Георги Марков
Мъже (21)

21

Всяко стъпало трябва да бъде трамплин за следващите.

Младен

Новият бригадир от трети ремонтен участък бърза към сградата на администрацията. Той е облечен в сив костюм от най-прост плат, купен след сериозни размишления върху въпроса — как трябва да изглежда един бригадир в очите на другите?

Освен костюм той има нова чанта и нов часовник, който страшно му харесва, защото никеловият блясък придава на грубата му космата ръка необходимото достойнство. Прецизното отчитане на времето съвпада с желанието му да пести секундите. Той е свикнал да казва: „Часът е два и седемнадесет минути“ или „Три без двадесет и девет“, което в спокойната провинциална атмосфера звучи предизвикателно. С подобна точност Младен планира работата си през деня, сърди се, ако някой го забави, наваксва загубеното, бори се за „своите“ секунди като за богатство, което трябва да се увеличава, а не да намалява.

И сега той пристига на заседанието на техническото ръководство точно навреме. Предстои му първият сериозен и най-важен изпит, откакто бе постъпил в завода. През целия ден го измъчваха съмнения и безпокойства, много искаше да дойде по-рано, да попита, да разбере.

Удържа се. В последния час мислеше, че е невъзможно да не успее, и същевременно беше готов да посрещне всичко.

На досегашните му успехи в завода се гледаше все пак като на нещо обикновено. Опитните технически ръководители, улисани в работата, не можеха да надникнат по-дълбоко. Пък и мереха всичко със своите малки мерки. „Дисциплиниран“, „старателен“, „усърден“ работник можеше да се каже за две трети от хората.

Сега Младен най-убедително ще покаже колко по-високо стои той от тия традиционни преценки. Отведнъж ще блесне онова, което бе трупал през дългите часове в таванската стаичка.

В заседателната зала срещу директорския кабинет са се събрали бригадири, началници на участъци и цехове. Те поздравяват Младен.

— Младене — казва един от старите бригадири. — Заеми ми утре твоя оксиженист, за три часа ми трябва!

— Добре — отговаря Младен. — При условие че за три часа ми отстъпиш шлайфа!

— Ееее! — мръщи се старият бригадир. — То ще стане кон за кокошка!

— Така е! — отвръща Младен. — Ако ти изнася! — Той знае, че другият е на „зор“ и ще приеме.

Останалите слушат пазарлъка и се смеят.

— Бива си го момчето! — казва някой.

А той си мисли:

„Дано после не ми завидят.“

От вратата го вика главният инженер.

— Влез малко при мене!

Младен се опитва да разбере нещо по лицето на главния. Нищо. Какво може да се разбере от безцветно ъглесто лице, от сиви избледнели очи, недостъпно студени, и от острия, с равна интонация глас.

Като притваря зад себе си вратата, Младен вижда учудените лица на събраните, които остават в залата. Знае, че ще говорят за него.

„Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!“

Главният инженер, надвесен над бюрото си, бързо прелистя някакви книжа, сякаш да си припомни нещо.

— Прегледах предложението ти за реорганизация на ремонтите! — започва той отчетливо, като гледа в пространството пред Младен. — Навременна работа! Хубаво е, когато бригадирите освен ръце имат и глави! Аз съм за предложението и за незабавното му прилагане! Мисля, че и другите ръководители ще го подкрепят! Разбира се, имам възражения за реда на манипулациите! Ще се разместят някои! Но това не е толкова важно! Главното е идеята!

Младен запазва хладнокръвие.

— Това е само началото, другарю главен инженер — казва той, — основата!

Главният го поглежда подозрително.

— Добре! Какво имаш предвид? — Той очаква Младен да се впусне в подробни обяснения.

— Много неща! — казва бригадирът.

— Личи организационен талант! — Никой не би могъл да разубеди главния в това.

— Опитах — добавя просто Младен.

— Где всички да опитваха така! Четеш ли?

— Малко.

— Тук има книги — главният инженер сочи библиотеката зад гърба си. — Има всичко! Взимай и чети! Ако си подредиш работата в бригадата, можеш и в работно време да идваш тук! Ще кажеш, че работиш с мене! Тия неща така стават! — той не желае да остави никакво подозрение за покровителствуване.

— Благодаря! — казва Младен. Разбира, че трябва да си излезе.

