Георги Марков
Мъже

1

Секундите, момчета! Това е вашият патронташ за цял живот! Нямате право да го пилеете за глупости! Не ще простим на тоя, който превърне живота си в преживелище!

Капитанът

От тяхната пейка, поставена на върха на алпинеума, се вижда почти цялата котловина. Тя прилича на гигантска бразда, в дъното на която се е проснал градът.

— Хубав град! — казва след дълго мълчание Младен и размишлява: „Трябва на всяка цена да остана тук, да започна оттук! Никъде няма да имам по-добри възможности! Град тъкмо за мене! Нито е много голям, нито е много малък!“

Другият се усмихва злъчно.

„Ей ти, град! — би извикал той. — Не си град, а дупка!“

Мълчи. Все едно, че не е тук. Някъде, откъдето всичко изглежда еднакво смислено и еднакво безсмислено. Омръзнало му е да разсъждава (всички са прави), да взима решения и в следващата минута да се отказва от тях. Предпочита да стои така и да гледа простора.

„Просторът ме поема… — просторът ме успокоява, защото сменям мащабите… едно към едно става едно към безкрайност и… собствената ми стойност към нула!… Нима само жените дават стойност на нулите!“ — в гърдите му пръхти зъл смях. Пак се подигра със себе си.

— И градината ми харесва! — продължава Младен, увлечен в своите планове. — Където съм ходил, няма такива градини!

Градина ли! Каква градина е това! Прилича на учебна оранжерия! Тия сиви изроди с латински имена по табелите цветя ли са? Ами тия шугави декоративни храсти дървета ли са? Ами този никому ненужен, натруфен и грозен алпинеум!

Иван се оглежда с раздразнение.

Защо са тия ботанически мостри? Защо са тия етикети? Погребали живата хубост на местността, за да я имитират с градинарски украшения! Така е, когато хората не знаят какво да правят!

А той знае ли какво да прави? Писмото не бе изненада. Дори в минути на най-големи надежди му се струваше, че един ден то непременно ще пристигне. Разумът му бе решил, че това е неизбежно поради напълно ясни причини. Но макар и подготвен, сега той се свива от болка, че внезапно е загубил нещо много скъпо.

Красива жена? Има и по-красиви! Добра съпруга? Не беше толкова добра! Незаменима, всеотдайна обич? Никога не бе я получавал! Другар? Не!

Срамно му е да признае, че го боли за илюзиите му. Не за това, което е получил, а за другото, което се е надявал да получи. Търси разни оскърбителни причини — измама, безчестие, подлост, — приписва ги на жена си, обвинява я и се гневи. Ала не му става по-леко, защото въпреки ненавистта и омразата си продължава да я обича.

Само от време на време плах, но настойчив гласец се опитва да му каже:

„Така е по-добре! Представлението завърши! Ти вече си свободен, напълно свободен! Свършено е с твоята самоизмама и, както казват хората, по-добре сега, отколкото по-късно. Трябва да се радваш, че възелът се развърза, вече няма загадки, няма безпокойство пред неизвестността, няма страх и отвращение, няма безнравствена комедия за «щастливото семейство». Защо се самоизмъчваш, страдаш? Защо се гневиш на хората, на градината?“

Тая градина натрапливо напомня някогашния му живот, преди да дойде в казармата. И тук всичко е наред — и пясъчни алеи, и колчета с надписи, и шарени пейки — а колко непоносимо грозна и нищожна е тя край чудесните поетични склонове на Балкана. Не беше ли също така грозен и нищожен неговият живот в сравнение с това, което бе искал да бъде, в сравнение с неговите някогашни мечти? Не беше ли отстъпил той от чистото и святото, превръщайки живота си в театър, където четири години се игра една и съща безсмислена пиеса на мнимо щастие и фалшива любов, на която единствен той — актьор и зрител — се опитваше да вярва?

Не бе ли погребал ненавистта си към тоя живот, чийто вдъхновител беше жена му, заради болезнената си обич към нея? Не съжителствуваха ли у него две противоположни, взаимоизключващи се чувства — тихата, вродена мечтателност, идеализъм и стремеж към възвишен живот с притегателната, възбуждаща сила на жена му и с всички ония прозаични, чужди и нищожни последици? И как той не успя да отхвърли нито нея, нито себе си въпреки съзнанието, че така не може да продължава, въпреки отдалечаването си в казармата…

Любов!

Трудно е да се приеме такъв огромен фалит. Днес.

— Както всяка неделна вечер! — казва просто и ясно Младен. — Погледни шосето!

Точно по средата на котловината се белее шосето. Войниците го познават добре, защото води на запад, към казармата. То е право, павирано шосе с безпогрешно нареден шпалир от млади, варосани тополи. По него пълзи човешки мравуняк.

„Както всяка неделна вечер!“

Така е. Важното е да се гледа „от горе“. Тази пейка им е дарила предимството да съзерцават света „от горе“, да го виждат в краката си, да пренебрегват големината му и понякога да се чувствуват всеки по своему равен на света. Този поглед „от горе“ е станал тяхна необходимост. Вече две години те го предпочитат пред всички удоволствия, които може да им предложи войнишкият градски отпуск.

— Време е да се завърнат екскурзиантите! — Младен достатъчно добре е изучил реда на този град.

По шосето се плъзгат леките коли на гражданите, които са използвали почивния ден за разходка. Самодоволни собственици, чиято суетност ще ги накара да минат поне три пъти през градското движение, преди да се приберат.

Младен зорко следи колите: — Москвич! Рено! Пак москвич… Волга… Завижда ли на собствениците? Не. Той просто пресмята реалните възможности да си спечели кола, макар че в джоба си има капитал всичко на всичко лев и седемдесет и пет стотинки. Това не го смущава. Убеден е, че ще има толкова, колкото му трябват. Разбира се, няма да бъде скоро, ала той е достатъчно търпелив. Би могъл да спечели и по-бързо, но трябва ли да разваля плана си заради такава евтина съблазън? Не казваше ли ротният, този особен капитан: „Най-голямата победа е да надвиеш себе си!“ Това страшно много допада на Младен.

След един месец той ще свали войнишката униформа е ефрейторските нашивки, но няма да се върне на село, а ще постъпи във военния завод тук. Всичко е предвидено до най-малка подробност. Две години той е охранявал завода и две години е предвиждал бъдещия си път из него. Сега е царството на тия, които умеят да работят, а къде по-добро място от тоя завод? Ще започне от монтьорското отделение. Там са най-слаби. Ще изучи професията до съвършенство, да няма втори Младен! После ще залегне — денем и нощем ще чете, но не за фасон или за диплома, както правят мнозина, а за истински знания. На двадесет и две години той е убеден, че знанията правят всичко. И ще действува внимателно, обмислено. Да се издигне! Той няма никакви връзки, никакви привилегии, никакви особени заслуги. Един селски младеж с гимназиално образование, който е чел малко повече от другите, който е мислил много повече от другите. Да се издигне! Името Младен ще значи нещо в този малък свят, от него ще зависят важни работи, хора, събития… Докъде ще стигне, той не е предвидил, но заповедта е ясна — колкото може по-високо. Затова трябва труд, страшен див труд. Все едно да пробиеш тунел в Балкана с голи ръце! Ако хората са дали едно, той трябва да даде десет… сто… Тогава този град с всичките си непознати прелести ще бъде негов.

„Един месец — представя си Иван. — Ще напусна града и никога няма да се върна в него! Рано заранта ще сляза на Софийската гара, ще взема единицата и ще отида у дома, където няма да намеря никого. (Колко пъти съм си представял това първо отваряне на вратата, нея, нашата първа истинска прегръдка!…) Сигурно завесите са спуснати, сигурно е прашно и навярно променено… взела е всичките си неща… какво ли стои на мястото на пианото й? В тоя дом винаги е имало много звуци, а сега ще бъде тихо… и на масата нейният ключ… Защо ме е страх? Толкова ли съм остарял, че се боя от промените! Нима съм виновен с нещо? Ще поседя малко, за да отдъхна (и сигурно ще си припомня много неща), ще стопля вода в банята и ще се измия… навярно и телефонът ще иззвъни и аз ще си помисля не е ли тя! Но ще бъде някой глупак, който ще пита за Пренос-превоз… После? Всичко продължава. Ще има дело, ще ни сложат по един печат в паспортите… все едно, че никога не съм я срещал, все едно, че никога не съм я различавал от другите лица… като че тя е мъртва! (Като че желая тя да бъде мъртва!)… Трябва да започна отново!

Би трябвало да си внуша, че съм се родил втори път, би трябвало да преустроя целия си живот, би трябвало да търся някаква истина, някакъв смисъл… както някога, преди да я срещна.“

Поглежда небето. От дете обичаше да гледа небето. Може би защото неговият простор бе най-голям и в бляновете си можеше да лети, колкото си иска… Ала колкото по-възрастен ставаше, толкова по-редки бяха полетите му, толкова по-далечно и недостижимо беше небето. Детските фантазии, младежките мечти отстъпиха мястото си на успокояващата съзерцателност.

„Колко цветове! — възкликва той, сякаш едва сега открива, че и на небето може да има много цветове. — Най-ярък е червеният цвят. Цвят на тревогата, на напрежението, цветът, който е моя същност. Не е ли той цвят на надвисналата опасност? Цвят на зората, цвят на залеза! Най-жизненият, най-яркият! Съживява целия небосклон. Неговата рожба е виолетовият цвят на Балкана. Може би това е цветът на сигурността, на непоклатимостта. У мене няма такъв цвят. А ето на изток сивозеления простор на спокойствието, на примирението, което ще доведе нощта. Може би това най-много ми подхожда! А няма ли цвят на иронията? Сигурно е цветът на жлъчката!“

Погледът му се плъзга по небесната елипса. „Дали тя някога е поглеждала небето? Едва ли! За нея всичко е било само на земята!“

Младен започва да подсвирква. Нервничи.

Този, когото чакат, още го няма. Трябваше да дойде преди четвърт час.

— Пак е забъркал някоя каша! — сърди се Младен. — Не може да живее като хората и това си е! Аз още одеве, след мача, го усетих! Несериозен човек!

— Кой? — опомня се Иван.

— Сашо! — Младен го поглежда учуден. Тоя приятел днес следобед ходи като насън. Нещо се е случило с него. Какво? Ако е необходимо, той сам ще му го каже, няма защо да пита. Би могъл само да прояви малко внимание.

— Болен ли си?

— Нищо ми няма! — отвръща другият. Тежко му е да разкаже каквото и да е.

— Да почакаме още малко! — предлага Младен. — Тъкмо ще видя някои хора — той вече ги е съзрял към другия край на градината.

Както всяка неделна вечер жителите на провинциалния град да се стекли тук, по алеите на градината. Оттатък, в ресторанта, загърмява оркестър. Свирят шлагера на сезона „Марина“. Вреслива певица се опитва да надвика оркестъра и шумната глъчка на посетителите. Както всяка неделна вечер всички маси са заети и свежият балкански въздух разнася мирис на скара.

Младен наблюдава тази картина много сериозно — чужденец етнограф, който е решил на всяка цена да изучи провинциалния град. Оглежда хората, които се тътрят по алеите край тяхната пейка, взира се в лицата, вслушва се в думите им, опитва се да отгатне кои са, какво представляват.

Някаква романтична традиция свързва гражданите с това място. Те идват издокарани в най-новите си дрехи, суетят се, срещат старите си приятели и се запознават с нови. Буйни гимназисти, подстригани „калипсо“, мълчаливи войници — донесли чертите на всички български краища, — офицери, работници от военния завод — това са мъжете. У повечето личи сериозност, съзнание за собствено достойнство, като че премного държат на впечатлението, което правят. Разговарят тихо, съсредоточено. Като истински българи сега, в неделна вечер, те най-много приказват за работата си, обсъждат, решават.

При жените е по-шумно. Може би защото са повече или защото с вродената си непосредственост печелят повече. Това са закачливи, смешливи текстилки, това са големи ученички — тихи и дръзки, това са елегантни момичета от града с тънък, хаплив хумор, майки и съпруги, които цяла седмица са очаквали този ден.

Остър, язвителен смях хвърля мъжете в смут, кара ги да опипват вратовръзките си, да се оглеждат и после да отвръщат с… недоумение.

Навсякъде бягат деца, намерили в градината между хората най-подходящо място за своята гоненица.

В центъра на този неделен панаир стърчи огромна каменна риба, през чиято уста фучи пенест фонтан, почервенял от светлината на залязващото слънце.

Младен забелязва:

— Като ги гледа човек, може да познае по облеклото кои са, къде работят и приблизително какво представляват. Всичко е толкова просто. По-просто устроен свят от нашия едва ли може да се намери! Сложностите са изобретени от хората само за оправдание!… Важното е да не пръскаш силите си! Нали?

— Да! — отвръща Иван, без да знае за какво става дума. За него никога нещата не са били прости.

„Пусто… като че всички плащат седмичен данък на своята делнична пустота, която са оставили вчера, която ще посрещнат утре. Никому не е пусто, а само на тебе!“

Може би трябваше още днес да отговори на писмото! Тя му пише, че го напуща, а той ще отговаря на писмото й? Та какво изобщо може да се напише! Но все пак би трябвало нещо да направи?

Поразява го едно — до тая сутрин той нямаше никакво време. Дните му бяха запълнени, чудеше се как ще успее в многото неща, които бе захванал. Искаше да се завърне от казармата подготвен, с ясни планове, с определени задачи, за да заеме без сътресения старото си място в института. Беше си изписал книги, занимаваше се. Имаше и други работи. А сега изведнъж пред него се ширна цяла пустиня от време. Не иска ли някой време на заем?

Младен продължава да рови с очи тълпата. Внезапно побутва Иван, скача и козирува на висок мъж със зачервено лице и смешно провиснали очила.

— Секретарят на градския съвет! — казва тихо Младен и остава прав, докато секретарят, видимо поласкан, отвръща на поздрава му и отминава.

— Виж само каква жена има! Артистка!

Иван се усмихна снизходително. За ефрейтор Младен най-хубавите жени на света са артистките. Дано не се разочарова!

Младен сяда, но отново трябва да стане. Този път минава директорът на МТС.

— Много познанства си завързал! — забелязва Иван и веднага се хваща в безсмислеността на думите си. Това чувство за пълната безсмисленост на всичко не го напуща.

— Трябват! — отвръща Младен без никакво самодоволство.

— За какво са ти! — без да мисли пита Иван.

— Как! Това са важни хора! Сега съм войник, утре ставам цивилен гражданин! Не съм с висше образование като тебе! Значи трябват връзки!

Иван не отговаря. Какво да му каже. Всеки си има свои истини, свои намерения. Само той, Иван, няма никакви намерения! Виждали ли сте човек без намерения? Той стои „отгоре“, не се бунтува, не протестира, не мечтае, не желае… само съществува. Той прилича на имагинерно число от алгебрата. Веднъж, преди много години, когато за първи път в клас споменаха за имагинерните числа, учителят завърши обяснението си: „Имагинерните числа са такива — хем ги има, хем ги няма!“

Но имагинерните числа не ги боли!

Младен продължава да приказва. Вече е обосновал необходимостта от връзки с важни хора и е разказал как се е запознал с някои от тях. За него това са много съществени неща и той отдавна иска да ги обсъди с Иван.

— Нали знаеш моите намерения?

Какво знае Иван?

Че това гнмназистче с умни очи, с твърд поглед, е мощна пробивна сила на човек от недрата на народа иска да се издигне. Не желае да живее като дребно чиновниче, като общ работник или нещо подобно. Не желае, защото пращи от енергия, защото със силата на характера си е овладял добре тази енергия. Действува с изненадващ замах, почти без грешен ход. Всичко това е написано върху набитото, здраво тяло, върху късия, погълнат от яките плещи врат, върху зачервеното лице и най-вече върху издадената нагоре остра брада. Когато дойде в казармата, той пожела нашивки. Получи ги, можеше да получи още. После поиска да бъде първенец между всички. Стана. След това единствен от цялото поделение получи медал за проявен героизъм през зимните учения.

През тия близо две години ни един войник не се промени така рязко, както Младен. И помен не остана от северняшкия му, малко наивен глас, от грубите обноски, от липсата на възпитание…

Сам той едновременно се възхищава и ужасява от непреклонната последователност на своя съсед по легло. Но това не е евтин кариеризъм. Първо, защото не става за сметка на никого. Второ, защото у Младен поне досега няма нищо нечестно, демагогско. Трето, защото наистина е способен. Той е открит, ясен и съзнава своята сила. Неговият пример са портретите на хората по вестниците, ония, които комунистическата партия изважда от низините и поставя начело.

Не, това не е болезнена амбиция на честолюбец, не е болнава страст на вехт литературен герой, нито грубо сметкаджийство. Това е сила, която може да се съсредоточава, която може да направи както подвизи, така и поразии.

Ротният бе казал:

— Младен е човек с потенциал! А Иван неволно се бе запитал: „А аз какво съм?“ Бе забравил за имагинерните числа.

Вече близо час, откакто седят тук.

— Още една минута и тръгваме! — сърди се отново Младен. — Сашо е магаре! Никога не можеш да разчиташ на него! Хем го предупредих да не се забърква с Данчето! Хич не ги обичам такива!

Не влизаше в сметката му да седи цял час на пейката и да чака, когато всичко се е наредило така добре за него. Отдавна щеше да седи у Марта, ако не бе казал, че ще заведе Сашо. Колко лошо е, че при първото си посещение така безобразно закъснява. Какво му трябваше да се заангажира със Сашо. Виж, с радост би завел Иван. Дори някак представително е да вървиш с него, да разговаряш с него…

— За мене е неудобно да дойда! — Иван поклаща глава. — Казах ти…

„На гости при момичета! Само това му остава! Най-добре е да се прибере в казармата! Или пък да мръдне до някоя кръчма! Глупости! Той по-скоро има нужда да отрезнее, отколкото да се напива. Пък и алкохолът никога не го е привличал.“

— Моля ти се, Ванка! — Младен цял се обръща към него. От черните му очи струи покоряваща молба.

„Този упорит хлапак и на мене се налага.“ — Иван иска да откаже категорично. В джоба му е писмото, в него е написано нещо важно и лошо… а може би тъкмо поради това трябва да отиде? Не! Не бива да върши нищо заради нея! Не бива да се съобразява с нея!

— Ще дойда! — казва той, обзет от желание да се противопостави на чувствата си.

Стават, притягат коланите си, оглеждат се един друг. Младен оправя кепето си. Едва ли ще се намери друг в поделението, който така добре да поставя кепето си.

— Професоре! Хей, професоре!

От храстите зад тях изскача нисък, необикновено плещест войник с червендалесто, почти кръгло лице, ухилено до ушите.

Той изтичва до Иван, сграбчва ръцете му и с неестествена сърдечност ги раздрусва. Поглежда го и със също такъв, неестествено развълнуван глас казва:

— Цял час та търся! Тук професора, там професора, няма го!… Нал ша пием буза!

Това е Желязко, който, щом дойде в казармата, написа името си — Джилязку Йотуф Джилязкуф. Той е от следващия набор и попадна в отделението на Младен, при Иван. По някакви необясними причини, както най-често става, въпреки огромната разлика в образованието и общественото положение между двамата започна приятелство. Най-непреднамерено приятелство, в което всеки един харесва по нещо у другия. Иван се хвана да оправи правописа и образованието на тоя недодялан син на Котленския балкан и постепенно, без да любопитствува, узна целия му живот. Дори започна да се намесва в него. Желязко имаше спор с братята си за част от къща и подстрекаван от разни роднини, много се гневеше.

Веднъж Иван му каза:

— Ти имаш ли къде да живееш?

— Имам нова, хубава къща!

— А братята ти имат деца, нали?

— Десет!

— Дай я твоята част на децата! Защо ще се ядете като врагове! Ти си здрав, силен, работиш, хубави пари взимаш, какво тогава! И още една можеш да си построиш!

Желязко примига на това неочаквано предложение и си отиде. Върна се след час, удари Иван по рамото и му каза с присъщия си щастлив глас:

— Тъй ша направя, професоре!

Дървар от дете, той беше прекарал годините си само из гората и много рядко бе прекрачвал нейните граници.

— Чист като новороден! — казваше за него Иван. Понякога му се струваше, че завижда на Желязко.

— Извинявай, Желязко, забравих! — отвръща му сега приветливо Иван. — Хайде, нека остане за другата неделя!

— Що бе, професоре! — възкликва с нескрито огорчение войникът. Той се вглежда в него и малко учуден пита: — Ти май нямаш настроение, а?

„Защо трябва да го лъжа. Защо това прекрасно момче трябва да се приучва на фалшиви отговори, на измамни лица?…“

— Истина, Желязко. Тази вечер нямам настроение!

— Друг път, професоре! Хайде, после ще се видим! — той тръгва, но изведнъж спира. — Хей, майката, още малко и ша си идеш, а? Булката те чака, а?

— Не ме чака, Желязко! — казва Иван, обзет от пронизваща болка.

Разбира ли Желязко? Това личи от потъмняващата му усмивка.

„Професоре, професоре, защо на добрите хора трябва да им се случват лоши работи!“

Младен е отишъл настрана и чака. Отде се взе този Желязко! Пак закъснение. Сега пък отсреща се задава друг войник, длъгнест, слаб трънчанин, толкова висок, че целият полк му казва Два без пет. Той е своего рода мислител — обича дългите разговори и празните размишления.

— Есента — каза той на Младен без никакъв поздрав, като че продължава отдавна започнат разговор — е лош сезон. И да не му е криво на човек става му криво. И да ти е най-драго пак ти е криво. Сигурно защото земята е изкривена?

— Крива ти е главата! — тръсва му Младен, улавя за ръка Иван и го повлича надолу.

Два без пет се настанява на тяхната пейка и с ненакърнено чувство за лично достойнство и за сериозността на своите мисли продължава да разсъждава върху изкривяването на света.

— Няма да се бавим много! — предупреждава Иван. — Трябва да разберем какво се е случило със Сашо! Да не дойде, когато отивате при момичета, не мога да повярвам!

— Разбира се! — Младен е готов да обещае всичко само и само Иван да не се разколебае. Той чувствува, че главното не е в това, че ще отиде на гости при момичетата, а в това, че ще бъде при тях с Иван. Дори е доволен, че Сашо не дойде.

По алеите срещат другари от ротата. В средата на цяла компания ротният хитрец и доброволен смешник Мите разказва някаква смехория. Намигат си и отминават.

Попадат в гъста тълпа граждани. Трудно си пробиват път, докато най-после се озовават на края на градината, в глуха алея, едва осветена от далечните светлини на луминесцентните лампи.

Иван спира изненадан. На усамотена пейка седи и пуши… ротният!

— Гледай! — шушне Младен. — Ротният дошъл в градината!

Странният капитан седи на пейка, недалеч от многолюдната безредна тълпа. Суровият капитан е напуснал мрачното си бекярско жилище и е излязъл на разходка. Необщителният, затворен капитан е потърсил шума на хората…

За първи път, откакто го познават, войниците виждат своя капитан при подобни обстоятелства.

„Нашата епоха иска мъже! Оставете интимния свят за жените!“

„Какво удоволствие ви прави да блеете из парка!“

„Секундите, момчета! Това е вашият патронташ за цял живот. Нямате право да го пилеете за глупости! Не ще простим на тоя, който превърне живота си в преживелище!“

Капитанът, който няма четиридесет години, но има четиридесет бръчки по лицето си. Капитанът, който е грозен с гърбавия нос, с тесните, присвити източни очи, с тънките устни, с неестествено острата брада. Капитанът, чийто поглед приковава, от който човек неволно чувствува върху себе си осезаема твърдост. Капитанът, върху чието лице лежи израз на аскетична суровост, на нещо изживяно и властно затворено.

Иван отдава чест. Кому? На командира? И на малката пукнатина в една гранитна философия.

— Дойчинов! — догонва го резкият му глас.

— Заповядайте, другарю капитан!

— Ако се приберете по-рано, обадете ми се, да изиграем един шах!

— Слушам, другарю капитан! Присвитите очи го оглеждат внимателно. Капитанът е все така самоуверен, непоклатим. Няма никаква пукнатина. Излязъл на въздух.

— Пак ли шах? — пита Младен, след като се отдалечават.

— Да.

— Не можах да разбера нашия капитан! Изглежда много способен, сериозен човек, а е само капитан… Можеше да бъде нещо по-голямо!

— Какво по-голямо?

— Да направи положение, да не стои на едно място като чиновник! Да се издигне! Има връзки, уважават го…

Иван иска да оспори това — голямото не е в положението, в чина, в кариерата, а съвсем другаде. Отново съзира безсмислеността на целия разговор и замълчава.

„Защо ме гледаше така капитанът? Разбрал ли е нещо? Или пък за Сашо?“

— Вярвам, че ще ти харесат! — казва Младен.

— Кои са те?

— Марта! Русата, хубавата лаборантка от завода! Другата е Виолета, дъщерята на директора! На директора на завода!

— Ех ти, комбинаторе! За една директорска щерка ли ме разкарваш! Поне хубава ли е?

— Сляпа е!

— Хм! Откъде? От рождение?

— Мисля, че от бомбардировките в София.

Иван се опитва да си представи сляпата девойка. Нейното съществуване му се вижда странно. За секунда си помисля какво ли би станало, ако сега му съобщяха, че жена му е ослепяла! Разтърсва глава — не е ли това желание за възмездие? Не! Нека си живее щастлива каквато и да е!

Младен невъзмутимо приказва:

— Трябва да се запозная с нея! Утре може да свърши някаква работа! — казва той с тон, както би казал „Дай ми една цигара“.

— Ожени се за нея! — изтърсва неочаквано Иван. — Ще имаш предана и вярна съпруга за цял живот, ще имаш любов и признателност, които ни една жена няма да ти даде, ще имаш щастие!

По лицето на Младен играе усмивка: „Защо говориш глупости! Това е невъзможно!“

— Или предпочиташ другата?

— Съвсем не! Ти нямаш представа какво е Марта! Като я видиш отблизо ще разбереш, че между мене и нея нищо не е възможно!

Ето най-после нещо, което е невъзможно за тоя пробивач Младен!

Марта! Навярно някаква ексцентрична провинциална особа, която се е нагълтала с куп цитати, с правила за живота, писани от глупци, която знае интимни подробности за известни хора, която пуши с цигаре и мисли, че революционизира обществения морал…

Над града се е смрачило, хората започват да се прибират. Под неоновата реклама на тотото са се струпали мнозина, които проверяват своите цифри.

Наистина. Както всяка неделна вечер.

„Какъв смисъл има в този постоянен ред на нещата? Не издава ли страха на хората от промени, не говори ли за посредствените желания на обикновения човек? Уютен дом, приличен доход, добра професия, уважение в обществото. И да се разхожда всяка неделна вечер под ръка с жена си, облечена в нови дрехи?…“

Само капитанът гордо стои вън от този ред.

По-рано и Иван копнееше да се освободи от него, да го наруши, броеше дните до края на службата и се радваше, че ще напусне града… стремеше се да прилича на своя капитан!

А в този момент? Странно. Иска да се вкопчи в това постоянство, да потърси опора…

Наистина ли животът му е бил дотолкова лишен от собствен смисъл, че писмото на жена му съвсем го разстрои? Или друго — просто несъзната болезнена страст да се изстрада и най-вече да се повярва на това страдание, когато всъщност няма никакво страдание.

Младен казва:

— Хей! Остана още един месец! Да не повярваш! Да не повярваш! — глухо откликва другият.

2

Да се родиш само за да се почувствуваш нахранен и облечен, само за да продължиш рода си! Малко е! Отвратително малко е!

Марта

Младен върви отпред. Походката му е плавна, но не разпусната, равномерна, но не механична. Стъпва така сигурно и здраво, сякаш нищо на света не би могло да го отмести. Същото казват и спокойните тъмни очи, и самоувереното, полуусмихнато лице — борец, който настъпва срещу познат противник, без да пренебрегва силата му, без да разчита на слабостите му, ала с пълно доверие в себе си.

И по улицата той не си губи времето. Разглежда минувачите, преценява:

„Ето ги тукашните хора! Добродушни еснафи, по-разглезени глупави младежи, дисциплинирани усърдни работници, педантични чиновници и неколцина големеещи се на малките си постове началници. Всеки доволен или недоволен от съдбата си не прави нищо съществено, за да я промени, и дните му са мънички и равни като просени зърна… Не могат да ми съперничат!“

Той ги познава добре и не се ласкае от неоспоримото си превъзходство. Само още веднъж установява, че всичко, което е намислил, е правилно.

„Защо да преживееш така, когато имаш сили да отидеш по-далече!“

Зазяпва се в осветените витрини. Вилици, лъжици, обувки, платове, радиоапарати, магнитофони, прахосмукачки…

Приятно му е да обмисля бъдещите си покупки. Да не е посмял някой да го обвинява в простащина и еснафщина. Когато постигне другото, голямото, хората ще оправдаят и по-осъдителни слабости. Може би ще нарекат простащината вкус, а еснафщината тактичност.

Вилици, лъжици, обувки…

Иван тежко се влачи зад него. Внезапна умора подкосява тялото му. Краката треперят, ръцете тегнат на раменете му, главата тежи.

Няма ли да стигнат най-после? За какъв дявол върви нататък?

Все едно му е дали минават покрай витрини или покрай гробища. Доспива му се. Слушали ли сте на човек да му се спи от ревност? Жена му е предпочела някоя от разплутите муцуни. Не е ли все едно с кого е отишла. Дали с нищожното лигаво музикантче, което се влачеше подире й още когато той беше в града, дали с оня артист, който се опитваше да я смае с гръмовития си глас, с бохемската си разпуснатост, зад която се криеше хилава душица… дали? Няма място за любопитство, а само за отвращение… Пък и всички тия мъже не са причина, а само следствие от главната причина, която разтуряше техния дом…

Няма ли край тоя път?

От време на време замъгленото му съзнание ражда най-чудати въпроси:

„Значи тя вече няма да се храни С мене?“

„Ами като я срещна, трябва ли да я поздравявам?“

Отговори няма.

Вижда пред себе си Младен, дългия булевард с базалтови тротоари и нескопосано осветени витрини — смесица на бакалско скъперничество и провинциална безвкусица. Всичко му е чуждо, неприятно…

Неочаквано се озовава под отворен, светъл прозорец. Надниква, без да иска. Вътре млада жена облича пижамата на три-четиригодишната си дъщеря и я слага да спи. Детето, червенобузесто, с рошава косичка, целува майка си и казва нещо, което Иван не чува…

Измръзнал бедняк пред богата витрина. От тоя прозорец лъхва топлина, а той се разтреперва от студ.

Сантиментално ли е да искаш дом, деца, любов?

Младен е спрял пред цветарски магазин.

— Трябва да вземем нещо!

— Вземай, каквото искаш! — Иван му подава пари.

„Да направи впечатление! — размишлява на глас Младен. — Всички жени са болни ОТ една и съща болест — да бъдат харесвани!“.

Той влиза в магазина.

— Бели гладиоли! — и същевременно забелязва: „КАКВО значение има цветът за една сляпа?“

Продавачката, посрещнала със снизхождение войника (купуват ли войници цветя!), бързо увива два букета бели гладиоли.

Продължават, всеки зает със себе си…

Единият обмисля настъплението си. Другият — своето отстъпление. Те са близки приятели.

Ето я къщата! Най-обикновена градска къща с желязна ограда, градинка, чешма и неизбежната асма. Чичото на Марта бил сиромах, но много красив и се оженил за грозна бакалска щерка, която му донесла тази къща.

— Компромисите между красивото и грозното донасят къщи! Един мой колега е асистент! Направи такъв компромис!

— Защо не! — отвръща Младен. — Някои целия си живот построяват така! Жертвуваш част от хубостта си, за да запазиш другата част. Все едно, че ти е излязла пришка на бузата!

— И това ли ще направиш?

Младен се замисля.

— Ако няма друг изход!

— Никога, та ако ще в следната секунда да пукна! — казва Иван. Отново се е върнала енергичността му. И фигурата му като че се поизправя.

Минават дворчето.

— Да чувствуваш, че си се продал!

— Ние непрестанно се продаваме… — подхвърля Младен, — един за повече пари, друг за по-малко. — Натиска звънеца. — Въпросът е да получиш голямата цена!

Иван го поглежда.

Отвътре се чува звън на китари. Гласове пеят провлечена песен, която би трябвало да имитира хавайска мелодия. Излиза нещо като мяука не.

— Мислех, че ще бъдем само двамата! — опитва се да се откопчи за последен път Иван, раздразнен от музиката.

— Ако не ни харесва, хич няма да стоим! — успокоява го Младен. „Може би вътре има интересни и важни хора! Не бива да се пропуска. Пък и ако компанията Е разгащена, двама стегнати войници ще направят отлично впечатление!“

Вратата безшумно се отваря. Миризма на дом, на кухня.

Иван съзира в полумрака тъмнозелени, искрящи очи, които сякаш гледат, без виждат. Очи, които хвърлят лунен блясък върху хубаво, антично лице с пресечени вежди, с чувствени устни, с мънички, едва забележими трапчинки, с изписано нежна линия на бузите. Необикновено изразителни, дълбоки очи. Иван чувствува, че потъва в тях…

После вижда, че зад това лице се таи дръзко предизвикателство и нещо безразсъдно. Всеки момент може да постъпи неочаквано.

Тя познава Младен. Тутакси изразът на лицето й се променя — голямо дете, което иска да играе.

— Това е Марта! — казва Младен. — А това е Иван!

— А това е Младен! — имитира сполучливо тя. — Моля, заповядайте, другари генерали!

Иронична тържественост. Гласът й, приятен и звънлив, прави впечатление на Иван. Някога му бе дошло наум, че нищо по-добре не характеризира хората, както собствения им глас. По гласа можеш да отличиш и характера, и състоянието. И каква огромна разлика между човешките гласове. Просто няма два еднакви човешки гласа.

Едва сега я оглежда.

Облечена е в рокля — тясна, за да подчертае добре формите на тялото, и черна, за да изпъкне по-ярко хубостта на лицето.

Още веднъж среща очите й. Отново го обливат смут и неувереност; кипва срещу себе си.

Марта продължава да играе на дете. Присяга с две ръце към цветята.

— Много мило, благодаря! — тя се усмихва и на единия, и на другия. — Печелите наградата за галантност!

Младен подава само единия букет.

— А другите! — разочаровано малко момиче.

— На Виолета!

— О-хо! — Марта се смее срещу спокойното Младеново лице. — Много добре започваш! На нея никой никога не й е подарявал цветя!

Тя оставя букета в антрето и игриво ги хваща под ръка. Така тримата влизат в хола. Силна, топла ръка. Нищо повече не може да каже Иван.

Вътре е доста шумно. Младен знае за навика на Марта да се огражда с куп поклонници и да ги влачи по улиците, за да дразни старите градски моми. И все пак има нещо необичайно в цялата атмосфера наоколо. Навсякъде стърчат чаши с вино, изобилствуват чинии с мезета, цигари.

— Ти да не правиш годеж? — пита я той.

— Истина! — смее се на ухото му тя. — Ако се намери годеник! Ти няма ли да ме поискаш!

— Не!

— Защо? Не ме ли харесваш?… Ах, да! Моят баща не е директор!

Младен вдига рамене. Все едно му е. Глезотии.

Почти всички гости са от завода. Дори Иван, който не помни физиономии, ги е виждал из района. Добре облечени млади хора, които на пръв поглед си приличат. Може би защото по всички лица от виното или от музиката се е проснала сантиментална носталгия. Всеки въздиша по нещо безвъзвратно изгубено и безценно скъпо. Един от тях запява сълзлива песен за вино и любов с безсмислено наредени думи, с провлечена, украсена с много извивки мелодия. Той има пресипнал глас и за по-голяма изразителност тресе главата си. Останалите МУ пригласят, изпаднали в лениво опиянение.

— Здравей, армийо! — вика червенокос младеж и се спуща към двамата войници. Поднася им чаши, преди да са седнали.

Марта грабва своята и се чука с тях.

— Пожелайте ми нещо, другари генерали! — шепне тя, като оглежда Иван. Не е очарована от неговата външност. Грозен. И все пак би било така хубаво, ако му замае главата.

— Подходящ годеник! — Младен отпива глътка и поставя чашата на масичката.

— А вие? — Тя цяла се извръща и накланя глава към Иван. — Какво ще ми пожелаете вие?

Иван се усмихва.

— Нищо — казва той. — Струва ми се, имате си всичко!

Тя спира върху него учуден поглед. Бе подготвена за някакъв смутен, банален отговор.

— Малко ми е! — в очите й проблясват игриви светлини.

— Едно празно пожелание ще го направи ли повече? — пита добродушно той.

— Защо празно! Направете ми пълно пожелание! Хайде! — тя се вълнува.

— Пазете си илюзиите! — казва той с неочаквана студенина и навежда глава.

Марта го гледа секунда, две. После, съобразила, грабва Младен за ръка и го повежда към другия край на хола.

Там, гърбом към всички, с лице към прозореца седи млада жена в светлосиня рокля.

— Виолета! — вика високо Марта. — Да ти представя един само твой обожател… с цветя!

Жената се обръща. Миловидна малка глава, обременена с големи черни очила. Изпод очилата усмивка. Каква усмивка! „Аз зная, че вие идвате не заради мене, а заради някой друг или заради себе си! И все пак хубаво е, че идвате!“

Тя грациозно подава тънката си ръка с дълги пръсти и казва както всички:

— Приятно ми е…

Ръката й попада в голяма, топла лапа, издраскана, загрубяла, с почти безчувствена кожа, ала сигурна, силна. През тялото й минава вълна от тръпки и като че неусетно самата тя се смалява, превръща се на малка птичка, свряна под крилото на могъщ покровител. С нежните върхове на пръстите си попипва дебелите бразди на тая ръка и още по-силно я лъхва замайваща топлота.

Това е нейното запознаване. С една неизвестна длан.

Младен поднася цветята, които тя уверено поема и ги приближава към лицето си. Белите гладиоли, бледото лице и черните очила се свързват в странна картина. Сред нежната прелест на цветята и сладката бледнина на лицето лъщят черни очила.

— Отдавна исках да ви видя отблизо — започва Младен с чудесна сигурност. — Досега съм ви виждал само в колата на вашия баща, когато съм на пост!

Приятен, мек глас, без тъжна интонация, без съжаление. Омръзнало й е да слуша състрадателни и лицемерни гласове. Този е първият човек, който сякаш не знае.

— Защо искахте да ме видите? — пита тя с плахо любопитство, сама учудена на своята дързост.

Младен не се смущава.

— Не зная дали ще ме разберете добре… аз съм обикновен войник и не умея да се изразявам съвсем точно. Пък и това, което искам да ви кажа, е много дълго за късото време, с което разполагаме!

Малката глава се вторачва напред.

Пак ли отвратително състрадание? Пак ли някой, който иска да се любува на собственото си благородство? Или дръзка игра на покварен човек?

Младен сяда до нея. В този момент мисли, че тя го вижда, и лицето му е точно такова, каквото би желал да го види — свенливо, наивно, добро. Обмисля внимателно думите си. Може би сега се решава цялото му бъдеще. Какво трябва да й каже?

Един обикновен войник стои на пост. Наоколо е пусто. Врата, бариера, будка и павирано шосе. Дълги са часовете. С какво да ги запълни? Уволнението е далече, интересните неща — малко. Човек неволно фантазира. Измисля си разни приятни неща, макар и да съзнава, че това е лъжа. Някаква чудна жена с чуден характер или пък някакво страшно изпитание, в което той удържа победа, награждават го, или пък постижение, което смайва всички… и така денем и нощем. Нощем и денем. Но ето! Посред измамната игра на въображението профучава истинска кола и в нея истинско, мило момиче, което е долепило глава до стъклото и се усмихва. Кому? На мене ли? А защо да не бъде на мене? Всичко се променя като с вълшебна пръчка. Фантазията става по-близка, измислиците не са измислици, а възможности… изчезват пустотата, умората и настъпва щастливо очакване… Минават дни, минават месеци… войникът така е свикнал с момичето в колата, което отива да вземе баща си за обед, че… каквото и да си мислите, това е най-хубавият, най-приятният миг от службата му… Сега наближава време да се уволни, да си отиде и той просто иска да види отблизо, да се запознае със своята героиня, която може би и не е подозирала съществуването му. Навярно това, което казва, е малко смешно и наивно, но той чувствува, че тя ще го разбере. И така му е драго, че са се срещнали.

Виолета мълчи. Тя е била героиня на една войнишка легенда. Тя!

Само в гласа му има нещо, което плаши. Много свързани и много ясни са думите му, за да бъдат съвсем искрени. А защо да не са? Не е ли той оня, когото тя отдавна чака? Глупости! Оня никога няма да дойде. Оня това е светлината.

— Значи след месец си заминавате? — казва жално тя. Не се е научила да крие чувствата си.

— Да — лицето му изразява огорчение, — трябва да си вървя, макар че свикнах с…

— … с другарите… С града… — тя поклаща глава в знак, че го разбира.

— … с поста!

Мълчание. Усмивката на устните й затрептява, но не угасва.

— Тогава… защо не останете! — казва тя много тихо, почти примряла от вълнение. Залива я неочаквана червенина и лицето й изпъква С нова прелест. — Нашият град не е лош… има хубава природа, есента е прекрасна… Били ли сте на езерото? Казват, вече има и лодки…

Младен се засмива непринудено.

— Да остана! Нямам нищо против! Но не е така лесно. Има маса трудности. Квартира, работа, сигурно ще трябва и жителство… а никого освен Марта не познавам!

— И освен мене! — забелязва тя.

Ако би могла да види лицето му в този миг! Не, по-добре е така. Той е още съвсем млад и не умее да крие тържеството си. Неговата работа тази вечер е свършена.

— И освен вас!

Отзад избухва смях. Гостите се превиват, някой пада на пода, звънят чаши.

— Защо се смеят?

Нищо особено. Ах, тази Марта! Кога ще й дойде умът в главата! Тя току-що Е заявила, че е кандидатствувала да лети С първия космически кораб. А този С пресипналия глас е отговорил, че трябва да се конструира кораб за голям товар дамско бельо.

— Не се смейте! — вика над всички Марта, сама засмяна. — Говоря ви съвсем сериозно! Днес изпратих писмото! Ако искате, да ви го прочета! Не вярвате ли?

— Прочети! — казва някой. — Ако ще е смях, да е смях!

— Ето! — тя измъква от едно чекмедже лист и го размахва. — Кратко и ясно: „Другари, от сърце и душа ви моля да ме включите в изпитанията за първия полет! Готова съм да понеса всички трудности и опасности и да пожертвувам живота си!“ Пратих го на руски!

— Браво!

— По тоя случай наздраве! — вдига чашата си тоя с пресипналия глас. — Но ако наистина имаш намерение да пожертвуваш живота си, вместо да идеш на космоса, ожени се за мене, Марто!

— Ти сигурно си мислиш, че на луната ще има танцова забава — заяжда се червенокосият.

— Мострена изложба от земни хубавици!

— Нищо не мисля, приятели! Нищичко! — тя притваря очи. — Но не е ли по-хубаво да умреш на небето, в простора, отколкото в някаква земна дупка!

Иван гледа възторженото лице на девойката.

Такава наистина би могла да полети! Жена му никога не би казала тия думи, жена му би се усмихнала с тънко презрение, би приела това или като детинщина, или като идиотщина…

— Защо искате да идете в космоса? — обръща се към нея той. — За да ви пишат по вестниците ли?

Марта има готов отговор. Тя е в настроение да държи цяла реч.

— Искам да видя друг свят! Искам да срещна други хора! Искам да заживея друг живот! — тя буквално декламира. Рязко се навежда напред към компанията. — Представете си, това е все едно да се родиш втори път! Само че голям!

— Или да пукнеш, преди да си пораснал! — вметна друг.

Марта не слуша подмятанията. Цяла се е отдала на любимата си идея.

— Това е най-смисленото нещо, момчета! Разбирате ли ме?

Не я разбират и не искат да я разбират. За тях Марта „откача“. Те никога не биха вършили такива глупости. Хубаво си е на земята! Не е ли чудесно домашното вино? Или мезето? Какво се халосва тази Марта с врели-некипели! Но така е, момичетата, които са за женене, ги избива нанякъде. Или просто оригиналничат. Де, виж какви ги знаем, какви ги можем! Потрябвала му на някого нашата Марта!

Иван ги наблюдава. Всичко това му е интересно. Сравненията навяват нови мисли.

Момъкът най-отляво е счетоводител. Кротък, въздържан младеж С чувство за достойнство (толкова хора с достойнство!). Навярно е от почтено семейство, където бащата е също счетоводител или касиер, където цял живот са го възпитавали да внимава в цифрите. Цифрите, които отразяват обективната, но не и действителната стойност на явленията, цифрите, които изразяват физическите и математическите величини, но не и нравствените. Цифрите, които приличат на колчета за маркиране на пътища… Какво ли е за него Марта? Лаборантка с приемлива цифра на заплатата, с добри цифрови изгледи в щата, със съблазнителна цифра на личното състояние, с подходяща цифра на възрастта…

Ами червенокосият! Той е контрольор в завода. Изпълнява полудиспечерска служба. Той следи, разпределя и контролира… производството. Постепенно е пренесъл службата си и в живота. Сега той разпределя виното, следи за празните чинии, контролира приказките, сам без да знае защо, и гледа на всичко като на поле за разпределение и контрол. А приказките на Марта стоят извън този контрол. Той не би желал да има жена, която да не може да контролира…

Третият — с пресипналия глас. Той чисто и просто е еротоман или мръсник. И още — неизбежен придатък на всички вечери, гуляи, приятелски срещи. Длъжността му в завода е също синекурна и всички го търсят именно, за да вечерят, за да гуляят, за да приказват за жени и заедно да ги задирят. С какъв поглед наблюдава той тялото на Марта. Очите му са присвити зад набъбналите клепачи, лицето му е сбърчено, като че подушва нещо, и под всичко това се хили сладострастникът. Какви ги разправя тази жена! Няма да правят любов на луната, я? Нима сред тия буци варовик ще бъде по-удобно! Ами загубата на тегло? Има си хас! Стой си тука, Марто! Крайно време е да си намериш любовник (готов съм) или да се омъжиш (няма ме!)!

Никой не гледа с такива очи Марта като Алекси. Той е мил, голобрад младеж. Той й вярва във всичко и дори му е драго, че тя е такава необикновена, разпалена. Готов е винаги да й вярва, защото я обича. Това е написано навсякъде по него. И в трепетно протегнатите към китарата ръце, и в захласнатия израз на лицето, и в усмивката, която прелива от щастливо одобрение в искрен възторг. Тя е страшно хубава, нали? И при това умна! Да знаете колко книги е прочела! И не е мързелива! И е смела! Всичко върху нея е толкова прелестно! Ако тя му каже: „Алекси, върви с мене!“, той ще дойде, където и да идат. Ще хвърчи! Марто, не искаш ли още една песен?…

Петият е млад инженер, току-що дошъл от София. Той е смутен. Това момиче може да подлуди всички, но от него трудно би излязло инженерска съпруга. Ех, тия недоволници от живота, тия вечно екзалтирани мечтатели (защо ли са толкова малко!), които търсят, търсят и след като не намерят простор за възторзите си, рухват. Защо ли тая енергия не е отправена към нещо полезно, а към фантастични блянове? Защо Марта не е следвала, защо не е завършила, ами е лаборантка и се занимава с разни там в заводската художествена самодейност? Или може би зад този леконравен изблик на енергия стои нещо съвсем посредствено! И все пак е толкова мила!

А тя стои на средата на хола вдигнала ръце като модел за рисуване и казва:

— Хайде, кой ще ме покани!

Трима се спущат едновременно. Изпреварва Алекси.

Двете китари дрънват носталгично танго. Пресипналият скача и угася лампата. Инженерът запява.

Под бледата светлина на нощната лампа бавно се олюляват два прегърнати силуета.

За Виолета тази картина остава тайна. Нейната картина са звуците.

— Обичате ли музиката? — пита тя мъртвото пространство.

— Много! — отвръща й познатият глас съвсем наблизо до нея.

Тя отново се усмихва. Оня трябва да обича много музиката.

Танцът продължава. Тук се свири, колкото искат танцьорите. Марта като че държи да покаже своето изкуство. Родена танцьорка. Иван никъде не е виждал такова пластично тяло, такъв усет към танца.

Алекси е съвсем замаян. Не може да издържи повече.

— Марта!

Тя се усмихва. Кому?

— Марта, хайде ела с мене! Ела, утре ще подпишем!

Все едно, че не е чула.

— Хайде, Марта! Знаеш ли какво си за мене! Знаеш ли как ще те гледам!

Нищо повече.

— Марта, не ме измъчвай! Ще полудея… хайде кажи да! Нали да, Марта! — той я разтърсва.

Ток минава по нея. Отдръпва се от кавалера си и изтичва към гостите.

— Мили приятели — прокънтява нейният глас, — Алекси иска да се ожени за мене!

Бедният Алекси! Едва не потъва в земята! Пък и някой запалва голямата лампа. Сигурно е почервенял донемайкъде. Ах, тая Марта, тя наистина е луда! Така ли се прави! И как всички го гледат!

— Защо не! Такова момче ти няма да намериш никъде! — защитава го пресипналият глас.

— И аз мисля същото! — продължава тя. Как светят очите й! Тигрица! Не, това няма да свърши добре!

— Но искам да знам някои неща! Искам да ги знаете и вие, защото може и друг да ми предложи! — вика тя.

— Какви неща? Кажи!

Алекси се е овладял. Кажи, Марто. Питай. В моя живот, в моите намерения няма нищо, от което да се срамувам.

— Като дойда тази вечер с тебе, после какво ще правим? — пита Марта.

Ей че забавно момиче. Наистина весела вечер. Можеш да си умреш от смях.

Пресипналият подхвърля цинизми.

Гласът на Алекси трепери. Не го ли унижава?

— Най-напред ще отидем у дома…

— А после?

— После ще вечеряте! — Пресипналият е непоносим.

— Утре заран ще подпишем… понеделнишки…

— След това?

Как може да се задава такъв въпрос? Така може да се пита до края на света.

— Ще направим сватба — търпеливо отговаря Алекси, — ще ремонтираме моята стая, ще стане по-удобна… — Алекси иска да каже, че ще я направи най-хубавата стая в града.

— После?

— Какво после? Ще станем семейство като всички семейства, ще работим заедно, ще печелим…

— И после?

— Прекаляваш, Марто!… Ще си купим хубаво жилище, ако е живот и здраве, ще го обзаведем… ще си имаме много неща… може и кола да си купим — ще се разхождаме из цяла България…

— После? — тя неумолимо го гледа право в очите. Изведнъж снишава глас: — После, Алекси?

— Ще имате деца! — подсказва му някой.

— Деца!

— И после?

Мълчат. Няма смях, само усмивки. После?

— После гробищата! — казва контрольорът. Устните й болезнено потръпват.

— Това ли е всичко, което мога да получа от тебе?

— Може и вила на месечината! — Пресипналият се хили.

Алекси не знае какво да отговори. Какво въобще може да се отговори?

— Много е малко! — казва тя с детско отчаяние. — Не заслужава да се живее! Да се родиш само за да се почувствуваш нахранен и облечен, само за да продължиш рода си! Малко е! — ТЯ почти изплака. — Отвратително малко е!

— Революциите се свършиха — подхвърля контрольорът. — Няма щат за героини!

Инженерът се вдига от мястото си.

— Нима е малко, че ви обича?

Тя рязко се обръща.

— Не ме обича! Това не е любов! Това е там някакво чувство на влечение ли, на предпочитане ли, на предразположение ли… не, това не е любов!

— А какво е любов?

— Какво ли?! — Тя тръсва глава, полуотваря устни и сега изглежда още по-привлекателна.

— Любовта… това е… всеотдайност… безмерна всеотдайност! В училище ни учеха, че това е сърцето на Данко! Това е саможертвата на героите! Това е фанатизмът на фанатиците! Това е… самоотричане!

— … това е дрън-дрън — подсмива се контрольорът.

— Дрън-дрън — избухва тя — е за вас, след като ни получите! След като ви омръзнем! Защото вие заменяте любовта с чувство за собственост! И затова няма да се омъжа за никого от вас! За никого!

Всички, дори тоя с пресипналия глас, се чувствуват неловко. Такава хубава вечер беше, и виното хубаво, и музиката. Само тая Марта не знае да се държи! Що му трябва на Алекси „от мечка ремък“!

За да спаси положението, контрольорът дрънва китарата. Всичко потъва в старата атмосфера.

Марта отпуща ръце и отива към стола, където самотен и замислен седи Иван. Присяда до него.

— Е, войнико! — казва му тя шепнешком. — Хубаво пожелание ми направихте! Никой няма да ми отнеме илюзиите.

— Сама ще ги захвърлите! — казва кротко той.

Тя го поглежда внимателно. Сега не изглежда никак грозен. Напротив, лицето му е много одухотворено, умно.

— Знаете ли какво! — дръзко се смее тя. — Направете нещо голямо! Подвиг! И аз ще се омъжа за вас! Честна дума! — отдръпва се и гордо отминава нататък.

Иван запазва снизхождението за себе си. „Способен ли съм аз на подвиг? По-удобно е да тъжа, да се иронизирам, да страдам с въображението си.“ А до прозореца Виолета казва на Младен:

— Елате другата седмица у дома на гости!

3

Не ща да ме учите! За вас времето е багаж, с който ви товарят всяка сутрин, докато подвиете коленете!

За мене е вино, което не ще седло!

Сашо

Има ли нещо по-богато от здравата младост, красотата и силата, събрани на едно място! Има ли нещо по-приятно от съзнанието, че ги притежаваш и всички с радост или със завист ти признават това? То е предостатъчно, за да се роди най-победоносното самочувствие в света.

При това вече си отбелязал гол във вратата на противника, и то не какъв да е гол, а от „воле“, другарите ти вече са те разцелували, войниците от поделението са викали „ура“ и най-важното — някъде в средата на публиката върху познато лице е светнала усмивка!

„Виждаш ли ме, Данче! Виждаш ли ме колко съм силен, колко съм пъргав и бърз! Кой може да ме стигне! Кой може да ми вземе топката! Гледай, по пет души лъжа! А така мога да играя до довечера! Не до довечера, а до четири и половина! Не съм забравил!“

И навярно дошлите за първи път питат: „Кой е този красавец? Кой е номер седми от войниците? Какъв спринт!“ И навярно всички вкупом отговарят:

— Нашият Сашо! Сашката, бе!

Играе се традиционният месечен футболен мач между спортистите от военния завод и тия от охраняващото поделение. Футболистите на завода са по-обиграни, защото от години работят заедно, свикнали са един с друг. Тия от казармата менят всяка година своя състав, но въпреки това понякога играят добре. Случват се години, когато пристигат да служат и по-опитни футболисти.

Топката отново е в центъра. Недоразумение в отбраната на военните и резултатът е изравнен. Един на един!

Сашо побеснява. Да изравнят, когато той мислеше мача за решен! Отгоре на това са и по-слаби! И както преди малко всеотдайно се радваше на себе си, така всеотдайно сега той се хвърля напред.

Тича при другарите си! „Момчета, бой до последна капка!“

Връх на всичко е подигравателната усмивка на „оня“. По някаква игра на случая ляв защитник на заводския отбор е Марин Лавкаджията. Слаб, чернокос, с неприятно лице, винаги нервно, винаги подозиращо. Съпруг на Данчето. Вместо да гледа топката, той гледа жена си, вместо да следи играта, следи Сашо и онова, което най-много го измъчва, е, че не знае как да постъпи и какво изобщо да направи. Да срита ли Сашо през краката, да изгони ли жена си, да се откаже ли от играта, да се направи ли, че не вижда, защото всичко това са си само подозрения и нищо съществено, и т.н. Капнал е от умора. Лесно ли е да пазиш такъв дявол? Защо не свършва този мач! Защо му трябваше да играе днес! Яд го е, като си помисли, че в същото време би могъл да стои отстрани и да гледа или пък да се излежава преспокойно. Ала ето и за него удоволствие! Изравнителният гол, който центърът отбелязва!

Марин минава под носа на Сашо и му се изхилва, а след това отправя същия смешно горд поглед и към жена си, която продължава да се усмихва.

Сега топката е у Сашо. Той се спуща покрай страничната линия, преминава в хубав стил двама противникови играчи и застава на три метра от Данчето. Срещу него сумти Марин, наежен, решен да смачка противника пред очите на жена си.

Лицето на Данчето С нищо не издава символичния смисъл на предстоящия двубой. Тя само се усмихва. Не е красавица. Обикновена жена, чието лице сякаш прилича на тукашните делници, на спокойната, просмукана дълбоко В атмосферата простота, на кроткото изсивяло есенно небе. А кадифените усмихнати очи напомнят тихата ласка на ясния есенен ден. И чувство за зряла, напираща младост, обещание за нежна, топла нощ. Тия есенни дни подмамват към щедри богатства…

В нейната усмивка има вродена обичливост, тръпнещо очакване на нещо близко, което ще долети с оная поетична волност, с която само тия неща долитат…

Тя не следи играта, нито двубоя на двамата мъже, които наивно си въобразяват, че цялото й внимание е в тях, а гледа на всичко с щастлива разсеяност…

Марин се е разкрачил непредпазливо. Сашо хитро провира топката между краката му. Сред публиката избухва смях.

Марин се извръща гневно към жена си, която не е трепнала. Сашо също я поглежда. Разбира, че тя не е видяла, нито е оценила неговото майсторство, и предизвикателно изчаква Марин да се обърне. После започва да го лъже, възхитен от изобретателността си. Никак не е трудно на здравия като скала Сашо да мотае по игрището тънкокракия Марин, който все повече се озлобява и опитва на няколко пъти да ритне противника в краката. Публиката свири, дюдюка, но съдията, безпристрастен като всички футболни съдии, се прави, че не вижда.

Само Данчето не забелязва нищо.

Сашо излъгва решително Марин, обръща се и тръгва към вратата. Устремът му е непреодолим. Гол!

Отново прегръщане, целувки, овации от публиката. Сега сашо като че не стъпва по тревата, а се възнася. Не знае в коя посока по-напред да се пъчи. За него играта е свършена. Туря ръце на кръста и се обръща към Данчето. Без да държи сметка за съпруга й, който се намира на няколко метра от него, Сашо продължително се взира в младата жена.

Всеки, който види това продълговато, красиво и мъжествено лице, тия сини очи и най-вече техния преднамерен, многозначителен израз, не може да не разбере неговата слабост. Щом срещнат хубава жена, тия очи засияват, устните с тънките мустачки се полуотварят в чистосърдечен възторг и дълбоко възхищение, които ласкаят. После идва най-силното му оръжие — дързостта, която обърква, смайва, пленява. Останалото свършва женското въображение, което превръща изхайлазената физиономия на безгрижния любовник в единствен кумир на любовта.

Данчето трепва. В миг забравя къде се намира. Веждите й се повдигат в нямо учудване, в очите й бликва нова светлина, която отведнъж превръща лицето й в истински красиво. Обзема я дълбоко, замайващо вълнение, сякаш отдавна чаканото е дошло.

Публиката остава вярна на играта и не обръща никакво внимание нито на Сашо, нито на Данчето. Ала Марин вижда всичко. Изтичва към страничната линия и реве:

— Защо си се домъкнала тука! Нямаш ли в къщи работа!

Данчето го поглежда с недоумение. Какво иска този човек? Ах, това е съпругът! Покорно навежда глава и си тръгва. Не се обръща.

Марин тичешком заема мястото си на терена, без да погледне някого.

Сашо е развеселен.

„Ама глупак! — казва си той, поема топката и заиграва. — След два часа ще се разберем!“ — поглежда с предизвикателна усмивка нещастния съпруг.

Съдията дава края на мача. Победителите поздравяват и тичешком се отправят към казармата. Това е последният мач на този отбор. Половината след месец се уволняват.

Сашо излиза от умивалнята чист, свеж. По пътя за помещението го срещат войници.

— Браво, Сашка! Ама шут беше! Ти си златен бе, Саше!

Той е свикнал да го ласкаят и само се усмихва.

На стълбите го застига Младен.

— Ела малко насам!

Сашо се чуди. За какво става дума. Младен му е отдельонен командир.

— Защо правиш щуротии? — пита ефрейтор Младен с възможно най-служебен тон.

Сашо пак не разбира.

— Защо подкачаш жената на Марин? Можеше да стане скандал! Излагаш я публично! Оня побесня!

— Побесня ли? — чистосърдечно се учудва Сашо.

— Оставаше само да се сбиете!

— Искаш да кажеш, оставаше да го набия!

— А после! — Младен въздъхва. — Слушай, не искам да ти чета морал, не ме интересуват твоите истории, но те съветвам — не си пъхай там главата! Имаш къде!

— Ами ако я пъхна! — Сашо го гледа подигравателно. — Какво ли ще стане с отличното ти отделение! Как ще преживееш един месец без похвали и награди!

Младен преглъща, макар че му иде да го цапне през устата.

— Слушай — казва кротко той, — довечера сме на гости у Марта! Ще дойдеш ли?

— У Марта! — Сашо искрено се учудва. — Ще дойда, защо да не дойда. Това е птица и три четвърти!

— Тогава излизаме след малко заедно!

— Сега не мога! Уморен съм! — лъже Сашо. — Ще се видим в града!

Младен подозрително размишлява. А другият пресмята колко ли време ще му отнеме Данчето. Споразумяват се за среща в градината…

Вътре в ротното помещение е тихо, няма никой. Отпускарите са заминали за града, другите ще идат на кино.

В ъгъла до прозореца седи Иван. Облакътил се е и гледа навън.

Като го вижда, Сашо отива към него.

— Беше ли на мача, професоре? — той безцеремонно присяда до него.

Иван се сепва.

— Не бях, Саше… казват, че си вкарал два хубави гола! — той се усмихва извинително.

Сашо махва с ръка.

— Това не е толкова интересно! — той замълчава за миг и внезапно пита: — Знаеш ли я Данчето? От металния цех! Не може да не си я виждал… — той иска да каже „жената на лавкаджията“, но замълчава. Вместо него Иван казва:

— Жената на лавкаджията?

— Да! Беше на игрището… трябваше да я видиш! Професоре, това е жена от горе до долу! Разбираш ли какво значи жена! Едвам миналата седмица я забелязах! Сега имам среща с нея! — той става. — Мисля, че работата е наред!

— А мъжът й? — Иван продължава да гледа през прозореца.

— Какво ме интересува мъжът й! Като не може да си я задържи, аз ли ще му я вардя! Тя е луда по мене!

— А после?

— Какво после! Днес съм тук, утре ме няма! Тя много добре знае това! Нито съм я лъгал, нито ще я лъжа! Виновен ли съм, че не живеят добре! Какво ще ти разправям, тоя мухльо не заслужава такава жена! — Сашо отново присяда до Иван, гледа го кротко, полувиновно, равнодушно и се засмива. — Знам, че не одобряваш, нали?

Иван мълчи.

— Но да беше я видял! Един приятел казва, че жените имали две лица. Едното било „лице за всеки ден“, за пред домашните, за пред мъжа, за пред службата, за пред света. Другото било „лице за празник“. Днеска лицето на Данчето беше такова! Ти виждал ли си лице за празник? Е, защо пък да не празнува? Няма ли право?

— Не знам! — Иван го гледа изпитателно. Сашо прихва.

— Ех, професоре, такъв и ще си умреш!

4

Ела, мила златна светлина! Ела! Не ме оставяй в сянката на този гръб, защото ми е страшно да слушам тракането на часовника Ела, моля те, ела…

Данчето

Най-напред разузнавателен поглед към противника. Не бива да се стегне до стълкновение, тъй като във всички случаи войникът ще си изпати. Сашо оглежда околността на жилищните блокове, в които живее Данчето. На третия прозорец от ляво на дясно виси бяла кърпа. Тя означава: „Ще дойда“. Сашо самодоволно се усмихва. От блоковете не се чува никакъв шум, не минава никой. Това е по-добре, защото все пак някой би могъл да ги види.

Втори поглед за осигуряване на тила. Забранено е отиването на войници в заводската горичка и досега никому не е дошло наум да наруши заповедта. Още повече, пътят за горичката се контролира от местоположенията на двама часови — този при заводския портал и този при складовете. Телената мрежа е нова и много добре опъната. Ха минавай, де! Защо не! Обзема го лекомислената дързост на палаво дете. Отсреща е Данчето, там трябва да иде и той! Всеки по-разумен на негово място би използвал градския си отпуск, за да излезе на шосето, да заобиколи целия завод и да влезе безпрепятствено в горичката, но той не би бил Сашо!

Като се преструва, че търси по земята нещо, което е изгубил, войникът приближава до оградата, и тръгва по нейната дължина. Връща се назад, оглежда се, бърка в джобовете си, макар че наоколо няма никой. Най-после той открива това, което му трябва. На едно място телът е разхлабен и гъвкавото тяло би могло да премине.

— Напред! — въодушевен командува Сашо и се навежда.

— Редник Баров! — прокънтява познат остър глас. Сашо се заковава на мястото си. Капитанът!

Той стои наблизо под дърветата, разбрал намеренията на войника.

— Заповядайте, другарю капитан!

Ротният го гледа изпитателно.

— Какво се мотаеш тука?

Освен хубост Сашо има чуден усет за положението. Не се колебае нито секунда, инак би станало много лошо. Капитанът винаги е ценял искреността.

— Търся начин да се измъкна незабелязано от казармата, другарю капитан!

По смръщеното лице на ротния трепва и угасва усмивка.

— Известно ли ти е, че горичката е забранена за войници!

— Тъй вярно, другарю капитан, но по някакво недоразумение аз тъкмо там имам среща!

Сашо продължава да спекулира с искреността си.

— Пак ли… безнадеждна любов! — капитанът иронично напомня за едно скорошно оправдание на Сашо, че е „безнадеждно влюбен“.

— Съвсем не, другарю капитан! Тази любов е доста надеждна!

С този инак нелош отговор комедията на искреността главоломно пропада.

— Редник Баров! — командува капитанът, разбрал тънката игра на мнима добродетел. — Кръ-гом! Към ротното помещение, ходом марш!

— Слушам, другарю капитан! — на Сашо остава само да марширува, изпълнен с уважение към ротния командир.

