Ланс Салуей
Някой гледа (3)

Трета глава

През нощта спах лошо. Всеки път, щом затварях очи, виждах отново оная странна, мълчалива наблюдателка да се взира в горния апартамент. Коя беше тя? Изглеждаше достатъчно безобидна — сивокоса и възрастна, с очила. Но имаше нещо заплашително в упоритостта на погледа й. Споменът за този поглед ме държа будна през по-голямата част от нощта. И понеже не можах да заспя, сутринта пак не чух будилника в отново закъснях.

Поне си бях свършила есето за Макбет и този път Джим Къртис нямаше от какво да се оплаче. Бях го дописала предишния ден след вечеря. След това се бях обадила на Аби, тъй като се чувствах объркана заради жената, която гледаше и имах нужда да си поговоря с някой, който не ми беше осемгодишен брат.

Харесвам Аби Скарбник повече от всеки друг в класа. В някои отношения сме много различни — аз не съм толкова жизнена и привлекателна като нея и съм много по-невъздържана с непознати, но през по-голямата част от времето се разбираме много добре. Миналата нощ и тя се чувствала потисната. От една страна отношенията й с Гари Голдман както обикновено не вървяха. И от друга, беше затормозена от утрешните прослушвания за „Нашият град“.

Аби доста време ходеше с Гари Голдман. Е, поне два срока. Не можах да разбера какво намираше в него. Както се пее в една песен, Гари беше красив, но беше отвратителен. Може би поради тази причина Аби продължаваше да излиза с него, докато всяко момиче на нейно място би го зарязало преди месеци. Гари е арогантен, себичен и суетен, а това са само положителните му страни. Той беше единственото нещо, относно, което с Аби имахме различни мнения. Тя пък не беше харесала Джордан, което естествено не съвпадаше с моето мнение. Може би е нормално добрите приятелки взаимно да мразят приятелите си. Не знам. Зная само това, че ако някое момче се отнесеше с мене така, както Гари Голдман се отнасяше с Аби Скарбник, никога вече нямаше да ме види.

Миналата нощ по телефона Аби беше разстроена, защото Гари не отишъл на срещата, която си направили след училище. А после, след като час и половина ми се оплакваше за това, трябваше да изслушам и тревогите й за прослушванията за „Нашият град“. Все пак, не е лесно да си дъщеря на Максин Андерсън. Не би имало никакви проблеми, ако Аби искаше да стане мозъчен хирург или астронавт. Но тя искаше да бъде актриса като майка си, а това усложняваше нещата. Когато и да получеше роля в някаква пиеса, Аби никога не би могла да бъде сигурна дали е била оценена заради таланта си, или заради това, че е дъщеря на Максин Андерсън. Ужасяваше се от провал на сцената. Беше сигурна, че всички очакват от нея да бъде блестяща актриса, просто защото майка й беше такава.

Не казах нищо на Аби за странната наблюдателка от отсрещния блок. Помислих дали да не й кажа, когато тя ми нареждаше за забележителния Гари Голдман, но не се реших. В края на краищата нямаше какво толкова да се каже. Бях видяла една възрастна жена да гледа през прозореца. Нямаше нищо странно в това. Нямаше закон против гледането през прозореца. Тя не вършеше нищо нередно. Просто стоеше на прозореца. Това е всичко. И гледаше. Затова реших да не казвам на Аби. Поне засега. Вместо това поговорихме за Антон Веласко и за това дали наистина е толкова потаен и очарователен, колкото изглеждаше. Реших, че не е чак толкова, но Аби бе склонна да се съмнява. Мисля, че и двете се зарадвахме, когато най-накрая Фланаган ме откъсна от телефона.

Веднага щом си легнах и загасих лампата, тревогите ми отново се появиха и си спомних странната мълчалива фигура на прозореца. И тогава, когато най-сетне заспах, сънувах, че тичам по безкраен коридор, преследвана от дребна стара жена, която приличаше досущ на Гари Голдман.

Този вторник започна като пълно повторение на предишния ден. Закъснях и пак валеше дъжд. Единствената забележима разлика беше, че когато влязох в кухнята, Тео не беше повърнал на пода. Този път той дори не вдигна поглед от чинията си, когато се заклатушках из кухнята да намеря нещо за ядене.

— Закъсняваш — каза Фланаган.

Тя седеше на масата и хрупаше препечена филия. Погледнах я и награбих няколко ябълки от купата на хладилника.

— Няма ли да закусиш? — продължи тя. — Трябва да хапнеш нещо.

