Георги Марков
Мъже (27)

27

Нищо по-светло от утрото, когато отново се присъединяваш към света…

Нищо по-радостно от деня, когато господствуваш над времето…

Нищо по-ласкаво от вечерта, когато уморен си спомняш…

И така всеки ден, всеки ден, нека бъде завинаги.

Иван

Снегът трупа, трупа. Зимата дойде, тая отвратителна софийска зима. Но твоето настроение е неизменно. Всичко онова, което става, стои над сезона. И ти си убеден повече от всякога, че правдата ще бъде призната. Не е лошо като самочувствие. Но ти позабрави да работиш. Твоите изследвания си стоят там, където бяха преди историята с Ружицки. Не си ли се отпуснал? Не те ли мързи малко? Нищо няма да ти избяга! А времето? А ракията? Откъде се взеха тия пиянски способности? Можеш и да не пиеш, ти нямаш нужда от алкохол! Я да видим как ще стане тая работа? Шишето през прозореца! Чудесно!

— Чудесно! — Иван грабва шепа сняг от перваза на прозореца и трие ръцете си. После изведнъж съблича пижамата и разтрива гърдите. Също както някога в казармата.

Настръхналото тяло се налива с кръв, съживява се и усещането на студа е приятно възбуждащо.

Радостно му е. Отгде да знае за какво. Прави лека снежна топка и чака някой да мине по улицата. Задава се съседското момче Иванчо, тръгнало за училище. Иван хвърля топката в краката на момчето. Ала Иванчо сякаш само това е чакал. Той носи под чантата си готова снежна топка, която профучава над главата на Иван и се разбива в насрещната стена на стаята. Иван бързо събира останките, прави нова топка и пак хвърля по Иванчо. Но момчето е по-сръчно. Бомбардира прозореца е точни попадения — две топки по главата на Иван, който не се пази, и още една в стената. После хуква надолу, като му вика:

— Ако ти стиска, утре пак хвърляй!

Иван бърше лицето си, измива се и развеселен, отива да закусва. Единственото, което е останало като навик от някогашния му живот, е закуската — чаша кафе с филия с масло. Той приготвя кафето на котлона, за малко не го забравя и търси чиста чаша. Това не е лесна работа. Всичките му чаши са мръсни. Но той свикна да степенува мръсотията. Въведе нови понятия — „използваема“ и „неизползваема“. Съдовете си миеше само в неделя. В последните дни с тая работа се занимаваше Сашо.

Едновременно със закуската чете. Голямо удоволствие. През целия ден Иван чете научна литература. Но сутрин и вечер — романи. Той сам си открива авторите. Последният му любимец е Джек Лондон. Не беше го чел от гимназията и сега страшно му допадна. Преди се бе пристрастил към Мопасан и изчете всичко, което можа да намери под ръка. В това отношение беше благодарен на жена си — библиотеката бе непокътната.

Горещо, полугорчиво кафе, снеговете на Аляска, Фрина, мъжествената атмосфера, простата и ясна логика на характерите, силата и благородството им и някои мисли за себе си.

В тия промеждутъци той неочаквано се сеща за тази или онази случка в казармата, за разни лица, думи, състояния, ей така, без всякаква връзка. Никога не може да си представи едно — как е изглеждал в очите на хората. Като че не е бил той, а друг, непознат.

През всичките тия сутрини Иван изживява страшно усещане — че му предстои нещо ново, много интересно, много привлекателно. То го възбужда приятно. Иван се впуща в неясни мечти, в предвкусване на голяма радост. И макар и да не се случва нищо много интересно и много привлекателно, същото усещане си остава и всяка сутрин му действува по същия неизменен начин. И пак му е приятно, радостно. Сякаш чувствителността му не се изчерпваше. Затова винаги беше в добро настроение. Откакто се бе завърнал от казармата, Иван никога не сънуваше. Лягаше, веднага заспиваше, събуждаше се в определения час и веднага се захващаше с мислите, които бе оставил снощи.

Преди имаше някои неща, мисълта за които го ужасяваше и разстройваше. Атомната война, атомната заплаха. Иван си мислеше, че поради тази причина немалко хора го удряха „на живот“, други караха съвсем през просото, трети, макар и несъзнателно, се влияеха от ужасните пророчества за последствията от бъдещата война, принизяваха изискванията си, ограничаваха плановете си и гледаха с недоверие на всичко, което лежеше в бъдещето.