— Докладвай предложението в този вид! — главният му подава листовете от бюрото. — Трябва да ти кажа, че някои ще мърморят срещу тебе, ще има засегнати. Това е съвсем естествено! Новото е толкова по-ново, колкото по-силна е реакцията на старото! Не трябва да се плашиш! Мнозина мерят само чрез обема на кесиите си! Но тия, от които имаш нужда, ще те подкрепят! Свободен си!

Младен по навик удря токове.

Като се завръща в залата, посрещат го любопитно.

— Драха ли те? — пита един от бригадирите.

— Главният е много серт! — казва съчувствено друг. — С него на глава не можеш да излезеш!

— Много си е на място! — тръсва му Младен.

— Дошли са почти всички, на които секретарката бе поднесла да подпишат наредбата за заседанието. Инженери, техници, бригадири. Някои идат направо от работните си места, с престилки или с работни дрехи. Други — от домовете си.

Атмосферата е спокойна, мъжествено сериозна и покоряваща. По всички лица — и усмихнати, и замислени — единодушна дисциплинираност, която не търпи нарушение. При подобно заседание Младен си бе помислил, че в случай на опасност всички тия хора биха действували като едно, без да се уплашат или да отстъпят…

Последен пристига директорът. Той заема председателското място, кимва на някои, които не е виждал скоро, и се съветва с главния инженер за дневния ред.

Младен се опитва да си представи колко изненадан е бил директорът, когато е получил предложението му. Защото той, чест гост на неговия дом, нищо не му каза. Бе решил, че в този случай ще бъде много по-добре, ако мине без застъпничество.

Заседанието започва. Едва сега директорът вижда Младен, спира очи върху него и по лицето му минава съмнение.

Бригадирът заема мястото си на трибуната. През деня се страхуваше от това, че ще застане очи срещу очи с всички, че може да се смути, да се запъва, да не се изразява точно, да се изложи…

Вдига глава и съсредоточено, като опитен учител, оглежда хората насреща. После с равен глас зачита собственото си предложение.

Един вариант на поточна система, съобразен с условията на завода.

Досега ремонтите в завода са се извършвали полуиндустриално, полузанаятчийски, неорганизирано. Всеки от монтьорите е изпълнявал и манипулации, които не влизат в неговата квалификация.

Младен забелязва, че хората наострят уши. Тук никак не обичат приказки „на вересия“.

„Ще видите!“ — казва си той.

— Оксиженирането на една и съща част се извършва от пет човека за пет различни времена. Най-доброто е на онзи, който има основна специалност „оксиженист“. Останалите работят по-бавно и не така качествено. При шлосерската работа е същото. Цифрите ясно показват — разликата между най-добрия и останалите е чувствителна. Пресметнато за всички манипулации, излиза, че се губи почти двойно повече време от необходимото.

Сега в залата настъпва тихо оживление. Мнозина са изненадани. Директорът го гледа внимателно. Главният инженер слуша с видимо удоволствие.

Младен предлага въвеждането на поточна специализирана работа под наблюдението на най-опитния майстор. Перспективите са очевидни — уплътняване на работното време, съкращаване на манипулациите, увеличаване производителността на труда, изгледи за малка механизация. Сигурно снижение себестойността на ремонта. Ефикасен контрол и определена отговорност на работника.

Той говори гладко, убедително, както се предава урок. Всяка идея подкрепя веднага с доказателства и цифри. Това най-много смайва присъствуващите. Излиза, че този хлапак не си е губил времето, а най-старателно е „засичал“ работата на другарите си. Цяло научно-технологично изследване.

Неколцина пишат в бележниците си. Но Младен вече е тръгнал решително напред и трудно ще могат да го удържат.

Втората част на предложението се отнася до корекция на технонормите. Старите майстори искрено ненавиждаха технонормите. Младен се основаваше на тях…

Още преди да е свършил своето изложение, младият бригадир разбира, че повечето от слушателите са удивени не от това, което предлага, а от самия него.

Пробивът е направен!

Заключителните му думи са добре обмислени. Колкото по-рано се извърши реорганизацията, толкова по-добре би било. Ако ръководството се бои от рискове, би могло да се направи опит с една бригада. Младеновата.

Много му се искаше да приемат това — опит с неговата бригада.

Имат думата.

Раздвижване, скърцане на столове, леки покашлювания и отново тишина, в която нещо се готви, нещо се надига…

Страх ли го е? Той е от ония, които действуват, след като имат ясните отговори на „Какво печеля?“ и „Какво губя?“.

В случая — нищо не би могло да се загуби. Може само да се спечели. Въпросът е — малка или голяма ща бъде печалбата! Но нали е печалба?

