Георги Марков
Мъже (11)

11

Мините вършат винаги сериозна работа!

Капитанът

В чакалнята на болницата капитанът съзира непозната жена. Стои до прозореца, не се обръща, сякаш оскърбена от обстановката.

„Тя“ — той е напълно сигурен в предположението си, макар че не би могъл да обясни как позна човек, когото никога преди не е виждал.

Решително отива към нея.

— За Дойчинов ли чакате? — гледа я в упор с обичайния си втренчен поглед. Гласът му е рязък, категоричен и малко неучтив.

Жената трепва с неприязън. Очевидно е била заета с важни мисли и не е очаквала някой да й заговори. Още по-малко й харесва безцеремонният или, както на нея й се струва, невъзпитан тон. Но лицето на капитана й внушава почтителност.

— За Дойчинов! — отвръща спокойно тя и на свой ред изглежда капитана.

Вижда му се студена, необщителна, с добре скрито притворство, с гордост, зад която има презрение, и все пак с нещо неестествено, болезнено, което се чувствува в блясъка на очите й. Интелигентско лустро. Може би умее да говори за изкуство или да чете чужди поети в оригинал? Хубава.

Тя е тъжна, но някак по своему, не като жена, чийто мъж е тежко ранен. Като че причината за тъгата й не е той, а самата тя.

— Аз съм ротният му командир! — казва той непоколебимо. — Вие можете да направите само едно — да си отидете! Той е добре!

Капитанът вдига глава, гледа някъде над косите й.

Тя разбира, че този непознат, странен офицер знае всичко. Няма място за театър, нито пък някому е необходим. Разтърсва я ново чувство — тия хора са преградили всякакъв път към него, отхвърлили са я.

— Искам да го видя! — тя моли с тих, мъчителен глас, който се харесва на капитана.

— Защо? — след като си е присвоил най-важното право, той може да си присвои всички права.

Жената свежда очи.

— И аз сама не зная… така трябва… — смутолевя тя, объркана от собствените си мисли. Той я прекъсва.

— Така би трябвало!

Цялата трепери. Може би нервна треска. Сякаш капитанът е някакъв вездесъщ съдия.

— Знаете ли… другарю… — тя много трудно произнася „другарю“… — като си помисля, че всичко това стана заради мене!

Той отива докрай.

— Лъжете се! Нищо не е станало заради вас! — отвръща капитанът. — Това, което стана, няма нищо общо с вас!

Тя е съвсем объркана. Убийствено чувство за безвъзвратност отпуща лицето й. Това е вече друга жена.

— Може би той иска да ме види? — последната й надежда.

Капитанът поклаща отрицателно глава.

— Идете си! И не трябва да се връщате! — Той се обръща към изходната врата. Тя неволно тръгва покрай него навън.

В очите й има сълзи. Спира за секунда, може би иска да си отиде с ненакърнена гордост.

— Така да бъде! — и бързо отминава по стълбите надолу.

Капитанът гледа след нея.

— Да — казва на себе си той. — Сега напълно го разбирам!

В болничната стая заварва Сашо и Младен. Преди половин час от Сашо са прелели кръв на ранения. Капитанът бе съобщил пред цялата рота, че се търсят желаещи да дадат кръв за Иван. Пред строя излезе само Сашо. Ротният се учуди. Няма ли други желаещи? Оказа се, че Сашо е заплашил всеки друг кандидат.

Взеха от неговата.

Раненият още не може да дойде в пълно съзнание. Загубата на кръв е голяма. Докторът току-що си е отишъл. Край леглото дежури мъничка, миловидна сестра. Усмихва се на двамата гологлави войници. Но те не я и забелязват.

„Нима всичко това е истина?“ — мисли Сашо, като се взира в синкавобледото лице на ранения.