Сега Иван, макар че знае повече неща за атома, е съвсем спокоен. „Дотогава, докато живея, аз съм длъжен да действувам, както изисква моето човешко положение, моето съзнание!“

Така и прави.

Постепенно ярката представа за героите от Аляска избледнява и някак естествено вместо мислите за Фрина напират и пристигат други мисли. Някои нови теоретически изводи във физиката, нови проблеми, интересни загадки…

Кафето остава на дъното на чашата. Романът се прибира. Идат сериозни размишления.

Преди Иван обичаше да работи по някои експерименти.

Сега изведнъж изчезва всякаква охота за експериментална работа. Той намери, че теоретическите му познания са нищожни, че експериментиране без солидна теория е „игра на наука“, че трябва дори не толкова да се чете, колкото да се мисли. Иван винаги е изпитвал чувството на благоговение пред математиката. Нещо свещено, невероятно, хармонично и кристално чисто има в този свят на разновидни числа, точки, линии, пространства. Една изумителна логичност на човешкия гений е изградила най-съвършена мисловна постройка, чиято поетична красота се нарича точност, чиито загадки надминават и най-приказната фантазия, чието реално богатство превишава всички философии и теории. Един свят, който допуща при себе си само способните да го разберат.

Като започна наново да изучава математика, Иван с неудоволствие откри, че придобитите в университета знания са били всъщност блед увод към истинската наука. Трябваше да се поработи здравата. Понякога той си мислеше, че бъдещите хора непременно ще усвоят своеобразното математическо мислене като сигурна основа за своя научен прогрес.

Случваше се да загуби цели дни в решаване на трудно уравнение, но когато получаваше резултата, той беше неимоверно щастлив.

„Математиката е всичко — мислеше си той. — Тя утвърждава или събаря природни закони, тя издига или развенчава теории, тя тласка въображението към нови хипотези, тя е критерият за всяка природна истина!“ С такава преценка той се залови за работа. Върху бележника се редят числа, безкрайно малките величини донасят точните детайли за времето и пространството, които интегралите събират в определени резултати…

Тишина, спокойствие, което няма нищо общо с тягостната институтска атмосфера.

Пак в последно време той е голяма радост откри новата си способност да се съсредоточава напълно върху онова, което го занимава. Потокът от мисли се насочваше, без да се разсейва върху тясно поле. По-рано много неща му пречеха, припълзяваха чужди мисли, не го напущаха лесно чувствата.

А сега, макар и обстановката около него да е напрегната, макар и да се чувствуват пристъпите на приближаващата буря… той най-съсредоточено изучава математическите основи на теорията на Нернст за напрежението на водорода…

Ще работи около три часа, после ще иде в института, събранието е в сряда и там ще се реши всичко! Глупости! Нищо няма да се реши, защото решението си съществува! То сега е ясно като бял ден! На събранието трябва само да се изяви! Никой не е в състояние да спре истината! Може да минат години, може да минат векове, но истината излиза на бял свят и толкова по-категорична!

После ще идат със Сашо на кино. Сашо е неузнаваем. Той работи на строежа в Кремиковци. В студа и снега Сашо прави изкопи и изглежда, че работи добре, защото взема по-голяма заплата от Иван. Сашо е много сериозен. Вечер не излиза, лежи в къщи и чете. Иван си мисли, че това е от носталгията. И водят разговори до полунощ. Сашо няма понятие от политика, икономика и обществен живот. И затова сега му досажда с безброй въпроси… Но днес ще идат на кино. Филмът е любовен и Иван иска да види как ще го приеме приятелят му…

Звънец! Остро, продължително! В София така звънят само раздавачите на телеграми.

Иван разпечатва бланката.

„Пристигам девет и половина вторник. Марта.“

Марта в София. Откакто се разделиха на: гарата, не я е виждал, нито пък тя му е писала. Веднъж си помисли, че сигурно го е забравила, както най-често става. В писмата на Младен и капитана нямаше нито дума за нея. Пък и той не попита.

Иван често си спомняше дългите разходки из околностите на града, нейния нестихващ възторг от всичко негово — войнишка служба, минало, бъдеще. Понякога тази екзалтация му се струваше съвсем ненормална и чудата. Но веднъж Марта сама заговори за това. И този разговор Иван помнеше много добре.

* * *

Беше през нощта в болничната стая. Тя продължаваше доброволните си дежурства при него „като единствен близък“. Иван облакътен лежеше, а тя се разхождаше из стаята и разпалено говореше:

— Аз стрелям добре! В училище бях шампион! На републиканското първенство излязох втора! И сега тайничко стрелям! — тя извади от джоба си купчина патрони от карабина. — И испанският върви добре! — продължи тя. — Ако уча така още няколко месеца, ще го знам добре! — Марта изтърси няколко фрази на испански.

