Георги Марков
Мъже (25)

25

Неизбежно у всеки човек идва такъв час, когато той пита живота си: „Мой ли си, или си чужд?“

Един от Сашовите учители в гимназията

— Време е вече да спим! — прекъсва го Иван, като се обръща в леглото си.

— Още не съм ти разказал най-важното! — възклицава недоволно Сашо.

— Виното беше отвратително, трябваше да взема сода!…

— Ти си отвратителен! Не може да се говори сериозно с тебе! — Сашо се тръсва върху възглавницата. — Да не мислиш, че съм бил този път, за да се наспя!

Иван се засмива.

— Мислех, че си изморен! — казва кротко той, като се вглежда в полумрака на стаята.

Сашо седи на леглото до прозореца. На фона на уличната светлина ярко се откроява профилът му. И в позата, която е заел, и в сърдития глас има нещо съвсем детско.

Зад него сребреят заскрежените клони на уличното дърво.

Гостът се успокоява.

— Аз нямам друг освен тебе! — казва мъчително той. — И, щеш не щеш, ще ме слушаш! Ако трябва, утре и отпуска ще си вземеш!

— Ще си взема! — казва Иван. — Хайде, разправяй! — струва му се, че вече знае всичко, което Сашо ще му каже, вече се е досетил за някои неща.

Момъкът капризно намества възглавницата си. Обляга се на нея. Сега се вижда само част от профила му. Докъде беше стигнал? Навън по улицата реве камион.

— А-ха! До камиона!

Настигна го на три-четири километра от града. При шофьора имаше една жена. Тия шофьори винаги возят жени и тогава не обичат да спират за случайни пътници. Но Сашо застана насред шосето и не помръдна. Оня закова машината на педя от него. Изругаха се един друг. Можеше да се качи само отзад, при тиквите.

„Намести си тиквата между тиквите!“ — бе му казал тоя мръсен шофьор.

Той скочи отгоре. Забрави да го пита накъде отива. Все някъде щеше да отиде. Тази е посоката към София. Едва седнал и дъждът тихо заръмя. На светлината на фаровете той изглеждаше по-силен.

— Знаеш ли как се пътува върху мокри тикви?

— Не.

Дръжките го ръгаха и тъкмо ги нагласеше, те пак се обръщаха от тръскането, забиваха се в гърба, в слабините, изподраха ръцете му. Напразно се опитваше да се предпази. Някаква голяма тиква се катурна право върху лицето му. Той се ядоса и я хвърли на шосето. Чу как се пръсна. Но не му стана по-добре! А отгоре на всичко при всеки завой едва се удържаше да не изхвръкне. Като че нарочно шофьорът взимаше завоите остро. Сакото му вече мокреше. И тиквите бяха кални и мокри.

— Идеше ми да изхвърля всичко и да се просна сам в камиона! Как не ги нареждах, как не се намествах! Отчаях се!

— От едни тикви!

— Смешно ли ти се види! — отвръща с раздразнение гостът. — Ти и петстотин метра нямаше да издържиш!

— Изтърси ли се?

— Ами!

Пропълзя до прозорчето на шофьора и му чукна. Онзи спря. Момъкът скочи долу и отвори вратата.

— Я се сместете малко! — каза той заповеднически.

— Много си нежен! — шофьорът погледна него, после жената и като си помисли, че няма да му бъде зле, ако тя се приближи, каза:

— Качвай се, принце!

В кабината беше топло и приятно. Той смъкна палтото си и забеляза, че жената го гледаше с интерес, но сега мразеше всички жени. Ако не беше дъждът, щеше да слезе и да потърси друг камион или да върви пеша.

Благополучието му трая само десетина минути. Камионът възви и спря на глуха железопътна спирка. Дявол знае как се казваше. Нямаше ни светлина, ни хора. Трябва да минаваше девет часа.

— Дотук! — каза шофьорът, остави камиона, заключи вратите и без да каже и думица, изчезна из тъмното заедно с жената. Тогава той забеляза някаква фигурка, която вървеше между релсите. Работник от близките кариери. Спирката била само за кариерите.

Не спират никакви влакове, освен чат-пат товарна композиция. Трябва да идеш на гарата в Т. Двадесет и два-три километра!

Момъкът се подслони под стряхата на спирката, като се чудеше какво да направи.