* * *

До вчера те живееха, служеха, ядосваха се, смееха се, имаха си тайни, след двадесетина дни си отиваха у дома, радваха се. И „професорът“ получи писмо от жена си, която го напуща, и Сашо го наказаха по друг случай, и му беше обидно от думите на капитана… и Иван вече се беше успокоил, и щеше да мине време, и може би щеше да се ожени втори път, и сигурно щяха да станат още много нови и нови, неизвестни неща, по-хубави, най-хубави… когато изведнъж избухна мината! По една случайност Сашо не бе ранен и Иван не бе убит на място. Още не се знае дали ще оживее. И за тях, двамата млади мъже, всичко щеше да бъде свършено, без да са подозирали, без да са очаквали. Всичко щеше да бъде свършено безвъзвратно и категорично! А той, Сашо, си мислеше, че животът е даден, за да се забавляваш, да се любиш, да те любят, да му бъде винаги весело, смешно и приятно, да вкарва голове. Също така мислеше, че войнишката служба е само да се отбие номерът, а за малко не отбиха целия му живот! Защото той иска да живее! А сега, макар и да е жив, много нещо се промени. Отровиха радостта му и когато някога пак ще се радва, тая радост няма да бъде така пълна и хубава, както довчерашната му радост, защото наред с нея ще съществува и това, което стана…

* * *

Сашо трепери.

„Ти не трябва да умреш, професоре! Не трябва!“

Иде му да се просне върху леглото и някак да прелее от живота си в тялото на Иван.

Единствен капитанът има смелостта да наруши мълчанието. Какво ще каже на своите войници!

— Можеше да се случи всекиму! — той търси очите им.

— По-добре да беше се случило на мене! — извиква несдържано Сашо.

Сълзи пълнят очите му.

— Да — казва тихо Младен. — Тук всичко свършва!

Никога нищо не е принизявало така плановете, намеренията му, желанията му. Както нищо не го отвращава повече от смъртта. Младен чувствува присъствието й, но не се бои от нея. Струва му се, че смъртта е един свръхспекулант, който използва страшната си власт, за да се гаври с всичко.

— Тук всичко свършва!

Неволно си спомня думите на Иван, когато го водеше у Мартини и му разказваше за сляпата. „Ожени се за нея.“

Сега това не му се вижда така странно, както може би ни една постъпка не би била странна в сравнение със странния процес на смъртта.

Пак спира очи върху лицето на ранения.

„Той беше моят единствен и най-добър приятел! Никога не съм имал по-добър приятел! И навярно никога не ще имам! — поема дълбоко въздух. — Нима ще допуснат да умре! Толкова ли са слаби! Доктори, спасете го!“

Идва му на ум фантастична мисъл.

Ако те (докторите) не могат да го спасят, защо ли не се заеме той, Младен, макар че не разбира нищо от лекуване, макар че не знае в какво се състои работата! Убеден е, че ще успее!

Сестрата учудено гледа тримата мъже. Не приличат на другите посетители… като че са дошли тук за друго!…

Иван размърдва глава и неочаквано отваря очи. И четиримата заобикалят леглото.

— Тихо! — шушне сестрата.

Какво става с него?

Веднъж напуснал своя дом, животът бавно и с нежелание се връща в него. Но смъртта не отстъпва. С новата силна и жизнена кръв пристъпите на живота стават все по-мощни, неудържими, вече достатъчни, за да извисят човека от равната пустиня на нищото в орбитата на битието.

В кратките полусънни пробуждания Иван не е в състояние да разбере какво е станало с него, къде е. Кои са лицата около него? Защо са тук? Не знае. И няма никаква сила, за да узнае. Всеки път, когато умът му се разведрява за миг, когато в очите му проблясва интерес, когато поисква да узнае, нещо в него се скъсва и той пак се връща в неизвестността, където нищо не може да се узнае.

В тия пробуждания той се чувствува невероятно слаб и лек, по-лек от сламка, която някой люлее в странни интервали. Ту люлката се отдалечи далеч, далеч, ту се върне и затрепти отмаляла, безсилна. Друг път му се струва, че това не е той, а някой друг, с когото са си сменили местата, че другият сега ще се върне. А той не се връща.

След второто преливане на кръв той отваря очи и изведнъж се възстановяват нормалните му умствени способности. Това свестяване прилича повече на събуждане от сън, когато първият предмет поражда първата мисъл, а оттам — цялата мозъчна дейност. Той вижда и веднага познава лицата на приятелите си, капитана. После разбира, че е в болница, припомня си случилото се. Тъй като не чувствува болка, той се усмихва и казва:

— Нищо ми няма!