За всеки друг срещата с капитана би била солидна причина да се откаже от намеренията си. Но Сашо и не помисля това. Марширувайки, той си представя единствено Данчето, пораздърпана, с разрошени коси… представя си високата й гръд… лицето за празник, усмивката на лъчистите й очи… „Ще дойда, Данче, та ако ще всички капитани от полка да се наредят покрай оградата!“ Хвърля небрежен поглед назад и възвива към ротното помещение. Вместо да продължи, той се прикрива зад ниската продълговата постройка на столовата и излиза отново при оградата, но вече сто метра по-нататък.

Капитанът не се вижда никъде.

Сега Сашо действува като на фронт. Достига тела лежешком, внимателно го отмества, изважда един гвоздей и отваря пролука. Минава леко. Тук дори е по-удобно от предишното място. Оттатък е ливада е ниски ракитови храсти, които го прикриват…

Редник Баров майсторски пълзи и едва когато навлиза в ракитака, щастливо отдъхва. Не е ли това победа! Кой каза, че няма да мине! Нищо вече не го измъчва! Каквото ще да стане! Сега най-важна от всички е Данчето…

Истинско удоволствие е да се повдига на лакти и бързо да изнася тялото напред, да чувствува неизтощимата сила на мускулите си и спокойния, устойчив ритъм на сърцето. Отдалеч човек би видял как един старателен войник се упражнява добросъвестно в пълзене…

Навлиза във висока неокосена трева. Дъхти на нещо чисто и зряло. Как примамва земята… полегни върху мене… успокой се… У мене всичко е така спокойно… у мене всичко е така ясно… дишай моя въздух… поеми от тия миризми… нищо няма да ти избяга… полегни…

Той вижда над главата си върху висока тревичка щурче, което го гледа с огромните си очи, учудено до немай-къде. Сашо присяга да го хване, но щурчето пъргаво отскача напред, войникът развеселен се хвърля подире му. Чакай ти, гадинке! Стой! Щурчето пак отскача и на Сашо все повече се харесва тази нова игра. Как няма да го хване! Едно щурче ли! Я виж ти! Ах, мръснико хитър, почакай, почакай, хоп! Пак избяга!…

И на щурчето играта допада. Такова развлечение след дългата скука на есенния следобед! То скача предварително, дори войникът да не се хвърля!

Накрая Сашо се отказва. Не защото се уморява, нито защото си е помислил, че това е детинщина, която не подхожда на годините му… напротив, би играл до довечера… Но ето! Хвърля се за последен път да хване насекомото, но се подхлъзва и пада по гръб в меката неокосена трева.

Войникът вижда небето. Бистро, синьо есенно небе с омайна чистота на целия простор, със златния слънчев дъжд… и с няколко врабци, които игриво прелитат над главата му.

— Какво небе! — възкликва Сашо, спомнил си небето над техния град. — Това небе е много по-хубаво!

И някакво чудно, волно и щастливо настроение прелива в душата на войника. Обзема го неочаквано безпричинна радост, никакви мисли не го занимават, нищо не го тревожи… Запява.

Фалшив, полумъжки, полумладежки глас. Нищо че не знае думите на песента. Така ли беше? Не, грешка! Карай да върви! Ех, каква песен! Но защо реве толкова силно! Може и да го видят! Нека го видят! Все едно! Може и да го пратят в ареста! Нека го пратят! Пак сбърка… май стана друга песен! Карай, каквото излезе!

— Какво небе! — възкликва отново посред песента и в същия момент някой му отнема небето.

Тънки, малко загрубели, одраскани от ламарината пръсти затварят очите му. Той улавя две меки китки, отмахва ги леко от себе си и вижда изрязано върху синия небесен фон лицето на Данчето.

Какво необичайно сходство между блесналите кадифени очи и небето. А в нашия свят разправят, че синият и кадифеният цвят не са хармонични. Всичко, в което има красота, е хармонично.

— Защо си се развикал, глупчо!

Жените са чудни, когато освен жени са и майки. Сашо се надига и я прегръща.

— Защо беше това хвърляне по тревата! — продължава упорито тя.

Такива укори се приемат с целувки.

— Гоних едно щурче! — казва той. Иска да сподели всичко.

— Едно щурче гонило друго щурче! — казва тя с мило снизхождение и поклаща глава.

— Едно щурче целунало друго щурче! — възхитен от думите си, Сашо се надига.

— Не! — тя слага длан на устните му. — Не… тука!

Той се изправя, а тя остава в краката му. Войникът разкършва рамене, навежда се и я вдига на ръце. Понася я навътре в горичката.

Данчето се отпуща. Струва й се, че е на люлка, на някаква много лека люлка, не чувствува тежестта на тялото си. Гледа хубавото гладко лице, слънчевите очи, разпилените коси…

„Не искам да знам…“ — тя прилепва бузата си до неговата, но не притваря очи…

Нищо не е по-пленително от всеотдайността!

В нашия век — век на съображенията и на резервите — това е едно от изключенията.

* * *

Една жена иска да живее. Тя има дом, има съпруг, има дете. Но това не й стига! Малко е!

Защото е развратна, нали? Нали, другарю редактор? Нали, другарю читател? Нали?

О, не бързайте! Малко ще ви объркам. Тя е първата работничка в цеха! Тридесет пъти ударничка и сега най-добра в професията! Има завършено средно техническо образование, интелигентна е, постоянен читател на библиотеката. Нейната машина е отлично стопанисвана, нейното дете е най-добре гледано, нейният дом е за пример!

Тогава защо?

Ние, които разрушаваме в името на прогреса всичко старо, тук се позоваваме единствено на традицията! Долу любовта! Да живее моралът!

 

— Развратна ли съм? — върху щастливите очи ляга сянка.

Може би той ще й отговори.

Не. Такъв сложен въпрос не е за неговата глава.

— Ти си чудесна! — милва я той.

Тя се изчервява. И сега си помисля друго. Защо търси да се оправдава? Виновна или невинна, това е все едно! То няма нищо общо с любовта. Важното е другото, което стана и което наистина бе чудесно.

— Знаеш ли… това ми е за първи път! — и смутена, и щастлива признава тя. Целува го, но съвсем другояче. Устните й едва докосват лицето му, ала с мигновеното, леко докосване тя предава ново, разтърсващо чувство.

Той прехласнат я гледа. Не е ли най-хубавата жена, която е срещал?

Тя иска да му разкаже нещо много приятно, необикновено приятно. Кое е най-приятното в живота й? Може би за златната светлина! Не го ли донесе златната светлина? Тяхната любов е рожба на златната светлина…

Сънуваше ли тя? Само си представяше. Така беше по-добре. Всяка вечер, щом затвореше очи, колкото и уморена, колкото и бодра да беше, опитваше да си представя. Беше свикнала — като пиячите с алкохола, като пушачите с тютюна. Разбира се, мислеше само за хубави неща. Ако човек не ги е получил в действителност, можеше да ги получи наум… понякога и това стигаше.

Най-напред тя притвори очи и зачака. Ще дойде ли златната светлина? Ако не дойде, нищо няма да има. Просто ще се помъчи да заспи…

За първи път я видя преди много години… Момиченцето тичаше около варосаната селска къща и се опитваше да хване черното коте. Но котето игриво бягаше към хълма. Така и двете се изкачиха горе и там момиченцето за първи път видя златната светлина. Изведнъж сърчицето му затуптя бързо-бързо, малката душичка отмаля, обзета от неочаквана и непозната радост. То забрави котето, за да не забрави никога златната светлина. Седна на хълма и я загледа с бистри, с възторжени очи.

Тя не идеше направо от слънцето, а извираше от всички кътчета на чистия простор като вълшебно златисто сияние, което потапяше целия свят в усмивка и неподозирано щастие. Тя извираше от веселата резеда на ливадите, от малките островчета на лешниковите храсти, от прибулената снага на планината, от реката. Тя извираше отвсякъде. От земята и от небето.

Златната светлина! — така я нарече момиченцето.

След много години тя откри, че златната светлина извира още и от музиката, и от поезията, и от всяка красота. Защото и след много години тя пак караше сърцето й да забързва, пак душата й отмаляваше от радост…

Щеше ли да дойде и тази вечер?

Чакаше и дишаше по-бавно, по-затаено… ето я! Не беше ли това варосаната къщичка? Не бяха ли тези сенки лешниковите храсти… трептящи златни вълни се понасят около нея… какво ли щяха да донесат?…

Звън на паднали стотинки!

Златната светлина угасна. Данчето отвори очи.

Убитата светлина на настолната лампа бе приближила предметите един до друг, като че просторната стая се бе превърнала в отвратително малка, душна кутийка…

Друго?

Какво друго можеше да види човек, свит в плътната сянка на един мъжки гръб?

Превит над масата, с тесни плещи, с тънко женствено вратле, което се свежда все по-надолу, с малка миша глава, която сумти и дебне. Какво? Гръб, който вече цял час се е заковал и помръдва само за да събере падналите стотинки. И още?

Тиктакането на часовника. Неумолимото, страшното тиктакане, което известяваше за приближаването на нещо неизбежно и фатално. Много пъти тя, непоправимата мечтателка, бе възкликвала:

— Ето! Тази секунда! Дойде и си отиде! И никога, никога вече няма да се върне! Ето! Отдалечава се… отива си… Сбогом, моя секундо! Аз те преживях зад този гръб!

Тя наново притваря очи. За кой ли път! Ще може ли пак да се излъже, ще дойде ли отново златната светлина?

— Трябва много силно да я поискам, трябва да й се помоля… и тя ще дойде!

Мълчалива молба! Никоя молитва не е била отправяна по-настоятелно!

И пак милите златни вълни…

И сред тях усмихнато мъжко лице. Малко слабо, одухотворено, благородно… нищо не е така важно, както устните. Не са ли те най-живата част на лицето. И тия сияещи очи, като че златната светлина се бе превърнала на очи. И тази остра брада…

Този път не беше измислен човек, а часовият при портала — Сашо. Как не бе го забелязала по-рано. Можеше ли да отличиш един войник от хиляда? Сега вече да!…

Нещо се белее. Бялата риза на Сашо. Тя е много изцапана, с пресни маслени петна, зажълтяла.

Асансьорът на шахтата спря. Целият цех трябваше да спре, докато дойде аварийната служба. Повикаха войника, който минаваше пред вратата. Може ли да се спусне долу и да върже кабела?

Тя видя по лицето му, че нямаше понятие от тази работа. Но той отгатна мислите й и отвърна:

— Мога!

Тя знаеше, че и той не вярва в това, което каза.

Спусна се с въже, вися половин час във въздуха и свърза кабела.

Тогава Данчето поиска да му изпере ризата. Докато ръцете й триеха със сапун тая мръсна, лекьосана войнишка риза, тя неволно си беше помислила, че нейният мъж никога не би се спуснал в тридесетметровата шахта и дори ако го насилеха, би врещял, би се молил, би плакал…

Сашо й говореше нещо. Какво? Все едно… можеше и да бъде тра-ла-ла, тя нищо не разбираше, защото цяла се беше вслушала в гласа му, като че за първи път слушаше човешки глас.

— … седем по пет… тридесет и пет… плюс двадесет и четири… плюс… плюс…

Не, не беше този глас! Пак отвори очи. Видя неподвижния гръб. Уплаши се, че златната светлина отново ще избяга, и веднага ги притвори.

Златната светлина остана.

В полето бяха само двамата… той отиваше по своя, войнишка работа. Но какво търсеше тя с него? Помисли си, че трябва да го излъже нещо, да не му каже, че е тичала заради него цял километър, за да го настигне… помисли си, че трябва да играе някаква игра, за да не каже той, че е лека жена, помисли си, че ако някой види и Марин научи… На в един миг всичките й мисли отидоха някъде далече и тя остана в тръпнещо очакване. Тогава почувствува, че той все още е дете. Всичко у него беше детинско. Лъжа е, че мъжете са еднакви, лъжа е, че изобщо хората са еднакви.

Той й написа писмо. Какво глупаво писмо! Сигурно го беше преписал от някакъв оръфан стар писмовник, с натруфени думи, с просташки уверения в любов и куп глупости… Тя искрено се смя. Разбираше, че той е преписвал тия думи не защото не е имал свои, а защото е искал да говори по-силно…

Миналата седмица даваха заплатите. След обед в цеха ревна Недка. Загубила портмонето с цялата си заплата. Може и да го бяха откраднали. Данчето искрено й съчувствуваше. Ако не беше този Марин, тя би отстъпила половината от своята заплата. И в този момент пак видя Сашо. Отиваше за вода. Тя се втурна към него и му разказа.

Той не каза нищо. Но на другия ден дойде.

— Вземи! — подаде й пари. — Дай ги на Недка! Нашите ги събраха помежду си!

Поиска да го целуне насред завода…

Тежко скърцане.

Мъжът й се бе изправил в цял ръст и се протягаше. Като видя, че е будна, той се обърна към нея.

— Тридесет и три лева повече! Това е от водата! — каза той самодоволно и щастливо. — Тридесет и три лева! Цяла инженерска надница!

Някой заля леглото с ледена вода. Тя зъзнеше под юргана.

Марин започна да се събува.

— Нищо нечестно няма! — каза той. — Може да се случи да те замъкнат, а така вече имаш икономия… Никой не може и копче да ти каже! Трябва само всеки ден да си проверявам сметките!

Разсъбличаше се.

Всяка вечер беше така. Пресмятането на фактурите и парите, които са повече. После тия пари се поставяха в гардероба в една обувка и много пъти Данчето си представяше тази странна обувка…

Всяка вечер…

Тя спря очи върху него. Не виждаше нищо друго освен гърдите му… космати, непоносимо грозни… непоносимо познати…

Настъпи някаква дива тишина, гърдите й замряха в не можеха да поемат повече въздух.

Единственото, което остана, беше часовникът.

Тик-так… тик-так… Данчето видя стрелките. Двете се бяха събрали една върху друга. Дванадесет часа! В дванадесет часа започваше новият ден, в дванадесет часа свършваше старият!

Дойде й на ум ярка мисъл:

— Защо и в човешкия живот да няма дванадесет часа, където да бъде отхвърлено старото, да дойде новото!

Той приближаваше с развята пижама. Данчето не го дочака. Тя скочи, навлече роклята си и докато той още се чудеше, побягна навън.

Така започна всичко.

5

„Във въображаемия свят на красотата никой не е срещал мухи. Затова мухите стръвно плюят всяка красота, до която се докоснат.“

Истина, която Данчето е прочела някъде или сама си е открила

— Данче! — вика Марин и се протяга. — Дай ми цигарите!

Никой не му отвръща. Той скача.

— Данче!

В стаята няма никой. Марин избухва.

— Пак се е измъкнала нанякъде! Скитница! — той се облича бързо и междувременно оглежда гардероба, за да види с коя рокля е излязла жена му. Търси и обувките й. Нищо необикновено. Раздразва се още повече. — Затова отнесе детето у майка си! Но от утре! — той замахва. — От утре детето ще бъде тука! И да не е посмяла да го отдели!

Без да сресва разрошената от лежането коса, той отива в кухнята. Но и там няма нищо, което да покаже къде е жена му.

Марин се замисля. Наистина къде може да е тя? На гости у съседите? В другия блок! На приказки, на разходка или… Убеден е, че тя е някъде, където не трябва да бъде.

Припомня си цялата сцена на мача. Сашо! Страшно подозрение! Сашо!

Само да е посмяла! Ако е отишла с него, веднага ще я изгони! Завинаги! Няма да я храни повече, я! Вън!

И той като мнозина мъже е убеден, че храни жена си, макар нейната заплата да е по-голяма от неговата.

Навлича чехлите и звъни у съседите. Знае къде да позвъни. Съседката е безплатното информационно бюро на блоковете.

— Данчето ли! Не, не е у нас! Струва ми се, Марине, май я видях преди половин час нататък, към горичката… такова приятно време и ние мислим да излезем с децата… само за разходка е! — завършва тя с убийствена интонация.

На Марин се събира много.

Връща се у дома, пъхва в джоба си големия кухненски нож и измъчван от съзнанието, че никога няма да го използва, хуква към горичката.

Ала едва излязъл навън, съобразява: „Какво съм хукнал нататък! Сега онази клюкарка ще раздрънка на всички и ще излязат да гледат театро! Каквото е станало, станало е! И да тичам, и да се обеся, това е!“

Струва му се, че най-добре би било да се върне и да остави ножа в кухнята на мястото му. Ала отново си припомня насмешливо усмихнатото лице на Сашо. Тръгва пак. Този път бавно, подсвирква си и дори му е чудно как треперещите му устни могат да свирят.

— Ако я видя с оня… — нарежда той, — ще я просна от бой!

Още сега му е ясно, че „оня“ не може да набие.

— Ако пък е сама, ще я огледам добре… все ще проличи…

Но ако пък я завари в прелюбодеяние, тогава ще изреве:

— Пипнах ли те, мръсна…! Да се махаш! Да се махаш! Марш от моя дом! Развратница с развратница!

Фразата страшно много му хареса. След това:

— Дай ми ключа от къщи! Върни ми ключа и прати вашите да ти приберат дрешляците! Кучка! Дай ми ключа!

Представя си как ще се върне у дома, как ще изхвърли всичко нейно. Всичко ли? Не, само това, което е за гърба й. Повече нищо. Ще смени секретната брава. Трябва да намери свидетели за развода, та да може да бъде даден по нейна вина и той да запази жилището за себе си… И ще остане сам! Ами детето? Детето ще даде у своята майка. Ще живее сам!… Но Данчето няма да я има… няма да лежи до него… няма…

— Ще я убия! — вика той и стиска дръжката на ножа, защото знае, че никога няма да я убие.

— А оня ще пратя в затвора! При генерала ще ида!

Че ще прати оня в затвора, му се вижда удовлетворително наказание. Поуспокоява се.

Срещу него, откъм горичката, бавно иде ротният командир на Сашо.

Капитанът не го обича, нито пък се спира да разговаря с него. Това не пречи на Марин да бъде преизпълнен със страх и уважение към офицера. На лавката той му продава винаги най-качествените цигари.

— Другарю капитан — спира го той, — не сте ли видели случайно жена ми насам… дойдоха ни гости неочаквано, а тя каза, че ще се поразходи… към горичката…

— Не! — казва ясно капитанът. — Аз идвам от горичката… там няма никой!

— Интересно къде ли е! — Марин въздъхва с облекчение, защото онова, което можеше да стане в горичката, го плашеше.

— Не зная! — отвръща капитанът. — Но в горичката не е!

— Тогава няма смисъл да вървя нататък! — Марин се връща с капитана назад.

— Вие сигурно кокошка ще колите за гостите! — пита капитанът.

— А… защо… — смънква Марин.

— Ще ви падне ножът от джоба! — капитанът отминава, без да крие презрението си.

Марин поглежда след него и се прибира у дома си.

Тия, които познават капитана, биха забелязали, че той е по-блед от друг път, че настроението му съвсем се е развалило. Стиснал зъби, той пресича района, на няколко пъти влиза в помещението, макар че не е дежурен, и търси някого.

Най-после вижда Сашо, който безгрижно се прибира.

— Редник Баров! — вика капитанът.

— Заповядайте, другарю капитан!

— Три дни под арест, марш!

— Слушам, другарю капитан!

Сашо се чуди откъде тая неочаквана ярост у капитана. Защо му е сърдит! Но време за мислене няма. Той възвива и отива към караулното помещение и оттам в ареста.

Вътре върху нара седи само един войник. Дребничък, плах момък, известен с боязливостта си. Фъстъка.

— Здрасти! — казва му Сашо, намества се до него и се чувствува не по-зле от другаде.

След онова, което стана в горичката, никой не е в състояние да му развали настроението. Той вдига крака нагоре по стената, разправя на Фъстъка разни смехории и се хили доволен и щастлив.

Другият го гледа плахо, учуден. Какво му е на този Сашо, толкова ли му е весело, че е в ареста!

— Знаеш ли! — Сашо му приказва презглава. — Никой в полка не е лежал през тия две години повече от мене в ареста! И каква полза! Аз съм си аз! Само капитанът не може да разбере тая проста истина! И с арест, и без арест жените ме обичат! Търсят ме! Видя ли бе, бако, по колко ми идват на свиждане и ще се изтрепят коя по-интересни работи да ми донесе!

На Сашо много му се иска да разкаже днешната си история, ала нещо го възпира. Струва му се, че днес е малко по-различно от всичко друго.

И затова се захваща с капитана.

— Само от завист ме прати тука! Моралист! През живота си жена не е погледнал! И сигурно не знае да танцува! На бас се хващам, че едно танго не може да изкара! Каква му е ползата, като знае да марширува! Набиваш си петите и толкова! Ех, Фъстък! — той се протяга с презрително блажена усмивка. — Ако раздаваха чинове за тая работа, аз щях да бъда генерал, а нашият капитан в най-добрия случай — новобранец, при условие че го одобри медицинската комисия!

Той прави едно салто презглава и за малко не се пребива. Но и това не може да развали настроението му.

— Само още един месец! — казва Сашо. — Свърши се! Ще разцелувам диреците по плаца!

Фъстъка се свива в единия ъгъл, за да даде възможност на Сашо да се изтегне по-добре.

— Обличам най-хубавия си костюм! Имам вносно дубле, тъмносиньо, като на някой лорд, шлифер английски… всичко тип-топ… идвам тук и ауфвидерзеен! Ще се разделим и я се видим повече, я се не видим! Ще ми е жал само за професора… но ще му ходя в София на гости! Е, това е добър човек! Залъка си с тебе ще раздели, пари дава, застъпва се за тебе… душа! Не е надута тиква като другите висшисти! И е умен! Математик, физик! — Сашо се усмихва, представил си раздялата с Иван. — И за Младен може да ми е жал. Ама той е една стока!

Фъстъка мига недоверчиво. Той си има предостатъчно грижи, за да слуша глупостите на Сашо.

— Младен е сметкаджия! — продължава Сашо. — Не обичам сметкаджиите! Ако му дотрябва, живи ще ни продаде! Абе я чакай, какво ли има той с Марта? Хм!… И за капитана може да ми е жал… имаше арести, имаше наказания, колкото щеш, но добре се служи при него! Не обича мижитурките! Това най-много му харесвам! И не му мига окото пред нищо! Да беше само малко по-отворен по оная работа, цена нямаше да има!

Отивам си у дома и викам на старата: „Мамо, изпарявай се за две седмици? Остави ми ключа от апартамента!“ Ей, братче, такова пиене, ядене и прочие ще му ударя! За две години чивия ще избивам!

Най-после Фъстъка разбира, че ще трябва да вземе участие в натрапения му разговор.

— Какво ще работиш?

— Ще се хвана някъде! Нали знаеш, ние, гимназистите, сме все едно без професия. Може да стана чиновник в банката, там нещо имам човек… може да постъпя в една кооперация, където правят гласпапир. Да можеше да не се работи, от това по-хубаво няма!

Отвън ехтят тежки стъпки.

— Някой иде! — Фъстъка страхливо се надига.

— Някой като нас! — Сашо продължава да се изтяга. — Късметлия!

Вратата се отваря. На прага е капитанът. Двамата арестанти застават мирно.

Капитанът спира очи на Сашо, гледа го продължително. По устните на войника заиграва усмивка. Той разбира, че въпреки всичко капитанът не го мрази и най-добре би било да наведе глава.

— Слушай! — казва тежко офицерът. — Някой такъв като тебе е използвал войнишката служба на твоя приятел Дойчинов… и сега жена му го напуща.

— На професора жена му! — възклицава Сашо.

— Това исках да ти кажа! — завършва капитанът и тръгва навън.

Сашо остава попарен.

„Ех, професоре! На тебе ли ти дойде до главата! А ме караше да ходя по пет километра да ти пущам писмата!“

— Добре ти го каза! — усмихва се Фъстъка.

Сашо не отвръща.

6

Всичко се сливаше в един-единствен въпрос — как да живея? Как?

Иван

Както всяка неделна вечер. Пустеещият след обеда казармен район с дългите, почти безлюдни сгради на помещенията, с прашната градинка — изоставена и тъжна, с празните, лъснали маси на столовата, с облечения в кадифе, заглъхнал войнишки клуб изведнъж се оживява. Заедно с тъмнината вкупом нахлуват войници — строяват се, хранят се, прибират се, разхождат се… вършат всички ония неща, които са вършили и вчера, и завчера, но по-шумно, по-разпуснато, защото е неделя.

Към тихата танцова музика, която свирят усамотените високоговорители, брутално се натрапват гласовете и тежките стъпки на прибиращите се отпускари с тяхната маршова песен, с рязкото и силно свирене с уста. И ония, които тупат прашните си обуща върху бетонната настилка пред помещението, като че това е най-голямото им удоволствие, и се надвикват, защото не могат да се чуят. Други вироглаво тичат по стълбите, гонят се, докато трети, разсъблечени до кръста, се втурват в умивалнята, заливат се със студена вода, крещят и пеят някакви техни си песни. Гласовете им гърмят в широкото еховито помещение променени, необикновено силни.

От другия край на района, откъм помещенията на първа рота, други гласове скандират:

— Бра-то-ев! Бра-то-ев! Бра-то-ев!

Другарски салют към ефрейтор Братоев.

А край оградата са се излегнали двама свирачи на устни хармоники и тихо, за себе си, свирят много тъжна, разчувствуваща песен.

Изведнъж всичко е удавено в страховитото, мощно бучене на преминаващия зад помещенията влекач. Веригите грозно и тревожно дрънчат и напомнят за нещо друго.

Малко преди проверка започват разговорите. Говорят на стълбите, говорят под прозорците, говорят навсякъде из района, където блещукат огънчетата на цигарите. Кой къде е ходил, какво е свършил, с кого се е видял. Купил ли е пликове и листове, срещнал ли е еди-кой си, била ли е „оная“ на движението и с кого, има ли в сладкарницата халва, знае ли, че на Пирона са му дошли на свиждане, а на Додьо жена му родила момче, чул ли е, че Сашо е в ареста и капитанът бил сърдит като никога, ще почерпи ли от специалните цигари, утре са наряд…

Заразяващ смях току пред вратата. Пак хитрият шоп Мите с провлечен, флегматичен глас разказва на двадесетина души приключенията си. В града стоял край локва. Минал камион и го изпръскал до ушите с кал. Нито напред, нито назад! А отстрани иде вечно киселият ротен старшина Казимир. На улицата излязла някаква жена, поогледала го и му викнала:

„Момче, ела да те измия!“

Войниците се кискат високо и питат как го е измила. В цялата история няма и капка истина. Всички знаят това, знаят, че Мите ги лъже, но им е приятно… Един отминал ден.

„Както всяка неделна вечер! О, да би могло да бъде както всяка неделна вечер! Да би могъл да забрави всичко, отново да се слее с хората и да не мисли нищо, нищо…“

Докато беше навън, Иван си мислеше, че ако се усамоти, ще му бъде по-леко. Но и сега, сред тишината на ротната канцелария, в мълчаливата игра на шах с капитана, не му олеква.

Дразни го острата миризма на подово масло, дразни го шумът, дразнят го разговорите, безгрижната грубост на другарите му, плоските шеги на Мите — кощунственото безразличие на целия свят към него.

Едновременно разбира, че не би могло да бъде другояче, че е срамно да търси съчувствие, че е длъжен да изживее всичко сам, мъжки. Ала това не притъпява болката му. От наново осъзнатото безсилие го заболява още повече…

После изведнъж се захваща да мисли за много неща. Едва навлязъл в същността им, обърква ги — получава се неразбираема смесица от чудновати понятия, смешни сравнения и ненужни спомени. Ту иска да стане, да отиде нанякъде, да си изясни положението, ту махва с ръка и вини себе си в сантиментална чувствителност…

При това играе шах.

Като гледа срещу себе си познатото лице на капитана, обхваща го желание да му довери всичко. Най-интимни и скъпи работи. Защото от душа и сърце желае да поговори с някого за себе си. Ала няма ли изповедта му да се отблъсне от мрачната строгост на това лице? Няма ли обичайната му ирония да го оскърби? Няма ли суровата му мъжественост да го унизи?

Прави рокада на царския фланг. Капитанът изненадва с рокада на дамския фланг. Той очевидно търси изостряне на борбата. Такъв е характерът му.

Иван във всички случаи предпочита спокойната позиционна игра — без рискове, без напрежение, със запазени шансове за приличния равен резултат.

„Способен ли съм аз на остра борба? — неволно се пита той, като разглежда създадената позиция. — Способен ли съм на особена, силна постъпка? И изобщо способен ли съм на нещо голямо във всяка игра?“

В хаоса от тия нови въпроси звънна натраплив, присмехулен глас:

„Да, скъпи мой! Премного обикновен е твоят живот! Премного делнични са твоите претенции, премного ограничени са твоите намерения и може би и характерът ти, и душата ти са пусти, отблъскващи! Не е ли прав Сашо, щом сам не мога да си я задържа, кой ще ми помогне! Дори не зная какво да правя, как да живея! Въртя се и се учудвам, че хората имали собствен живот, а аз нямам, защото не зная към какво се стремя! У мене нищо не е така, както би трябвало да бъде. Дори в тоя момент не зная как да постъпя! Не показва ли това, че моето чувство към нея е било само «външно», както «външни» са всичките ми чувства?“

„Но защо тогава ме боли? — пита се той. — Или и това е лъжа?“

И после:

„Каква е точната истина за мене? Изобщо има ли такава истина и кой би могъл да ми я каже?…“

Мъртвите шахматни фигури напълно са разиграни. Всяка от тях е понесла съдбата, която й е определил човешкият ум и която по-нататък зависи от неговата проницателност.

Подпрял брадата си, капитанът седи неподвижно и мълчи. Изглежда съвсем вдаден в играта.

Отвън пак гръмко се смеят.

„Как да играя?“ — наново се опитва да се съсредоточи в играта Иван. Струва му се, че връзката между него и това, което става на шахматните квадрати, е напълно прекъсната. Зее пропаст, която той не може да прескочи. Няма сила. Или пък не знае „как“… А чувствува, че тия, които се смеят отвън, много добре знаят „как“, че и най-зле избраният ход при тях би бил по-сполучлив от неговия най-добре избран ход…

Капитанът търпеливо го чака. Дори не вдига глава към него.

„Тук всеки ход трябва да води към простата и ясна цел — победата! Всяка фигура има своята сила, своето назначение! — неочаквано той се усмихва. — За да разбереш себе си, от сътворението на света ли трябва да тръгнеш?“

Продължава играта с първата комбинация, която му хрумва.

Капитанът има белите фигури. Иван — черните. След бурното стълкновение в центъра играта става по-спокойна. Една странична пешка на черните по силата на обстоятелствата се е промъкнала напред, далеч от своите, по неизвестните и опасни пътища на някакъв собствен вариант. Нейната съдба изведнъж приковава цялото внимание на войника.

„Ако я движа напред, ще я загубя — мисли той. — Ако я подкрепя, разбивам защитата… Не е ли по-добре нищо да не правя. Тази пешка е встрани от боя, никой засега не я закача, нека усамотена си седи там. Може и до края на играта да не помръдне!“

Колко хубаво би се чувствувал, ако след уволнението не се завърне на работа в София, а отиде в някакъв малък провинциален град или село, или в отдалечен завод, където никой не го знае и никой за нищо няма да го пита. Спокойствие, природно благодушие и простота. И картинката — зима, сняг, прозорец, от който нищо не се вижда. Може и ловец да стане или за риба да ходи. Но сам, без хора, без приятели и неприятели. И никому адреса няма да каже. Пред него ще стоят само книгите. Стигат му…

Човек и пешка!

Човек може да стане пешка, но пешката — човек никога!

Какво мисли капитанът? Вижда ли пешката?

Той гледа човека. И единият, и другият разбират, че мислите им в този момент са еднакви:

„И двамата знаем, че не заради шаха сме се срещнали, че имаме да говорим важни неща, но тъкмо в такива случаи не знаем откъде да започнем! И двамата разбираме, че това, което ще говорим, няма да бъде обикновен разговор между ротен командир и негов войник, няма да бъде разговор между двама познати, които поради взаимните си симпатии могат да споделят своите тайни, няма да бъде и разговор между другари, защото помежду ни има разлика не само в чиновете!“

Какви са действителните им отношения един към друг! Какво би казал всеки от тях за досегашните си впечатления от другия?

Капитанът:

„Имал съм много войници. Идват, отиват си. Еднакви униформи — различни хора. Видях те — по-възрастен, по-образован, по-възпитан. Очаквах да се отделиш от другите — интелигентщина. Браво! Стана като всички!“

Иван:

„Още веднага вашето лице ми направи силно впечатление. Помислих, че позирате с внушителната си външност, но скоро разбрах, че греша. Малко хора днес покриват думите си с истинско съдържание, малко хора от моите среди обладават такава твърдост и честност на убежденията си!“

Капитанът:

„Аз съм войник. Точка. Всички трябва да бъдете войници. Точка. Хората са два чешита — годни и негодни за войници!“

Иван:

„Преди да дойда в казармата, преди да ви срещна имах друга представа за военните, за военщината. За мене всичко това беше печалната необходимост. Вие променихте тая представа.“

Капитанът:

„Ако само аз съм променил твоята представа, жалко!“

Иван:

„Служих и служа при вас! Как е другаде — не зная.“

Капитанът:

„Сигурно както трябва да бъде!“

Иван:

„Малко е да се каже, че вие ни завладяхте. Никога не съм славословел и можете да ми вярвате. Ние, съвременните млади хора, идваме в живота твърде чувствителни към принципите на нашата правда и най-често срещаме «на нож» тия, които посягат върху нея! Бяхме щастливи, че не направихте разлика нито за сина на първия секретар на окръжния комитет, нито за сина на генерала. Че не си затворихте очите пред никаква нередност в ротата, че ни веднъж не прехвърлихте отговорността другиму. Че бяхте честен!“

Капитанът:

„Това не е мой, а наш морал! Силата ни не е в парадната дисциплина, а в тоя прост морал! Точка! Ти го признаваш, но трябва и да го приемеш! Инак пиши — две години загубено време!“

Иван:

„Тоя морал беше опора и сигурност за всички ни. Той беше еталон за моралността на собствените ни постъпки. «Какво би казал капитанът?» — питахме се ние и неволно се стараехме да постъпваме като вас. Но моралът би бил безсмислен сам за себе си, нещо като стрелба във въздуха…“

Капитанът:

„Стреля се по цел! И се улучва цел!“

Иван:

„Поставихте мишените достатъчно близо, за да бъдат видими. И достатъчно далеч, за да не бъдат лесно достижими. После ни научихте да се прицелваме и да не ни треперят ръцете, когато натискаме спусъка. При вас всичко беше отмерено, ясно, сигурно. И като че знаехте отговорите на всички възможни въпроси. Това най-много ме порази. Замислих се.“

Капитанът:

„Отлично.“

Иван:

„Никога не съм подбирал, умишлено другарите и приятелите си. Сближаването ми с тях е ставало неусетно поради необясними, вътрешни симпатии. Така стана и с вас! Приближих се, без да зная какво ще излезе от това.“

Капитанът:

„Ти ми хареса.“

Иван:

„Тогава разбрах колко неща ми липсват.“

Капитанът:

„Не е лъжа! Мнозина могат да ти завидят — образование, служба, положение! А отвътре е празно! Няма цели, няма идеали! Тясна е била институтската лаборатория! Малък е бил твоят дом!“

Иван:

„Идеали! Колко лесно се произнася тая дума!“

Капитанът:

„Зависи от кого.“

Иван:

„Искам да бъда честен. Не зная какви са моите идеали. Тържеството на собствената ми личност? Съвършенството на красотата? Комунизмът? Лесно е да си лепна етикет на прекрасен идеал. Но кажете ми — как да сплавя идеала с кръвта си, за да получи той плът, физическа маса, за да се сродим!“

Капитанът:

„Не бързай! Всеки получава такава възможност! Ще я получиш и ти!“

Иван:

„Като ви опознах, поисках да заприличам поне малко на вас, колкото и странно да ви се вижда моето желание.“

Капитанът:

„Най-хубаво би било да приличаш на себе си!“

Иван:

„Човек вижда себе си само чрез другите, другарю капитан. Чрез огледалата на другите! Изображението зависи от огледалото!“

Капитанът:

„Вярно. Но освен огледалата на другите има и огледало на епохата, на историята! Там се виж! Или те е страх?“

Иван:

„Не зная, може и да ме е страх. Истина е, че нямам вашата смелост. Винаги, когато си представях, че сме на война, знаех, че ще се биете докрай!“

Капитанът:

„Всеки трябва добре да върши своята работа!“

Иван:

„Това изчерпва ли всичко?…“

Играта на шах продължава. Отвън разговорите и смеховете стихват. Настъпва властната казармена тишина. Четвърт час до проверка. А някъде в София сега в шумна компания жена му лудува — свободна, весела. И някой шушне на другите: „Какво ли прави оня глупак, мъжът й?“…

— Сбърка! — казва капитанът. — Върни хода, ще ти взема дамата!

„Те вече я взеха!“ — отвръща на себе си Иван и поправя хода.

Предимството на приятелската игра е, че ходовете могат да се връщат.

— Ако и в живота беше така — край! Всичко ще стане грешки и поправки! — капитанът размърдва тънките си устни. Усмихва се непривично, лицето му още повече погрознява. Той говори бавно, като разтегля твърдите гласни. Надвесва се напред, хвърля дълъг поглед върху дъската и посочва самотната пешка.

— Ще я загубиш!

— Сама да се пази! — отвръща Иван.

— Едва ли!

Капитанът мести коня по посока на пешката. Неочаквано пита:

— Съжаляваш ли за двете години тук?

Иван е очаквал подобен въпрос. Разговорът им трябваше да вземе някаква насока.

— Не зная, другарю капитан… някой път съжалявам, друг път не… може би съм спечелил, може би съм загубил… баланс не мога да направя…

— И не трябва! — казва капитанът. — Счетоводството на тия работи е в гробищата! Питам те, защото ти дойде по своя воля тук! Можеше и да не дойдеш, нали?

— Да, от института щяха да ме освободят! Постепенно играта се изостря. Капитанът придвижва втория кон пак в посока на усамотената пешка.

Иван разбира, че се подготвя атака, за да се ликвидира пешката, но пак нищо не прави. Продължава играта в центъра.

— Не вървеше у дома, нали? — Капитанът се колебае за следващия ход. — Казват, че жена ти била хубава?

Иван се изчервява. Не е ли намек за признатото несъответствие между него и жена му, което единствен той не желаеше да приеме.

— Не вървеше, другарю капитан, но човек винаги се надява, че ще се оправят нещата, като не може да разчита на друго, залага само на времето… и затова… — Той се взира в своите фигури и се мъчи да си спомни какво всъщност трябваше да играе. Загубил е нишката на играта.

— И затова? — подсеща го капитанът.

— Трябваше да се отдалеча малко… — отвръща Иван по-скоро на себе си.

— … Да отрезнееш! — продължава мисълта му капитанът. — Могъл си да отидеш в командировка?

Обръчът около пешката безмилостно се свива. Още малко и капитанът безпрепятствено ще я прибере. Едва ли на света е имало по-загубена пешка!

— От командировка човек винаги може да се върне, а от казармата само в определения срок.

— Ти чакаше резултат?

Лицето на Иван потъмнява. През всичките двадесет и три месеца те си пишеха, дори когато той отиде в отпуск, тя го посрещна много ласкаво. В последните писма тази ласкавост се засили и той вече смееше да мисли, че всичко ще се оправи. Топяха се съмненията и мъките му. Живееше с тревогата на щастливо очакване. Най-после тя бе разбрала неговата цена, бе почувствувала неговото отсъствие, бе приела неговата любов…

— Резултатът пристигна днес, другарю капитан!

Още един подготвителен ход на капитана. Сигурен в победата си над жалката пешка, той обмисля по-нататъшните ходове.

— Знам! Батальонният ходи в София! Някой от вашия институт му казал тая работа.

По дяволите играта, пешките, всички фигури! Тя е изгорила последните мостове!

— Значи всички там знаят!

— Знаят!

За да няма връщане назад. И мъничките надежди за едно последно обяснение пропадат. Това е!

— Ти си на ход! — подсеща го капитанът и се взира в лицето му. Този момък съвсем се е объркал. Така и трябва да бъде. По-добре да се обърка тук, отколкото там. Жена му сигурно е умна. Тук ние ще го подкрепим.

Иван се отдръпва от дъската.

— Няма смисъл, другарю капитан! Играта е загубена за мене!

— Не! — капитанът го гледа упорито и пак провлича твърдите тласни. — Играта не е загубена! Ако искаш, да се сменим!

„Защо е всичко това! Защо се занимаваме с тия глупости! Защо изобщо седя тук? Защо ще трябва да продължим? Та какво значение има в края на краищата кой ще бие!“

Страх го е да се отпусне.

Все пак разменят местата си. Капитанът е оставил почти спечелена позиция.

— Не е леко, приятелю! — казва капитанът за позицията на черните, а Иван го разбира по своему.

Внезапни сълзи го задавят. Гърлото му отмалява. С друг глас той казва:

— Пусто е, другарю капитан, пусто е!

— Само тя ли е била в твоя живот? — пита капитанът.

„Не искам да слушам уроци по нравоучение! Бих си отишъл! Но къде да ида?“

— Ще спася пешката! — казва капитанът. Вече е анализирал положението… — И играта ще завърши наравно!

Не спекулира ли този човек със своята самоувереност! Какво ще спаси! Вятър! Бих искал той да попадне в моето положение! Е да, нали се сменихме!

— Как ще я спасите? — пита насмешливо Иван.

— Ще видиш! — и той жертвува един кон в централните полета.

Иван приема жертвата по необходимост и изведнъж се увлича в играта.

Но след втора жертва, този път на дамата, и… вечен шах.

Капитанът се смее.

— Слушай, приятелю — казва той, — винаги съм обичал проверките! Истинските проверки, Дойчинов!

— Понякога са много скъпи, другарю капитан!

— Толкова по-добре!

Той мълчаливо излиза. Иван остава над шахматната дъска.

7

Защо е това лутане? Защо са тия излишни въпроси? Новият живот не се търси, а се живее! Точка.

Капитанът

Иван равномерно крачи пред желязната заводска врата.

Дежурният по полк, придружен от караулния началник, прави проверка. Иван, припомнил си с абсолютна точност отговорите по устава, ги казва ясно и високо. Дежурният, който не е очаквал такова младежко усърдие от стар войник, се учудва.

„Сериозните хора ги бива за всичко!“ — мисли той. А отвъд оградата, в караулното помещение, са Сашо и; Младен. Наказанието на Сашо изтече и той се върна в ротата потиснат, начумерен. Скара се с неколцина, наруга безпричинно Младен, а в присъствието на Иван се чувствуваше неловко. На няколко пъти искаше да му каже нещо, но какво — сам не знаеше.

И едва днес, когато тримата попаднаха заедно наряд, както обикновено ставаше напоследък, той се захвана да изясни на Младен своето последно мнение за жените, брака, семейството и т.н.

— Женитбата е простащина — казва той, като сяда на малката масичка. — Вятър работа! Ние сме балами, затова се хващаме! Но ще видиш, че тия, дето ще дойдат след нас, след петдесет години, ще плюят на всякакви бракове и прочее попски глупости! Отгоре на всичко женитбата не е хигиенична!

Срещу Сашо е сержант Стоил, който го слуша с отворени уста. А Младен почти не го чува. На Сашо му е все едно.

— Жената не знае какво иска! Погледни ги! Имат си мъже — здрави, прави, хубави, — а тръгнали да им изневеряват! С мене или с кой да е! „Защо?“ — питаш я! — „Обичам те!“ — казва. — „Защо?“ — питаш я. Мъжът й не можел да я разбира! С извинение… ли ще я разбере! Вечно недоволни, вечно неразбрани! Това са! Жени! Единствените здрави семейства са семействата на нашите деди! Той е бил бог! А тя — роб! Имало ли е разводи преди петдесет години, преди сто години? Имало е вятър!

Сашо търси с очи Иван. Гледа го през прозореца.

— Какво ще си ги разправяме! Ей го, на тоя златен човек, на професора, му изиграха мръсотия! На кой друг няма да я изиграят! Да бях на негово място, едно дърво неокастрено…

— И после? — пита със студено снизхождение Младен.

— Ще й дам на тая… една любов, та ще ме запомни! — Защо!?

— За удоволствие! — кипва Сашо. — Защото не съм като тебе! Жената трябва да разбере, че е нищожество!

Младен вдига рамене.

Сашо си ги разправя така, за раздвижване на въздуха. Ами да го пита човек на колко добри съпрузи е поставил рога! И колко други са ощастливени, че е две години в казармата! Младен би му казал някои неща, но по-добре да си мълчи. Защо напразно ще спорят?

Сашо продължава:

— Никога няма да се оженя! Никога! На банциг да ме разбичват, пак няма да се оженя! Ще си намеря някоя да ми роди, ще й платя, ще си взема детето и точка!

Той скача от масата с намерение да приключи разговора. Но едва направил няколко крачки, сам себе си пита:

— Защо я обича? Какво е това да обичаш? Лигавене!

Представя си няколко жени. Живял е с тях. Припомня си срещите, удоволствието, наслаждението и накрая… удовлетворението, че са се махнали от главата му.

„Колкото по-лесно си отиват, толкова по-добре!“

И пак съзира Иван отвъд оградата. Кипва отведнъж.

„Ах защо тази мадама не е моя! Аз ще й дам да разбере! Тъпчи я, унижавай я, да знае, че си мъж, че си по-горе във всяко отношение от нея, гъската! В София бих отишъл заради професора!“

Представя си някаква неизвестна жена, която е паднала в краката му и го моли. Но Сашо я ритва и отминава, без да се обърне. Това е истинско удоволствие…

Младен, за когото разговорите със Сашо са били винаги пропиляно време, се заема с нещо целесъобразно. Той чете… малък музикален речник…

Още един час и смяна.

Иван продължава равномерно да крачи. Откъм двора на завода заситня жена. Той я познава отдалеч.

Марта.

Днес тя минава за шести път, и то само когато Иван е на пост. Стъпва леко, като полюлява тялото си, сякаш тактува мелодия за танц.

Вчера се повреди металографът на заводската лаборатория. Инженерите се засуетили, трябвало да го демонтират и занесат в София, но някой (вероятно Марта) споменал, че в казармата има физик от научния институт, и веднага повикаха Иван. Той отиде, прегледа апарата и откри повредата. Не беше кой знае каква сложност, ала той с радост се зае и дълго работи. Изведнъж му стана много драго, че пак се занимава с някогашната си работа, че е в състояние да свърши тази работа. Изобщо напоследък с особена чувствителност той непрестанно отчиташе за какво го бива и за какво не. И му беше и радостно, и странно, когато почувствуваше, че все пак умее нещо.

През всичкото време, докато трая поправката, Марта се въртеше около него. Тя всякак искаше да му напомни, че има задължения на приятелство и повече внимание към нея, че е длъжен да й се усмихне, да й се възхити. Но Иван поправи апарата, изпробва го и си отиде. На вратата тя му подаде ръка. Той я стисна — все едно, че се запознаваше за първи път.

— Защо не ме гледате? — бе му прошепнала тя. Той искаше да каже, че нейната физиономия не го интересува, че си има достатъчно грижи, за да се занимава с нея, но само я погледна. И пак почувствува, че нейното прекрасно лице и дълбоките й очи го привличат. Същевременно се подразни — тя знаеше това и като че му се присмиваше.

— Довиждане!

Тръгна си. Знаеше, че тя го наблюдава, и реши да не се обръща. Но при портала не издържа. Марта стоеше на мястото си и гледаше след него. Беше съблякла престилката си (каква бързина!). Отдалеч с розовата рокля тя приличаше на мъничко цвете, поникнало по някаква случайност между огромните сивозелени сгради на завода. Прибра се в казармата с повишено настроение.

Ротният го попита:

— Поправи ли апарата? — Той сякаш се съмняваше.

— Тъй вярно, другарю капитан! — отвърна с нов глас Иван.

Ротният го загледа учуден. Тая младеж е премного непостоянна!

Два часа по-късно отново го налегна предишното чувство и той не закъсня да се надсмее над себе си. Отново му опротивя всичко, което пряко или косвено беше свързано с историята му…

Марта минава бавно покрай него с неизменната танцуваща стъпка. Търси очите му.

„Защо ми трябва да си създавам нови измами!“ — мисли Иван, без да я гледа.

Тя спира на крачка пред него, вдига глава и със загадъчна усмивка казва:

— Довиждане!

Иван кимва неопределено. „Върви си по пътя, момиче? Намери някой друг, с когото да се занимаваш! Благодаря за вниманието, но достатъчно се наживях на такова внимание! Повече не искам!“

Тя свежда очи в тъжна усмивка и отминава.

И веднага след нея минава капитанът. Той поглежда продължително часовия, но не продумва, а мълчаливо отива към администрацията на завода. Все едно нищо не е било.

А вчерашният разговор?

Капитанът му бе казал:

„Все едно в къщата ти има едно единствено огънче и ти го откраднат. Може огънчето въобще да не те е топлило, но те е топлила мисълта, че го имаш!“

Иван бе мълчал. Хич не му беше до символи.

А капитанът бе добавил:

„Ние, хората, имаме един странен навик. Да крадем от голямото огнище малки огънчета, да ги скриваме, да бягаме встрани с тях, да им отдаваме всичко и дори да забравяме за светлината и топлината на цялото огнище! И какво става, когато цял живот си се радвал на своето «собствено» огънче, а накрая откриеш, че си се радвал на угаснал въглен!“

„Но де е огнището, другарю капитан!“ — бе извикал Иван.

„Ще ти изгори очите!“ — саркастично възкликна капитанът. Погледна казармените помещения, войниците пред тях, гражданите по шосето, небето, света.

Разбра ли го Иван?

Кое огнище може да замени ласките на жена му? Кое огнище може да се усмихва като нея, да го вълнува, привлича? Не беше ли това прозаичната агитация на един комунист? Не, другарю капитан, това не може да ме стопли, както не топли светлината на Венера или на Марс!

„Струва ми се — бе казал капитанът, — предлагат ти място в нашия завод!“ Иван бе откровен:

„Не обичам военщината, другарю капитан! Винаги, когато се строим всички, аз си казвам: Ето най-младите, най-здравите, най-силните мъже на републиката стоят тук и си прахосват времето! Колко полезни неща би могъл да извърши всеки един от нас! Вместо това ние стискаме винтовките! Защо? Ще кажете — необходимо е! Трябва да се защитава родината! Трябва…“

„Трябва да станете мъже! — пресякъл го бе капитанът. — Бъдеще не се строи с мижитурки и егоисти! А с мъже!“

Капитанът бе отминал.

Фигурата му винаги правеше силно впечатление на Иван. Човек, чиито гърди са устремени напред. Би ли могъл художник да нарисува тази невидима стремителност!

„Огнището — припомня си Иван. — Моето огънче наистина угасна.“

Няма ли да бъде най-добре, ако плюе на цялата история, на страданията си, на безпътицата и заживее поновому. Но какво е това „поновому“? Дали изобщо е възможно пълното обновяване на човешката личност или само той си фантазира, както преди години?

Като свърши гимназия, той си мислеше, че ще настъпи някакъв нов живот. А такъв не настъпи. Напротив, последваха събития, тясно свързани с този живот, който бе живял в гимназията. Когато завърши университета, той отново бе обладан от чувството, че му предстои някакъв нов живот. И пак се оказа измамен, защото всичко онова, което стана по-късно, бе тясно свързано с университетския му живот. И също така, когато се ожени, си въобрази, че най-после иде „новият“ живот, ала много скоро се разкри и тая последна измама. И през ум не му минаваше, че нов живот няма, защото у самия него няма нищо ново, преобразяващо, претворяващо. Новият живот трябва да лежи не върху нови обстоятелства, а върху нови идейни и нравствени начала, да върви в някаква нова посока, да има пред себе си нови хоризонти. Кои са те? Не изисква ли това невероятен героизъм, фанатична преданост и непреклонност? Има ли ги той? Защото този нов живот трябва да преодолява убийствената инертност на един все още стар свят!

— Три хиляди седемстотин седемдесет и три по три хиляди четиристотин двадесет и девет.

Като искат да прогонят чувствата си, някои пият, други работят, трети се отдават на веселба, а Иван… умножава на ум четирицифрени числа. Да не си мислите, че това е много лесно. Трябва памет. Умножението приковава цялото му внимание и не остава нищо за разяждащото настроение. При това Иван е убеден, че умножаването на многоцифрени числа наум е полезна гимнастика.

8

През нощта беше едно.

През деня — друго.

Кое от двете е истинското?

Иван

Но сега е нощ!

Войниците не трябва да се отпущат, войниците трябва да се държат докрай, войниците трябва да бъдат силни. Само силните могат да бъдат победители…

Но сега е нощ!

Униформите са свалени, войниците спят като всички хора. И един от тях може да отпусне натежалата си глава върху коравата възглавница, да разхлаби стегнатите скули на лицето си. Иван, най-сдържаният от всички, не може да спре сълзите си. Светлината учудена би открила измокрено, смешно, жалко мъжко лице, лъснали премрежени очи и треперещи устни. Светлината учудена би открила, че в ротното помещение на мястото на спокойния, радушно усмихнат, малко флегматичен „професор“ лежи друг, непознат човек.

Но сега е нощ!

Има светлина, колкото да се прогони надеждата, че всичко е сън. Има тъмнина, колкото да остави човека сам.

Навън духа вятър, уморен есенен вятър. По белите стени на помещението трептят сенките на дърветата. Какви странни, причудливи сенки върху вледеняващото сияние на луната — вестители на неизвестност и непоносима самота. Не е ли тяхно запъхтяното дишане? Не са ли техни хъркането, тихите сънни стенания и неразбрани думи?

Някой се обръща, легло проскърцва, рязко покашлюване и отново тишина, наситена с безразлично дишане. Стотина заспали мъже не могат да прогонят самотата. Другарува ли се със сенки?

Сашо лежи по корем с възглавница върху главата и ръце, прострени напред, сякаш е залегнал в голо поле. Младен спи по гръб — така е по-здравословно, по-правилно е дишането, не се уморява сърцето… Иван се надига.

Най-добре се мисли през нощта. Най-ясно се спомня през нощта. Най-дълбоко се чувствува през нощта. Не е ли през нощта човек най-искрен?

През деня той си бе казал:

„Тя постъпи подло. Знаеше, че я обичам, и използваше това. Хвърли в бъркотия целия ми живот и накрая избяга. Не искаше семейство, не искаше деца. Мислеше се бог знае за какво. Дори не ме уважаваше. Та как мога да съжалявам за такъв човек! Винаги ще имам по-добри възможности!“

Но сега е нощ!

„Всичко това е вярно, но аз пак я обичам и никой не може да ме спре да я обичам! Любовта не е премия за положителни хора, нито се дава за заслуги. Може би всичко е самовнушение, лудост или друга болест, но аз не мога да я намразя, макар че има предостатъчно причини. Ако тя сега поиска да се върне, сигурно ще бъда най-щастливият човек на света. Какво от това, че е била с другиго, какво от това, че хората ще си помислят обидни за мене неща!“

През деня си бе спомнил:

Последната сутрин у дома. Прибираше нещата си в куфара. А тя седеше на дивана и спокойно наблюдаваше. Не се помръдна да му помогне. Всичко й изглеждаше безразлично.

— Довиждане! — каза той, обзет от неудържимо вълнение. Чувствуваше, че се разделя с нея завинаги. Знаеше, че когато се завърне, няма да я намери.

— Довиждане! — отвърна тя.

Той искаше за последен път да поговорят. Разбра, че разговорът е безсмислен, защото неговата песен бе изпята.

Никога не бе я ненавиждал по-силно.

Но сега е нощ!

Точно такава беше нощта на хижата. Останаха сами. Пазачът замина за града и ги настани да нощуват. Към полунощ вятърът разгони облаците, очисти пътя на луната и уморен, заспа.

— Искаш ли да се разходим? — запита тя.

Беше се обърнала към него. В полумрака очите й сияеха. Каква усмивка — тъжно очарование или скръбен възторг! И полуотворените малки устни, смешните детски зъби, нежният овал на страните й… Той я съзерцаваше замаян от нежност и милост, невероятно щастие…

Вървят.

Ако планинската вечер бе непозната приказка, нощта бе фантазия. Върху света се бе създал един нов цвят. Съчетание на лунното сребро с тъмния изумруд на ливадите, със сиво-зеленото кадифе на небето, със светлия мрак на горите.

Под тях е бухналата трева, напоена с пролетна сила и страст, развеселена от свирките на щурците. Зад тях е гора от огромни буки великани с разкошни корони, с разшумени листа, с безброй невидими птички, които цвърчат, цвърчат, обзети от свой, птичи екстаз. В тях и навсякъде е въздухът, надъхан с всички пролетни миризми, ласкаво прохладен — и опиващ, и пробуждащ… И светлеещите гърбици на билото, и самотните очакващи някого дървета, и далечният глух звън на овчарските стада, и удавената в светла, прозрачна мъгла долина, и още… и още…

Никога един свят не е бил по-прекрасен! Никога един свят не е бил по-възторжен! Никога един свят не е бил по-щедър!

Забравя ли се това?

— Кажете! Може ли човек да има две противоположни същности? Пък и да ги има, кой ми дава правото да предпочета тъмната пред светлата!…

Денят бе изтезавал душата му с ревност. Той искаше възмездие. Да я отмине ли? Да я заплюва ли? Да я набие ли? Да я убие ли?

Но сега е нощ!

Останало е само страданието. Само. И толкова по-силно, и толкова по-мъчително!

Не, не може да се заспи. Не може и да се лежи. Трябва да се направи нещо. Защо сега нямаше война? Някакво страшно сражение. Би се хвърлил напред. Нека му възложат най-опасната задача, нека го убият, нека го осакатят, нека… Смешно ли е? Е, нека е смешно! Нека е сантиментално! Боже мой, не е ли прекрасна картината — той умира и тя идва смазана, разкаяна, влюбена. И как ли би изглеждало лицето й, когато получи съобщението за смъртта му!

Но сега е нощ! И война няма!

— Трябва да я видя! Ние можем да живеем! — казва той. — Трябва да я видя, преди да е станало много късно!

Светещите стрелки на часовника показват два часа. В три и десет има влак за София. Тъкмо време да стигне до гарата. Но кой ще го пусне сега? Капитанът! Той си е у дома и спи! Да го събуди ли? Ще избяга! Стига съображения! От съображения стигнах дотук! По дяволите наказанията! Цял живот ли ще бъда стриктна, дисциплинирана животинка! Нищо не е по-важно от нея! Хайде!

Най-напред отхвърля одеялата. Лъха го нощен хлад, цял трепере, но става. Сега вече никой не може да го спре. Дезертьор ли? Още довечера ще се върне. Просто нарушил дисциплината!

А капитанът? Лесно е да се дават съвети и да се разказват басни.

Дневалният го гледа учуден. Тия, които отиват до клозета, не се обличат толкова. Тия, учените, по някой път не са в ред.

Иван се облича светкавично, не смогва да закопчее копчетата и бързо изскача навън. По осветения от електрическите лампи район няма никой.

Решителността му изведнъж се стопява.

— За какво? За какво? — ненадейно се пита той и забавя крачките си.

В миг си представя, че я заварва у дома — сладко спи при… другиго. И пак се пита:

— За какво? За какво?

Откъде да премине? Отзад, покрай арсенала? Рисковано е! Може на направи маневра, има достатъчно време за гарата. Дори в последния момент да пристигне, ще се качи без билет. Но може и през щаба. Няма да го усетят. Кому би дошло наум да бяга от казармата?

— За какво? За какво?

За да убие и нея, и себе си. Ей така, да престанат да съществуват, да грозят земята! Може да го направи без колебание!

— За какво? За какво?

Крачките му стават все по-бавни. Някой изсмуква силите му.

Бърза сянка лети подир него.

— Ванка! — Сашо го настига. Застава отпред бос, по гащета. Дневалният го е събудил.

Нещо огромно се отприщва в гърдите на Иван. Разтърсват го конвулсии, силата му съвсем изчезва. Полита в ръцете на другаря си.

— Не заслужава, Ванка! Не заслужава! — говори Сашо и сам кипи. — Слушай, братле, това са най-мръсните животни на света! Не заслужават кабарче от обувка!

Безкрайната му преданост извиква бунт.

— Кожата й ще одера!

Иван нито чува, нито помни.

Сашо го отвежда обратно, съблича го, поставя го в леглото и сам ляга до него. Той не може да проумее какво точно „професорът“ е искал да направи и най-вече — наистина ли заради една жена!

Но сега е нощ!

9

Твърдост! Оттам започва възмъжаването!

Капитанът

Малко преди залез откъм запад неочаквано се появи огромен виолетово-чер облак. Приличаше на настръхнала птица с разперени, рошави криле, хищно устремена към града. Скоро заприщи половината от хоризонта. Още малко и щеше да затули слънцето, което безгрижно приближаваше към него.

В края на септември такива природни явления са рядкост, още повече денят не бе нито задушен, нито пък нещо подсказваше внезапна промяна на времето. Над цялата котловина лежеше блажено есенно спокойствие. Всичко почиваше укротено, смирено. Сякаш и природата, и хората бяха обладани от старчески размисъл, от обща вяра в нещо неизбежно сигурно.

А облакът — подъл разбойник, втурнал се изневиделица — летеше още по-огромен и по-страшен. Мрачни сенки завладяха слънчевата снага на планината и плъзнаха надолу към града.

Първа тревога нададе ветрецът — запраши пътищата, разлюля дърветата, подгони реката. Светът се пробуди от дрямката си. Късно. Нападението бе стремглаво и неудържимо — без съмнение след половин минута светлата власт на слънцето щеше да бъде прогонена. Рояк птички се извиха над къщите, жени се втурнаха към просторите, минувачи забързаха към къщите. Вятърът се усилваше. И гората забуча уплашена.

Страшният облак достигна огненото кълбо и протегна настръхналите си виолетовочерни криле напред, към него. Ала ярките слънчеви лъчи ги стопиха.

Облакът сякаш се учуди. Наново протегна криле — решително, властно. Но и сега мрачните талази се стопиха от неизтощимо ярката светлина. Облакът потрепера от ярост, сбра сили, нови черни и хищни криле се разпериха. С все сила той връхлетя върху усмихнатото безгрижно слънце. Закри го.

Над земята настъпи злобна мрачина. Вятърът, непокорен бунтовник срещу властта на всички облаци, се развилня. Паника и страх настъпи в гората. Угасна блясъкът на тихата река. Хората се прибраха.

Когато изглеждаше, че мракът победоносно шествува и нищо не е в състояние да го надвие, остра, бляскава сабя прониза облака и някъде долу, в дъното на котловината, върху престара върба огря ненадейна светлина.

Разкъсан на две, смъртно ранен, облакът запълзя към планината, като оставяше след себе си потоци кръв.

Но и планината не можа да го приюти. Бездънният простор с присмех го погълна.

Слънцето огря. Това бе най-топлата, най-жизнената светлина, която земята бе получавала.

* * *

Минометният разчет на Младен е заел позиция. Последните стрелби преди уволнението на стария набор.

Сашо е мерач. Иван — подносач. И другите двама — Желязко и Два без пет.

Минометната рота е разположена на огневи позиции и в равни интервали от време земята се разтърсва от трясъка на избухващите мини.

Иван слуша командите на Младен и работи бързо и точно. За първи път той се чувствува като човек, който е свалил тежко (макар и скъпо) бреме от гърба си и се е протегнал, за да усети лекотата на движенията си.

Никакви залъгалки. Един мъж — освободен както от тежестта на миналото, така и от не по-малката тежест на определено и сега вече отхвърлено бъдеще. Иде ново бъдеще. Какво ще бъде то? Не го интересува. В душата му е преляла твърдост. И може би трясъкът на мините, разрушителното им действие тъй близко и сигурно го вълнуват…

Докато лежи зад миномета, той пак по навик гледа простора, смъртния двубой между облака и слънцето. Но този двубой ни най-малко не го вълнува, защото е убеден, че каквото и да стане, отново ще има облаци и отново и отново ще има слънце, както и не мисли за онова, което му предстои, защото знае, че все нещо предстои.

„Всичко омръзва. И най-голямото щастие, и най-силната мъка. Трябва нещо да се промени, трябва да се премине от вехтата власт на едно чувство към новата, свежата и по-силна власт на друго чувство. Тая необходимост не иде от съображенията на разума, а от естествения стремеж на човека да се развива в някаква нова насока!“

Това е най-успокоителната философия.

За Иван жестоката болка, която донесе писмото на напусналата го съпруга, вече не съществува. Последното, което го свързваше с нея, бе презрението. Както презираше нея заради безбройните й слабости и глупости, двойно повече презря себе си, загдето се бе разхленчил, загдето бе позволил да го овладеят недостойни мисли и чувства, загдето се бе издал пред капитана и другарите си. След още два дена той окончателно изплува от трагичния водовъртеж, излезе на брега и заспа.

Когато се събуди, всичко му се видя друго.

Никога умът му не е бил толкова ясен и бистър. Никога преди не се е чувствувал така спокоен и сигурен. Никога преди не е обладаван от такава решителност и сила.

Отново се захвана с работите си, запълни времето с много дребни, но както сега му се струваше, важни неща. Интересът му към тях не бе фалшив и преднамерен, не бе реакция от другото, което стана, а необходимост.

Не го дразнеше вече и съчувствието на Младен и Сашо. Момчетата продължаваха да бъдат внимателни и добри, особено след онази нощ. Единствен капитанът сякаш разбра състоянието му и се държеше като че нищо не е било. Иван се докачи при мисълта, че може би капитанът се е надсмял над слабостта му.

Казарменият живот продължаваше да тече с познатата си мъжествена грубост, шум, команди, дисциплина и т.н. Мите продължаваше да измисля всевъзможни истории и да лъже другарите си. Два без пет продължаваше да умува над най-обикновени явления и войниците продължаваха да го смятат за „дървен философ“. Желязко продължаваше да чете с усърдие дадените му от Иван книги, макар и да не ги разбираше Младен продължаваше да събира сведения за работата в завода и да обмисля по-нататъшните ходове на своята кариера. Също така и Сашо удържа да не се види с Данчето само три дни, след което срещите им продължиха.

Всичко продължаваше. Трябваше да продължи и Иван. Някой го посъветва да запази писмото на жена си за веществено доказателство в съда. Той така и направи. Друг го посъветва да не й пише и той не й писа. Усещаше, че светът извън него има по-реално отношение към историята му, и му се довери. С това свършиха последните му грижи и мисли за нея.