— Викам си, не тръгна на добре, Александре! Като че най-хубаво ще бъде да се върнеш у дома, утре да отидеш при вуйчо си в банката, да заемеш мястото и цял живот да броиш пари!

Иван се смее.

— Ти и броене на пари. Тежко̀ на тая банка!

— На тебе ти е до смях, а на мене ми беше до плач! Честна дума, щях да се разплача! Знаеш ли, Ванка — той понижава глас, — ако не си мислех за тебе, сто на сто щях да се върна! И какво си спомних! Когато замръзвахме под Козята стена. Тогава аз пак щях да заплача и бях готов на секундата да захвърля всичко и да хукна, та да не се върна. А ти смъкна шинела и ме зави с него. После Младен ни намери. Ванка, аз и сега си мислех, че ще ме увиеш в шинела!

Иван не казва нищо.

— Шинелът! — повтаря Сашо и се вслушва в тишината.

Не свирна ли влак?

— Има ли наблизо железопътна линия? — пита той.

— Не, но понякога се чува…

— Ей така свирна и оня влак! Тъкмо тръгвах по релсите закъм Т., когато чух свирката… идеше влак.

Момъкът изскочи напред, намери се до канавката. Дали влакът ще спре? Поне да намали скоростта! Дори да не намали, той пак ще се качи! Нали има страшен спринт? Спринт в тъмното! Във всички случаи влакът ще намали скоростта пред спирката.

Стоеше и чакаше. От завоя се зададе комин, из който фучеше и светлееше струя искри.

— Дано да е товарен! — каза си момъкът. Товарен. Скоростта му не надминаваше двадесетина километра в час. Най-изгодно беше да се качи в последния вагон. Ала се досети, че там винаги има спирач. Кавги, обяснения и най-вероятно да го свалят от влака.

Локомотивът пусна в лицето му облак топла пара и отмина напред. Нямаше време за губене. Очите му едва разграничаваха отделните вагони. Метна се на някакъв буфер и с още малко усилия се намери върху открит товарен вагон, пълен с нещо бяло на големи правоъгълни форми.

Бял камък за строежи.

Седна малко, за да се опомни. Беше се уплашил много при качването. Ужасно се боеше да не попадне между релсите. Сега му се виждаше чудно как наистина не е попаднал. Реши, че върху камъка ще му бъде тежко да изкара нощта, и тръгна напред. Очите му виждаха по-добре. Прехвърли се на предния вагон, но той беше закрит и затворен, Припълзя по покрива и отиде още по-нататък. И този затворен. А в предния мъждееше фенерът на спирача.

Върна се назад. Следните три вагона пак бяха пълни с камък. Омръзна му да се прехвърля от вагон на вагон и спря в същия, където най-напред се качи.

Палтото му беше само вода. Той го съблече и си направи нещо като покрив в процепа между два камъка. Свря се, но мястото бе тясно и неудобно. Опита се да помести камъните. Не му стигаха силите. Изтощен се сви и се опита да задреме.

Влакът премина с трясък две осветени големи гари и продължи в тъмнината.

Не можеше да се спи. Помисли си колко глупаво е всичко, което вършеше.

— Вярно! — прекъсна го Иван. — Можеше да вземеш от някого пари на заем, после щяхме да му ги пратим. Можеше да ми телеграфираш аз да ти пратя! Тогава щеше да направиш същото пътешествие приятно и удобно като всички хора!

— Нямаше да бъде същото! — отвръща момъкът. — В никакъв случай! Затова ти го разправям! Представи си палтото между двата камъка, мене, прегънат на четири, хванал лактите си, а във врата ми се отцеждат капки. По едно време влакът намали скоростта. Катерехме се нависоко. Тогава, може да ти се види лъжа, задрямах…

Дрямката му, изглежда, бе започнала от момента, когато съвсем случайно си спомни за биолога Илиев. В един искрен разговор на четири очи учителят му бе казал:

— Ти не си лошо момче, а защо се представяш за лош!

— Ами! Такъв съм си! — бе отвърнал ученикът.

— Ти не си такъв! — настоя учителят. — Този не е твоят живот!

Сашо нищо не бе разбрал.

— Но можеш да станеш такъв! — бе добавил учителят.

Беше симпатичен човек.

— А кой живот е мой? — питаше се момъкът, сгушен между каменните блокове във вагона.