За да докаже това, понечва да стане. Преди да е повдигнал глава, той пада върху възглавницата. Люлката отхвръква надалеч. Другият, с когото са сменили местата си, не идва.

Когато пак се пробужда, върху стената срещу прозореца играе оранжево петно. Цялата стая е прибулена в необикновена, полупрозрачна атмосфера — чужда и студена.

Бял болничен глобус, бели стени, бяла врата, шкафче…

Марта в сестринска престилка се надвесва над него:

— Събудете се! Вие сте жив! — казва тя тържествено и силно.

Той все още не проумява всичко.

— Жив сте! Чувате ли! — извиква тя.

Иван я познава, усмихва се и казва дрезгаво.

— Марта!

— Да, аз съм! — тя се надвесва по-близо до него. — А нощес и вчера не ме познахте! Аз съм трета нощ при вас!

— Повдигнете ми възглавницата! — казва той тежко.

Марта взима втора възглавница, подлага я внимателно под главата му, като го повдига с ръка, и му говори:

— Всички мислеха, че няма да издържите, а аз седях тук и виках: „Ще остане жив… ще остане жив… ще остане жив…“, и бях напълно сигурна във вас!

— В мене! — той я вижда по-добре.

— Да! — продължава радостно тя. — Във вас, защото не сте като другите. Вие сте необикновен човек! Знаете ли, аз още у дома разбрах това, още тогава почувствувах, че с вас ще стане нещо необикновено.

Той се усмихва през болка.

— Помните ли нашия разговор на моя рожден ден? — продължава тя. — По-миналата неделя! Вие седяхте в ъгъла до вратата, помните ли?

— Помня — казва той.

— Помните ли какво ви казах… да направите нещо голямо…

— И аз умрях, Марта! — казва той със същия дрезгав тон и се опитва да се усмихне.

— Не! — извиква тя. — Вие сте жив! И сте повече жив от всички живи. Аз ви обещах да се влюбя във вас!

— Обещахте… — казва той мъчително.

— Аз наистина ви обичам! — отново се надвесва над леглото тя. — Вие не знаете колко ви обичам и ще ви обичам винаги… и ще стоя до вас, докато оздравеете, докато искате… и няма да се отделя от вас…

Той чувствува дъха й върху страните си. Поглежда устните й, миловидни, близки.

Без да иска, тя докосва раната му. Заболява го. Едва сега разбира, че цялото му тяло е в бинтове.

— Марта — казва той с по-ясен глас, — но аз няма да ида в космоса… и вие ще трябва да си останете на земята…

— При вас! — казва тя, изтичва към прозореца и отваря вътрешните, матираните стъкла. После излиза навън.

Нахлува по-ярка светлина…

— Жив съм! — мислено повтаря Иван. — В това няма никакво съмнение. А можех да бъда мъртъв, можех да бъда завинаги това, което бях до снощи… люлката щеше да отхвръкне и да не се върна никога… Какво бях? Нищо!

В стаята е станало съвсем светло. Предметите изглеждат още по-близки, но още по-студени и чужди в своята грозна белота. Чува се войнишка тръба, после отеква кучешки лай и веднага недалеч минава влак. Из коридорите започват да тропат и говорят хора. Обзема го възбуда.

Ако не днес, то утре или вдругиден ще се вдигне на крака, ще излезе, ще отиде навън, ще говори с хората, ще се вози на влака, ще си отиде у дома… ще… ще… колко много „ще“. И това е, защото живее. А можеше… Важното е това, което е!

Върху стената отведнъж блясва слънцето. Светлината е толкова силна, че раненият притваря очи. Спомня си нещо особено.

Пътуваше с влака по Искърското дефиле. Идеше от дълъг път, изморен и най-вече измъчен от лошо настроение. Още преди да тръгне, нещо у него помръкна, обзе го позната безпричинна и затова толкова непреодолима, угнетяваща тъга. Полупразните вагони, чуждите лица, равното тракане на колелата, човекът, който ядеше семки и невъзпитано плюеше през прозореца, жената със спуснатите бримки на чорапите (защо й бяха посред лято!), трите ученички, които говореха плиткости из училищния живот, собствената му тревожна разсеяност — всичко това напълни душата му с равна, безпределна мъка, сякаш беше обречен на вечна, непоносима съдба. Отгоре на това — чувството за пълната безсмисленост на всичко. Може би това бе изблик на тиха лудост или на прекомерна чувствителност, или на тежка умора, но той никога не е бил така отчаян.

