Георги Марков
Мъже (29)

29

Тримата сме под един покрив. Отново. Това ни стига!

Трещят стълбите към тихата Младенова стаичка. Хазяйката отдолу слухти както всички хазяи и се чуди — у нейния квартирант идват гости! Бог знае какви са, щом така невъзпитано тропат. Дано само по-скоро си отидат. И добре, че жени не мъкнат. А Иван казва:

— Манастир свети Младен! Гледай го къде се е настанил!

Сашо мълчи, гледа с безразличие. През целия път от София дотук той е необикновено тих. Иван очакваше, че всеки момент ще офейка назад.

Младен им донесе ключа на гарата, посрещна ги както трябва и веднага се прибра в завода. Бе само попитал:

— Къде ще се настаните!

— Разбира се, при тебе! — възкликна Иван.

— При мене е тесничко! — каза спокойно Младен. — Но заповядайте. Аз ще се върна за обяд!

— Мерси! — изсумтя Сашо, като го гледаше накриво. Солидният външен вид на Младен го подразни.

Отварят вратата. Стаичката им се вижда много малка. Дори куфарите няма къде да поставят. Просват се на походното Младеново легло.

— И печка няма тая стипца! — мърмори Сашо.

— Студено ли ти е? — Иван недоумява.

— Замръзнах!

Иван вдига одеялото от леглото и завива приятеля си. В насрещното малко огледало за бръснене Сашо вижда жалката си физиономия и се разсмива.

— Всичко е съвсем идиотско! — казва той.

— Да.

— Стига с това твое „да“. Научи някоя по-човешка дума!

— Биберон! — Иван става. — Да извадим багажа! Добре или зле, тук ще сме.

— Младен ще припадне! — Сашо пак прехвърля злъчта си върху Младен.

— Младен може и да не припадне, но хазяйката му… приготви се за разправия! — Иван оглежда обстановката.

Хазяйката не чува нецензурното предупреждение на Сашо, който се съживява.

— По-бързо да разбъркаме всичко!

Столът и масата са запратени в ъгъла, сандъчето с приборите, грижливо подредени от Младен, се пъхва под кревата. Етажерката с книги се изнася в коридора.

— А това? — пита Сашо и сочи абажура с червената камила. — Трябва да го отучим от тоя бакалски вкус!

Иван се смее. Другият плюнчи химически молив и пише върху камилата „Младен“…

Те са предвидливи момчета. Купили са си два гумени дюшека, възглавници, леки одеяла и един куп дреболии. Иван взе някакви пари на заем и ги пръснаха всичките.

Надуват дюшеците.

— Гайди! — мърмори Сашо, като опъва бузи. Иван няма мощни дробове, посинява от надуване. Сашо грабва и неговия дюшек.

— Обядваме и лягам да спя! — казва той. — Нищо не искам да знам!

Иван вади книгите си. Между тях снимка голям формат на тримата във войнишка униформа.

— Закачи я над леглото му! — съветва го Сашо и измъква кабърчетата от Младеновия календар.

Трима войници, строени като аптекарски шишета. Иван, най-високият, жълт — „шише риванол“, Сашо мъничко по-нисък, бял — „кислородна вода“, Младен, най-нисък, червен — „йод“.

Такива прозвища им даде старшина Казимир. На снимката цветовете на лицата не личат, но личат много други неща.

Иван си спомня общи истории:

— Ти знаеш ли кога за първи път се запознах с Младен. Четеше някаква книжка в помещението. Минавам покрай него, а той ме пита: „Извинявай, знаеш ли какво е това меркантилен?“

— Обичаше да зубри локумджийски приказки! — Сашо се заема да подреди дрехите върху вестник в ъгъла. — И какво е?

— Сметкаджия, търгаш!

— Па той е питал за себе си!

— Е, стига! Младен не е такъв! Видя как ни посрещна тая сутрин! Няма нужда да се съмняваме един в друг!

— Това къде да сложа? — Сашо сочи едно палто.

— Трябва да купим гардероб! — казва Иван. — Ще съберем пари и ще купим!

— Ще отглеждаме молци и дървеници!

— Стига си опявал — скарва му се Иван. — Я какъв пенсионер си бил!

— Опявал! — Сашо отново се чуди. Вече толкова дни как са заедно, а „професорът“ е станал съвсем друг. Какъв хрисим, мил човечец беше.

