Ланс Салуей
Някой гледа (2)

Втора глава

Когато влязох вкъщи, Фланаган вилнееше в кухнята. Тя винаги вдигаше голям шум, докато готвеше, но трябва да призная, че резултатите обикновено бяха добри. Подадох си главата през вратата и казах:

— Здравей.

Тя бъркаше нещо в тигана и не ме погледна.

— Добре ли мина денят?

— Сигурно се шегуваш — изръмжах аз и се упътих към хладилника.

— Само попитах — рече тя, — една част от задълженията ми е да бъда любезна.

— Извинявай — казах аз, като съжалих за лошия си тон, — денят беше отвратителен, извинявай още веднъж.

— Няма нищо. Искаш ли да ти дам нещо? — Тя подозрително надникна в тигана. — Мисля, че нещо не е наред. За бога, става зелено.

— Може би така трябва — подхвърлих, докато ровех в хладилника и търсех нещо за ядене — все пак, нали цветът няма значение, важното е да се яде.

Вече бях започнала да се чувствам по-добре. Присъствието на Фланаган винаги ми се отразява добре, а мисля, че и Тео се чувства по същия начин. Това, че я намери, беше едно от най-свестните неща, които майка ми бе вършила някога. Макар че Фланаган е прислужница, тя ни е много повече от майка. Имахме ли нужда от нея, винаги беше налице, което не можеше да се каже за майка ми. Веднъж не можах да я зърна в продължение на две седмици, въпреки че си беше у нас. Знам, че работата й не оставя много време за децата и това не е по нейна вина. Но понякога се чудя дали не ни отбягва. Добре, че е Фланаган. Дошла е в Лондон на екскурзия преди 16 години и оттогава е тук. Наричаме я Фланаган, защото не може да понася първото си име. Никога не успяхме да разберем какво е то, затова си остана Фланаган. Въобще не й подхожда, тъй като е висока и стройна, с къса, вълниста, светла коса, брилянтни сини очи и топла искряща усмивка. Наистина заслужава по-хубаво име. Не знам какво щяхме да правим без нея. Дълбоко ме гложди постоянен страх, че един ден може да си отиде от нас. Или да се омъжи. Все пак, тя е на тридесет и две години и шансовете й за това не са големи.

Прекосих кухнята и бързо я прегърнах. Тя ме погледна изненадано и отново насочи вниманието си към тигана.

— Чудя се дали да не започна отначало — каза тя навъсено. — А, майка ти отиде на някакво прослушване. Каза, че ще се върне късно, така че да не я чакате.

Не казах нищо. Същата стара история. Изглежда ще се виждаме с майка ми само през почивните дни. Тя става, след като изляза за училище и се връща, след като си легна. Голяма работа. Все едно, че съм сираче. Но ако бях сираче, поне щях да си зная мястото. Баща ми се върна в Гърция след развода и оттогава не сме го виждали. Разводът беше ужасен — крясъци, болка, омраза — опитвам се да не мисля много за онова време. Баща ми искаше попечителство за мен и Тео, но не го получи. Знам, че това го нарани ужасно, тъй като наистина ни желаеше. Особено Тео — единствения му син. Но това беше преди пет години и ние се научихме да живеем без него.

Направих си сандвич с риба тон и си налях чаша с мляко. След това се упътих към хола да потърся Тео. Както винаги, той беше там, отпуснал се пред гърмящия телевизор. Гледа само търговските канали, защото там има най-голям шанс да види майка ми. Тя е актриса. Не е известна звезда като майката на Аби Скарбник, която играе в Кралския шекспиров театър, когато не прави онези филми с Уолтър Матхау. Майка ми играе в реклами или при добър късмет получава малки роли в телевизионни сериали. Участвала е в някои от ранните филми за Джеймс Бонд, но сега е твърде възрастна за такива роли и краката й не са това, което бяха.

Седнах на дивана до Тео:

— Имаш ли късмет?

— Засега не.

Той е на осем години, но изглежда твърде малък за възрастта си. Косата му е черна като моята и винаги изглежда спретнат. За разлика от мен.

— Надявам се да покажат рекламата й на шампоаните. Вчера я показаха три пъти.

— О, не — изстенах аз.

Мразя тази реклама, наистина е ужасна. Би трябвало да я видите, за да ме разберете. В началото дават неясен образ на майка ми под душа, но тъй като това е реклама, всъщност не се вижда нищо, ако разбирате за какво говоря. След това се появява блестяща коса и усмивка от двеста зъба, докато тя се обръща към камерата и казва: „Искам да имам красива коса, не само защото съм актриса, но и защото съм жена“. Това е моментът, в който цялата нация повръща. И майка ми мрази тази реклама, но по други причини. Мрази я, защото използвали друго тяло за замъгления кадър под душа. Както вече споменах, краката й не са това, което бяха.

