Георги Марков
Мъже (31)

31

Хората цял живот се търсят и най-често не се намират. Какво щастие е да имаш до себе си тоя, от когото винаги се нуждаеш!

Иван

Пак тая провинциална тишина, която прояснява мислите. Пак тая провинциална простота, която сближава хората. И тая притегателна земност, тъй възвишена, тъй чиста. Тук думите, колкото и високо да ги произнасят, не бягат далеч от земята.

Прикътани стари къщи със снежни покриви и неми дворове. Стръмни улици с насрещен вятър и по тях деца с шейни, жени, завити в шалове, и разгърдени планинци, и местният учител по музика с посребрени коси и побелели мечти, и вестникарят на площада, зъл и сърдит на всички за всичко, и синеоката щерка на пощенския началник наднича зад прозореца (принцът няма да дойде), и огромният бял гръб на Балкана, и изцъкленото зеленооко небе… Какво го доведе тук? Работата? И друг можеше да я свърши. Другарството? То няма нищо общо. Какво?

Нещо огромно, много ясно и много непонятно. Може би ще се нарече цел на живота. Или по-добре смисъл… не, не знае с коя дума може да се изкаже. Или пък трябват много думи. А всъщност то е толкова просто. Може би сърцето.

И когато срещне капитана, ще му каже:

Капитанът: Радвам се, че дойде!

Иван: Исках пак да сме заедно!

Капитанът: Не вярвах, че ще се върнеш! Нали отказа да останеш?

Иван: Ако тогава бях останал, щеше да бъде едно, а сега е съвсем друго, много различно, като например отстъпление и настъпление!

Капитанът: Вярно. Ти тогава отстъпваше. Беше доста разбит. Но паника нямаше, нали?

Иван: Не. Паниката беше преди това. После се опомних. От мината. Трябваше да спра, да се прегрупирам, да отдъхна и да започна настъпление.

Капитанът: Настъпление! За някоя нова жена?

Иван: Вие сте злопаметен!

Капитанът: За служба, за длъжност?…

Иван: Нямаше да бъда тук!

Капитанът: Прощавай. Исках още веднъж да чуя от твоите уста всичко.

Иван: Нашите разговори са били винаги искрени.

Капитанът: Други разговори аз не водя! Продължавай.

Иван: Най-важна беше проверката.

Капитанът: Но тя ти струваше много!

Иван: Вие бяхте казали: „Толкова по-добре!“. И наистина беше по-добре!

Капитанът: Мините винаги вършат сериозна работа!

Иван: Може би и без това щях да стигна дотук. По-бавно, по-колебливо, защото още отнапред всички тия въпроси ме занимаваха, непрестанно стояха пред мен и аз не можех да се отърва от тях и трябваше да реша нещо…

Капитанът: Съмнявам се!

Иван: Всичко обаче тръгна оттам, от моето съживяване в болницата. Аз пълзях по някакъв странен ръб и откривах като новороден, но с ума на възрастен. Открих:

Първо, че живея.

Второ, че съм човек.

Трето, че в първите две открития е вложен ясният смисъл на цялото съществуване, което ми предстоеше. Така някак фантастично аз се отървах от бремето на сложните съображения в затворен кръг, от мъглата на условностите, от инерцията на старото…

Капитанът: Не си ли въобразяваш?

Иван: Изслушайте ме. Някога аз се съмнявах кой е моят път. Вярвах, че всеки човек има свой единствен път, който ще го заведе към удовлетворяващо осмисляне на живота. Мислех — както растенията растат различно по различните пътища — свои и чужди. Затова дълго се въртях на кръстопътя. Няма ли да сбъркам? Как се намира свой път? Едни ми казваха — с чувство за посока. Други — с убеждения. Трети — със съображения. Четвърти — с компас…

Сега се смея. Зная, че чувството за посока може да бъде фатално лъжливо. Убежденията — назубрени с ученическо усърдие, неразбрани, чужди мисли. Съображенията — обидни сметки. А такъв вид компас още никой не е изнамерил. Сега зная, че не бива да се сравнявам с растенията, с животните, че едно от достойнствата на човека е противопоставянето му на природата. Сега зная, че накъдето и да тръгна, където и да отида, ще бъда на свой път. Защото онова, което нося в гърдите си, изравнява всички перспективи, дава всички възможности. Защото търся път за себе си, но не заради себе си!

Капитанът: Не си ли спомняш нещо?

Иван: Огнището, другарю капитан! Някога аз се питах възможен ли е нов живот във все още стар свят? Сега отговарям: Новият живот може да съществува само в безмилостна борба със стария! Първият компромис изравнява възрастите им!

Капитанът: Не е ли много рано за тебе да твърдиш това?

Иван: Няма ранни и късни истини! Има само истини!

Капитанът: Добре.

Иван: Стоях в болницата и по цели нощи мислех. Но никак не се безпокоях. Никак не се измъчвах. Напротив, всички мисли ми донасяха радост и онова, което ми оставяха, беше нещо много светло, прозрачно ясно и напълно удовлетворяващо. Трябваше да живея. Как? Като човек от втората половина на двадесетия век — без животинските инстинкти на първобитните хора, без нравствената пустота на робовладелците, без помпозния снобизъм на феодалите, без еснафското щастие на буржоазията. Помислих си, че богатство не е това, което ограбваме от другите, а това, което им отдаваме.

Капитанът: Богатството на комунизма!