— Ти си много последователна! — каза усмихнат Иван. — Но доколкото разбирам, кризата в Карибско море ще се реши и без тебе!

— Не се знае! — възрази сериозно Марта. — Всичко може да стане и аз искам непременно да замина!

— Струва ми се, че ти повече искаш да се махнеш оттук — каза й той. — Така ли е?

— Искам да променя живота си! — каза тя. — Не мога да живея така!

— Как?

— Така, както всички около мене! — тя прибра патроните. — Дойдох при тебе, защото не приличаш на моите познати и приятели. Всички са ужасно страхливи и нечестни! Никой от тях няма и крачка да направи срещу мината! Да не загуби скъпоценния си животец, да не изтърве някой банкет! А там няма да има такива! Там ще се съберат най-добрите, най-силните хора на света! И аз искам да бъда сред тях! Защо не дойдеш и ти? За няколко месеца ще ти мине! Кажи!

— Това е съблазнителна идея! — каза Иван. — Но смяташ ли, че у нас всичко е в ред, та да идем другаде?

— У нас никой няма нужда от мене! — възкликна тя, недоволна от въпроса му. — Аз съм фантазьорка, аз съм луда, че не се омъжвам или не уча, аз съм ексцентрично момиче, което не знае какво иска… Не, тук никой няма нужда от мене! А там все мога да заема нечие място!

— Може би защото тук не си намерила мястото си! — казва Иван.

— Къде! — тя се ядосва. — Докторка? Инженерка? Учителка? Съпруга? Защо ще се лъжа! Моите съученици следват, но малцина от тях обичат науките си! Моите приятелки продължават да се омъжват по системата министърът има предимство пред миньора! Моите близки, които имат положение и пари… пият, ядат и се забавляват… ах, колко хубаво нещо е социализмът! Къде е моето място! Аз не искам да се занимавам с наука, която не обичам. Аз не искам да се омъжа за съпруг, когото не желая, аз не съм се родила, за да пия и ям!… Понякога — казва тя — мечтая за война! Мечтая за революция, която да промени изведнъж и хората! Бих умряла за тая революция!

Той й вярваше. Каза й:

— Ти грешиш, Марта! Революция има, тя става във всяка секунда, навсякъде из нашия живот. И понеже няма топовни гърмежи и открит бой, борбата е много тежка. И за да служиш на тая революция, трябват страшни сили! Много по-леко е да побегнеш!

— Аз не се страхувам! — каза тя. — Искам да живея, както би живял баща ми, така както биха живели всички като него!

— Искаш ли да бъдем съюзници? — попита той.

— И никога за нищо на света да не си изменяме? Ако някой се предаде, другият да го убие! — каза тя с детински възторг. — Нали ще издържим?!

— Надявам се! — каза той засмян.

— Е, войнико! — обърна се тя към него. — Оздравявай по-бързо! Каква война ще падне!

* * *

До пристигането на влака остава половин час, когато той се качва на трамвая. На площада пред гарата взима цветя. Навред е мръсна снежна каша, която колите пръскат. Снегът бързо се топи. Иван съжалява — защо не се задържа? Може би горе, в планината, ще стане хубав сняг! Какво би било да покани Марта на ски. Или пък в събота и неделя да се замъкнат в Рила. За нея това ще бъде голямо удоволствие. Тя сигурно ще се чувствува нещастна, че Хималаите не са в България. Но пък би побесняла, ако я заведе на ресторант или някъде, където могат да отидат всички. Би предпочела да прекара двадесет и четири часа върху скалите на Черни връх на един крак…

Постепенно перонът се изпълва с посрещачи. Настроението е весело.

А ето го и влака! Стремителен като бегач, който пристига на финиша със запазени сили. Пуф! Паф! Облаци пара! Милиционерът не пуща никого, преди влакът да е спрял. И после хората се втурват към четвъртия коловоз.

Марта стои на прозореца на предпоследния вагон и се озърта. Няма ли го? Наистина го няма! Усмивка върху розовите устни. Светлина върху розовите бузи.

Докато той да приближи, тя се подава на изхода, като нахално прережда и блъска другите пътници. Облечена е в черно зимно палто с малка изящна яка. Лицето й изпъква нежно, прелестно. Тя притваря очи и така се спуща към него.