В часове на самота, като разглеждаше от новото си състояние всичко, което се бе случило между него и жена му, той се учудваше, че изобщо се е вълнувал, че е държал на нея, че я е обичал, че е страдал. Припомняше си някои сцени и отново се учудваше, че е могъл да се влияе от тия сцени, да ги изживява.

Дълбоко убеден беше, че всичко, което бе вършил, е било плод на осъдителна самоизмама. Достигнал върха на трезвеността, той възкликна:

— Няма любов! Няма любов! Има полово предпочитание, украсено с измамни усещания, които човек сам си създава, за да придаде на елементарното животинско чувство някакъв достоен за човешкия му ранг смисъл! Няма любов! Всичко на света, взето с неговата действителна стойност, е много ясно и просто, много логично. А ние се стъписваме пред тази простота, плашим се от нея и затова си измисляме всевъзможни идиотщини! — И по-нататък:

— Ето аз съм войник, който отбива редовната си военна служба. Поради това, че нашата страна, нашият лагер има врагове, аз се уча да стрелям. Ако нямаше врагове, нямаше да бъда тук! Какво романтично или поетично, или какво друго има в тази проста истина? А с колко много украшения е нашарена тя? Батальонният командир е в състояние да изнесе цяла лекция, в която да докаже, че нашето поделение е едва ли не центърът на света! Капитанът твърди, че нашият престой тук ни превръщал в мъже, фантазьорки като Марта мислят, че всеки от нас, който е нарамил автомат, е герой или най-малко бъдещ герой, а самите ние понякога също си вярваме, че това, което вършим, е особено…

На небето боят е свършил. Целият околен свят лъщи в меката светлина на залеза. Окървавените останки на могъщия облак се свличат към хоризонта и постепенно изчезват. Трясъкът на мините продължава.

Иван мисли за дебелината на атмосферния слой, за космическите лъчи и за всички последни научни данни, които бе прочел.

„Теорията за сблъскването на две разминаващи се галактики е толкова произволна, колкото и теорията за създаването на нова галактика. Ние не знаем какво става отвъд нашата система. Какво има отвъд? И докато не знаем, ще възприемаме природните явления повече от тяхната външна страна, отколкото от действителната им страна! Ако за разни сантиментални души залезът символизира някаква поетична идея, ако други могат да охкат и ахкат от възторг пред нашарените хоризонти, то за мене това е само промяна на ъгъла на падането на слънчевите лъчи вследствие въртенето на земята около собствената й ос и оттам тия цветове. Нищо повече. И ако така бях разсъждавал в моите отношения с жена ми, ако зад красивите физиономии и драматични състояния виждах същността, простата същност на характера й, нямаше да се измамя, нямаше да се случи нищо подобно! Но ето че пак стигнах до нея и това е отвратително!“

Нов трясък го въодушевява, той поема тежкото хладно тяло на мината, която след малко ще изстрелят, вглежда се за миг в нея и си помисля, че тази мина има точно това, което той, човекът, няма. Простата, недвусмислена сила.

— По-бързо! — командува Младен и съобщава данните на стрелбата. — Огън!

Ала се чува глухо щракване и нищо повече.

— Легни! — реве Младен и се хвърля към гнездото си. В секунда войниците залягат в своите гнезда, забиват глави и чакат. Никой не смее да помръдне.

Все още не могат да повярват, че мината не е изстреляна, може да избухне всеки миг и помен няма да остане от тях.

Тишина, която се е надсмяла над тяхната сила. Тишина, която е погребала техния оглушителен шум. Тишина, чиято ненадейна власт ги разтреперва.

Иван, който е най-отзад, започва да пълзи към миномета. Той се задържа зад разхвърляните камъни и равномерно изнася тялото си напред.

— Стой! — вика Младен. — Не мърдай!

Но Иван продължава да пълзи към миномета. Никой от войниците не го вижда, защото всички са останали с погледи, впити в гнездата.

— Стой! Заповядвам ти! — вика Младен, като все пак крие главата си. — Върни се веднага!

Едва сега се намесва и Сашо:

— Ванка, къде отиваш, върни се!

— Да те вземат дяволите, луд ли си! — вика Младен. — Дурак!

Но Иван гледа само пред себе си. Приближава големия бял камък току зад миномета, докосва го с една ръка и някак успокоен, изпълзява напред…

В този момент се разнася оглушителен трясък.

 

Лъхва го странен мирис.

„Озон!“ — казва си той, макар и никак да не му е ясно откъде се е взел този озон.

Това е последното му усещане.

Пръв над него изтичва Сашо, повдига главата му и като вижда кръвта, заридава като дете.

„Всичките ти работи са детски, Саше!“

После идва и Младен. Навежда се над отпуснатото тяло на подносача и го понася. Младен знае, че всичко друго е излишно.

„Понякога случайността ни обърква плановете, Младене! Затова предвиждай си повече време!“

Когато всичко е свършено и наоколо няма никой, при белия камък идва един човек — капитанът.

Нали обича проверките?

10

Виждам! Виждам всичко, което пожелая. За тази светлина не трябват очи!

Виолета

Из тия усамотени стаи с приглушена атмосфера, с тиха уютност и мирис на есенни цветя почти винаги се чува музика. Старинна хармония, която единствена приляга тук. Мечтателно съзерцание… молитвеност, чиста радост и чиста скръб. Нищо на света не смирява, не приласкава като това старо съзвучие от трептящи струни. С тая музика хората са се приближавали до бога, с нея едно момиче на двадесет години се приближава до светлината.

Удовлетворява ли тази близост, която толкова години си остава само близост? След като много пъти е сполучвала в своята измама, не е ли загубила музиката чародейната си сила? Това е все едно да се загуби половината от света, половината от живота.

Тя има стол до прозореца, откъдето идва светлината. Седи там винаги обърната с лице навън. Внушила си е, че същата всесилна светлина, която прониква във всички кътчета на света, някога съвсем неочаквано, внезапно ще проникне и в нея. Това не е надежда, а вяра.

Освен музиката тя има и пръстите, с които чете безпогрешно. Пръстите, които са чувствителни към всяка повърхност и от едно докосване отгатват предмета. Понякога чрез тях тя се опитва да усети… повърхността на светлината. Вижда й се невъзможно, че светлината няма своя повърхност. Понякога мисли, че светлината има свой мирис, свой вкус. Най-много се вълнува, когато почувствува върху лицето си… слънцето.

Ако пред очите й е пустиня, въображението й е жив свят, пренаселен е усещания, които заменят представите. Усещания, които са по-ярки от всякаква представа.

Тя седи край прозореца и усеща целия свят около себе си, долавя и най-тихия шепот, и най-тънкия мирис, макар и неведнъж да се чувствува като премаляла от жажда, надвесена над кладенец, от който не може да се пие.

За нея няма ден, няма нощ. Има тракане на часовника и определен от светлината човешки ред.

Друг път я обзема страшно униние, което нито музиката, нито каквото и да е могат да разсеят. В такива минути всички усещания се сливат във всеобхватна, непреодолима мъка. Тогава тя мисли, че е напълно излишна на света, че само поради странна и ужасна грешка продължава да живее, без да има право на тоя живот. Иска да се убие. Но ни веднъж не се решава да направи това. Някой някога бе казал:

„Децата на слепите не са слепи!“

Тя се улови за тази мисъл като за едничко спасение. Защото само тя опровергаваше нейното чувство за излишност.

„Децата, на слепите не са слепи!“

По същия неочакван начин, без повод, я обземаше радост. У нея напираше весело чувство, като че ей сега, в следния миг, щеше да се случи нещо неповторимо хубаво, възраждащо. Тя се смееше, подскачаше, пееше. Обичаше да измисля шеги, които караха баща й да се смее, а леля й да плаче.

Но от няколко дни е друго. За първи път тя сменя своето място до прозореца. Намерила си е по-хубаво, ново място. Пръстите на младата, нежна ръка безшумно опипват студената повърхност на… огледалото. Голямото огледало, което някога е служило на трагично загиналата майка, а сега служи на дъщерята.

Тя стои часове, сякаш току-що е прогледнала, и не може да се начуди и нагледа на лицето си.

Огледалото предизвиква един нов образ — съвсем безплътен, но много ярък и много близък. Той не се появява върху сребърната повърхност, където тя не може да го „види“, а стои в черния плащ на въображението й, където тя, без да го вижда, може да го съзерцава, колкото си иска.

Стара музика, мирис на есен, студена гладка повърхност и момиче със затворени сякаш в захлас очи.

Кой ще й попречи да си пофантазира! За това не трябват очи.

— Ето ме, Лета, пристигнах! — казва той. — Не се надявах, че някога ще дойда в тоя дом, но дойдох!

Лицето й просиява. Безпределно, незасенчено от нищо щастие, открита за всички любовна радост.

— И няма да си отидеш скоро! Няма да те пусна! — отвръща тя и стиска ръцете му. Същите груби ръце с издрани длани и дебели пръсти.

— Няма да си отида! — обещава той. Тя накланя глава към огледалото.

— Ти си единственият, който е дошъл тук! Не виждаш ли в това нещо особено!

— Какво особено има? Всичко е така, както трябва да бъде!

Виолета се отпуща назад.

— Наистина тук няма нищо особено! Може би само това, че твоята ръка ще ми бъде необходима малко повече, отколкото при другите жени, защото ще гледам чрез тебе! Нали ще бъде хубаво да живеем един чрез друг?

— Така трябва да бъде с всички, които се обичат! Във всичко един чрез друг!

— Стават едно, нали?

— Да!

— Тогава, моля те, кажи ми как изглеждам? Разкажи ми как изглеждам! Искам да се видя!… Харесваш ли ме в тази рокля… синята! — тя прави точно същото движение, което правят всички жени, когато показват новите си рокли, и което изразява радостно очакване.

— Ти си много хубава, Лета! И роклята ти отива, защото имаш светли като злато коси…

— Светли! Като звън на злато!

— Лицето ти е мило, нежно, по-скоро лице на русалка…

— Като песен на русалка… знаеш ли, че тя е примамлива…

— А тялото ти е стройно, изваяно… с малко сведени рамене, като клоните на трепетлика…

— Като шепот на трепетлика! — отново превежда на своя език тя и веднага бърза да поясни: — Той идва на вълни, ту се усили, ту замре, ту те пропъди, ту те повика, но винаги съществува… Не ме ли ласкаеш, приятелю?

— Дори лошо се изразявам и поради това съвсем малко ти казвам! Ти си много по-хубава! По-хубава от всяко описание, по-хубава от другите момичета!

— И от Марта ли?

— И от Марта!

— Щастлив ли си, че съм хубава? Ще ти бъде ли достатъчно това?

— Щастлив съм и ще бъда щастлив, Лета! И хубостта ти ще ми стигне!

— А сега разкажи ми как изглеждаш ти?

— Виж, това не зная! Очите на различните хора виждат различно! Например у един и същ човек виждат различни лица!

— А наистина ли ги има тия различни лица?

— Не. Лицето винаги е едно, но нечии очи са по-силни и виждат по-добре, а други очи са по-слаби и виждат по-зле!

— Значи, огледалата виждат най-добре!

— Не, огледалата не виждат нищо! Огледалата само отразяват! Те отразяват всички лица и всички предмети такива, каквито изглеждат в момента, но никога такива, каквито са в действителност!

— Не се ли сърдиш, че така много те питам?

— Не. Нали ще живеем един чрез друг! Питай винаги, когато искаш. И аз ще ти отговарям!

— Защото ме обичаш, нали?

— Защото те обичам, Лета.

— Искам много да ме обичаш! Слушах по радиото някакво предаване. Казаха: „Любовта е светлина!“, така ли е?

— Любовта е всичко, Лета! Тя е още и топлина, тя е музика, тя е във всяка хубост, тя е във всяко начало. Навсякъде, където се ражда нещо, има любов. Любовта е животът! Няма живот там, където няма любов!

— Знаеш ли — тя се отдръпва от огледалото, застава гърбом към него, захапва пръст и с неочаквана дързост пита:

— Знаеш ли, че децата на слепите не са слепи? Знаеш ли?

— Зная, Лета!

— Това е прекрасно, нали! — извиква тя с възторг. — Това е най-хубавото от всичко!

— Ти не си сляпа, Лета — отвръща той. — Ти просто нямаш зрение! А това е нищо, нищо! Почти всички хора нямат по нещичко!

Тя се смее и люлее ритмично глава.

Ненадейно проехтява остър, металически звън. Виолета отпуща разочаровано ръце. Защо звънна? Кой ли пък идва? Защо идва!

Леля й излиза от кухнята и отива да отвори. Кой говори с нея? Чий глас е това? Това е той!

Младен влиза развълнуван в хола.

— Виолета, прощавайте! — казва той с неспокоен глас. — Стана нещастие. Днес след обед на учението избухна мина и тежко рани Иван. Той е в болницата, но никой не иска да ми каже жив ли е! Загуби много кръв и не зная какво да мисля… Може би вие имате познати лекари, които ще ни кажат…

— Седнете! Седнете! — казва Виолета. — Татко е тук, ей сега ще попитам… нали онзи войник, който беше у Марта…

— Да същият…

— Как можа да стане това!

Младен накъсо разказва случилото се, когато влиза директорът.

— Може и да е починал вече! — казва Младен.

— Здравейте! — директорът му подава ръка, после, разбрал причината за идването на неочаквания гост, вдига телефона. Младен отново, за втори път, и по-подробно разказва как е избухнала мината.

— Спокойно! — казва директорът. — Може би не се е случило най-лошото! Здравейте, докторе…

— Вие наблизо ли бяхте, когато стана това? — пита Виолета Младен.

— Десетина крачки… никога не можех да допусна, че той ще отиде при миномета!…

— Кога ще ми кажете по-определен резултат? Довечера! Утре заран! — говори по телефона директорът.

— А защо е направил това? — пита Виолета.

— Не зная — отвръща Младен. — Не беше никак разумно!

— Вашият приятел е тежко ранен! — директорът се обръща към него. — Оперирали са го, сега преливат кръв и утре ще ни кажат повече…

— Как можа да се случи с него! — възкликва Младен. — Миналата седмица жена му го напусна, сега това раняване…

— Това е Младен, татко. Марта ни запозна… АЗ ти казах…

— А-ха! Марта! — възкликва директорът. — Марта ми е все едно втора дъщеря! — казва той на Младен. — С баща й бяхме неразделни другари, сигурно знаете, той загина като партизанин, а майка тя от рождение няма… аз й бях настойник и да ви кажа право, не зная коя от двете повече обичам… — той погалва Виолета и отново се обръща към Младен: — Откъде е вашият другар?

— От София.

— Какво работи?

— Физик в някакъв институт…

— Физик! — повтаря директорът: — Как ми трябваше един физик за завода! Дано бързо му мине! Ей че глупава работа?

— Решихте ли се да останете в града? — Виолета прекъсва баща си и се обръща към Младен.

— Още се колебая — казва той. — Искам да постъпя в по-голямо предприятие и да мога да следвам…

— Защо не останете в нашия завод! — възкликва директорът. — Какво работите?

— Шлосер съм пети разряд… Преди войниклъка работех в метесето… Завърших техникум…

— Отлично! — казва директорът. — Шлосер и среден техник, веднага ще ви вземем! И ще следвате! Само Марта не иска да следва! — казва той.

— Може би не се е ориентирала! — забелязва Младен.

— Тя е повече ориентирана и от мене, и от вас! — отвръща директорът. — Дайте й революции, динамит и космически ракети!

— Марта е права, татко! — обажда се Виолета. — Марта е най-хубавият човек на света!

— Много ви благодаря — Младен става да си върви. — Нямаше към кого да се обърна…

— Нищо, нищо… — директорът също се гласи да излиза. — Обадете ми се утре заран, дано да издържи тази нощ! И ако искате да останете при нас на работа, драснете няколко реда житие-битие… за формалност, ще ви назначим… — той внезапно се обръща към Виолета: — Виолета, не знаеш ли къде е тази вечер най-хубавият човек на света? Втора смяна на работа е и е напуснала! Защо! — И преди дъщеря му да отговори, той махва с ръка: — Намерил съм кого да питам!

— Довиждане, Виолета! — казва Младен. — Благодаря ви…

— Ще дойдете пак, нали? — пита тя, като се ослушва.

— Непременно, Виолета!

Двамата с директора тръгват по улицата заедно.

— Виж ти — казва директорът. — Да тръгнеш да обезвредяваш мината така направо! Не е малко, нали?

В този момент Младен завиждаше на Иван.

— Колко е страшно! — казва на себе си Виолета и отново застава до прозореца.

11

Мините вършат винаги сериозна работа!

Капитанът

В чакалнята на болницата капитанът съзира непозната жена. Стои до прозореца, не се обръща, сякаш оскърбена от обстановката.

„Тя“ — той е напълно сигурен в предположението си, макар че не би могъл да обясни как позна човек, когото никога преди не е виждал.

Решително отива към нея.

— За Дойчинов ли чакате? — гледа я в упор с обичайния си втренчен поглед. Гласът му е рязък, категоричен и малко неучтив.

Жената трепва с неприязън. Очевидно е била заета с важни мисли и не е очаквала някой да й заговори. Още по-малко й харесва безцеремонният или, както на нея й се струва, невъзпитан тон. Но лицето на капитана й внушава почтителност.

— За Дойчинов! — отвръща спокойно тя и на свой ред изглежда капитана.

Вижда му се студена, необщителна, с добре скрито притворство, с гордост, зад която има презрение, и все пак с нещо неестествено, болезнено, което се чувствува в блясъка на очите й. Интелигентско лустро. Може би умее да говори за изкуство или да чете чужди поети в оригинал? Хубава.

Тя е тъжна, но някак по своему, не като жена, чийто мъж е тежко ранен. Като че причината за тъгата й не е той, а самата тя.

— Аз съм ротният му командир! — казва той непоколебимо. — Вие можете да направите само едно — да си отидете! Той е добре!

Капитанът вдига глава, гледа някъде над косите й.

Тя разбира, че този непознат, странен офицер знае всичко. Няма място за театър, нито пък някому е необходим. Разтърсва я ново чувство — тия хора са преградили всякакъв път към него, отхвърлили са я.

— Искам да го видя! — тя моли с тих, мъчителен глас, който се харесва на капитана.

— Защо? — след като си е присвоил най-важното право, той може да си присвои всички права.

Жената свежда очи.

— И аз сама не зная… така трябва… — смутолевя тя, объркана от собствените си мисли. Той я прекъсва.

— Така би трябвало!

Цялата трепери. Може би нервна треска. Сякаш капитанът е някакъв вездесъщ съдия.

— Знаете ли… другарю… — тя много трудно произнася „другарю“… — като си помисля, че всичко това стана заради мене!

Той отива докрай.

— Лъжете се! Нищо не е станало заради вас! — отвръща капитанът. — Това, което стана, няма нищо общо с вас!

Тя е съвсем объркана. Убийствено чувство за безвъзвратност отпуща лицето й. Това е вече друга жена.

— Може би той иска да ме види? — последната й надежда.

Капитанът поклаща отрицателно глава.

— Идете си! И не трябва да се връщате! — Той се обръща към изходната врата. Тя неволно тръгва покрай него навън.

В очите й има сълзи. Спира за секунда, може би иска да си отиде с ненакърнена гордост.

— Така да бъде! — и бързо отминава по стълбите надолу.

Капитанът гледа след нея.

— Да — казва на себе си той. — Сега напълно го разбирам!

В болничната стая заварва Сашо и Младен. Преди половин час от Сашо са прелели кръв на ранения. Капитанът бе съобщил пред цялата рота, че се търсят желаещи да дадат кръв за Иван. Пред строя излезе само Сашо. Ротният се учуди. Няма ли други желаещи? Оказа се, че Сашо е заплашил всеки друг кандидат.

Взеха от неговата.

Раненият още не може да дойде в пълно съзнание. Загубата на кръв е голяма. Докторът току-що си е отишъл. Край леглото дежури мъничка, миловидна сестра. Усмихва се на двамата гологлави войници. Но те не я и забелязват.

„Нима всичко това е истина?“ — мисли Сашо, като се взира в синкавобледото лице на ранения.

* * *

До вчера те живееха, служеха, ядосваха се, смееха се, имаха си тайни, след двадесетина дни си отиваха у дома, радваха се. И „професорът“ получи писмо от жена си, която го напуща, и Сашо го наказаха по друг случай, и му беше обидно от думите на капитана… и Иван вече се беше успокоил, и щеше да мине време, и може би щеше да се ожени втори път, и сигурно щяха да станат още много нови и нови, неизвестни неща, по-хубави, най-хубави… когато изведнъж избухна мината! По една случайност Сашо не бе ранен и Иван не бе убит на място. Още не се знае дали ще оживее. И за тях, двамата млади мъже, всичко щеше да бъде свършено, без да са подозирали, без да са очаквали. Всичко щеше да бъде свършено безвъзвратно и категорично! А той, Сашо, си мислеше, че животът е даден, за да се забавляваш, да се любиш, да те любят, да му бъде винаги весело, смешно и приятно, да вкарва голове. Също така мислеше, че войнишката служба е само да се отбие номерът, а за малко не отбиха целия му живот! Защото той иска да живее! А сега, макар и да е жив, много нещо се промени. Отровиха радостта му и когато някога пак ще се радва, тая радост няма да бъде така пълна и хубава, както довчерашната му радост, защото наред с нея ще съществува и това, което стана…

* * *

Сашо трепери.

„Ти не трябва да умреш, професоре! Не трябва!“

Иде му да се просне върху леглото и някак да прелее от живота си в тялото на Иван.

Единствен капитанът има смелостта да наруши мълчанието. Какво ще каже на своите войници!

— Можеше да се случи всекиму! — той търси очите им.

— По-добре да беше се случило на мене! — извиква несдържано Сашо.

Сълзи пълнят очите му.

— Да — казва тихо Младен. — Тук всичко свършва!

Никога нищо не е принизявало така плановете, намеренията му, желанията му. Както нищо не го отвращава повече от смъртта. Младен чувствува присъствието й, но не се бои от нея. Струва му се, че смъртта е един свръхспекулант, който използва страшната си власт, за да се гаври с всичко.

— Тук всичко свършва!

Неволно си спомня думите на Иван, когато го водеше у Мартини и му разказваше за сляпата. „Ожени се за нея.“

Сега това не му се вижда така странно, както може би ни една постъпка не би била странна в сравнение със странния процес на смъртта.

Пак спира очи върху лицето на ранения.

„Той беше моят единствен и най-добър приятел! Никога не съм имал по-добър приятел! И навярно никога не ще имам! — поема дълбоко въздух. — Нима ще допуснат да умре! Толкова ли са слаби! Доктори, спасете го!“

Идва му на ум фантастична мисъл.

Ако те (докторите) не могат да го спасят, защо ли не се заеме той, Младен, макар че не разбира нищо от лекуване, макар че не знае в какво се състои работата! Убеден е, че ще успее!

Сестрата учудено гледа тримата мъже. Не приличат на другите посетители… като че са дошли тук за друго!…

Иван размърдва глава и неочаквано отваря очи. И четиримата заобикалят леглото.

— Тихо! — шушне сестрата.

Какво става с него?

Веднъж напуснал своя дом, животът бавно и с нежелание се връща в него. Но смъртта не отстъпва. С новата силна и жизнена кръв пристъпите на живота стават все по-мощни, неудържими, вече достатъчни, за да извисят човека от равната пустиня на нищото в орбитата на битието.

В кратките полусънни пробуждания Иван не е в състояние да разбере какво е станало с него, къде е. Кои са лицата около него? Защо са тук? Не знае. И няма никаква сила, за да узнае. Всеки път, когато умът му се разведрява за миг, когато в очите му проблясва интерес, когато поисква да узнае, нещо в него се скъсва и той пак се връща в неизвестността, където нищо не може да се узнае.

В тия пробуждания той се чувствува невероятно слаб и лек, по-лек от сламка, която някой люлее в странни интервали. Ту люлката се отдалечи далеч, далеч, ту се върне и затрепти отмаляла, безсилна. Друг път му се струва, че това не е той, а някой друг, с когото са си сменили местата, че другият сега ще се върне. А той не се връща.

След второто преливане на кръв той отваря очи и изведнъж се възстановяват нормалните му умствени способности. Това свестяване прилича повече на събуждане от сън, когато първият предмет поражда първата мисъл, а оттам — цялата мозъчна дейност. Той вижда и веднага познава лицата на приятелите си, капитана. После разбира, че е в болница, припомня си случилото се. Тъй като не чувствува болка, той се усмихва и казва:

— Нищо ми няма!

За да докаже това, понечва да стане. Преди да е повдигнал глава, той пада върху възглавницата. Люлката отхвръква надалеч. Другият, с когото са сменили местата си, не идва.

Когато пак се пробужда, върху стената срещу прозореца играе оранжево петно. Цялата стая е прибулена в необикновена, полупрозрачна атмосфера — чужда и студена.

Бял болничен глобус, бели стени, бяла врата, шкафче…

Марта в сестринска престилка се надвесва над него:

— Събудете се! Вие сте жив! — казва тя тържествено и силно.

Той все още не проумява всичко.

— Жив сте! Чувате ли! — извиква тя.

Иван я познава, усмихва се и казва дрезгаво.

— Марта!

— Да, аз съм! — тя се надвесва по-близо до него. — А нощес и вчера не ме познахте! Аз съм трета нощ при вас!

— Повдигнете ми възглавницата! — казва той тежко.

Марта взима втора възглавница, подлага я внимателно под главата му, като го повдига с ръка, и му говори:

— Всички мислеха, че няма да издържите, а аз седях тук и виках: „Ще остане жив… ще остане жив… ще остане жив…“, и бях напълно сигурна във вас!

— В мене! — той я вижда по-добре.

— Да! — продължава радостно тя. — Във вас, защото не сте като другите. Вие сте необикновен човек! Знаете ли, аз още у дома разбрах това, още тогава почувствувах, че с вас ще стане нещо необикновено.

Той се усмихва през болка.

— Помните ли нашия разговор на моя рожден ден? — продължава тя. — По-миналата неделя! Вие седяхте в ъгъла до вратата, помните ли?

— Помня — казва той.

— Помните ли какво ви казах… да направите нещо голямо…

— И аз умрях, Марта! — казва той със същия дрезгав тон и се опитва да се усмихне.

— Не! — извиква тя. — Вие сте жив! И сте повече жив от всички живи. Аз ви обещах да се влюбя във вас!

— Обещахте… — казва той мъчително.

— Аз наистина ви обичам! — отново се надвесва над леглото тя. — Вие не знаете колко ви обичам и ще ви обичам винаги… и ще стоя до вас, докато оздравеете, докато искате… и няма да се отделя от вас…

Той чувствува дъха й върху страните си. Поглежда устните й, миловидни, близки.

Без да иска, тя докосва раната му. Заболява го. Едва сега разбира, че цялото му тяло е в бинтове.

— Марта — казва той с по-ясен глас, — но аз няма да ида в космоса… и вие ще трябва да си останете на земята…

— При вас! — казва тя, изтичва към прозореца и отваря вътрешните, матираните стъкла. После излиза навън.

Нахлува по-ярка светлина…

— Жив съм! — мислено повтаря Иван. — В това няма никакво съмнение. А можех да бъда мъртъв, можех да бъда завинаги това, което бях до снощи… люлката щеше да отхвръкне и да не се върна никога… Какво бях? Нищо!

В стаята е станало съвсем светло. Предметите изглеждат още по-близки, но още по-студени и чужди в своята грозна белота. Чува се войнишка тръба, после отеква кучешки лай и веднага недалеч минава влак. Из коридорите започват да тропат и говорят хора. Обзема го възбуда.

Ако не днес, то утре или вдругиден ще се вдигне на крака, ще излезе, ще отиде навън, ще говори с хората, ще се вози на влака, ще си отиде у дома… ще… ще… колко много „ще“. И това е, защото живее. А можеше… Важното е това, което е!

Върху стената отведнъж блясва слънцето. Светлината е толкова силна, че раненият притваря очи. Спомня си нещо особено.

Пътуваше с влака по Искърското дефиле. Идеше от дълъг път, изморен и най-вече измъчен от лошо настроение. Още преди да тръгне, нещо у него помръкна, обзе го позната безпричинна и затова толкова непреодолима, угнетяваща тъга. Полупразните вагони, чуждите лица, равното тракане на колелата, човекът, който ядеше семки и невъзпитано плюеше през прозореца, жената със спуснатите бримки на чорапите (защо й бяха посред лято!), трите ученички, които говореха плиткости из училищния живот, собствената му тревожна разсеяност — всичко това напълни душата му с равна, безпределна мъка, сякаш беше обречен на вечна, непоносима съдба. Отгоре на това — чувството за пълната безсмисленост на всичко. Може би това бе изблик на тиха лудост или на прекомерна чувствителност, или на тежка умора, но той никога не е бил така отчаян.

Беше обикновен слънчев ден. От нощния дъжд водите на реката прииждаха бързи, мътни, а околността лъщеше — измита, чиста.

Наближаваха Лакатник. От нерви той стана да се разходи и отиде до прозореца в коридора. Не мислеше нищо. Загледа се навън. Насреща се извисяваха сивобелите с кафеникав оттенък по върховете лакатнишки скали — величествени, с първична монументалност, с дива непристъпност и както нему се стори — с жив израз на гордост и вечно презрение към всичко, което пълзи долу, в ниското. Над тях пламтеше небето, безоблачно, прелъстително чисто. Нищо повече. Скали и небе. Но в близостта на тия два несъизмерими великана имаше невероятна хармония и поразяваща, смазваща хубост. Синьо, сиво-бяло с кафеникав оттенък и златния прах на слънцето. Нещо изключително идеше от грозната красота на скалите и тази прелъстителна невинност на небето…

Той подаде глава навън. Очите му широко се разтвориха, целият се разтрепера, в гърдите му избухна възторг, искаше да скочи от влака, да остане по-дълго, да се приближи, да се слее, да потъне в тая хубост…

Изведнъж изпадна във фанатично благоговение пред живота. Нищо не остана от отчаянието му, от предишните тежки чувства. И това благоговение роди много радости. Накъдето и да се обърнеше, той срещаше някаква непозната преди радост, безпричинна и толкова по-чиста радост. Влакът отмина, а той хлипаше от възторг и така бе и на другия ден, така бе много дни.

Като се върна у дома и размисли върху случилото се, някак непреднамерено, а естествено и спонтанно, като че не той, а друг, живеещ в него и досега потискан човек, извика:

— Не е ли чудесно, че въглеродът, кислородът, водородът, сярата и другите химически елементи между билиарди-билиардите възможни съчетания са се съчетали така, че на земята съм се създал аз, човекът Иван Дойчинов! А не друг предмет, организъм, същество! И какво огромно е моето предимство, пред ония билиарди и билиарди съчетания, които са били пренебрегнати, за да се създам аз! За да дойда от неизвестността, за да изживея едно съществуване от най-висш характер! И не е ли това предостатъчно, за да осмисля целия мой живот, независимо от ония събития, които са се случили или предстоят да се случат! И не е ли прегрозно и пренищожно да се забравя това най-велико предимство!

За него това беше потресно откритие. То му отваряше хоризонтите на нова и както му се струваше — безгранична свобода.

„Аз живея!“

То отговаряше на всички ония мъчителни, странни и нелогични въпроси, които понякога възникваха в съзнанието му, когато, прехвърлил границите на физико-математическите закони, той се опитваше да се надсмее над живота.

Едва месеци по-късно Иван почувствува, че на откритието нещо не достигаше. И затова въпреки огромната си сила то не така трайно и пълно удовлетворяваше. Но какво не достигаше, той не можа да проумее. Постепенно дните отново го върнаха в предишното му състояние, той почти забрави за чувството при лакатнишките скали и си го припомни едва сега, когато се връщаше от смъртта.

— Да — каза си той отново развълнуван. — Сега зная какво не ми достигаше! То е същото, за което капитанът казваше: „Не е достатъчно да си гадина, която се радва, че съществува, която непрекъснато осчетоводява нищожните си размери и се радва, че може да се размножава!“ То е способността в името на същия велик, обичан живот да пожертвуваш себе си! Напълно, безвъзвратно или, както говореше онази фантазьорка Марта — всеотдайно! До онзи ден аз нямах тази способност. Когато пълзях към мината, пак я нямах, вършех всичко по инстинкт! Но сега я имам! И ако сега трябва да обезвредя мината, бих го направил с пълното съзнание, че мога да загубя живота, който така силно обичам! Точно това е, което нямаше в мене, но го има в Сашо, в Младен и най-вече в капитана! Това не е смелост, а е способност!

— Аз живея! — продължава той. — И съзнавам всички предимства и цялата прелест на живота, но толкова по-горд и толкова по-щастлив съм, че всяка минута мога да се лиша от него! А това вече е наистина неограничена свобода!

За миг главата му се замайва, после всичко се избистря и неусетно настъпва пределна лекота. Такава лекота бе изпитал, когато се дипломираше. Защитата беше тежка, темата трудна, професорите се увлякоха в подробности. Но всичко свърши отлично. Той си тръгна за дома. Мина през гората пешком и му бе толкова леко, както никой друг път.

Прилича на човек, освободен от баластрата и пуснат като балон с естествения си стремеж нагоре.

— Трябваше да стане нещо подобно! — казва Иван. — Изглежда, че само чрез смъртта човек отново достига онази природна, начална простота, която му дава потенциал и способност да намери ясен, удовлетворяващ смисъл на съществуването си! — и продължава: — Но това не е измислената, пошлата простота, която приех, когато лежах до миномета, нито ония насилени от отчаянието ми представи, които хората прегръщат във всекидневието си! Трябваше да стане нещо подобно!

Влиза лекарят, който минава на утринна визитация. Той се изненадва от необичайно добрия вид на ранения.

— Бърже ще ви изпишем! — казва той с ласкав тон, очевидно радостен и съчувствуващ на Иван.

После идват цял куп хора. Санитари, които отварят прозорците, мият пода и застилат леглото му. Сестра със спринцовка, която поставя инжекция във вените му, някакъв мъж в бяло, който си записва данни за състоянието му, и други. Струва му се, че всички са някак весели, радостни, че всички споделят неговата радост, и му домилява за тях.

С главната визитация пристига и батальонният командир. И отново всички са учудени от добрия вид на ранения. Той разбира, че онзи ден, когато са го донесли, той е бил „отписан“. Батальонният, познат ентусиаст, люлее леглото му:

— Какво да му пратим за ядене, докторе! Той е гладен!

Между придружаващите е и снощната сестра, която той веднага познава. Тя му се усмихва мило, сякаш казва: „Много съм щастлива, че вие сте добре, че оздравявате, че сте между нас!“

— Искам да ям! — неочаквано изтърсва Иван на главния лекар и се засрамва от дебелия си глас.

Главният шеговито нарежда какво да му донесат. Подполковникът му казва още няколко шеги, съобщава му, че вероятно тия дни наборът ще бъде уволнен. Ала на Иван се струва, че макар всички тия неща да имат пряка връзка с него, то те стоят несъмнено по-далече от онова, което в действителност се бе случило и което всъщност беше много по-важно. Искаше му се да го каже на батальонния, но нямаше време. Пък и не бе необходимо. Визитиращите отминават, отива си и сестрата.

Останал сам, той изведнъж заспива. За първи път от години насам спи дълбоко, без кошмари, без тревожни полусънни мисли.

Малко след обяд в стаята нахлуват Сашо и Младен. Той чува стъпките им в коридора и когато те отварят вратата, посреща ги със светнали очи. Сашо се спуща към леглото и вика възторжено:

— Жив си, дяволе! Аз си мислех край на физиката! Майно, знаеш ли, че приличаше на главата на Пипин Къси.

Пипин Къси беше една от малките мишени.

— Колко е тридесет и едно по тридесет и две? На̀ ти хикс, на̀ ти игрек, на̀ ти зет! — той го целува по небръснатата буза и веднага добавя: — Защо не накара сестричката да те обръсне!

Младен измъква пакет бонбони, плодове и разни неща, които раненият би могъл да изяде едва след десетина дни.

— Това е от цялата рота! — казва той.

„Цялата рота“ — Иван някак много бързо си припомня имена, лица… Желязко, Фъстъка, Кирил от Камарци, Стоян, който вечно свири с уста, Два без пет, Дойчо, Рангел, Евтим… Цялата рота…

Дежурната сестра се мръщи, защото двамата посетители са седнали на леглото му.

Сашо разправя най-подробно историята с избухването на мината, защото мисли, че раненият не знае какво се е случило. Както разправя, той непрестанно се въодушевява — прилича на хлапе, което по някаква случайност е извършило нещо забележително. Никой не го прекъсва. И на Иван, и на Младен е драго да го слушат.

— Знаеш ли — казва Сашо, като че Иван би могъл наистина да знае — как се спречкахме с ротния… за кръвта за преливане! Той ми казва:

— Добре, че с кръвта не се предава и характерът! — а аз веднага му го върнах:

— Разрешете да възразя, другарю капитан, Иван само би имал полза в тоя случай!

„Всичко е хубаво… и това слънце, което пече в очите ми, и бърборенето на Сашо, и снизходителната усмивка на Младен, и това мое леко и радостно чувство! Всичко е хубаво! — казва си Иван. — Хубаво е, защото аз току-що открих най-важното нещо в живота, онова, което ще измени напълно моя живот, ще…“

Докато Сашо разказва случки из живота на ротата, Иван продължава мислите си:

„Аз и не зная как ще живея по-нататък! Може да остана инвалид завинаги, може да ампутират нещо, може да бъда неизлечимо болен, но въпреки това аз зная, че ще бъда щастлив! И не може да не бъда щастлив! Дори в най-нещастните си минути аз пак ще бъда щастлив!“

Спира очи ту на единия, ту на другия. Сашо прави гримаси и имитира Два без пет, който казал:

„Имаше един убав човек у ротата и зема, та се утепа, оти на всичко убаво живото му е къс, та затова е и убаво! Ако он оживее и сака да живее, требе да стане серсемин като мене!“

Сега Младен разказва как Данчето припаднала, защото я излъгали, че и Сашо е убит.

— Припаднала, вятър! — мърмори Сашо, но му е приятно.

На Иван се вижда чудно как и за тримата щастливият край превърна страховитата история във весело преживяване и как на всеки е приятно да си припомня подробностите.

Войниците си отиват. По-точно — изгонва ги болногледачката. Сашо целува Иван по бузата и отдалеч му показва, че ще накара сестрата да го обръсне.

Младен му маха с ръка.

— Мили и прекрасни хора! — възкликва той, останал сам. — Обичат ме и аз ги обичам! Не за това, че са се хвърлили да ме спасяват, а защото наистина са мили и добри! И всички в ротата са мили и добри!

Изведнъж си спомня майка си. Беше много отдавна. Той учеше в първо отделение, а училището се намираше далеч от техния квартал. И беше зима, и много студено, мъгливо. Той си тръгна нагоре, а сърчицето му трепереше от страх. Ала ето че една жена протегна ръце, уви го в кожухче и го понесе на ръце към дома. Майка му. Слязла чак до училището да го пресрещне.

Той се сгуши и му беше толкова мило, толкова хубаво.

— Боже мой! — възкликва раненият. — А аз бях стигнал до най-отвратителното чувство! Как да няма любов! Любовта не е в отношенията между мъжете и жените, нито в очарованието на природата! Любовта е в същността на всички взаимоотношения между богати души! Тя е онова изливане от богатство, естествен стремеж да се отдаде някому това богатство! Истинското начало на любовта е самораздаването! И това нейно начало е най-голямото, най-трайното! Любов има навсякъде, където има самораздаване!

Сеща се за чувствата, които изпитваше към жена си. Не се и чуди, че тя не е дошла, нито се чувствува отхвърлен или изоставен от нея.

— Ето — казва си той — и там имаше любов! Аз я обичах, бях готов на какво ли не заради нея! И тая моя любов беше искрена, чиста и свята. Поради това бях готов да й простя и да я приема. Но тази любов не е и не може да бъде голямата ми любов!…

Отново е вечер. Каква различна вечер! Всичко е ясно, спокойно, сигурно. И меката светлина на лампата, и тихите стъпки на сестри и болногледачи, и уверената усмивка на лекаря, и ритъма на сърцето, и необичайната бистрота на ума.

— Играете ли шах? — пита той сестрата, която му донася вечеря.

Тя недоумява. Идва за първи път в тази стая и както й бяха казали — при тежко ранен.

— Ако обичате — казва Иван — утре да донесете един шах! Все ще се намери някой да поиграем!

12

От всичко предстоящо най-важно е първото впечатление, което ще направя на новите си познати.

Младен

Най-после и този ден!

По шосето към завода между стройния ред на тополите бързат хора. Цивилни, военни, жени, мъже. Прехвръкват мотористи, нижат се блесналите капли на колоездачите, пълзи тежко автобус, претъпкан с народ — жива река, устремена към разтворените врати.

Пред големия портал пак стои часови. Това е Желязко с хубавото Младеново кепе на главата. Той любопитно оглежда минувачите. Когато съзира младеж в зеленикави дочени панталони и бяла риза със запретнати ръкави, Желязко влиза в караулното, взима приготвеното букетче, връща се на мястото си и дочаква Младен да се изравни с него.

— На добър час! — мушва цветята в ръцете му. Младен поглежда простодушното лице на часовия, усмихнатите дружелюбни очи, скубаните полски цветя.

— Да ти се връща, братле!

В цивилни дрехи Младен е неузнаваем. Лицето му изглежда оголено и не така внушително, както в униформа. Замисленият, съсредоточен израз на очите му е погълнат от неприсъща нему възбуда. Желязко прави гримаса — без униформа Младен не му харесва.

Довчерашният ефрейтор минава през портала на завода, както хиляди пъти преди е минавал. Ала отвъд всичко му изглежда ново, странно.

Навсякъде го среща същият нов, непознат дух, който изведнъж посява в душата му съмнение и безпокойство. Какво ще стане? Няма ли нещо непредвидено да обърка намеренията му? Премислил ли е добре?

Секунда преди да отвори вратата на началник цеха, войникът Младен прогонва съмненията и безпокойствата на цивилния гражданин Младен, възвръща хладнокръвието си:

— Всичко е наред!

Началник на цеха е инженер, съвсем млад човек с представителна външност. Младен го е виждал няколко пъти из района, но едва сега младостта на инженера му прави силно впечатление.

„На тия години — казва си той — е началник и инженер! А защо аз да не бъда?“

Удря токове по войнишки.

Началникът, зает с някакви книжа, го изглежда разсеян.

— Седнете! — казва той. — Седнете!

На Младен е приятно, че му говорят на „вие“. Сяда. И веднага оглежда обстановката. Килима, креслата, картината на стената, големия шкаф с метални мостри и колко книги! И мастилницата от ковано желязо…

„Сигурно няма и тридесет години…“

Началникът на цеха подпира с юмруци брадата си, опитва да се съсредоточи в нещо, което Младен не знае, но тоя израз много му харесва.

— Вие бяхте?… — пита той внимателно, но преди Младен да каже каквото и да е, възкликва: — Да! Да! Директорът ми съобщи за вас! Много добре сте решили! Много добре!

Младен долавя в погледа му неудобство, като че инженерът се безпокои за нещо, и същевременно любопитство, което го поласкава.

— Какво желаете да работите?

Довчерашният войник е дошъл с две дузини приготвени отговори. На този въпрос следва:

— Където ме пратите, другарю началник!

Инженерът не крие учудването си. Внезапните изблици на готовност винаги са го съмнявали. Или пък наистина е млад ентусиаст, комсомолец!

— Нямате ли предпочитания? — би искал да каже „наклонности“.

Младен така го и разбира. Обяснява, че негова наклонност ще бъде всичко, което му възложат. Би могъл да отиде всякъде, където имат нужда от прилежен работник. Надницата не го интересува. Важна е работата.

Инженерът съвсем се учудва. Отдавна не е срещал такива работници — готови на всичко. Все още се пазарят, все ще мърморят за пари, за по-лесна работа, за интересите си.

— А какво знаете?

И тук отговорът е приготвен.

— Нищо не зная, другарю началник! — Младен скрива кратковременната си работа в метесето, скрива цялата си сериозна подготовка, докато беше в казармата. Така ще блесне отведнъж. Някъде, бог знае къде, бе прочел: „Ако искаш да те уважават най-много, никой не бива да вижда кога растеш! Просто трябва да блеснеш!“

— Ще ви научим! — успокоява го инженерът, който тълкува блясъка на Младеновите очи по своему. После с делови тон нарежда:

— Постъпвате в трета монтьорска бригада! Един месец работа, след това изпит за разряд! Ако покажете способности по-рано, елате при мене! Оттук най-напред отивате при началник участъка, инженер Папазов, после в „Личен състав“, после да ви зачислят работно облекло, в стола за храна! Пари имате ли?

— Съвсем не…

— Ще ви авансираме половин заплата! Квартира?

— Намерих временно…

Началникът става, подава ръка:

— Щастлив път!

Най-после Младен е пред вратата на монтьорския цех. Отвътре ехтят удари на чукове, звънтят машини и мирише на ръжда. Отвътре иде нещо тайнствено и неизвестно. Отвътре стои и чака друг живот.

Някой му изсвирва с уста. От прозореца на лабораторията Марта маха с ръка. Привет.

Младен кимва и прекрачва прага.

„Тук съм!“ — казва си той и не гледа нищо. Ето го мястото, откъдето ще започне! Площадката, от която ще излети!

Спира в преддверието.

„Трябва да успея!“

Трябва. Могат да му оспорят другите качества, но всеки ще свали шапка на самодисциплината му.

„Коритото, по което тече животът! Изкривите ли коритото, ще изкривите и посоката!“

„Ще внимавам, другарю капитан!“

„Искаш ли — можеш!“ Сам бе стигнал до тази престара истина. Но въпросът е как ще поискаш? Нима тия хора по улицата не искат да заемат високо обществено положение? Да печелят добре, да се осигурят, да постигнат нещо по-друго, голямо? Искат, но така, както биха поискали овче сирене вместо краве, както биха поискали да имат на вечерята си десерт или както биха пожелали, да отидат на курорт! Най-обикновено, дребно пожелаване и нищо повече.

Младен презрително се усмихва.

„Да поискаш истински, това значи да промениш по своя воля себе си, да изхвърлиш всичко ненужно, да се завладееш сам и с всички сили, ум, сърце да се устремиш към целта си. Душата ти, тялото ти трябва да искат, да изгарят, да полудеят от онова, което си поставил отпреде им. Да бъдеш готов да пожертвуваш всичко! И най-после умно, целесъобразно провеждане на похода, знаменития принцип «всички сили на едно място»… приличаш на пълководец, който трябва да спечели велико сражение, с това предимство, че от тебе зависят много повече неща, отколкото от пълководеца! Накрая — търпението. Да издържиш на всичко, да не приемаш малките победи за удовлетворение, а да чакаш голямата победа…“

Това не са ученически мечти!

„Никакво село! — продължава да тържествува той и се взира със светнали очи наоколо. — Тук съм!“

Всичко стана снощи.

Заведе го Марта. Младен знаеше, че зад поканата стоеше Виолета.

Попадна в просторен хол, осветен празнично от голям полилей, с леки модни мебели, с две пастелни картини по стените и грамадна палма до прозореца. Във всичко някаква студена официалност, която го смути. Беше облечен в дочения си панталон и простата бяла риза. Помогна му безцеремонността на Марта. Тя се чувствуваше като у дома си.

Докато с мъка поемаше тежкия, чужд въздух на този дом, докато се оглеждаше С непонятно безпокойство, дойде му на ум сутрешното слово на капитана пред уволнения набор.

„Бъдете мъже!“

Зачака изпълнен с решителност. До него свиреше магнитофонът. Самотно виолончело скърбеше над нечия съдба. Не трябва да се слуша такава музика. Тя размеква, ражда ненужни чувства, прави амбициите недостойни.

„Какво търсиш тук? Защо си дошъл? Защо влизаш в тоя чужд свят? За да го смутиш, за да го объркаш, за да го използваш?“ — питаха звуците.

— Не си много весел! — подхвърли му Марта. Той мълчеше.

Тогава тя му заговори за Иван. Младен знаеше за нейните посещения в болницата. От любов ли бяха или от вятърничавост? Виждаше му се невъзможно такъв сериозен, тежък човек като Иван да се повлече по Марта. И все пак като че у двамата имаше нещо общо…

Вратата се отвори. С бързи, сигурни крачки към него идеше Виолета. Младен стана, пое познатите малки ръце, задържа ги, като усещаше вълнението им.

Беше много оживена. Нищо не напомняше печалната й неподвижност у Мартини. Чакала го да дойде по-скоро! Защо не е дошъл? Обещал, а не дошъл. Няма да го извини! Той е длъжен да направи нещо за откуп! Навярно тази музика не му харесва!

— Пусни му маршове! — каза заядливо Марта. Виолета изглеждаше прелестна дори с черните очила, дори с неизменния израз на ослушване. А едва ли друга имаше по-изразителни устни. Те казваха всичко, което не можеха да кажат очите.

Синя рокля, златисти чехли, златен колан… как ли си представяше златото?

Тя седна до него. Високите й гърди бързо се повдигаха и спущаха.

Марта заряза списанията и се настани срещу тях. Никога приятелката й не бе изглеждала така.

„Сто процента влюбена! — помисли си Марта. — И в кого? В тоя бездушен комбинатор! Какво ли си е въобразила за него?“

Младен долови тия въпроси и в себе си отвърна: „Не съм виновен!“

Как е прекарал последните дни, питаше тя. Как е приятелят му? Искала да отиде в болницата! Щастлив ли е, че службата е свършила? Какво е сънувал снощи?

Младен не знаеше откъде да започне и какво да приказва. Големият, важният разговор щеше да се състои после, когато дойдеше директорът, а дотогава той трябваше да пази мислите си, да не пилее силите си.

Спаси го лелята. Тя се втурна сърдечно към него, целуна го (колкото и неприятно да му беше) и се разбъбра за обичайните закъснения на брата си. Със страстно женско любопитство тя разпита Младен за избухването на мината. Това беше сериозно изпитание.

„Искат да измерят скромността ми“ — помисли си той.

Разказа всичко така, че бяха възхитени от него. Дори Марта го загледа другояче. Посред разказа Виолета го прекъсваше, питаше за някои подробности уместно и изтънко, та той дори се зачуди. Бдеше да не изтърве нещо излишно. Най-хубави неща каза за Иван, после за Сашо и почти нищо за себе си.

Виолета протестира. Младен разбра, че тя вече имаше някаква определена, своя представа за него — твърде хубава, твърде ласкава, твърде задължаваща. Той трябваше да направи тъй, че действителното му поведение да се вмести в тая представа, за да остане тя най-трайна. Също така му стана ясно, че девойката не познава живота, както го знае той, но въпреки това и у двамата имаше нещо общо — опростяването на събитията до тяхната същност. Забеляза, че тя винаги откликва и се вълнува само на същността, но не и на свързаните с нея обстоятелства.

До последния момент той не даде да се разбере, че е решил да остане в града. Предпочете тя да го увещава и да поеме някакви приятелски задължения спрямо него. С удоволствие й предоставяше ролята на негов водач в тукашния свят. Така и стана. Виолета се увлече и надълго му говори за предимствата на града пред неговия роден край, като и този път показа изненадваща осведоменост. С детска наивност тя му рисуваше картини от тукашния живот, които трябваше да го привлекат. Той предпазливо упорствуваше. Марта се подсмиваше развеселена от наивността на приятелката и от хитрата игра на Младен.

Изведнъж му стана тежко и неловко. Обгърна с очи стаята, двете девойки, бъбривата леля… и кой знае защо, в този момент си спомни случката с гърбавата Пенка от тяхното село…

Учеха заедно в един клас на гимназията. Беше зима и момичето не можеше само̀ да слезе по стръмната заледена пътека към тяхната махала. Помоли Младен да й помогне. А той се направи, че не я чува. Нарочно изостана. Беше му унизително да върви с нея, за да не си помислят хората, че помежду им има нещо! Момичето се разплака от безпомощност. Тръгна само̀ по нанадолнището, като разперваше ръце и отчаяно се мъчеше да се задържи. Той неспокойно я наблюдаваше отзад, видя как тя полетя надолу и се строполи в снега. В същия миг зърна недалеч директора на гимназията. Веднага се завтече и вдигна разплаканото момиче. Тя хълцаше от преживения страх, но като видя директора, разбра. Стисна устни, отдръпна се рязко от Младен и го погледна така, че тръпки го побиха. В погледа й имаше отвращение, ненавист, някаква погнуса, която го докосна, опари го и му остави незаличим белег…

До полунощ той се мяташе в леглото си и се питаше:

— Подлец ли съм?

А какъв ужас беше, когато на другия ден директорът влезе в клас и го похвали пред всички за другарската му постъпка… Чак до края на учебната година не смееше да погледне Пенка в очите.

И това беше най-тежкото чувство, което някога бе изпитал…

Помисли да се извини и да си отиде.

Трябваше да остане.

Влезе директорът.

Баща.

Очите му тъмнееха кротки, мъчително усмихнати. Гласът му бе тих, полуласкав, полуироничен, като че се надсмиваше над нещо свое. Само изхвръкналите като птичи криле вежди внушаваха други чувства.

Той погледна въпросително Младен. Момъкът се смути и това беше в негова полза. Директорът го запита за Иван. После прегърна дъщеря си, целуна я по косите и каза шеговито на Марта:

— Има ли нещо ново за фотонните кораби?

Девойката свирна с уста.

— Прочетох едно интересно съобщение… — тя с удоволствие подхвана темата.

Виолета се бе извърнала цяла към Младен. „Харесва ли ти моя дом, моя баща, моята обстановка?“ — питаше тя.

Младен трябваше да каже нещо. Да не си помислят, че е дръвник. Но какво? Нямаше никаква представа от фотонни кораби и тая Марта веднага ще разбере фалшивия му интерес.

Разказа как се е почувствувал в цивилни дрехи. Облякъл се — не могъл да се познае. Разговорът изведнъж стана общ и забавен.

Директорът го поглеждаше по-често, предразполагащо и сам разказа свои весели преживявания.

По време на вечерята той много пъти се обръщаше към Младен, питаше го за впечатленията му от казармата. Момъкът отговаряше стегнато, ясно. Какъв дисциплиниран и честен човек! Домакинът каза много хубави думи за ротния му командир.

— Ако имаше повече хора като него! — възкликна той и лицето му прие особено изражение, най-голяма похвала за капитана.

Междувременно Младен откри, че директорът внимателно се вслушва в думите на дъщеря си, че е изненадан от нейното оживление. Безпокойство плъзна по лицето му.

„Обича много дъщеря си! — каза си Младен. — Да не забравям това!“

— Какво мислите? — запита го тя с усмихнати устни.

— Още не мога да свикна… — отвърна той — вчера — едно, днес — друго!

— Не се стеснявайте! — каза Виолета. — Идвайте по-често у дома!

Обърна се към баща си:

— Татко, ще стане ли от Младен работник?

— Зависи само от него! — каза ласкаво директорът.

— Благодаря! — промълви Младен с необичайно за него стеснение.

— Защо! — възкликна директорът. — Ако не аз, друг ще ви вземе! В нашия град трябва много работна ръка!

Марта го гледаше подигравателно.

— А каква нужда имаме от физик! — продължи директорът. — Поговорете с вашия приятел! Щом оздравее, нека остане при нас! Ще му дадем и хубава заплата, и хубаво жилище!

— Струва ми се, че Марта по-лесно може да го придума! — каза Младен.

Марта трепна. Лицето й промени присмехулния си израз, стана преднамерено сериозно, тъжно.

— Никой не може да го придума! — каза тя.

— Защо?

— Не е човек, който ламти за заплата! — добави Младен. — Само с работата можете да го привлечете! Но след тая мина не вярвам да изпитва симпатии към военната работа и въобще към града…

— Това не е причината! — прекъсна го Марта. — Той е особен човек! — тя произнесе последните думи с възхищение, та Младен си помисли колко хубаво би било, ако някъде кажеха и за него, че е „особен“ човек.

Директорът вдигна рамене.

Тръгнаха си скоро. На вратата Виолета каза тъжно усмихната:

— Идвайте по-често! Аз почти не излизам.

— Идвайте, идвайте! — рече директорът. Лицето му не се виждаше.

Младен беше доволен. Само Марта го ядоса по пътя. Тя каза:

— Слушай, не искам да се случват неприятни истории, опичай си ума!

Всичко това стана снощи.

Сега Младен уверено влиза в цеха.

13

Един път живот се живее.

Сашо

О-хо, минава девет часът! Трябва да се става! Защо? Нали сега няма тръба, няма началства, няма наряд? Най-добре е да се обърне на другата страна. Ех, че е приятно да се протягаш в старото си легло… пукат кокалите… За какво си мислеше?… А-ха! Ако му се паднат сто хиляди от тотото! Страшно много пари са това сто хиляди. Не могат да се изпият лесно… ще си купи десет костюма! Костюми — шапката да ти хвръкне! Ще се облече факирски, ще си купи лека кола и ще се разкарва по цял ден, ще ходи до София, до Пловдив, ще нощува, където му попадне, и ще си живее живота! Ще вози и приятелите, и момичетата. И ще им плаща сметките, винаги е бил ларж, затова си няма пари. И ще зареди мазето с бутилки. Пишеше в някакви книги, че навремето богаташите са зареждали мазетата с бутилки. Това звучи много привлекателно: „да се заредиш с бутилки“… няма защо да ходи от заведение в заведение, докато намери хубаво вино… снощното не беше лошо… как святкаха очичките на Лили! Кой каквото ще да казва, в това момиченце има нещо… а Соня полудя от ревност! Щеше да бъде много интересно, ако се хванеха за косите…

Ех, че препича това слънце! Като че не е началото на октомври, а на юли. И майка му нарочно е дръпнала пердето, дано слънцето го събуди. Хм… мирише на курабии. Златна майка! Само тя единствена го обича истински. Трябва да е станала в четири часа, за да ги направи. После — на работа. Но щом той почне да печели, тя ще си седи у дома! И бащата е заминал в командировка. Липсва чантата му. Как спокойно се диша у дома, когато го няма… дано този път виси цял месец… Защо ли не пратят в командировка бащата на Лили?…

А Верчето е напълняла много. Кой знае с какво се е угоила! И все пак по-съблазнителна е от Дора, този крачещ скелет. А пък оная глупачка Сия се е оженила за някакъв доктор. Е, нищо, и на доктор рога се слагат. Щом на попа ги сложи, защо да прости и на доктора! Най-много трябва да се съжалява за Райна. Заминала за Видин! Иди ходи чак там! Пък може и да отиде. Преди това ще се отбие при Иван в София. Той сигурно ще живее самичък. Лошо ли ще му е! Само раните да не бяха. Да бе питал майка си да го покани тук на гости… нито пие, нито яде много, нито пък вдига гюрултия… и бащата сигурно ще го одобри, защото е сериозен човек… къде е Иван, къде е тайфата! Ако капитанът види приятелите му, ще се хване за главата… Такива сме, другарю капитан! Гледаме си живота…

Много напече. Трябва да се става. Ще си доспя след обед… Ама нали трябваше да дойдат да го извикат.

Щяха да ходят на реката… Па може и да са идвали, но той сигурно не ги е чул, спал е… От утре трябва да ходи и на тренировки. Тукашните играят в зоната. Мачове, пътувания, нагоре-надолу… Ха, да не повярваш, че Замби е вкарал три гола! На ония вратарят трябва да е бил инвалид! Каквото и да дрънкат, никой няма неговия шут! Топка, вратар, мрежа — дроб-сърма! Трябва да тренира „капещия лист“ на Диди. Това струва много повече от стоте хиляди на тотото. Мач. Минута до края. Ония водят с гол. Зад топката е той. Лек, фалцов! Вратарят се хвърля в единия ъгъл, топката пада в другия! Той е бог!…

Някой тежко се качва по стълбите. Цялата къща се тресе. И още един след него, по-лек, нехаен. Първият може да бъде само Дългия Сандо, вторият — Пепи Бандерата.

Дългия Сандо е нещастен глупак, когото можеше да „навиваш“ за всичко, което ти дойде на ум. Да пие, да се бие, да играе на карти и дори да работи. Поради тази изключителна възприемчивост той не успя да завърши гимназията. И смяташе това за голямо предимство.

Никой обаче не може да „навие“ Бандерата. Защото той е мислител, идеолог на градските безделници, теоретик на мързела. Ако някой даваше трудов стаж за часовете, прекарани в подпиране на уличните стълбове, Бандерата веднага би получил пенсия, дори за надслужено време.

Целият негов живот бе положен върху следните три дълбоки истини:

„Колкото хляб, толкова и сирене!“ — израз на всичките му желания и причина за основателни протести.

„Ние ще трошим тарабите, вие ще прескачате през прозорците!“ — методи на действие, съобразителност, хитрост.

„Ела, мечко, изяж ме!“ — предизвикателно достойнство, когато няма никаква опасност да пострадаш.

Бандерата едва тази година завърши гимназия и ще иде войник със следващия набор.

— Още ли лежиш! — сумти Дългия Сандо, като провира рошавата си глава през вратата. Той поглежда Бандерата — няма ли да добави нещо?

Оня му отвръща с отчайваща прозявка. Влизат. Бандерата сяда на Сашовото легло, до краката му, а Дългия Сандо остава да стърчи.

— Отидоха! — повишава носталгично тон Сандо, който тая сутрин е „навит“ за любов.

Сашо се досеща, че става дума за снощните момичета, с които се бяха уговорили тази сутрин да отидат към реката.

— Има време! — казва успокоително той, без да мръдне от леглото.

Освен бремето на общопризнат добродушен глупчо Дългия Сандо е принуден да носи дваж по-тежкото бреме на пренебрегнатия човек.

— Има време за вас! За мене няма! Нощна смяна съм! — протестира той с горчивината на всички пренебрегнати хора. Единствен от тримата Дългия Сандо работи като носач в местната електромоторна фабрика. — Ще ви питам, като почнете да работите!

Бандерата свива устни. Думата „работа“ винаги е предизвиквала отвращението му.

— Мирише на благо! — казва той с определен тон.

— Иди в кухнята и си вземи! — Сашо продължава да лежи, като разглежда с вниманието на откривател ноктите на краката си.

Бандерата се завръща с цяла фруктиера топли курабии.

— Леля ги посипва със захар! — дъвче той. Малцина знаят, че когато е сърдит, Бандерата казва на собствената си майка „леля“.

Напразни са отчаяните погледи на Сандо. Скоро няма да тръгнат.

— Яж! — кани го Сашо.

Дългия Сандо не ще курабии. Иска любов.

— Ако беше за вас, отдавна да сме отишли! — такава е вечната тенденция на пренебрегнатите.

Сашо приема тези думи като неоснователна критика срещу своето разбиране за другарството, срещу авторитета си.

Без да се съобразява с любовния глад на Дългия Сандо или с курабиения глад на Бандерата, казва:

— Една цигара, и тръгваме!

Дим изпълва стаята.

Внезапно Сашо скача и както си е по гащета, бос (той винаги е смятал пижамата доказателство за старост или стопроцентов еснафлък), изтичва навън и хуква около къщата. Спринтира, скача, прави утрешна гимнастика, премята се презглава и накрая използва клона на дворния орех за лост. Дългия Сандо го следи от прозореца с възмущение. Бандерата — с безразличие.

Изглежда, че всеки град си има своето природно съкровище. Ако за София това е Витоша, за Плевен — Кайлъка, за Русе — новият парк, за Сашовия град са ливадите и тихите върбови сенки край реката.

В празничните дни там отива половината от населението на града. А делник поречието се превръща в безплатна обществена пералня. От двете страни на реката блясват снежнобелите квадрати на прострените чаршафи, разноцветни килими, черги, покривки и възглавници показват панаирджийските си шарки на тъмнозелената трева и яки жени със силни бедра и ръце сноват из реката, бухат с бухалките. Тукашната вода запазва топлината си чак до ноември. Привечер жените се събличат, гмурват се в някой сенчест прикрит вир и после, натоварени с прането, поемат към домовете си…

Четири километра път за тежко натоварените домакини не са малко. Но за Дългия Сандо и Пепи Бандерата те са непростимо много. Толкова много, че още насред пътя те ликвидират любовните намерения на Сандо и приласкават към сън пълния с курабии стомах на Бандерата.

Тримата вървят боси из прашния черен път. Отпред плува в пот Сандо — без риза, с огромни пенсионерски панталони. Втори върви (мъкне се) Пепи Бандерата — с карирана жълто-червена риза и широкопола плажна шапка, единствена по своите размери в града. Последен е Сашо — почти гол, с прекрасно изпечено на слънцето тяло, с вечната си усмивка.

В началото разговорът помежду им е оживен:

— Колето още ли се влачи с Таня? — пита Сашо.

— Ще се женят! — гримасничи Сандо.

— Тия работи никога не са сигурни! — обажда се Бандерата с израз на врял и кипял в женитбите.

— Как да не е сигурно! — възразява Дългия Сандо. — От две години лапат мухи, водят се за ръцете като кьорави и обират варта по дуварите! Колето се пише джентлемен, изкриви се да мъкне лалета!

— Меис! — за Бандерата съдържанието на тази непозната в българския език дума е приблизително равна на сбора от двадесетина най-обидни епитета.

— Значи не е сигурно! — заключава последен Сашо.

— Абе не ти трябва! — Сандо е прозрял намеренията на приятеля си. — То па една жена! Я се хвани с Куклата! Аз ще я докарам!

Специфична черта на пренебрегнатите е тяхната необикновена услужливост.

Това предложение озарява като второ слънце не особено ясното тази сутрин съзнание на Сашо.

— Куклата! — повтаря той, съсредоточавайки се в съдържанието на това име. От друга страна, услужливостта на Сандо не го ласкае.

— Куклата е зверче! — дава своето мнение Бандерата.

— Ти трябва да си се разсъхнал в казармата! — пита Сандо, като повдига свличащия се панталон.

Кой знае защо, от всички войнишки приключения Сашо си спомня само Данчето. Той иска да разкаже за нея, да посамохвалствува, но някак не се решава… Неудобно му е, защото…

— Не беше без нищо… — казва той и променя темата. — А защо Коки не дойде днес?

— Защото не е глупав като мене! — отвръща Сандо. — Коки винаги си знае интереса!

— Лили! — лаконизмът на Бандерата е в съответствие с жегата.