Беше обикновен слънчев ден. От нощния дъжд водите на реката прииждаха бързи, мътни, а околността лъщеше — измита, чиста.

Наближаваха Лакатник. От нерви той стана да се разходи и отиде до прозореца в коридора. Не мислеше нищо. Загледа се навън. Насреща се извисяваха сивобелите с кафеникав оттенък по върховете лакатнишки скали — величествени, с първична монументалност, с дива непристъпност и както нему се стори — с жив израз на гордост и вечно презрение към всичко, което пълзи долу, в ниското. Над тях пламтеше небето, безоблачно, прелъстително чисто. Нищо повече. Скали и небе. Но в близостта на тия два несъизмерими великана имаше невероятна хармония и поразяваща, смазваща хубост. Синьо, сиво-бяло с кафеникав оттенък и златния прах на слънцето. Нещо изключително идеше от грозната красота на скалите и тази прелъстителна невинност на небето…

Той подаде глава навън. Очите му широко се разтвориха, целият се разтрепера, в гърдите му избухна възторг, искаше да скочи от влака, да остане по-дълго, да се приближи, да се слее, да потъне в тая хубост…

Изведнъж изпадна във фанатично благоговение пред живота. Нищо не остана от отчаянието му, от предишните тежки чувства. И това благоговение роди много радости. Накъдето и да се обърнеше, той срещаше някаква непозната преди радост, безпричинна и толкова по-чиста радост. Влакът отмина, а той хлипаше от възторг и така бе и на другия ден, така бе много дни.

Като се върна у дома и размисли върху случилото се, някак непреднамерено, а естествено и спонтанно, като че не той, а друг, живеещ в него и досега потискан човек, извика:

— Не е ли чудесно, че въглеродът, кислородът, водородът, сярата и другите химически елементи между билиарди-билиардите възможни съчетания са се съчетали така, че на земята съм се създал аз, човекът Иван Дойчинов! А не друг предмет, организъм, същество! И какво огромно е моето предимство, пред ония билиарди и билиарди съчетания, които са били пренебрегнати, за да се създам аз! За да дойда от неизвестността, за да изживея едно съществуване от най-висш характер! И не е ли това предостатъчно, за да осмисля целия мой живот, независимо от ония събития, които са се случили или предстоят да се случат! И не е ли прегрозно и пренищожно да се забравя това най-велико предимство!

За него това беше потресно откритие. То му отваряше хоризонтите на нова и както му се струваше — безгранична свобода.

„Аз живея!“

То отговаряше на всички ония мъчителни, странни и нелогични въпроси, които понякога възникваха в съзнанието му, когато, прехвърлил границите на физико-математическите закони, той се опитваше да се надсмее над живота.

Едва месеци по-късно Иван почувствува, че на откритието нещо не достигаше. И затова въпреки огромната си сила то не така трайно и пълно удовлетворяваше. Но какво не достигаше, той не можа да проумее. Постепенно дните отново го върнаха в предишното му състояние, той почти забрави за чувството при лакатнишките скали и си го припомни едва сега, когато се връщаше от смъртта.

— Да — каза си той отново развълнуван. — Сега зная какво не ми достигаше! То е същото, за което капитанът казваше: „Не е достатъчно да си гадина, която се радва, че съществува, която непрекъснато осчетоводява нищожните си размери и се радва, че може да се размножава!“ То е способността в името на същия велик, обичан живот да пожертвуваш себе си! Напълно, безвъзвратно или, както говореше онази фантазьорка Марта — всеотдайно! До онзи ден аз нямах тази способност. Когато пълзях към мината, пак я нямах, вършех всичко по инстинкт! Но сега я имам! И ако сега трябва да обезвредя мината, бих го направил с пълното съзнание, че мога да загубя живота, който така силно обичам! Точно това е, което нямаше в мене, но го има в Сашо, в Младен и най-вече в капитана! Това не е смелост, а е способност!