Иван поема куфара й, после и самата нея. Сега тя му се вижда много мъничка. Детска кукла. Златните й коси струят върху раменете й. Той ги подръпва.

— Аз дойдох — казва тя тържествено и сияеща.

— Добре дошла! — Иван я целува.

Марта го улавя и едва не увисва с цялата си тежест върху ръката му.

— Здрава! — смее се тя.

— Здрава!

— А ти как си? — обръща се тя към него и го оглежда. — Ужасно се страхувах, че може и да не дойдеш.

— Ужасно!

— Да — казва тя, — аз още повече те обичам!

Те пречат на движението на хората по перона и трябва да тръгнат.

Вървят. Тя оглежда всичко наоколо, после отведнъж му заговаря:

— Идвам да ти предложа нещо много интересно? Не можеш да се досетиш!

Той и не прави опит да гадае.

— Да дойдеш в нашия град! На завода трябва специалист като тебе! Аз ще ти бъда помощник и ще работим заедно. Ще имаш всички условия.

— Точно сега не мога, Марта — казва той.

— Работиш ли? Сигурно нещо много важно и голямо? Ако искаш, аз мога да остана тук и да ти помагам!

— Да, би могла! — засмива се той. — А как е стрелбата?

— Деветдесет и два от сто! — казва тя. — Омръзна ми да стрелям срещу мишени!

— А испанският?

— Нали в Куба се размина… за какво ми е…

Качват се в трамвая. Стоят на задната платформа, в ъгъла.

— Знаеш ли защо дойдох? — казва тя. — Помислих си, че имаш нужда от мене! Изведнъж ми дойде наум! Нали сме съюзници?

Очите й блясват и нему се струва, че тя е станала най-близкият в живота му човек.

— Една дума не ми писа! — казва тя с необичайна кротост.

— Наистина — съгласява се той, без намерение да се оправдава.

— Прощавам ти, ако наистина си бил много зает — казва тя.

Най-странното в техните отношения беше, че тя никога не го назоваваше по име, сякаш той нямаше име. Причината за това беше, че нито едно от имената му — фамилното, собственото, умалителното и прякорът — не й допадаха.

Бяха обикновени имена.

— Приличаш на застрахователен агент! Какви са тия старомодни дрехи! Пък и с шлифер отгоре! В снега! — сега тя се вглежда в облеклото му.

Иван й обяснява, че никога не е обичал балтоните. Тежат му на раменете и човек наистина се чувствува като в калъф. Така е по-студено, но по-леко.

— Да — казва Марта. — Но не ти отива!

— Разочарована ли си?

— Какъвто и да си, ти да си! — произнася тя съвсем простичко, невероятно за нейния характер.

Някой отхвърля снизходителността му, превръща самочувствието му в пошлост, кара го да се чувствува като тъпанджия сред гора с пойни птички.

Трамваят е стигнал до последната спирка. Слизат.

Минувачите заглеждат Марта. Заглеждат я с интерес, с възхищение. Спомня си хората, които бе срещнал в нейния дом в неделята преди раняването.

— Какво стана с Алекси? — пита той.

— Откъде да знам!

— Той ми се видя мило момче…

— … много добър… — добавя тя с повишен тон — печели хубави пари… има собствена стая с хубави мебели… Ще бъде примерен съпруг… но не на мене!

— А какво прави Младен? — сменя темата той.

Тя се оживява.

— Кариера! И как бързо я прави! Ние не сме го познавали! Няма да се учудя, ако след две години стане директор! В антрактите играе на любов с Виолета, симпатичен е на баща й, на началник цеха, на оня субект, дето ходи на един крак, Мануш, значи умее да се поставя! Сега е началник участък. Надявам се след Нова година да стане по-голям! Расте!

— Младен е способен и заслужава! — казва Иван.

— Никой не може да каже къде е границата между способност и кариеризъм! Хората се увличат! Но мене това не ме интересува! Единственото, което ме засяга, това е развръзката с Виолета! И ако той излезе мръсник, аз ще го убия!

Иван е учуден от спокойната й решителност.

— Все пак — продължава мисълта си тя — вярвам на вашия капитан! Забравих да ти кажа. Нося ти писмо от него! Той вече е при нас! Заместник-директор!

— Ха! Как е напуснал казармата?

— Нищо не е напуснал! Просто по-рано отиваше повече в поделението, по-малко в завода. Сега — обратното!

Новина.

