Георги Марков
Мъже (2)

2

Да се родиш само за да се почувствуваш нахранен и облечен, само за да продължиш рода си! Малко е! Отвратително малко е!

Марта

Младен върви отпред. Походката му е плавна, но не разпусната, равномерна, но не механична. Стъпва така сигурно и здраво, сякаш нищо на света не би могло да го отмести. Същото казват и спокойните тъмни очи, и самоувереното, полуусмихнато лице — борец, който настъпва срещу познат противник, без да пренебрегва силата му, без да разчита на слабостите му, ала с пълно доверие в себе си.

И по улицата той не си губи времето. Разглежда минувачите, преценява:

„Ето ги тукашните хора! Добродушни еснафи, по-разглезени глупави младежи, дисциплинирани усърдни работници, педантични чиновници и неколцина големеещи се на малките си постове началници. Всеки доволен или недоволен от съдбата си не прави нищо съществено, за да я промени, и дните му са мънички и равни като просени зърна… Не могат да ми съперничат!“

Той ги познава добре и не се ласкае от неоспоримото си превъзходство. Само още веднъж установява, че всичко, което е намислил, е правилно.

„Защо да преживееш така, когато имаш сили да отидеш по-далече!“

Зазяпва се в осветените витрини. Вилици, лъжици, обувки, платове, радиоапарати, магнитофони, прахосмукачки…

Приятно му е да обмисля бъдещите си покупки. Да не е посмял някой да го обвинява в простащина и еснафщина. Когато постигне другото, голямото, хората ще оправдаят и по-осъдителни слабости. Може би ще нарекат простащината вкус, а еснафщината тактичност.

Вилици, лъжици, обувки…

Иван тежко се влачи зад него. Внезапна умора подкосява тялото му. Краката треперят, ръцете тегнат на раменете му, главата тежи.

Няма ли да стигнат най-после? За какъв дявол върви нататък?

Все едно му е дали минават покрай витрини или покрай гробища. Доспива му се. Слушали ли сте на човек да му се спи от ревност? Жена му е предпочела някоя от разплутите муцуни. Не е ли все едно с кого е отишла. Дали с нищожното лигаво музикантче, което се влачеше подире й още когато той беше в града, дали с оня артист, който се опитваше да я смае с гръмовития си глас, с бохемската си разпуснатост, зад която се криеше хилава душица… дали? Няма място за любопитство, а само за отвращение… Пък и всички тия мъже не са причина, а само следствие от главната причина, която разтуряше техния дом…

Няма ли край тоя път?

От време на време замъгленото му съзнание ражда най-чудати въпроси:

„Значи тя вече няма да се храни С мене?“

„Ами като я срещна, трябва ли да я поздравявам?“

Отговори няма.

Вижда пред себе си Младен, дългия булевард с базалтови тротоари и нескопосано осветени витрини — смесица на бакалско скъперничество и провинциална безвкусица. Всичко му е чуждо, неприятно…

Неочаквано се озовава под отворен, светъл прозорец. Надниква, без да иска. Вътре млада жена облича пижамата на три-четиригодишната си дъщеря и я слага да спи. Детето, червенобузесто, с рошава косичка, целува майка си и казва нещо, което Иван не чува…

Измръзнал бедняк пред богата витрина. От тоя прозорец лъхва топлина, а той се разтреперва от студ.

Сантиментално ли е да искаш дом, деца, любов?

Младен е спрял пред цветарски магазин.

— Трябва да вземем нещо!

— Вземай, каквото искаш! — Иван му подава пари.

„Да направи впечатление! — размишлява на глас Младен. — Всички жени са болни ОТ една и съща болест — да бъдат харесвани!“.

Той влиза в магазина.

— Бели гладиоли! — и същевременно забелязва: „КАКВО значение има цветът за една сляпа?“

Продавачката, посрещнала със снизхождение войника (купуват ли войници цветя!), бързо увива два букета бели гладиоли.