— Нямам време — отговорих аз — закъснявам, както любезно ми напомни.

Фланаган отвори уста да каже нещо, но щом видя лицето ми, си промени намерението и отново я затвори. Вместо това посочи някакъв плик на масата. Въздушна поща. Възможно ли беше…

— За мен ли е? — попитах аз.

Фланаган кимна и аз го сграбчих. Гледах познатия почерк и не вярвах на очите си. Писмо от Джордан.

— Нали каза, че закъсняваш? — усмихна се Фланаган. — Вече е и петнадесет.

— О, не!

Пъхнах писмото в чантата си и тръгнах.

— Довиждане! — извика тя след мен, докато пресичах хола и излязох от апартамента.

Докато чаках асансьора, проверих дали не съм забравила нещо. Есето, учебниците, пари за обяд, химикалка, писмото от Джордан… Знаех, че имам доста объркан вид, но нищо не можех да направя. Напомних си на връщане да си купя будилник, който звъни по-силно.

Асансьорът слезе от горния етаж и звънна. Вратите плавно се отвориха и аз буквално се втурнах вътре като инстинктивно протегнах ръка да натисна копчето за партера. Вратите още не се бяха затворили, когато разбрах, че в асансьора има някой. Обърнах се да го видя и долната ми челюст увисна от изненада. Другият човек в асансьора беше… Антон Веласко.

Мисля, че и той беше изненадан. Погледнахме се като две подплашени рибки, докато асансьорът се спусна надолу. Какво, за бога, правеше той тук? В моя асансьор, по това време?

И тогава едно пени падна с оглушителен звън. Спомних си, че вчера следобед Тео каза: „Някакви хора са се нанесли горе“. Разбира се, новите хора трябваше да са Антон Веласко и… кой още?

Ухилих му се като идиот и казах:

— Здравей! Радвам се да те видя!

Той нервно се усмихна и отстъпи назад:

— Добро утро. Не знаех… — Гласът му изчезна, като че ли изведнъж си беше забравил английския. Може пък наистина да го беше забравил. Какъв език говореха във Венецуела? Испански? Мигновено си помислих защо не избрах испански за втори език вместо френски.

— Закъснявам — казах изнервено — втора поредна сутрин не чувам часовника, отново вали, а и последния човек, когото очаквах да видя…

Антон ме гледаше като че ли бях Съществото от Черната лагуна. Сигурно изглеждах зле. Бях навлякла първите дрехи, които се оказаха под ръка. А косата ми… не бях я докоснала. Навярно изглеждах ужасно. Забелязала съм, че винаги, когато съм нервна, започвам да дърдоря.

— Навярно си се нанесъл в апартамента с навеса. Казват, че е като един малък свят… наистина ли… нямах и най-малката представа, че живееш точно над главата ми…

Бях ужасна. Съзнавах, че говоря глупости. Съзнавах, че дрънках само неразбории, но нищо не можех да направя, за да спра. Колкото повече се опитвах да млъкна, толкова по-глупаво звучах. Антон ме гледаше като препариран: сигурно си беше помислил, че не съм с всичкия си.

— … и аз наистина си помислих, че мъжът с черния шлифер те следи, че може би иска да те отвлече или нещо подобно, не знам, но когато ви видях двамата, не знаех какво да мисля, защото…

И тогава спрях да говоря, тъй като асансьорът спря на партера.

Антон се втурна навън, като че ли от това зависеше животът му.

— Спри! — извиках аз. — Антон, почакай! Не можем ли да…

След това челюстта ми отново увисна от изненада. Тъмният мъж с черен шлифер чакаше на входа. Щом видя, че Антон идва, бързо отвори една от тежките стъклени врати. Антон мина покрай него безмълвно и се упъти към голямата черна лимузина, паркирана отвън. Докато се качваше отзад, мъжът с шлифера забърза след него и седна на шофьорското място. Чак след като лимузината потегли и се упъти в посока към булевард „Принц Алберт“, разбрах какво беше станало.

— Идиоти! — изкрещях аз. — Можехте поне да ме закарате!

Погледнах ядосано дъжда навън, обърнах се и се тръшнах на един от диваните във фоайето на сградата.

Старият чипоноско подаде глава от кабината си и ми хвърли любопитен поглед.

— Да се обадя ли за такси, мис? — попита той.

Старият чипоноско е нашият портиер — грижи се за поддръжката и сигурността. Върши си добре работата, ако питате мен, дори прекалено добре. Никой не би могъл да проникне в сградата без негово разрешение.