— Аз живея! — продължава той. — И съзнавам всички предимства и цялата прелест на живота, но толкова по-горд и толкова по-щастлив съм, че всяка минута мога да се лиша от него! А това вече е наистина неограничена свобода!

За миг главата му се замайва, после всичко се избистря и неусетно настъпва пределна лекота. Такава лекота бе изпитал, когато се дипломираше. Защитата беше тежка, темата трудна, професорите се увлякоха в подробности. Но всичко свърши отлично. Той си тръгна за дома. Мина през гората пешком и му бе толкова леко, както никой друг път.

Прилича на човек, освободен от баластрата и пуснат като балон с естествения си стремеж нагоре.

— Трябваше да стане нещо подобно! — казва Иван. — Изглежда, че само чрез смъртта човек отново достига онази природна, начална простота, която му дава потенциал и способност да намери ясен, удовлетворяващ смисъл на съществуването си! — и продължава: — Но това не е измислената, пошлата простота, която приех, когато лежах до миномета, нито ония насилени от отчаянието ми представи, които хората прегръщат във всекидневието си! Трябваше да стане нещо подобно!

Влиза лекарят, който минава на утринна визитация. Той се изненадва от необичайно добрия вид на ранения.

— Бърже ще ви изпишем! — казва той с ласкав тон, очевидно радостен и съчувствуващ на Иван.

После идват цял куп хора. Санитари, които отварят прозорците, мият пода и застилат леглото му. Сестра със спринцовка, която поставя инжекция във вените му, някакъв мъж в бяло, който си записва данни за състоянието му, и други. Струва му се, че всички са някак весели, радостни, че всички споделят неговата радост, и му домилява за тях.

С главната визитация пристига и батальонният командир. И отново всички са учудени от добрия вид на ранения. Той разбира, че онзи ден, когато са го донесли, той е бил „отписан“. Батальонният, познат ентусиаст, люлее леглото му:

— Какво да му пратим за ядене, докторе! Той е гладен!

Между придружаващите е и снощната сестра, която той веднага познава. Тя му се усмихва мило, сякаш казва: „Много съм щастлива, че вие сте добре, че оздравявате, че сте между нас!“

— Искам да ям! — неочаквано изтърсва Иван на главния лекар и се засрамва от дебелия си глас.

Главният шеговито нарежда какво да му донесат. Подполковникът му казва още няколко шеги, съобщава му, че вероятно тия дни наборът ще бъде уволнен. Ала на Иван се струва, че макар всички тия неща да имат пряка връзка с него, то те стоят несъмнено по-далече от онова, което в действителност се бе случило и което всъщност беше много по-важно. Искаше му се да го каже на батальонния, но нямаше време. Пък и не бе необходимо. Визитиращите отминават, отива си и сестрата.

Останал сам, той изведнъж заспива. За първи път от години насам спи дълбоко, без кошмари, без тревожни полусънни мисли.

Малко след обяд в стаята нахлуват Сашо и Младен. Той чува стъпките им в коридора и когато те отварят вратата, посреща ги със светнали очи. Сашо се спуща към леглото и вика възторжено:

— Жив си, дяволе! Аз си мислех край на физиката! Майно, знаеш ли, че приличаше на главата на Пипин Къси.

Пипин Къси беше една от малките мишени.

— Колко е тридесет и едно по тридесет и две? На̀ ти хикс, на̀ ти игрек, на̀ ти зет! — той го целува по небръснатата буза и веднага добавя: — Защо не накара сестричката да те обръсне!

Младен измъква пакет бонбони, плодове и разни неща, които раненият би могъл да изяде едва след десетина дни.

— Това е от цялата рота! — казва той.

„Цялата рота“ — Иван някак много бързо си припомня имена, лица… Желязко, Фъстъка, Кирил от Камарци, Стоян, който вечно свири с уста, Два без пет, Дойчо, Рангел, Евтим… Цялата рота…

Дежурната сестра се мръщи, защото двамата посетители са седнали на леглото му.

