Георги Марков
Мъже (34)

34

Пътят към щастието — това е самото щастие.

Иван

Толкова е тихо, че не прилича на сватба. Дори музика няма. И приказките са се свършили.

Но ни един от четиримата не забелязва това. Дори роклята на Данчето не е бяла, а костюмът на Сашо не е сватбарски. Иван е дошъл по пуловер, а капитанът — със спортно яке. Марта беше дежурна в завода.

Заранта бяха подписали. Чиновничката в съвета плесна с ръце:

— Та днес е вторник!

— Какво от това? — сряза я капитанът.

Сложиха по един формален, за тях ненужен подпис, защото нито единият, нито другият мислеха да се разделят някога.

И на стълбата Иван плисна манерка с вода. А Данчето го целуна. Обичаше го, както и Сашо го обичаше.

После пререждаха стаята на Данчето. А Сашо взе дъщеря й и отиде да купи вино. Свидетелите щяха да дойдат вечерта.

И ето ги, тук са.

Дългоочаквана, спокойна радост, която е пристигнала, без да измами някого. И мъжествена увереност. И осъзната сила. Защо им е музика? Защо им е празен външен шум?

Иван им бе приказвал за звездите. Пак за ония тройни разноцветни звезди, на които един ден ще стигне човек.

А Данчето си бе помислила, че в тази стая също е влязла тройна разноцветна звезда, че другите също са я забелязали и затова благоговейно замълчаха.

Капитанът става:

— Хайде, Иване — казва той, — по-добре да си идем сами, вместо да ни изгонят.

Иван мълчаливо се вдига.

— Деца — обявява с предвзета тържественост той, — ние с капитана сме ваши духовни настойници. Запомнете това!

Целуват младоженците и си излизат. На улицата капитанът се спира.

— Никак не ми се спи. Пролет лошо спя. Да идем до завода да видим как работи нашата революционерка.

— И на мене не ми се спи! — казва Иван. — Марта много ще се зарадва… пък може и да изиграем един шах.

— Да поиграем — капитанът загадъчно се усмихва.