От десет минути той тършува из джобовете си. Това не е лесна работа, защото рибарският панталон на Бандерата има точно десет джоба. И търсеното бива открито в левия долен преден джоб. Загъната в книжка малко употребявана дъвка „Бисер“.

Има нещо неповторимо и величествено в бавното движение на долната челюст на Бандерата. Мълчалива непоколебимост, абсолютно презрение към всичко и всички, мъдро съзерцание на собствения мир. Знае се всичко, което трябва да се знае, прави се всичко, което трябва да се прави.

— Лили! — възкликва Сашо. — Коки го сърби гърбът!

— От тебе човек жена не може да види! — възразява плахо Дългия Сандо.

Сашо е поласкан. Може да бъде и по-снизходителен.

— На приятели крак не съм турял!

По-нататък разговорът добива съвсем откъслечен характер. Горещината лишава думите им от смисъл.

Шест боси крака, облечени в сив прах, отмерват все по-къси крачки. Така тримата пристигат до първия завой на реката и застават един до друг край брега. Трепкащите вълни си правят весела шега с трите физиономии. Дългия Сандо с небръснатото лице, с косматите си гърди и чудовищната височина прилича на неизбистрена режисьорска идея за Мефистофел. Пепи Бандерата с малко усилие би могъл да намери нещо общо с образа на Уолас Бири. А що се отнася до Сашо — напомня развалена от дъжд реклама за крем „Младост“.

От двете страни на реката са се струпали като на водопой стада върби. Изпод короните им ласкаво се усмихва сладка шарена сянка.

Мълчат. Нищо интересно.

— Какво ще правим? — Сандо задава въпрос, който по същество е и отговор.

Бандерата изважда с два пръста дъвката от устата си, отново я увива в книжката и живописно плюе във водата. Сашо чувствува задълженията си на водач.

— Ще слезем до къщичката! — решава той. — Жаден съм!

— Там и грозде ще намерим! — добавя Дългия Сандо.

— Ако намерим ония, ще има и ядене! — дава своето мнение Бандерата.

Единодушието е подкрепено с единомислие. Следва единодействие.

Шест боси крака подаряват синкавия прах на реката и чисти преминават на отсрещният бряг. Огромни паяци увисват върху останките на разкъсаните мрежи. Тлъсти жаби безумно се хвърлят във водата, малки птички скачат по клоните и отведнъж изчезват. Шест боси крака безшумно отпечатват ходилата и пръстите си върху стегнатата кал под сенките. Изпъква с грубата си релефност четиридесет и четвъртият номер на Дългия Сандо, изяществото на Сашовия четиридесет и втори номер и съмнителната мъжественост на четиридесетия номер на Бандерата.

В тия отпечатъци специалистът хиромант би намерил повече данни за характера на собствениците, отколкото върху дланите на ръцете им.

— Шшшшт! — Дългия Сандо, който върви най-отпред, вдига ръка право нагоре, за да илюстрира регулировъчния знак „внимание“.

Другите двама скептично приближават. Те не желаят да отдадат никому никакво внимание.

— Госпожицата! — произнася демонично Дългия Сандо.

Няма съмнение. Пред тях в реката се белеят дузина крака.

Едни тънки, с хубави линии, с нежна кожа, други поизкривени, със синеещи се вени, с груби кокали.

Ток минава през тримата приятели. Ток, който ражда пълното им преображение. С неприсъща пъргавина те веднага потъват в тъмнината на храстите и после безшумно разтварят клоните им.

— Госпожицата! — потвърждава е дълбоко презрение Бандерата.

— Две години го чакам! — Сашо трепере от вълнение, чиито душевни източници може да се приемат за най-чисти.

На двадесетина крачки пред тях във водата младежи и девойки стоят и се фотографират. В центъра на компанията стърчи висок, слаб момък с ръждива коса и неопределени по цвят очи. Човек трудно би могъл да си представи по-неприятно лице. Нещо угодно лакейско, същевременно амбициозно и подличко, злобно и страхливо. И освен това — болестната слабоватост на маминия син.

— Фотографирай се, фотографирай се — хлипа Дългия Сандо, — че да имаш спомен от физиономията си.

Госпожицата се нарича Семерджиев, бивш съученик на приятелите и сега студент в София. Две основания, които са предостатъчни.

— Помниш ли — казва трагически Дългия Сандо, — когато пуснах в час по история врабчето и тоя мръсник отиде да обади на директора…

— А ти помниш ли анонимното писмо до бащата да ми пребара склада с цигарите! — прекъсва го Сашо.

— Ами историята с Райна? — припомня Бандерата — Дето я завлякъл у дома си…

— А онова гнусно писмо до министерството за Сладкия (б.а. — учителя им по география), дето на човека му правиха анкета!

— Ами…

Десет минути, наситени с отвратителни спомени, разпалват жаждата за възмездие. И след всичко това — студент!

— Ще го изстудим добре! — казва Бандерата, енергичен както никога.

— Ей сега ще го удавя! Да се отърве светът от един подлец! — скача Сашо.

Бандерата властно го спира. Той е озарен от великолепна мисъл. На подлеците трябва да се плаща в съответната валута.

Приятелите се отдръпват назад. Само стотина метра по-нататък се намира полето на отмъщението.

Върху постланото одеяло е разхвърляно съдържанието на две големи раници. Храна, дрехи, шах, карти за игра, футболна топка…

— Да ги свием ли? — мига Сандо, защото пренебрегнатите хора още са известни със своята алчност.

— Ще ти откъсна куките! — реве приглушено Сашо, който е прозрял гениалния план на Бандерата.

Отмъщението започва от бурканче с конфитюр. Гъстата лепкава течност се излива в раницата на Госпожицата, пълна с разни неща.

— От конфитюра ще му стане много сладко! Бутни му нещо по-кисело! — командува Бандерата и подава туристическа кутия, пълна с прясно приготвено кьопоолу.

Сега отведнъж стихийно и разрушително заработва въображението и на Дългия Сандо.

— Поръси го с олио! — казва той и сам нетърпеливо излива мазната течност в раницата.

Тършувайки, Бандерата открива купа с руска салата, която, както е известно, е неизбежна съставка на всеки вкусен ордьовър.

— Дайте хайвера!

— А сега пясък и камъни?

Раницата на Госпожицата вече прилича на боклукчийска кофа от луксозен ресторант.

Но това е малко. Отмъщението продължава да действува и върху обувките на подлеца. Там се пъхват останките от сиренето, смесено с миризлива слънчогледова халва.

Дългия Сандо блести. Той решава да намаже с мармалад всички книги, които са попаднали под носа му. Свършва това с удивителна сръчност, сякаш цял живот е мазал книги е мармалад.

Последен остава скъпият мериносов пуловер на Госпожицата. Тук действува ненавистта на Бандерата. Той изнамира от останалия багаж десетина пресни яйца, пъхва ги в пуловера и после се тръсва върху него.

След всичко следва финал. Малък футболен мач. Тримата разритват багажа така, че вече е трудно да се разбере какво всъщност е минало оттук — стадо павиани или смерч.

За да избави потърпевшите от подобно недоумение, Бандерата намира лист и молив и рицарски пише:

„Мръсен плъхо, лепкава кокошинко… (останалият текст е невъзпроизводим на приличен човешки език…) ние бавихме, но не забравихме!“

Листът се забучва наблизко.

— Трябва да останем да погледаме! — предлага Дългия Сандо, чието въображение е изчерпано.

— Хич не ме интересува! — отвръща Бандерата като човек с реално отношение към всичко.

— Да си вървим! — казва с особен тон Сашо.

Продължават. Разговорът наново се оживява. Дългия Сандо хлипа от радост, сякаш се е случило велико щастие в живота му. Бандерата се усмихва изтънко като човек на изкуството, когото публично са поласкали.

Само Сашовите чувства остават странни. Усмивката му отведнъж угасва. Усеща топлина на бузите си.

— Заслужаваше си го! — опитва да убеди себе си, досущ като кадровик, който е написал обективна характеристика на своя любим колега.

И все пак настроението му се разваля. Чувствува се унизен.

„Ех, Саше, Саше!“

14

Изпитвах ново, удивително усещане на пълна хармония, която идеше от топлината на собственото ми тяло, от движенията ми, от невероятната яснота на мислите ми, от картината на околния свят, от всичко, що поемах.

Иван

Държи превързаната си ръка върху рамката на прозореца. Вятърът отслабва, релсите с трясък се множат…, две… четири… шест… перонът, краят. Краят на двете години. Не! Няма начала, няма краища. Има живот. Комуто е нужно, нека си жалонира живота, нека раздели и секундите, ако ще… Гарата.

Посреща го носач във вехти сини дрехи. Той е съобразителен — човек с превързана ръка не може да носи сам багажа си. Иван му дава куфара и адреса си. Остава сам.

През време на пътуването му бе леко и радостно. Така се чувствуваше през всичките дни от свестяването си насам. Както и да го лекуваха, където и да ходеше, каквото и да правеше — все му беше добре. Пълно, непознато досега доволство от всичко и за всичко владееше и ума, и сърцето му.

А сега при първата среща с града го обзе и друго чувство — за нещо чисто, мило и близко, което му предстоеше.

На провинциалната гара дойдоха да го изпратят само Марта и Младен. Капитанът ненавиждаше „подобни церемонии“ и не дойде. В това Иван още веднъж прозря искрената привързаност на ротния командир към него. Последните думи, които той му бе казал още в болницата, бяха:

— Добър шах играхме с тебе!

Младен носеше багажа на приятеля си. Беше угрижен за работата в завода и из целия път говори на Иван по технически въпроси. Очевидно Младен си мислеше, че неговата нова дейност не може да не интересува много Иван.

— Слушай — каза му по едно време Иван, — я ги остави тия работи за друг път!

Младен зяпна. Кой знае какво си бе помислил.

Марта мълчеше. Беше облякла черната официална рокля, но някак небрежно и изглеждаше още по-прелестна. Иван си помисли, че тя е направила това нарочно, за да му припомни първата им среща. Докато вървяха, тя избягваше да го гледа и необичайно за нея — беше смутена. В очите й имаше детска уплаха.

Иван се усмихна. Всичко трябваше да бъде така. А при раздялата тя непременно ще направи нещо особено. И в подготвянето на това „особено“ бе устремено цялото й същество.

„Търсене на истинското!“ — помисли си той.

Влязоха в празно купе. До тръгването на влака имаше още време и тримата седнаха. Младен каза нещо като „… свърши се нашата… разделяме се и може би вече няма да се видим… това е животът…“

Навярно той искаше някакви гаранции за бъдещо приятелство.

Иван не му отговори. Застана до прозореца, погледна към града и се учуди, че голямото новостроящо се здание на Съвета още не е довършено. Питаше се каква ли каша са забъркали строителите?

Отдолу мина продавач на сладолед. Иван поиска да купи и за тримата, но изпращачите му отказаха. Младен — защото някак не подхождаше на сериозен човек да лиже сладолед на публично място. Марта — защото, когато ще се прави нещо „особено“, не бива да се върши нищо друго. Иван взе само за себе си, седна срещу тях и най-спокойно изяде полуразтопения сладолед.

Гледаха го с голямо учудване.

— Ако беше Сашо — поясни им той, — щеше да поиска цялата тава!

Младен използва случая, за да каже, че е получил писмо от Сашо. Онзи описвал как гуляли три дни поред и минали града на четири крака. Младен не криеше снизхождението си, защото не знаеше, че Сашо нарочно му е написал всичко това.

— Жалко — казва Иван, — ако бях аз, щеше да има и четвърти ден!

Сега Младен можеше да твърди, че без униформа хората стават други.

Иван избърса ръцете си и спря очи на Марта. В полумрака на купето лицето й отново изпъкна с познатия си чар. Отново, но много по-силно го примамиха въздушно нежният тен на това лице, сладката миловидност на късата брадичка, смешната сериозност на спуснатите вежди и онзи винаги странен блясък на очите й, които пак бяха разкрили дълбочината си.

Искаше да я целуне.

Младен стана и му подаде ръка:

— Хайде — каза той, — довиждане! Пък ако се съгласиш да дойдеш на работа в нашия завод, много ще се радвам! И се пази, не се пресилвай! И ако ти се случи някаква нужда… пиши…

Иван го прегърна със здравата си ръка. Младен слезе от влака. Останаха двамата с Марта в полутъмното купе.

— Вземи ме със себе си! — каза тя, като го гледаше в очите.

— Защо! Искаш да видиш София?

— Искам да видя как ще живееш! — каза тя. — Страхувам се, че ще ти бъде тежко, и искам да бъда до тебе!

— С кърпи за компрес, бинтове и термометър! — усмихна се той. — Благодаря, Марта, аз съм вече доста добре! — той сви ръката си. — Но когато поискаш, ела!

— Не обичам да ходя по гости! — извика тя невъздържано.

Той сърдечно се засмя.

— Ти не ме разбираш! — каза му тя. — Ти нищо не разбираш! — отразили нова светлина, очите й блеснаха. Тя бурно го прегърна, като в забравата си не пощади и ранената му ръка.

Особеното!

В един миг хвана с две ръце главата му, обърна я към себе си и го погледна в очите съвсем отблизо — искаше да надникне зад тях, зад усмивката му.

Зениците й бяха огромни.

Целуна го и избяга.

Той отиде и си купи още един сладолед…

Жалко, че сега, рано заранта, в София няма сладолед. Пък и кой ли би поискал в този студ? Не е зле да намери някоя машинка за през зимата сам да си го приготовлява у дома. Маса до радиатора, куп списания със снимки на хубави актриси, книжки с прочути партии шах и сладолед… Може би липсва лула тютюн… Чудесните „академични“ петнадесет минути почивка. Десет — скъперничество, двадесет — разточителство.

Боже мой, как биха се възмутили някои по-раншни приятели, ако знаеха, че това е единственото му конкретно намерение, що се отнася до бъдещето.

Всичко останало лежи в спокойната омара на сигурността.

„Ще бъде така, както трябва да бъде! Но дори и да бъде по-иначе, пак ще бъде добре!“

Здравей, София!

Продавачка в бяло мете тротоара. Престилката й е късичка, открива голите крака. Лъскава слънчева кожа, от която лъха едновременно здраве и нежност, непретенциозност и красота.

Иван обича да гледа нещата отблизо и отдалече. Наведената продавачка, нищожно мъничка под големите здания, дългия коридор на булеварда, затворен от сивата гърбица на „Света Неделя“, опушения небесен таван и намръщената Витоша, решила сякаш най-после да настъпи срещу града.

Здравей, София!

Какво ли е в гората! Влажна шума поема звука на стъпките. Дърветата, невъзмутими философи, мълчат. По пейките — безнадеждно влюбени ученици, отхвърлени самотници в шлифери; по алеята крачи бодро войниче… раз, два, раз, два… и екскурзионно настроен старик, и пенсионерите, които събират шишарки…

Здравей, София!

В полунощ той ще излезе от кино „Млада гвардия“. Ще тръгне надолу към „Славейков“, асфалтът ще блести на дъжда като катран, ще гаснат прозорците и далече ще утихва шумът на последния трамвай… А той ще върви, бръкнал в джобовете на шлифера си, ще зяпа по витрините и ще му бъде все така хубаво и леко, защото е богат, неимоверно, фантастично богат и никой не е в състояние да посегне и да му отнеме богатството…

Здравей, София!

Ще фучи в утрото тролей с неразсънени хора. И някакъв шегобиец кондуктор с очила ще извика пред Зоологическата градина:

— Които са за Зоологическата, да слизат, молим!

И хората ще се разсънят.

Иван си мисли, че зад всичко това познато и близко стои другото, непознатото доскоро истинско съдържание на нещата, което винаги си е съществувало, но не е било открито за него.

Дългият път не го уморява, защото в последните дни често излизаше с Марта далеч от болницата. Краката му възвърнаха издръжливостта си и ако не беше незарасналата рана, можеше да иде и на екскурзия.

Едва отминал халите, чува женски глас:

— Ваньо!

Тъмнокоса жена с голям бретон, който опира във веждите й, с хубаво полуусмихнато лице и сочна снага. Блузата й е яркочервена, полата — на червени, зелени и жълти квадрати. Нещо пищно и екстравагантно има не само в прическата и облеклото, но и в силно извитата линия на самото тяло, в широките рамене, в силно изпъкналия бюст. И най-вече в сполучливо изрисуваните с мек стъкларски молив клепачи.

Някога гимназистката Дора пишеше пламенни любовни писма на несръчния в любовта студент Иван.

— Ваньо — казва тя с глъхнещ, покровителствен глас, — откога не сме се виждали!

Укор за миналото, радостна изненада за настоящето и щастливи перспективи за бъдещето.

Сашо би плеснал с ръце от възхищение и би изпял:

„Пи-таш ли ме де зората ме е огряла първи път…!“

Иван й подава ръка и любопитно я разглежда.

Тя се усмихва — досущ амбулантна продавачка, която е изложила най-качествена стока.

— Накъде си тръгнал?

— У дома!

— Хайде, придружи ме малко, отивам да си търся канаваца, ленена канаваца, а пък няма никъде! — тя пъхва ръка под здравата му мишница.

Завиват по „Жданов“. Иван чувствува топлината на тялото й и си помисля, че не би било лошо, ако я заведе у дома. Няколко празни приказки за превързаната ръка. Това я интересува толкова, колкото би я интересувал апендиксът на абисинския император.

— Е — казва тя с радостно-печален глас. — Ние с тебе станахме другари по съдба!

Известна му е слабостта на хубавите малокултурни жени да разговарят с фрази. Все пак недоумява.

— Разведох се — казва тя. — Преди един месец се разведох!

— Това ли уеднаквява съдбите ни! — смее се той. Никога не е знаел, че тя се е омъжила.

Тя придава на думите му съвсем друг смисъл. Върху полуотворените й устни плъзва усмивка.

— Много исках да те срещна! — казва тя. — Често съм мислила за тебе!

— А аз съвсем те бях забравил! — тръсва той с удоволствие.

Дора го поглежда малко учудена. Я виж ти нашият Ваньо как се е променил. Нито червенее, нито се смущава…

— Но веднага си спомни, нали? — тази жена знае силата на чара си.

Той мълчи. Разговорът с нея му се вижда напълно излишен, тъй като всичко е прекалено ясно.

„Всичко, мисли той, трябва да се приема такова, каквото е, а не каквото на нас ни се иска!“

Магазините още са затворени. Тя го изпраща нагоре, като хвърля любопитни погледи към витрините. Иван вижда, че тънкият ток на обувките й е поне осем сантиметра дълъг, че този тънък ток прави крака й елегантен.

— Как живееш? — пита той без особен интерес.

— Обратното на някога! — отвръща тя. — Пишат ми писма, но аз не отговарям!

— Жалко! — казва Иван. — Тъкмо бях решил да ти напиша хубаво писмо!

— Напиши ми! — тя му подава ръката си за довиждане. — Може би на тебе ще отговоря!

Усмивката й е полуиронична. Тази жена, изглежда, е усвоила всички възможни нюанси на усмивките. Разговаря с усмивки и от това печели много повече, отколкото, ако разговаряше с бедния си речник от празни фрази.

Тя се връща назад. Иван забелязва, че повечето мъже из улицата зяпат по нея.

— Бива си я! — казва той на себе си и продължава нататък.

Като наближава площад „Ленин“, идва му на ум, че тъкмо сега е време да изпълни едно неприятно задължение. Да се обади на сестра си.

Често пъти му е било чудно защо е необходимо да се поддържа една роднинска връзка, в която човек не е вложил никакво чувство. Но тъй като не бе в състояние да си отговори и на обратния въпрос, защо е необходимо да скъсва съществуващата връзка, Иван продължаваше от време на време да ходи у сестра си. Тя беше женена за важен банков чиновник, живееше в просторен апартамент и отглеждаше децата си.

Животът на сестра му не беше лишен от разнообразие. Тя принадлежеше към оная категория съвременници, които ги бива за всичко. Които знаят всичко, които могат да дават авторитетна преценка за всички събития, които могат да заемат всякаква служба и които вечно се оплакват, че са жертви на общественополезната си дейност и са пренебрегнали личните си интереси. За тия всеможещи и всезнаещи хора областта на търговията, на литературата или на науката са равностойни полета за действие. И те „действуват“.

Сестра му завърши зоотехника, но постъпи на работа в литературния отдел на радиото, после стана секретарка на Математическия институт (част от познанствата си с математици Иван дължеше на нея), след това „действува“ като журналистка във всекидневник и накрая зае някаква щатна профсъюзна длъжност. Междувременно тя пишеше стихове, разкази, очерци и издаде малка детска книжка с картинки и както писаха двамата авторитетни рецензенти, „пред нея се открива ново поле за действие“.

Тая страхотна предприемчивост само увеличи разстоянието помежду им. Не му беше трудно да прозре материалния източник на нейното вдъхновение и на цялата й „общественополезна дейност“. Но докато по-рано той отиваше у нея с отвращение, сега се запъти така, както би отишъл навсякъде. Тя не знаеше за раната му. По негова молба й писаха, че служебно ще се забави месец и половина след уволнението на набора. Беше сигурен, че ако тя знаеше истината, поне половин милион души щяха да научат, че брат й „геройски“ е ранен, и неговата рана щеше да бъде материализирана до крайна възможност.

Надписът на вратата е също характерен. Бащиното име на сестра му е сложено първо. Иван знаеше, че с това тя поддържаше репутацията си на свободна и независима жена.

Посрещна го самата тя. Руса, с брашненобяло лице, с накъдрени оксиженирани коси, с небесносин пеньоар. Макар и две години по-малка, тя гледаше на брат си покровителствено. Беше си присвоила това право и Иван не й го оспорваше. В нейните очи той изглеждаше безнадеждно завеян човек, без никакво практическо разбиране на живота, без никакъв усет към кариерата, без никакви „допълнителни“ способности. Често казваше: „Станала е грешка, трябвало е аз да се родя мъж, а ти — жена!“

Срещат се така, както навсякъде по света се срещат любящи се брат и сестра.

— Къде си се наредил! — пита веднага тя с тон, който казва, че нараняването на ръката му е още едно доказателство за неговата непрактичност.

— Дребна работа, паднах… — спокойно лъже той, докато се настанява в нов фотьойл.

Тя сяда срещу него.

— Какво мислиш да правиш сега! — струва му се, че зад сивите й очи е пусто и празно.

— Нищо!

— Как нищо? — тя прилича на хипнотизатор.

— Така. Както дойде!

Тя избухва отведнъж:

— Няма да се учудя, ако й подариш и квартирата си! Но да знаеш, няма да те прибера тук! Няма! Защо цял живот ще те лъжат? Или ти мислиш, че аз не й знам спатиите?

Тя гневно се нахвърля върху жена му. Ходила нощем в чужда квартира, познати я видели из заведенията, излизала извън града с колата на някакъв засукан мъж, скулптор или нещо подобно. Знае ли, че тя е мръсна и долна жена, докато мъжът й е войник, тя…

Иван не слуша. Всичко това е нужно на сестра му, за да изрази своето отношение, тъй като за човек като нея е абсолютно невъзможно да няма отношение по някой въпрос. А що се отнася до жена му, нищо не го интересува. Докато домакинята говори и се ожесточава, той преспокойно разглежда Витоша и се опитва да си спомни кому бе дал ските си, защото още два месеца и човек ще може да се спусне по „Стената“.

— Това е тя, стана ли ти ясно! — завършва сестра му.

— Стана!

— И какво мислиш сега? — неумолимо пита тя, готова да даде поне сто съвета.

— Нищо! — отново отвръща той.

— Дело няма ли да водиш? — тя настръхва.

— Сигурно ще трябва да водя!

— Аз ще ти събера доказателствата, ще ти намеря свидетели, ще я смажем тая змия! — тя отново се разпалва.

А той се учудва защо сестра му мрази неговата жена, когато самият той не я мрази, пък и жена му никога не й е причинявала нищо лошо.

— И да не си посмял да я виждаш! Никакви срещи! Никакви обяснения! Ако дойде у вас, ще я изгониш с милиция, ако трябва! Най-добре на мене да ми телефонираш! — продължава тя.

И този път му е непонятно защо не трябва да я вижда, защо трябва да я изгони, защо не трябва да се среща.

„И двамата живеем на този свят, разделили сме се, защото не си допадаме, тогава за какъв дявол трябва да се мразим и преследваме? Кому е нужно това? За какво ще се отмъщава? Било, каквото било, точка!“

Разбира се, че е напълно безполезно да каже тия неща на сестра си.

— Тя е мръсница! — продължава домакинята. — Използваше те да я храниш, да й купуваш тоалети, за да се докарва пред любовниците си. Всичко ще й вземеш! Гола, голичка ще си иде! За да се научи да цени!…

— Слушай — казва той звънко, с висок глас, — я остави тая работа!

Сестра му го поглежда начумерено. Малко изненадана е от решителния му тон.

— Всичко ще се уреди! — казва той.

Токът протича в обратна посока.

— Ха! — реве тя. — Пък ти, ако искаш, прибери си я, живей си с нея! Работи, печели пари, купувай й, пък тя нека се забавлява, както иска! Може и приятно да ти е, де да те знам…

Той прихва. Смее се широко, от сърце.

— Защо не, сестро!

Става да си върви.

Тя го кани да остане за обяд, но той би предпочел десет дни глад, отколкото да слуша по време на обяда сведенията на зет си за покупната стойност на тази или онази мебел.

— Имаш ли кой да ти почисти? — задава последния си въпрос сестра му.

— Имам? — отвръща той, сякаш цял живот се е занимавал с чистачки.

Навън вали. Минувачите пробягват под стрехите на сградите. Иван решава, че най-добре би било да си отиде с трамвай.

Едва сега го обзема умора. Докато трамваят трещи под нозете му, той си мисли дали да извика Сашо да поживее малко при него.

„Ще му бъде интересно!“ — решава той.

Ето неговия дом. Сградата е стара, с излющена жълта боя. Нещо прецъфтяло и още по-жалко в дъжда. Стълбите са циментови, прости и груби, като че се сърдят на минувачите.

Семейство Дойчинови! — чете той върху табелката като пощенски раздавач и отключва.

Апартаментът е едностаен, северен, с веранда на изток.

Мирише на старо, непобутнато. И друга миризма — всяко жилище, както и всеки човек, си има миризма. Завесите са спуснати плътно и процеждат нищожна светлина. Струва му се, че влиза в мазе. Запалва лампата.

Почти всичко е на мястото си. Двете легла, наредени едно след друго, радиото, камината, телефонът, бюрото в дъното, гардеробът. Липсва пианото. В ъгъла над празното място паяк е завършил апартамента си и една грамадна муха с фосфоресциращо синкаво тяло е замръзнала там.

Липсва и портретът на стената. Нейният.

Върху бюрото лежи очакваното писмо. Взима го и пак го оставя, без да го чете. Съблича се с мъка. Много му пречи раната на лявата плешка. Заболява го отведнъж остро. Все пак сваля дрехите си. Щастлив е, че свършва тази работа сам. Докато навлича чехлите си, затананиква една песничка още от първо отделение: „Знамето ни е трицветно…“

Под такта на песничката отива в кухнята и оттам в банята. Включва ток в бойлера, за да се стопли водата. После решава да запали кухненската печка. Намира кибрит, но няма хартия и заради това се връща в стаята. Взима от бюрото писмото на жена си и без да го погледне повече, подпалва с него дървата в печката. Те запращяват, съскат, и внасят оживление в мъртвата атмосфера.

Лъхва го топлина.

15

Трябват ми добри покровители.

Младен

— Майсторе, може ли да погледам? — Младен се надвесва над тезгяха почтително усмихнат.

Мануш дори не вдига глава. По челото му лъщят капчици пот. Монтира механизъм с ударна пружина. Посечените му пръсти с посинели от удари нокти се огъват, като че нямат кости. Мануш се поти и тихо стене. В големите му, съвсем кръгли очи има тъжно презрение. Към хората ли, които не могат да направят и една десета от това, което той прави? Към пружината ли, дръзнала да се съпротивлява на майсторството му? Или към нещо друго?

Младен не гледа лицето на майстора. Следи само пръстите и инстинктивно мърда своите. Не иска да изпусне нито едно движение.

„Трудно! — мисли той. — Страшно трудно!“

Майсторът не обича да го гледат как работи. Не от желание да скрие умението си, а просто не може да търпи хора около себе си. Той е от ония, които смятат своята професия за единствена в света, и всички, които работят по-зле от него — са жалки дилетанти. Обидно му е да работи общо с тях.

Мануш закача единия край на пружината. Най-важната част от работата е свършена. Поглежда към Младен.

Онзи отразява погледа с желязна непроницаемост. Очите на майстора трепват. Любопитствува. Многозначителна пауза. Внезапно казва:

— Хвани от другата страна!

Отдавна Младен чака тия думи.

Майсторът е изключителен специалист и чудак. Пред първото хората се прекланяха. С второто се забавляваха. Нямаше човек из завода, който да не знаеше по някоя историйка за Мануш, за неговия необясним фатализъм, за чудашките му постъпки. Някой го видял да стои цял час на един крак, друг — да мери с педя обиколката на цеха, трети — да връзва червени конци по вратите, да ходи с разноцветни чорапи и т.н. Всичко това интересуваше работниците много повече, отколкото другото — майсторлъкът му.

Още на втората седмица Младен ясно прецени положението. И веднага реши — каквото и да става, да се превземе непристъпният майстор чудак.

Пак в тия първи дни той откри за себе си нов закон. Закон с огромно значение: да гледа винаги и на всичко като на неизчерпаем източник на нови знания, за неоткрити тайни и никога, никога да не си мисли, че е научил всичко!

По-късно сам разбра изключителната практическа стойност на този закон. Грамадната част от способните хора достигаха известно професионално развитие, обявяваха пред себе си, че могат и знаят достатъчно, и там спираха. В крайна сметка излизаше, че са спрели някъде след доброто начало, преди средата, далеч пред истинското съвършенство.

И докато останалите пет човека от бригадата влизаха в цеха като у дома си, Младен продължаваше да прекрачва прага на един нов, все по-непознат свят. Докато другите мислеха, че се познават като родни братя и никой с нищо не може да бъде изненадан от другаря си, Младен при всичката си близост продължаваше да се вглежда в тях, в работата им, да ги изучава с още по-голямо любопитство. Докато другите смятаха, че познават своята професия като пръстите на ръцете си и нищо в нея не би могло да ги учуди, Младен, макар и достигнал тяхното равнище, продължаваше да мисли, че знае много малко, че е необходимо да учи. Докато другите гледаха на осемте часа като на удължено време, Младен смяташе престоя си в завода за недостатъчен.

Единствен от цялата бригада се отличаваше Мануш, който имаше най-голямо право да смята себе си за достатъчно квалифициран. Младен забеляза, че старият майстор непрестанно и усърдно учи. Като започна да остава след работно време, Младен видя, че последен от цеха си отива Мануш. В тия извънредни часове майсторът разглеждаше работата на останалите или пък докарваше отнякъде нови повредени машини и съоръжения, запалваше цигара, сядаше на мъничкото желязно столче, покрито с кече, и се замисляше.

Той посрещна интереса на Младен със същото презрение, с което се отнасяше спрямо другите. Момъкът веднага усети това. Инстинктът му подсказа, че трябва да бъде внимателен. В тия първи дни той само почистваше машините и мълчаливо си отиваше. Така всеки ден. Знаеше, че упоритостта може да бъде надвита с двойно по-голяма упоритост.

Десетина дни по-късно майсторът го погледна полулюбопитно. Още по-късно — поиска му огън за цигарата.

Младен разбираше, че ще победи, и не бързаше.

За да даде някакво задоволително обяснение на другарите си, които не обичаха престараващите се, той сполучливо играеше на човек, който е много объркан, нищо не разбира и трябва да учи. Хората страшно обичат другите да признават предимството им. И Кичо, и Стефчо, и Първан, и Насо — всичките бяха разположени към него.

Като се възхищаваше от изкусната работа на Мануш, Младен и сега (както някога с капитана) не можеше да си обясни защо при блестящите си способности Мануш беше само бригадир, когато можеше да бъде началник цех, началник участък, началник смяна или още по-високо. Това беше единственото, което Младен приемаше за чудатост!

Постепенно майсторът свикна да вижда в цеха между четири и седем следобед и Младен. Веднъж той го помоли да му държи „контра“ при демонтирането на повреден вал с шайба, втори път го накара да изчука деформирана ламарина. Младен свършваше възложената му работа и си отиваше. Така, жертвувайки любопитството си, той пазеше достойнството си. Майсторът започна да го уважава някак.

Едва днес Младен реши, че трябва да направи решителната стъпка. Още преди края на работното време той разбра, че днес майсторът „ще си играе“ с пружинен механизъм. Затова предварително и незабелязано разучи устройството му.

— Задръж куката! — казва Мануш, без да го гледа.

Младен хваща с ръка куката и държи. Майсторът започва да навива пружината. Изведнъж острието на куката се забива в дланта на Младен и докато майсторът продължава да навива пружината, тя разкъсва мускула. Младен стиска зъби и не се издава. Майсторът влага върховно усилие и захваща пружината за определената халка. Въздъхва. Младен може да пусне.

Мануш гледа кръвта, която струи по цилиндъра. После спира очи на Младен. Това е нов поглед.

— Желязо — казва майсторът. — С желязо се побеждава! Върви да те превържат! Ще си идем заедно!

Младен можеше да се поздрави с първата си победа в завода. Какво струва една болка? Какво струват хиляди болки пред този резултат?

По асфалтовото шосе леденее грозната светлина на луминесцентите. Мануш върви гологлав, с лъскаво кожено яке, което прави малката му фигурка причудлива.

Младен крачи до него, вече преживял тържеството си. Сега всичко е насочено по-нататък. Мануш е авторитет за целия завод. Викат го при всеки заплетен случай, при всяка по-сериозна задача, оказва му се голямо внимание, възнаграждават го извънредно. И естествено похвалата на Мануш би тежала…

— Да пием по ракия! — казва майсторът и без да дочака съгласието на Младен, свива по алеята към близкото ресторантче.

Младен не пие, но днес ще пие за компания на майстора, та ако ще и цял литър да му предложат.

Ресторантчето с тераски се намира край изкуствено езеро. Това езеро бяха създали за микроязовир, но по-късно, когато водите запълниха малката падина и околните хълмове раззеленяха, хората бяха привлечени от една нова романтична хубост. За по-практическото разбиране на тая романтика построиха ресторантчето, чиито главни посетители станаха работниците от завода.

Майстор Мануш и Младен слизат надолу, към първата тераса. Младен не знае, че майсторът има „своя“ маса.

Сяда тежко. Отгоре долитат звуци на пиано. Радиото свири нещо много чисто и много тъжно. Отдолу тихо плискат вълните.

Майсторът устремява поглед нататък, към езерния мрак. Лицето му не се вижда.

Така той стои доста дълго. Младен не се учудва, нито се пита какво мисли майсторът. За него е важно едно — да закрепи приятелството си с него.

Отгоре някой спира радиото. Тишината отведнъж нахлува. Вълните продължават да плискат.

— Знаеш ли — казва Мануш — как ми се ще да ходя, да ходя, цял свят да проходя! — въздиша. — Като помислиш, толкова работи има по света, дето не ги знаем, ни ще ги узнаем, ни ги чуваме, ни ще ги чуем…

Младен разбира, че трябва да мълчи. Майсторът говори на себе си.

— Жал ти става! Дето се казва, ти си жив, а много работи в света за тебе са мъртви! Представяш ли си какво ще бъде, ако тая вечер облечеш фрак и отидеш на някакъв важен прием или бог знае що и около тебе всичко свети и лъщи… или пък, да кажем, приемаш парад… фрас-фрас-фрас…

Мануш се засмива.

— Най-хубаво е у дома, на балкона! — внезапно казва той. — Аз обичам да спя на балкона. Нищо не виси над главата ти! За мене това е най-хубавото!… И местенцето си го бива. Гледай. Нищо и никаква вода, а виж…

Той улавя с две ръце масата.

— Всичко е хубаво! Хората не го разбират! Пари! Пари! Пари! Искат апартаменти, автомобили, вили! Искат слава — дай им звания, дай им медали, бутни физиономията им във вестниците! Искат власт — да началствуват, да наказват, да организират, да тормозят! Искат! Искат! А какво дават? — той снишава глас. — Какво дават тия, дето искат?

Младен кимва с глава. Майсторът е чудак. Може да приказва каквото си иска, Младен ще го слуша.

— Фрак и парад! — завършва той.

Келнерът си знае работата. Той направо носи ракиите. Мануш пие, без да се чука, и после застава в особена поза. Провесва ръце под масата и навежда глава съвсем близо до покривката. На белия й фон лицето му силно изпъква. Това е лице от нерви. Всеки мускул трепти.

— Майсторе — казва Младен, — одеве гледах пръстите ти! Страшна работа! Да можех да науча и моите така!

Мануш учудено поглежда пръстите си.

— Пръсти като пръсти! — сумти той. — Тенекеджийски пръсти! — и изведнъж извисява глас: — Вие младите сте загубен свят! Минава времето, ще си отида, сега съм на петдесет и пет, а от кого ще научите занаята! От кого? Всички са сакати! Сакати ще си останат! Или и вие искате фракове и паради! Няма! Нямааа! На̀! Свърши се ураджийството! Иска се работа! И не каква да е работа! — Мануш се ожесточава, гласът му хрипти, цял се вълнува. — Някои си мислят, че комунизмът ще бъде само плюскане на хубави манджи, разкарване с леки коли и магарешки кеф! Не, братлета, комунизмът ще бъде работа, и то каква работа! Каймак! Всеки ще трябва да създава нещо ценно за всички! Така е справедливо, така я разбирам аз!

Майсторът млъква задъхан. Младен го изслушва с почтителна усмивка. Той прилича на купувач, който отдавна е решил какво ще купи, но от учтивост изслушва предложенията на продавача.

След втората ракия майсторът подхваща нова тема. Рибата. Той е рибар и ловец.

— Но не от тия, дето гонят Михаля! — предупреждава Мануш.

Утре вечер ще иде за риба. А в неделя е на лов. Ако Младен иска, нека дойде.

Младен казва, че отдавна е искал да поизлезе из Балкана и ще дойде при условие, че ще бъдат само двамата!

Майсторът го гледа зачуден.

— Двамата! — вика развеселен той.

Младен се замисля какво да каже на Виолета, защото тъкмо в неделя е канен у тях. Ловът с майстора е много по-важен от гостуването у директора, такава е относителната тежест на обстоятелствата. Още отсега на бившия ефрейтор е ясно, че при майстора има вакантно място за приятел.

Мануш изпива ракията си и някак странно обръща чашите наопаки. След това възсяда стола си, обръща се към езерото.

Отново мълчат.

Наблюдателността на Младен му подсказва — трябва да си върви.

— Лека нощ, майсторе! Мануш кимва.

Младен го чува отдалеч да говори на себе си:

— Цар Калоян разби кръстоносците и плени Балдуина, цар Мануш направи от желязото езеро…

Излязъл на алеята, Младен забързва. Нова, мощна, възбуждаща енергия се е вляла в тялото му. Дори болката на раната се присъединява към това общо усещане, че нещо е доведено до сполучлив край.

— Сега — казва си той — трябва: първо, да се сближа здраво с майстора, че той да не може да живее без мене! Второ, никой от другите да не разбере нашето приятелство, защото ще ни завидят, а от това няма полза. Трето, ако станем съвсем близки, винаги да се държа на разстояние и да не интимнича. Така нашето приятелство ще трае дълго! Четвърто — пръстите!

Поглежда своите.

— Ще ги строша, но ще ги науча!

Младен живее в малка таванска стаичка с килер вместо кухня и голяма тераса, която заема половината от покрива на къщата. Тази тераса е най-голямото богатство на квартирата. От нея се вижда целият град и така тя напомня на бившия ефрейтор старата пейка в алпинеума. Със свещ да беше търсил по-добро жилище, не би го намерил. Самостоятелен вход, отдалечено от центъра, независимо…

Когато изкачва стълбите, стъпва съвсем безшумно. Никой не го усеща. Хазяйката, възрастна жена със син ерген, казваше, че Младен е най-тихият човек на света.

Вътре обстановката е вдъхновяващо проста. Походно легло, етажерка с книги, груба кухненска маса, стол и сандъче с прибори. Бели стени, малък прозорец, чешма.

Младен е решил да изкара зимата без печка.

Единственото украшение на тази спартанска обстановка е нощната лампа, на чийто абажур е нарисувана червена камила.

„Тази квартира ми напомня какво съм и какво трябва да бъда!“ — бе казал Младен.

И сега, както всеки път, той не влиза веднага в стаята си. Отива право на терасата.

Поглежда светлините на града, Балкана.

— Майсторът е превзет! — казва гласно той, сякаш рапортува някому.

16

Какво ме интересува утрешният ден? Какво ме интересува идущата година? Все някак ще се живее! И моля ви се, не ме закачайте, както и аз не ви закачам!

Сашо

Тази дървена къщурка прилича на забравен инвентар от стара приказка. Може би в нея са живели добри джуджета с лакът бради, със симпатичен тънък смях, с изключителни магьоснически способности. Върху малкото огнище те приготовлявали своите тайнствени питиета за размагьосване на хората, които злият дух е превърнал в свине и магарета.

Но приказката свършила и добрите джуджета изчезнали. На тяхно място се появили неразмагьосаните хора. Върху старото огнище вместо тайнствени питиета вряла греяна ракия. Благоуханието на ракиените па̀ри и мирисът на гъстия тютюнев дим завладели къщурката веднага след като първите хора издраскали на тавана имената си.

„Вава, Репо, Тотако и Сояро са страшни!“

Всеки, който е прочел този надпис, сигурно е почувствувал хлад на гърба си, загдето без разрешение е надникнал тук. Един пиратски кораб внушава реално по-малко страх, отколкото този поетичен дом в брезовата горичка, построен от градския народен съвет. И неслучайно педагогично неграмотните родители в града плашат децата си: „Ако не слушаш, ще спиш в къщичката!“ И неслучайно и най-непослушното дете става съвсем хрисимо.

Но Вава, Репо, Тотако и Сояро са вече легенда. След като са изпонаписали имената си на хиляди дървета и диреци, те напуснали къщичката и поели пътищата на размагьосването.

Сега на стената блестят изписани с катран нови имена — Сашо, Дългия, Бандерата и Коки.

Този следобед под имената се мъдрят и техните собственици, които вършат всекидневната си задължителна работа. Играят карти.

Любителят на естествени геометрични форми не би могъл да задържи възхищението си пред физиономията на Коки. Тя притежава съвършенството на футболна топка, сред която се усмихват кръгли очи, досущ очите, които първолачетата рисуват на слънцето. А устните на Коки природата е изплагиатствувала от българския куклен филм. Към всичко това някак съвсем естествено са прилепени малки ушенца, достойни за образа на всяка претенциозна красавица. Лек откос руси коси идва да допълни детската невинност на последния от четворката.

А гласът! Неговата ясна металическа интонация е толкова респектираща!

— Та-та! Та-та-там! Та-та!… — пее Коки и раздава картите със завидна сръчност.

За всички хора по света и за граматиката играта на белот е действие. За четиримата тя е състояние, което може да продължава до едно денонощие и дори повече. Трябва веднага да се каже, че проявленията на отделните характери в това състояние се различават от проявленията им в живота.

Спокойният, лъчезарен Сашо се превръща в заядлив полусклерозиран пенсионер с треперещи пръсти, с хриплив глас, с изкривена от приятни чувства физиономия.

Флегматичният Пепи става чевръст, зорко следи картите, брои, хитрува, инициативата е в него.

Малкият, бърз Коки е колеблив, дълго не може да разреши сложните противоречия между картите.

Най-невероятна е промяната при Дългия Сандо.

Като младеж Дългия Сандо може да е наивник и глупчо, като носач в завода може да е недобросъвестен и ленив, като син на родителите си може да минава за черна овца, но като белотаджия Дългия Сандо приближава съвършенството на езическите богове. Той е психолог, той е философ, той е стратег, той е практик, той е герой. Във всеки момент на играта Дългия Сандо може да каже безпогрешно у кого от четиримата какви карти има и кой какво възнамерява да играе. Един внимателен напречен разрез на главата му навярно би открил съвършенството на механизъм, прототип на бъдеща кибернетична машина за игра на белот.

И сега той прави любимото си движение — сваля картите.

— Едно за вас, пет за нас! — казва той, а играта току-що е започнала.

Противниците не възразяват.

Играе се на нещо обикновено — победените ще вземат кошницата и ще отидат в лозята да „свият“ малко грозде. Залогът е символичен.

— Да стягам ли кошничето? — Коки хвърля безнадежден поглед.

— Не! — казва Бандерата. — Сега ще ги изтупаме! Следващата игра започва с ожесточение.

— Коз! Коз! Коз! — реве Бандерата и се задъхва. В паузата спокойният глас на Дългия Сандо действува убийствено:

— Другите за нас! Още едно даване.

— Коз! Коз!… — малки надежди.

Коз! В последните десет дни това е най-употребяваната дума тук. И ако думите можеха да се износват, днес тя би звучала като „хос, хос…“

Нищожен шанс. Но Дългия Сандо с тон на съдия-изпълнител казва:

— Донесете гроздето! — и сваля каре валета.

Бандерата плюе.

Сашо се смее.

Коки ляга на пейката.

Състезанието, продължило пет часа, завършва. Приятелите се връщат към житейските си проблеми. В отдиха се разменят новини.

— Продаде ли го? — пита Бандерата.

— Не, ще го пазя за баба си! — отговаря Коки.

— По седемнадесет?

— По седемнадесет!

Този разговор отведнъж разкрива същността на цялата дейност на Коки.

Това, което за Дългия Сандо е белотът, за Сашо — футболът, за Бандерата — уличните стълбове, за Коки са отпадъците, вторичните суровини.

Дълго време преди кварталните отечественофронтовски организации да подемат акцията за събиране на вторични суровини, дребната фигурка на Коки бе пребродила таваните и мазетата на половината град. Безстрашен, когато трябва да защитава личните си интереси, с набито око, с инициатива, Коки използваше нощите за разчистване на никому ненужните отпадъци.

Съвсем естествено парите изчезваха в ръцете на Коки. Между приятелите се носеше мълва, че Коки е собственик на солидна сума, ала всички опити да научат нещо повече оставаха безуспешни. В съответствие със старите истини и държанието на Коки подсказваше неговата материална сила. На тримата оставаше като истински пролетарии да го презират. Наричаха го Боклукчията.

Разговорът, който откри дейността на Коки, се отнасяше за един стар железен креват. Бандерата го изнесе от дома си и го предаде на Коки срещу обещанието да делят по равно.

— Знаеш ли — обръща се Коки към Сашо. — На твое място в неделя ще играе Замби!

Пръстът е поставен в раната. Сашо побледнява.

— Кой ти каза?

— Знам! — Коки гледа съчувствено. — Така е! Що ти трябваше да се биеш!

Сашо става.

— Ако Замби влезе да играе в неделя, ще му строша кокалите.

— И аз ще ти помагам! — вика Дългия Сандо.

Още в първия си официален мач миналата седмица Сашо наби противников играч и веднага го изключиха от отбора.

— Няма да се бъркате, ще стане още по-лошо — предупреждава Коки. — Според мене трябва да отидем при Бабата.

Бабата е треньорът на местния футболен отбор.

— Никакви баби! — реве Дългия Сандо.

— И после? — пита Сашо. — Ще ме върнат, а?

— Може и да те върнат! — казва Коки. — Ще се помолиш, ще обещаеш, че друг път няма да правиш щуротии…

— Имат много здраве! Няма да ги моля! — Сашо е категоричен. — Ще мина и без тях!

— Ако искаш, аз да приказвам с Бабата? — отново подхваща Коки.

— Кажи им — намесва се Дългия Сандо, — че няма да стъпим на мач, ако не го върнат! И ще си пострада някой!

— Трай! — сопва се Коки. — Най-напред ще изчакаме мача в неделя. Ако нашите паднат, а аз съм сигурен, че ще ядат пердах, ще им приказваме с друг глас!

— Така трябва! — съгласява се Сашо.

— Всичко щеше да се уреди някак, ако не беше тази история с Госпожицата! — съобщава Коки, който страшно съжаляваше, че не е взел участие в разплатата. Дългия Сандо гръмко ругае.

На някогашния им съученик не беше трудно да разбере кои са похитителите на багажа. И той направи писмени оплаквания пред всички власти, включително и физкултурното дружество. Няма нищо по-категорично от съвпадението на фактите. В този случай това съвпадение пада върху главата на Сашо.

— Защо ли ние не си направим тим! — Дългия Сандо е озарен от идея.

— Може — саркастично се усмихва Коки. — Само че на белот!

Дългия Сандо е толкова чист, ни най-малко не долавя иронията.

— Разбира се! — възкликва той. — Кой ще ни излезе насреща!

Коки го оставя да лежи върху мечтите си за световен белотен шампион.

Сега за първи път в разговора се намесва Бандерата. До този момент той мълчаливо ги е слушал, без да ги чува.

— Бабата се навърта около Куклата! — съобщава кратко и ясно той. — Лапнал е!

Дъжд от спасителни пояси в океан с давещи се би предизвикал по-малко надежди.

Дългия Сандо се удря по рошавата глава.

Коки подсвирва.

Сашо се ухилва.

— Край! — казва той. — Всичко е наред!

— Или ще те върне в тима, или ще види на Куклата парцалите! — добавя Коки.

— Колкото хляб, толкова и сирене! — казва Бандерата.

Магическа пръчка променя атмосферата. Безнадеждността трябва да си отиде. Намерен е изход.

И веднага — щастливият упрек към Бандерата.

— Защо не каза по-рано?

— Дай вършачката! — командува Сашо на Коки.

Защото Коки е и акордеонист, защото акордеонът виси на пирон в къщурката.

— Като нямаме тапии, имаме си жени! — казва Коки, без да подозира, че формулира престара житейска истина.

Дългия Сандо танцува. Огромните му мотовили хвърчат из тясното пространство и напразно се опитват да догонят бързия ритъм. Той изпада в нов екстаз. Притваря очи, протяга ръка, обгръща невидимата талия на най-хубавата жена, която бедното му въображение е създало, и се отдава на най-сладки чувства.

Победоносното самочувствие на Сашо е върнало усмивката на лицето му — дваж по-щастлива.

А Бандерата? Той е отишъл да изпълни залога с кошницата, тъй като стомахът му не иска да се задоволи със символична храна.

— Кук-ла-та! Кук-ла-та! — тактува Сашо.

Дългия Сандо минава на характерни стъпки. Той е майстор импровизатор, той е сензацията на танцовите забави. По дяволите танга, валсове и прочие кракоклатеници. Вместо да показвате фалшивата красота на шаблонния ритъм, покажете истинската, живата красота на човешкото тяло! Това е теорията на Сандо.

Коки запява. Музика и тенекиен глас! Нали сега е векът на дисонансите! Но това не стига. Дайте крякане на кокошки, дайте мяукане, дайте тропане по кюнци и писъци! В потните тела прииждат горещи вълни, ръцете треперят, езикът иска да излети навън, обтягането на ушите създава ново усещане, ръцете чувствуват притегателната сила на космическото пространство.

Дългия Сандо плаче.

— Живеем! Живеем! — хлипа с гробищен глас той.

У Сашо се появява неочакваната способност да измисля нови думи!

— Корамдута! Корамдута! Корамдута!

Няма нужда от акордеон! Тухли по масата! По-добре с капака на чайника!

Опиянението уморява бързо.

Внезапно отвън долита остър женски глас. Нищо не може да подействува на приятелите така, както женският глас.

Тримата задръстват изхода.

На десет крачки пред къщурката е Бандерата с пълна кошница грозде. Но единия край на кошницата държи и не пуща момиче. То е ниско, тъмнокосо, с гневни очи.

— Пусни ма! — реве Бандерата и дърпа кошницата.

— Безделници и крадци! — вика момичето. — Няма да ви дам гроздето! Да не сте работили, лентяи такива!

— Пусни, ти казвам! — продължава Бандерата.

— Ще доведа цялото звено, ще видите вие! — продължава момичето, което очевидно няма никакво чувство за мярка.

— Хо-хоо! — Дългия Сандо знаменателно се чеше по темето.

Коки се спуща към момичето и светкавично го целува по устата. Момичето моментално пуща кошницата и зашлевява Коки.

Бандерата използва случая и се отдалечава с кошницата на почтено разстояние.

— Ела, мечко, изяж ме! — вика той отдалече.

Дългия Сандо жадно следи хубавичките крака на момичето. После, за да не остане назад от своя приятел Коки, отива при нея, навежда се и я вдига на ръце.

Момичето яростно го ритва в муцуната, като крещи:

— Пусни ме, маймуно! Само да си посмял да ме докоснеш!

Но Дългия Сандо едва сега се разгорещява.

Той я улавя в здравата си прегръдка и я внася в колибата. Коки я държи за краката, за да не рита. Момичето отчаяно се съпротивява, но не вика.

— Каква усойница! — казва Бандерата. — И като си помислиш за оня, който ще се ожени за нея!

Дългия Сандо я притиска. Момичето разбира. Още един отчаян опит и тя го ритва в муцуната. Напразни илюзии. Дългия Сандо е ял много по-сериозен бой.

Той прегръща момичето с решително движение, чийто смисъл е изписан върху развълнуваното му лице.

— Пусни момичето! — неочаквано остро, по войнишки командува Сашо.

Дългия Сандо не се подчинява. Опитва да сломи последната съпротива.

Тежкият юмрук на Сашо се стоварва с умерена сила върху челюстта на Сандо и го просва на пода.

Момичето става, оправя се и все още не може да се съвземе. Коки учтиво й поднася чаша с вода.

— Свиня! — казва Сашо и ритва Дългия Сандо.

Момичето преглъща:

— Да ми върнете гроздето!

— Дай й го! — нарежда Сашо на Бандерата.

Момичето поема кошницата.

— Марш оттука! — блъсва я Сашо. — Ще минем някак и без твоето грозде, гъска такава!

Момичето изчезва навън. Отдалече се чува плач.

Мълчание. Виновност. Огорчение. Тъжни мисли.

17

Всяко връщане не е ли начало?

Иван

Новите сгради смущават със студенината си, с мириса на вар и боя, с чувството за нещо напълнено и все пак празно.

Застанал пред входа, Иван критично оглежда фасадата. Широки прозорци, русенски камък, сив цокъл, базалтова настилка, златно-чер надпис, въртяща врата… отвсякъде лъха солидност, преднамерена тържественост и важност, сякаш институтът е така много жизнено необходим, сякаш нищо не би могло да съществува без него.

Към Иван се спуща възрастен, полуплешив мъж с червендалесто, младолико лице. Колегата Неделев.

— Оооо! — надава възглас той, друса здравата ръка на младия физик и примижал от щастие, го целува по бузата.

— Добре дошъл! Как е ръчичката? Здрав! — сияещи усмивки. — Мина през огън и кръв! — вдига двете си ръце нагоре. Срещата е дълго чаканото щастие за Неделев. — Откога те чакаме! Шефът каза: „Ще му пазим мястото докрай!“

Неделев иска да знае много ли боли раната, какво е почувствувал, когато е станала експлозията, много ли кръв е загубил и каква група е кръвта му, ще получава ли някаква пенсия, има ли друга опасност за здравето му, веднага ли ще започне работа, ще му позволят ли да се занимава с физически изследвания… Неделев иска да знае много, а Иван мисли, че симпатичният, радушно настроен колега нищо не иска да знае.

Спомени, от които иде антипатия.

Словоохотливостта на Неделев…

Необикновената му услужливост към всички…

Тъжната женствена усмивка на човек, който е принуден да гълта незаслужени огорчения…

Патосът, с който се прекланя пред постиженията на този или онзи колега…

Загадъчният израз, когато влиза и излиза от кабинета на директора…

Непроницаемото му мълчание, когато общият разговор попрехвърли границите на приетата критичност…

Сподавената въздишка, че перспективите на безпартийните са ограничени.

Как ли биха го нарекли в ротата? Какво биха казали за него?

Капитанът: „Откъде дойде тая ялова мадама!“

Младен: „Човекът знае къде зимуват раците!“

Сашо: „Педераст!“

Два без пет: „Он се прави на улав, ама не е улав.“

Желязко: „Професоре, тоз чиляк прилича на фалшива пара, бе!“

Докторът по химия Неделев надълго обяснява на Иван как е построена новата сграда, колко средства са хвърлени, какви главоболия са имали и че той пристига наготово. Естествено това не значи, че е готованец…

Иван го слуша търпеливо и внимателно. Зад шумотевицата на възторзите и обясненията стои някаква проста цел.

Неделев изплюва камъчето:

— Защо не се прехвърлиш на работа в моята секция? Имам нужда от физик! Двамата ще работим чудесно!

— А Ружицки? — пита Иван. — Нали той заема мястото на физик.

— Той е много зает, а работата е за двама! — казва Неделев. — Ние скоро ще обявим конкурс за още един сътрудник.

— После ще мислим за това, докторе! — казва Иван, като подозира, че тук има нещо нередно.

Неделев се усмихва съжалително. От всички усмивки на света Иван не може да понася точно тази — учтиво съжаление.

Неделев кани:

— Да вървим! Шефът много ще се зарадва! Толкова дълго те очакваше!

Изкачват стълбите. По стените на коридорите висят портрети на видни световни учени.

Пред заседателната зала на мястото, където стоеше огромният барелеф на Сталин, сега е поставен съвсем скромен бронзов бюст на Ленин. Но как не върви той пред бялото петно на снетия барелеф. Иван се съмнява дали това не е умишлено.

Встрани гъмжи от лозунги.

„Да овладеем крепостта на социалистическата наука!“

„Науката — преден фар на социализма!“

„Научни работници, народното стопанство чака от вас!“

Иван се пита — колко ли време си е блъскал главата директорът, за да лустроса стените с лозунги. Изведнъж му хрумва следната мисъл:

„За такива като него социализмът е идея, която трябва да се прокарва, пробутва, залага, докато за нас социализмът е действителност!“

— Знаеш ли в какво положение идваш! — продължава Неделев тихо, като се озърта. — Пекат ни на силен огън! Измъчихме се! Някои горе си мислят, че нашата работа е като производствената! Искат да произвеждаме научни открития на конвейер, както бонбонената фабрика произвежда дропс! Проблематиката била нищожна! Сега у нас всичко мерят с Космоса! А кое не е нищожно в сравнение с Космоса?

— Вие! — казва Иван.

Неделев недоумява. Нали недоумението не е отношение?

— Довиждане, драги докторе, благодаря за посрещането! — Иван му кимва и отминава вляво, макар и да не знае накъде води този коридор.

— Но чакат ви! — напомня с жален глас Неделев.

— Ще дойда, ще дойда!

Той се скрива зад ъгъла.

Към него бързат стари другари — състудентът Колманов и по-младият Бенчев. Преди две години тримата работеха в една секция, в един кабинет. Разрешаваха електрохимическа проблема. Колманов изследваше физико-химията на проблемата, Бенчев — практическите възможности, а Иван — любимите повърхностни напрежения.

— Добре дошъл, Сигма! — викат двамата.

В науката е прието повърхностните напрежения да се отбелязват с гръцката буква „сигма“, а оттам и прякорът на Иван.

Прегръщат го. Сдържаният дългонос Колманов се вълнува. Бенчев го удря в гърба.

— Видяхме те от прозореца и тъкмо тръгнахме…

— Италианският доктор ни изпревари! — извинява се Бенчев.

И най-младите научни сътрудници се подиграваха на италианския докторат на Неделев, защото такива докторати в Италия се получаваха извънредно лесно, далеч по-лесно, отколкото у нас.

— Той май отиваше някъде! — Иван не разбра как стана срещата му с Неделев.

— Отивал — вятър! Спусна се да те срещне! О-хо! Да знаеш, ти днес си на мода! Нещо като късо сако! А единствената доказана досега научна дейност на италианския доктор е, че синхронизира отношенията си с ветропоказатели!

— Ех, че злоба! — смее се Иван. — Неделев ме приветствува много сърдечно и предполагам, искрено!

Бенчев го гледа изпитателно.

— Сигма, не се прави на идиот!

Водят го в лабораторията.

— Както винаги, ние сме страшно силни във формата! — Колманов е злъчен. — Нова стая със стар инвентар.

Старата маса, старите неудобни стъклени вани на Колманов, старата инсталация на Бенчев, старият шкаф с реактиви, много стари неща…

— Същото! — казва Иван, като си спомня с какви надежди очакваха обновяването на института.

— Сигма, кажи го на директора!

— Пазим ти твоя стар котлон! — Бенчев измъква ръждясал котлон. — Ще си вариш на него сапунените каши! Засега това ти е инвентарът!

Иван поема котлона.

— Запазете го, може и да потрябва! — казва им той.

Както винаги след дълга раздяла разговорът е разкъсан, осведомителен. Казарма, институт, събития, частен живот, радости и неприятности.

„Две години, а нищо учудващо, нищо изненадващо, все едно нищо не е станало!“

— Моля, Сигма, без прибързани заключения! — театралничи Колманов. — Имаме още нов правилник за вътрешния ред, нова секретарка на директора и освен това нова „Волга“… Но остави всичко това, има време да го научиш и да го забравиш. — Колманов измъква от шкафа си бутилка с коняк. — Хайде, братко, за твое здраве и за добрата мина, която те пощади!

Иван преглежда апаратурите, закрепени на лабораторните кранове, рови се в своя стар шкаф и отведнъж му домилява всичко.

18

Не съм ли пропуснал някаква възможност?

Младен

— Добре пипаш! Добре! — казва Насо, като разглежда критично Младеновата работа. — Това иска седми разряд!

— Аз съм пети! — Младен се усмихва наивно.

— Трябва да прочетеш малко технология! — съветва го другарски Насо.

— Че защо! — продължава играта на наивник Младен.

Насо се мръщи снизходително. На новаците трябва да се помага. Не е другарско да не му подадеш ръка, макар и да загубиш малко време.

Монтьорът Насо не знае, че Младен е назубрил технологията от университетския учебник, че я е научил, както никой друг в бригадата. Монтьорът Насо не знае и други неща.

— Та ти прочети, а като се подготвиш, аз ще кажа на Папазов да ти насрочи изпит — покровителствено продължава монтьорът. — Срамота е да извършваш такава работа, а да си само пети разряд!

Младен признателно навежда глава. Никога, никога не трябва да се губи разположението на хората. Освен… когато трябва да избираш между себе си и тях…

— Какво да пиша днес? — пита го Насо, като плюнчи молива. Иска да попълни ежедневния отчет за извършената работа.

От десетина дни насам Младен изпълнява между другото и нова, безплатна длъжност. Води отчета на бригадата. Мануш само подписва. Старият монтьор смъртно мразеше писменото задължение на бригадата. Все редеше друг да върши тая работа. Накрая тя попадна в ръцете на Младен, който ги удиви с прекрасния си почерк. И новакът не отхвърли това задължение, защото скоро съзря предимствата, които то му даваше.

Чрез отчетността той беше в близък контакт с всичките си другари, чрез отчетността той можеше да засили приятелството си с тях, чрез отчетността…

Хората страшно уважават онази справедливост, която отговаря на интересите им.

— Дай, аз ще го напиша! — казва Младен и взима молива от ръцете на Насо.

През деня имаха неоправдан престой, после извършиха специализиран ремонт, после пак малък престой… Младен знае нормите наизуст. Като съобразява всичко това, той попълва сведението. Престоят си е престой. Но обемът на извършената работа наваксва загубеното и надницата е съвсем прилична.

Насо намира това за справедливо. Сам той би се поколебал да оцени извършената от себе си работа така справедливо, но щом Младен го прави, значи е така.

Новият отчетник е въвел и още една полезна инициатива. Всяка вечер след работа той съобщава на хората от бригадата какво е общото им възнаграждение от началото на месеца. Това винаги е интересно, създава разговори, импулсира във всички случаи.

— Колко станаха? — пита Насо.

— Петстотин двадесет и един!

Насо пресмята.

— Хилядарката е вързана! — той потупва Младен и отново му казва, че на всяка цена ще напомни на началник-участъка да проведе изпит за разряд.

— Не може с пети разряд да вършиш работа за седми! Не е справедливо! — казва Насо, като без да иска, се ползва от Младеновите разбирания за справедливостта.

После идват другите. Недоволни няма.

Още петнадесет минути писмена работа. В ред са и останалите сведения — изписани през деня материали, заявка за утрешните, разход на енергия и някои специфични отчети.

Пристига Мануш. Навъсен и зъл.

— Готово ли е?

— Заповядай, майсторе!

Мануш подписва, без да гледа цифрите.

— Знаеш ли — казва той внезапно, като се зазяпва към прозореца. — Поработи още малко и ще ме смениш от бригадирството! Не е за мене тая работа!

Младен е изумен. Толкова бързо. Това надминава всичките му очаквания.

— Не ща — казва майсторът — бумаги!

— Какво ще кажат другите, майсторе? — пита колебливо Младен.

— Какво ще кажат! Нали и сега вършиш тая работа! Каквото искат да кажат! Комуто стиска — нека заповяда! Но всеки гледа на минутката да си вземе шапчето! Не може! Ти ще си бригадир!

Майсторът му обръща гръб. Отива в дъното на залата и продължава работата си, макар че работното време отдавна е изтекло.

Младен не може да се съвземе. Ръцете му играят.

— Най-малко седми разряд! — казва си той. — И бригадирството!

Такова нещо и на лотария не се пада. Довчера пришелец, приет благодарение на директорската намеса, довчера гост в завода — утре вече бригадир. Началник на неколцина изпечени в работата мъже.

— Успявам! Успявам! — иска да крещи, но само забива молива в гумата за изтриване.

Тържеството му е най-краткото на света. Половин минута.

„Не подскачай като децата! — намесва се рязко и категорично разумът. — Помисли! Може би има някаква опасност? Не трябва ли всичко да се опече по-добре? Не трябва ли да позабавиш малко? Необходимо е да направиш така, че хората сами да те поискат! Ето така ако стане, всичко е наред!“

Затваря папката. Иска да остане сам.

Отива при Мануш.

— Майсторе — казва той, — от склада ни викаха да прегледаме резервната стомана!

— Иди ти! — сумти Мануш. — Не ми се гледат магазинерски мутри!

Младен покорно навежда глава и си тръгва. Но към портала.

„Защо да не се почерпя? — мисли си той. — Разбира се, така, без лигавене!“

Като го вижда, Желязко застава „мирно“. Младен му намига и се спуща надолу към града.