Седях с Тео до следващия рекламен блок и търпението ни беше възнаградено. Показаха последната реклама на майка ми — за храна на котки, в която тя казва, че винаги храни домашната си котка с някаква си консервена мръсотия — забравих й името. Зрителите не знаят, че майка ми е враг номер едно на котките. Но тя би играла всичко за пари. За щастие, много малко хора знаят коя е точно. Бих умряла, ако някой в Чалфонт разбере, че тя е жената от рекламата за шампоани.

— Някакви новодошли са се нанесли горе — каза Тео след малко.

— Така ли?

Горният апартамент е с огромен навес — простира се по цялата дължина на сградата и си има покрита градина. Била съм само веднъж, когато семейство Лесман, предишните наематели, ни бяха поканили на празненство по случай нанасянето им. В градината има истински дървета, трева и фонтан. Не можех да повярвам на очите си. Истински дървета, които растяха на седем етажа от улицата. Не мога да разбера, защо корените им не пробиват тавана ни. Може би един ден и това ще стане. Майка ми казваше, че градината и апартаментът били лепкави, но мисля, че бих привикнала да живея в такава лепкавост. Досега, в продължение на няколко месеца, жилището беше празно.

— Виждал ли си новите хора? — попитах Тео.

— Не. Само мебелите и багажа им.

Той отново насочи вниманието си към екрана. Жена с яркочервена коса ни съветваше как да запазим ръцете си меки и красиви след измиване. Обърнах й гръб и излязох на терасата.

Тя е най-хубавото нещо в апартамента ни.

Простира се по половината дължина на сградата — на етаж има само две жилища. На нея има достатъчно място за растения, мебели и слънчеви бани, ако въобще има слънце. Ние сме на шестия етаж, който е предпоследен, но въпреки това изгледът не е много просторен. Ако човек се наведе и хвърли поглед надясно, ще зърне дърветата на Парк Риджънт, но всичко останало, което се вижда, са блоковете в нашата част на гората Сент Джон. Най-близката сграда до нашата е Парк Плаца — толкова е близо, че понякога изглежда възможно да се наведеш и да стиснеш ръката на някой отсреща. Всъщност двете сгради са на около петдесет ярда една от друга, но изглеждат, че са много по-близо. А апартаментите не са на едно и също ниво — Парк Плаца е застроена малко по-високо, така че последният й етаж се пада някъде по средата между нашия и горния.

Не прекарвах много време в гледане на отсрещните апартаменти, главно защото нямаше какво да се види. И там бяха по две жилища на етаж. Едно от горните беше населено от възрастна двойка и няколко котки, всяка от които изглежда прекарваше по-голямата част от деня в спане. Другият апартамент на последния етаж изглежда беше празен. Там никога не бях виждала никакъв признак на живот. На първия етаж живееше Тами-Ан, но за моя радост не се виждахме често. Освен нея, не познавах никой от хората, които живееха в Парк Плаца и виждах само прозорци, закрити с почти еднакви пердета.

Отпуснах се на стола с останките от сандвича и започнах да си мисля за този ужасен понеделник. Единственият светъл лъч бе появата на мистериозния Антон и още по-мистериозния мъж с черен шлифер. Какви, за бога, бяха те? Би било интересно да узная. Междувременно трябваше да довърша есето си за Макбет. Въздъхнах и ми се прииска да бъда по-добра приятелка с Оливия Стрикланд. Можех да й се обадя…

Погледнах небрежно към Парк Плаца и се изправих внезапно. Сградата изглеждаше различна. Нещо се беше променило. Чак след няколко минути забелязах разликата. Имаше някой в празния апартамент на последния етаж. Пердетата на един от прозорците бяха отметнати встрани и някой стоеше там и гледаше. Гледаше към нашия блок. Там имаше някой и гледаше.

Беше жена. Бе застанала неподвижна и се взираше в нашия блок. Гледаше много внимателно към последния етаж. Към горния апартамент с навес. Инстинктивно наведох глава, но не мисля, че ме беше видяла, защото не се дръпна от прозореца, както правят хората, щом разберат, че някой ги гледа. Жената стоеше, без да се движи и се взираше.

Почувствах внезапен пристъп на страх. Имаше нещо зловещо в мълчаливата фигура, вторачила се толкова напрегнато в апартамента над нас. Какво гледаше? Какво имаше там горе?

В този момент от хола зад мен дочух внезапен вик:

— Бързо, Мел, мама е! От рекламата за шампоани.

Изправих се и се втурнах вътре, благодарна на случайността, че можех да се откъсна от наблюдателката. По-късно, след като за пореден път видях майка ми да хвали шампоана, се върнах на балкона да прибера чинията и чашата си. Жената беше изчезнала. Всичко, което можех да видя сега, бяха празните закрити с пердета прозорци, сиви и безжизнени като слепи очи.