— Тоя пуяк нарочно се бави! — казва той, за да оправдае държанието си. — Чу ли! Станал началник участък! И в партията го приели. И рационализация е направил! Дрън-дрън! Бърза да ни се похвали още на гарата! Сакън да не пропусне!

— Завиждаш ли му?

— Пфу! — Сашо хвърля на пода чорапите, които е извадил от куфара. — На Младен да завиждам! Ти си настинал! Ако е мъж, той на мене трябва да завижда!

— На какво?

— Аз съм свободен човек! Или вие сега ще се поддържате? Ти — началник лаборатория, той — началник участък! Аз пък ще стана началник на нужниците, та да сме равни!

— Саше — Иван все едно не го е чул, — дай да запалим!

— Аз и сега съм повече от вас! Само да посмеете да ми се надувате! Дяволите ще ви вземат!

Той вижда усмихнатите очи на Иван, смирява се, навежда глава.

— Сега ще пусна и печката! — казва Иван. От втория куфар вади малка, миниатюрна електрическа печка, която сам е направил.

— Гладен съм! — казва кротко Сашо.

— Да дочакаме Младен! Вече ще дойде!

— Никого не чакаме! Ако беше истински приятел, отпуска щеше да си вземе!

— Все пак по-добре да го почакаме! Докато наредим, той ще дойде! — Иван отново премества масичката, вдига дюшеците и започва да вади храна. Салами, наденици, сирене, консерви и бутилка „Димят“.

Отдолу отекват стъпки.

— Иде! — казва Иван радостно.

Облечен в топла кожена шуба, Младен изкачва стълбите. Лицето му е помрачено.

„Приятели, приятели! Хубаво! Но няма ли да ми разбъркат всичко! Хайде да бъде Иван, чудесно! Но пък тоя Сашо откъде се домъкна!“

Пред вратата той изтръпва. Половината от вещите му са изхвърлени навън.

А отдолу хазяйката вика:

— Младене!

Той се подава от терасата.

— Имаш гости! — казва тя с най-отвратителната интонация на хазяите.

— Зная… — смотолевя той.

— Стани! Мирноо! — командува Иван.

Сашо отдава чест с бутилката. Иван поднася хляб и сол.

Младен гледа ухилените лица на приятелите си, в миг забравя одевешните си безпокойства, яда си за бъркотията, която му създаваха, и топло казва:

— Е, добре дошли!

Двамата реват войнишки отговор, та стъклата дрънчат. Хвърлят се върху него и едва не го събарят. Сашо му навира бутилката.

— Пий, муцуно, за да знаеш, че и за тебе сме помислили!

Отдавна Младен не се е срещал с приятели. Понякога, когато късно вечер оставаше сам в стаичката и помисляше за хората, които се събират, веселят, живеят заедно, чувствуваше се някак отхвърлен, обречен на самота. Искаше му се и той да иде с някого, да разведри вече досадната, равна атмосфера на своя дом. Но старите му приятели (Иван и Сашо той смяташе за истинските си приятели) ги нямаше. А нови — не смееше да подири.

Дори му се вижда чудно, че в неговата стая кънтят и други гласове, че има и други хора.

Младен се разсъблича, поглежда абажура и само се усмихва.

— Събрахме се! — казва той, като гледа и двамата.

Иван и Сашо се смеят.

— Я гледайте, вали! — вика Сашо.

Зад прозореца бавно и предпазливо, сякаш търсят определеното им място на земята, прелитат дребни, леки снежинки. Навред е мъгливо и се виждат само най-близките къщи. Ала тия облаци, из които се роят снежинките, имат едва доловим кафеникав оттенък, своя, облачна усмивка, която потапя света в топла, зимна печал.

И тримата си мислят — колко хубаво стана, че случаят ги събра, че макар и в други дрехи, те са си пак ония стари другари.

Обядват.

Сашо отново още по-подробно разказва за бягството си с товарния влак, за спирача. Сега той предава страданията си весело, като че това е забавна история. И Иван се чуди как едни и същи думи звучат различно. Той често поглежда Младен. В първия момент на гарата му се стори, че са се отчуждили. Но Младен се отнасяше с тях съвсем по другарски.

— Как е при вас? — пита Иван.

Началникът на първия участък дава най-изчерпателната информация за завода. Длъжности, хора, характеристики, заплати, възможности за повишение, трудности в работата…

— Трябва да настаним Сашо! — казва Иван.