И в тоя момент светът му се виждаше огромна черна бездна, в която произволно и безцелно се носеха той и проклетият влак. Някъде из мрака на тая бездна стоеше Куклата с непоносимия си израз, баща му… приятелите му… черното шперплатово бюро в банката, което го чакаше…

И също там някъде беше и му се хилеше малката Мария от класа:

— Ти си един красив глупак и нищо повече!

И похотливите женски погледи… и снизходителните усмивки… и вечното му оправдание… „Чене нямам!“

И тревогите на майка му… и…

Събуди се от трясъка на гарата. Едва тогава видя, че краката му са побелели.

В планината валеше сняг. Той се вдигна и отърси снега. Белотата на простора някак го обнадежди. Ала беше мокър и от студения въздушен поток, предизвикан от движението на влака, силно го втресе. Обзе го страшна, болезнена треска, цялото му мокро тяло се разтърсваше, зъбите му тракаха и като че някой друсаше с все сила главата му. Тая треска го замая и той рухна между камъните.

Падането като че пробуди съпротивата в него. Някъде отвътре се надигна гняв срещу природата, срещу тялото, срещу влака, срещу всичко.

Той се изправи, размърда вкочанените си крайници и започна… гимнастика.

— Раз! Два! Раз! Два! По-бързо! По-бързо! Още по-бързо! Още по-бързо! — ревеше на глас. И изведнъж: — Пей, какво мълчиш!

Започна с маршова песен, която беше научил в казармата. После с друга, трета.

Ревеше с цяло гърло и махаше с ръце като луд. Беше го обзело същото онова чувство, както когато носеше тежката селянка и краката му се огъваха.

— Ще издържа! — викаше той и някак обнадежден мислеше: „Ако издържа, значи всичко ще се оправи!“

Влакът изсвири и неочаквано шумът на локомотива заглъхна някъде, чу се друг, по-особен звук… Тунел.

Той се просна върху камъните. Катранен мрак и задушаващ мирис на пушек. И мъчителна горещина.

— Тогава се досетих, че по тая линия има много дълги тунели!

— Уплаши ли се? — Иван се е надигнал от леглото.

— Уплаших се! — признава Сашо. — Кой няма да се уплаши, като си помисли за ония седем километра! А вагонът е по средата, дори към опашката… целият дим у мене… Спомних си за един железничар, който ми разказваше какъв ад било нагоре в презбалканските тунели… Трябваше или да скоча след първия тунел, или да продължа… И когато вече бях решил да скоча, дойде ми на ум… не е ли всичко това една проверка… годен ли съм аз, или не съм годен!

Иван отново се усмихва. Не, не бива да го прекъсва.

Пак между камъните. Сега той се досети, че мокрото палто всъщност би му помогнало. Ще диша през него. Така въздухът ще се прецежда от саждите. Докато се нагласи, следващият тунел загърмя над главата му. Отначало — нищо особено. Дори му беше приятно, че е под покрив. От време на време някъде встрани блясваше и изчезваше в тъмнината лампа. Тунелът бе осветен. На тая светлина той виждаше колко гъст е димът и все по-плътно прилепваше мократа дреха до лицето си.

— Още малко! Още малко! — казваше си той.

Все по-непоносим ставаше мирисът на пушека, все по-трудно поемаше въздух. Миришеше на въглероден окис, на оня синкав, отвратителен газ, заради който едва не получи двойка по химия. Започна да му призлява.

Мисълта за „проверката“ не излизаше от ума му. Не беше ли целият живот на човека една проверка? Проверка какво се е родило върху земята, колко пари струва то, годно ли е, здраво ли е, или ще пукне при първия натиск?

Момъкът стискаше зъби и чакаше края на тунела. Този беше най-големият. Но дори да имаше и по-големи, той беше готов да ги издържи.

— Ако в този момент трябваше да направя нещо рядко, един път, дето се казва, дори да науча твоята математика наизуст, бях готов! Злоба имаше в мене, брате! Мислех си, че ако поискам, и главата на локомотива ще извия като глава кромид лук!

— Само в тоя момент! — забеляза Иван.

— Това за мене беше много важно! Никога не съм си въобразявал даже, че съм способен на такъв момент! Разбираш ли?