Продължават, всеки зает със себе си…

Единият обмисля настъплението си. Другият — своето отстъпление. Те са близки приятели.

Ето я къщата! Най-обикновена градска къща с желязна ограда, градинка, чешма и неизбежната асма. Чичото на Марта бил сиромах, но много красив и се оженил за грозна бакалска щерка, която му донесла тази къща.

— Компромисите между красивото и грозното донасят къщи! Един мой колега е асистент! Направи такъв компромис!

— Защо не! — отвръща Младен. — Някои целия си живот построяват така! Жертвуваш част от хубостта си, за да запазиш другата част. Все едно, че ти е излязла пришка на бузата!

— И това ли ще направиш?

Младен се замисля.

— Ако няма друг изход!

— Никога, та ако ще в следната секунда да пукна! — казва Иван. Отново се е върнала енергичността му. И фигурата му като че се поизправя.

Минават дворчето.

— Да чувствуваш, че си се продал!

— Ние непрестанно се продаваме… — подхвърля Младен, — един за повече пари, друг за по-малко. — Натиска звънеца. — Въпросът е да получиш голямата цена!

Иван го поглежда.

Отвътре се чува звън на китари. Гласове пеят провлечена песен, която би трябвало да имитира хавайска мелодия. Излиза нещо като мяука не.

— Мислех, че ще бъдем само двамата! — опитва се да се откопчи за последен път Иван, раздразнен от музиката.

— Ако не ни харесва, хич няма да стоим! — успокоява го Младен. „Може би вътре има интересни и важни хора! Не бива да се пропуска. Пък и ако компанията Е разгащена, двама стегнати войници ще направят отлично впечатление!“

Вратата безшумно се отваря. Миризма на дом, на кухня.

Иван съзира в полумрака тъмнозелени, искрящи очи, които сякаш гледат, без виждат. Очи, които хвърлят лунен блясък върху хубаво, антично лице с пресечени вежди, с чувствени устни, с мънички, едва забележими трапчинки, с изписано нежна линия на бузите. Необикновено изразителни, дълбоки очи. Иван чувствува, че потъва в тях…

После вижда, че зад това лице се таи дръзко предизвикателство и нещо безразсъдно. Всеки момент може да постъпи неочаквано.

Тя познава Младен. Тутакси изразът на лицето й се променя — голямо дете, което иска да играе.

— Това е Марта! — казва Младен. — А това е Иван!

— А това е Младен! — имитира сполучливо тя. — Моля, заповядайте, другари генерали!

Иронична тържественост. Гласът й, приятен и звънлив, прави впечатление на Иван. Някога му бе дошло наум, че нищо по-добре не характеризира хората, както собствения им глас. По гласа можеш да отличиш и характера, и състоянието. И каква огромна разлика между човешките гласове. Просто няма два еднакви човешки гласа.

Едва сега я оглежда.

Облечена е в рокля — тясна, за да подчертае добре формите на тялото, и черна, за да изпъкне по-ярко хубостта на лицето.

Още веднъж среща очите й. Отново го обливат смут и неувереност; кипва срещу себе си.

Марта продължава да играе на дете. Присяга с две ръце към цветята.

— Много мило, благодаря! — тя се усмихва и на единия, и на другия. — Печелите наградата за галантност!

Младен подава само единия букет.

— А другите! — разочаровано малко момиче.

— На Виолета!

— О-хо! — Марта се смее срещу спокойното Младеново лице. — Много добре започваш! На нея никой никога не й е подарявал цветя!

Тя оставя букета в антрето и игриво ги хваща под ръка. Така тримата влизат в хола. Силна, топла ръка. Нищо повече не може да каже Иван.

Вътре е доста шумно. Младен знае за навика на Марта да се огражда с куп поклонници и да ги влачи по улиците, за да дразни старите градски моми. И все пак има нещо необичайно в цялата атмосфера наоколо. Навсякъде стърчат чаши с вино, изобилствуват чинии с мезета, цигари.