Сашо разправя най-подробно историята с избухването на мината, защото мисли, че раненият не знае какво се е случило. Както разправя, той непрестанно се въодушевява — прилича на хлапе, което по някаква случайност е извършило нещо забележително. Никой не го прекъсва. И на Иван, и на Младен е драго да го слушат.

— Знаеш ли — казва Сашо, като че Иван би могъл наистина да знае — как се спречкахме с ротния… за кръвта за преливане! Той ми казва:

— Добре, че с кръвта не се предава и характерът! — а аз веднага му го върнах:

— Разрешете да възразя, другарю капитан, Иван само би имал полза в тоя случай!

„Всичко е хубаво… и това слънце, което пече в очите ми, и бърборенето на Сашо, и снизходителната усмивка на Младен, и това мое леко и радостно чувство! Всичко е хубаво! — казва си Иван. — Хубаво е, защото аз току-що открих най-важното нещо в живота, онова, което ще измени напълно моя живот, ще…“

Докато Сашо разказва случки из живота на ротата, Иван продължава мислите си:

„Аз и не зная как ще живея по-нататък! Може да остана инвалид завинаги, може да ампутират нещо, може да бъда неизлечимо болен, но въпреки това аз зная, че ще бъда щастлив! И не може да не бъда щастлив! Дори в най-нещастните си минути аз пак ще бъда щастлив!“

Спира очи ту на единия, ту на другия. Сашо прави гримаси и имитира Два без пет, който казал:

„Имаше един убав човек у ротата и зема, та се утепа, оти на всичко убаво живото му е къс, та затова е и убаво! Ако он оживее и сака да живее, требе да стане серсемин като мене!“

Сега Младен разказва как Данчето припаднала, защото я излъгали, че и Сашо е убит.

— Припаднала, вятър! — мърмори Сашо, но му е приятно.

На Иван се вижда чудно как и за тримата щастливият край превърна страховитата история във весело преживяване и как на всеки е приятно да си припомня подробностите.

Войниците си отиват. По-точно — изгонва ги болногледачката. Сашо целува Иван по бузата и отдалеч му показва, че ще накара сестрата да го обръсне.

Младен му маха с ръка.

— Мили и прекрасни хора! — възкликва той, останал сам. — Обичат ме и аз ги обичам! Не за това, че са се хвърлили да ме спасяват, а защото наистина са мили и добри! И всички в ротата са мили и добри!

Изведнъж си спомня майка си. Беше много отдавна. Той учеше в първо отделение, а училището се намираше далеч от техния квартал. И беше зима, и много студено, мъгливо. Той си тръгна нагоре, а сърчицето му трепереше от страх. Ала ето че една жена протегна ръце, уви го в кожухче и го понесе на ръце към дома. Майка му. Слязла чак до училището да го пресрещне.

Той се сгуши и му беше толкова мило, толкова хубаво.

— Боже мой! — възкликва раненият. — А аз бях стигнал до най-отвратителното чувство! Как да няма любов! Любовта не е в отношенията между мъжете и жените, нито в очарованието на природата! Любовта е в същността на всички взаимоотношения между богати души! Тя е онова изливане от богатство, естествен стремеж да се отдаде някому това богатство! Истинското начало на любовта е самораздаването! И това нейно начало е най-голямото, най-трайното! Любов има навсякъде, където има самораздаване!

Сеща се за чувствата, които изпитваше към жена си. Не се и чуди, че тя не е дошла, нито се чувствува отхвърлен или изоставен от нея.

— Ето — казва си той — и там имаше любов! Аз я обичах, бях готов на какво ли не заради нея! И тая моя любов беше искрена, чиста и свята. Поради това бях готов да й простя и да я приема. Но тази любов не е и не може да бъде голямата ми любов!…

Отново е вечер. Каква различна вечер! Всичко е ясно, спокойно, сигурно. И меката светлина на лампата, и тихите стъпки на сестри и болногледачи, и уверената усмивка на лекаря, и ритъма на сърцето, и необичайната бистрота на ума.

— Играете ли шах? — пита той сестрата, която му донася вечеря.

Тя недоумява. Идва за първи път в тази стая и както й бяха казали — при тежко ранен.

— Ако обичате — казва Иван — утре да донесете един шах! Все ще се намери някой да поиграем!