— Разбирам! — Иван мисли за своите Лакатнишки скали. Не е ли това същото. Пробуждането на човека от съня на инерцията?

— Не ми беше лесно! — казва Сашо. — Имаше още няколко тунела. И единият от тях съвсем ме задуши…

Най-мъчителен беше този хлад в стомаха. Странен хлад, сякаш чужда ръка се бе свряла там и всеки момент можеше да размърда пръсти. И не по-малко неприятно чувство идеше от гърлото, от блудкавия въглищен прах, който не можеше да изплюе. После — болката в слепоочията. Струваше му се, че не е човек, а нещо размазано и не съвсем унищожено.

Дълго време след последния тунел той не можеше да се съвземе… свести го ранният утринен студ.

Едва тогава при него дойде спирачът. Забелязал нелегалния пътник на предишната гара. Момъкът го погледна твърдо, решен, ако е необходимо, да хвърли спирача долу.

Оня се смееше.

— Майко мила, за петдесет лева на каква маймуна си заприличал!

— Не е за петдесет лева! — каза му Сашо. — И за петстотин лева никой не би пътувал тук!

Спирачът се позамисли. Беше възрастен човек.

— То малко остана — каза той, — но ела при мене! Забранено е, но хайде… дано никой не ни види…

Момъкът го последва. Влезе в малката, тясна кабинка и се сви на скамейката.

Спирачът го зави с тежка кожена шуба.

— Забранено е… — пак каза той. — Ако някой те види, ще кажеш, че работиш в поддържането… — подаде му цигара.

Каква цигара! Струваше колкото всички цигари, които бе изпушил дотогава.

— За София ли си? — попита спирачът.

— Да.

— Имаш късмет! Ние отиваме право там! — спирачът се наведе и му подаде шише с вода.

— Измий си сурата! Приличаш на арапин!

Момъкът се наведе навън и с едната си шепа плисна вода върху лицето си. Потече мътилка.

— Още! Още! — викаше зад него спирачът: Водата се свърши. Момъкът се избърса криво-ляво и седна на скамейката до новия си познайник.

Беше вече съвсем светло. Ясно се виждаше околността. Но какво видя беглецът.

Стръмни планини, покрити със сняг — смразяваща безвъзвратност.

Мъглива снежна равнина — къс мръсна, набръчкана хартия, на която нищо не може да се прочете.

Плоско равно небе — саван на мъртвец, животинска покорност и преклонение.

И влака — галоп на уродливи секунди, които гърмят по релсите — та-ка-та-ка… та-ка-та-ка…

Спирачът мълчаливо го гледаше. Едва доловима усмивка.

„Зная какво ти е на душата, много добре зная, с всички е било така.“

Момъкът също се усмихна. Не знаеше какво да говори. Почувствува, че гърлото му се отпуща. Беше в кабинката при един човек. Не беше навън…

— Опитай да поспиш! — каза спирачът. — Като стигнем, аз ще те събудя! — и отново го заметна с шубата.

Той вдигна високата й яка, за да скрие сълзите си… човек не плаче само от болка или от радост…

— Завий се, ще настинеш! — казва Иван. — Не искаш ли цигара?

— Дай! Хвърли и кибрита!

— Много са твърди! — казва Иван. — Правят ги като моливи!

— Колко е часът?

— Не знам! Няма значение…

Огънчето в ъгъла до прозореца светва два пъти.

— Беше човек, как да ти кажа… от двадесет и три години работи като спирач. Питах го как е могъл да изкара кажи-речи цял живот все в такава дупка!…

— Късмет! — каза спирачът. — Нали трябва нещо да се върши на света!

— Не си ли опитал друго, по-добро? — мислех си за моето място в банката и прибавих: — Например да броиш пари…

Той се засмя.

— Не съм аз за броене на пари. Тук си ми е добре… Какво ми е? Има и яд, има и радост, къде ги няма? Свикнеш! Като си се родил, ще живееш. Ако не е трябвало да живееш, нямаше да се родиш!

Момъкът го загледа учуден.

Само в неговата глава ли имаше бъркотия?

„Не искам да работя в банката!“ — казва си той.

Помисли си дали би могъл да стане спирач. Много тясна беше тази кабинка, а той беше човек на простора… Защо ли не стана авиатор, можеше да се постарае да подготви тази работа отдалече… Но пък и там искаха дисциплиниран човек, нещо като Младен… А неговата дисциплина, нали само за това го наказваха… Работата трябваше да бъде такава, че никой да не го притеснява и задължава. Где такава работа?