— Ти да не правиш годеж? — пита я той.

— Истина! — смее се на ухото му тя. — Ако се намери годеник! Ти няма ли да ме поискаш!

— Не!

— Защо? Не ме ли харесваш?… Ах, да! Моят баща не е директор!

Младен вдига рамене. Все едно му е. Глезотии.

Почти всички гости са от завода. Дори Иван, който не помни физиономии, ги е виждал из района. Добре облечени млади хора, които на пръв поглед си приличат. Може би защото по всички лица от виното или от музиката се е проснала сантиментална носталгия. Всеки въздиша по нещо безвъзвратно изгубено и безценно скъпо. Един от тях запява сълзлива песен за вино и любов с безсмислено наредени думи, с провлечена, украсена с много извивки мелодия. Той има пресипнал глас и за по-голяма изразителност тресе главата си. Останалите МУ пригласят, изпаднали в лениво опиянение.

— Здравей, армийо! — вика червенокос младеж и се спуща към двамата войници. Поднася им чаши, преди да са седнали.

Марта грабва своята и се чука с тях.

— Пожелайте ми нещо, другари генерали! — шепне тя, като оглежда Иван. Не е очарована от неговата външност. Грозен. И все пак би било така хубаво, ако му замае главата.

— Подходящ годеник! — Младен отпива глътка и поставя чашата на масичката.

— А вие? — Тя цяла се извръща и накланя глава към Иван. — Какво ще ми пожелаете вие?

Иван се усмихва.

— Нищо — казва той. — Струва ми се, имате си всичко!

Тя спира върху него учуден поглед. Бе подготвена за някакъв смутен, банален отговор.

— Малко ми е! — в очите й проблясват игриви светлини.

— Едно празно пожелание ще го направи ли повече? — пита добродушно той.

— Защо празно! Направете ми пълно пожелание! Хайде! — тя се вълнува.

— Пазете си илюзиите! — казва той с неочаквана студенина и навежда глава.

Марта го гледа секунда, две. После, съобразила, грабва Младен за ръка и го повежда към другия край на хола.

Там, гърбом към всички, с лице към прозореца седи млада жена в светлосиня рокля.

— Виолета! — вика високо Марта. — Да ти представя един само твой обожател… с цветя!

Жената се обръща. Миловидна малка глава, обременена с големи черни очила. Изпод очилата усмивка. Каква усмивка! „Аз зная, че вие идвате не заради мене, а заради някой друг или заради себе си! И все пак хубаво е, че идвате!“

Тя грациозно подава тънката си ръка с дълги пръсти и казва както всички:

— Приятно ми е…

Ръката й попада в голяма, топла лапа, издраскана, загрубяла, с почти безчувствена кожа, ала сигурна, силна. През тялото й минава вълна от тръпки и като че неусетно самата тя се смалява, превръща се на малка птичка, свряна под крилото на могъщ покровител. С нежните върхове на пръстите си попипва дебелите бразди на тая ръка и още по-силно я лъхва замайваща топлота.

Това е нейното запознаване. С една неизвестна длан.

Младен поднася цветята, които тя уверено поема и ги приближава към лицето си. Белите гладиоли, бледото лице и черните очила се свързват в странна картина. Сред нежната прелест на цветята и сладката бледнина на лицето лъщят черни очила.

— Отдавна исках да ви видя отблизо — започва Младен с чудесна сигурност. — Досега съм ви виждал само в колата на вашия баща, когато съм на пост!

Приятен, мек глас, без тъжна интонация, без съжаление. Омръзнало й е да слуша състрадателни и лицемерни гласове. Този е първият човек, който сякаш не знае.

— Защо искахте да ме видите? — пита тя с плахо любопитство, сама учудена на своята дързост.

Младен не се смущава.

