тъй като не желаехме този ден да свършва.

— А сега какво? — казах аз, когато най-после наближихме нашия блок.

— Какво имаш предвид?

— Мис Анструдър. Какво ще правим сега? Не успяхме да постигнем много, нали? Не можахме да разберем коя е тя.

Старият чипоноско ни хвърли един поглед от кабината си, когато влязохме в блока и аз му махнах.

Антон натисна копчето на асансьора.

— Преди да я обвиним, трябва да имаме доказателства — каза замислено той.

— Но как можем да се снабдим с тях?

Вратите на асансьора се отвориха и ние пристъпихме вътре. Натиснах копчето за моя етаж и вратите бавно се затвориха.

— Има само един начин — каза Антон, — трябва да влезем в апартамента й.

Втренчих се в него поразена.

— Да влезем в апартамента й? Но как, за бога?

— Замълчи, Мел — каза Антон тихо, — говориш прекалено много.

Тогава той ме погали по бузата и прокара пръст по устните ми, след което ме целуна много бавно.

Както споменах, има дни, които остават завинаги.