И още нещо — твърдо да се стои на позициите, та ако ще светът да се провали.

Става главният инженер. С присъщия си категоричен тон той посочва предимствата на предложението, анализира някои моменти, които Младен поради некомпетентност не е могъл да оцени, и завършва:

— Това отдавна трябваше да бъде направено! То е съвсем очевидно!

Младен има възможност да следи въздействието на тия думи. Авторитетът на главния е толкова голям, че мнозина престават да се съмняват. Струва му се, че и атмосферата става малко по-ведра.

Дребният, много енергичен началник участък Папазов също оценява предложението и хвали Младен за досегашната му работа. Женствено тъничкият му глас оживява залата. Той се безпокои, че предлаганата реорганизация няма да се хареса на някои работници.

— Досега — казва Папазов — в ремонта все пак имаше нещо творческо. Човек се занимава с цяла машина от начало до край. И винаги му е интересно. С новото предложение дейността на работника се свежда до прост усъвършенствуван механизъм! А еднообразието е неприятно!

— Хората са тук, за да работят! — казва грубо главният инженер. — Как ще се чувствуват, е друг въпрос! Ние можем да се съобразим с това, но то по никой начин не може да бъде сериозна причина! За разнообразие има музика по високоговорителите!

Папазов почтително сяда.

Младен си помисля, че началникът на участъка никога не би могъл да изнесе голяма борба, защото ще му пречи прекаленото съобразяване с интересите и неудобствата на хората, които ще засегне. Няма куража да оправдае дребните, лични несправедливости (те са неизбежни) заради голямото. Очевидно Папазов никога не би напреднал повече. А каква е личната и обществената полза от това, че ще го уважават заради зачитане на дребнави интереси!…

Има думата Алекси. Същият Алекси, който още не може да прежали хубавата Марта. Момъкът е бригадир на първа ремонтна бригада, постоянен ударник на завода.

— За себе си — казва Алекси, като гледа право в очите Младен — приемам напълно предложението! Но струва ми се, че другарите няма да го приемат лесно!

— Защо? — обажда се директорът.

— Началните норми ми се виждат високи за средния работник! Трябва да се има предвид и навикът на хората! Не е лесно да се навикне на нов ред! Отначало ще бъде трудно! И според мене ще трябва нормите да се коригират!

Младен се обажда:

— Това са приблизителни норми! Съобразени са с досегашните средни постижения! Като се знае, че занапред хората ще се квалифицират, ще има и преизпълнение!

— Ще има и протести! — възразява Алекси. — Надниците ще паднат!

— Нормата не трябва да слиза по-долу! — остро казва Младен. — Надниците наистина ще паднат, но само в началото! После, да се разберем — той повишава глас, — струва ми се, че не надниците на работниците са най-важни!

Алекси се усмихва снизходително.

— Ако е за мене, аз мога и от заплата да се откажа! — добавя той. — Но другите!

— Прав е Алекси! — обажда се някой.

Главният инженер бърза да разреши съмненията.

— Ще пуснем нормите като временни, обаче на основата на доклада! И после ще завишаваме или ще намаляваме!

Намесата на главния и сега оказва влияние. Хората разбират, че той държи здраво на предложението, че няма да отстъпи.

В негова подкрепа се изказва началникът на плановия отдел.

— Ако се реализира предлаганото повишение на производителността — казва той, без да крие възхищението си, — трябва да ви кажа, другари… трябва да ви кажа, че ние имаме в ръцете си плана за производителността и за идущата година! Знаете ли какво значи това! И остават възможности за преизпълнение! Моите поздравления, другарю! — завършва той, като се обръща към Младен.

— Моите поздравления! — повтаря някой ядосан. — За сметка на хората! Нали, Алекси!

Алекси, тъжно усмихнат, мълчи.

Категоричното изказване на началника на плановия отдел предрешава всички спорове. Дори ония ръководители, които се готвеха да възразят, сега млъкват. Възможността леко да преизпълнят плана за производителността ги съблазнява.

Трима началници на смени се изказват в полза на Младеновото предложение. Те вече са съобразили, че новата организация облекчава и тяхната работа.

„Всичко е наред — тържествува Младен. — По-лесно, отколкото очаквах! Главният инженер си е на мястото! Така се работи!“

Най-разпалено приветствува предложението партийният секретар на завода.

— Каква перспективност, другари! — възкликва той. — Та ние още идущата година ще можем да въведем малката механизация по отношение на транспорта и по-нататък ще имаме истински поточен метод!