— Не зная дали ще ме разберете добре… аз съм обикновен войник и не умея да се изразявам съвсем точно. Пък и това, което искам да ви кажа, е много дълго за късото време, с което разполагаме!

Малката глава се вторачва напред.

Пак ли отвратително състрадание? Пак ли някой, който иска да се любува на собственото си благородство? Или дръзка игра на покварен човек?

Младен сяда до нея. В този момент мисли, че тя го вижда, и лицето му е точно такова, каквото би желал да го види — свенливо, наивно, добро. Обмисля внимателно думите си. Може би сега се решава цялото му бъдеще. Какво трябва да й каже?

Един обикновен войник стои на пост. Наоколо е пусто. Врата, бариера, будка и павирано шосе. Дълги са часовете. С какво да ги запълни? Уволнението е далече, интересните неща — малко. Човек неволно фантазира. Измисля си разни приятни неща, макар и да съзнава, че това е лъжа. Някаква чудна жена с чуден характер или пък някакво страшно изпитание, в което той удържа победа, награждават го, или пък постижение, което смайва всички… и така денем и нощем. Нощем и денем. Но ето! Посред измамната игра на въображението профучава истинска кола и в нея истинско, мило момиче, което е долепило глава до стъклото и се усмихва. Кому? На мене ли? А защо да не бъде на мене? Всичко се променя като с вълшебна пръчка. Фантазията става по-близка, измислиците не са измислици, а възможности… изчезват пустотата, умората и настъпва щастливо очакване… Минават дни, минават месеци… войникът така е свикнал с момичето в колата, което отива да вземе баща си за обед, че… каквото и да си мислите, това е най-хубавият, най-приятният миг от службата му… Сега наближава време да се уволни, да си отиде и той просто иска да види отблизо, да се запознае със своята героиня, която може би и не е подозирала съществуването му. Навярно това, което казва, е малко смешно и наивно, но той чувствува, че тя ще го разбере. И така му е драго, че са се срещнали.

Виолета мълчи. Тя е била героиня на една войнишка легенда. Тя!

Само в гласа му има нещо, което плаши. Много свързани и много ясни са думите му, за да бъдат съвсем искрени. А защо да не са? Не е ли той оня, когото тя отдавна чака? Глупости! Оня никога няма да дойде. Оня това е светлината.

— Значи след месец си заминавате? — казва жално тя. Не се е научила да крие чувствата си.

— Да — лицето му изразява огорчение, — трябва да си вървя, макар че свикнах с…

— … с другарите… С града… — тя поклаща глава в знак, че го разбира.

— … с поста!

Мълчание. Усмивката на устните й затрептява, но не угасва.

— Тогава… защо не останете! — казва тя много тихо, почти примряла от вълнение. Залива я неочаквана червенина и лицето й изпъква С нова прелест. — Нашият град не е лош… има хубава природа, есента е прекрасна… Били ли сте на езерото? Казват, вече има и лодки…

Младен се засмива непринудено.

— Да остана! Нямам нищо против! Но не е така лесно. Има маса трудности. Квартира, работа, сигурно ще трябва и жителство… а никого освен Марта не познавам!

— И освен мене! — забелязва тя.

Ако би могла да види лицето му в този миг! Не, по-добре е така. Той е още съвсем млад и не умее да крие тържеството си. Неговата работа тази вечер е свършена.

— И освен вас!

Отзад избухва смях. Гостите се превиват, някой пада на пода, звънят чаши.

— Защо се смеят?

Нищо особено. Ах, тази Марта! Кога ще й дойде умът в главата! Тя току-що Е заявила, че е кандидатствувала да лети С първия космически кораб. А този С пресипналия глас е отговорил, че трябва да се конструира кораб за голям товар дамско бельо.

— Не се смейте! — вика над всички Марта, сама засмяна. — Говоря ви съвсем сериозно! Днес изпратих писмото! Ако искате, да ви го прочета! Не вярвате ли?