Есенна привечер. Ясното небе излинява и умира. Отраженията на залеза са тържествени, но към своя край…

Вечерният хлад се спуща откъм гологлавите хълмове, пътем поема тъжния дъх на умиращите треви, на спарените загниващи листа, на престарелите, красиви и в своята смърт полски цветя. Дъх, който не възбужда, не замайва главата, не разтърсва с буйни пориви, а само шепне:

— Край! Край! Край!

Навред, докъдето стигат очите, са се събрали всички цветове на света. Лимоненожълтото очарование на тополите, мрачната страст на изумруда в ливадите, безразличното към всичко кафено петно на дъбовата гора, мамещият виолетов сумрак на деретата, панаирджийската хубост на някакви керемиденочервени храсти и зад това — неземното величие на димящия планински малахит и над него излинялото небе…

И във всичко има нещо трагично близко.

Младен хвърля поглед навред. Очите му не спират никъде…

— Бригадирът Младен! — казва гласно той. — Участвува в разширения състав на инженерно-техническото ръководство, участвува… Но не! Това не е важното!

— Младене!

На скамейката зад завоя седи Виолета. Тя е разпознала стъпките му. Облечена е в пола и спортно яке.

— Мене ли чакаш! — възкликва той.

Странно! Какво търси тази нещастна жена в неговия живот? Какво общо има между тях?

Виолета му се вижда съвсем чужда.

Почти едновременно той се сеща за рядката й проницателност и потреперва при мисълта, че тя е могла да разбере.

Младен приближава към нея.

— Отдавна ли ме чакаш, Лета? — пита кротко той.

Тя загадъчно мълчи. Не е ли доловила нещо? Той чака и тръпне. Дали в тоя чудесен момент няма да се събори всичко?

Светкавична равносметка — каквото и да стане, той вече си е извоювал мястото, от което мъчно ще го побутнат.

— Отдавна! — казва тя с добре познат нему глас.

Той разбира. Отново е настъпило най-мъчителното й състояние — безпределният, страшен мрак на отчаянието.

Едва сега Младен вижда, че лицето й е по-бледо, по-изпито и е разтърсвано от нервни тръпки.

— Лета — казва той много ласкаво и гальовно, — ела да идем на езерото. Хайде, Лета!

Това езеро е любимото й място.

Той винаги се е страхувал, че ще настъпи ден, когато тя ще откаже да отиде и на езерото.

Виолета мълчаливо се вдига и, както много рядко се случва, протяга ръце встрани от Младен.

Той я улавя и повежда. Благославя спущането на вечерния полумрак. Вече е стигнал до онова положение, когато никой не трябва да ги вижда.

Тръгват по пътя напреко. Ще слязат на брега, оттам до заводските лодки. Едва ли в този час има някой. Пък и да има, не е за първи път. Ще влязат навътре и ще се върнат по тъмно.

„Трябва много да внимавам с нея — мисли той. — Ще бъде чудесно, ако хората възприемат нашето приятелство откъм най-добрата му страна. И ще бъде ужасно, ако си помислят обратното! Но едновременно — това, което за хората е благородно и добро, за нея е лицемерно и подло! Трудна роля!“

Пак се сепва. Дано и този път не го е усетила. Как може да мисли тия неща в нейно присъствие! Вече на няколко пъти тя отгатва с феноменална точност мислите му.

Виолета е погълната от себе си. Тънките й пръсти стискат ръката му. Той чувствува нервните импулси, чака да го заговори, ала тя мълчи.

Трябва да прекосят плитко дере. Той я вдига на ръце, както винаги, и се засилва да прескочи.

— Хвърли ме! — казва му тя. — Хвърли ме някъде!

Той гледа бледото, много нежно лице, треперещите устни, отпуснатото тяло с дъх на нещо невинно и много чисто. Не знае какво да й каже. Винаги се е боял да не го улови в празнодумство.

— Хвърли ме! — повтаря молитвено тя.

— Да те хвърля, но къде! — шегува се той, все едно нищо не е разбрал.

— Откъдето не мога да се върна! — казва тя. — Във водата!

— Ще ти стане много студено! — продължава да не разбира той.

— Само отначало! После ще ми бъде все едно!

Озарява го мисъл, която сигурно ще й подействува.

— Лета! — казва с възможно най-странния тон Младен, сякаш едва сега е разбрал нейното състояние.

— Лета, на тебе ще ти бъде все едно, но на нас — на баща ти, на мене — няма да ни бъде все едно! Ти пак мислиш само за себе си!

— Аз мисля и за вас! — отвръща тя вече с угризение.

Той я пуща на земята.

Между дърветата тъмнее езерото. Хрумва му — какво ли би станало, ако сега отведнъж тя прогледнеше. Как ли ще се промени цялата й представа за света? И най-вече за самия него?

„Защо ли пък не се оженя за нея?“ — пита се той, като съзнава, че това е напълно изключено.

Духа слаб вятър. Вълните се плискат о брега. Тя нагазва във водата и измокря сандалите си.

Лодката е нова, прясно боядисана, с мирис на смола. Младен настанява девойката и поема веслата.

„Защо ли не се оженя за нея!“ — пак се пита той и този път му се струва, че това не е така невъзможно.

Лодката леко се плъзга по набръчканата повърхност, плясъкът на веслата унася. Мълчат. Мракът ги застига към средата на езерото.

— Стъмни се, нали? — пита тя.

Стои като вкаменена, с изпъкнала гръд и развети коси. В полумрака лицето й има друг израз — съвсем неземен.

— Да — казва той. — Стъмни се!

Зад гърба им светлее ресторантът. Всичко наоколо потъва в сивочерното кадифе на нощта.

— Искам да ме заведеш някъде, където винаги е тъмно, където никога няма светлина!

Той се усмихва. Вече е слушал тия думи. Това е дъното на отчаянието й. Може би след малко ще се проясни.

— Няма такова място на света! — отвръща той, като си мисли, че я обнадеждава.

— Има! — казва тя. — Сигурно има! Не може да няма такова място! И там всичко е едно! И живото, и мъртвото!

— Живото и мъртвото никога не са едно, Лета! — казва ласкаво той. — Не могат да бъдат едно.

— Там са едно! — упорствува тя. — Нали в нощта всичко изглежда едно! И камъни, и хора!

— Изглежда!

— И в смъртта всичко става едно! — казва тя с тържествуващ глас.

Побиват го тръпки. Тя се изправя. Сега прилича на видение.

— Седни, Лета! — кротко казва той. — Седни! — мисли си, че би могъл да я извади от водата.

— Ако се хвърля, ако умра, нищо няма да се промени! — тя се вълнува. — Тъмното не променя тъмното, нали?

Той отпуща веслата и я улавя.

— Лета — казва той. — Не мисли тия неща!

— А какво да мисля? — шепне тя. — Какво да мисля?

— Хубави неща!

— Кои неща са хубави? — тя вторачва глава напред.

Той се обърква. Друга мисъл не му идва на ум.

— Музиката!

— Музиката е лъжа! — извиква гръмко тя. — Музиката е подла лъжа! И поезията е лъжа! А аз не искам повече да ме лъжат! Аз искам да зная истината и нищо повече! И я знам! Истината е една, за мене, за всички — тя енергично се обръща към него. — Сега виждаш ли нещо?

Той вижда нея, лодката, звездите, но казва:

— Нищо!

— Ти виждаш истината! — казва тя все така гръмко. — Нищо! Нищо! И ако нищо отиде при нищо, нали не ще измени нищо!

Тя иска да се отскубне, но Младен я държи здраво. Тя чувствува силата на мускулите му, разбира, че той няма да я пусне, и заридава.

Младен мълчаливо я прегръща. През тънката си риза чувствува гърдите й, топлината на тялото й.

— Лета — казва той, — ти забрави любовта!

— Когато хората не се виждат, няма любов!

— Това не е вярно! Ето сега и аз не те виждам! Но те обичам!

Тя повдига глава с познатия израз на ослушване.

— Наистина ли не ме виждаш!

— Не те виждам!

— И ме обичаш?

— Обичам те, Лета! — той се чуди на лекотата, с която произнася тия думи.

— Сега и ти си като мене! — тялото й отново се разтърсва. Младен погалва косите й.

— И ще се ожениш ли за мене? — пита остро тя.

— Ще се оженя! — отвръща веднага той, без да мисли.

— Днес!

— Когато поискаш, Лета!

— Искам днес!

— Добре — каза той. — Днес!

— Но ти не се радваш! — възкликва тя. — Ти само ме съжаляваш! Ти дори не искаш! Ти просто ме успокояваш!

— Не, Лета! Аз мисля и трябва да помисля! — казва невъзмутимо той. — Мисля за всичко, което трябва да се направи! Това е сериозна стъпка и аз съм длъжен да се погрижа…

— Ти мислиш! — повтаря неразбрано тя. — Ти не можеш! И аз не искам! Не искам!

Сляпата се отпуща унило на седалката. Той знае, че сега из целия път тя ще мълчи. Вече е успокоена. Кризата е преминала. Иде му наум — дали властите разрешават такива бракове? И каква сватба би станала? И още неща, които му изглеждаха фантастични…

Извива лодката. Връща назад.

Тя сяда точно пред него. Поставя ръце на коленете му. Това е добър признак.

— През нощта тревата пак ли е зелена? — пита.

— Не, тя не се вижда.

— Черна е! — казва сигурно тя. — А водата?

— И водата!

— И всичко ли?

— И всичко!

— А утре тревата пак ще бъде зелена, нали?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, Лета! Попитай когото искаш!

Оставят лодката и поемат по пътя към града. Той иска да й каже нещо весело. Сеща се как през деня Кичо от бригадата се хлъзна и цопна във варела с боя. Всички се смяха.

Тя го изслушва, ала не се смее. Не може да си представи изцапано с чернилка лице. Тя само казва:

— Защо се смееш! Той е паднал!

Младен разбира, че не е сполучил. Заговарят за екскурзията в неделя. Това много й харесва. Тя се впуща в планове, толкова бързо се съживява, дори му става чудно.

„Ето — мисли си той — сега тя е като всички!“

Спират пред тяхната врата. Тя улавя ръцете му.

— Обичай ме! — казва. — Обичай ме!

Отвътре светва лампа. Младен едва успява да освободи ръцете си, когато се показва баща й. Кой знае защо, винаги изпитва неудобство от него. Понякога му се струва, че директорът разбира поведението му, но го търпи…

— Прибирате ли се? — пита той внимателно.

— Тъй вярно! — бившият войник не може да свикне. — Бяхме на разходка из езерото!

— Из нощта! — поправя го тя.

Директорът гостоприемно кани. Нека влезе вътре. Още едно неудобство за Младен — напоследък често вечеряше у тях…

Виолета не го оставя да се колебае и буйно го повлича.

— Само пет минути!

И за лелята той е желан гост. Щом не иска да хапне с тях, няма да откаже едно сладко, нали? Директорът се интересува за квартирата му. Ако се чувствува притеснен, би могло да се уреди нещо в работническото общежитие. Виолета весело разказва за снощния квартирен фейлетон, който чула по радиото.

Младен чувствува, че е приятен на тия хора, че и те са му приятни…

„Защо да не се оженя за нея?“ — пак се пита той.

Това трябва да се обмисли внимателно. Не бива да се поддава на настроението си…

„Как би постъпил Иван? Сигурно би се оженил! Но неговото положение е съвсем друго!“

Директорът любезно го изпраща. Младен иска някак да му каже, че отношенията му с Виолета са много почтени и не така близки, както би могъл някой да помисли…

— Днес тя не беше добре! — казва той от вратата.

Директорът кимва. Знае това по-добре от всички.

— Какви са изгледите за нова операция?

— Никакви! — върху лицето на бащата замръзва мъчителна усмивка.

— Аз вярвам, че все нещо ще стане! — казва Младен.

— Ако не дойде много късно! — директорът му подава ръка. — Заповядай пак! Тя много държи на тебе! И ще ми е драго, ако бъдете добри приятели!

Младен потръпва. Смущава се и бърза да си върви. Бащата го бе разбрал.

19

Понякога си мисля — защо ли човек няма криле?

Сашо

Той се е излегнал на пейката до печката отмалял, жаден за покой, за онази самота, която, търсят мъжете.

„Да имаше цигарка! — копнее той. — Да смръкна два пъти!“

Погледът му шари по пода. Трохи, дръжки от чушки, смачкано грозде, парчета вестници… и никакъв фас.

До вратата Куклата се облича. Той вижда дългите й крака — добре окръглени, полурозови и лъскави. Вижда широкия й гръб, голите рамене, посипани с разпилени коси, лицето — зачервено, с израз на преситено доволство, — движенията й… отвръща глава… Вава, Репо, Тотако и Сояро и още подписи на познати и непознати по катраносаните греди, мръсното стъкло на прозорчето, паяжините в ъглите и полумрачната светлина… и пак тази жена.

Защо е всичко това? Нужно ли му е?

Печката внезапно се разбумтява. Топлината плъзва по гърба му, ала той не се сгрява.

Някой е изсмукал собствената му топлина. Някой му е отнел нещо… Глупости. За тия неща не се мисли. Даваш — взимаш. Но сигурно има равносметка… по-рано винаги му беше леко, отморно, радостно. А сега?…

Колко бавно се облича тя! Какво си въобразява?

Нямаше ли един фас под пейката? Няма…

„Да можех да си живея сам — помисля той. — Да зарежа всичко и всички — жените, нашите, приятелите. Да отида някъде, където никой няма да ме намери. Да си живея съвсем самичък. Не ми трябва футбол, не ми трябва работа, не ми трябва компания…“

Още ли се облича? И пак се е разголила! Дявол я взел, защо се бави?! Да се облече и да се маха!

Одеве, преди да дойде тя, му беше приятно, спокойно. Нищо не го смущаваше. Защо му беше? Какво изобщо ставаше? И това нейно лице с непоносимия израз, с тия движения…

Това ли е най-хубавото на света? Нали така мислеше? Нали за това жадуваше? Нали с това се гордееше?

„Лъжа! — казва си той. — Всичко е лъжа, мръсна лъжа!“

— Още ли си тук!

Като че й е приятно да показва голотата си. Не разбира ли тази гъска, че е изпълнила къщичката с нещо неприятно, досадно, обидно? Не разбира ли, че трябва да си върви? Да не се върне повече! Не разбира ли, че той я мрази, би я пребил…

Момичето идва към него.

— Студено ми е! — казва тя, протяга ръце към печката, а той си мисли, че иска да го докосне, и изведнъж скача.

Както си е по гащета, изтичва навън. Бяга — далече, далече.

Каква тишина. Раят на тишината. Едва-едва се чува далечното бълбукане на водата. Не трепват полуголите клони на върбите, не помръдват излинелите бурени, мълчи ракитакът.

Чудно безмълвие. И ласкава, укротена красота. И неразбрана мъдрост. И единствен копнеж — да се слее с този покой.

„Ето така искам да бъде! Така!“

Той ще бъде син на този свят. Ще лови риба, ще се къпе в реката, ще стои край огъня в къщичката и няма да мисли за нищо. Хора няма да среща. И това ще бъде прекрасно.

Върви из ливадите. Зеленината гали очите му, просторът го поема и хладният въздух ободрява тялото му. Тревата е свилено мека, да вървиш, да вървиш… И ей там стои закъснял самотен щъркел. И по-нататък стадо крави… и още по-нататък сивият покой на небето.

„Какво ми трябва повече? — пита се той. — Нищо!“

Стига до големия вир. Водата е невероятно бистра, прозрачна и незабележимо прелива надолу.

Той протяга ръце и постепенно навлиза във водата. Плува кротко и безшумно, както никога. Студената вода отведнъж внася в тялото му нещо друго — свежест. Гмурва се, взима един камък от дъното и го изнася горе. Камъкът е съвсем заоблен.

— Доста си се търкалял по реката! — казва му Сашо и го изхвърля.

Ляга по гръб и като че напълно се слива с общия покой.

Високи, далечни облаци с причудливи форми плуват из сънливото небе, отварят и затварят бездънни сини пропасти, летят, летят…

„Да можех да стана облак! — казва си той. — Вятърът ще ме носи над разни страни, на юг, над морето, над пустинята, ще гледам на всичко от високо…“

Зажумява в сладка дрямка.

Представя си, че е ориенталски големец, бей, халиф, везир, все едно. Лежи гол в собственото си кристално езеро, сред собствена райска градина с благовония, отегчен от живота, презрял дребните удоволствия и стотина красавици напразно чакат неговата усмивка. А той лежи, гледа слънцето и си казва:

„Грей само за мене!“

После невидими ръце го завиват в скъпа хавлия и го поставят на люлеещ се стол на прекрасна тераса. От нея се виждат само синьото небе и връхчетата на палмовите клонки, които се поклащат и го унасят в истински щастлив сън. И по тихия ефир звънва нежна, едва доловима музика, която милва душата…

Внезапно нещо тежко пада до главата му и го облива с остри капки вода.

— Бонжур, мосю! — вика Коки от брега и хвърля втори камък.

Сашо несдържано ругае. Коки е учуден.

— Развалиха ти кефа — разбира той. — Но няма как! Мадам майка ти заръча да те намеря!

— Гледай си работата! — реве Сашо, вбесен, че са му отнели самотата.

— Слушай… — продължава Коки.

— Казах ли ти да се махаш! — Сашо грабва камък изпод краката си и го запраща по Коки.

Търговията винаги е вървяла ръка за ръка с благоразумието. Коки се отдалечава на безопасно разстояние и оттам вика:

— Имаш писмо!

— Избърши си задника! — Сашо отново се гмурва под водата и остава почти цяла минута там.

Когато показва глава, Коки вече е изчезнал.

Отново ляга по гръб. И отново се унася в приятни мисли, в сладостни представи.

Прогонено е одевешното тежко чувство. Нещо ново, привлекателно и тайнствено витае в ободрената душа на момъка.

Отива нагоре, към лозята. Тук-там има необрано грозде. Сашо бере и яде.

— Ето — казва си той, — това ми стига! Повече не искам!

Заситил се, тръгва безцелно из околността. Хоризонтът му се вижда грамаден, небесният простор — безкраен. Забулен от облаците, сребърният диск на слънцето пада на запад.

Сашо съзерцава тази картина.

— Върти се земята, върти се — казва си той — и заедно с нея се върти и една нищожна бълха, наречена Сашо!

Това му се вижда съвсем идиотско. За него той и природата са две съвсем равностойни неща. И особено сега, когато погледът му обхваща целия простор.

Наблизо екват гласове. Десетина момичета прекосяват поляната между лозята. Сашо веднага се скрива. Чака да отминат и наново продължава пътя си.

От височината съзира долу по пътя Куклата, която най-после си отива.

Ще му се да я замери с камък. Мрази я, не желае изобщо да мисли, да си спомня за нея.

— Жените са също лъжа! — мисли с мрачна ярост той. — Винаги оставаш излъган!

Хваща го яд, че толкова много е лъган. И кипва още повече, като съзнава, че и за в бъдеще ще го лъжат.

„Защо ли не избягам нанякъде? — запитва се той. — Някъде по Балкана. Ще живея как да е. Една колибка, ще трепя зверовете и все ще се изхранвам с нещо. Години няма да слизам долу. Все едно ми е какво ще мислят за мене! Или пък да отида край морето?“

Тихо, безбурно море. Слънце, което жари гърба. Малка платноходка и рибарска мрежа. Спасяване на удавници от чужд параход. Търсят спасителя, а той си отишъл. Не му трябва слава…

Или пък друго — гората…

Нак примамливи картини, пак подвиг, пак самотна красота…

И това е лъжливо и измамно, както лъжливи и измамни са приятелите му, както лъжлив и измамен е светът на родителите му, както лъжлив и измамен е футболът, както са жените, както…

„Но кое е истинското? — пита себе си той и се замисля. — А може би истина няма. Между многото лъжи хората си избират за истини ония от тях, които най-много им изнасят!“

Това е достатъчно, за да се откаже от всички по-нататъшни размишления и представи. За какво ли са му. Нека си живее, както дойде.

Вижда насреща си стара круша. Взима камък и се опитва да улучи стъблото. Не успява. Още един. Пак вън. Той се озлобява. Събира десетина камъка и упорито замеря дървото.

— Хей, момче! Момче! — вика някой наблизо.

Към него иде възрастен селянин. Сашо дори го е виждал някъде.

— Какво?

Селянинът бърза, трепере от уплаха. Нещо много жалко и съсипано има в лицето му.

— Момче — казва с премалял глас той. — Ела да помогнеш!

Сашо пуща камъните.

— Какво има? — малко сърдито пита той, сякаш са прекъснали важно занимание.

— Кобилата утрепа жената! — почти плаче селянинът.

Сашо мълчаливо тръгва с него.

— Много кръв изтече… — добавя с хълцане селянинът.

— Умря ли?

— Държи се… ама трябва доктор… — съвсем заридава селянинът. — Аз не мога да я отнеса до село… търчах, търчах… па и тук няма никой… жива душа няма… А кобилата избяга, мръсната пущина!

Жената лежи просната върху тревата, обляна с кръв.

— Ох! Ооох! — стене страшно и жално тя.

От устните й струи тънка жичка кръв.

— Ще умре! — изплаква селянинът. — Така ще си умре!

— Имате ли в село доктор? — пита грубо Сашо, като разглежда жената. Вижда му се яка.

— Има… ама…

Сашо се навежда, прегръща жената, като полага главата й върху дясната си ръка, и я вдига.

— Ти бягай пред мене! Тичай да доведеш доктора или каруцата! Аз ще я нося!

Селянинът не тръгва. Той подтичва редом до полуголия момък и му разправя откъслечно как разпрегнали двуколката, как хапнали и жената отишла да доведе кобилата… и как изпищяла и кобилата побягнала.

— В корема я ритна! — ридае гласно селянинът. — Сигурно…

— Чуваш ли какво ти казах! — крясва му Сашо. — Стига си опявал, ами бягай напред! Намери доктора и тръгнете! Аз ще я донеса!

Едва сега селянинът проумява какво му говорят.

Хуква с все сили напред по прашния черен път, като подскача смешно на мъничките си крака.

Сашо се учудва — откъде в този възрастен човек се взе толкова сила.

Фигурката на селянина се показва веднъж-дваж долу в ниското и изчезва между върбите край реката.

— Трябва да има осемдесет кила! — Сашо разглежда отпуснатото тяло на жената.

Косите й са прошарени, ала лицето е все още младолико, без бръчки, с изопнати здрави бузи.

— А може да е и повече от осемдесет! — казва той, като се стреми да държи главата й високо.

Жената се намира в някакво полусъзнателно състояние. Изглежда, че още е замаяна от удара и от болката. Или пък от страх? Ала от един миг нататък тя усеща, че я носят, чувствува здравата прегръдка на Сашовите ръце и като че се успокоява. Престава да стене.

Умереният пулс на сърцето му постепенно забързва. Той се запъхтява. Ръцете отмаляват.

Слиза по пътя в ниското, край реката, но не спира да си почине, а продължава.

— Трябва да има още два километра до селото! — казва гласно той. Стиска зъби.

Най-много го измъчва това, че трябва да държи главата й високо. Всеки път, щом я отпусне, отново потича кръв…

Нещо тежко се изкачва към гърдите му, притиска ги, отнема въздуха му. Краката му почват да треперят. Той побеснява срещу себе си.

— Щом толкова знаеш — крещи той гласно на своето тяло, — ще я носиш без почивка!

И отново върви.

— Най-малко деветдесет кила е! — казва той. — Сигурно е много лакома. Тукашните селянки плюскат и за умрелите! Ако беше яла по-малко, досега да съм я отнесъл!

Опитва се да не мисли нищо. Минава бос през камънаците на реката. Водата го освежава за малко. Но после, когато тръгва по пътя вече нагоре, към селото, умората ляга върху него с двойна сила.

— Колко ли крачки има? — пита се той и брои: — Едно, две, три, четири… ротният казваше да помним на ум важните разстояния, много полезно било… Ако знаех, колко крачки е до горе, по-друго щеше да е…

Около „триста“ престава до брои, защото жената отново простенва.

„Ще вземе да хвърли топа в ръцете ми!“ — той изкривява лице. Никак не му се ще да носи мъртвец.

— Интересно — казва си той — дали мъртвите не са по-леки от живите?

Вече не чувствува ръцете си. Болката в раменете му е едва поносима. Селянинът не се вижда никъде. Наоколо няма жива душа.

— Дяволите да те вземат! — вика той на жената. — Защо са ти тия сто кила, като си могла да преживееш и с петдесет! Ядете, гоите се и не мислите!

Идва му на ум, че оня фъстък, мъжът й, не би могъл и да я помръдне.

Как бие сърцето му. Като боен чук, който нанася удари, удари… гушата му пулсира. А езикът съвсем изсъхна.

— Ще те хвърля в хендека и ще си вървя! — казва той. — Такава глупава жена, защо си се навряла под копитата на кобилата? Ти си кобила!

Той говори на глас и скърца със зъби. Жената отваря очи. Изглежда, че е малко по-добре. Гледа го, но не може да разбере какво става.

— Много боли! — изплаква тя.

— Ами ще боли! — отвръща той. Очите й са кафяви. Също като очите на майка му.

— Къде ме носиш?

— При доктора!

— А Пешо къде е?

— Тича за кола!

Тя се вглежда в лицето му. Може би разбира колко много го е измъчила.

— Синко — казва тихо тя, — пусни ме, пусни ме да пукна… да се свърши!

— Стига си дрънкала! — сопва се той. — Като си се навряла между копитата, кой ти е крив! Ще те изцерят!

— Болии! — стене жената.

Струва му се, че не е останала капка сила. Сега и ушите му пищят. Целият е замаян.

— Ще те занеса! — мърмори той. — И умряла ще та занеса!

Жената застенва още по-силно. Към болката се прибавя и уплахата й.

— И да стенеш, и да не стенеш, това е! — казва й той. — Не мога да хвърча!

Изглежда, че я боли много силно. От очите й капят едри сълзи.

Дожалява му.

— Потърпи, стрино! — казва й момъкът. — Потърпи!

Селото се вижда съвсем наблизо, а той не може да стигне до него. Все приближава, крачи, крачи, а разстоянието не намалява.

— Оня глупак го няма никакъв! — избухва той. — Мухльо! Една кола поне трябваше да намери!

Страшни усилия. Някой е поставил на краката му тежки гири. Да си повдигне крака и да го премести напред — за това трябва цялата му воля.

— Стриноо! — изохква той и за последен път се опитва да я задържи, да не я изпусне.

Отгоре с трясък се задава санитарната каруца.

Той полага жената в ръцете на непознат човек, може би доктор, и се просва край канавката.

— Момче! Момче! — селянинът се чуди как да му благодари.

Ала време за губене няма и каруцата отминава нагоре. Мръсно прасе побутва краката му и побягва.

— Ух, какъв се е проснал! Нямат срам, тия младите! — викат две жени край главата му.

Сашо повдига натежалата си глава, стои така, докато се опомни, става и тръгва.

— Щеше да пукне, ако не бях аз! — казва самодоволно той.

Постепенно силите му се възвръщат. Дори се чувствува по-лек от по-рано.

В колибата няма никой. На масата стои канче с храна и до него — писмо.

— Пак майка! — той отваря канчето, като си помисля, че майка му ще се зарадва, ако й каже какво е свършил.

Яденето е гювеч. Сяда и бавно яде.

— Замъкнах я! — казва той. — Нито един не можеше да я отнесе!

За втори път съзира писмото. Почеркът му се вижда познат и тъкмо за това той решава, че ще е пак от някоя като Куклата и най-мъжки би било да хвърли писмото в печката.

Все пак разпечатва го. Гледа края. Няма традиционното „хиляди целувки“ или „целува те“, или „обичам те“. Само:

„Сега съм сама. Данчето.“

Приятна вълна минава през цялото му тяло. Същото би било, ако случайно откриеше в джоба на панталоните си отдавна забравени пари.

— Наистина бях я забравил! — казва той и престава да яде.

Писмото е кратко. Очаквала той да се обади поне с картичка след уволнението си. Ала трябвало да научи адреса му от Младен. Не знаела дали ще му бъде приятно, ако му пише. Колебаела се. Просто искала да се обади. Нищо повече. Да не мисли той, че това писмо му налага някакви задължения. Тя му е задължена. За всичко, което е било.

„Никога няма да се повтори и така е най-добре.“

Понякога си представяла, че са го извикали запас или пък е пристигнал по друга работа, че отново е на портала.

Желае му здраве.

Прочита писмото още веднъж. Поднася го близо до очите си, взира се в почерка и дори го мирише.

— Данчето! — казва той. Денят в гората край завода, арестът и преди това мачът. Колко хубава беше! И как не приличаше никак, абсолютно никак на другите жени, които той знаеше.

Много му е драго и щастливо, че е имал такава жена.

— Ще й пиша! — казва си той. — Още тая вечер!

Веднага на ум нарежда някакви невероятни, измислени, но страшно красиви думи, които трябва да я смаят.

Сеща се, че в къщурката няма нито хартия, нито молив. Трябва да се иде до града, където десетина дни не се е прибирал. Това му е неприятно.

— Няма как, ще ида! — решава той. — Трябва да й се обадя.

Навлича дрехите си, прибира писмото, скрива канчето с яденето и притваря вратата.

Навън се смрачава. Той тръгва бос през терените и си мисли колко прекрасно би било, ако сега отсреща се зададеше Данчето.

И сега за първи път той си припомня тяхната раздяла…

Весела, шумна тълпа се движеше по шосето към града. Уволнените войници се състезаваха кой по-ярко да изкрещи радостта си — пееха, викаха, квичаха, свиреха, размахваха бутилки, закачаха момичетата по пътя, а един дълбаеше с нож по уличните стълбове… да се запомни, че е служил тук.

После задумкаха по куфарите си, един заигра ръченица в средата на шосето, Сашо скочи срещу него. Той беше център на тази многогласна тълпа, която малко напомняше на стегнатите до вчера войници. Сашо даваше тон на всяка щуротия и му беше приятно и хубаво, че може да лудува на пълна свобода.

Шествието се придвижваше бавно към първите къщи на града.

Тук някъде Сашо забеляза встрани от пътя застанала надалеч сама жена. Всъщност той виждаше само фигурата й — леко сведена напред, като че да изрази учудване или може би изтръпване…

На Сашо му беше тъй добре сред другарите, че той обърна глава на другата страна и продължи да пее подетата от всички песен. Жени много! Ала изминал няколко крачки, той пак, без да ще, погледна към фигурката на жената, чиито рамене сега бяха отпуснати. Изглеждаше странно неподвижна… той пак пое песента… и даже заудря крак… Но когато трети път погледна, усмивката му избледня… Бяха отминали доста и сега жената гледаше след тях — изпращач на нещо безвъзвратно отминало… Сашо изостана от другарите си, поколеба се и после тръгна към жената…

Данчето!

— Сашее! Наздраве, Саше! — викаха ония от групата. — За много години!

Сашо беше в цивилен костюм, с вратовръзка, небрежно елегантен. А Данчето — така, както се бе измъкнала от дома си, с проста басмена рокля. Ония от шосето свиреха и ревяха:

— Са-шо! Са-шо! Да-вайййй!

Ала той гледаше само очите й. Тъжно ласкави и топли.

— Исках да те изпратя! — каза тя извинително. Криеше сълзите си.

Той улови ръцете й. Тръгнаха през ливадите встрани от шосето…

Вървяха из пустите полигони. Наоколо оставаха траншеи, могили, плетове, зидове, водни ровове, бруствери… мишени… Стигнаха до насипа на железопътната линия, където толкова често се разхождаха…

— Ще ми пишеш ли? — запита плахо тя.

— Разбира се — каза той, без да се замисли.

— И аз ще ти пиша — каза тя. — И ще те чакам да дойдеш!

— Ще дойда! — отвърна със същия тон той.

— Ако не ме забравиш… — тя разбираше гласа му. — Може би там… ще…

Бе готов да й се закълне, че друга жена през живота си няма да види. Но само погали косите й.

Неиздържала повече, тя захлупи глава на гърдите му и зарида.

Сашо не знаеше какво да й каже. Само повтаряше:

— Е, успокой се… успокой се…

Тя вдигна очи. Този последен поглед беше тяхната раздяла.

И може би за първи път сияещите, лекомислени очи трепнаха. Той я прегърна и поривисто целуна.

— Аз ще се върна! — каза той, решен да умре, но да изпълни обещанието си, и изтича по линията. Тичаше бързо и леко. После се обърна и видя, че тя стои неподвижна сред полигоните, махна и отново затича, докато завоят я отне от очите му…

— Ще й пиша! — повтаря той. — Още тази вечер.

20

Вместо да работят — служат.

Вместо да мислят — слушат.

Вместо да решават — предрешават.

Вместо да живеят — съществуват.

Техният цвят е сивият. Сиви лица, сиви костюми, сиви сгради, сиво изкуство, сива наука, сиви… Ох, ако им паднеше, биха изсивили и знамето, и кръвта ни!

Иван

И пак както преди две години текат работните дни. Трамваят, вестниците, институтът… Иван, забързан, влиза в своята лаборатория.

— Добро утро — поздравява той.

— Дано! — отвръща Колманов и си налива в лабораторната чаша коняк. Той е в извехтяла манта, неугледен, небръснат. Пуши съсредоточено.

Лабораторията е с три бюра и няколко апарата. Няколкото лабораторни крана с идването на Иван са се увеличили. По бюрата са разхвърляни книги на чужди езици, множество дребни инструменти и жици. Иван облича мантата си и едновременно преглежда своите апарати.

Върху разграфената хартия автоматично перо е очертало през нощта неочакван връх, извисил се над цялата досегашна графична линия.

— Най-после! — казва Иван. — Отприщи се!

— На едно място се отприщва, на друго се заприщва — мърмори Колманов и му подава коняка.

— Сега не искам! — Иван се надвесва над апаратурата си.

— Одеве директорът беше тук — продължава небрежно Колманов.

— Каза ли нещо?

— Може и да е казал, но аз не го слушам!

— Снощи той побесня — припомня си Иван случилото се на вчерашното научно заседание.

— Снощи той, днес ние — продължава Колманов. — Няма да се размине така! Щом шефът си смени парфюма, предстоят действия! До снощи беше „Тоска“. Тая сутрин вонеше на „Ша ноар“…

— Виж ти! — казва Иван. — Парфюмена прогноза!

— Винаги предвещава някаква смрад!

— Безпокоиш ли се?

— Не! — казва Колманов. — Неприятно усещане.

Влиза Бенчев. Както винаги нервен, забързан, с развята манта.

— Ако това е институт — ругае той, — аз ще стана на…

— Прахосмукачка! — Колманов му поднася същата чаша коняк, която бе предложил на Иван. Бенчев отблъсква чашата и продължава:

— Цяла седмица един амперметър не могат да оправят! Големи приказки, големи организации, триста шефове, а парите свършени!

— Чудно ли ти е! — казва Колманов.

— Това не може да продължава повече така! — ядосва се Бенчев. — Каквото ти потрябва, все няма! Къде са тия пари? За идиотщините на Митрофанов кой знае колко са дали? А за нас няма!

— Защото не правим идиотщини! — доизпива чашата си Колманов.

Сега при тях влиза ръководителят на секцията им професор Пеев, беловлас и шишкав старик.

— Вие вчера на съвета какво сте направили? — Той се смее.

Колманов мълчаливо му поднася все същата чаша коняк. Пеев отказва.

— Каквото трябваше, шефе! — отвръща Бенчев. — Да знаеш само каква дисертация беше напраскал нашият Митрофанов! Ум да ти хвръкне! Сто и четиридесет страници, за да докаже, че бозата не е масло! И това наричат научен доклад!

— Митрофанов аут! — казва Колманов. — Такова удоволствие!

— Ако ми беше студент, щях да му пиша двойка! — казва Бенчев. — Кандидат на науките! Едва снощи разбрах докъде сме стигнали!

— Ружицки го размаза! — казва със злорадство Колманов. — Директорът си мислеше, че всичките му протежета ще минават метър!

— Другариии — имитира той. — Тук се създаде ненаучна атмосфера и аз не мога да продължааа!

— Тая заран не ме поздравява! — казва Бенчев. — А мадам директоршата ме гледа накриво!

— Ако снощният доклад беше минал, професурата на Митрофанов беше опечена! И ела да видиш какво поколение от студентчета митрофановчета ще отгледа! И академик може да стане, и петдесет години да лежи на гърба на държавата с вчерашните си глупости — отново се обажда Колманов.

— Въпреки критиката ви докладът ще се публикува! — казва Пеев. — И емоциите си остават за ваша сметка!

— Как! — възкликва Иван, който до този момент е зает с работата си. — При тази несъстоятелност ще го публикуват!

— Защо не! — отвръща Пеев. — Казват, че това е едно мнение по научен въпрос и дори всички да докажат неговата ненаучност, то си остава научно мнение. Ясно ли ви е! Ако напишеш триста глупости за космоса, ти се броиш за специалист по космическите въпроси. Ако напишеш пет безобразно лоши романа, ти си писател. Качеството на твоята дейност е втори въпрос!

— Пределно ясно, шефе! — казва Колманов. — Брои се актив по точки.

— Това е недопустимо! — обръща се Иван към Пеев.

— Защо? След като се практикува! Съжалявам само за Ружицки! Те няма да му простят! За кой път вече!

— Но той беше прав! — казва Иван. — Тази хипотеза, която Митрофанов с помощта на директора и Неделев налага, е съвсем неубедителна. За да се говори за потенциален минимум като теория на корозионните явления, трябват още много изследвания. Абсолютна неясност от термодинамична гледна точка! Мотивите са доста наивни… и се жонглира с термини, които нямат своето покритие… Ружицки беше напълно прав!

— Тъкмо за това ще си изпати! — отвръща Бенчев.

— Защо ще отмъщават на Ружицки! — продължава Иван. — Само за това, че мисли обратното! Струва ми се, че трябва да се сърдят на себе си…

Колманов свива устни и изтърсва:

— Сигма, не те виждам! — казва той по навика си. — Защо не си потърсиш работа другаде! Ще те вземат всякъде! Иди където щеш! В производството иди, наивнико… поне няма да се срамуваш!

Колманов говори с особена интонация. Някакъв безнадежден сарказъм, който приляга на неугледната му физиономия.

Откакто е тук, Иван почти непрестанно слуша дълги тиради за нередностите в института.

Научният съвет приличал на приятелско кафеджийско събрание. Половината от приятелите и роднините на Хаджикостов влезли в съвета. Като акционер той имал болшинство. Сам ръководел научната работа… на жена си. И естествено тя получила кандидатска титла за работа без особена стойност. Единият от рецензентите, известният нагаждач доцент Велимирски, написал смешна рецензия. И когато го запитали защо е направил това, вдигнал рамене. После научили, че му било обещано съдействие за конкурс. Този факт бил дори публикуван във вестника на министерството, но не последвало нищо освен една забележка. Приятелите използвали отпуснатите средства само за свои цели. С гръмки фрази, като жонглирали с научната специфика, те се представяли за бъдещи гении, обявявали разни нови теории, пълнели вестниците с обещания по този или онзи проблем… и изобщо играели на наука… А за сериозна работа нямало място…

Иван не беше склонен да приеме всичко това за чиста истина. Той вярваше, че Колманов преувеличава.

— Другарю Дойчинов — казва от вратата секретарката.

— Какво обичате? — сухо пита Колманов.

— Другарят директор… — каза с плаха тържественост тя.

— … професор доктор инженер Хаджикостов! — допълва Колманов.

… моли… — продължава секретарката на директора… — другаря Дойчинов да отиде при него.

Тя излиза. Иван поглежда учуден.

— Чуваш ли, Сигма! Вождът моли да отидеш при него! — провиква се злъчно Колманов. — Не се ли ласкаеш! И все пак прекръсти се и върви! Ако не вярваш у бога, повярвай у дявола!

— Не ви съветвам да защитавате Ружицки пред директора — казва му Пеев.

Иван не отвръща нищо. Спокоен излиза.

„Как се чувствуваш, приятелю? Ето го твоя прекрасен, желан живот. Ето го с действителното му съдържание! Къде е мястото тук на онази природна, начална простота, за която ти вярваш, че лежи в основата на всички взаимоотношения? Може би наистина съществува! Ще я потърсиш ли? Ами ако я няма?“

Хаджикостов стои прав зад бюрото в разкошния си кабинет. Той е замръзнал в монументална поза, досущ снимка на знаменит учен в работна обстановка.

През тънките паяжинни пердета струи матова светлина, блестят студено зелените листа на кактусите, блести черната политура на бюрото, блестят стъклата на библиотеката, блестят златните букви на книгите, блести полилеят, блести яркочервеният килим.

Академична строгост и изисканост. Научна внушителност и лукс. Тук не се говорят празни думи, тук не се допущат долни клюки и клевети, тук диша спокойната власт на нещо недостъпно за обикновените човешки умове.

— Дойчинов! Заповядайте! — Хаджикостов прави рязко движение, с бърза, отмерена крачка излиза напред, достига тесния кръг на средата на килима и величествено подава ръка.

Хаджикостов е висок, с атлетическо телосложение, запазено въпреки петдесетте и пет години, с възчервено, здраво лице, живи очи, понякога блестящи, пълни с енергия и страст. Косата му е безупречно сресана на пътека. Като че най-честият израз на лицето му е злата ирония.

Погледът му е или надменно презрителен, или надменно снизходителен.

Осанката му допълва общото впечатление за абсолютно осъзнато превъзходство.

Иван стисва подадената му ръка и веднага сяда на посоченото от директора кресло.

Хаджикостов тържествено се връща зад бюрото си, като напомня движението на статуя, поставена на колела.

Взима цигари (по-рано никога не правеше това), присяда на съседния стол до Иван и му поднася. Иван запушва.

— Как е ръката? — пита Хаджикостов.

— Благодаря, съвсем добре.

— Свикнахте ли вече с института?

— Струва ми се, че никога не съм го напущал… същата работа… същите проблеми (Иван би казал „нерешени проблеми“)… същите хора… същите отношения…

— Завиждам ви — прекъсва го директорът. — Да знаете какво е при мене! Откакто станах администратор, нищо сериозно не мога да предприема. Заседания, съвещания, планове, отчети…

— Навярно тази работа много ви харесва! — казва му Иван.

— Как може! — вдига рамене директорът. — Тя ме унищожава.

— Тогава защо я вършите?

— Нали трябва някой да я върши! — казва с тъга директорът. Той дълбоко вярва, че е жертва на обществена несправедливост, но трябва да носи кръста си заради щастието на другите… — Но изтече ли ми мандатът, край! Затварям се в лабораторията като вашия старик Пеев и започвам…

Иван е учуден. Директорът не прилича на себе си. Той невероятно се е изменил.

— Как е работата ви? — пита Хаджикостов.

— Едва тази сутрин… получих нещо по-интересно…

— Видях! — прекъсна го Хаджикостов. — Знаете моята слабост към вашата проблема. Но трябва да ви разочаровам. Това, което сте получили, е съвсем частен случай и може да ви подведе.

— Нищо не мога да кажа… — възразява Иван. — Трябва да се провери!

— Разбира се — продължава с кротък благообразен тон Хаджикостов. — Всичко трябва да се доведе до край… но аз ви помолих да дойдете във връзка с друго. Имам една лична молба към вас. Временно да ви прехвърлим в секцията на доктор Неделев. Вие знаете, че тяхната проблема и изобщо целият комплекс от проблеми са най-важни за нашия институт, включени са в държавния план и ние съсредоточаваме там много сили и средства…

— Но нали там е Ружицки!

— Работата е много. Трябва още един човек, и то квалифициран… разчитаме на вас!

— Другарю директор — казва почтително Иван, — предпочитам да завърша работата си по повърхностните напрежения!

— Разбира се, трябва да я завършите. Ние дори сме ви планирали всички апарати и пособия за… идущите години… но сега аз ви моля от името на ръководството да ни помогнете. Скоро ще проведем конкурс за още един сътрудник.

— Но нали все още нямаме място?

— Обещаха да прехвърлят бройка! Ние трябва да решим тези проблеми, Дойчинов, това е преди всичко дълг! Вие знаете колко надеждна е теорията за потенциалния минимум. Ние очакваме да получим сериозни теоретични изводи…

— Какви са предварителните резултати?

— Рано е още да се говори за по-особени резултати… при такъв фронт… Но теорията за съществуването на потенциалния минимум е почти доказана. Вие може да не сте съгласни с мотивировката на доцент Митрофанов, която, признавам, беше наивна, но това не значи, че идеята трябва да се отхвърля. Знаете още моите и на доктор Неделев трудове… На ваше място не бих се колебал! Тук е науката, а не в дребни специфични изследвания…

— Които също имат своето значение! — казва Иван. — Веднага не мога да се съглася, другарю директор!

— Помислете си, Дойчинов! Но моля ви, не по-късно от утре! Отнася се до другарска помощ! Без предубеждение! Вие ще се разбирате с доктор Неделев и ще видите колко интересно е всичко!

Директорът му подава ръка…

Иван излиза малко объркан. Беше очаквал едно, срещна го обратното. Директорът магически се бе превърнал в демократ… И все пак Иван не искаше да прекрати работата си по повърхностните напрежения…

— Всичко е толкова неясно — мисли той, докато върви из коридорите.

Минава покрай лабораторията на секцията на доктор Неделев и му идва наум да се отбие при Ружицки.

Залата е просторна, най-голямата в института. Сложен комплекс от скъпи апаратури. В дъното полуматирана стена, зад която в отделно помещение работи Ружицки.

Сред залата върви наперено Неделев. Придружават го Митрофанов и още двама души, всички в бели манти. Те стъпват внушително и тежко.

— Спокойно, Митрофанов — говори Неделев. — Ние ще прекратим това нихилистично отношение.

— Що за хулигански тон! — продължава Митрофанов. — Пред външни хора! Не мога вече да работя! Това е разрушаване на института!

— Продължавайте работата си, Митрофанов. Казвам ви, че ще се уреди. — Неделев спира пред сътрудничка химичка.

Иван прекосява залата и отива към матираната стена.

Ружицки кашля остро, мъчително. Очилата му подскачат и хвърлят отблясъци в малката стая. Ружицки свива устни, преглъща и ругае кашлицата и света.

Лицето му е брадясало много повече от лицето на Колманов и сред разсеяната светлина изглежда страшно. Особено страшни са очите му — с малки зеници и огромни бели полета.

Той държи ръцете си над виолетовия пламък на спиртната лампа и бавно изкривява парче стъклена тръба. От време на време мери кривината на око.

— Защо те пращат тук — избухва той срещу Иван, който му е разказал за предложението на директора.

— За да ти помогна — казва Иван.

— Тогава заеми ми сто лева — Ружицки се изправя. — Трябват ми.

— Заповядай — Иван му подава парите.

— Ще ти ги върна — казва Ружицки. — Не знам точно кога, но ще ти ги върна. — И продължава да нагрява тръбата. — Купувам отпадъци… имаш ли да ми продадеш един селенов елемент?

— Нали в лабораторията има? — учудва се Иван.

— Съветваш ме да го открадна? В досието ми ще напишат „краде държавни селенови елементи“. Ти знаеш ли, че съм задигнал сума инвентар… — Той изглежда като трескав. Изведнъж вдига глава и казва: — Сигма, недей да идваш тук…

— Защо? — Иван знае острия характер на Ружицки. — Ще ми бъде приятно да работим заедно…

Още от университета Ружицки минаваше за фантазьор. Болестно нервен, с остър ум и кипяща енергия, която държеше изправено туберкулозното му тяло, студентът Ружицки, внук на българка и поляк, се втурваше в най-невероятни изследвания, зъбеше се на установените правила и теории, подозираше професорите в догматизъм, възвисяваше и събаряше нови хипотези — понякога смешно наивни, друг път озадачаващо сериозни и задълбочени. Цял бе изтъкан от нерви, припряност и страст.

Здравето на Ружицки не беше така разклатено, но той никога не обърна внимание на болестта и последствията не закъсняха.

— Ако се уважаваш, ако смяташ да работиш нещо… иди си! — казва отново Ружицки.

— Толкова ли е безнадеждно? — след кратка пауза пита Иван. — Теорията за микропримесите е интересна…

— Великолепна! — извиква Ружицки. — Но прибави към микропримеса и един микромозък… който си избереш отсреща! — Той сочи през стъклото, където неделевци се разхождат. — И резултата можеш да определиш веднага! Търсят потенциален минимум, където изобщо не може да има намаление на потенциала! Гледай ги!

— Това не е основание да се откажем от една проблема — възразява сериозно Иван.

— Това и правя — казва Ружицки. — Но не тук!

— Тази насока е решаващо важна! — чува се гласът на Неделев отвъд стъклото.

— Много важна е! — продължава Ружицки. — Трябва му хабилитационен труд за професура! И ние трябва да му направим куп изследвания, които той ще представи със заключението, че желязото продължава да ръждясва! Лабораторни данни минават за научен труд!

— Но това е много интересно! — казва един от сътрудниците отвъд.

— Може да се види и в друг аспект — добавя с тежест Неделев.

— При това перспективно — казва Митрофанов.

— Гледай ги! — продължава Ружицки. — Велик маг със свитата си! Всички взаимно се навиват, че вършат нещо много важно, тънко, непроницаемо, от значение за цялата световна наука… какво зрелище! Откакто съм тук, реалният им резултат е равен на нула! Чу Митрофанов, нали? И продължават да се опитват да наложат потенциалния минимум, хитра и безполезна работа… като единствено научно мнение. Даже отново, моля ти се, ми подхвърлят, че другите схващания били буржоазни влияния, плод на капиталистическата идеология, която се е промъкнала у нас! Свинство!

Иван взима стъклената тръба от ръцете му, поглежда я и казва:

— Стига си я нагрявал, ще я изкривиш повече!

Ружицки продължава:

— Досега щях да им дам завършена работа. Отказаха да ми утвърдят темата, отказаха да ми доставят апаратура. Трябва да седя тук и да броя импулсите — той посочва апаратите около себе си — на просташките им напъни. Но аз ще си построя всичко! Ще гладувам, но ще направя апаратурата! — извиква силно той.

Ония отвъд чуват гласа му и се обръщат.

— Ще остана при тебе — казва Иван.

— Както искаш!

Тягостни предчувствия. Приближава нещо грозно и неприятно. Човек може да скочи встрани, може да избяга, може да затвори очи и да не види.

Но може и да го срещне.

Иван си отива по-рано, а Ружицки остава да довърши своята работа. И тъкмо тогава го повикват при Хаджикостов.

Този път директорът остава зад бюрото си, не поднася цигари, не любезничи, дори не го поканва да седне. Ружицки остава прав в средата на килима срещу бюрото и бърше очилата си.

— Вашето държане в института премина всякакви граници! — започва остро директорът с нетърпящ възражения глас.

— За какви граници говорите? — хладнокръвно пита физикът.

— Знаете много добре! В. последните две години си позволихте твърде много въпреки нашите съвети и предупреждения! Връх на всичко е случаят с доклада на доцент Митрофанов! В присъствието на външни хора вие се надсмяхте над работата на ваш колега, който защитава името на института. Единствената сериозна работа, която можехме да отчетем завършена за шестмесечието! Вие я провалихте!

— Работата на Митрофанов не беше нито сериозна, нито завършена! — отвръща с ясен глас Ружицки.

— Това мнение дръжте за себе си! — рязко отвръща директорът. — А вашето поведение в секцията на доктор Неделев? Вместо държавната работа, за която ви се плаща, вие се занимавате с разни частни изследвания кой знае по каква линия… и напълно саботирате тематичния план!

— Вече ви заявих, професоре — с ВЪЗМОЖНО сдържан тон отговаря Ружицки, — че не споделям предположението на доктор Неделев и вашето лично твърдение за съществуването на потенциален минимум при някои микропримеси. Това е бакалска реклама!

— Ние вече обявихме зависимостта между потенциал и концентрация! — за момент се отклонява от разговора Хаджикостов.

— Фиктивна зависимост, професоре! — казва като съдия Ружицки. — Тя не може да се обоснове нито физически, нито математически! Дори експериментално аз се съмнявам дали всичко това важи в електролитна среда!

— Докажете!

— Тъкмо това исках да направя и ще го направя! Но вие ме лишихте от елементарни условия за работа. Вие подценихте моята тема, която аз считам за по-перспективна!

— Скъпа и ограничена работа! — казва Хаджикостов. — И никой не ви дава право да пренебрегвате държавния план заради личните си предпочитания!

— Но държавният план може да се пренебрегва, за да се скърпват данни за хабилитационния труд на Неделев, нали?

— Вие не знаете какво говорите! — избухва Хаджикостов и ръкомаха.

— А вие знаете ли какво вършите? — отговаря със същия тон Ружицки. — Или мислите, че никога няма да ви се поиска сметка?

Хаджикостов е готов да скочи, но с върховни усилия се овладява.

— Слушайте — казва той, задушаван от злоба, — преди малко ръководството се занимава с вашия случай и реши да ви предложи да си подадете оставката! Това е най-добре за вас! В противен случай трябва да ви уволним заради системни дисциплинарни нарушения. И да възстановите незабавно повредения инвентар!

Настъпва тишина. Ружицки неочаквано се усмихва.

— Оставка от мене няма да получите, професоре! — казва той. — А инвентара откраднах!

— Тогава ще приложим закона и ще заведем дело за инвентара! — казва Хаджикостов и навежда глава. Знак, че повече не желае да говори.

— Ваша работа! — Ружицки се обръща и си тръгва. При вратата той съзира малък кран с апаратура за вакуум. Поглежда я, вслушва се в мотора на помпата.

— Не сте уплътнили добре! — казва той на Хаджикостов. — И охлаждането не е нормално! — и си излиза.

21

Всяко стъпало трябва да бъде трамплин за следващите.

Младен

Новият бригадир от трети ремонтен участък бърза към сградата на администрацията. Той е облечен в сив костюм от най-прост плат, купен след сериозни размишления върху въпроса — как трябва да изглежда един бригадир в очите на другите?

Освен костюм той има нова чанта и нов часовник, който страшно му харесва, защото никеловият блясък придава на грубата му космата ръка необходимото достойнство. Прецизното отчитане на времето съвпада с желанието му да пести секундите. Той е свикнал да казва: „Часът е два и седемнадесет минути“ или „Три без двадесет и девет“, което в спокойната провинциална атмосфера звучи предизвикателно. С подобна точност Младен планира работата си през деня, сърди се, ако някой го забави, наваксва загубеното, бори се за „своите“ секунди като за богатство, което трябва да се увеличава, а не да намалява.

И сега той пристига на заседанието на техническото ръководство точно навреме. Предстои му първият сериозен и най-важен изпит, откакто бе постъпил в завода. През целия ден го измъчваха съмнения и безпокойства, много искаше да дойде по-рано, да попита, да разбере.

Удържа се. В последния час мислеше, че е невъзможно да не успее, и същевременно беше готов да посрещне всичко.

На досегашните му успехи в завода се гледаше все пак като на нещо обикновено. Опитните технически ръководители, улисани в работата, не можеха да надникнат по-дълбоко. Пък и мереха всичко със своите малки мерки. „Дисциплиниран“, „старателен“, „усърден“ работник можеше да се каже за две трети от хората.

Сега Младен най-убедително ще покаже колко по-високо стои той от тия традиционни преценки. Отведнъж ще блесне онова, което бе трупал през дългите часове в таванската стаичка.

В заседателната зала срещу директорския кабинет са се събрали бригадири, началници на участъци и цехове. Те поздравяват Младен.

— Младене — казва един от старите бригадири. — Заеми ми утре твоя оксиженист, за три часа ми трябва!

— Добре — отговаря Младен. — При условие че за три часа ми отстъпиш шлайфа!

— Ееее! — мръщи се старият бригадир. — То ще стане кон за кокошка!

— Така е! — отвръща Младен. — Ако ти изнася! — Той знае, че другият е на „зор“ и ще приеме.

Останалите слушат пазарлъка и се смеят.

— Бива си го момчето! — казва някой.

А той си мисли:

„Дано после не ми завидят.“

От вратата го вика главният инженер.

— Влез малко при мене!

Младен се опитва да разбере нещо по лицето на главния. Нищо. Какво може да се разбере от безцветно ъглесто лице, от сиви избледнели очи, недостъпно студени, и от острия, с равна интонация глас.

Като притваря зад себе си вратата, Младен вижда учудените лица на събраните, които остават в залата. Знае, че ще говорят за него.

„Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!“

Главният инженер, надвесен над бюрото си, бързо прелистя някакви книжа, сякаш да си припомни нещо.

— Прегледах предложението ти за реорганизация на ремонтите! — започва той отчетливо, като гледа в пространството пред Младен. — Навременна работа! Хубаво е, когато бригадирите освен ръце имат и глави! Аз съм за предложението и за незабавното му прилагане! Мисля, че и другите ръководители ще го подкрепят! Разбира се, имам възражения за реда на манипулациите! Ще се разместят някои! Но това не е толкова важно! Главното е идеята!

Младен запазва хладнокръвие.

— Това е само началото, другарю главен инженер — казва той, — основата!

Главният го поглежда подозрително.

— Добре! Какво имаш предвид? — Той очаква Младен да се впусне в подробни обяснения.

— Много неща! — казва бригадирът.

— Личи организационен талант! — Никой не би могъл да разубеди главния в това.

— Опитах — добавя просто Младен.

— Где всички да опитваха така! Четеш ли?

— Малко.

— Тук има книги — главният инженер сочи библиотеката зад гърба си. — Има всичко! Взимай и чети! Ако си подредиш работата в бригадата, можеш и в работно време да идваш тук! Ще кажеш, че работиш с мене! Тия неща така стават! — той не желае да остави никакво подозрение за покровителствуване.

— Благодаря! — казва Младен. Разбира, че трябва да си излезе.

— Докладвай предложението в този вид! — главният му подава листовете от бюрото. — Трябва да ти кажа, че някои ще мърморят срещу тебе, ще има засегнати. Това е съвсем естествено! Новото е толкова по-ново, колкото по-силна е реакцията на старото! Не трябва да се плашиш! Мнозина мерят само чрез обема на кесиите си! Но тия, от които имаш нужда, ще те подкрепят! Свободен си!

Младен по навик удря токове.

Като се завръща в залата, посрещат го любопитно.

— Драха ли те? — пита един от бригадирите.

— Главният е много серт! — казва съчувствено друг. — С него на глава не можеш да излезеш!

— Много си е на място! — тръсва му Младен.

— Дошли са почти всички, на които секретарката бе поднесла да подпишат наредбата за заседанието. Инженери, техници, бригадири. Някои идат направо от работните си места, с престилки или с работни дрехи. Други — от домовете си.

Атмосферата е спокойна, мъжествено сериозна и покоряваща. По всички лица — и усмихнати, и замислени — единодушна дисциплинираност, която не търпи нарушение. При подобно заседание Младен си бе помислил, че в случай на опасност всички тия хора биха действували като едно, без да се уплашат или да отстъпят…

Последен пристига директорът. Той заема председателското място, кимва на някои, които не е виждал скоро, и се съветва с главния инженер за дневния ред.

Младен се опитва да си представи колко изненадан е бил директорът, когато е получил предложението му. Защото той, чест гост на неговия дом, нищо не му каза. Бе решил, че в този случай ще бъде много по-добре, ако мине без застъпничество.

Заседанието започва. Едва сега директорът вижда Младен, спира очи върху него и по лицето му минава съмнение.

Бригадирът заема мястото си на трибуната. През деня се страхуваше от това, че ще застане очи срещу очи с всички, че може да се смути, да се запъва, да не се изразява точно, да се изложи…

Вдига глава и съсредоточено, като опитен учител, оглежда хората насреща. После с равен глас зачита собственото си предложение.

Един вариант на поточна система, съобразен с условията на завода.

Досега ремонтите в завода са се извършвали полуиндустриално, полузанаятчийски, неорганизирано. Всеки от монтьорите е изпълнявал и манипулации, които не влизат в неговата квалификация.

Младен забелязва, че хората наострят уши. Тук никак не обичат приказки „на вересия“.

„Ще видите!“ — казва си той.

— Оксиженирането на една и съща част се извършва от пет човека за пет различни времена. Най-доброто е на онзи, който има основна специалност „оксиженист“. Останалите работят по-бавно и не така качествено. При шлосерската работа е същото. Цифрите ясно показват — разликата между най-добрия и останалите е чувствителна. Пресметнато за всички манипулации, излиза, че се губи почти двойно повече време от необходимото.

Сега в залата настъпва тихо оживление. Мнозина са изненадани. Директорът го гледа внимателно. Главният инженер слуша с видимо удоволствие.

Младен предлага въвеждането на поточна специализирана работа под наблюдението на най-опитния майстор. Перспективите са очевидни — уплътняване на работното време, съкращаване на манипулациите, увеличаване производителността на труда, изгледи за малка механизация. Сигурно снижение себестойността на ремонта. Ефикасен контрол и определена отговорност на работника.

Той говори гладко, убедително, както се предава урок. Всяка идея подкрепя веднага с доказателства и цифри. Това най-много смайва присъствуващите. Излиза, че този хлапак не си е губил времето, а най-старателно е „засичал“ работата на другарите си. Цяло научно-технологично изследване.

Неколцина пишат в бележниците си. Но Младен вече е тръгнал решително напред и трудно ще могат да го удържат.

Втората част на предложението се отнася до корекция на технонормите. Старите майстори искрено ненавиждаха технонормите. Младен се основаваше на тях…

Още преди да е свършил своето изложение, младият бригадир разбира, че повечето от слушателите са удивени не от това, което предлага, а от самия него.

Пробивът е направен!

Заключителните му думи са добре обмислени. Колкото по-рано се извърши реорганизацията, толкова по-добре би било. Ако ръководството се бои от рискове, би могло да се направи опит с една бригада. Младеновата.

Много му се искаше да приемат това — опит с неговата бригада.

Имат думата.

Раздвижване, скърцане на столове, леки покашлювания и отново тишина, в която нещо се готви, нещо се надига…

Страх ли го е? Той е от ония, които действуват, след като имат ясните отговори на „Какво печеля?“ и „Какво губя?“.

В случая — нищо не би могло да се загуби. Може само да се спечели. Въпросът е — малка или голяма ща бъде печалбата! Но нали е печалба?

И още нещо — твърдо да се стои на позициите, та ако ще светът да се провали.

Става главният инженер. С присъщия си категоричен тон той посочва предимствата на предложението, анализира някои моменти, които Младен поради некомпетентност не е могъл да оцени, и завършва:

— Това отдавна трябваше да бъде направено! То е съвсем очевидно!

Младен има възможност да следи въздействието на тия думи. Авторитетът на главния е толкова голям, че мнозина престават да се съмняват. Струва му се, че и атмосферата става малко по-ведра.

Дребният, много енергичен началник участък Папазов също оценява предложението и хвали Младен за досегашната му работа. Женствено тъничкият му глас оживява залата. Той се безпокои, че предлаганата реорганизация няма да се хареса на някои работници.

— Досега — казва Папазов — в ремонта все пак имаше нещо творческо. Човек се занимава с цяла машина от начало до край. И винаги му е интересно. С новото предложение дейността на работника се свежда до прост усъвършенствуван механизъм! А еднообразието е неприятно!

— Хората са тук, за да работят! — казва грубо главният инженер. — Как ще се чувствуват, е друг въпрос! Ние можем да се съобразим с това, но то по никой начин не може да бъде сериозна причина! За разнообразие има музика по високоговорителите!

Папазов почтително сяда.

Младен си помисля, че началникът на участъка никога не би могъл да изнесе голяма борба, защото ще му пречи прекаленото съобразяване с интересите и неудобствата на хората, които ще засегне. Няма куража да оправдае дребните, лични несправедливости (те са неизбежни) заради голямото. Очевидно Папазов никога не би напреднал повече. А каква е личната и обществената полза от това, че ще го уважават заради зачитане на дребнави интереси!…

Има думата Алекси. Същият Алекси, който още не може да прежали хубавата Марта. Момъкът е бригадир на първа ремонтна бригада, постоянен ударник на завода.

— За себе си — казва Алекси, като гледа право в очите Младен — приемам напълно предложението! Но струва ми се, че другарите няма да го приемат лесно!

— Защо? — обажда се директорът.

— Началните норми ми се виждат високи за средния работник! Трябва да се има предвид и навикът на хората! Не е лесно да се навикне на нов ред! Отначало ще бъде трудно! И според мене ще трябва нормите да се коригират!

Младен се обажда:

— Това са приблизителни норми! Съобразени са с досегашните средни постижения! Като се знае, че занапред хората ще се квалифицират, ще има и преизпълнение!

— Ще има и протести! — възразява Алекси. — Надниците ще паднат!

— Нормата не трябва да слиза по-долу! — остро казва Младен. — Надниците наистина ще паднат, но само в началото! После, да се разберем — той повишава глас, — струва ми се, че не надниците на работниците са най-важни!

Алекси се усмихва снизходително.

— Ако е за мене, аз мога и от заплата да се откажа! — добавя той. — Но другите!

— Прав е Алекси! — обажда се някой.

Главният инженер бърза да разреши съмненията.

— Ще пуснем нормите като временни, обаче на основата на доклада! И после ще завишаваме или ще намаляваме!

Намесата на главния и сега оказва влияние. Хората разбират, че той държи здраво на предложението, че няма да отстъпи.

В негова подкрепа се изказва началникът на плановия отдел.

— Ако се реализира предлаганото повишение на производителността — казва той, без да крие възхищението си, — трябва да ви кажа, другари… трябва да ви кажа, че ние имаме в ръцете си плана за производителността и за идущата година! Знаете ли какво значи това! И остават възможности за преизпълнение! Моите поздравления, другарю! — завършва той, като се обръща към Младен.

— Моите поздравления! — повтаря някой ядосан. — За сметка на хората! Нали, Алекси!

Алекси, тъжно усмихнат, мълчи.

Категоричното изказване на началника на плановия отдел предрешава всички спорове. Дори ония ръководители, които се готвеха да възразят, сега млъкват. Възможността леко да преизпълнят плана за производителността ги съблазнява.

Трима началници на смени се изказват в полза на Младеновото предложение. Те вече са съобразили, че новата организация облекчава и тяхната работа.

„Всичко е наред — тържествува Младен. — По-лесно, отколкото очаквах! Главният инженер си е на мястото! Така се работи!“

Най-разпалено приветствува предложението партийният секретар на завода.

— Каква перспективност, другари! — възкликва той. — Та ние още идущата година ще можем да въведем малката механизация по отношение на транспорта и по-нататък ще имаме истински поточен метод!