Иван: Да. Така стигнах до комунизма. Много пъти преди това съм се опитвал да го разбера основно, ясно. Не само като политико-икономическа доктрина, не само като философско учение, а и като задължително съдържание на нова нравственост! Като изучавах физиката, аз много често съм се удивлявал на хармоничната цялост на природните закони и най-вече, че движението в природата е в посока на пълната хармония. Така в моята представа комунизмът е оная чудна, многозвучна, несметно богата и неизчерпаема хармония на обществото, която за първи път ще му даде смисъл.

Капитанът: Ти чак сега ли проумя това!

Иван: Не се срамувам да призная, че по-рано за мене комунизмът беше политическа абстракция. На нас толкова много ни е говорено за това и толкова често се употребява тази скъпа дума, че човек, без да иска, престава да слуша. А и като гледа някои, които говорят едно, а вършат друго, неволно се поражда отношение.

Капитанът: Интелигентска чувствителност! Защо се мериш с негодниците! Мери се с героите! Защо слушаш празнодумците, слушай мъдрите! Или не можеш да отбереш кое какво е?

Иван: Тогава аз си помислих какъв трябва да бъде истинският съвременен човек, реален човек на висотата на нашата епоха! Представих си ония, които са загинали и са знаели за какво умират. Идеализъм, красота и геройство.

Представих си ония, които са минали през чудовищни изпитания и са запазили светлината в душите си непомрачена. Чистота и преданост.

Представих си и тия, които сега с безумна всеотдайност изцеждат силите си, за да дойде по-бързо истинското човешко време. Непоколебимост и чудеса.

Представих си всички ония прекрасни хора, които съм срещнал! Представих си вас!

Капитанът: Мене!

Иван: Вас!

Капитанът: Аз съм обикновен войник! Никога не съм направил нищо особено.

Иван: За мене вие направихте необикновено много! И, другарю капитан, от сърце и душа поисках да бъда като вас, като тия, които ви споменах, да тръгна… да тръгна… Но може би това беше младежко увлечение? Може би бе случаен порив? Трябваше още една проверка. И тя ми се удаде наскоро. Институтът! Там беше страшна картина. Вилнееха хора с различна сила, със и без партийни билети. Нямаше кой да им се опре. Запитах се — как би постъпил истинският комунист? Бой! — казах си. Питах и вас! „Бой!“ — казахте и вие.

Капитанът: Не те ли беше страх?

Иван: Никак! Бях решил или да им извия вратовете, или да пукна! Не беше проста работа. Излезе цяла синджир-марка, навързани един за друг научни попове, които се държаха. Но когато почнаха да се давят, тия, гдето бяха на сухо, побягнаха. Вие знаете всичко, писах ви… Сега мисля, че всичко е наред.

Капитанът: И минахме в настъпление?

Иван: Да. Но като че в мене нещата са все още мисловни, теоретически, а може би и интелигентски. Не всякога мога да реша кое какво е. Затова дойдох. Да сме двама в един окоп!

Капитанът: Хубаво го каза! Двама в един окоп! Но нали, драги, мразеше войната?

Иван: Мразех войната, която разрушава здравото, годното, ценното, но съм за войната, която руши гнилото, негодното, слабото!

Капитанът: Не ти ли е жал за него?

Иван: Не!

Капитанът: Помисли!

Иван: Не ми е жал! Дори мисля, че в много отношения сме излишно хуманни!

Капитанът: А как си представяш бъдещето?

Иван: Като победа, като пълен разгром на противника! Като очистване на нашите собствени редици и като триумф на човешките способности! Не ви ли се струва, другарю капитан, че понякога у нас обличат бъдещето в дрехи, които миришат на еснафски нафталин. Материално доволство, приятен живот…

Капитанът: В настоящия момент е необходимо да се подчертава тази страна!

Иван: Но не е необходимо да се пренебрегва и другата! Мисля, че тогава най-напред трябва да променим летоброенето!

Капитанът: Ще го променим!

Иван: Сега знаете защо дойдох при вас!

Капитанът: Добре дошъл!

* * *

— Добре дошъл, Иване! — някак необичайно развълнуван казва капитанът.

Иван се завърта на лабораторното столче.

— О-хоо, другарю капитан!

Всички в лабораторията се обръщат. Жените, които мият дългите фаянсови маси, се усмихват, двете лаборантки дават път на някогашния ротен командир, помощникът става.

Двамата се прегръщат.

— Е, началнико, защо не се обади! — пита капитанът.

— Много работа, другарю капитан! Пък исках някак да има повод!

— Какъв повод?

— Повод да ви изпрося нещо… да кажем, малко пари за един евтин апарат…

— Усукваш ли?

— Съвсем не, другарю капитан!

Заместник-директорът обхожда масите, оглежда критично всичко и се връща към Иван.

— Хубаво! — казва той. — А допада ли ти задачата?

— Тъй вярно, задача и половина!

— И ще я решиш ли?

— Ще се опитам, другарю капитан!

— Ела малко да ме поизпратиш!

Иван излиза, както си е, по бяла престилка.

— Ще настинеш! — капитанът втренчва поглед в него.

— Нищо ми няма!

— Слушай — казва остро капитанът. — Кажи ми откровено какво мислиш за Сашо?

— Назначихте ли го?

— Не още, но…

— За него подписвам с двете си ръце! Станал е мъж и половина!

— Той и по-рано си беше мъж… — капитанът се усмихва мнително.

— Ще видите, другарю капитан!

— А тая история с Данчето?

— Прелестна история!

Капитанът свива устни, мръщи се.

— Какво й е прелестното?

— Ех, другарю капитан — въздъхва Иван. — Много ще се радвам, ако и с вас се случи такава история!

Дали ще се ядоса капитанът? Той се замисля. Нещо далечно, едва спомнено… усмихва се и отминава.