— Прочети! — казва някой. — Ако ще е смях, да е смях!

— Ето! — тя измъква от едно чекмедже лист и го размахва. — Кратко и ясно: „Другари, от сърце и душа ви моля да ме включите в изпитанията за първия полет! Готова съм да понеса всички трудности и опасности и да пожертвувам живота си!“ Пратих го на руски!

— Браво!

— По тоя случай наздраве! — вдига чашата си тоя с пресипналия глас. — Но ако наистина имаш намерение да пожертвуваш живота си, вместо да идеш на космоса, ожени се за мене, Марто!

— Ти сигурно си мислиш, че на луната ще има танцова забава — заяжда се червенокосият.

— Мострена изложба от земни хубавици!

— Нищо не мисля, приятели! Нищичко! — тя притваря очи. — Но не е ли по-хубаво да умреш на небето, в простора, отколкото в някаква земна дупка!

Иван гледа възторженото лице на девойката.

Такава наистина би могла да полети! Жена му никога не би казала тия думи, жена му би се усмихнала с тънко презрение, би приела това или като детинщина, или като идиотщина…

— Защо искате да идете в космоса? — обръща се към нея той. — За да ви пишат по вестниците ли?

Марта има готов отговор. Тя е в настроение да държи цяла реч.

— Искам да видя друг свят! Искам да срещна други хора! Искам да заживея друг живот! — тя буквално декламира. Рязко се навежда напред към компанията. — Представете си, това е все едно да се родиш втори път! Само че голям!

— Или да пукнеш, преди да си пораснал! — вметна друг.

Марта не слуша подмятанията. Цяла се е отдала на любимата си идея.

— Това е най-смисленото нещо, момчета! Разбирате ли ме?

Не я разбират и не искат да я разбират. За тях Марта „откача“. Те никога не биха вършили такива глупости. Хубаво си е на земята! Не е ли чудесно домашното вино? Или мезето? Какво се халосва тази Марта с врели-некипели! Но така е, момичетата, които са за женене, ги избива нанякъде. Или просто оригиналничат. Де, виж какви ги знаем, какви ги можем! Потрябвала му на някого нашата Марта!

Иван ги наблюдава. Всичко това му е интересно. Сравненията навяват нови мисли.

Момъкът най-отляво е счетоводител. Кротък, въздържан младеж С чувство за достойнство (толкова хора с достойнство!). Навярно е от почтено семейство, където бащата е също счетоводител или касиер, където цял живот са го възпитавали да внимава в цифрите. Цифрите, които отразяват обективната, но не и действителната стойност на явленията, цифрите, които изразяват физическите и математическите величини, но не и нравствените. Цифрите, които приличат на колчета за маркиране на пътища… Какво ли е за него Марта? Лаборантка с приемлива цифра на заплатата, с добри цифрови изгледи в щата, със съблазнителна цифра на личното състояние, с подходяща цифра на възрастта…

Ами червенокосият! Той е контрольор в завода. Изпълнява полудиспечерска служба. Той следи, разпределя и контролира… производството. Постепенно е пренесъл службата си и в живота. Сега той разпределя виното, следи за празните чинии, контролира приказките, сам без да знае защо, и гледа на всичко като на поле за разпределение и контрол. А приказките на Марта стоят извън този контрол. Той не би желал да има жена, която да не може да контролира…

Третият — с пресипналия глас. Той чисто и просто е еротоман или мръсник. И още — неизбежен придатък на всички вечери, гуляи, приятелски срещи. Длъжността му в завода е също синекурна и всички го търсят именно, за да вечерят, за да гуляят, за да приказват за жени и заедно да ги задирят. С какъв поглед наблюдава той тялото на Марта. Очите му са присвити зад набъбналите клепачи, лицето му е сбърчено, като че подушва нещо, и под всичко това се хили сладострастникът. Какви ги разправя тази жена! Няма да правят любов на луната, я? Нима сред тия буци варовик ще бъде по-удобно! Ами загубата на тегло? Има си хас! Стой си тука, Марто! Крайно време е да си намериш любовник (готов съм) или да се омъжиш (няма ме!)!