— Защо пък вие! Аз сам ще се наредя! — важничи Сашо.

— Стига си се надувал! — скарва му се Иван. — Какви възможности има?

Младен се замисля. Той може да вземе Сашо при себе си, има място. Но Младен знае — приятели като Сашо не са за подчинени. Ще опропасти и авторитета му и ще забърка триста каши.

— Според мене — казва той — най-хубавата работа за Сашо е да стане бояджия!

— Каквооо!

— Спокойно! — намесва се Иван.

— Исках да кажа шприцьор! — обяснява Младен. — Ще шприцова с пистолет метални конструкции!

„Шприцьор“ — това се харесва повече на Сашо и особено изразът „ще шприцова с пистолет метални конструкции“.

— И колко пари дават за това?

— Като научиш занаята, ще взимаш доста, над хиляда!

Сашо разправя за баща си, чиято заплата е деветстотин лева, и как ще му прати разписката за заплатата си, та да види „щурият инспектор“…

Иван се смее от сърце. Сашо прави комични гримаси и се мръщи с детска сериозност.

— Това… — казва той. — Ще помисля…

— Можеш да говориш с капитана, той е заместник-директор…

— С капитана! — Сашо е разочарован. — Как се обичаме!

— Твоята лаборатория е вече готова! — обръща се Младен към Иван. — Цял щаб са ти назначили! Изписват разни апарати! И въобще сериозно гледат на бъдещата ти работа, макар че в личен състав малко се опънаха…

— Защо се опънаха?

— Досието ти…

— Какво досие?

— Как си могъл да се наплескаш така в института! Защо ти е трябвало да се заяждаш с шефовете! Ти и в казармата не беше тактичен! Кой губи? Ти губиш!

— Не мисля, че съм загубил! — казва Иван.

— Имаш късмет — продължава Младен, — че ЦК се намесил и оправил положението! Ами ако останеше така? Цял живот ще те подхвърлят с такава биография!

Иван, сепнат, го поглежда. Я виж ти нашият човек как мисли!

После Младен заговаря за работата си. Засега всичко върви добре…

— А Виолета? Как е Виолета? — пита Иван.

Младен се смущава.

— Все така…

— Аз не те питам как е тя, а докъде сте стигнали?

— Докъде може да се стигне! — учудва се Младен. — Приятели сме си, каквито бяхме!

Иван не му вярва. Сашо променя темата. Онова, което най-много го интересува.

— Данчето на работа ли е? — пита той.

— Да, в същия цех! Тя се разведе с оня глупак и живее у майка си. — Младен с охота разказва за положението на Данчето и хвали поведението й. — Изобщо чудесен човек! — завършва той.

Сашо мълчи.

Иван разпитва за някои от другарите си — Желязко, Два без пет, Стоил… Младен е осведомен за всички.

— Слушай — казва по едно време Иван. — Ние двамата няма къде да живеем. Може ли да останем при тебе? Сега засега! Пък после — здраве.

— Разбира се! — откликва Младен.

— Благодаря! — казва Иван. — Никога не съм се съмнявал, че ще ни приемеш! Няма ли да имаш неприятности?

— Хазяйката! Но тя ще си наляга парцалите! — отвръща Младен. — Чувствувайте се като у дома си.

— Браво, Младене! — провиква се Сашо. — Ще ида да взема още една бутилка! Професоре, дай пари!

Иван му маха да седи на мястото си.

— Ще живеем добре — казва той, — мъже сме! Още от по-рано, от ротата, аз исках да останем някъде тримата и да поживеем заедно. Съжалявах, че се разделихме! Нека направим така, че да бъдем все заедно!

Той се опитва да нарисува някаква картина на бъдещия им живот. И все му се струва, че това, което приказва, е нескопосано и фалшиво в сравнение с простото и ясно чувство, което иде от лицата на другарите му и от самия него.

Сашо го слуша ухилен до ушите и може би вече замисля някои от бъдещите си лудории.

Младен мълчаливо се усмихва. Като че в него не е останало нищо скрито, затворено.

Сашо скача.

— Помните ли кога… — някаква отдавна забравена случка… ротата… наряд… тримата…

— А помните ли? — пита на свой ред Младен и разказва друга история…

— Не, не беше така! — прекъсва го Сашо.

А Иван си мисли, че дали е било точно така, както го разказва Младен, или не е било, това днес не е важно. Важно е другото. Отново са заедно.