„Може би затова той искаше да остана на работа в завода?“ — Иван е озадачен. Това изменяше представата му за капитана. Мислеше, че той не би могъл да живее вън от казармата.

Влизат у дома му. Той минава пръв, хвърля критично око на обстановката и се връща да поеме палтото й. Тя застава на средата на стаята, оглежда и се провиква!

— Тук е чудесно! Самостоятелно, нали?

— Да, съвсем самостоятелно.

Марта отива към прозорците, гледа навън, връща се е познатата танцуваща стъпка и сяда на дивана, като кръстосва крак върху крак. Иван вижда колената й.

— Така си и представях! — казва тя. — А къде ти е лабораторията? Къде работиш?

— В института!

— Тук нищо ли нямаш? — тя е учудена.

— Не. Тук лентяйствувам, слушам музика, пия кафе, чета романи и играя на шах със Сашо.

Марта е доста разочарована.

— Мислех, че много работиш. Мислех, че си преуморен, съсипан… — тя рови в чантата си. — Писмото от капитана.

Иван разпечатва плика. Познатият почерк. Едър, груб.

„Вече съм на работа в завода. Много ни е необходим физик. Работата е сериозна. Писахме на вашия институт. Ела ти. Ако не можеш, помогни да бъде изпратен свестен човек. Поздрави.“

— Ще дойдеш ли? — пита Марта.

— Не зная… — отговаря той замислен. Сега се сеща, че трябва на всяка цена да види Ружицки преди събранието. Казва: — Марта, ако искаш, остани да отдъхнеш, а аз ще отида из града! Ще се върна за обед.

— Не, ще дойда с тебе!

На улицата тя му казва:

— Реших да следвам!

— Какво? — разсеяно пита той. Мисли си за писмото на капитана. Пък защо и да не отиде?

— Химия! — казва Марта. — В университета!

— Гениална химичка, която открива нова електронна или суперядрена реакция, която като мадам Кюри сама мъкне чувалите с пехбленда и дели и нощите с науката… която получава световни награди, изумителна слава, държи пламенни речи по конгреси, облича се в докторски мантии и е горда, че не е като другите жени… Слушай, Марта — той се обръща към нея, — боя се, че това е малко за тебе!

Тя, засегната, мълчи. Бе очаквала, че той ще я поздрави с намерението й, бе очаквала, че ще й помогне, ще я подготви за конкурса, ще я подкрепи във всичко и тя ще учи, ще учи…

Той се смее.

— Жалко ще бъде да превърнеш такава хубавица в химичка!

Още миг и тя ще побегне. Той чувствува болката й. Дожалява му за нея, но като не знае как да поправи положението, мълчи.

„Защо — казва си той — ще трябва да я поощрявам в нещо, което не е за нея!“

Ружицки успяха да открият късно вечерта. В неугледно таванско помещение той беше построил цяла инсталация с кранове и вани. Вътре не можеше да се минава. Влезлите трябваше да останат до вратата.

Ружицки подава глава между стъкларията и говори:

— За какво ми е институтът. Всичките ми пари хвръкнаха, но това тази нощ ще забръмчи!

— Чудесно! — казва Иван. — Може би ще имаш резултат?

— Имам или нямам — за мене си е! — реве Ружицки. — За титли и степени не работя и пет пари не давам за никого!

— Ние двамата трябва да отидем на събранието! — казва му Иван, като поглежда застаналата до него Марта.

— Не желая да седя в една зала с тях! Да вървят по дяволите!

Иван разбира, че трябва да почака, докато Ружицки се успокои. Очевидно пускането на инсталацията го вълнуваше.

— Понякога се питам — чува се гласът на Ружицки отвъд стъкларията — защо стана всичко това? Откъде дойдоха тия хора? Кой им позволи да се появят, да се размножават, да пълзят по държавните бюра? Да мамят и да опошляват! Лъжите си оправдават с положението, глупостите си — с недостъпни съображения, некадърността си — със затруднения на преходния период, и всички щуротии вършат в името на научните интереси! Заменят честните партийни принципи с нравствено жонгльорство и простаци като Митрофанов ми доверяват: „Линията на партията е едно, а действителността е друго!“ Не, драги, аз в института няма да стъпя на колене да ме молят!

— Добре е да пазиш достойнството си, но има и по-важни неща! — казва Иван.

— Няма! — вика Ружицки. — По-важно от това за мене няма — той се показва за миг и пак изчезва.