Никой не гледа с такива очи Марта като Алекси. Той е мил, голобрад младеж. Той й вярва във всичко и дори му е драго, че тя е такава необикновена, разпалена. Готов е винаги да й вярва, защото я обича. Това е написано навсякъде по него. И в трепетно протегнатите към китарата ръце, и в захласнатия израз на лицето, и в усмивката, която прелива от щастливо одобрение в искрен възторг. Тя е страшно хубава, нали? И при това умна! Да знаете колко книги е прочела! И не е мързелива! И е смела! Всичко върху нея е толкова прелестно! Ако тя му каже: „Алекси, върви с мене!“, той ще дойде, където и да идат. Ще хвърчи! Марто, не искаш ли още една песен?…

Петият е млад инженер, току-що дошъл от София. Той е смутен. Това момиче може да подлуди всички, но от него трудно би излязло инженерска съпруга. Ех, тия недоволници от живота, тия вечно екзалтирани мечтатели (защо ли са толкова малко!), които търсят, търсят и след като не намерят простор за възторзите си, рухват. Защо ли тая енергия не е отправена към нещо полезно, а към фантастични блянове? Защо Марта не е следвала, защо не е завършила, ами е лаборантка и се занимава с разни там в заводската художествена самодейност? Или може би зад този леконравен изблик на енергия стои нещо съвсем посредствено! И все пак е толкова мила!

А тя стои на средата на хола вдигнала ръце като модел за рисуване и казва:

— Хайде, кой ще ме покани!

Трима се спущат едновременно. Изпреварва Алекси.

Двете китари дрънват носталгично танго. Пресипналият скача и угася лампата. Инженерът запява.

Под бледата светлина на нощната лампа бавно се олюляват два прегърнати силуета.

За Виолета тази картина остава тайна. Нейната картина са звуците.

— Обичате ли музиката? — пита тя мъртвото пространство.

— Много! — отвръща й познатият глас съвсем наблизо до нея.

Тя отново се усмихва. Оня трябва да обича много музиката.

Танцът продължава. Тук се свири, колкото искат танцьорите. Марта като че държи да покаже своето изкуство. Родена танцьорка. Иван никъде не е виждал такова пластично тяло, такъв усет към танца.

Алекси е съвсем замаян. Не може да издържи повече.

— Марта!

Тя се усмихва. Кому?

— Марта, хайде ела с мене! Ела, утре ще подпишем!

Все едно, че не е чула.

— Хайде, Марта! Знаеш ли какво си за мене! Знаеш ли как ще те гледам!

Нищо повече.

— Марта, не ме измъчвай! Ще полудея… хайде кажи да! Нали да, Марта! — той я разтърсва.

Ток минава по нея. Отдръпва се от кавалера си и изтичва към гостите.

— Мили приятели — прокънтява нейният глас, — Алекси иска да се ожени за мене!

Бедният Алекси! Едва не потъва в земята! Пък и някой запалва голямата лампа. Сигурно е почервенял донемайкъде. Ах, тая Марта, тя наистина е луда! Така ли се прави! И как всички го гледат!

— Защо не! Такова момче ти няма да намериш никъде! — защитава го пресипналият глас.

— И аз мисля същото! — продължава тя. Как светят очите й! Тигрица! Не, това няма да свърши добре!

— Но искам да знам някои неща! Искам да ги знаете и вие, защото може и друг да ми предложи! — вика тя.

— Какви неща? Кажи!

Алекси се е овладял. Кажи, Марто. Питай. В моя живот, в моите намерения няма нищо, от което да се срамувам.