— Не, благодаря, мистър Кокинс — отвърнах аз кокетно, — предполагам, че скоро ще спре да вали.

Старият чипоноско мрачно изсумтя:

— Съмнявам се — и се прибра в офиса си.

Погледах дъжда известно време и си спомних писмото от Джордан. Моментът беше подходящ да го прочета. И без това щях да закъснея, така че още пет минути не бяха от значение. Измъкнах плика от чантата и го разкъсах с нокътя на палеца си.

Вътре имаше единичен лист от тънка синя хартия. Голяма работа, помислих си аз. Все пак, по-добре едно кратко писмо, отколкото нищо. Достатъчно дълго го бях чакала. Разтворих листа и започнах да чета:

„Скъпа Мел,

Прости ми, че толкова много време не съм ти писал. Но знаеш как е, имам толкова много работа и не ми остава време…“

Не, Джордан, помислих си аз. Не знам как е. Прекарвам времето си в непрекъснати догадки защо не ми пишеш.

„… Хубаво е, че отново съм в Ню Хампшир. В Конкорд няма нищо интересно, но понякога ходим в Манчестър или Бостън за разнообразие. Търся си колеж — ще бъде добре отново да стана част от по-голяма общност.“

Така. „Понякога ходим…“ Първо лице, множествено число. Ние. Кои ние?

„… Често мисля за теб и за времето, прекарано в Англия. Как са другите в Чалфонт? Поздрави Гари, Аби и Дани от мен. Ако още ме помнят.“

Как биха могли да те забравят. Нали всеки ден им хленча за теб. Сигурно вече се изприщват като чуят името ти.

„Ние подготвяме екскурзия…“

Пак това „ние“.

„… до Лазурния бряг през лятото. Ще останем за малко в Калифорния и след това може би ще минем през Мексико и ще се насочим на юг. Вероятно ще стигнем и до Венецуела, кой знае…“

Венецуела, Венецуела. Изведнъж всичко се свързва с Венецуела. Първо Антон, сега Джордан. Бяхме запланували екскурзия това лято — само Джордан и аз. Щяхме да тръгнем през Франция към Италия. Никога не съм била в Рим. Винаги съм искала да посетя Колизеума и се радвах, че щяхме да го видим заедно. Сега Джордан отиваше във Венецуела — с кого? А аз нямаше да отида никъде. Щях да остана сама.

„… После пак обратно в добрия стар Ню Хемпшир и в колежа. Казах ли ти, че постъпих в Дартмут?“

Не, не си. Не си ми казал нищо от февруари.

„… Може през лятото да отскоча до Европа, ако това с Калифорния не стане. Моите хора ти пращат поздрави.“

Бащата на Джордан беше професор по английска литература. Преподаваше в Лондонския университет, преди да му предложат работа в Ню Хемпшир и заедно с Джордан да се върнат в Щатите.

„… Поздрави майка си и Теди от мен.“

Теди? Тео, не Теди. Мързел, дори не може да си спомни името на малкия ми брат.

„… Очаквам скоро да ми пишеш как я караш.“

Твой Джордан

И това беше всичко. Това беше писмото, което очаквах и за което се молех от февруари насам. Това беше всичко, което се беше трогнал да напише.

Смачках тънкия син лист на топка и го захвърлих възможно най-силно. Той отскочи от вратата на асансьора и се търколи в ъгъла. Старият чипоноско щеше да обезумее, ако го видеше. Той обичаше коридорът да бъде чист. Надникнах навън. Все още валеше. Изведнъж се почувствувах нещастна.

Джордан вече не се интересуваше от мен. Сега знаех това със сигурност. Но какво бях очаквала? „Скъпа Мел, обичам те лудо. Ще се омъжиш ли за мен? О, скъпа Мел, не мога да живея без теб. Следващата седмица се връщам в Лондон!“ Не, не бях очаквала такова писмо. Просто бях очаквала малко повече, това беше всичко. Исках едно послание, че времето, прекарано заедно, не е било маловажно, че все още означава нещо и че липсвам на Джордан така, както той ми липсваше. Но писмото му показваше, че той повече не се интересува от мен. Може би никога не се е интересувал. Както и да е, повече не бях част от живота му. Неговият живот сега беше Ню Хемпшир, колежът и екскурзията до Венецуела. Венецуела.

Скочих на крака. Изведнъж бях осъзнала къде съм и къде трябваше да бъда. Благодарение на Антон Веласко и Джордан Макдоналд бях закъсняла, закъсняла.

Грабнах чантата си и се втурнах през вратата в дъжда.