— Слушай малко — Иван го търси между апаратите, — да ти обясня, понеже явно не искаш да разбереш! Най-напред да проследим положението — ти си отиваш, негодниците остават! Ти продължаваш своята работа, а те продължават мръсотиите си, като избират този път мене или някой друг… Излиза, че на тебе ти е напълно безразлично всичко, което стои вън от твоята собствена работа. Че в института може да стават, както са и ставали, хиляди безобразия и ти не би мръднал пръста си, ако по една случайност не те закачеха. Това не е честно!

— Тия дефиниции ги разправяй на другарката! — Ружицки най-после излиза пред тях.

— Защо на мене! — казва Марта. — Вие трябва да отидете. Какъв човек сте! Те се борят за вас, а вие нехаете! Я си погледнете физиономията!

Ружицки навежда глава и въздъхва:

— Нямам с какво да отида — посочва апаратурата.

— Не е нужно да правиш научни съобщения — казва Иван.

— За мене е нужно! — отвръща Ружицки. — Или ще им извия врата, или ще се обеся!

— Надяваш ли се да имаш резултат?

— След един час пускам инсталацията… ако утре следобед получа това, което чакам, ще дойда на събранието… Ако ли не, няма да дойда!

— Все пак ти би могъл теоретически да анализираш историята с потенциалния минимум…

— Никакво все пак! Аз трябва да им покажа устойчивостта на техния потенциален минимум!

— Нали ще дойдете? — пред него застава Марта и му се усмихва.

Той втренчва поглед и казва:

— Лека нощ!

Двамата тръгват из улиците. Студена нощ в София.

— Така се радвам за тебе! — казва Марта. — Славен бой ще падне! Предчувствувам как тая тайфа ще се сгромоляса.

— А може би ние ще се сгромолясаме — казва той.

— Никога няма да стане това — казва Марта, — защото ти си за истината и си много по-силен! Но това е чудесно! — екзалтира се тя. — Да се изправиш сам срещу тия, които в момента имат силата, положението и могат да те смажат! Но твоята сила е голяма! Как ти завиждам! Това е също Куба!

— Може би малко по-трудно — казва Иван. — Защото не знаеш кои са наши, кои са чужди.

— Аз ще дойда на събранието! — казва тя.

— Но няма да вдигаш шум!

— Ще седя кротко, мирно и ще те гледам — обещава тя. — Ах, дано този Ружицки направи нещо.

Приближават към дома на Иван.

— Сашо се е прибрал — казва Иван. — Колко е примерен само! Не мога да повярвам!

Марта спи в стаята, а те двамата със Сашо в хола. Сашо беше посрещнал Марта враждебно. Може би защото тя му отнемаше Иван.

* * *

Сашо се е облакътил на своето легло. Иван дочита последната страница на вестника.

— Професоре, изглежда, че другата седмица ще се разделим — казва тихо Сашо. — София не е град за мене… тясно ми е!

Иван вдига учуден глава.

— Какво мислиш да правиш?

— Имам писмо от Данчето… развела се е с оня…

— Ще се ожениш ли за нея?

— Е, и ти! Какво ще мисля сега за това. Както дойде, така ще бъде!

— Дотегна ли ти при мене?

— Как ще ми дотегне! Никога не мога да ти се отплатя. Намери ми добра работа, пари взимам… стъпих на краката си, дето се казва… истински приятел си… Но ако ти искаш да остана, няма да мръдна оттук! Искаш ли да остана?

Иван се е замислил и не отговаря.

— Тия дни — казва Сашо — не си на кеф. Какво има? Защо не ми кажеш! Аз ти казах всичко… е вярно, не ги разбирам твоите работи, но все нещо ще чатна… Оная гъска оттатък да не е по-умна от мене.

— Саше — казва Иван, — помниш ли миномета?

— Само това не мога да забравя…

— Помниш ли камъка, който лежеше вдясно от окопа.

— Да… нали най-напред се скрих зад него! — казва Сашо.

— Хубав камък беше! Докато стигна до него, умрях от страх… но щом го пипнах, всичко ми мина…

— Така си се навил… — казва Сашо.

— Такъв сигурен, як камък… и земетресение не може да го помръдне!

— Ванка — казва след кратко мълчание Сашо. — Отдавна исках да те питам… защо направи това?

— Защо! — Иван се усмихна. — Искаше ми се да разбера мога ли?

— Ти знаеш ли — продължава Сашо, — дотогава те мислех за един, а ти излезе съвсем друг… Искаш да остана при тебе?

— Остани! — казва Иван. — Остани и тия няколко дни, пък после ще видим кой накъде!