Ала към края на масата се изправя и друг човек. Капитанът.

Младен не го е забелязал, защото за първи път вижда капитана в цивилни дрехи. Не може да си обясни неговото присъствие тук.

— Има думата заместникът по политическата част! — съобщава директорът.

— Ти — обръща се към него капитанът — каза ли на хората си за предложението?

— Съвсем не! — отвръща Младен смутен.

— Защо? — пита властно капитанът.

Младен се овладява.

— Щеше да има празни приказки… клюки… сръдни…

— Трябваше да им кажеш! — Капитанът е строг. — И да защитиш пред тях предложението си! Да ги убедиш!

— Защо е необходимо? — пита главният инженер.

— Защото у нас е на власт работническата класа! — отвръща капитанът. — Не ми е ясно откъде е това недоверие към хората! — обръща се той към Младен. — Лошо! Аз съм за предложението! Обаче да се проведе разяснителна работа!

Директорът кимва. Той е съгласен със своя заместник.

Предложението се приема. Възлага се на техническото ръководство да го проведе.

Докато слуша заключителните думи на директора, Младен забелязва още нещо — отсъствието на Мануш.

„Защо майсторът не дойде?“ — пита се той.

Заседаващите разглеждат набързо още една точка и си тръгват.

Главният инженер отново спира Младен.

— В бъдеще — казва му той ласкаво — ще идваш на всички заседания на ИТР, дори когато бригадирите не са викани! Ще бъде полезно за тебе!

Партийният секретар му честити, отвежда го настрана.

— В казармата — казва му той — ти си бил в актива на комсомола, в гимназията също. Стягай се! Скоро ще приемем комсомолски набор в партията! Заслужи да те предложат!

Последен край него минава Алекси. Момъкът го гледа открито.

— Добре сте намислили! — казва му той. — Но според мене постъпихте неправилно! Редно беше да запознаете бригадата си, да го обсъдите, дори да го съобразите с тях! А още по-хубаво би било, ако предложението излезеше от колектива! Нещо като почин!

— Значи съвсем да го осакатя! — студено отвръща Младен.

— Както искате! — Алекси отминава.

Младен пламва.

— Глупости! — процежда той. — Колективен характер! Аз ще мисля цели нощи и колективен характер! Ако щат да работят, ако не щат, други работници ще намерим!

Сега се сеща за капитана.

Не му е приятно, че някогашният му ротен командир е в завода. Винаги се е страхувал от него.

„Трябва да внимавам! — казва си той по пътя за дома. — Много трябва да внимавам!“

Бои се, че капитанът непременно ще се досети за намеренията му и публично ще го разобличи.

„Той иска всички да бъдат като него! Да се работи без пари, да се служи на народа, да се жертвуваш без никаква признателност! Вятър и мъгла! Всеки работи за себе си!… А такива като капитана са рядкост!“

Младен се прибира рано у дома. Пътем купува хляб и салам, за да не излиза никъде. Заключва се и започва работа.

Предложението му имаше общ характер. Сега трябва да се разпределят задачи поотделно на всеки човек от бригадата. Това е трудно, защото трябва да се имат предвид особеностите на работника — какво може и какво не може.

Младен си ляга след полунощ със завършено разпределение.

На сутринта пред цеха пръв го среща Насо. Монтьорът едва отвръща на поздрава му. После злъчно пита:

— Ти вчера предложение си направил, а?

Младен го отминава.

Вътре е Мануш. Сърдит, почервенял.

— Добро утро, майсторе! — казва Младен.

Мануш мълчи.

— Сърдиш ли ми се, майсторе? — пита спокойно бригадирът.

— Аз не съм майстор! — крясва Мануш. — Майстор си ти! — и веднага гримасничи: — Добро утро, майстор Младене! Добро утро!

Пристигат и останалите. Кичо, Стефчо, Първан, новите.

Никой не крие неприязънта си към бригадира. Осведомени са много добре за предложението му.

— Защо поне не ни попита? — извисява глас Първан.

— Ние не сме ли хора! — с горчивина казва Стефан.

— Вчера дойде, утре ще си отидеш! — продължава Първан. — А ние сме тукашни, няма накъде! Ще разбуташ работата и дим да те няма!

— Ние те издигнахме, ние ще те свалим! — вика му Кичо.

Младен запазва самообладание. Знае — ще повикат, ще повикат и ще млъкнат.

— Не си другар! — казва му Насо. — Правиш се на другар, но не си! Как можеш да криеш от бригадата! Хайде, да речем, по-умен си от някого, но от всички не си!

Младен не може да отговори, че е скрил предложението, за да обере славата за себе си. Той казва:

— Не знаех дали изобщо ще се приеме!

— Каквото и да е, добро или лошо, ти трябваше да го кажеш! Ако трябва да се работи, ще работим! — наново подхваща Стефан. — Но защо ти ще се хвалиш, че си ни накарал да работим!

— Аз съм двадесет пъти ударник! — вика Първан. — И съм ударник не заради двестате лева и прочитната книга, а защото си обичам работата! Ясно да ти е!

Младен продължава да мълчи.

„Ще млъкнат!“

Ала те не спират приказките. Не е обикновено раздразнение. Минава вече половин час от работното време. Ако така продължава, всичко ще се разстрои.

— Достатъчно, другари! — казва рязко, властно той. — Достатъчно приказки! Изслушах ви!

Работниците трепват. Зад тоя човек стои някаква сила.

— Сляпата! — подхвърля изведнъж Кичо.

Младен чува, поглежда го, но не казва нищо. Кичо се крие зад гърбовете на другите.

След това цял час им разяснява новия начин на работа. Работниците мълчат. Не казват нито „да“, нито „не“.

Обявява реда на работата, дава разпределението и задачите. Те заемат новите работни места. Но пък мълчат.

След малко пристига и нормировчикът. Младен го отвежда настрана и му шепне:

— Всички предложени норми ще смалиш с една четвърт.

Нормировчикът го гледа учуден.

— Откъде накъде! Каквото си предложил, това ще бъде!

Младен се вбесява:

— Предложени са постоянни норми — вика му той, — а ти ще пуснеш временни! После ще ги завишим, докато достигнем предложените! Може и да ги минем! Ясно!

Нормировчикът кимва и си мисли:

„Ама хитрец! Хем вълкът сит, хем агнето цяло! Тоя за една година ще стане началник!“

Отзад се разнасят гласове.

Младен се обръща. В цеха е влязъл капитанът. Работниците са го заобиколили. Всички се познават с него.

Като си дава вид, че е много зает, Младен слуша отдалеч целия разговор. Капитанът ги пита какво мислят за реорганизацията, имат ли някакви свои предложения, какво не им харесва.

„Сега ще ме наклепат!“ — тръпне бригадирът и се подготвя за нова разправия.

Неколцина поглеждат към него.

— Ние не сме идиоти! — казва Първан.

— И не искаме да ни смятат за такива! — добавя Насо.

Капитанът се усмихва.

— Никой не е искал да ви обижда, другари! Младен е отскоро тук! Той не е знаел как да постъпи, защото не ви е познавал! Чисто и просто грешка! Кой от нас не е бъркал! Хайде сега да оправим грешката! Думайте! Ела тука, бригадире! — той кимва на Младен. — Нали знаеш, бригадир без бригада пет пари не струва!

Почервенял, малко смутен, ала все пак твърд, Младен се изправя до капитана.

Настъпва мъчителна пауза. Работниците мълчат, капитанът въпросително чака, а Младен тръпне.

Изведнъж чипоносият Насо се захилва, като клати глава на Младен:

— Е, бригадире, разбрахме ли се!

Другите се усмихват. Младен разбира, че те не го мразят. Само са огорчени. И също така искат да го пощадят пред капитана.

Отново заговарят за реорганизацията.

Нито един не се изказва против. Дори излиза, че и те отдавна, всеки по своему, са се стремели към същото. Кому не се иска да произвежда повече и да получава повече. Смятат, че нормите са приемливи, но намират слабости в реда и в организацията. Предлагат размествания, които Младен намира за основателни.

Капитанът го гледа многозначително.

„Е, драги! — казва лицето му. — Какво ти приказвах вчера!“

Бригадирът гледа другарите си и обзет от ново чувство, навежда глава.

Капитанът им пожелава спорна работа и си излиза.

Ремонтчиците отново заемат местата си. Насо свирка с уста. Кичо реве някаква песен и думка с чука върху ламаринения барабан.

Младен отива при Мануш.

— Майсторе — казва му кротко, разкайващо. — Сбърках! Исках да ме похвалят, че пръв съм се досетил! Извинявай!…

Мануш го гледа строго. И внезапно прихва!

— Обра каймака, а, майсторе! Обра го!

22

Слава богу, че не баща ми, а природата е сътворила света.

Инак хората щяха да се раждат с дипломи, с професии, с бюра, със спестовни книжки.

Сашо

— Ела да си поприказваме малко! — казва бащата с оня тон, от който малолетните синове настръхват.

Сашо не е малолетен.

— Имам работа! — отвръща той. Влиза в стаята си и се просва удобно върху леглото.

— Тогава аз ще дойда при тебе! — решителността на бащата приближава познатите от преди две години граници.

— Заповядай! — казва синът.

Дочула последните думи и отгатнала намерението на съпруга, майката изтичва от кухнята.

— Христо — обръща се умолително тя към мъжа си. — Христо, моля ти се!

И после към сина:

— Ти защо не мълчиш!

Но бащата невъздържано избутва жена си встрани и нахлува в стаята на Сашо.

— Христо!

Бащата е глух. Неговият син току под носа му прелистя филмово списание и преспокойно се плези на актрисите.

— Къде беше цяла седмица! — бащата слага ръце на кръста си.

Той е сух петдесетгодишен мъж е неврастенично лице, с израз на вечно недоволство от всичко и за всичко. Вродена мнителност. Счетоводителите и касиерите от окръга треперят, щом го видят — финансовият инспектор Баров е известен със злобната си непримиримост и педантизъм.

Синът не го удостоява с отговор.

— Питам те къде беше тая седмица? — гласът на финансовия инспектор модулира към високите тонове.

Синът с подчертано любопитство разглежда краката на актрисите.

При вратата майката молитвено е съединила ръце върху гърдите си.

— Христо!

Бащата не издържа. С рязък пристъп той изтръгва списанието от ръцете на сина си и го запраща през прозореца навън.

— Е, по-спокойно де! — казва синът и напук на всичко се усмихва кротко, ласкаво.

— Питам те къде си бил цяла седмица! — смутен от ласкавия поглед на сина, бащата повишава тона.

— Ако обичаш, да не се занимаваш с мене! — казва Сашо. — Както аз не се занимавам с тебе!

— Докато си в тая къща и докато носиш моето име, ще се занимавам! И още нещо! — избухва бащата, все пак възпиран от спокойствието и кротостта на сина си.

— Много си нахален!

Сега финансовият инспектор Баров не може да се удържи.

— Безделник! Главатар на хулиганите! — извиква той високо с глас на ограбен, измамен човек. Обръща се към майката, като сочи Сашо.

— Ето го! Нагледай му се! Това е! Инженер! Доктор! Агроном! Чиновник! Работник! Ето го! Всичко на едно място!

Майката пристъпва, улавя ръцете на мъжа си и е присъща само на майките кротост му казва:

— Успокой се, Христо! — скритом прави знак на Сашо да излезе.

Бащата изпада в нервна треска.

— Лъжех се, че отглеждам син, с когото ще се гордея, исках да се издигне, да заеме положение в обществото, да напредне в професията, да стане честен и уважаван гражданин като всички хора! А виж го! Нехранимайко и лентяй, градски тарикат и бараба! Едвам гимназията изкара! Вчера се върна от казармата и вече събра калта по улиците! Мъкне се с пияници и повлекани! Ето го! Пияница и побойник!

— И комарджия! — подсказва му Сашо.

— Стани! — реве бащата. — Стани, когато говориш с баща си, говедо!

Сашо и не помръдва.

— Срам ме е от хората! Срам ме е! — изплаква финансовият инспектор Баров. — На Кольови момчето следва в чужбина! Стефановият син е вече доктор! Атанас взе златния медал! Е това, загубеното момче на Пешо, ще стане инженер! А нашият мърсува из колибите край реката и се влачи като изоглавен пес!

Майката въздъхва. Бурята е попреминала. Нищо повече от обикновените скандали между двамата.

— Футболист! — казва с отвращение бащата. — Поне там да ти беше провървяло! Хората не правят побоища по игрищата и затова не те щат!

— И аз не ги ща! — отвръща Сашо.

Бащата обикаля няколко пъти стаята. Дава да се разбере, че всичко досега е само подготовка към същността на въпроса.

— Кога най-после ще започнеш работа? — пита той.

— Каква работа?

— Работа! Каквато и да е, работа да е!

— Няма работа за мене! — отвръща синът.

— А при вуйчо ти в банката? Мястото още е свободно!

— Не ща! Да превивам гръб на бюрото за шестстотин лева — не ща!

— А какво искаш?

— Нищо!

Синът е спокоен, съсредоточен.

— Цял живот да ми лежиш на ръцете? — кипва наново бащата. — Да те хрантутя, това ли искаш?

— Никой не ти е казал такова нещо!

— Нямааа! Нямааа! — закрещява бащата, обзет от нова криза. — Залък хляб няма да получиш в този дом, щом не искаш да работиш! Нямааа!

— Няма!

— И ще напуснеш къщата ми! Няма да ме резилиш пред хората! Не си ми син, не си ми никакъв!

Майката е много уплашена и не знае какво да прави.

— Да се махаш! Аз хаймани няма да храня! Пропаднал тип! Мислех си, поне казармата ще те оправи! Ще те направи мъж! А то, какъвто отиде, такъв си и дойде! И кой знае откъде си откраднал този медал! Аз…

Майката изпищява.

Сашо се хвърля към баща си, улавя с две ръце тънкото му вратле и го разтърсва лудо.

— Затваряй си устата, истерик!

Хвърля го на леглото и без да погледне примрялата си майка, излиза.

Навън е тъмно. Навън е глухо.

Оградата, улицата, градът. Тишина и спокойствие. И обидно равнодушие.

И тази къща, която се е превърнала в омразна дупка, и този човек, който иска непонятни неща… титли, пари, положение…

И колко различно е това от хладното спокойствие във вира, от небето, от селянина с жената, от Данчето…

Не иска да бъде като другите! Не иска!

В отделенията имаше една учителка. Прекрасна старица, която изкарваше последната година за пенсия. Децата много я обичаха. Но на годишния акт, когато всички й поднесоха грамадни букети с цветя, Сашо ей така, само за да се различи от другите, й поднесе… магарешки тръни. Очакваше да стане голям скандал. Ала учителката го прегърна, целуна го и не му каза нищо. На другия ден той набра най-големия букет, който можеше да се побере в ръцете му, и й го поднесе. Тя пак го целуна.

В гимназията същото се случи при биолога Илиев. Единственият предмет, където Сашо завърши с „отличен“. Тоя биолог беше смахнат човек. Освен учителствуването въртеше още две работи — ашладисваше дръвчета и каптираше изворчета. По някое време целият клас тръгна да му помага. Използваха следобедите да ашладисват. Дори се престараваха. А през нощта Сашо минаваше след тях и изтръгваше калемите.

Хванаха го и едва не го изключиха.

Десетина дни по-късно Илиев го помоли да дойде с него и да му помогне при каптирането на едно изворче. Бяха само двамата. Сашо пренесе торбата с цимента, сам разкопа пръстта и дълго наглася чучурчето. От този ден той и учителят каптираха двадесетина изворчета.

Само защото другите не вършеха същото.

Накрая учителят го разочарова.

„Е, момчето ми — каза му той, — всичко ние направихме заради хората, сиреч заради другите! Ние ги улеснихме да пият вода, без да се навеждат!“

А в казармата опитите му да не бъде като всички свършваха винаги зле.

„Искам да си живея мой живот!“ — бе казал Сашо на капитана.

„Няма такъв живот!“ — бе отсякъл онзи.

На Сашо непрестанно се струваше, че всички се стремяха да му докажат това по различни начини. И в гимназията, и в ротата, и у дома. Че всички изискваха от него да стане като тях — гражданин с професия, с положение, с приятна автобиография. А той все по-силно се инатеше.

Само Данчето не се опита да го наставлява.

Понякога изведнъж му се струваше, че най-после е намерил това, което му трябваше. То се явяваше само за кратко време и после изчезваше неуловимо, загадъчно и още по-привлекателно. Струваше му се, че ще настъпи, ден, когато то ще се открие напълно пред него и той няма да го изпусне.

Какво бе то?

Нещо от обхвата на простора, нещо от волността на птиците, нещо от случката със селянина и жената, нещо от бистрата вода…

То беше магия.

Сега, след кавгата с баща си, след противната история с Куклата, му се стори, че то е много, много далече. Или изобщо го няма.

Души го отчаяние. Плаче му се.

— Нима — пита се той — ще трябва да заема мястото в банката, да ставам в шест и половина, да се връщам в четири, да нахлузвам сатенени ръкавели, да събирам и изваждам цифри, да броя чужди пари, после ще се оженя за някоя дебела гъска, която нашите ще харесат…

Стига!

— Какво да правя? Къде да отида?

Прекосява града и по стар навик отива към дома на Коки. Не знае защо отива там. Може би приятелите ще му помогнат. Може би ще измислят нещо, ще го разведрят?… Не е ли по-добре да се върне, да замине нанякъде. Къде?

Прозорецът на Коки свети. Сашо заобикаля през градината и приближава глава до стъклото.

Вътре сред гъста тютюнева мъгла плуват лицата на приятелите му. Както винаги играят на карти.

Сашо се взира в тях. Познатата картина, в която отсъствува само той. Вижда как Коки хитро подменя карта. Детските му очички мигат невинно, а пръстите ловко действуват. После той си подсвирва като опитен крадец, който е свършил добра работа… Това уродливо голо лице, с тая низка пресметливост, със скритата си алчност… неговият приятел Коки.

Очите на Бандерата са премрежени. Обичайното му безразличие. За първи път Сашо внимателно го наблюдава. Зад това безразличие сега той усеща друго — отблъскваща пустота. Как живееше Бандерата? Подпираше стълбовете. И още? Лежеше. И още? Ядеше. И още? Играеше карти. И още?… Друго няма. И никой не знае да има… И ни една свястна приказка, и нищо топло, другарско, нито интересно… Как би могъл да иска съвет от това говедо? Как е могъл да си мисли, че Бандерата е умен. Може би по-скоро е луд.

Сандо? Като че той е най-свестният от всички. Но премного слаб и глупав, за да го разбере. Сандо, когото ще водят за носа, докато им омръзне или докато някой го измъкне…

Вътре избухва остра кавга. Сандо хваща двамата в мошеничество, хвърля картите и псува. Коки обиден се зъби срещу него и го обвинява в мнителност. Бандерата чака да се сбият.

Сашо ги наблюдава още малко. След това безшумно се връща назад, излиза на улицата.

Тръгва по тротоарите безцелно из града. Минават познати момичета и го закачат. Той не се и обръща.

„Не е въпросът за пренощуването — мисли той. — Бих могъл да намеря веднага къде да преспя, но не е там въпросът.“

Пред голямата градска сладкарница някогашни негови съученици го посрещат възторжено, викат го на масата. Сашо е весело момче и за компания е незаменим.

Отминава.

И малко по-надолу, сякаш го е причакала, стои младата вдовица на Стоян Шивача.

— Саше? — очите й лъщят в тъмното.

— Какво?

— Защо не дойде онзи ден? Чаках те…

— Имах работа! — казва той.

— Хайде ела сега! — тя улавя ръцете му. Тръпне цялата.

Тя го поглежда, спомня си… би могъл…

— Не мога! Извинявай! — отскубва се внимателно и продължава в тъмнината. Чува зад себе си бързите й стъпки. Обидена.

Около него е тихо. Няма никой. Прозорците един по един гаснат.

Той вади цигара и пали със запалката, която му подари Иван. Иван!

— Защо не отида при него?

И отведнъж, както само той приема нещата, решава:

— Ще отида при него! Само при него!

Убеден е, че единствено „професорът“ ще го разбере, ще го приеме и ще му помогне.

— Още сега! Веднага!

Забързва. Спира. Няма никакви пари. А до София са около триста и петдесет километра. Дали да поиска от Коки на заем?

Не! От никого нищо не иска! Ще върви пешком! За около една седмица ще стигне. А може би и някой камион по пътя ще го вземе. И дори още утре ще бъде в София.

Мисълта, че ще извърви пеша триста и петдесет километра го вдъхновява. Другите не могат да направят това!

Иван!

Преминава много бързо града и без всякакво съжаление оставя зад себе си последните къщи. Когато навлиза в полето сам сред нощта, обзема го твърдост — никога да не се върне назад.

23

Наистина ли сме си толкова безразлични, или така е най-удобно.

Колманов

И пак е утро в старата лаборатория на тримата. Тъжно утро. И пак бръмчат моторите на апаратите. Тъжно бръмчат. И пак Колманов отваря бутилката с коняка. Тъжно му е, че не е останало нито капка.

„Проклет понеделник!“ — мисли Колманов и напразно се мъчи да продължи работата си.

Влиза Бенчев и още от вратата започва:

— Назначили са нов физик! Представяш ли си! Конкурсът е издържал синът на Дачевски! Тоя дръвник, дето не можа да защити дипломната си работа. Помниш ли го?

— Ние сме институт за идиоти — казва Колманов, размишлявайки над празната бутилка. — И правим конкурси за идиоти… Няма ли някой най-после да разбере това и да се свърши цялата игра на наука!

— Комисията е била в състав: Хаджикостов, Неделев, Митрофанов.

— Въздържали се няма! Против — никой! Пълно единодушие! — казва Колманов с председателски глас. — Вечният номер!

Бенчев се преоблича, после прибира книгите си.

— Тоя тип Дачевски — каза той — ще седи на това бюро.

— Тоя Дачевски — Колманов хваща бутилката — може да седи на това бюро, но навън!

— И още как! — казва примирително Бенчев. — Неделев казал: „Това е една жертва от наша страна, за да може старият Дачевски да ни върши услуги в министерството“. Изгониха Ружицки, за да вземат тоя тип!

— Иди купи една бутилка! — казва Колманов и пуща транзистора върху бюрото си.

Разнася се непоносимо тежката музика на орган.

— Сигмата идва — казва Бенчев, забелязал през прозореца Иван. — Страх ме е, че той ще забърка някоя каша.

Но Иван не идва при тях. Той се отправя към директорския кабинет и пита секретарката:

— Още ли го няма директора?

— Обади се, че ще закъснее. Съвещание в академията.

Иван излиза. Вижда насреща си доктор Неделев, който явно се опитва да го отбегне.

— Докторе — спуща се Иван към него, — вие ли сте предложили това?

— За какво става дума, Дойчинов? — спира недоумяващ Неделев.

— Ако вие сте поискали да уволнят Ружицки, уверявам ви, сбъркали сте! Той може да е зъл и нервен, но беше най-добрият специалист между нас. Поправете се, докторе! Ще ви направи чест!

— Дойчинов, това не зависи от мене. Взето е решение. И второ, няма свободно място! Назначен е нов човек!

— Нов! Много бързо!

— Нали знаете колко работа имаме! Сам вие не можете да се справите. Но защо се тревожите! Със своите способности Ружицки няма да пропадне!

Иван остава смаян. Той отминава с наведена глава и влиза в лабораторията при Колманов и Бенчев. Посреща го тежкото бучене на органа. Двамата мълчат.

— Ние трябва да направим нещо! — казва Иван.

— Какво изобщо може да се направи? — отвръща Бенчев. — Заповедта си е заповед! Няма да я отменят за нищо на света. Само дето ще си създадем неприятности! Все едно, Ружицки няма да го върнат!

— Страх ли те е? — пита Иван.

— Аз съм гърмян заек! — казва Бенчев. — И съм се зарекъл, каквото ще да става, да мълча! Да мълча!

— Как не те е срам! — извиква Иван.

— Защо ще ме е срам! — рязко отвръща Бенчев. — Искаш да спасявам един удавник, но аз не зная да плувам. Колкото пъти съм опитвал, едва са ме спасявали! Лани, когато предизвиках бюджетната анкета, ме смъкнаха от партийното бюро! Тази година заради разправията с Неделев — последно предупреждение… Какво още?

— Не трябва да мълчим, Бенчев — казва по-кротко Иван. — Ти виждаш докъде стигат нещата с мълчание!

— Ще те изхвърлят и тебе!

— Какво от това? — казва Иван. — Ще ме изхвърлят оттук, ще отида на друго място! Хаджикостовци не са силата в нашата страна! Каквито и неприятности да ми се случат, мръсотии няма да търпя! Никому! И от ничие име! И разбери, не заради Ружицки, не заради института или заради себе си, а заради всичко, в което вярвам и заради което живея!

Пак тишина, в която бучи органът.

— Иван е прав — казва Колманов. — Най-удобно е да се страхуваме!

— Не са така прости нещата! — възразява Бенчев. — Ти знаеш ли, че Хаджикостов, тоя вчерашен архикултовец и деребей, сега минава за пръв борец срещу култа! Сам се превъзнася и спекулира! А аз, който винаги съм се опълчвал срещу щуротиите му и наказания съм имал за това, моля ти се… аз съм култовец! От такива като него се побъркваш и започваш да се питаш, чакай кой съм аз, кой е той? И ти е необяснимо и странно! Погледни случая с Ружицки и от такава гледна точка!

— Защо не отидем по-нагоре! Може би там ще ни разберат! — казва Иван. — Разбери, не трябва да оставим да съсипят Ружицки!

— Кому ще кажеш! И какво ще кажеш! — отвръща печално Бенчев. — В нашата страна има някаква безумна инертност на представите! Веднъж се е приело, че Хаджикостов е учен, че върши важна, никому неизвестна специална работа, и това си е! Неизтриваем етикет! Кой ти дава правото да преценяваш работата на такъв изтъкнат учен! Кой си ти! Вярно, преди години той направи нещо, но това, че днес не върши никаква работа, хич не ги интересува! Обществена практика! А ти се бори срещу нея, Дон Кихоте!

И пак мълчат. И пак тишина, в която бучи тихо органът.

— Не знам как ще постъпя — казва Иван, — но сигурен съм, че никому няма да премълча и в никаква обществена подлост няма да участвувам!

Той отново тръгва към кабинета на директора.

Хаджикостов току-що е дошъл и никак не е очарован от посещението на Иван. Изслушва го едва-едва, като се ядосва защо телефонът не позвънява, за да прекрати наивните словоизлияния на тоя хлапак.

— Трябва да го върнете! — завършва Иван.

— Дойчинов — казва Хаджикостов, — ние сме колективно ръководство! Решението не е случайно! Ружицки разстройваше института с безотговорните си изказвания!

— Той казваше верни неща. И не за да вреди, а за да поправя!

— Тъкмо обратното! Той ни нанесе непоправими вреди! Ние сме за критиката, дори я поощряваме, но не всяка критика! Как може да се допусне да се подравя авторитетът на видни наши научни работници!

— Сериозният авторитет не би могъл лесно да се подрони, другарю директор! — възразява Иван.

— Има граници — Хаджикостов скръства ръце. — Като го слушам, почвам да мисля, че всичко това не е случайно! Да се подиграва с доцент Митрофанов пред студентите му!

— Аз бях на събранието — казва Иван. — Ружицки не се е подигравал никому. Само атакува съмнителни научни позиции от гледна точка на разбиранията си. А това, че доцент Митрофанов изпадна в смешно положение, си е чисто негова вина!

— Дойчинов, ако ние сами не си пазим авторитета, кой ще ни го пази! Ами дайте сега да изнесем нашите неблагополучия в печата! Сензации ли да правим! И освен това вие забравяте, че Ружицки самоволно се отлъчва от работа и в продължение на година не е направил нищо в секцията на доктор Неделев, с което е разстроил целия научен план на института!

— Вие знаете, другарю директор, че Ружицки не споделя вашите и на доктор Неделев схващания за микропримесите! Той отрича съществуването на потенциален минимум и върви по обратния път! Всичките му изказвания са били много компетентни, което е доказателство, че не си е проспал времето! — казва Иван.

— Каква полза има институтът от това?

— Институтът щеше да има полза, ако беше приел в плана темата на Ружицки и му беше осигурил нужните условия.

— Това са бюджетни възможности!

— Но защо по отношение на доктор Неделев те са неограничени?

— Защото проблемата на доктор Неделев заслужава това! — директорът вече губи търпение от досадния за него разговор.

— Но същата проблема по друг път решава и Ружицки! И позволете да ви кажа, че засега основанията са на негова срана!

— Научният съвет — казва Хаджикостов — е отхвърлил темата на Ружицки по мотивирани съображения! Това е колективно решение!

— Другарю директор — казва Иван, — не се крийте зад колектива! Често колективът е бил на погрешен път! Нека говорим истината! Не може да има никаква наука в нашия институт, щом има господствуваща стандартизирана теория, която не търпи никакво съревнование! Второ, ако Ружицки успее да докаже своето, цялата досегашна дейност на доктор Неделев, на Митрофанов, както…

— Както? — усмихва се Хаджикостов.

— … и вашите собствени хипотези се опровергават.

Хаджикостов се смее.

— Представете си, не знаех гениалните замисли на Ружицки.

— Може би някой друг е знаел! Вие го отстранихте в най-важния момент на неговата работа! Дори само за това трябва да го върнете.

— Дойчинов — казва директорът, — вашият тон ме смущава! Ружицки е дисциплинарно уволнен по напълно законен начин! Имате ли други въпроси?

— Убеден ли сте, че това е честно?

— Що за въпрос!

— Другарю директор — казва Иван, — в науката хубавото е това, че всичко се доказва! — обръща се и излиза.

24

Те говореха за това, което трябва да дам. А аз си мислех за това, което трябва да взема.

Младен

Сега всичко е там, върху виненочервената плюшена покривка, изпод която се подават грубите цели обуща на секретаря. Тия обуща са подковани с железца като обущата на войниците, имат яки кожени връзки. Сигурно са топли и удобни, но с тях не може да се ходи на гости или пък на театър. Подходящи са само за работа, за поход, за война. Подходящи са и за партийното събрание, което секретарят ръководи.

Младен ще си купи такива обуща. Човек трябва да стъпва по земята здраво и сигурно. Да не могат да го отместят. Да не могат да го повдигнат…

Навън вятърът свисти. Суров предупредителен вик на зимата. Тополите край оградата махат отчаяно костеливи ръце подир изтръгнатите последни листа. Няма да се върнат. Никога, никога. Прозорците на залата подозрително проскърцват. Колебание. Уплаха. Така скърца всичко разстроено. Чукат редки дъждовни капки. Удари на телеграф. Кой ще дешифрира? Кой иде? Кой трябва да бъде посрещнат? От Балкана към града се въргалят черни облачни вълма. Нахлува зъл мрак…

Поискат ли, Младен може да се съблече и с голи гърди да тръгне срещу вятъра, дъжда, студа, нощта. Да видят силата му, да видят безстрашието му…

Никой от тридесетината души в залата не иска това. Не ги интересува. Нито скърцането, нито телеграфните знаци, нито мракът. Те гледат секретаря, който рови листовете върху червената покривка, сякаш проверява тяхното качество.

Първо! А може би — екстра!

В тия листове е разказано най-хубавото от неговото минало, изтъкнато е бляскавото настояще. Защото върху тях ще поставят резолюция за бъдещето му. Едва ли друг двадесет и две годишен мъж има такава биография!

Рови се, секретарю, чети, проучвай, това ти е работата! Аз съм напълно сигурен и затова си мисля за бъдещето! Хубаво е да знае човек накъде отива! Докъде ще стигне!…

Струва му се, че от днес ще смени влака. Ще се прехвърли от пътнишкия на бързия. Бързите влакове отиват по-далече и пристигат по-рано.

Колко нови мисли идват в главата му. Каква ли ще бъде автобиографията му след пет години? Началник цех? Или началник производство! Или главен инженер, с диплома, разбира се, с обществено признание? Или нещо още по-голямо? Натам ще го отведе бързият влак…

Всичко е ясно, добре подредено. Само обущата на секретаря… Струва му се, че между неговите планове и секретарските обуща има нещо несъвместимо, което сега не е в състояние да определи. Защото освен другите си свойства тия обуща могат и да настъпват с тежест, с болка и да размазват…

Младен седи в дъното на залата. Външен посетител, който присъствува на чужди работи. Спокоен, хладнокръвно издържа погледите на тия, които се обръщат да го видят.

Погледи, които искат да надникнат зад блясъка на зениците му — кой си?

Погледи, които го приветствуват — добре дошъл, тук ти е мястото!

Погледи, които недоумяват — много бързо! Заслужаваш ли?

Погледи, които подозират — не изглеждаш много чист!

А той гледа виненочервената покривка и трезво пресмята скоростта на бързия влак.

За него партията преди всичко е възможност, която ще му даде скоростта на бързия влак, която ще му открие голям простор, която ще му даде още сила. На какво е равна собствената му сила плюс силата на властта? На нещо огромно. Тогава би могъл да тръгне не само срещу вятъра и истеричния рев на зимата, а срещу много по-силни и могъщи стихии…

Много рядко Младен поглежда към събраните. Тук са почти всички ръководители на завода начело с директора. Седят гологлави по столовете с познатия му сериозен израз на дисциплинираност и внимание.

Още одеве, преди да започнат, Младен забеляза, че тук външната официалност, задължителна в заводската работа, беше сякаш забравена. Отношенията им бяха съвсем прости и сърдечни. Като на хора, които временно са били разделени, а сега са се събрали и имат да си кажат важни и интересни неща. Куцият портиер Серафим се шегуваше с главния инженер. Младият бригадир Алекси разговаряше разпалено с капитана и очевидно искаше да му оспори нещо. Недостъпният мълчаливец Мануш доста словоохотливо критикуваше началник цеха, онзи симпатичен инженер, който бе приел Младен на работа.

Той забеляза още, че тук се казваха направо мисли, които отвън, в работна обстановка, биха били неуместни. Без каквито и да е предварителни уговорки се засягаше същността на въпросите и се диреха истинските отговори. Никой не се подмазваше никому, не лавираше, не отстъпваше…

Събранието на партийната организация към управлението на завода минава към втора точка от дневния ред — приемането на нов кандидат-член.

Обущата на секретаря се скриват под масата. Застанал на трибуната, той съобщава, че е постъпила молба от Младен да бъде приет за кандидат-член на Българската комунистическа партия.

Като чува името си, Младен усеща вълни на свян и гордост. Усмихва се и навежда глава. Знаят ли тия хора какво е това за него? Чувствува се като човек, комуто преливат нова кръв. Но такава кръв, която внася желязна сила, повдига тялото и му дава фантастични способности.

Нека свисти вятърът. Нека скърцат прозорците. Нека чука телеграфът. Това, което иде, ще бъде посрещнато със стомана.

Капитанът, седнал на първия ред, се обръща. Гледа го твърдо, втренчено, сякаш за последен път проверява нещо си.

„Проверката ще стане на друго място, другарю капитан!“

Младен се чувствува неловко. Вихрушка от нечакани, ненужни спомени… днешната ирония на Мануш — „Къде е моят началник, Младен?“ — … снощната въздишка на Виолета — „Защо си толкова далече! Приближи се, приближи се! Защо са ти студени ръцете? Кой ще стопли моите?“ — … и трескавият работен следобед, когато се струпаха триста неприятности… и разправията за неотчетената ламарина с магазинера… Защо така го гледа капитанът? Или може би някъде е подшушнато нещо, или…

Дружелюбната усмивка на секретаря разсейва съмненията му, успокоява го. Връща победоносното му самочувствие.

Секретарят повишава глас:

„… един от нашите най-млади, способни технически ръководители, довчерашен боец от народната армия, когото всички ние добре знаем и който…“

„… награден…“

Виненочервената покривка става по-ярка. В полуздрача на заседателната нахлува светлина. Откъде? Отвън е още по-мрачно…

Става тържествено. Думите на секретаря звънтят. Капитанът вече не го гледа… След малко ще го поздравят. Това не е момент на изкуствена радост, това е най-голямото му празненство. Никой не подозира колко голямо е то!

Достоен ли е да бъде приет?

Това ще кажат фактите, които той е написал в автобиографията си… Верни, голи факти, които всички приемат и уважават…

* * *

… Но които не всякога казват истината!

Случва се един добре пресметнат, добре обмислен и импровизиран факт да струва много повече от скритото голямо богатство на човека, който не умее да създава ярко положителни факти и най-вече да ги обявява. Или друго:

В една автобиография пише: бил началник отдел еди-къде си, еди-кога си.

Но не пише, че като началник на тоя отдел е работил лошо, че не се е справил, че не е бил честен в отношенията си с хората, че е губернаторствувал, че накрая са разбрали това, но са го съжалили и вместо да го изхвърлят по съответния параграф, са го уволнили по най-приличния член на кодекса. Не пише и много неща. Но пише факта! А за някои той е предостатъчен!

* * *

Секретарят чете автобиографията на кандидата:

„Роден съм в бедно селско семейство…“

Наистина бяха бедни. Баща му работеше в каменните кариери. Вадеше бял камък. Никой нямаше неговата сила. Като му носеше обяд и гледаше как кърти камъните, Младен мечтаеше да стане силен като него. Баща му не обичаше политиката, партиите и въобще хората. „Моята партия са камъните, а политиката ми е да отгледам децата си!“ Като се напиеше, казваше: „Хората се събират, защото са слаби! А аз съм сила! Пет мечки са в мене!“, и въртеше лоста… Уби го взрив, когато зареждаше фитила…

От всичко това за Младен беше останал един полезен факт — „беден селянин“.

„… майка ми…“ — продължава да чете секретарят.

Вятърът съвсем се разбеснява. Дори в залата се усеща хладна струя. През прозореца се вижда само заводският двор. Облаците са погълнали планината. Заменили са я със собствената си фалшива внушителност…

А каква беше майка му? Майка като майка… полуграмотна, затворена. Най-важното за нея беше да станат богати, да имат много пари, имоти… да имат това, което никога нямаха…

„… прогимназия завърших на село…“ Всички казваха, че е добър ученик, и го хвалеха за хубавите му бележки. Той наистина се стараеше да си учи уроците. Но никой не знаеше колко мразеше тия науки, тия предмети, как се отвращаваше от литературата, от стихотворенията, от историята… Ала пак имаше отличен успех, защото още тогава някак усещаше, че „успехът“ ще му бъде необходим… И поведението му беше примерно. Никога не се бъркаше в никакви каши, не другаруваше с никого, не играеше с децата. За да бъде здрав, тренираше всеки ден сам. Когато беше свободен, ходеше да помага на строителната бригада в стопанството, носеше тухли, вадеше пирони, бъркаше вар и така изкарваше по нещо. Макар че бяха бедни, сираци и пет деца, в общината не ги обичаха заради саможивието на баща му. Не можеха да разчитат на помощ за гимназията.

Така и стана. Помощ дадоха на сина на председателя на стопанството, който беше много по-слаб ученик, а нему, пълния отличник, нищо не дадоха.

Това беше първият случай, когато той разбра предимствата на властта. Запомни го завинаги. И всяка вечер, и всеки път, когато търсеше стотинки из джобовете си, той си мечтаеше за деня, когато ще има достатъчно власт, за да натика председателя в миша дупка.

Дотогава амбициите му бяха някак неопределени, нецеленасочени. Искаха му се много неща. После всичко друго отпадна. Остана само едно — да се издигне, да има власт. Ала трябваха полезни факти и той ги трупаше един след друг.

„… пълен отличник в гимназията, награден с грамота от окръжния народен съвет, първенец на математическата олимпиада, активист комсомолец…“

В гимназията той видя как действува тежестта на фактите.

Абсолютно неспособната учителка по български език продължаваше да учителствува благодарение на един факт — връзките си. Учителят по химия, завършил в Германия, беше отвратителна мижитурка, която ближеше подметките на другите и сервилничеше пред учениците, само и само да изличи някои неприятни факти… Завучът изпращаше в министерството блестящи доклади за състоянието на учебното дело в гимназията, за успеваемостта, която стигна фантастични височини, а в действителност голяма част от съучениците му се учеха лошо. Отчетените мероприятия наистина се провеждаха, но безобразно формално… и още… и още… Но фактите в блестящите доклади помогнаха на завуча да се премести на по-голяма длъжност в столицата…

Тогава абитуриентът Младен си помисли, че не би било зле сам да започне да фабрикува полезни факти, като например да запали тайно нещо и след това да го угаси геройски пред очите на всички. Или пък да нападне някого през нощта и после да го спаси… Не, трябваше му сигурно, солидно издигане…

„… в казармата…“

Да, в казармата. За първи път в казармата той срещна човек, който отведнъж помете донесените ученически „истини“, който сякаш не се съобразяваше с фактите, а даваше вяра на друго.

Капитанът!

— Баща ми се познава с другаря П.! — бе извикал един майчин син.

— Приятно познанство! — бе отвърнал капитанът, цял пламнал от гняв. — В ареста!

И после:

— Аз съм завършил механотехникум! — бе казал друг.

— А какво си научил? — бе запитал капитанът. — Можеш ли да поправиш пишещата машина в канцеларията? Можеш ли да поправиш мотора на куриера? Или какво можеш?

Сега Младен научи, че фактите може да бъдат и проверявани. Тежко̀ на тоя, който лъжеше. Той не се чувствуваше сигурен в присъствието на ротния командир. Пред него не би се осмелил да се позове на какъвто и да е благовиден факт…

Но капитанът не пита нищо. Той гледа напред, където секретарят дочита автобиографията му.

Каква полезна автобиография! В нея има и класов произход, и професия, и образование, и членуване в Комсомола, и всичко, което трябва да има…

Ама автобиография!

Хората в заседателната се раздвижват. Някои отново поглеждат към него. Удовлетворени ли са? Приемат ли фактите?

„А какви са техните автобиографии?“ — неволно се пита Младен с желание и този път да види своето превъзходство.

Търси с очи лицата, които познава.

Прошарената коса на директора. Големият белег над дясната му вежда. Испания. Очите, устремени в полумрака с израз на дълго очакване… шест години затвор… и властната широка брада, родена за настъпление, за ентусиазъм… помощник-командир при Драва… и стегната бяла яка, пръстите, хванали автоматичния молив… няколко години директор…

Кой кого превъзхожда?

Белее се голото теме на началника на пети цех. Свел е глава надолу, не се виждат очите му. Лауреат, изобретател на метод, с който държавата е получила много милиони. И навика да дъвче късчета хартия и нерядкото, отправено само към него си „дааа“, трезва преценка на всяка трудност, съвършена организация в цеха… и още нещо дълбоко, дълбоко…

Алекси? Повече от тридесет пъти ударник. Който тича като луд между машините, който често слива дните и нощите в завода. Когото са избрали за съветник в градския народен съвет, когото всички работници обичат…

Страдалческото лице на Серафим портиера… немска мина при щурма на Страцин. При това ятак, при когото са се крили мнозина…

Истини, които всички знаят. Истини, които са влезли в самия им живот, в телата им.

Не бърка ли той, като си мисли, че партийният билет ще му даде възможност да полети нагоре.

Не е ли получил такава възможност портиерът Серафим? И защо не се е възползвал?

Не е ли получил такава възможност капитанът? Защо не се е възползвал?

Не е ли получил такава възможност Алекси? И защо не се е възползвал?

Като че кристално ясните планове помътняват? Нещо се люлее, нещо се изкривява! И отново се показват обущата на секретаря. И като че тия подковани обуща стъпват върху стъклените кули на намеренията му и стъклото се пука, троши…

Как бе посмял да сравнява!

„А нима аз не създавам? — пита се той. — Кой има полза от моята работа? Кой печели от моите почини? Нима не допринасям с нищо за борбата на партията, за благополучието на народа?“

Отговорите го смущават. Той се ядосва на себе си и от един миг устремява своето внимание към трибуната, където четат препоръките.

Гаранти са старият директор на гимназията, един роднина на майка му и… капитанът.

Те гарантират за него.

А той би ли могъл да гарантира за себе си?

Не го питат. Значи всичко е наред…

Пръв се изказва Алекси. Младен си помисля, че Алекси би могъл да изкаже съмнение за някои негови похвати, би могъл да го обвини в недругарски отношения, би могъл да каже, че е егоист…

Не. Алекси мисли, че Младен е достоен човек. Алекси се радва, че един умен, трудолюбив младеж идва в редиците на партията, Алекси го гледа и сякаш му казва:

„Ние ти се доверяваме! И ти трябва да ни се довериш? Единственото мерило за всичко е тук!“

След него взима думата началникът на участъка, малкият Папазов. Вчера Младен го бе разиграл здравата. За малко не се стигна до скандал. Папазов би могъл да го обвини, да каже, че бригадирът чисто и просто е кариерист или недопустимо амбициозен, би могъл…

Папазов казва с женствения си глас, че Младен е добър организатор и способен бригадир.

Личното няма място тук. Когато ще се говори нещо, то трябва да бъде чистата истина!

И директорът.

Нима той не разбираше отношенията му с Виолета? Нима не бе наблюдавал и не бе схванал хитрата му игра? Нима не бе оценил намеренията му?

Говори като баща. Какво е партията?…

Запалват лампите. Мека, усмихната светлина залива залата, открива всички лица.

Докато гласуват, Младен ги гледа и с радостно вълнение мисли за това, че тия хора го приемат при себе си.

После внезапно вижда пред себе си капитана. Той пристъпя, прегръща го, целува страните му.

— Знаеш ли какво значи това? — пита някогашният ротен командир и дири отговора в очите на своя войник.

А Младен, отхвърлил всички одевешни мисли и съображения, покорен от непознато, тръпнещо чувство на мъжествена привързаност и силна радост, отвръща с прималял глас:

— Тъй вярно, другарю капитан!

25

Неизбежно у всеки човек идва такъв час, когато той пита живота си: „Мой ли си, или си чужд?“

Един от Сашовите учители в гимназията

— Време е вече да спим! — прекъсва го Иван, като се обръща в леглото си.

— Още не съм ти разказал най-важното! — възклицава недоволно Сашо.

— Виното беше отвратително, трябваше да взема сода!…

— Ти си отвратителен! Не може да се говори сериозно с тебе! — Сашо се тръсва върху възглавницата. — Да не мислиш, че съм бил този път, за да се наспя!

Иван се засмива.

— Мислех, че си изморен! — казва кротко той, като се вглежда в полумрака на стаята.

Сашо седи на леглото до прозореца. На фона на уличната светлина ярко се откроява профилът му. И в позата, която е заел, и в сърдития глас има нещо съвсем детско.

Зад него сребреят заскрежените клони на уличното дърво.

Гостът се успокоява.

— Аз нямам друг освен тебе! — казва мъчително той. — И, щеш не щеш, ще ме слушаш! Ако трябва, утре и отпуска ще си вземеш!

— Ще си взема! — казва Иван. — Хайде, разправяй! — струва му се, че вече знае всичко, което Сашо ще му каже, вече се е досетил за някои неща.

Момъкът капризно намества възглавницата си. Обляга се на нея. Сега се вижда само част от профила му. Докъде беше стигнал? Навън по улицата реве камион.

— А-ха! До камиона!

Настигна го на три-четири километра от града. При шофьора имаше една жена. Тия шофьори винаги возят жени и тогава не обичат да спират за случайни пътници. Но Сашо застана насред шосето и не помръдна. Оня закова машината на педя от него. Изругаха се един друг. Можеше да се качи само отзад, при тиквите.

„Намести си тиквата между тиквите!“ — бе му казал тоя мръсен шофьор.

Той скочи отгоре. Забрави да го пита накъде отива. Все някъде щеше да отиде. Тази е посоката към София. Едва седнал и дъждът тихо заръмя. На светлината на фаровете той изглеждаше по-силен.

— Знаеш ли как се пътува върху мокри тикви?

— Не.

Дръжките го ръгаха и тъкмо ги нагласеше, те пак се обръщаха от тръскането, забиваха се в гърба, в слабините, изподраха ръцете му. Напразно се опитваше да се предпази. Някаква голяма тиква се катурна право върху лицето му. Той се ядоса и я хвърли на шосето. Чу как се пръсна. Но не му стана по-добре! А отгоре на всичко при всеки завой едва се удържаше да не изхвръкне. Като че нарочно шофьорът взимаше завоите остро. Сакото му вече мокреше. И тиквите бяха кални и мокри.

— Идеше ми да изхвърля всичко и да се просна сам в камиона! Как не ги нареждах, как не се намествах! Отчаях се!

— От едни тикви!

— Смешно ли ти се види! — отвръща с раздразнение гостът. — Ти и петстотин метра нямаше да издържиш!

— Изтърси ли се?

— Ами!

Пропълзя до прозорчето на шофьора и му чукна. Онзи спря. Момъкът скочи долу и отвори вратата.

— Я се сместете малко! — каза той заповеднически.

— Много си нежен! — шофьорът погледна него, после жената и като си помисли, че няма да му бъде зле, ако тя се приближи, каза:

— Качвай се, принце!

В кабината беше топло и приятно. Той смъкна палтото си и забеляза, че жената го гледаше с интерес, но сега мразеше всички жени. Ако не беше дъждът, щеше да слезе и да потърси друг камион или да върви пеша.

Благополучието му трая само десетина минути. Камионът възви и спря на глуха железопътна спирка. Дявол знае как се казваше. Нямаше ни светлина, ни хора. Трябва да минаваше девет часа.

— Дотук! — каза шофьорът, остави камиона, заключи вратите и без да каже и думица, изчезна из тъмното заедно с жената. Тогава той забеляза някаква фигурка, която вървеше между релсите. Работник от близките кариери. Спирката била само за кариерите.

Не спират никакви влакове, освен чат-пат товарна композиция. Трябва да идеш на гарата в Т. Двадесет и два-три километра!

Момъкът се подслони под стряхата на спирката, като се чудеше какво да направи.

— Викам си, не тръгна на добре, Александре! Като че най-хубаво ще бъде да се върнеш у дома, утре да отидеш при вуйчо си в банката, да заемеш мястото и цял живот да броиш пари!

Иван се смее.

— Ти и броене на пари. Тежко̀ на тая банка!

— На тебе ти е до смях, а на мене ми беше до плач! Честна дума, щях да се разплача! Знаеш ли, Ванка — той понижава глас, — ако не си мислех за тебе, сто на сто щях да се върна! И какво си спомних! Когато замръзвахме под Козята стена. Тогава аз пак щях да заплача и бях готов на секундата да захвърля всичко и да хукна, та да не се върна. А ти смъкна шинела и ме зави с него. После Младен ни намери. Ванка, аз и сега си мислех, че ще ме увиеш в шинела!

Иван не казва нищо.

— Шинелът! — повтаря Сашо и се вслушва в тишината.

Не свирна ли влак?

— Има ли наблизо железопътна линия? — пита той.

— Не, но понякога се чува…

— Ей така свирна и оня влак! Тъкмо тръгвах по релсите закъм Т., когато чух свирката… идеше влак.

Момъкът изскочи напред, намери се до канавката. Дали влакът ще спре? Поне да намали скоростта! Дори да не намали, той пак ще се качи! Нали има страшен спринт? Спринт в тъмното! Във всички случаи влакът ще намали скоростта пред спирката.

Стоеше и чакаше. От завоя се зададе комин, из който фучеше и светлееше струя искри.

— Дано да е товарен! — каза си момъкът. Товарен. Скоростта му не надминаваше двадесетина километра в час. Най-изгодно беше да се качи в последния вагон. Ала се досети, че там винаги има спирач. Кавги, обяснения и най-вероятно да го свалят от влака.

Локомотивът пусна в лицето му облак топла пара и отмина напред. Нямаше време за губене. Очите му едва разграничаваха отделните вагони. Метна се на някакъв буфер и с още малко усилия се намери върху открит товарен вагон, пълен с нещо бяло на големи правоъгълни форми.

Бял камък за строежи.

Седна малко, за да се опомни. Беше се уплашил много при качването. Ужасно се боеше да не попадне между релсите. Сега му се виждаше чудно как наистина не е попаднал. Реши, че върху камъка ще му бъде тежко да изкара нощта, и тръгна напред. Очите му виждаха по-добре. Прехвърли се на предния вагон, но той беше закрит и затворен, Припълзя по покрива и отиде още по-нататък. И този затворен. А в предния мъждееше фенерът на спирача.

Върна се назад. Следните три вагона пак бяха пълни с камък. Омръзна му да се прехвърля от вагон на вагон и спря в същия, където най-напред се качи.

Палтото му беше само вода. Той го съблече и си направи нещо като покрив в процепа между два камъка. Свря се, но мястото бе тясно и неудобно. Опита се да помести камъните. Не му стигаха силите. Изтощен се сви и се опита да задреме.

Влакът премина с трясък две осветени големи гари и продължи в тъмнината.

Не можеше да се спи. Помисли си колко глупаво е всичко, което вършеше.

— Вярно! — прекъсна го Иван. — Можеше да вземеш от някого пари на заем, после щяхме да му ги пратим. Можеше да ми телеграфираш аз да ти пратя! Тогава щеше да направиш същото пътешествие приятно и удобно като всички хора!

— Нямаше да бъде същото! — отвръща момъкът. — В никакъв случай! Затова ти го разправям! Представи си палтото между двата камъка, мене, прегънат на четири, хванал лактите си, а във врата ми се отцеждат капки. По едно време влакът намали скоростта. Катерехме се нависоко. Тогава, може да ти се види лъжа, задрямах…

Дрямката му, изглежда, бе започнала от момента, когато съвсем случайно си спомни за биолога Илиев. В един искрен разговор на четири очи учителят му бе казал:

— Ти не си лошо момче, а защо се представяш за лош!

— Ами! Такъв съм си! — бе отвърнал ученикът.

— Ти не си такъв! — настоя учителят. — Този не е твоят живот!

Сашо нищо не бе разбрал.

— Но можеш да станеш такъв! — бе добавил учителят.

Беше симпатичен човек.

— А кой живот е мой? — питаше се момъкът, сгушен между каменните блокове във вагона.

И в тоя момент светът му се виждаше огромна черна бездна, в която произволно и безцелно се носеха той и проклетият влак. Някъде из мрака на тая бездна стоеше Куклата с непоносимия си израз, баща му… приятелите му… черното шперплатово бюро в банката, което го чакаше…

И също там някъде беше и му се хилеше малката Мария от класа:

— Ти си един красив глупак и нищо повече!

И похотливите женски погледи… и снизходителните усмивки… и вечното му оправдание… „Чене нямам!“

И тревогите на майка му… и…

Събуди се от трясъка на гарата. Едва тогава видя, че краката му са побелели.

В планината валеше сняг. Той се вдигна и отърси снега. Белотата на простора някак го обнадежди. Ала беше мокър и от студения въздушен поток, предизвикан от движението на влака, силно го втресе. Обзе го страшна, болезнена треска, цялото му мокро тяло се разтърсваше, зъбите му тракаха и като че някой друсаше с все сила главата му. Тая треска го замая и той рухна между камъните.

Падането като че пробуди съпротивата в него. Някъде отвътре се надигна гняв срещу природата, срещу тялото, срещу влака, срещу всичко.

Той се изправи, размърда вкочанените си крайници и започна… гимнастика.

— Раз! Два! Раз! Два! По-бързо! По-бързо! Още по-бързо! Още по-бързо! — ревеше на глас. И изведнъж: — Пей, какво мълчиш!

Започна с маршова песен, която беше научил в казармата. После с друга, трета.

Ревеше с цяло гърло и махаше с ръце като луд. Беше го обзело същото онова чувство, както когато носеше тежката селянка и краката му се огъваха.

— Ще издържа! — викаше той и някак обнадежден мислеше: „Ако издържа, значи всичко ще се оправи!“

Влакът изсвири и неочаквано шумът на локомотива заглъхна някъде, чу се друг, по-особен звук… Тунел.

Той се просна върху камъните. Катранен мрак и задушаващ мирис на пушек. И мъчителна горещина.

— Тогава се досетих, че по тая линия има много дълги тунели!

— Уплаши ли се? — Иван се е надигнал от леглото.

— Уплаших се! — признава Сашо. — Кой няма да се уплаши, като си помисли за ония седем километра! А вагонът е по средата, дори към опашката… целият дим у мене… Спомних си за един железничар, който ми разказваше какъв ад било нагоре в презбалканските тунели… Трябваше или да скоча след първия тунел, или да продължа… И когато вече бях решил да скоча, дойде ми на ум… не е ли всичко това една проверка… годен ли съм аз, или не съм годен!

Иван отново се усмихва. Не, не бива да го прекъсва.

Пак между камъните. Сега той се досети, че мокрото палто всъщност би му помогнало. Ще диша през него. Така въздухът ще се прецежда от саждите. Докато се нагласи, следващият тунел загърмя над главата му. Отначало — нищо особено. Дори му беше приятно, че е под покрив. От време на време някъде встрани блясваше и изчезваше в тъмнината лампа. Тунелът бе осветен. На тая светлина той виждаше колко гъст е димът и все по-плътно прилепваше мократа дреха до лицето си.

— Още малко! Още малко! — казваше си той.

Все по-непоносим ставаше мирисът на пушека, все по-трудно поемаше въздух. Миришеше на въглероден окис, на оня синкав, отвратителен газ, заради който едва не получи двойка по химия. Започна да му призлява.

Мисълта за „проверката“ не излизаше от ума му. Не беше ли целият живот на човека една проверка? Проверка какво се е родило върху земята, колко пари струва то, годно ли е, здраво ли е, или ще пукне при първия натиск?

Момъкът стискаше зъби и чакаше края на тунела. Този беше най-големият. Но дори да имаше и по-големи, той беше готов да ги издържи.

— Ако в този момент трябваше да направя нещо рядко, един път, дето се казва, дори да науча твоята математика наизуст, бях готов! Злоба имаше в мене, брате! Мислех си, че ако поискам, и главата на локомотива ще извия като глава кромид лук!

— Само в тоя момент! — забеляза Иван.

— Това за мене беше много важно! Никога не съм си въобразявал даже, че съм способен на такъв момент! Разбираш ли?

— Разбирам! — Иван мисли за своите Лакатнишки скали. Не е ли това същото. Пробуждането на човека от съня на инерцията?

— Не ми беше лесно! — казва Сашо. — Имаше още няколко тунела. И единият от тях съвсем ме задуши…

Най-мъчителен беше този хлад в стомаха. Странен хлад, сякаш чужда ръка се бе свряла там и всеки момент можеше да размърда пръсти. И не по-малко неприятно чувство идеше от гърлото, от блудкавия въглищен прах, който не можеше да изплюе. После — болката в слепоочията. Струваше му се, че не е човек, а нещо размазано и не съвсем унищожено.

Дълго време след последния тунел той не можеше да се съвземе… свести го ранният утринен студ.

Едва тогава при него дойде спирачът. Забелязал нелегалния пътник на предишната гара. Момъкът го погледна твърдо, решен, ако е необходимо, да хвърли спирача долу.

Оня се смееше.

— Майко мила, за петдесет лева на каква маймуна си заприличал!

— Не е за петдесет лева! — каза му Сашо. — И за петстотин лева никой не би пътувал тук!

Спирачът се позамисли. Беше възрастен човек.

— То малко остана — каза той, — но ела при мене! Забранено е, но хайде… дано никой не ни види…

Момъкът го последва. Влезе в малката, тясна кабинка и се сви на скамейката.

Спирачът го зави с тежка кожена шуба.

— Забранено е… — пак каза той. — Ако някой те види, ще кажеш, че работиш в поддържането… — подаде му цигара.

Каква цигара! Струваше колкото всички цигари, които бе изпушил дотогава.

— За София ли си? — попита спирачът.

— Да.

— Имаш късмет! Ние отиваме право там! — спирачът се наведе и му подаде шише с вода.

— Измий си сурата! Приличаш на арапин!

Момъкът се наведе навън и с едната си шепа плисна вода върху лицето си. Потече мътилка.

— Още! Още! — викаше зад него спирачът: Водата се свърши. Момъкът се избърса криво-ляво и седна на скамейката до новия си познайник.

Беше вече съвсем светло. Ясно се виждаше околността. Но какво видя беглецът.

Стръмни планини, покрити със сняг — смразяваща безвъзвратност.

Мъглива снежна равнина — къс мръсна, набръчкана хартия, на която нищо не може да се прочете.

Плоско равно небе — саван на мъртвец, животинска покорност и преклонение.

И влака — галоп на уродливи секунди, които гърмят по релсите — та-ка-та-ка… та-ка-та-ка…

Спирачът мълчаливо го гледаше. Едва доловима усмивка.

„Зная какво ти е на душата, много добре зная, с всички е било така.“

Момъкът също се усмихна. Не знаеше какво да говори. Почувствува, че гърлото му се отпуща. Беше в кабинката при един човек. Не беше навън…

— Опитай да поспиш! — каза спирачът. — Като стигнем, аз ще те събудя! — и отново го заметна с шубата.

Той вдигна високата й яка, за да скрие сълзите си… човек не плаче само от болка или от радост…

— Завий се, ще настинеш! — казва Иван. — Не искаш ли цигара?

— Дай! Хвърли и кибрита!

— Много са твърди! — казва Иван. — Правят ги като моливи!

— Колко е часът?

— Не знам! Няма значение…

Огънчето в ъгъла до прозореца светва два пъти.

— Беше човек, как да ти кажа… от двадесет и три години работи като спирач. Питах го как е могъл да изкара кажи-речи цял живот все в такава дупка!…

— Късмет! — каза спирачът. — Нали трябва нещо да се върши на света!

— Не си ли опитал друго, по-добро? — мислех си за моето място в банката и прибавих: — Например да броиш пари…

Той се засмя.

— Не съм аз за броене на пари. Тук си ми е добре… Какво ми е? Има и яд, има и радост, къде ги няма? Свикнеш! Като си се родил, ще живееш. Ако не е трябвало да живееш, нямаше да се родиш!

Момъкът го загледа учуден.

Само в неговата глава ли имаше бъркотия?

„Не искам да работя в банката!“ — казва си той.

Помисли си дали би могъл да стане спирач. Много тясна беше тази кабинка, а той беше човек на простора… Защо ли не стана авиатор, можеше да се постарае да подготви тази работа отдалече… Но пък и там искаха дисциплиниран човек, нещо като Младен… А неговата дисциплина, нали само за това го наказваха… Работата трябваше да бъде такава, че никой да не го притеснява и задължава. Где такава работа?

— Пристигаме! — каза спирачът. — Още малко и край!

Сашо се пробуди. Беше задрямал. Сега никак не му се напущаше кабинката. При този сняг…

— Защо не станеш строителен работник! — каза спирачът. — Аз си мисля одеве, як си, а пък в тоя студ сигурно търсят работници… печалбарите от лятос са се разбягали. Ще хванеш и добри надници. Може и майстор да станеш… Хубава работа е. Правиш и гледаш какво излиза. Ако бях по-млад, щях да стана мазач или зидар…

Сашо си представи как би изглеждал във варосани вехти дрехи. Какво ли би казал Иван?

Влакът мина покрай някакъв завод. Зад стъклата пръскаше ослепителна електроженна светлина.

— От това болят очи! — рече пазачът. — Но сигурно добре им плащат. Можеш и в завод да опиташ!

— Чичо — каза Сашо, — работа ще намеря! Но от друго ме е страх… — искаше да каже за всичко, което се бе случило тази нощ с него, за последните дни, за онова, което диреше… усъмни се дали спирачът ще го разбере.

— Страхът си е страх! — умислен каза другият. — А животът си е живот! Страхът е толкова — той посочи малкия си пръст, — а животът ей това… — вдигна ръка и посочи навън.

Около тях се виждаха заледени улици, близо до линията къщите бяха малки, но по-нататък се извисяваха високи здания.

— Ще се смъкнеш от тая врата! Ще рипнеш, преди още влакът да е спрял!

— Добре.

Спирачът бръкна в джобовете си.

— Вземи! — каза той и му подаде петлевова банкнота. — Сигурно нямаш ни стотинка!

— Чичо… чичо… — рече той разтреперан.

— Слизай! — спирачът открехна вратата.

Момъкът скочи…

— Ванка — казва той, — никой човек не съм обичал така, както тоя спирач… ни ме знаеше, ни ме познаваше, ни ме разпитва, ни някакви връзки завързахме… Срещнахме се и се разделихме… и толкова. Какъв беше, що беше… не знам. Човек!

И тръгнах из града да те търся, и си мислех:

— Гледай, Сашо, що е свят, а ти се офлянкваш и място не можеш да си намериш! Гледай що е място! Дай още една цигара!

— Нали са при тебе!

— Забравих… ще ти опуша малко стаята…

— Нищо…

— Какво мислиш за тоя спирач?

— Човек като човек! Какво има за мислене! — Иван кашля. — Стаята съвсем изстина!

— Човек! — повтаря Сашо.

— Хайде да спим! — казва Иван. — Утре ще приказваме.

— Не ми се спи! И утре вечер няма да спя! Ти мислиш, че ме е хванало някакво настроение и че утре всичко ще се изпари и пак ще бъде, както е било. Не, професоре, не разбираш ли, че аз не мога да я карам повече така! Не разбираш! И изобщо ти не си същият! Едно време с тебе можеше да се приказва другояче, а сега… кой те знае дали си разбрал нещо от това, което ти разправих. Па ако щеш ми вярвай. Ако не, ще мина някак и без тебе. Утре ще ида на някоя постройка, ще питам…

Сашо всмуква дълбоко тютюневия дим и продължава:

… Ще започне от най-лошата работа… ще бърка вар, после ще носи тухли, ще помага, да понаучи майсторлъка. А и хората ще разберат, че не е мързеливо момче, и ще го вземат другаде. Паспорта си носи. Това стига. Дори няма да притеснява Иван за квартира. Все ще намери къде да нощува. Той е виждал в тия постройки по някоя барака или новопостроена стая, в която работниците живеят, варят си фасул и работят…

— Какво ще кажеш, а? Да започна? — пита той.

Отвръща му равно, спокойно дишане.

— Муле! — казва Сашо. — Навлече цивилните дрехи и стана друг, професорска гарго! А аз идвам да те питам как да живея! Разправям ти най-важното за мене, а ти спиш!

Иде му да се вдигне и да си отиде. Но отвъд прозореца прелитат снежинки и улицата леденее грозна и пуста.

Той се завива презглава и наново се сеща за спирача. Заспива…

26

Не споделям вашия песимизъм! Вярвам в нашето време с всичките му слабости. Абсолютно необходимо ми е да му вярвам, защото преживях невярването.