Ала към края на масата се изправя и друг човек. Капитанът.

Младен не го е забелязал, защото за първи път вижда капитана в цивилни дрехи. Не може да си обясни неговото присъствие тук.

— Има думата заместникът по политическата част! — съобщава директорът.

— Ти — обръща се към него капитанът — каза ли на хората си за предложението?

— Съвсем не! — отвръща Младен смутен.

— Защо? — пита властно капитанът.

Младен се овладява.

— Щеше да има празни приказки… клюки… сръдни…

— Трябваше да им кажеш! — Капитанът е строг. — И да защитиш пред тях предложението си! Да ги убедиш!

— Защо е необходимо? — пита главният инженер.

— Защото у нас е на власт работническата класа! — отвръща капитанът. — Не ми е ясно откъде е това недоверие към хората! — обръща се той към Младен. — Лошо! Аз съм за предложението! Обаче да се проведе разяснителна работа!

Директорът кимва. Той е съгласен със своя заместник.

Предложението се приема. Възлага се на техническото ръководство да го проведе.

Докато слуша заключителните думи на директора, Младен забелязва още нещо — отсъствието на Мануш.

„Защо майсторът не дойде?“ — пита се той.

Заседаващите разглеждат набързо още една точка и си тръгват.

Главният инженер отново спира Младен.

— В бъдеще — казва му той ласкаво — ще идваш на всички заседания на ИТР, дори когато бригадирите не са викани! Ще бъде полезно за тебе!

Партийният секретар му честити, отвежда го настрана.

— В казармата — казва му той — ти си бил в актива на комсомола, в гимназията също. Стягай се! Скоро ще приемем комсомолски набор в партията! Заслужи да те предложат!

Последен край него минава Алекси. Момъкът го гледа открито.

— Добре сте намислили! — казва му той. — Но според мене постъпихте неправилно! Редно беше да запознаете бригадата си, да го обсъдите, дори да го съобразите с тях! А още по-хубаво би било, ако предложението излезеше от колектива! Нещо като почин!

— Значи съвсем да го осакатя! — студено отвръща Младен.

— Както искате! — Алекси отминава.

Младен пламва.

— Глупости! — процежда той. — Колективен характер! Аз ще мисля цели нощи и колективен характер! Ако щат да работят, ако не щат, други работници ще намерим!

Сега се сеща за капитана.

Не му е приятно, че някогашният му ротен командир е в завода. Винаги се е страхувал от него.

„Трябва да внимавам! — казва си той по пътя за дома. — Много трябва да внимавам!“

Бои се, че капитанът непременно ще се досети за намеренията му и публично ще го разобличи.

„Той иска всички да бъдат като него! Да се работи без пари, да се служи на народа, да се жертвуваш без никаква признателност! Вятър и мъгла! Всеки работи за себе си!… А такива като капитана са рядкост!“

Младен се прибира рано у дома. Пътем купува хляб и салам, за да не излиза никъде. Заключва се и започва работа.

Предложението му имаше общ характер. Сега трябва да се разпределят задачи поотделно на всеки човек от бригадата. Това е трудно, защото трябва да се имат предвид особеностите на работника — какво може и какво не може.

Младен си ляга след полунощ със завършено разпределение.

На сутринта пред цеха пръв го среща Насо. Монтьорът едва отвръща на поздрава му. После злъчно пита:

— Ти вчера предложение си направил, а?

Младен го отминава.

Вътре е Мануш. Сърдит, почервенял.

— Добро утро, майсторе! — казва Младен.

Мануш мълчи.

— Сърдиш ли ми се, майсторе? — пита спокойно бригадирът.

— Аз не съм майстор! — крясва Мануш. — Майстор си ти! — и веднага гримасничи: — Добро утро, майстор Младене! Добро утро!

Пристигат и останалите. Кичо, Стефчо, Първан, новите.

Никой не крие неприязънта си към бригадира. Осведомени са много добре за предложението му.

— Защо поне не ни попита? — извисява глас Първан.

— Ние не сме ли хора! — с горчивина казва Стефан.

— Вчера дойде, утре ще си отидеш! — продължава Първан. — А ние сме тукашни, няма накъде! Ще разбуташ работата и дим да те няма!

— Ние те издигнахме, ние ще те свалим! — вика му Кичо.

Младен запазва самообладание. Знае — ще повикат, ще повикат и ще млъкнат.