— Пристигаме! — каза спирачът. — Още малко и край!

Сашо се пробуди. Беше задрямал. Сега никак не му се напущаше кабинката. При този сняг…

— Защо не станеш строителен работник! — каза спирачът. — Аз си мисля одеве, як си, а пък в тоя студ сигурно търсят работници… печалбарите от лятос са се разбягали. Ще хванеш и добри надници. Може и майстор да станеш… Хубава работа е. Правиш и гледаш какво излиза. Ако бях по-млад, щях да стана мазач или зидар…

Сашо си представи как би изглеждал във варосани вехти дрехи. Какво ли би казал Иван?

Влакът мина покрай някакъв завод. Зад стъклата пръскаше ослепителна електроженна светлина.

— От това болят очи! — рече пазачът. — Но сигурно добре им плащат. Можеш и в завод да опиташ!

— Чичо — каза Сашо, — работа ще намеря! Но от друго ме е страх… — искаше да каже за всичко, което се бе случило тази нощ с него, за последните дни, за онова, което диреше… усъмни се дали спирачът ще го разбере.

— Страхът си е страх! — умислен каза другият. — А животът си е живот! Страхът е толкова — той посочи малкия си пръст, — а животът ей това… — вдигна ръка и посочи навън.

Около тях се виждаха заледени улици, близо до линията къщите бяха малки, но по-нататък се извисяваха високи здания.

— Ще се смъкнеш от тая врата! Ще рипнеш, преди още влакът да е спрял!

— Добре.

Спирачът бръкна в джобовете си.

— Вземи! — каза той и му подаде петлевова банкнота. — Сигурно нямаш ни стотинка!

— Чичо… чичо… — рече той разтреперан.

— Слизай! — спирачът открехна вратата.

Момъкът скочи…

— Ванка — казва той, — никой човек не съм обичал така, както тоя спирач… ни ме знаеше, ни ме познаваше, ни ме разпитва, ни някакви връзки завързахме… Срещнахме се и се разделихме… и толкова. Какъв беше, що беше… не знам. Човек!

И тръгнах из града да те търся, и си мислех:

— Гледай, Сашо, що е свят, а ти се офлянкваш и място не можеш да си намериш! Гледай що е място! Дай още една цигара!

— Нали са при тебе!

— Забравих… ще ти опуша малко стаята…

— Нищо…

— Какво мислиш за тоя спирач?

— Човек като човек! Какво има за мислене! — Иван кашля. — Стаята съвсем изстина!

— Човек! — повтаря Сашо.

— Хайде да спим! — казва Иван. — Утре ще приказваме.

— Не ми се спи! И утре вечер няма да спя! Ти мислиш, че ме е хванало някакво настроение и че утре всичко ще се изпари и пак ще бъде, както е било. Не, професоре, не разбираш ли, че аз не мога да я карам повече така! Не разбираш! И изобщо ти не си същият! Едно време с тебе можеше да се приказва другояче, а сега… кой те знае дали си разбрал нещо от това, което ти разправих. Па ако щеш ми вярвай. Ако не, ще мина някак и без тебе. Утре ще ида на някоя постройка, ще питам…

Сашо всмуква дълбоко тютюневия дим и продължава:

… Ще започне от най-лошата работа… ще бърка вар, после ще носи тухли, ще помага, да понаучи майсторлъка. А и хората ще разберат, че не е мързеливо момче, и ще го вземат другаде. Паспорта си носи. Това стига. Дори няма да притеснява Иван за квартира. Все ще намери къде да нощува. Той е виждал в тия постройки по някоя барака или новопостроена стая, в която работниците живеят, варят си фасул и работят…

— Какво ще кажеш, а? Да започна? — пита той.

Отвръща му равно, спокойно дишане.

— Муле! — казва Сашо. — Навлече цивилните дрехи и стана друг, професорска гарго! А аз идвам да те питам как да живея! Разправям ти най-важното за мене, а ти спиш!

Иде му да се вдигне и да си отиде. Но отвъд прозореца прелитат снежинки и улицата леденее грозна и пуста.

Той се завива презглава и наново се сеща за спирача. Заспива…