Иван

— Институтът против ръждата е ръждясал от неръждаемите си ръководители! Шефът има нов парфюм! Пролетни нощи! Серенада, въздишки и лумбаго! — Колманов доизпива коняка си.

— Стига каламбури! — кипва Бенчев, който напоследък е станал много раздразнителен.

— Всичко е каламбур! — отвръща доста пийнал Колманов. — Бих искал да съм първият човек! Утешително е да живееш в компания на истински маймуни! Скрупулите са на небето, претенциите — в стомаха! Има вожд и приятно стадно чувство! И жените са общи!

— Стига си се наливал! Директорът ще те вика в профкомитета! — казва Бенчев, като се мъчи да работи нещо.

— Искам да съм първият човек! — продължава Колманов. — Тогава ще приема всички добродетели и всички мръсотии с еднакво чувство. Мога да се кланям на всеки гипсов идол във всеки ъгъл, мога да скандирам всичко до прегракване и да захапя всекиго, срещу когото ме насъскат! Като ония достойни човечета, които един ден ще произвеждаме в лабораториите, чиито ум и сърца ще регулираме в епруветките! Които ще мислят и ще правят онова, което ние им програмираме! Кибернетични изродчета!

— Ти си идиот! — Бенчев му отнема бутилката, заключва я и се връща на масата си.

— Къде се бави Сигмата? — пита Колманов.

— Не зная. Той ходи като побъркан. Мисля, че отиде при Пеев — казва Бенчев. — Отчаяна работа! Но ти защо не си следиш наляганията? — той му посочва апаратите.

Колманов поклаща глава.

— Не мога — казва той тихо, — не мога да работя, не мога да мисля, не мога да усещам нищо друго освен униженията и тая чудовищна нелепост, че съм произведен в епруветка!

* * *

Иван влиза в института, където напоследък все по-нередовно отива. Струва му се, че има да си уясни доста неща извън неговата професия.

Зад вратата го посреща елегантна гърдеста жена. Тя е малко по-възрастна от Иван, но това не учудва никого — обикновено старите професори се женят за млади жени.

— Дойчинов! — чурулика тя. — Как сте?

— Благодаря! Чувствувам се много добре! — Иван се ръкува с нея и я оглежда.

— Колко сте блед! — тя го гледа в очите.

— Вие ме карате да се изчервявам! — казва той.

— Професорът беше много загрижен за вас! — всички съпруги на професори говорят за мъжете си с титли.

— Аз също съм много загрижен за професора! — казва Иван прелюбезно.

Хаджикостова е озадачена.

— Надявам се, че ще се обадите у дома!

Иван благодари и отминава. Влиза в кабинета на ръководителя на неговата секция професор Пеев.

Старецът го посреща с някаква негова си присмехулна сърдечност.

Той сяда на бюрото, като държи големия си корем с две ръце, и се тресе от смях, когато Иван му разказва за последните събития.

— Тъй! Тъй! — вика Пеев. — Днес ми върви на вицове!

Иван му излага положението така, както го е научил от другарите си.

Пеев посреща всичко със смях.

— Защо се учудваш! — казва му той. — Трябва да свикнеш с тия неща! На този свят трябва да има всичко, драги Дойчинов! И таланти, и бездарници, и честни, и безчестни, и моралисти, и развратници, и прекрасни хора, и негодници, и герои, и нищожества. Трябва да има и хаджикостовци, и такива като тебе, и хора от всички възможни нюанси помежду ни, различни хора. А на тебе много добре ти е известно, че тази разлика се нарича потенциал. И благодарение на нея протича ток! Ако нямаше това различие у хората, животът моментално ще умре! Всичко трябва да има!

— Много изгодно място сте избрали за себе си! — пресича го Иван. — Човек, който констатира!

— Зрител съм, скъпи, кинозрител! — шумно се смее Пеев. — Това е винаги полезно.

— За кого?

— Естествено за мене! Та как може иначе!

— А за кого работите тук, професоре? — пита Иван.

— Също за мене! Вие какво си мислите? Аз не съм Хаджикостов! Не съм обществена необходимост!

— Вие лъжете, професоре! Просто оригиналничите!

— И така да е! Нима има нещо престъпно в това?

— От мое гледище, да, професоре! Без вас и вашата позиция на зрител нещата в института биха се променили! Представям си, ако на ваше място беше моят бивш ротен командир! И помен не би имало от сегашната картинка!

— Някой свръхчовек?

— Обикновен гражданин, който не е кинозрител! И който не мисли, че животът протича от потенциалната разлика между негодниците и свестните хора!

— И такъв има право на съществуване! — отново се смее професор Пеев.

— Искате да се препоръчате за оригинален циник, професоре!

— И така да създам потенциална разлика между мене и вас! — добавя професорът.

— Но в такъв случай ще се простите със зрителското си място! Ще трябва да се откажете от удобната позиция на абсолютен идиот, който може да приема с еднакво равнодушие всичко!

Професорът слиза от бюрото си.

— Слушайте, Дойчинов — казва той, като присвива присмехулно вежди. — Ако мислите, че ще ме засегнете, лъжете се! Няма нищо на този свят, върху което да не може да се плюе! Това запомнете от мене! Както няма нищо, което да не може да се възвеличи! Това също запомнете от мене! Не ви ли харесва?

— Съгласен съм, професоре! Може! — Иван се усмихва. — Но не забравяйте, че ако плюете в плювалника, никой нищо няма да ви каже! Но ако плюете върху една роза, всички ще кажат, че сте свиня! Прощавайте, речникът ми е малко войнишки!

— В такъв случай — професорът ехидно се усмихва — не би трябвало да плюя върху вас, нали? А върху директора! Предпочитам да преглътна плюнката си!

Иван разкършва рамене, отива до прозореца, връща се.

— А къде бихте плюли, професоре, ако ви съобщя, че сте предложен за пенсиониране? — той хваща дръжката на вратата.

Усмивката върху лицето на Пеев угасва.

— Шегата ви, Дойчинов, е съвсем безцветна!

— Говоря сериозно! — Иван е невъзмутим.

Пеев идва към него.

— Кой ви каза?

— Научих! Днес слушам само новини!

Професорът се улавя за бюрото.

— Знаех си — казва той. — Още от по-рано Хаджикостов търсеше човек за мястото ми! Опит, знания, мъдрост! По дяволите! Ще ме пенсионират тъкмо когато почвам втория етап от моята работа…

— … въздействието на потенциалната разлика върху индиферентните точки или, както вие условно се изразихте, върху зрителите…

— Ще ме пенсионират! — пъшка тежко Пеев.

Иван се разсмива.

— Не, професоре, няма да ви пенсионират! Аз просто исках да видя как ще използвате плюнката си!

Пеев се опомня, сумти, разхожда се и като че не знае какво да каже. Нищо не е останало от присмехулното му самодоволство.

— Всички сте такива! — казва той с прискърбие. — Всички, и вие, и другите!

— Трябва да съществуваме, професоре, и аз, и другите!

— Какво искате? — Пеев се изправя до някогашния си помощник.

Иван издържа погледа му.

— Честност, професоре! Аз също зная, че на света има всякакви. Но как можете да говорите за потенциал между красотата и мръсотията! Любопитно ми беше да разберете доколко вашият софизъм е дълбок. Слава богу, оказа се, че той ви е като дамска помада! Толкоз! Не подхожда вам, професоре, да се мажете с такава помада! Простете, нямах никакво намерение да споря с вас! И с когото и да е. Исках само да ви се обадя!

Професор Пеев мълчи. После вади цигара, протяга треперещата си старческа ръка към Иван.

— Желая спокойствие! — заговаря той. — Винаги съм се държал настрана от подобни дивотии. Не разбирам защо искаш да ме забъркаш в тази каша?

— За да я премахнем, професоре!

— Много романтично действува казармата! Учили са ви да хвърчите…

— И да стреляме!

Пеев въздъхва и с по-друг тон казва!

— Боя се, че стрелбата ти ще бъде халосна!

— Защо?

— Системата е такава! Неуязвима е проста стрелба!

— Професоре, вие не правите разлика между система и хора! Това е също така изгодно за вас!

— Дано улучите! — професорът го гледа скептично. — Работата в нашия институт като цяло е в задънена улица! Това, което се върши, няма нищо общо с науката!…

Иван си отива с нови горчиви истини.

Навярно и по-рано те са били такива — Хаджикостов, Пеев, Митрофанов, Неделев? Но тогава ти не си имал способността да ги разбереш или пък си затварял очите си. Можеш ли да ги затвориш сега? Можеш ли да приемеш всичко това? Ти искаше да посветиш себе си на дело благородно и смислено! Ти се изтръгна от измамата на един живот, за да попаднеш в коварството на друг! Или това, което го търсиш, наистина го няма!

А капитанът? Той съществува! Той е факт!

Защо не го попиташ? Разкажи му всичко! Попитай го как да постъпиш!

Кажете, другарю капитан!

27

Нищо по-светло от утрото, когато отново се присъединяваш към света…

Нищо по-радостно от деня, когато господствуваш над времето…

Нищо по-ласкаво от вечерта, когато уморен си спомняш…

И така всеки ден, всеки ден, нека бъде завинаги.

Иван

Снегът трупа, трупа. Зимата дойде, тая отвратителна софийска зима. Но твоето настроение е неизменно. Всичко онова, което става, стои над сезона. И ти си убеден повече от всякога, че правдата ще бъде призната. Не е лошо като самочувствие. Но ти позабрави да работиш. Твоите изследвания си стоят там, където бяха преди историята с Ружицки. Не си ли се отпуснал? Не те ли мързи малко? Нищо няма да ти избяга! А времето? А ракията? Откъде се взеха тия пиянски способности? Можеш и да не пиеш, ти нямаш нужда от алкохол! Я да видим как ще стане тая работа? Шишето през прозореца! Чудесно!

— Чудесно! — Иван грабва шепа сняг от перваза на прозореца и трие ръцете си. После изведнъж съблича пижамата и разтрива гърдите. Също както някога в казармата.

Настръхналото тяло се налива с кръв, съживява се и усещането на студа е приятно възбуждащо.

Радостно му е. Отгде да знае за какво. Прави лека снежна топка и чака някой да мине по улицата. Задава се съседското момче Иванчо, тръгнало за училище. Иван хвърля топката в краката на момчето. Ала Иванчо сякаш само това е чакал. Той носи под чантата си готова снежна топка, която профучава над главата на Иван и се разбива в насрещната стена на стаята. Иван бързо събира останките, прави нова топка и пак хвърля по Иванчо. Но момчето е по-сръчно. Бомбардира прозореца е точни попадения — две топки по главата на Иван, който не се пази, и още една в стената. После хуква надолу, като му вика:

— Ако ти стиска, утре пак хвърляй!

Иван бърше лицето си, измива се и развеселен, отива да закусва. Единственото, което е останало като навик от някогашния му живот, е закуската — чаша кафе с филия с масло. Той приготвя кафето на котлона, за малко не го забравя и търси чиста чаша. Това не е лесна работа. Всичките му чаши са мръсни. Но той свикна да степенува мръсотията. Въведе нови понятия — „използваема“ и „неизползваема“. Съдовете си миеше само в неделя. В последните дни с тая работа се занимаваше Сашо.

Едновременно със закуската чете. Голямо удоволствие. През целия ден Иван чете научна литература. Но сутрин и вечер — романи. Той сам си открива авторите. Последният му любимец е Джек Лондон. Не беше го чел от гимназията и сега страшно му допадна. Преди се бе пристрастил към Мопасан и изчете всичко, което можа да намери под ръка. В това отношение беше благодарен на жена си — библиотеката бе непокътната.

Горещо, полугорчиво кафе, снеговете на Аляска, Фрина, мъжествената атмосфера, простата и ясна логика на характерите, силата и благородството им и някои мисли за себе си.

В тия промеждутъци той неочаквано се сеща за тази или онази случка в казармата, за разни лица, думи, състояния, ей така, без всякаква връзка. Никога не може да си представи едно — как е изглеждал в очите на хората. Като че не е бил той, а друг, непознат.

През всичките тия сутрини Иван изживява страшно усещане — че му предстои нещо ново, много интересно, много привлекателно. То го възбужда приятно. Иван се впуща в неясни мечти, в предвкусване на голяма радост. И макар и да не се случва нищо много интересно и много привлекателно, същото усещане си остава и всяка сутрин му действува по същия неизменен начин. И пак му е приятно, радостно. Сякаш чувствителността му не се изчерпваше. Затова винаги беше в добро настроение. Откакто се бе завърнал от казармата, Иван никога не сънуваше. Лягаше, веднага заспиваше, събуждаше се в определения час и веднага се захващаше с мислите, които бе оставил снощи.

Преди имаше някои неща, мисълта за които го ужасяваше и разстройваше. Атомната война, атомната заплаха. Иван си мислеше, че поради тази причина немалко хора го удряха „на живот“, други караха съвсем през просото, трети, макар и несъзнателно, се влияеха от ужасните пророчества за последствията от бъдещата война, принизяваха изискванията си, ограничаваха плановете си и гледаха с недоверие на всичко, което лежеше в бъдещето.

Сега Иван, макар че знае повече неща за атома, е съвсем спокоен. „Дотогава, докато живея, аз съм длъжен да действувам, както изисква моето човешко положение, моето съзнание!“

Така и прави.

Постепенно ярката представа за героите от Аляска избледнява и някак естествено вместо мислите за Фрина напират и пристигат други мисли. Някои нови теоретически изводи във физиката, нови проблеми, интересни загадки…

Кафето остава на дъното на чашата. Романът се прибира. Идат сериозни размишления.

Преди Иван обичаше да работи по някои експерименти.

Сега изведнъж изчезва всякаква охота за експериментална работа. Той намери, че теоретическите му познания са нищожни, че експериментиране без солидна теория е „игра на наука“, че трябва дори не толкова да се чете, колкото да се мисли. Иван винаги е изпитвал чувството на благоговение пред математиката. Нещо свещено, невероятно, хармонично и кристално чисто има в този свят на разновидни числа, точки, линии, пространства. Една изумителна логичност на човешкия гений е изградила най-съвършена мисловна постройка, чиято поетична красота се нарича точност, чиито загадки надминават и най-приказната фантазия, чието реално богатство превишава всички философии и теории. Един свят, който допуща при себе си само способните да го разберат.

Като започна наново да изучава математика, Иван с неудоволствие откри, че придобитите в университета знания са били всъщност блед увод към истинската наука. Трябваше да се поработи здравата. Понякога той си мислеше, че бъдещите хора непременно ще усвоят своеобразното математическо мислене като сигурна основа за своя научен прогрес.

Случваше се да загуби цели дни в решаване на трудно уравнение, но когато получаваше резултата, той беше неимоверно щастлив.

„Математиката е всичко — мислеше си той. — Тя утвърждава или събаря природни закони, тя издига или развенчава теории, тя тласка въображението към нови хипотези, тя е критерият за всяка природна истина!“ С такава преценка той се залови за работа. Върху бележника се редят числа, безкрайно малките величини донасят точните детайли за времето и пространството, които интегралите събират в определени резултати…

Тишина, спокойствие, което няма нищо общо с тягостната институтска атмосфера.

Пак в последно време той е голяма радост откри новата си способност да се съсредоточава напълно върху онова, което го занимава. Потокът от мисли се насочваше, без да се разсейва върху тясно поле. По-рано много неща му пречеха, припълзяваха чужди мисли, не го напущаха лесно чувствата.

А сега, макар и обстановката около него да е напрегната, макар и да се чувствуват пристъпите на приближаващата буря… той най-съсредоточено изучава математическите основи на теорията на Нернст за напрежението на водорода…

Ще работи около три часа, после ще иде в института, събранието е в сряда и там ще се реши всичко! Глупости! Нищо няма да се реши, защото решението си съществува! То сега е ясно като бял ден! На събранието трябва само да се изяви! Никой не е в състояние да спре истината! Може да минат години, може да минат векове, но истината излиза на бял свят и толкова по-категорична!

После ще идат със Сашо на кино. Сашо е неузнаваем. Той работи на строежа в Кремиковци. В студа и снега Сашо прави изкопи и изглежда, че работи добре, защото взема по-голяма заплата от Иван. Сашо е много сериозен. Вечер не излиза, лежи в къщи и чете. Иван си мисли, че това е от носталгията. И водят разговори до полунощ. Сашо няма понятие от политика, икономика и обществен живот. И затова сега му досажда с безброй въпроси… Но днес ще идат на кино. Филмът е любовен и Иван иска да види как ще го приеме приятелят му…

Звънец! Остро, продължително! В София така звънят само раздавачите на телеграми.

Иван разпечатва бланката.

„Пристигам девет и половина вторник. Марта.“

Марта в София. Откакто се разделиха на: гарата, не я е виждал, нито пък тя му е писала. Веднъж си помисли, че сигурно го е забравила, както най-често става. В писмата на Младен и капитана нямаше нито дума за нея. Пък и той не попита.

Иван често си спомняше дългите разходки из околностите на града, нейния нестихващ възторг от всичко негово — войнишка служба, минало, бъдеще. Понякога тази екзалтация му се струваше съвсем ненормална и чудата. Но веднъж Марта сама заговори за това. И този разговор Иван помнеше много добре.

* * *

Беше през нощта в болничната стая. Тя продължаваше доброволните си дежурства при него „като единствен близък“. Иван облакътен лежеше, а тя се разхождаше из стаята и разпалено говореше:

— Аз стрелям добре! В училище бях шампион! На републиканското първенство излязох втора! И сега тайничко стрелям! — тя извади от джоба си купчина патрони от карабина. — И испанският върви добре! — продължи тя. — Ако уча така още няколко месеца, ще го знам добре! — Марта изтърси няколко фрази на испански.

— Ти си много последователна! — каза усмихнат Иван. — Но доколкото разбирам, кризата в Карибско море ще се реши и без тебе!

— Не се знае! — възрази сериозно Марта. — Всичко може да стане и аз искам непременно да замина!

— Струва ми се, че ти повече искаш да се махнеш оттук — каза й той. — Така ли е?

— Искам да променя живота си! — каза тя. — Не мога да живея така!

— Как?

— Така, както всички около мене! — тя прибра патроните. — Дойдох при тебе, защото не приличаш на моите познати и приятели. Всички са ужасно страхливи и нечестни! Никой от тях няма и крачка да направи срещу мината! Да не загуби скъпоценния си животец, да не изтърве някой банкет! А там няма да има такива! Там ще се съберат най-добрите, най-силните хора на света! И аз искам да бъда сред тях! Защо не дойдеш и ти? За няколко месеца ще ти мине! Кажи!

— Това е съблазнителна идея! — каза Иван. — Но смяташ ли, че у нас всичко е в ред, та да идем другаде?

— У нас никой няма нужда от мене! — възкликна тя, недоволна от въпроса му. — Аз съм фантазьорка, аз съм луда, че не се омъжвам или не уча, аз съм ексцентрично момиче, което не знае какво иска… Не, тук никой няма нужда от мене! А там все мога да заема нечие място!

— Може би защото тук не си намерила мястото си! — казва Иван.

— Къде! — тя се ядосва. — Докторка? Инженерка? Учителка? Съпруга? Защо ще се лъжа! Моите съученици следват, но малцина от тях обичат науките си! Моите приятелки продължават да се омъжват по системата министърът има предимство пред миньора! Моите близки, които имат положение и пари… пият, ядат и се забавляват… ах, колко хубаво нещо е социализмът! Къде е моето място! Аз не искам да се занимавам с наука, която не обичам. Аз не искам да се омъжа за съпруг, когото не желая, аз не съм се родила, за да пия и ям!… Понякога — казва тя — мечтая за война! Мечтая за революция, която да промени изведнъж и хората! Бих умряла за тая революция!

Той й вярваше. Каза й:

— Ти грешиш, Марта! Революция има, тя става във всяка секунда, навсякъде из нашия живот. И понеже няма топовни гърмежи и открит бой, борбата е много тежка. И за да служиш на тая революция, трябват страшни сили! Много по-леко е да побегнеш!

— Аз не се страхувам! — каза тя. — Искам да живея, както би живял баща ми, така както биха живели всички като него!

— Искаш ли да бъдем съюзници? — попита той.

— И никога за нищо на света да не си изменяме? Ако някой се предаде, другият да го убие! — каза тя с детински възторг. — Нали ще издържим?!

— Надявам се! — каза той засмян.

— Е, войнико! — обърна се тя към него. — Оздравявай по-бързо! Каква война ще падне!

* * *

До пристигането на влака остава половин час, когато той се качва на трамвая. На площада пред гарата взима цветя. Навред е мръсна снежна каша, която колите пръскат. Снегът бързо се топи. Иван съжалява — защо не се задържа? Може би горе, в планината, ще стане хубав сняг! Какво би било да покани Марта на ски. Или пък в събота и неделя да се замъкнат в Рила. За нея това ще бъде голямо удоволствие. Тя сигурно ще се чувствува нещастна, че Хималаите не са в България. Но пък би побесняла, ако я заведе на ресторант или някъде, където могат да отидат всички. Би предпочела да прекара двадесет и четири часа върху скалите на Черни връх на един крак…

Постепенно перонът се изпълва с посрещачи. Настроението е весело.

А ето го и влака! Стремителен като бегач, който пристига на финиша със запазени сили. Пуф! Паф! Облаци пара! Милиционерът не пуща никого, преди влакът да е спрял. И после хората се втурват към четвъртия коловоз.

Марта стои на прозореца на предпоследния вагон и се озърта. Няма ли го? Наистина го няма! Усмивка върху розовите устни. Светлина върху розовите бузи.

Докато той да приближи, тя се подава на изхода, като нахално прережда и блъска другите пътници. Облечена е в черно зимно палто с малка изящна яка. Лицето й изпъква нежно, прелестно. Тя притваря очи и така се спуща към него.

Иван поема куфара й, после и самата нея. Сега тя му се вижда много мъничка. Детска кукла. Златните й коси струят върху раменете й. Той ги подръпва.

— Аз дойдох — казва тя тържествено и сияеща.

— Добре дошла! — Иван я целува.

Марта го улавя и едва не увисва с цялата си тежест върху ръката му.

— Здрава! — смее се тя.

— Здрава!

— А ти как си? — обръща се тя към него и го оглежда. — Ужасно се страхувах, че може и да не дойдеш.

— Ужасно!

— Да — казва тя, — аз още повече те обичам!

Те пречат на движението на хората по перона и трябва да тръгнат.

Вървят. Тя оглежда всичко наоколо, после отведнъж му заговаря:

— Идвам да ти предложа нещо много интересно? Не можеш да се досетиш!

Той и не прави опит да гадае.

— Да дойдеш в нашия град! На завода трябва специалист като тебе! Аз ще ти бъда помощник и ще работим заедно. Ще имаш всички условия.

— Точно сега не мога, Марта — казва той.

— Работиш ли? Сигурно нещо много важно и голямо? Ако искаш, аз мога да остана тук и да ти помагам!

— Да, би могла! — засмива се той. — А как е стрелбата?

— Деветдесет и два от сто! — казва тя. — Омръзна ми да стрелям срещу мишени!

— А испанският?

— Нали в Куба се размина… за какво ми е…

Качват се в трамвая. Стоят на задната платформа, в ъгъла.

— Знаеш ли защо дойдох? — казва тя. — Помислих си, че имаш нужда от мене! Изведнъж ми дойде наум! Нали сме съюзници?

Очите й блясват и нему се струва, че тя е станала най-близкият в живота му човек.

— Една дума не ми писа! — казва тя с необичайна кротост.

— Наистина — съгласява се той, без намерение да се оправдава.

— Прощавам ти, ако наистина си бил много зает — казва тя.

Най-странното в техните отношения беше, че тя никога не го назоваваше по име, сякаш той нямаше име. Причината за това беше, че нито едно от имената му — фамилното, собственото, умалителното и прякорът — не й допадаха.

Бяха обикновени имена.

— Приличаш на застрахователен агент! Какви са тия старомодни дрехи! Пък и с шлифер отгоре! В снега! — сега тя се вглежда в облеклото му.

Иван й обяснява, че никога не е обичал балтоните. Тежат му на раменете и човек наистина се чувствува като в калъф. Така е по-студено, но по-леко.

— Да — казва Марта. — Но не ти отива!

— Разочарована ли си?

— Какъвто и да си, ти да си! — произнася тя съвсем простичко, невероятно за нейния характер.

Някой отхвърля снизходителността му, превръща самочувствието му в пошлост, кара го да се чувствува като тъпанджия сред гора с пойни птички.

Трамваят е стигнал до последната спирка. Слизат.

Минувачите заглеждат Марта. Заглеждат я с интерес, с възхищение. Спомня си хората, които бе срещнал в нейния дом в неделята преди раняването.

— Какво стана с Алекси? — пита той.

— Откъде да знам!

— Той ми се видя мило момче…

— … много добър… — добавя тя с повишен тон — печели хубави пари… има собствена стая с хубави мебели… Ще бъде примерен съпруг… но не на мене!

— А какво прави Младен? — сменя темата той.

Тя се оживява.

— Кариера! И как бързо я прави! Ние не сме го познавали! Няма да се учудя, ако след две години стане директор! В антрактите играе на любов с Виолета, симпатичен е на баща й, на началник цеха, на оня субект, дето ходи на един крак, Мануш, значи умее да се поставя! Сега е началник участък. Надявам се след Нова година да стане по-голям! Расте!

— Младен е способен и заслужава! — казва Иван.

— Никой не може да каже къде е границата между способност и кариеризъм! Хората се увличат! Но мене това не ме интересува! Единственото, което ме засяга, това е развръзката с Виолета! И ако той излезе мръсник, аз ще го убия!

Иван е учуден от спокойната й решителност.

— Все пак — продължава мисълта си тя — вярвам на вашия капитан! Забравих да ти кажа. Нося ти писмо от него! Той вече е при нас! Заместник-директор!

— Ха! Как е напуснал казармата?

— Нищо не е напуснал! Просто по-рано отиваше повече в поделението, по-малко в завода. Сега — обратното!

Новина.

„Може би затова той искаше да остана на работа в завода?“ — Иван е озадачен. Това изменяше представата му за капитана. Мислеше, че той не би могъл да живее вън от казармата.

Влизат у дома му. Той минава пръв, хвърля критично око на обстановката и се връща да поеме палтото й. Тя застава на средата на стаята, оглежда и се провиква!

— Тук е чудесно! Самостоятелно, нали?

— Да, съвсем самостоятелно.

Марта отива към прозорците, гледа навън, връща се е познатата танцуваща стъпка и сяда на дивана, като кръстосва крак върху крак. Иван вижда колената й.

— Така си и представях! — казва тя. — А къде ти е лабораторията? Къде работиш?

— В института!

— Тук нищо ли нямаш? — тя е учудена.

— Не. Тук лентяйствувам, слушам музика, пия кафе, чета романи и играя на шах със Сашо.

Марта е доста разочарована.

— Мислех, че много работиш. Мислех, че си преуморен, съсипан… — тя рови в чантата си. — Писмото от капитана.

Иван разпечатва плика. Познатият почерк. Едър, груб.

„Вече съм на работа в завода. Много ни е необходим физик. Работата е сериозна. Писахме на вашия институт. Ела ти. Ако не можеш, помогни да бъде изпратен свестен човек. Поздрави.“

— Ще дойдеш ли? — пита Марта.

— Не зная… — отговаря той замислен. Сега се сеща, че трябва на всяка цена да види Ружицки преди събранието. Казва: — Марта, ако искаш, остани да отдъхнеш, а аз ще отида из града! Ще се върна за обед.

— Не, ще дойда с тебе!

На улицата тя му казва:

— Реших да следвам!

— Какво? — разсеяно пита той. Мисли си за писмото на капитана. Пък защо и да не отиде?

— Химия! — казва Марта. — В университета!

— Гениална химичка, която открива нова електронна или суперядрена реакция, която като мадам Кюри сама мъкне чувалите с пехбленда и дели и нощите с науката… която получава световни награди, изумителна слава, държи пламенни речи по конгреси, облича се в докторски мантии и е горда, че не е като другите жени… Слушай, Марта — той се обръща към нея, — боя се, че това е малко за тебе!

Тя, засегната, мълчи. Бе очаквала, че той ще я поздрави с намерението й, бе очаквала, че ще й помогне, ще я подготви за конкурса, ще я подкрепи във всичко и тя ще учи, ще учи…

Той се смее.

— Жалко ще бъде да превърнеш такава хубавица в химичка!

Още миг и тя ще побегне. Той чувствува болката й. Дожалява му за нея, но като не знае как да поправи положението, мълчи.

„Защо — казва си той — ще трябва да я поощрявам в нещо, което не е за нея!“

Ружицки успяха да открият късно вечерта. В неугледно таванско помещение той беше построил цяла инсталация с кранове и вани. Вътре не можеше да се минава. Влезлите трябваше да останат до вратата.

Ружицки подава глава между стъкларията и говори:

— За какво ми е институтът. Всичките ми пари хвръкнаха, но това тази нощ ще забръмчи!

— Чудесно! — казва Иван. — Може би ще имаш резултат?

— Имам или нямам — за мене си е! — реве Ружицки. — За титли и степени не работя и пет пари не давам за никого!

— Ние двамата трябва да отидем на събранието! — казва му Иван, като поглежда застаналата до него Марта.

— Не желая да седя в една зала с тях! Да вървят по дяволите!

Иван разбира, че трябва да почака, докато Ружицки се успокои. Очевидно пускането на инсталацията го вълнуваше.

— Понякога се питам — чува се гласът на Ружицки отвъд стъкларията — защо стана всичко това? Откъде дойдоха тия хора? Кой им позволи да се появят, да се размножават, да пълзят по държавните бюра? Да мамят и да опошляват! Лъжите си оправдават с положението, глупостите си — с недостъпни съображения, некадърността си — със затруднения на преходния период, и всички щуротии вършат в името на научните интереси! Заменят честните партийни принципи с нравствено жонгльорство и простаци като Митрофанов ми доверяват: „Линията на партията е едно, а действителността е друго!“ Не, драги, аз в института няма да стъпя на колене да ме молят!

— Добре е да пазиш достойнството си, но има и по-важни неща! — казва Иван.

— Няма! — вика Ружицки. — По-важно от това за мене няма — той се показва за миг и пак изчезва.

— Слушай малко — Иван го търси между апаратите, — да ти обясня, понеже явно не искаш да разбереш! Най-напред да проследим положението — ти си отиваш, негодниците остават! Ти продължаваш своята работа, а те продължават мръсотиите си, като избират този път мене или някой друг… Излиза, че на тебе ти е напълно безразлично всичко, което стои вън от твоята собствена работа. Че в института може да стават, както са и ставали, хиляди безобразия и ти не би мръднал пръста си, ако по една случайност не те закачеха. Това не е честно!

— Тия дефиниции ги разправяй на другарката! — Ружицки най-после излиза пред тях.

— Защо на мене! — казва Марта. — Вие трябва да отидете. Какъв човек сте! Те се борят за вас, а вие нехаете! Я си погледнете физиономията!

Ружицки навежда глава и въздъхва:

— Нямам с какво да отида — посочва апаратурата.

— Не е нужно да правиш научни съобщения — казва Иван.

— За мене е нужно! — отвръща Ружицки. — Или ще им извия врата, или ще се обеся!

— Надяваш ли се да имаш резултат?

— След един час пускам инсталацията… ако утре следобед получа това, което чакам, ще дойда на събранието… Ако ли не, няма да дойда!

— Все пак ти би могъл теоретически да анализираш историята с потенциалния минимум…

— Никакво все пак! Аз трябва да им покажа устойчивостта на техния потенциален минимум!

— Нали ще дойдете? — пред него застава Марта и му се усмихва.

Той втренчва поглед и казва:

— Лека нощ!

Двамата тръгват из улиците. Студена нощ в София.

— Така се радвам за тебе! — казва Марта. — Славен бой ще падне! Предчувствувам как тая тайфа ще се сгромоляса.

— А може би ние ще се сгромолясаме — казва той.

— Никога няма да стане това — казва Марта, — защото ти си за истината и си много по-силен! Но това е чудесно! — екзалтира се тя. — Да се изправиш сам срещу тия, които в момента имат силата, положението и могат да те смажат! Но твоята сила е голяма! Как ти завиждам! Това е също Куба!

— Може би малко по-трудно — казва Иван. — Защото не знаеш кои са наши, кои са чужди.

— Аз ще дойда на събранието! — казва тя.

— Но няма да вдигаш шум!

— Ще седя кротко, мирно и ще те гледам — обещава тя. — Ах, дано този Ружицки направи нещо.

Приближават към дома на Иван.

— Сашо се е прибрал — казва Иван. — Колко е примерен само! Не мога да повярвам!

Марта спи в стаята, а те двамата със Сашо в хола. Сашо беше посрещнал Марта враждебно. Може би защото тя му отнемаше Иван.

* * *

Сашо се е облакътил на своето легло. Иван дочита последната страница на вестника.

— Професоре, изглежда, че другата седмица ще се разделим — казва тихо Сашо. — София не е град за мене… тясно ми е!

Иван вдига учуден глава.

— Какво мислиш да правиш?

— Имам писмо от Данчето… развела се е с оня…

— Ще се ожениш ли за нея?

— Е, и ти! Какво ще мисля сега за това. Както дойде, така ще бъде!

— Дотегна ли ти при мене?

— Как ще ми дотегне! Никога не мога да ти се отплатя. Намери ми добра работа, пари взимам… стъпих на краката си, дето се казва… истински приятел си… Но ако ти искаш да остана, няма да мръдна оттук! Искаш ли да остана?

Иван се е замислил и не отговаря.

— Тия дни — казва Сашо — не си на кеф. Какво има? Защо не ми кажеш! Аз ти казах всичко… е вярно, не ги разбирам твоите работи, но все нещо ще чатна… Оная гъска оттатък да не е по-умна от мене.

— Саше — казва Иван, — помниш ли миномета?

— Само това не мога да забравя…

— Помниш ли камъка, който лежеше вдясно от окопа.

— Да… нали най-напред се скрих зад него! — казва Сашо.

— Хубав камък беше! Докато стигна до него, умрях от страх… но щом го пипнах, всичко ми мина…

— Така си се навил… — казва Сашо.

— Такъв сигурен, як камък… и земетресение не може да го помръдне!

— Ванка — казва след кратко мълчание Сашо. — Отдавна исках да те питам… защо направи това?

— Защо! — Иван се усмихна. — Искаше ми се да разбера мога ли?

— Ти знаеш ли — продължава Сашо, — дотогава те мислех за един, а ти излезе съвсем друг… Искаш да остана при тебе?

— Остани! — казва Иван. — Остани и тия няколко дни, пък после ще видим кой накъде!

28

Ние знаем, че преходният период към социализма е труден. Точка. Че изисква огромни усилия и непоколебима вяра. Точка. Но ние не знаем кой е разрешил на някои да използват преходния период за извинителна бележка? Въпросителна!

Капитанът

Иван се е разположил в ъгъла на залата най-отзад, до прозорците. От неговото място се вижда всичко: председателската маса, трибуната на докладчика, скамейките, които се пълнят.

Залата е обикновена студентска аудитория с проста, делнична обстановка, без украшения. Не спомня ли тя за някогашните години, за ония голобради младежи, които от същите скамейки мечтаеха за велики открития, за революция в науката, за световна слава, които воюваха срещу предразсъдъците, срещу вехтия багаж на старата школа, жадно гълтаха новото и някак естествено смятаха себе си за жреци на това ново. Посмял ли би тогава някой да приеме и да замълчи хаджикостовските безобразия? Не спомня ли тази зала и за някакъв дълг?

Залутан слънчев лъч се плъзга по скамейките.

„Какво мислите, хора?!“

В ръцете му е писмото отговор на капитана. На бялата хартия има само едно изречение: „По противника, огън!“

Ще дойдат ли всички на събранието? Няма ли у някои да надделее благоразумието?

С патриаршеска осанка влиза професор Пеев. Оглежда се, кимва на Иван и сяда в средата на първия ред, определен за членовете на научния съвет. Както никой друг път тежка сериозност е сковала лицето му. Преди това той идваше на събрания само за да се забавлява.

Но ще дойде ли Ружицки?

Иван чувствува, че в предстоящото сражение Ружицки е най-важният, и затова непрекъснато се озърта. Неговото безпокойство се предава и на Марта, която е седнала наблизо.

Заемат местата си Колманов и Бенчев. И те не са спокойни. Говорят шепнешком, навеждат глави един към друг. На вчерашното заседание на партийната организация Бенчев се държа блестящо. Той поиска обяснение от директора за уволнението на Ружицки. И въпреки отчаяните опити на партийния секретар Василев да замаже въпроса, Бенчев настоя. Обадиха се още неколцина и притиснаха Хаджикостов. Но задоволително обяснение все пак той не даде. Бенчев каза, че ще постави въпроса в районния комитет.

Иван гледа часовника си. Още пет минути, а Ружицки го няма. Всъщност той може би ще дойде направо на разискванията. Сега ще четат доклада.

На вратата се показва вторият секретар на районния комитет Богданов. И веднага след него — самият началник отдел в министерството Ралев.

Богданов, усмихнат, оглежда хората в залата, кимва на познати и без да се ръкува, сяда отпред до професор Пеев.

Преди три дни той бе казал на Иван:

— Спокойно, младежо! Така, както си тръгнал, може да ти пострада и другата ръка! — и се засмя. — Ще дойда на събранието!

Иван си отиде уверен. При Ралев беше обратното. Той отказа да присъствува на събранието. Иван настоя, без да се впуща в подробности. Ралев се поколеба.

— Вие трябва да дойдете! — завърши Иван. — Инак всички ще мислят, че и вие сте забъркан в тая история.

Ралев се засегна и каза, че ще дойде. Иван се безпокоеше да не би той да се обади на Хаджикостов, да се провали събранието и да се упражнява натиск върху някои. Напразно. Ралев бе началник на висотата си.

Хаджикостов в нов, блестящ костюм, с очила с много дебели рамки поздравява сдържано двамата гости. Той или не подозира нищо, или е напълно сигурен в себе си. Около тях натрапливо се върти услужливата физиономия на доктор Неделев. Той приказва с Ралев възторжено, шумно. Кой знае какви фантасмагории развива — нови идейни направления на нашата наука, нови методи, нови… „Вижте колко съм умен, колко много зная и как вие досега не сте ме видели и оценили както трябва!“

Пеев сумти на мястото си. Очевидно се дразни. Не издържа и казва нещо на Неделев. Онзи млъква и се отдалечава.

А ето появява се и покровителят на Хаджикостов, другарят Лачов. Извънредно представителна личност, пред която бледнее и ефектната външност на Хаджикостов. В сравнение с него Богданов прилича на дребен чиновник, а Ралев — на селянин. Лачов е член на няколко научни съвета, има авторитет на сериозен, делови мъж.

Той се ръкува с всички около него, кимва на останалите и сяда като стар приятел при Богданов и Ралев.

Лачов е словоохотлив, разказва нещо забавно. Богданов от сърце се смее, а Ралев се усмихва само от приличие. Изобщо Ралев е настръхнал.

Идват още неколцина от „чуждите“ членове на научния съвет, двама професори, един доцент, старши асистенти.

Някак непреднамерено, като кокетира с високата си гръд, до тях сяда и младата Хаджикостова. Иван забелязва, че Богданов й хвърля ироничен поглед — „младите жени на старите професори!“.

Към Иван идва развълнуван Василев, партийният секретар.

— Дойчинов — казва му той тихо и умолително, бъди внимателен! Нека пред другарите от вън се държим както подобава!

— Ще се държим точно както подобава! — усмихва се Иван и си мисли, че крехки, внимателни и благовъзпитани хора не са за партийни секретари, че хаджикостовци нарочно са избрали добродушния и свит Василев, когато за тази работа трябва съвсем друг човек, като например… капитана!

„Ако партиен секретар ни беше капитанът, нищо подобно нямаше да се случи! Невъзможно е да си представиш такова положение с него!“

Залата е изпълнена. Затварят външните врати.

Председателствува най-старият научен работник. Той открива събранието и обявява дневния ред:

„Отчет и обсъждане на научната работа за отчетния период“

На трибуната се изпъчва Хаджикостов, Той оглежда залата, отпива от чашата вода, разтваря папката, като се въси пренебрежително — „Това е под моето достойнство, но заради вас ще го направя.“

Започва да чете спокойно с ясния си звънлив глас.

Иван си помисля колко несигурност и страх се крие зад този ясен глас.

Уводната част на доклада е стандартна. Вътрешното и международното положение, постиженията на съветската и световната наука, космически успехи, тенденции в развитието на родната наука. Спецификата на оглавявания от него институт и значението му за родното стопанство. Изтъква се, че поради своята специфичност институтът играе ролята на мост между теорията и практиката и „като така“ разглеждането на дейността му само от една страна е неправилно. В раздела „Задачи“ Хаджикостов прочита почти цялото постановление, издадено при създаването на института.

Дотук в доклада се чувствуват логика, спокойствие, ред. Това е истински академичен доклад.

След това започва анализът на работата по секции и теми. В началото на доклада Хаджикостов обяви, че ще бъде направена „трезва и безкомпромисна“ преценка на дейността на секциите с „определена“ оценка.

Напразно Иван чака да чуе нещо като преценка или оценка.

Залата гърми от звучен фойерверк. „Многообещаващо“ е състоянието на секцията на доцент Николов. „Широки перспективи“ стоят пред секцията на доцент Митрофанов… За останалите секции следват: „интересни проблеми“, „тясна връзка с живота“…

Към отчета пък на всяка тема също е залепен подобен етикет — напълно произволен и лъжлив. Анализът е заместен с мъгливо фразьорство, чиято задача е да покаже колко сложна, невероятно трудна и специфична е научната работа; колко време е необходимо да се чака за един елементарен резултат; колко търпеливи трябва да бъдат ония другари, които мислят, че е лесно да се направи научно откритие или дори обикновено изследване; че едва бъдещето ще обяви резултатите от дълбоката научна дейност.

Около две трети от доклада са заети от изследванията. Изследване на технологически процеси, изследване на практически проблеми, изследване на статистически данни, изследване… и никъде не се споменава за резултатите от тия изследвания.

Иван знае, че по-голямата част от тях са напълно излишни, безсмислени и демагогски. Че те почти не са принесли полза нито на науката, нито на практиката. Защото докато в института разсъдят върху тях, практиците в производството със своя опит изменят процесите и правят изследванията невалидни. В замяна на това същите „изследвания“ са много необходими на Хаджикостов, за да се отчете някаква дейност.

В следващия раздел — „Връзка с живота“ — тия изследвания се изброяват още веднъж, по-разточително.

Отчетното жонгльорство продължава и по-нататък, докато се стигне до преглед на общото състояние и недостатъците в работата.

Големите демагози са известни с умението си да използват до крайна степен истината. Истината за недостатъците. И Хаджикостов не си затваря очите пред очевидни за всички неща. Но пък за това има причини: обективни и субективни. Под вещата палка на диригента Хаджикостов обективните причини извиват кръшно хоро и вдигат турло прах. Субективните причини се прегръщат плътно и играят романтично танго.

Обективните причини това е държавата, която не си е развързала добре кесията, която не е организирала, подсигурила, осигурила и т.н.

Тангото на субективните причини се танцува от самия директор и най-близките му другари. Не са контролирали постоянно работата в института, не са вникнали добре в дейността на някои млади научни работници, не са провели общественополезни мероприятия, понякога не са спазвали работното време, не са уплътнили командировките си в чужбина, като не трябва да се забравя, че зад всичко това всъщност стоят обективни причини…

И отново турлото прах…

Естествено общата оценка на работата е положителна. И особено място се отделя на заслугите за създаването на теорията за потенциалния минимум, чрез която щели да се решат проблемите на корозията. За другите успехи говорят успешните дисертации на някои сътрудници на брой… публикациите в научния печат на брой… публикациите в чужбина на брой… сътрудничеството в разни учреждения на брой…

Сега валсират цифрите.

Хаджикостов изпива докрай чашата с вода и завършва с импровизирано слово апел към всички сътрудници да удвоят усилията си за изпълнение и преизпълнение на някои задачи.

На такива събрания не се ръкопляска. Това е наложено от самия Хаджикостов, който смята ръкопляскането непристойно за научния характер на събранието.

Той сяда на малката червена маса до председателя спокоен, хладнокръвен, с израз на скромен герой, който не смята, че е извършил нещо забележително. По лицето му няма ни капчица пот.

Председателят предлага петнадесет минути отдих.

Хората плъзват навън, във фоайето и коридорите, за да попушат.

И започват разговорите.

— Похвалиха ви много! — казва Колманов на един сътрудник.

— Какво толкова съм направил! — опитва се да бъде скромен онзи.

— Това и аз се питах! — отвръща любезно Колманов.

Сътрудникът отминава смутен и се присъединява към една група.

— Пак е пил — шушне той и сочи с очи Колманов. — Просто излага института! Казват, че бил и развратник!

— Дано не се изказва… всички ще се изложим!

— Директорът се е погрижил за изказванията — казва последният и многозначително се усмихва. — У нас всичко е организирано!

Край тях мълчаливо се промъква Иван, който продължава да търси Ружицки. Надява се, че ще дойде.

— Докладът беше целенасочен — говорят в друга група. — Директорът каза: „За да има наука, трябват пари. Държавата трябва да си развърже кесията.“

— Казват, че Ралев не бил много щедър.

— И аз не смятам, че ще ни увеличат бюджета.

— Тогава не могат да искат повече от нас.

Иван минава нататък, към другия край, където коментарите също продължават.

— Докладът е повече проблемен, отколкото отчетен…

— Не мислите ли, че това е, защото няма какво да се отчете! Много удобно е да се говори за перспективи — иронично казва друг.

— А вие какво ще кажете, професоре? — обръща се един сеирджия от тия, които само побутват и гледат към минаващия наблизо Пеев.

— Каквото имам да кажа, там ще го кажа! — троснато отвръща Пеев.

Сеирджията отива към компанията на Бенчев и Колманов.

— Какъв хубав доклад! — провокира той. Един от групата не издържа:

— Вие на това доклад ли му казвате! Четат протоколни резултати! Всяка година ще се лъжем, че нещо е направено! Проблеми! Общи приказки за специфичност и толкоз! Да мине номерът! Бих станал да ги надрусам, че да помнят цял живот!

— Ще се изкажеш ли? — полуучуден пита Колманов.

— Защо да не се изкажа — отвръща онзи. — Но няма смисъл! И да кажеш, и да не кажеш, все така ще си върви! Всичко се решава от горе!

— Откъде? — пита Колманов.

— От горе!

— Прощавай, ти дъновист ли си?

— Такъв съм, каквито сте всички — отвръща оня и отива другаде.

— Мисля си — казва Бенчев, като оглежда хората, — струва ли си да се воюва за тия… Всичко си кротува, живурка си, всеки с чиста съвест, освен неколцина, би те предал… ако трябва да запази мястото си… След малко ще се изказват по несъществуващи проблеми, ще говорят с празни академични фрази, с изработен тон и възпитание, ще цитират Маркс и ще кадят научно зловоние…

— Изповядаш ли ми се? — тихо го пита Колманов.

— Поне веднъж бъди сериозен! — разсърдва се Бенчев.

Иван се връща обратно. Отива встрани, където го чака Марта.

— Няма го — казва той.

— Не се безпокой, ще дойде!

* * *

В кабинета на Хаджикостов са се събрали и пият кафе гостите. Отговорни дейци, авторитетни научни работници.

Неделев намира, че директорът е пропуснал в доклада си да се спре ПО-подробно на някои трудности от експериментален характер. Той излага съображенията си на мрачния Ралев, който го гледа подозрително. Явно Ралев не е доволен от доклада. Неделев също разбира това и се опитва да извини директора с преумора от много работа.

— А вие не му ли помогнахте? — неочаквано пита зад гърба му Богданов, секретарят на районния комитет.

Неделев се усмихва невинно.

— Какво бих могъл да му помогна аз!? — възклицава той. — Само с отчета за моята работа!

— Трябвало е да му помогнете! — дружелюбно казва Богданов.

Неделев се чувствува неловко.

Към тях тежко крачи Лачов.

— Всички доклади са еднакви! — казва весело той. — Вчера в Т-ския институт слушах подобен доклад! А миналата неделя точно същия доклад изнесе и професор Б.

— Докладът на професор Б. не беше точно същият! — казва отривисто Богданов.

— Вие бяхте ли на събранието? — учудва се Лачов.

— Бях!

— Естествено… — изсумтява Лачов. — Там е друг профил…

— … и други резултати! — добавя Богданов.

— Лошото е, че ние искаме в някакви си петнадесет години да създадем голяма наука! — продължава Лачов. — Това време е много малко! Според мене от голямо значение е научната традиция! Традицията задължава, измерва, създава критерия, издига…

— Колко време според вас трябва, за да се обособи традиция? — обръща се към него Богданов.

— Не зная… може би век…

— Тогава трябва да минем някак без традицията! — усмихва се Богданов.

— Разбира се — намесва се Хаджикостов. — Традицията може да се компенсира със създаването на здрава научна атмосфера.

— При нас остро стои въпросът за възпитанието на младите научни кадри! — обажда се Неделев. — Ние сме за пълната им свобода, но против самоцелни изяви, така да се каже, против формалистични забежки в науката…

— Не ви разбирам! — казва внимателно Богданов.

— Проблемът е специфичен — изплъзва се Неделев.

— Разгледахте ли нашия проект за разрастването на института? — Хаджикостов отклонява вниманието на Богданов.

— Още не.

— Ще видите какви чудеса предлагаме. Цял модерен комплекс със свръхмодерна техника горе, в гората! Едва тогава ще можем да се разгърнем! А тук човек дори не може да се обърне!

— Лошо! — казва Богданов и оглежда широкия кабинет. — Щом човек тук не може да се обърне!

Хаджикостов недоумява. Богданов безобидно изпива кафето си.

Звънец!

 

— Още го няма — казва Иван на Марта. — Жалко! Ще минем и без Ружицки! — И той тръгва към залата. Марта обаче остава на мястото си. И когато всички заемат местата си, тя тръгва навън.

Събранието продължава.

Има думата за изказване ръководителят на секция доктор Неделев.

Италианският доктор приглажда косите си, измъква малък бележник и започва своето изказване.

Той не е лишен от съобразителност, за да прави пряка апология на доклада. Смята, че всичко трябва да бъда „научно“ обосновано, макар и да няма нищо общо с науката. Неделев принадлежи към ония, които мислят, че без големи приказки нашата съвременност не би била така съвременна.

— Отчетният период бележи голяма крачка в обособяването на института като ведущ орган в борбата срещу корозията на металите и поставянето за първи път на големи проблеми на нивото на световната наука. За това свидетелствуват всички раздели на изчерпателния доклад на професор доктор инженер Хаджикостов. Показателно се отчита огромна експериментална работа, немислима в миналото, която и по своето качество дава основание да се очакват перспективни резултати…

— Кажете нещо за резултатите във вашата секция? — провиква се от място Колманов.

Хаджикостов поглежда мрачно залата. Председателствуващият казва:

— Моля да не се прекъсват изказващите се! Всеки ще има думата!

— Но доктор Неделев направи точно същото изказване и миналата година! — обажда се усмихнат Колманов. — Той винаги върви с „големи крачки“ и може да е прекрачил някои и други факти.

— Другарю Колманов, моля ви, ще имате думата! — пак се намесва председателствуващият.

Партийният секретар Василев, който си е присвоил ролята на преводач на Богданов, му шушне на ухото:

— Беше надежден работник, блестящо започна, но се пропи и става все по-непоносим!

— Защо! — казва Богданов. — Въпросите му са доста поносими!

— Да-а — продължава Неделев, — цялото наше развитие е с големи крачки — той поглежда презрително Колманов. — Що се отнася до резултатите, за тях се говори достатъчно в доклада… Аз искам само да се спра върху нашата теория за потенциалния минимум…

— Искате да кажете вашата хипотеза! — дразни го Колманов. — Тъй като за такава теория ние още нищо не знаем!

Но Неделев продължава, без да му обръща внимание. Той излага накратко и ловко теоретичните основи на тъй наречения „потенциален минимум“, при чието постигане корозията на металите би била равна на нула. И веднага след това той започва дълга тирада за огромните практически възможности, които произтичат от „потенциалния минимум“. Картината, който той рисува, е великолепна пищна реклама, пред която малцина биха могли да устоят…

И тъкмо когато той е убеден, че залата е завладяна, чува се някакъв глас:

— Какъв фойерверк!

Някъде се засмиват. Магията на Неделевото красноречие се пръска.

И той намира за най-добре да приключи надве-натри и да си седне.

После на трибуната застава доцент Митрофанов. Той започва със същия замах, както Неделев:

— Докладът на професор доктор инженер (обезателно трите титли) Хаджикостов е блестящо потвърждение за пълния разцвет на института. Ръстът на проблемите не бива да ни плаши. Напротив, трябва да ни вдъхновява за упорита и последователна работа във всички звена на нашата дейност. Погледнете тематичното разнообразие, погледнете интересните форми, които се явяват плод…

— На безплодието! — казва Колманов.

Хората се смеят. Председателят се нацупва, а Василев отново шушне нещо на Богданов.

Митрофанов, който има злополучния опит от собствения си доклад, този път избягва да говори по каквито и да е научни проблеми. Той предпочита ролята на ентусиаст, който с общи приказки уверява ръководителите в своята всеотдайност и преданост към делото на науката.

— И аз от цялото си сърце и душа вярвам, че нашият институт ще оправдае доверието на партията и народа! — завършва вдъхновено той и слиза от трибуната, предоволен от себе си.

— Има думата младши научният сътрудник Иван Дойчинов.

В залата настъпва тишина.

Иван заема мястото си на трибуната, изчаква за момент, като оглежда присъствуващите… дяволитите очи на Хаджикостова и тая чудесна гръд… любопитния, хитър поглед на Богданов, сърдития Ралев, великодушната усмивка на Лачов, каменното строго лице на Митрофанов, странната вглъбеност на Пеев, който сякаш не вижда и не чува, Колманов, който стиска двете си ръце, и Бенчев, облакътен в очакване…

— Другари! — започва той силно, като си мисли: „Няма какво да го усуквам, направо.“ — Този отчетен доклад е лъжа! Лъжа! — Иван чувствува силата на кратката, удивително проста дума „лъжа“.

В залата настъпва тишина. Никой не помръдва.

Хаджикостова се обляга назад — жена, възмутена от случаен съблазнител. Богданов се усмихва, Ралев — подозрителен, Лачов — развеселен…

— Лъжа!

Иван продължава.

Нищо не е по-убедително от сравнението. Ясните, категорични факти и мътилката от размазания доклад.

Първи факт — тематичният план. Запланирано — изпълнено. Краткосрочните теми — резултат, равен на нула. Дългосрочните — неотчетени.

Втори факт — измамно прехвърляне на вече отчетена в миналите години работа за през настоящата година.

Трети факт — бюджет и резултати. Ако това се случеше в стопанския сектор на държавата, виновниците за разхищение щяха да бъдат най-строго наказани. А тук дори не смятат да се оправдаят. Никой не е помислил за народа, който е дал тия пари, за кооператорите, чиито приведени гърбове научните работници в института са виждали само от прозорците на влаковете, за работниците, които водят бой за секундите…

Лъжа!

Хаджикостов стои величествено неподвижен. Никаква реакция, никакъв израз. Това не се отнася до него. Той е известен учен, човек със заслуги и със съответствуващо на заслугите му положение. Каквото и да стане днес, то ще отшуми. Скандалът, предизвикан от тоя хлапак, ще заглъхне, ще остане траен споменът за неговите заслуги.

О, професоре, не се надявайте този път!

Върху лицето на Неделев цъфтят снизходителни усмивки. Те молят почитаемата публика и отговорните другари да извинят оратора с младостта му. Всички са били млади и знаят поривите на младостта, този характерен екстремизъм, чиято основа е наивността. Би било пресилено човек да обърне сериозно внимание на такива думи, нали?

Митрофанов кипи от възмущение.

— Затова му пазихме мястото две години! — сумти той и се върти на стола си.

Хаджикостова е съвсем бледа. Никак не е лесно да бъдеш млада жена на възрастен професор! Този Иван е просто фамозен! Какво тихо, скромно момче беше! Учтив, внимателен! Какво е станало с него? Какво ще стане с нас? Какво мислят другите до нея?

На Богданов се харесва стройната математическа система на фактите.

— Не е лошо и ние да учим математика! — казва той на Ралев. — Ето ти тебе критика!

Ралев поклаща глава. Тия неща са ставали под носа му. И другарят министър ще го попита — къде е гледал той, началникът? И той не може да му каже, че се е доверил на авторитета и положението на Хаджикостов, че навсякъде се е приказвало за научните му способности, че това не е било нищо друго, а сляпо доверие в един непознат човек…

Иван продължава. Четвърти факт. Действителна стойност на някои трудове и дисертации, пропуски на дисертационните комисии, за съвестта на рецензентите, управлявани „по телефона“. Простата игра — ти на мене, аз на тебе. Инкубация на протежета, чиято единствена способност е отварянето на човките — дай, дай! Пример: Синът на професор Х. е абсолютен некадърник. Знаят го и от гимназията, и от университета. Но бащата се противопоставя на природата, той иска да види сина до себе си. Бащинските чувства се втурват да пробиват път за сина. Залага се и авторитет, и положение, и всичко. Покъртителна бащинска обич. Тя трогва, размеква ония, които трябва да поставят своите подписи. И синът застава до бащата… с титла, с име в държавния бюджет, със самочувствие… Оттук до края на живота си той ще води борба да задържи положението си и в тая борба средствата няма да се подбират…

Пети факт. Систематизиране на методите за печелене на пари. Издателски методи. Някои с пълно съзнание биха издали и „енциклопедия за бълхата“, стига да има хартия и тираж. Съвместителска дейност — подписи в различни ведомства. Лекции, в които десет години се предъвкват едни и същи неща, тъй като преподавателите нямат време да научат нови…

Шесто. Надценяване дейността на групата сътрудници във връзка с така наречения потенциален минимум. От математическия анализ, който Ружицки направи, се доказа, че този потенциален минимум е частен случай и не можем да го приемем за широка теоретична основа, както докладчикът и изказалите се се опитват да натрапят…

— Никой нищо не е доказал! — провиква се пламнал Митрофанов.

— Потенциалният минимум е налице! — обажда се Неделев. — Ние произведохме антикорозионни блокове, които колегата Дойчинов може да види в шкафа — той посочва мострения шкаф до стената, където са наредени блокове.

— Нека Дойчинов представи доказателства, пък тогава да говори! — обажда се синът на другаря Дачевски.

— За вас математическият анализ не е ли доказателство? — подиграва ги Колманов.

— В произволно избраните граници от Ружицки не е доказателството! — вика Митрофанов.

— Моля тишина! — напомня председателствуващият.

— Нещо повече! — продължава Иван. — Искам да разкрия тук пълната безпомощност и безрезултатност на секцията на доктор Неделев, с чиято актуална тематика непрекъснато се спекулира! Моля директорът да съобщи едно сериозно научно съобщение на тази секция за последните години! При това тя отнема повече от две трети от бюджета на института!

— Как си позволявате! — скача Неделев. — Това е скандално!

— Наистина е скандално — отвръща Иван, — че се опитвате да протестирате, вместо да мълчите!

— Другарю председател, отнемете му думата! — вика Митрофанов. — Тук се създава ненаучна обстановка!

— А това е авторът — продължава Иван — на оня доклад, който беше осмян заради наивността на целия метод. Този автор стигна до научен абсурд. И, другари, докладът му се публикува с предговор от професор Хаджикостов като сериозно научно изследване! Представен е за хабилитация.

— Жалко за вашите студенти, доценте! — вика му Колманов.

— Не влизайте в лични пререкания! — казва председателствуващият.

— Дойчинов — подвиква тихо партийният секретар Василев, — по-внимателно!

— А нашият партиен секретар — продължава Иван — е човек без свое мнение! Когато му казах възраженията си по доклада, той се съгласи с мене. Когато приемаха доклада, той изцяло го одобри! Бих искал да чуя тук, пред всички, неговото мнение!

Богданов поглежда усмихнат към Василев, който навежда глава.

— Но той не се изказва по доклада! — вика синът на другаря Дачевски.

— А този гражданин — продължава все така спокоен Иван — пристигна, избран на тайнствен конкурс, на мястото на Ружицки. Бях на защитата на неговата дипломна работа, където по физика той получи двойка! Неговият професор е в залата и може да потвърди!

— Но това не може да продължава повече така! — казва най-после Хаджикостов.

Василев отново се опитва да шушне на Богданов.

— Защо? — възкликва вторият секретар на районния комитет. — Нали и други ще се изкажат!

Василев отива между хората в залата. Говори им нещо.

— От същия институт беше прогонен сътрудникът, чиято работа може да бъде оценена наистина високо — продължава Иван. — Прогонен заради това, че не иска да приеме дилетантските стремежи за титли като научно постижение! Ружицки се противопостави на спекулата с хипотезата за потенциалния минимум! Едновременно разработваше методи на катодната защита!

— И саботираше нашата работа! — казва Неделев. — Всеки може да отрича, но нека създаде нещо!

— Катодната защита е безнадеждна работа! — нахално заявява синът на другаря Дачевски.

— Я мълчи там, пале такова! — извиква му Колманов.

Иван се разгорещява. Болката на Колманов, отчаянието на Бенчев, злобата на Ружицки, бягството на Пеев, примирението…

Причините? Виновните?

— Ние! — казва той. — Всички ние! Наравно, ако не и повече от директора. Ако преди три години, когато забелязах първия случай, бях постъпил така, както правя днес, може би всичко това нямаше да се случи! Години ние мълчим, мълчим! Ето единствения резултат от нашето мълчание!

Мерки! Нищо не е непоправимо. Трябва да си идат всички, които са се компрометирали. Никакви отстъпки, никакви опити за ходатайства от каквато и да е страна, никакви увъртания със спецификата на института. Строго съблюдаване на наредбата за подбора на кадрите, за провеждане на конкурсите, за системата на работа!

„Колко лесно се приказва! — помисля си Иван. — Колко лесно се приказва, а колко трудно се постига!“

Той слиза от трибуната. Вдигат се много ръце. Дава се думата на един от приятелите на Неделев и протеже на директора.

— Тук някой си Дойчинов — започва протежето — си позволи да оскърбява колектива на целия институт и лично другаря директор! Знае ли Иван Дойчинов кой е професор доктор инженер Хаджикостов! А кой е Иван Дойчинов! Как може да се говори така! Дайте сега да махнем директора… това ли искате?

— Няма да е лошо! — обажда се Колманов.

— Говорете по доклада! — провиква се Бенчев.

— Що се отнася до произволното твърдение, че потенциалният минимум е несъстоятелен като теза — продължава протежето, — позволете да запитам този господин тук от какви състоятелни позиции излиза! Ние имаме налице резултатите, колкото и незавършени да са те. И една гола критика не може да ги отхвърля току-така! Къде са ви доказателствата?

* * *

Ружицки се смее сам. Ружицки подскача като дете. Ружицки квичи от радост. Никой никога не го е виждал в такова състояние. Той е измъкнал от ваната един от ония според Хаджикостов неръждаеми блокове, който едва не се е разпаднал в ръцете му… Толкова е била неговата устойчивост в електролитна среда… Но от това следват важни теоретични изводи… и Ружицки бързо ги смята и се смее…

Влиза Марта, запъхтяна, уморена от дългия път и от изкачването до тавана.

Ружицки си я спомня.

— Всичко е тук! — казва й той веднага и посочва катода.

— Но защо не тръгвате! Защо чакате! — казва тя, учудена и радостна.

— Аз не съм работил за тях… обидно ми е да отивам там… разбирате ли… всичко това ме принизява… — опитва се да й обясни той.

— Вие сте подлец! — извиква тя. — Хората се жертвуват за вас, а вие седите тук и се възхищавате на себе си! Егоист! — Тя го улавя за ръката. — Тръгвайте или дяволите ще ви вземат!

— Да… — казва Ружицки, намерил се в небрано лозе. — Но аз…

— Събличайте престилката и тръгвайте!

* * *

На трибуната застава Пеев. Диша тежко.

— Одеве — казва той с мек, приятен глас — един другар искаше да знае моето мнение за доклада! Сега му го казвам — нелепост! Срамна нелепост! Докато слушах, аз се опитвах да си представя според материала на този доклад физиономията на научния работник в нашия институт. Оформи се приблизително следната представа: човек в бяла манта, обикновено с очила, който пристига в осем часа заранта и си отива в определеното време, като чиновник в Инвестиционната банка. Той е капризен като кинозвезда и научната му дейност протича в изнамирането на причини да не работи. Липсва му нещо, не е доставено друго, пренебрегнати са интересите му, настъпила е някаква промяна… Този човек обаче има великолепно самочувствие, което щедро демонстрира. Той непрестанно намира причини, които го убеждават в собствената му стойност! Неговата научна работа се изчерпва с прочитането на някой и друг труд, разговор върху прочетеното, някой и друг дилетантски опит, плюс измиване на епруветките!

Това е, защото години наред държавата дава пари, а ние даваме отчети!

Питам — кой от нас не е спал една седмица заради неуспехите си? Кой от нас е оставал тук до полунощ? Кой от нас е зарязвал всичките си материални интереси заради работата! Кой от нас е похарчил собствените си пари за работата! Кой от нас е заболял от преумора?

Трябваше да дойде едно момче, за да ни каже, че сме лъжци! Според мене това определение не е пълно! Срамувам се да кажа какво сме!

Беззвучие. Сведени очи. Атмосфера, която гнети.

После професорът изчерпателно се спира на положителните и отрицателните страни на хипотезата за потенциалния минимум. Той намира, че тя е много ограничена и не бива да се приема за изходна позиция в бъдещата работа.

Веднага след него взема думата, за да отговори, директорът.

— Не мога да приема възраженията на професор Пеев по теорията за потенциалния минимум! Що се отнася до твърдението на физика Ружицки, че потенциалният минимум не може да се реализира в определена електролитна среда, то е също така произволно и недоказуемо…

— Все пак този Ружицки е имал някакво становище? — пита Богданов седналия до него партиен секретар.

— Да, той поддържаше това.

— Значи той е работил, а вие твърдяхте, че е безделничил!

Василев трябва да преглътне и това.

— Струва ми се — продължава Хаджикостов, — че никак не е етично да се говори без сериозни основания и без доказателства!