— Не си другар! — казва му Насо. — Правиш се на другар, но не си! Как можеш да криеш от бригадата! Хайде, да речем, по-умен си от някого, но от всички не си!

Младен не може да отговори, че е скрил предложението, за да обере славата за себе си. Той казва:

— Не знаех дали изобщо ще се приеме!

— Каквото и да е, добро или лошо, ти трябваше да го кажеш! Ако трябва да се работи, ще работим! — наново подхваща Стефан. — Но защо ти ще се хвалиш, че си ни накарал да работим!

— Аз съм двадесет пъти ударник! — вика Първан. — И съм ударник не заради двестате лева и прочитната книга, а защото си обичам работата! Ясно да ти е!

Младен продължава да мълчи.

„Ще млъкнат!“

Ала те не спират приказките. Не е обикновено раздразнение. Минава вече половин час от работното време. Ако така продължава, всичко ще се разстрои.

— Достатъчно, другари! — казва рязко, властно той. — Достатъчно приказки! Изслушах ви!

Работниците трепват. Зад тоя човек стои някаква сила.

— Сляпата! — подхвърля изведнъж Кичо.

Младен чува, поглежда го, но не казва нищо. Кичо се крие зад гърбовете на другите.

След това цял час им разяснява новия начин на работа. Работниците мълчат. Не казват нито „да“, нито „не“.

Обявява реда на работата, дава разпределението и задачите. Те заемат новите работни места. Но пък мълчат.

След малко пристига и нормировчикът. Младен го отвежда настрана и му шепне:

— Всички предложени норми ще смалиш с една четвърт.

Нормировчикът го гледа учуден.

— Откъде накъде! Каквото си предложил, това ще бъде!

Младен се вбесява:

— Предложени са постоянни норми — вика му той, — а ти ще пуснеш временни! После ще ги завишим, докато достигнем предложените! Може и да ги минем! Ясно!

Нормировчикът кимва и си мисли:

„Ама хитрец! Хем вълкът сит, хем агнето цяло! Тоя за една година ще стане началник!“

Отзад се разнасят гласове.

Младен се обръща. В цеха е влязъл капитанът. Работниците са го заобиколили. Всички се познават с него.

Като си дава вид, че е много зает, Младен слуша отдалеч целия разговор. Капитанът ги пита какво мислят за реорганизацията, имат ли някакви свои предложения, какво не им харесва.

„Сега ще ме наклепат!“ — тръпне бригадирът и се подготвя за нова разправия.

Неколцина поглеждат към него.

— Ние не сме идиоти! — казва Първан.

— И не искаме да ни смятат за такива! — добавя Насо.

Капитанът се усмихва.

— Никой не е искал да ви обижда, другари! Младен е отскоро тук! Той не е знаел как да постъпи, защото не ви е познавал! Чисто и просто грешка! Кой от нас не е бъркал! Хайде сега да оправим грешката! Думайте! Ела тука, бригадире! — той кимва на Младен. — Нали знаеш, бригадир без бригада пет пари не струва!

Почервенял, малко смутен, ала все пак твърд, Младен се изправя до капитана.

Настъпва мъчителна пауза. Работниците мълчат, капитанът въпросително чака, а Младен тръпне.

Изведнъж чипоносият Насо се захилва, като клати глава на Младен:

— Е, бригадире, разбрахме ли се!

Другите се усмихват. Младен разбира, че те не го мразят. Само са огорчени. И също така искат да го пощадят пред капитана.

Отново заговарят за реорганизацията.

Нито един не се изказва против. Дори излиза, че и те отдавна, всеки по своему, са се стремели към същото. Кому не се иска да произвежда повече и да получава повече. Смятат, че нормите са приемливи, но намират слабости в реда и в организацията. Предлагат размествания, които Младен намира за основателни.

Капитанът го гледа многозначително.

„Е, драги! — казва лицето му. — Какво ти приказвах вчера!“

Бригадирът гледа другарите си и обзет от ново чувство, навежда глава.

Капитанът им пожелава спорна работа и си излиза.

Ремонтчиците отново заемат местата си. Насо свирка с уста. Кичо реве някаква песен и думка с чука върху ламаринения барабан.

Младен отива при Мануш.

— Майсторе — казва му кротко, разкайващо. — Сбърках! Исках да ме похвалят, че пръв съм се досетил! Извинявай!…

Мануш го гледа строго. И внезапно прихва!

— Обра каймака, а, майсторе! Обра го!