— Като дойда тази вечер с тебе, после какво ще правим? — пита Марта.

Ей че забавно момиче. Наистина весела вечер. Можеш да си умреш от смях.

Пресипналият подхвърля цинизми.

Гласът на Алекси трепери. Не го ли унижава?

— Най-напред ще отидем у дома…

— А после?

— После ще вечеряте! — Пресипналият е непоносим.

— Утре заран ще подпишем… понеделнишки…

— След това?

Как може да се задава такъв въпрос? Така може да се пита до края на света.

— Ще направим сватба — търпеливо отговаря Алекси, — ще ремонтираме моята стая, ще стане по-удобна… — Алекси иска да каже, че ще я направи най-хубавата стая в града.

— После?

— Какво после? Ще станем семейство като всички семейства, ще работим заедно, ще печелим…

— И после?

— Прекаляваш, Марто!… Ще си купим хубаво жилище, ако е живот и здраве, ще го обзаведем… ще си имаме много неща… може и кола да си купим — ще се разхождаме из цяла България…

— После? — тя неумолимо го гледа право в очите. Изведнъж снишава глас: — После, Алекси?

— Ще имате деца! — подсказва му някой.

— Деца!

— И после?

Мълчат. Няма смях, само усмивки. После?

— После гробищата! — казва контрольорът. Устните й болезнено потръпват.

— Това ли е всичко, което мога да получа от тебе?

— Може и вила на месечината! — Пресипналият се хили.

Алекси не знае какво да отговори. Какво въобще може да се отговори?

— Много е малко! — казва тя с детско отчаяние. — Не заслужава да се живее! Да се родиш само за да се почувствуваш нахранен и облечен, само за да продължиш рода си! Малко е! — ТЯ почти изплака. — Отвратително малко е!

— Революциите се свършиха — подхвърля контрольорът. — Няма щат за героини!

Инженерът се вдига от мястото си.

— Нима е малко, че ви обича?

Тя рязко се обръща.

— Не ме обича! Това не е любов! Това е там някакво чувство на влечение ли, на предпочитане ли, на предразположение ли… не, това не е любов!

— А какво е любов?

— Какво ли?! — Тя тръсва глава, полуотваря устни и сега изглежда още по-привлекателна.

— Любовта… това е… всеотдайност… безмерна всеотдайност! В училище ни учеха, че това е сърцето на Данко! Това е саможертвата на героите! Това е фанатизмът на фанатиците! Това е… самоотричане!

— … това е дрън-дрън — подсмива се контрольорът.

— Дрън-дрън — избухва тя — е за вас, след като ни получите! След като ви омръзнем! Защото вие заменяте любовта с чувство за собственост! И затова няма да се омъжа за никого от вас! За никого!

Всички, дори тоя с пресипналия глас, се чувствуват неловко. Такава хубава вечер беше, и виното хубаво, и музиката. Само тая Марта не знае да се държи! Що му трябва на Алекси „от мечка ремък“!

За да спаси положението, контрольорът дрънва китарата. Всичко потъва в старата атмосфера.

Марта отпуща ръце и отива към стола, където самотен и замислен седи Иван. Присяда до него.

— Е, войнико! — казва му тя шепнешком. — Хубаво пожелание ми направихте! Никой няма да ми отнеме илюзиите.

— Сама ще ги захвърлите! — казва кротко той.

Тя го поглежда внимателно. Сега не изглежда никак грозен. Напротив, лицето му е много одухотворено, умно.

— Знаете ли какво! — дръзко се смее тя. — Направете нещо голямо! Подвиг! И аз ще се омъжа за вас! Честна дума! — отдръпва се и гордо отминава нататък.

Иван запазва снизхождението за себе си. „Способен ли съм аз на подвиг? По-удобно е да тъжа, да се иронизирам, да страдам с въображението си.“ А до прозореца Виолета казва на Младен:

— Елате другата седмица у дома на гости!