— Доказателствата са тук, професоре! — чува се остър, хриплив глас.

Всички се обръщат. В залата е влязъл Ружицки.

— Вашият потенциален минимум излезе по-голям от максимума! — Ружицки минава напред.

— Нямате думата! — казва председателствуващият.

— Не сте член на нашия колектив и никой не ви е канил тук! — Неделев не сдържа вече нервите се.

— Влязох, защото споменавахте моето име! — Ружицки продължава да върви към трибуната.

— Нямате думата! — казва председателствуващият.

— Нали искате доказателства! Ще ги получите! — вика Иван.

— Моля, тишина! — опитва се да въдвори ред председателствуващият.

— Защо не му дадете думата? — намесва се Богданов.

Василев отива при председателствуващия.

Но Ружицки не ги чака. Отива до шкафа, изважда мострения антикорозионен блок, изважда и снетия от ваната. Вдига ръце.

— Ето резултата от проверката в електролитна среда! — той поставя блоковете пред Хаджикостов — единият лъскав, нов, другият — прояден от ръждата.

— Ето ви и всички данни! Можете сами да проверите! — казва той и сред общото смайване излиза, като оставя върху масата бележника си с изчисленията.

— Тези данни ще се проучат — казва с отмалял глас Хаджикостов. — Но каквото и да излезе, нашата теория не може да бъде лесно отречена с един-единствен експеримент. Зад нея стои дейността на немалко авторитети, които имат решителната дума…

— Това не се знае, професоре! — провиква се Колманов. — Нещо напоследък авторитетите все грешат!

— А сега — продължава директорът — искам да обърна внимание върху недопустимите изказвания за състоянието на институтската работа…

— Ружицки! — вика в коридора Иван и се спуща към него.

Двамата се прегръщат.

Марта е безкрайно щастлива. По пътя тя подскача, хлъзга се по поледицата и непрекъснато говори на Иван.

— Колко хубаво беше! И всички в тебе гледаха! А онези…

И после, у дома, тя идва при него и му казва:

— Искам винаги да бъдеш такъв! — обвива с две ръце врата му. — Никога да не се промениш! И сам да създадеш някаква голяма теория! — тя го целува. — Всички да се смаят! Цялата наука да тръгне по нов път! Движенията й съвсем го замайват. Той отвръща на милувките й. Тя продължава да му шепне някакви думи. Иван отново вижда дълбочината на очите й, огньовете, които се разгарят в тях, чувствува тяхната топлина и топлината на всичко нейно. После я вдига на ръце и я отнася там, откъдето се започва или се свършва.

* * *

И пак са на гарата. Тримата. Марта, Сашо и Иван се настаняват в купето. Иван слиза на перона и подава ръка на професор Пеев:

— Бъди здрав и пиши! — казва Пеев. — А ние тук ще държим!

— Всичко ще се оправи! — казва Бенчев.

— Вие ме утешавате! — смее се Иван. — Какво съм загубил! Служби много.

Два дни след събранието Иван получи заповед за дисциплинарно уволнение по всички параграфи на Кодекса. Това беше отмъщението на хаджикостовци. Изхвърляха го без всякакво предупреждение от института. И мотивите им бяха доста солидни. Когато искат да те уволнят, винаги могат да намерят солидни мотиви. Всички съветваха Иван да заведе дело, но Иван прати само едно писмо чрез Богданов до Централния комитет на партията. И за да не губи време, прие поканата на капитана да отиде в завода. Не може да се каже дали Сашо или Марта се зарадваха повече на това решение.

Ружицки също е дошъл на гарата, стои малко встрани, сякаш не може да проумее какво става. Единствен отсъствува Колманов.

— Сигма — казва Ружицки загрижено, — колко лева ти дължа?

— Ако дадеш няколко хилядарки, няма да е зле!

— Имам да взимам триста лева… от основната вноска във взаимоспомагателната каса — казва Ружицки. Утре ще ги поискам…

— Вземи и моите! — досеща се Иван.

— Но без пълномощно няма да може! — казва Ружицки.

Влакът изсвирва.

— Ще ти го пратя! Още утре! Довиждане! — Иван се качва на влака.

Ненадейно пред Ружицки изниква Марта.

— Благодаря ви — казва му тя. — Вие сте неръждаем! — стиска ръцете му и скача върху стъпалата на задвижените вагони.

Вагоните се изнизват пред тримата замислени изпращачи. Още не минал последният вагон и на перона се втурва Колманов:

— Спрете влака! — извиква той. Заповедта за уволнение отменена! И за Иван, и за тебе! — казва той на Ружицки. — Назначена е комисия за обследване на института! Да му бием телеграма да слезе на първата гара!

— Остави! — казва Пеев. — Нека малко си почине.

29

Тримата сме под един покрив. Отново. Това ни стига!

Трещят стълбите към тихата Младенова стаичка. Хазяйката отдолу слухти както всички хазяи и се чуди — у нейния квартирант идват гости! Бог знае какви са, щом така невъзпитано тропат. Дано само по-скоро си отидат. И добре, че жени не мъкнат. А Иван казва:

— Манастир свети Младен! Гледай го къде се е настанил!

Сашо мълчи, гледа с безразличие. През целия път от София дотук той е необикновено тих. Иван очакваше, че всеки момент ще офейка назад.

Младен им донесе ключа на гарата, посрещна ги както трябва и веднага се прибра в завода. Бе само попитал:

— Къде ще се настаните!

— Разбира се, при тебе! — възкликна Иван.

— При мене е тесничко! — каза спокойно Младен. — Но заповядайте. Аз ще се върна за обяд!

— Мерси! — изсумтя Сашо, като го гледаше накриво. Солидният външен вид на Младен го подразни.

Отварят вратата. Стаичката им се вижда много малка. Дори куфарите няма къде да поставят. Просват се на походното Младеново легло.

— И печка няма тая стипца! — мърмори Сашо.

— Студено ли ти е? — Иван недоумява.

— Замръзнах!

Иван вдига одеялото от леглото и завива приятеля си. В насрещното малко огледало за бръснене Сашо вижда жалката си физиономия и се разсмива.

— Всичко е съвсем идиотско! — казва той.

— Да.

— Стига с това твое „да“. Научи някоя по-човешка дума!

— Биберон! — Иван става. — Да извадим багажа! Добре или зле, тук ще сме.

— Младен ще припадне! — Сашо пак прехвърля злъчта си върху Младен.

— Младен може и да не припадне, но хазяйката му… приготви се за разправия! — Иван оглежда обстановката.

Хазяйката не чува нецензурното предупреждение на Сашо, който се съживява.

— По-бързо да разбъркаме всичко!

Столът и масата са запратени в ъгъла, сандъчето с приборите, грижливо подредени от Младен, се пъхва под кревата. Етажерката с книги се изнася в коридора.

— А това? — пита Сашо и сочи абажура с червената камила. — Трябва да го отучим от тоя бакалски вкус!

Иван се смее. Другият плюнчи химически молив и пише върху камилата „Младен“…

Те са предвидливи момчета. Купили са си два гумени дюшека, възглавници, леки одеяла и един куп дреболии. Иван взе някакви пари на заем и ги пръснаха всичките.

Надуват дюшеците.

— Гайди! — мърмори Сашо, като опъва бузи. Иван няма мощни дробове, посинява от надуване. Сашо грабва и неговия дюшек.

— Обядваме и лягам да спя! — казва той. — Нищо не искам да знам!

Иван вади книгите си. Между тях снимка голям формат на тримата във войнишка униформа.

— Закачи я над леглото му! — съветва го Сашо и измъква кабърчетата от Младеновия календар.

Трима войници, строени като аптекарски шишета. Иван, най-високият, жълт — „шише риванол“, Сашо мъничко по-нисък, бял — „кислородна вода“, Младен, най-нисък, червен — „йод“.

Такива прозвища им даде старшина Казимир. На снимката цветовете на лицата не личат, но личат много други неща.

Иван си спомня общи истории:

— Ти знаеш ли кога за първи път се запознах с Младен. Четеше някаква книжка в помещението. Минавам покрай него, а той ме пита: „Извинявай, знаеш ли какво е това меркантилен?“

— Обичаше да зубри локумджийски приказки! — Сашо се заема да подреди дрехите върху вестник в ъгъла. — И какво е?

— Сметкаджия, търгаш!

— Па той е питал за себе си!

— Е, стига! Младен не е такъв! Видя как ни посрещна тая сутрин! Няма нужда да се съмняваме един в друг!

— Това къде да сложа? — Сашо сочи едно палто.

— Трябва да купим гардероб! — казва Иван. — Ще съберем пари и ще купим!

— Ще отглеждаме молци и дървеници!

— Стига си опявал — скарва му се Иван. — Я какъв пенсионер си бил!

— Опявал! — Сашо отново се чуди. Вече толкова дни как са заедно, а „професорът“ е станал съвсем друг. Какъв хрисим, мил човечец беше.

— Тоя пуяк нарочно се бави! — казва той, за да оправдае държанието си. — Чу ли! Станал началник участък! И в партията го приели. И рационализация е направил! Дрън-дрън! Бърза да ни се похвали още на гарата! Сакън да не пропусне!

— Завиждаш ли му?

— Пфу! — Сашо хвърля на пода чорапите, които е извадил от куфара. — На Младен да завиждам! Ти си настинал! Ако е мъж, той на мене трябва да завижда!

— На какво?

— Аз съм свободен човек! Или вие сега ще се поддържате? Ти — началник лаборатория, той — началник участък! Аз пък ще стана началник на нужниците, та да сме равни!

— Саше — Иван все едно не го е чул, — дай да запалим!

— Аз и сега съм повече от вас! Само да посмеете да ми се надувате! Дяволите ще ви вземат!

Той вижда усмихнатите очи на Иван, смирява се, навежда глава.

— Сега ще пусна и печката! — казва Иван. От втория куфар вади малка, миниатюрна електрическа печка, която сам е направил.

— Гладен съм! — казва кротко Сашо.

— Да дочакаме Младен! Вече ще дойде!

— Никого не чакаме! Ако беше истински приятел, отпуска щеше да си вземе!

— Все пак по-добре да го почакаме! Докато наредим, той ще дойде! — Иван отново премества масичката, вдига дюшеците и започва да вади храна. Салами, наденици, сирене, консерви и бутилка „Димят“.

Отдолу отекват стъпки.

— Иде! — казва Иван радостно.

Облечен в топла кожена шуба, Младен изкачва стълбите. Лицето му е помрачено.

„Приятели, приятели! Хубаво! Но няма ли да ми разбъркат всичко! Хайде да бъде Иван, чудесно! Но пък тоя Сашо откъде се домъкна!“

Пред вратата той изтръпва. Половината от вещите му са изхвърлени навън.

А отдолу хазяйката вика:

— Младене!

Той се подава от терасата.

— Имаш гости! — казва тя с най-отвратителната интонация на хазяите.

— Зная… — смотолевя той.

— Стани! Мирноо! — командува Иван.

Сашо отдава чест с бутилката. Иван поднася хляб и сол.

Младен гледа ухилените лица на приятелите си, в миг забравя одевешните си безпокойства, яда си за бъркотията, която му създаваха, и топло казва:

— Е, добре дошли!

Двамата реват войнишки отговор, та стъклата дрънчат. Хвърлят се върху него и едва не го събарят. Сашо му навира бутилката.

— Пий, муцуно, за да знаеш, че и за тебе сме помислили!

Отдавна Младен не се е срещал с приятели. Понякога, когато късно вечер оставаше сам в стаичката и помисляше за хората, които се събират, веселят, живеят заедно, чувствуваше се някак отхвърлен, обречен на самота. Искаше му се и той да иде с някого, да разведри вече досадната, равна атмосфера на своя дом. Но старите му приятели (Иван и Сашо той смяташе за истинските си приятели) ги нямаше. А нови — не смееше да подири.

Дори му се вижда чудно, че в неговата стая кънтят и други гласове, че има и други хора.

Младен се разсъблича, поглежда абажура и само се усмихва.

— Събрахме се! — казва той, като гледа и двамата.

Иван и Сашо се смеят.

— Я гледайте, вали! — вика Сашо.

Зад прозореца бавно и предпазливо, сякаш търсят определеното им място на земята, прелитат дребни, леки снежинки. Навред е мъгливо и се виждат само най-близките къщи. Ала тия облаци, из които се роят снежинките, имат едва доловим кафеникав оттенък, своя, облачна усмивка, която потапя света в топла, зимна печал.

И тримата си мислят — колко хубаво стана, че случаят ги събра, че макар и в други дрехи, те са си пак ония стари другари.

Обядват.

Сашо отново още по-подробно разказва за бягството си с товарния влак, за спирача. Сега той предава страданията си весело, като че това е забавна история. И Иван се чуди как едни и същи думи звучат различно. Той често поглежда Младен. В първия момент на гарата му се стори, че са се отчуждили. Но Младен се отнасяше с тях съвсем по другарски.

— Как е при вас? — пита Иван.

Началникът на първия участък дава най-изчерпателната информация за завода. Длъжности, хора, характеристики, заплати, възможности за повишение, трудности в работата…

— Трябва да настаним Сашо! — казва Иван.

— Защо пък вие! Аз сам ще се наредя! — важничи Сашо.

— Стига си се надувал! — скарва му се Иван. — Какви възможности има?

Младен се замисля. Той може да вземе Сашо при себе си, има място. Но Младен знае — приятели като Сашо не са за подчинени. Ще опропасти и авторитета му и ще забърка триста каши.

— Според мене — казва той — най-хубавата работа за Сашо е да стане бояджия!

— Каквооо!

— Спокойно! — намесва се Иван.

— Исках да кажа шприцьор! — обяснява Младен. — Ще шприцова с пистолет метални конструкции!

„Шприцьор“ — това се харесва повече на Сашо и особено изразът „ще шприцова с пистолет метални конструкции“.

— И колко пари дават за това?

— Като научиш занаята, ще взимаш доста, над хиляда!

Сашо разправя за баща си, чиято заплата е деветстотин лева, и как ще му прати разписката за заплатата си, та да види „щурият инспектор“…

Иван се смее от сърце. Сашо прави комични гримаси и се мръщи с детска сериозност.

— Това… — казва той. — Ще помисля…

— Можеш да говориш с капитана, той е заместник-директор…

— С капитана! — Сашо е разочарован. — Как се обичаме!

— Твоята лаборатория е вече готова! — обръща се Младен към Иван. — Цял щаб са ти назначили! Изписват разни апарати! И въобще сериозно гледат на бъдещата ти работа, макар че в личен състав малко се опънаха…

— Защо се опънаха?

— Досието ти…

— Какво досие?

— Как си могъл да се наплескаш така в института! Защо ти е трябвало да се заяждаш с шефовете! Ти и в казармата не беше тактичен! Кой губи? Ти губиш!

— Не мисля, че съм загубил! — казва Иван.

— Имаш късмет — продължава Младен, — че ЦК се намесил и оправил положението! Ами ако останеше така? Цял живот ще те подхвърлят с такава биография!

Иван, сепнат, го поглежда. Я виж ти нашият човек как мисли!

После Младен заговаря за работата си. Засега всичко върви добре…

— А Виолета? Как е Виолета? — пита Иван.

Младен се смущава.

— Все така…

— Аз не те питам как е тя, а докъде сте стигнали?

— Докъде може да се стигне! — учудва се Младен. — Приятели сме си, каквито бяхме!

Иван не му вярва. Сашо променя темата. Онова, което най-много го интересува.

— Данчето на работа ли е? — пита той.

— Да, в същия цех! Тя се разведе с оня глупак и живее у майка си. — Младен с охота разказва за положението на Данчето и хвали поведението й. — Изобщо чудесен човек! — завършва той.

Сашо мълчи.

Иван разпитва за някои от другарите си — Желязко, Два без пет, Стоил… Младен е осведомен за всички.

— Слушай — казва по едно време Иван. — Ние двамата няма къде да живеем. Може ли да останем при тебе? Сега засега! Пък после — здраве.

— Разбира се! — откликва Младен.

— Благодаря! — казва Иван. — Никога не съм се съмнявал, че ще ни приемеш! Няма ли да имаш неприятности?

— Хазяйката! Но тя ще си наляга парцалите! — отвръща Младен. — Чувствувайте се като у дома си.

— Браво, Младене! — провиква се Сашо. — Ще ида да взема още една бутилка! Професоре, дай пари!

Иван му маха да седи на мястото си.

— Ще живеем добре — казва той, — мъже сме! Още от по-рано, от ротата, аз исках да останем някъде тримата и да поживеем заедно. Съжалявах, че се разделихме! Нека направим така, че да бъдем все заедно!

Той се опитва да нарисува някаква картина на бъдещия им живот. И все му се струва, че това, което приказва, е нескопосано и фалшиво в сравнение с простото и ясно чувство, което иде от лицата на другарите му и от самия него.

Сашо го слуша ухилен до ушите и може би вече замисля някои от бъдещите си лудории.

Младен мълчаливо се усмихва. Като че в него не е останало нищо скрито, затворено.

Сашо скача.

— Помните ли кога… — някаква отдавна забравена случка… ротата… наряд… тримата…

— А помните ли? — пита на свой ред Младен и разказва друга история…

— Не, не беше така! — прекъсва го Сашо.

А Иван си мисли, че дали е било точно така, както го разказва Младен, или не е било, това днес не е важно. Важно е другото. Отново са заедно.

30

Жените са чудни, когато освен жени са и майки.

Сашо

Редовната смяна напуща работа в четири часа. Няколко минути по-рано при порталната врата пристига Сашо. Отново е облечен във войнишка униформа, с лъснати обувки, с накривено кепе. Откъде е взел дрехи, как е успял да се самомобилизира, това ще остане тайна.

Часовият Желязко се смее. Какво ли е намислил тоя Сашо! Само да не стане някоя каша.

— Бъди спокоен! — казва Сашо. — Ти ще стоиш само две минути в караулката и няма да излизаш! И отвътре можеш да си гледаш работата!

Желязко е съгласен. И бездруго, когато е студено, влиза в караулката.

Другият застава до бариерата, както бе стоял в продължение на близо две години, само че без оръжие.

Жадно гледа към двора на завода. Работниците от редовната смяна са малко. Двадесетина жени и толкова мъже. Всички бързат, гонени от студения вятър, от острите като зърна на градушка снежинки. По заледения асфалт се върви трудно… Данчето я няма.

Минават още неколцина. Дворът опустява.

— Свършиха се двете минути! — казва Желязко, като подава глава от караулката.

— Стой там! Още малко! — вика му Сашо. — Още една минута!

„Да пратя ли да я извикат?“

Не иска да се откаже от намерението си. Вярваше, че само така би трябвало да се срещнат, за да бъде истинска среща! Докато вършеше приготовленията си, той се вълнуваше, изживяваше всички предстоящи моменти, представяше си ги с най-големи подробности. И сега му е невъзможно да си отиде, да я потърси у дома й или другаде.

„Ако се срещнем тук — бе решил той, — всичко ще бъде много хубаво! А ако не се срещнем…“

Малка жена в тъмнокафяво палто и с червеникава забрадка излиза от първата насрещна сграда. Лицето й не се вижда, но фигурата, но походката… Сашо улавя желязната тежест на бариерата. Не усеща, че пръстите му залепват върху ледено студения метал. Снежинките бодат като игли премръзналото лице, пръстите на краката му са изтръпнали, вятърът вее шинела, но той стои и слуша силните удари на сърцето си, което с мощни тласъци праща топла, весела кръв навсякъде.

Жената идва все по-близо. Върви с наведена глава, сгушена в голямата кожена яка на палтото си, почти забулена от забрадката. Върви с познатата бърза, неспокойна стъпка, с лекото, женствено, грациозно поклащане… Тя е само на няколко крачки, може би ще отмине. Часовоят смъква безшумно бариерата, прегражда й пътя. Жената, сепната, спира пред гредата, вдига очи…

Свитото от студа лице се отпуща. Страните леко потръпват, пламват, веждите се повдигат в нямо щастливо учудване, топлите кадифени очи просияват и полуотворените устни не могат да произнесат никаква дума.

Той вдига бариерата, протяга ръце, сграбчва я и с все сила я притиска.

Данчето и Сашо.

Две премръзнали бузи се събират, за да се стоплят. Той целува устните, челото й, заснежените коси, повдига с ръка нежната топла брадичка, гледа я и отново я целува, и отново я милва, и отново я притиска. И никой не проговаря нито дума.

Желязко се е опулил през стъклото на караулката. Ах, този Сашо! Пак женски истории! Кога ли ще му дойде умът в главата!

Данчето слага глава на гърдите му.

„Ти, моя златна светлина, не ме излъга! Ти ми го обеща! Ти ми го доведе!“

— Защо си на пост? — сепва се тя. — Мобилизираха ли те?

Той мълчаливо и весело сочи караулката с Желязко. Нали искаше да го срещне при бариерата?

— Само си се преоблякъл?

— Само съм се преоблякъл!

— Заради мене!

— Заради тебе.

Той я гледа.

— Да вървим! Хайде! — казва тя и го улавя под ръка. Ех, тоя жест!

Чиста женствена обич и омайна топлота, и любовна радост, и безгранична всеотдайност, и достойно другарство.

Те вървят редом върху поледицата на асфалта — нежна пролетна трева, най-ласкава, най-свежа. Защо не поседнат?

Те вървят срещу студения източен вятър бръснач — кротък летен зефир, събрал аромата на разцъфтелия живот. Защо не останат по-дълго?

Те вървят под враждебните сиви очи на небето — топла зимна прегръдка, която приближава, слива…

Той прави големи крачки, а тя подскача смешно, неестествено. Не се питат накъде отиват. Всичко им е известно.

Градът остава назад. Заводът — вдясно. Пред тях Балканът спи, завит в дебелия юрган на мъглите. Нека идат да го събудят.

— Ще си заминеш ли? — пита тя, убедена напълно, че той няма да си замине.

— Дойдох да работя в завода! — отвръща Сашо.

— Какво ще работиш? — не от любопитство пита тя.

— Не зная… — смотолевя той. — Казаха ми нещо… шприцьор…

— Това е чудесно! — възкликва тя. — Ще боядисваш метални конструкции, намален работен ден…

Той разбира, че „чудесно“ не са металните конструкции, нито намаленият работен ден, а другото, което предстоеше…

— Знаеш ли — тя пъхва ръката си в неговата, — аз чувствувах, че ще се върнеш! Не можеше да не се върнеш!

— Можеше! — иска да упорствува той, веднага се сеща за бюрото в банката и добавя: — Не можеше!…

И пак вървят нагоре, нагоре…

Пред тях, на стръмнината, е разперил клони грамаден стар дъб — сърдит на студа, на снега, на света.

Той я повлича през навеяните преспи към дъба. На завет.

Тя го оглежда критично. Съпруга, която среща мъжа си от дълъг път.

— Много ли жени имаше там? — пита Данчето.

— Много! — казва с неприятна гримаса Сашо. По-добре да не говорят за тях.

— И с всички ли ти беше хубаво? — настойчиво пита тя.

— Не, с нито една…

— Не ме ли послъга?

— Никога не съм те лъгал!

— А други лъгал ли си?

— Случвало се е… — той се усмихва.

— Не така, усмихваш се като уличен любовник! Усмихни се хубаво!

Тя обвива с две ръце шията му.

— А как ти дойде наум да застанеш на портала?

— Така. Измислих го! Нали в писмото ти…

— А защо не ми писа?

— Не знам.

Той прекарва ръка по набраздената, изсъхнала и твърда кора на дъба. Поглежда нагоре.

— На колко години ли е?

Тя проследява погледа му.

— Казват, че бил над петстотин.

— И ние ще изкараме по петстотин! — казва Сашо. Струва му се, че е изрекъл голяма глупост, затова се изчервява.

— Най-малко! — отвръща тя, разтваря шинела му и пъхва главата си.

Сашо рови с пръсти косите й. Това е Данчето. Би могъл да я познае със затворени очи между хиляда. Само по косите. Или по едва доловимия аромат на йялото й.

— Много спокойно чука сърцето ти! — казва тя.

— Имам спортно сърце!

— А футбол ще играеш ли?

— Може и да играя.

— Искам да играеш! — казва тя. — Ти си страшно хубав, като играеш. Никой не може да се сравни с тебе!

— Ще играя! — отвръща зарадван той. — И ще им пръсна мрежата от голове.

Тя отново вдига очи. Прилича на сгушено зайче. Иска да я завие цялата в шинела.

— Знаех, че ще се върнеш! — отново казва тя. — И това ми стига!

— И на мене! — Той я целува силно, настойчиво. — Тук е завет… — казва той. И след малко: — Нали не ти е студено?

— Не! — отвръща Данчето. — Не ми е студено!

Усмихва се така, както винаги се усмихваше на него.

Вятърът пищи и гони снежинките по белите подбалкански хълмове, но старият дъб дори не помръдва. Той пази завет.

— Ще му казваме нашия дъб! — казва Сашо, като закопчава шинела си.

— Може всеки ден привечер да идваме тук! Нали?

Тя отново го улавя под ръка и тръгват назад.

Би искала да му каже много неща — как напусна мъжа си, колко неприятен беше разводът, как успя да вземе детето при себе си, колко тежко й беше, че всички приказваха „скитала с войници“, колко пуста беше тая зима и…

Ала всичко това й се вижда излишно. Важното беше, че той е тук.

Смрачава се, когато навлизат в градските улици.

— Искаш ли да влезем някъде? — пита той. — Да се посгреем?

Тя кимва. Съгласна. Нека влязат, където иска.

Сашо познава малко квартално ресторантче. Войниците идваха тук. Беше уютно, прибрано. И обикновено няма хора.

Мирис на подово масло, многозначително усмихнат сервитьор-управител-бюфетчик, мъждееща петнадесетватова електрическа крушка, кафяви маси без покривки.

И печка, която не топли.

Едва ли на света има по-подходящ ресторант.

— Ха! — възкликва сервитьор-управител-бюфетчикът. — Откога не сме се виждали!

— От оня ден! — отвръща със същия фамилиарен тон Сашо.

— До колко часа ти е отпуската? — пита онзи. Сашо поглежда Данчето.

— До колко часа ми е отпуската?

Сервитьор-управител-бюфетчикът поверително казва:

— Питам, защото след половин час ще имам задушен заек, какъвто не сте яли, нито ще ядете втори път!

— Отпуската се продължава! — казва Данчето.

— Нещо за стопляне?

— Голяма гроздова! — Сашо поглежда Данчето въпросително.

— Мъничка за мене! — казва тя.

Остават сами. Един срещу друг.

— Тук правят чудесни зайци! — започва той.

— Ти ял ли си! — недоумява тя.

— Не… предполагам…

Над тях някой засвирва на акордеон. Навярно дете, което се учи. То повтаря една и съща мелодия и бърка на едно и също място.

— Това е синът! — казва сервитьор-управител-бюфетчикът. — Много е музикален! Осемдесет баса!

— Има и над сто — Сашо си спомня акордеона на Коки.

— А, те са съвсем музикални! — сервитьор-управител-бюфетчикът говори с безпогрешна категоричност на литературен критик.

Данчето се смее.

— Кажи ми… как реши да тръгнеш? — пита тя, за да се освободят от присъствието на другия.

— Избягах… — отвръща той.

И започва да й разказва цялата история от пристигането си у дома след уволнението до последния скандал с баща си и бягството при Иван.

Тя внимателно слуша. Страхуваше се да не е променен или пък да се е излъгала. Но колкото повече разказваше, толкова по-ясно й ставаше, че той е същият, може би малко огорчен.

Когато той разказва за пътуването с влака, тя трепере при мисълта, че е могла да го загуби.

Музикалният син продължава упражненията си с акордеона. И пак бърка на същото място. Данчето слуша мелодията, но щом приближава това място, тя с напрежение чака пръстите на акордеониста да прескочат непреодолимото препятствие.

Сашо разказва за отношенията си с Иван. И тя решава, че трябва също да обикне този много добър и благороден Иван, чиято жена така зле е постъпила.

Ракията я задавя. Никога не е пила. Очите й се наливат със сълзи. Но решава, че ако на Сашо е приятно тя да пие, непременно ще пие. И ако не му е приятно, няма да пие.

И не само за това, а за всичко, което им предстои. Защото тя знае, че много неща им предстоят.

Като слуша за неговите детски закачки с Младен, тя неочаквано си помисля — как ли би се държал той е нейната тригодишна дъщеря? Ала тревожната сянка на тоя въпрос също отстъпва пред вярата й, че той ще замени напълно бащата, който никога не е бил баща. Дори си представя как двамата ще се търкалят по пода, ще правят бели и как тя радостно и добродушно ще се сърди и ще се чуди кого по-напред да укроти, защото са деца…

Сервитьор-управител-бюфетчикът донася чиниите със задушен заек, от който се вдига вкусна пара. А Данчето си мисли, че ако Сашо настина обича задушен заек, то още веднага тя ще се научи да го готви и ще го направи много по-вкусен от този пред тях.

После се сеща за жените му. Тя, знае, че много са го харесвали и че още много ще го харесват, че ще го съблазняват, че ще се опитат да й го отнемат. Но тя не се безпокои, защото вярва, че ще има достатъчно сили да го задържи. И решава, че е било добре, гдето е поскитал, видял е, преценил е и е дошъл отново при нея.

И каква ще бъде изненадата в завода, когато още утре или вдругиден отидат заедно в стола, защото ще се хранят заедно, ще бъдат винаги заедно!

Детето с акордеона за стотен път подхваща мелодията. Ала Данчето, чувствува, че този път препятствието ще бъде прескочено… И ето:

— Та… Та… та-тааа… — мигновена пауза и — та-тааа…

Наистина този път без грешка. Изглежда, детето се окуражава от тази сполука и веднага повтаря мелодията. Отново без грешка. По-нататък то свири по-бодро, по-уверено.

— Бива си го, нали? — пита от тезгяха сервитьор-управител-бюфетчикът. — Осемдесет баса!

— Много! — възкликва Данчето.

Гледа как се храни той. Големи залъци, които, издуват устата му в лакомо детско изражение. Дъвче бавно, съвсем по мъжки, сякаш да усети сладостта им. И мръвките, които разкъсва и загребва с лъжицата, вместо да си послужи с вилицата. И виното, което пие на големи глътки, сякаш е много жаден.

Данчето си мисли, че в него има страшно много сила, че той е мъж от главата до петите и може да понесе всякакви изпитания, да посрещне всичко. Гордо и радостно й е. Опитва се да помечтае какво може да направи човек с такава сила. Струва й се — всичко.

— Е, да си вървим! — казва той, неусетно изпразнил чинията и бутилката.

— Поръчай си още! — иска да останат по-дълго. Сега детето с акордеона свири, без да бърка, свободно, леко. И самата тя знае мелодията наизуст. Никога няма да я забрави.

— Друг път! — Сашо плаща и похвалва сервитьор-управител-бюфетчика за вкусно сготвения заек.

— Готвач е жена ми! — казва онзи. — Само тя ми е персонал!

На Сашо се вижда смешно и необикновено, че съпругата може да е „персонал“.

Излизат. Навън е тъмно. Още не са запалени уличните лампи. Но така е по-добре. В тъмнината двамата влюбени могат да вървят прегърнати, могат да се целуват.

31

Хората цял живот се търсят и най-често не се намират. Какво щастие е да имаш до себе си тоя, от когото винаги се нуждаеш!

Иван

Пак тая провинциална тишина, която прояснява мислите. Пак тая провинциална простота, която сближава хората. И тая притегателна земност, тъй възвишена, тъй чиста. Тук думите, колкото и високо да ги произнасят, не бягат далеч от земята.

Прикътани стари къщи със снежни покриви и неми дворове. Стръмни улици с насрещен вятър и по тях деца с шейни, жени, завити в шалове, и разгърдени планинци, и местният учител по музика с посребрени коси и побелели мечти, и вестникарят на площада, зъл и сърдит на всички за всичко, и синеоката щерка на пощенския началник наднича зад прозореца (принцът няма да дойде), и огромният бял гръб на Балкана, и изцъкленото зеленооко небе… Какво го доведе тук? Работата? И друг можеше да я свърши. Другарството? То няма нищо общо. Какво?

Нещо огромно, много ясно и много непонятно. Може би ще се нарече цел на живота. Или по-добре смисъл… не, не знае с коя дума може да се изкаже. Или пък трябват много думи. А всъщност то е толкова просто. Може би сърцето.

И когато срещне капитана, ще му каже:

Капитанът: Радвам се, че дойде!

Иван: Исках пак да сме заедно!

Капитанът: Не вярвах, че ще се върнеш! Нали отказа да останеш?

Иван: Ако тогава бях останал, щеше да бъде едно, а сега е съвсем друго, много различно, като например отстъпление и настъпление!

Капитанът: Вярно. Ти тогава отстъпваше. Беше доста разбит. Но паника нямаше, нали?

Иван: Не. Паниката беше преди това. После се опомних. От мината. Трябваше да спра, да се прегрупирам, да отдъхна и да започна настъпление.

Капитанът: Настъпление! За някоя нова жена?

Иван: Вие сте злопаметен!

Капитанът: За служба, за длъжност?…

Иван: Нямаше да бъда тук!

Капитанът: Прощавай. Исках още веднъж да чуя от твоите уста всичко.

Иван: Нашите разговори са били винаги искрени.

Капитанът: Други разговори аз не водя! Продължавай.

Иван: Най-важна беше проверката.

Капитанът: Но тя ти струваше много!

Иван: Вие бяхте казали: „Толкова по-добре!“. И наистина беше по-добре!

Капитанът: Мините винаги вършат сериозна работа!

Иван: Може би и без това щях да стигна дотук. По-бавно, по-колебливо, защото още отнапред всички тия въпроси ме занимаваха, непрестанно стояха пред мен и аз не можех да се отърва от тях и трябваше да реша нещо…

Капитанът: Съмнявам се!

Иван: Всичко обаче тръгна оттам, от моето съживяване в болницата. Аз пълзях по някакъв странен ръб и откривах като новороден, но с ума на възрастен. Открих:

Първо, че живея.

Второ, че съм човек.

Трето, че в първите две открития е вложен ясният смисъл на цялото съществуване, което ми предстоеше. Така някак фантастично аз се отървах от бремето на сложните съображения в затворен кръг, от мъглата на условностите, от инерцията на старото…

Капитанът: Не си ли въобразяваш?

Иван: Изслушайте ме. Някога аз се съмнявах кой е моят път. Вярвах, че всеки човек има свой единствен път, който ще го заведе към удовлетворяващо осмисляне на живота. Мислех — както растенията растат различно по различните пътища — свои и чужди. Затова дълго се въртях на кръстопътя. Няма ли да сбъркам? Как се намира свой път? Едни ми казваха — с чувство за посока. Други — с убеждения. Трети — със съображения. Четвърти — с компас…

Сега се смея. Зная, че чувството за посока може да бъде фатално лъжливо. Убежденията — назубрени с ученическо усърдие, неразбрани, чужди мисли. Съображенията — обидни сметки. А такъв вид компас още никой не е изнамерил. Сега зная, че не бива да се сравнявам с растенията, с животните, че едно от достойнствата на човека е противопоставянето му на природата. Сега зная, че накъдето и да тръгна, където и да отида, ще бъда на свой път. Защото онова, което нося в гърдите си, изравнява всички перспективи, дава всички възможности. Защото търся път за себе си, но не заради себе си!

Капитанът: Не си ли спомняш нещо?

Иван: Огнището, другарю капитан! Някога аз се питах възможен ли е нов живот във все още стар свят? Сега отговарям: Новият живот може да съществува само в безмилостна борба със стария! Първият компромис изравнява възрастите им!

Капитанът: Не е ли много рано за тебе да твърдиш това?

Иван: Няма ранни и късни истини! Има само истини!

Капитанът: Добре.

Иван: Стоях в болницата и по цели нощи мислех. Но никак не се безпокоях. Никак не се измъчвах. Напротив, всички мисли ми донасяха радост и онова, което ми оставяха, беше нещо много светло, прозрачно ясно и напълно удовлетворяващо. Трябваше да живея. Как? Като човек от втората половина на двадесетия век — без животинските инстинкти на първобитните хора, без нравствената пустота на робовладелците, без помпозния снобизъм на феодалите, без еснафското щастие на буржоазията. Помислих си, че богатство не е това, което ограбваме от другите, а това, което им отдаваме.

Капитанът: Богатството на комунизма!

Иван: Да. Така стигнах до комунизма. Много пъти преди това съм се опитвал да го разбера основно, ясно. Не само като политико-икономическа доктрина, не само като философско учение, а и като задължително съдържание на нова нравственост! Като изучавах физиката, аз много често съм се удивлявал на хармоничната цялост на природните закони и най-вече, че движението в природата е в посока на пълната хармония. Така в моята представа комунизмът е оная чудна, многозвучна, несметно богата и неизчерпаема хармония на обществото, която за първи път ще му даде смисъл.

Капитанът: Ти чак сега ли проумя това!

Иван: Не се срамувам да призная, че по-рано за мене комунизмът беше политическа абстракция. На нас толкова много ни е говорено за това и толкова често се употребява тази скъпа дума, че човек, без да иска, престава да слуша. А и като гледа някои, които говорят едно, а вършат друго, неволно се поражда отношение.

Капитанът: Интелигентска чувствителност! Защо се мериш с негодниците! Мери се с героите! Защо слушаш празнодумците, слушай мъдрите! Или не можеш да отбереш кое какво е?

Иван: Тогава аз си помислих какъв трябва да бъде истинският съвременен човек, реален човек на висотата на нашата епоха! Представих си ония, които са загинали и са знаели за какво умират. Идеализъм, красота и геройство.

Представих си ония, които са минали през чудовищни изпитания и са запазили светлината в душите си непомрачена. Чистота и преданост.

Представих си и тия, които сега с безумна всеотдайност изцеждат силите си, за да дойде по-бързо истинското човешко време. Непоколебимост и чудеса.

Представих си всички ония прекрасни хора, които съм срещнал! Представих си вас!

Капитанът: Мене!

Иван: Вас!

Капитанът: Аз съм обикновен войник! Никога не съм направил нищо особено.

Иван: За мене вие направихте необикновено много! И, другарю капитан, от сърце и душа поисках да бъда като вас, като тия, които ви споменах, да тръгна… да тръгна… Но може би това беше младежко увлечение? Може би бе случаен порив? Трябваше още една проверка. И тя ми се удаде наскоро. Институтът! Там беше страшна картина. Вилнееха хора с различна сила, със и без партийни билети. Нямаше кой да им се опре. Запитах се — как би постъпил истинският комунист? Бой! — казах си. Питах и вас! „Бой!“ — казахте и вие.

Капитанът: Не те ли беше страх?

Иван: Никак! Бях решил или да им извия вратовете, или да пукна! Не беше проста работа. Излезе цяла синджир-марка, навързани един за друг научни попове, които се държаха. Но когато почнаха да се давят, тия, гдето бяха на сухо, побягнаха. Вие знаете всичко, писах ви… Сега мисля, че всичко е наред.

Капитанът: И минахме в настъпление?

Иван: Да. Но като че в мене нещата са все още мисловни, теоретически, а може би и интелигентски. Не всякога мога да реша кое какво е. Затова дойдох. Да сме двама в един окоп!

Капитанът: Хубаво го каза! Двама в един окоп! Но нали, драги, мразеше войната?

Иван: Мразех войната, която разрушава здравото, годното, ценното, но съм за войната, която руши гнилото, негодното, слабото!

Капитанът: Не ти ли е жал за него?

Иван: Не!

Капитанът: Помисли!

Иван: Не ми е жал! Дори мисля, че в много отношения сме излишно хуманни!

Капитанът: А как си представяш бъдещето?

Иван: Като победа, като пълен разгром на противника! Като очистване на нашите собствени редици и като триумф на човешките способности! Не ви ли се струва, другарю капитан, че понякога у нас обличат бъдещето в дрехи, които миришат на еснафски нафталин. Материално доволство, приятен живот…

Капитанът: В настоящия момент е необходимо да се подчертава тази страна!

Иван: Но не е необходимо да се пренебрегва и другата! Мисля, че тогава най-напред трябва да променим летоброенето!

Капитанът: Ще го променим!

Иван: Сега знаете защо дойдох при вас!

Капитанът: Добре дошъл!

* * *

— Добре дошъл, Иване! — някак необичайно развълнуван казва капитанът.

Иван се завърта на лабораторното столче.

— О-хоо, другарю капитан!

Всички в лабораторията се обръщат. Жените, които мият дългите фаянсови маси, се усмихват, двете лаборантки дават път на някогашния ротен командир, помощникът става.

Двамата се прегръщат.

— Е, началнико, защо не се обади! — пита капитанът.

— Много работа, другарю капитан! Пък исках някак да има повод!

— Какъв повод?

— Повод да ви изпрося нещо… да кажем, малко пари за един евтин апарат…

— Усукваш ли?

— Съвсем не, другарю капитан!

Заместник-директорът обхожда масите, оглежда критично всичко и се връща към Иван.

— Хубаво! — казва той. — А допада ли ти задачата?

— Тъй вярно, задача и половина!

— И ще я решиш ли?

— Ще се опитам, другарю капитан!

— Ела малко да ме поизпратиш!

Иван излиза, както си е, по бяла престилка.

— Ще настинеш! — капитанът втренчва поглед в него.

— Нищо ми няма!

— Слушай — казва остро капитанът. — Кажи ми откровено какво мислиш за Сашо?

— Назначихте ли го?

— Не още, но…

— За него подписвам с двете си ръце! Станал е мъж и половина!

— Той и по-рано си беше мъж… — капитанът се усмихва мнително.

— Ще видите, другарю капитан!

— А тая история с Данчето?

— Прелестна история!

Капитанът свива устни, мръщи се.

— Какво й е прелестното?

— Ех, другарю капитан — въздъхва Иван. — Много ще се радвам, ако и с вас се случи такава история!

Дали ще се ядоса капитанът? Той се замисля. Нещо далечно, едва спомнено… усмихва се и отминава.

32

Пресметнах, че не губя нищо.

Младен

В стаята всичко е така, както беше, преди да дойдат те. Етажерката с книгите е поставена на старото си място, вещите, които бяха в коридора, са внесени вътре, масата е отново до прозореца, а насреща снимката на тримата във войнишка униформа е свалена. И нищо от техния багаж не е останало.

Случайно или нарочно са запалили нощната лампа, върху чийто абажур е нарисувана червена камила? Там Сашо беше написал „Младен“. Химическият молив не може да се изличи.

Той оглежда всичко от вратата. Колебае се дали да влезе. Или да се върне, да си намери някаква работа.

Сяда тежко на кревата. Не се съблича.

Пак е спокойно, тихо, самотно, Пак е същото. И пак ще му бъде така удобно, приятно, нали? Може би най-добре е да си легне, да заспи и утре да продължи това, което е започнал.

Угаси лампата, Младене, легни си! Сашо не е сложил четката за дрехи в леглото ти, нито Иван ще чете до полунощ, нито ще те занимават с техните истории, нито хазяйката вече ще се сърди! Легни си, Младене, ти не губиш нищо, напротив, само печелиш! Легни си, Младене, сантименталностите са за жените и за учениците…

Не му се спи. Винаги е имал здрав сън, а сега не му се спи.

„Къде са те? Къде ли са отишли да спят? Как са пренесли багажа си? Сигурно на два пъти са се връщали! Сашо навярно ще живее у Данчето, но Иван! Не беше ли по-хубаво да не идват при него! Ако не бяха приятели, нищо подобно нямаше да се случи!“

Какво го интересува? Били са приятели, сега вече не са. Нищо не могат да му направят. Дори стана по-добре. Изглежда, че е полезно човек да се освободи от тежестта на приятелите си, щом много му натежат. Нищо не бива да го отклонява от този път, който е избрал. В историята има много примери на последователност. Да бъдеш последователен цял живот, това е повече от всякакъв героизъм, защото героизмът е моментно, краткотрайно явление (не беше ли такава историята на Иван с мината!), често пъти случайност. Последователността е повече от всяко човешко качество (и от всеки порок)… Тя е ритъмът на самото съществуване. Понякога той е безкрайно горд, когато помисли, че неговата последователност е равна на последователността на ударите на сърцето му. Сливането на живот с цел — това е най-висшата хармония, която могат да сътворят само единици между хилядите или милионите…

И тъкмо сега се опитаха да му отнемат тази гордост. Той си помисли, че съдбата го проверява. И се усмихна. Наистина се усмихна…

Вчера следобед беше събранието на партийния актив в завода. Младен не знаеше за истинския характер на дневния ред. Толкова пъти бяха обсъждали производствени въпроси. Впоследствие той строго се осъди за това незнание, което можеше да му струва доста.

Алекси го пресрещна в коридора:

— Научи ли? — попита го той. — Днес ще ни дерат здравата! Пристигнали са от окръжния комитет секретарят и още двама души… Преразходът, който направихме, ще ни излезе през носа!

— Само заради преразхода ли? — попита спокойно Младен. — Няма ли да засегнат и други въпроси?

— Всичко! — каза Алекси и добави: — ще ни измъкнат всички кирливи ризи!

— Който ги има! — отвърна Младен и веднага се отдалечи. Трябваше да помисли.

Истина беше, че работата на завода през последните няколко месеца не вървеше добре въпреки частични успехи. Младен бе разбрал особените отношения между директора и главния инженер. Между тях беше започнала война. Главният смяташе, че директорът е напълнил завода с некадърници, които тежат без никаква полза, и всеки път, когато той се опитваше да отстрани някой от тях, директорът се противопоставяше. Обратно, директорът смяташе, че главният инженер не си гледа работата, умишлено бездействува, за да го провали. Това разцепление на ръководителите доведе до разцепление и между обикновените служители и работници. И очевидни бяха последиците от тази война. Напразно капитанът се опитваше да ги помири на местна почва. Партийното бюро беше заседавало почти всеки ден в последните седмици, но, изглежда, резултат нямаше. Младен си помисли, че именно днес другарите от окръга са дошли, за да обявят резултата. Спрял се сам в коридора до прозореца, той се интересуваше само от едно — какъв ще бъде този резултат? Нито за момент не помисли кой е правият — директорът или главният инженер? Макар че единият му беше много близък, а другият чужд.

В този момент той забеляза главния инженер долу на двора. Спусна се по стълбите и го срещна на входа.

— Отиваш ли си? — попита го главният.

— Не — отвърна Младен. — Исках да ви попитам какво става?

— Това има ли значение за тебе? — главният втренчи поглед в него.

— Да — каза Младен.

— Тогава остани, ще видиш! — главният се усмихна непривично.

Той изглеждаше напълно сигурен. Младен го познаваше. „Трябва да изучиш най-внимателно характера на хората, от които зависиш!“

Тогава изведнъж му дойде на ум да преброи гласовете, които евентуално биха получили главният и директорът в партийната организация. Той тръгна по стълбите, като броеше:

— Алекси… Мануш… Папазов… Костов… — за директора той преброи четиридесет и един гласа.

За главния инженер — петдесет и пет. После чу директора да казва на Папазов:

— Или той, или аз!

И събранието започна.

Същата зала, в която го приеха за член на партията. Той пак седна някъде отзад, но си избра такова място, от което да може да наблюдава всички. Главният продължаваше непривично да се усмихва. Директорът бе блед. Алекси и останалите — неспокойни. Може би единственият, който бе останал непроменен, бе капитанът. Още веднъж Младен му завидя за сигурността. Неочаквано се опита да си представи как би говорил капитанът днес — за или против своя приятел директора. Младен не знаеше какво точно ще каже капитанът, но чувствуваше, че всичко, което би казал, ще прозвучи съвсем справедливо и честно. Той си представи гласа, интонацията, спокойната, отмерена реч, без увъртания, без хитрости. Такава реч би направила отлично впечатление.

— Какво? — попита го седналият до него Алекси. Младен разбра, че последните думи бе произнесъл на глас.

Пръв говори секретарят на окръжния комитет — млад, много енергичен мъж, както Младен знаеше, инженер. На този секретар със специалност никакви номера от промишлеността не му минаваха. Беше работил в предприятия и познаваше добре обстановката. (Колко полезно и чудесно е, че Младен постъпи като редови работник в предприятие!)

Думите на секретаря разкриха загадката, която го измъчваше.

— Систематическото неизпълнение на държавния план почти по всички показатели въпреки известни обективни причини, които ние приемаме, се дължи на груби грешки от страна на ръководството на завода, на директора!

После секретарят направи остър критичен анализ на дейността на директора.

Нарушения на технологическите процеси, преразход на фонда на работната заплата, постоянни рекламации, разстройство на колектива и пренебрежително отношение към направената му критика…

Секретарят, се опита да потърси и причините, но на Младен се стори, че причината е една, най-простата, най-очебийната — директорът беше стар за този голям и непрестанно подмладяващ се завод. Беше все едно един командир на пехотно отделение да го направят командир на ракетни части. Директорът беше стар, той не можеше да се подмлади по никакъв начин и това беше неговата трагедия.

„Но трябва ли младите да споделят тази трагедия? — Младен се усмихна. — Това би било неестествен компромис!“

Ако ръководните другари искаха да намерят директор на място, трябваше още сега да издигнат Младен. Той би направил с този завод чудеса. Би могъл в два-три часа да каже такива неща за производството, които малцина знаят, и най-важното, би могъл да ги извърши.

Някакъв стар, романтичен педагог преди години в гимназията бе казал: „Според мене има два вида характери — понасящи и нанасящи.“ А Младен още тогава си бе помислил — какво би се получило от съчетанието на двата вида, изразено така: „Понася, за да нанася!“. Човек с така съчетан характер би станал голям директор. И трагедията на остаряващия човек не бе ли всъщност изгубената способност да „нанася“, тържеството на способността да „понася“…

Секретарят на окръжния комитет завърши своето слово. Той каза ясно и недвусмислено:

— … Окръжният комитет на партията смята да вземе решителни мерки за подобряване на ръководството на завода, за подмладяване на кадрите и укрепване на колектива…

Директорът слушаше с наведена глава. Той беше и си оставаше „понасящ“. Само в един момент Младен видя очите му. Оглеждаше хората — кой ли би го защитил? Нещата не са така прости, както го обвини секретарят. Всички знаят как е работил той… Може би наистина не бе способен, но никой няма право да се съмнява в неговата преданост…

Изказванията започнаха. Пръв се изказа Алекси. Беше най-нетърпелив.

— Критиката, която окръжният комитет на партията ни прави, е справедлива и навременна! Но, другари, аз искам да обърна внимание, че нашата вина, на отделните ръководители, в никакъв случай не е по-малка от вината на другаря директор! Ние преживяхме тежки дни! Мнозина ръководители на цехове и участъци вдигнаха ръце!

— Къде е бил директорът в това време? — попита остро секретарят.

— Ние злоупотребявахме с доброто, другарско отношение на директора към нас! — отвърна Алекси. — Негова вина е, че не ни наказваше… а ни щадеше!

— Тук не е сиропиталище! — каза заместник-председателят на окръжния народен съвет.

— Така мисля аз! — Алекси седна смутен.

Настъпи неловко мълчание. Като че никой нямаше да се изкаже. Дори привържениците на главния инженер смятаха, че не може всички криви дърва да се стоварят върху директорския гръб… Вината за неблагополучието беше и негова, но и обща… Би трябвало, преди да се критикува директорът, да се кажат доста самокритични неща…

„Понасящи!“ — каза си Младен и се надигна.

Очите на директора, който го наблюдаваше, просветнаха. Още една добра дума ще бъде казана в негова полза. Другарите от окръжния комитет трябва да бъдат по-правилно осветлени. Нека го снемат, но той трябва все пак да си иде с чисто чело…

Младен беше спокоен, съсредоточен и ясен (нали точно така би изглеждал капитанът!)

— Другари, не бива да размазваме нещата! Партията ни учи да бъдем принципни и честни, да не крием нищо от нея, да бъдем с открити чела! Всички тук знаят доброто отношение на другаря директор и ръководството към мене, за което аз съм им задължен! Но когато партията пита за истината, ние не бива да се ухажваме един друг! Вярно е, че вина за тежкото състояние на завода имаме всички, но аз не мога да потвърдя, че всички не са работили! Ние сме голям завод, другари, а нашето ръководство и другарят директор са въвели такава практика, като че сме работилница от петнадесет души… Искам да запитам — колко пъти беше поставен въпросът за тесните места? Нито един път! Колко пъти директорът на завода нареди да се спрат машините, които произвеждат лошо качество? Нито един път! Важното беше да се избута планът! Колко пъти другарят директор самоволно разместваше хората от ремонтните бригади въпреки мнението на другаря главен инженер, че това спъва работата! Безброй пъти! На нашите дирекционни съвещания въпросите се разглеждаха само откъм външната им страна, да се размажат нещата, да се представи горе-долу, че всичко е наред, да се скрият дълбоките пукнатини…

Директорът беше смаян. Той гледаше очите на Младен и още не можеше да повярва. Тия очи го срещаха със спокоен, стоманен блясък, не трепваха и сам директорът трябваше да сведе своя поглед…

— Правилно! — каза заместник-председателят.

— Другарят директор предпочиташе да се огражда с безполезни хора и да пренебрегва мненията на главния инженер и на други другари, които не са му угодни… В завода можеше да се вярва само на определени хора, а другите се ползваха с пълно недоверие… Сега, другари, аз искам да се спра на известни факти, от които ще се види, че дори при липсата на някои суровини ние сме могли да изпълним плана…

И Младен продължи… никога дотогава не беше се чувствувал толкова силен и победоносен. Той усещаше, че онова, което казва, му донася печалба. Той се радваше, че беше изпреварил другите, които за момент се поколебаха, и каза онези истини, които те самите щяха да кажат. Но ги каза той! И всички след него щяха да тежат по-малко…

После станаха и други, критикуваха и се самокритикуваха, но хорото бе повел той.

Тържеството му щеше да бъде пълно, ако на излизане капитанът не се обърна към него и с нескрито презрение не каза:

„Дисциплина без морал! Страшно!…“

Отворѝ прозореца и си легни, Младене. Нека влезе чист въздух. Пролет е. И директор вече е главният инженер!… И неговите, Младеновите перспективи са още по-големи… Ще му дадат първи цех, най-големия… това е почти самостоятелен завод, с отделен началнически кабинет. Сбогом, дъсчена канцеларийке, сбогом, делнични дреболии. Иде празник. Ще командува инженери. Ще има дузина подчинени техници, ще има собствен план… ще се гонят проценти, каквито и дяволът не може да даде…

— Дяволска подлост! — бе извикал Сашо.

Бяха тримата. Те стояха прави, а той седеше както сега. Има-няма два часа оттогава…

— Историята с Виолета беше едно недоразумение! — каза Младен.

— Недоразумение! — извика Иван. — Ти уверявал ли си я, че я обичаш?

— Да — отвърна Младен. — Мислех така, сега видях, че съм сбъркал!

— Когато свалиха директора!

— Изтъка си платното, ритна кросното! — каза озлобен Сашо.

— Защо мислите така! — негодуваше Младен. — Да не би тя да е работила вместо мене? Да не са ми подарили разрядите, длъжностите! Всякъде, където съм отишъл, съм се справял с работата!

— Но как! — пак извика Иван. — Как си се справял?

Той се беше обърнал към него, полуразкрачен, с ръце на кръста, с решителност, която Младен за първи път виждаше.

— Ето как! — Младен стана и измъкна от чекмеджето ударническите си грамоти, значката на отличник, знаменцата. — Искат план — изпълнявам го! Искат качество — давам! Искат себестойност — давам! По шестнадесет часа на ден съм стоял в завода! И нито директорът, нито Виолета са работили за мене!

— Мислиш, че другите не са работили! Но той издигаше тебе!

— Защото имаше полза от мене! Ако бях лентяй, щеше ли да ме издигне!

— Ти беше редовен гост у тях, играеше на любов с това нещастно момиче, хората те почитаха — продължава малко по-спокоен Иван. — Как стана така, че именно ти удари нож в гърба на директора?

— Защото директорът имаше сериозни недостатъци! И аз го критикувах от принципни партийни позиции. Партията ме учи да не скривам истината и да не правя компромиси! — отвърна Младен.

Иван дойде съвсем близо до него, погледна го изпитателно и каза:

— Но грешките на директора ти бяха известни и по-рано, нали? Тогава не си посмял да му ги кажеш, въпреки че и тогава партията те е учила да бъдеш принципен и честен!

Не беше дошло времето за това! — отвърна Младен.

— Според тебе за истината трябва специално време! — вълнуваше се Иван. — Противникът да бъде мъртъв и да няма никаква опасност!

— И така да е — усмихна се Младен, защото този разговор започна да му досажда. В края на краищата от къде на къде ще дава обяснения.

Но Иван кипна.

— Слушай — каза му той. — С какви очи ти стана да говориш за грешките на директора! Директорът може да е бил виновен, но ти, който до вчера си бил негов близък и си го подкрепял във всичко, ти нямаш никакво право да си умиваш ръцете! Това е подло!

— Аз си направих самокритика! — отвърна Младен.

— И заради тая самокритика те повишават, нали! — каза Иван. — Как ще обясниш това?

— Не виждаш ли, че ни лъже! — обади се Сашо.

Тогава Младен направи последен опит да се сдобрят.

— Слушай, Иване — каза му той съвсем дружески, — дай да говорим човешки. Ти ме знаеш добре. Никога не ме е интересувало кой ще бъде директор! На мене МИ трябва простор, за да работя, за да се развивам! И който ми го даде, него ще подкрепям! Мое право е да търся простор за себе си и за работата ми!

— Това е долен кариеризъм! — каза Иван. — Как можа да го помислиш!

— Защо! — възрази Младен. — Способен ли съм да ръководя? Всички ще кажат — да!

— Аз ще кажа — не! — рязко отвърна Иван.

— По всички показатели моята бригада беше най-добра, моят участък беше най-добър, моят цех ще бъде най-добър!

— Това са лъжливи показатели! Лъжливи резултати! — каза Иван. — Защото ти ги постигаш с хитрост! Кажи какво си направил, какво си сътворил. Какво е излязло от твоята ръка освен организационни шашми?

— Но държавата печели от тях!

— Така мислят глупаците, които са ти дали наградите! А хората губят, защото ти с нищо не им помагаш! Ти им съсипваш здравето, изцеждаш им силите и обираш славата!

— ТИ си един подлец и мръсник! — изведнъж избухна Сашо. — ТИ можеш да се издигнеш нависоко, но ще си останеш свиня и един ден свинщините ти всеки ще ги види!

— Никога не съм предполагал, че можеш да стигнеш дотук! — каза с горчивина Иван.

— Какво искате от мене? — заговори с друг глас Младен. — Аз не съм ви поканил тук, за да ме обиждате! Дадох ви моята стая, постъпих другарски!

— И ние постъпваме съвсем другарски! — каза Иван. — Ти трябва да разбереш тия неща и да поправиш всичко!

— Какво? — Младен се изправи. — Не мисля, че имам какво да поправям! Всичко при мене е съвсем честно и чисто! Такъв е животът!

— Не цапай живота! — викна силно Иван. — Такъв си ти! И тия, които те издигат.

— Напуснете стаята ми! — остро и спокойно каза Младен. — Няма да търпя никой, който стои на пътя ми!

— Ванка! — скочи Сашо. — Да си вървим, че още малко ще му счупя главата!

— Ти път няма да имаш — каза му Иван, — ако не се върнеш назад!…

С това се свърши.

Оставиха му червената камила върху абажура.

Но защо не си легне. Защо мисли върху всичко това. То няма никакво отношение към неговите планове.

Проживя досега без приятели, ще живее и занапред. А когато утре стане много голям човек, тогава може би ще го потърсят, ще разберат какво са направили и ще се извинят…

Те ли?

И капитанът с тях!

Утре ще трябва да ги срещне, ще работят под един покрив…

Някой е смъкнал тавана на стаичката съвсем ниско, до устата му, до гърдите му. Тоя таван го притиска.

Някой е оголил стените. Човек сред вар.

Някой е закрил света с черното паспарту на нощта само и само да го остави самотен…

Някой е оставил да свети лампата с отвратителната червена камила, за да види всичко…

А до онази вечер беше съвсем друго… Сашо разказваше за сватбата си с Данчето, питаше ги кой какво ще му подари. Иван обеща сервиз за дванадесет души. Младен каза, че ще му подари кухненски бюфет. Сашо каза, че ще трябва да подарят нещо и на дъщерята на Данчето, тъй като той щял да я осинови. И още, че трябва да напишат писмо на инспектора Баров и да го посъветват за прилично държане. Като писмото ще подпишат с „началник участък“ и „началник лаборатория“. Инспекторът Баров много обичал титлите и изобщо големите приказки. В никакъв случай да не пишат, че синът е бояджия и че може да галопира върху стълба на завода…

Сашо щеше да им дърдори до полунощ. Тогава дойде капитанът. Не му се спяло и решил да види момчетата.

— Ако се сместите малко, може и аз да спя тук! — каза им той.

И на Младен беше драго, че капитанът ги има за близки хора, че ги обича…

После говориха за звездите. Иван им разправяше, че имало звездна материя със страхотно тегло. Един напръстник такава, материя, донесен на Земята, би тежал хиляди тонове. И те се чудеха. Иван им разправяше, че имало двойни и тройни разноцветни звезди и ако около тия звезди има планети с жизнени условия, то животът на тях би бил невероятен, фантастичен.

И пак южнякът свистеше в комините, и пак се чувствуваше пролетта.

— Пак наша пролет! — каза капитанът.

А Младен искаше да му каже: „Нека всички пролети занапред са наши!“ Защото той не знаеше какво ще стане на другия ден.

По-предишната вечер беше с Виолета. Взе я от дома и отидоха нагоре, към Балкана. Снегът се топеше, навсякъде беше кално. Но тя имаше прекрасно настроение, подскачаше и се радваше. Записала на магнетофона някаква лирична поема и я заучила. Декламираше и го целуваше. А Младен си мислеше, че тя е чудесен човек, че устоява пред слепотата си…

И тя знаеше, че му е приятна, и се радваше. На връщане той я пренесе през реката. Тя лудуваше в ръцете му и замалко не паднаха във водата…

Но за какво си спомня всичко това! Ученически, смешни неща! Той е „нанасящ“ характер и какво трябва да направи, когато всичко е наред. Да се смее!

33

Не е страшно, че умира. Страшно е, че не е живяла.

Иван

Над Витоша слънцето се топи. Злато се плиска по тънките, по резедавите рамене и струи надолу из дефилето. Планината, весело голо момиче, се къпе. И шумят в деретата мътни потоци, и цвърчат опиянени птиците из Княжевската гора, и вдигат врява децата в училището. И съхне върху облаците синята рокля, развята от щурия вятър, и мами жадните мъжки очи.

Трамваят трещи по паважа, безшумно се носи — накъде, защо? Бързай, бързай, пътнико! Ще свариш ли?

Кондукторът, потен в дебелите сукнени дрехи, казва с ленива прозявка:

— Краят!

А Иван си мисли. Можели за тия неща да се мисли? Пътуване в трамвай — пътуване във вечност, Човек отива нанякъде. Планетата отива нанякъде. Млечният път отива нанякъде. Всички сравнения са нелепост. Няма нищо сравнимо…

После нагоре. По стръмната улица с многото каменни стъпала. Долу е човешко гъмжило, горе е белият фар на хоризонта. Полека, полека. Минавал е хиляди пъти оттук, ще мине и днес…

Никога улицата не е била толкова стръмна. И стъпалата не са били толкова много. Всяко повдига. С двадесет сантиметра. С двадесет разтърсващи стъпки. С двадесет отхвърлени мисли. Ще стигнат ли стъпалата, за да се смъкне товарът? С всяко стъпало сърцето бие един път повече. От височината, нали? От умората, да? Може и потен да стигне. Прилежен, учтив гост. Защото той е подготвен.

Човек свиква с хладното докосване на вечността. Днес може и да се ръкува с нея, утре може и да се усмихне, може…

Слънцето блести право в очите. Време за пролетна екскурзия, за разходка — момчета с бели ризи, момичета с голи рамене, викове и смях, и безпричинна радост, и влюбени погледи, и волна, разхайтена песен… Би си направил върбова свирка, за да дразни птиците, би ритал парцалена топка с рошавите малчугани в двора на училището, би издрал краката си, за да търси нещо тайнствено и несъществуващо в къпинака, би…

Тупти ли тупти сърцето! Тук ще отдъхне. На плочата. Половин път до хоризонта. Не му се мисли за нея. Не му се спомня за нея. Идва, защото не трябва да отхвърли молбата на една умираща. И защото няма причина да не дойде. И защото е все още неин съпруг. И защото е мъж.

Гладък квадратен камък. Има ли в него частици от умрели хора? Сигурно има…

Лани ли беше, кога ли? Седяха тук и гледаха отвисоко и се чудеха — каква стръмнина бяха изкачили. И мислеха — колко ли стръмнини ще изкачат…

Хладен камък. Нищо не е останало от топлината на телата им. Погълнали са я молекулите на камъка. А може би на същото място тя е седяла с другиго и топлината им е била още по-силна!

Какво от това?

Ако сега ей тук седяха момче и момиче и се целуваха, би било прекрасно. Щом има любов, винаги е прекрасно. И когато тази любов събаря, и когато разрушава и унищожава.

Ревността не е любов! Ревността е накърнена собственост!

Ами ти, другарю, на стъпалата? Претендент за съвременност, за нравствено съвършенство на новия човек? Защо лицемериш пред себе си? Продавай другиму отвлечени фрази! Защо я отхвърли? Защото не я притежаваше, нали? И не би я отхвърлил, ако беше твоя! Каква е разликата между тебе и последния ревнивец?

Ревниви са бедните души! Ревниви се жалките души! Ревниви са скъперниците! Ревниви са еснафите! Ревниви са слабите!

Любовта е простор. Ревността е затвор.

Класифицирай, умнико, но най-напред стори това със себе си! И тогава иди на погребение!

С какви очи?…

Прескачаха по три стъпала. Роклята й се вееше пред него. На върха на щастието има капка печал. Той казваше:

— Когато остареем, аз ще се прегърбя, а твоите хубави крака ще се разкривят! Тогава ще дойдем на това място, най-много ще се изкачим дотук И ще си спомним…

А тя се смееше:

— Само ти ще си спомниш! Аз ще умра млада! И колко хубаво е, че така ще ме запомните!

Какво помни той? Как ли изглежда сега тя? Как ли ще се срещнат? Какво биха си казали… Какво струва всичко пред нищото?

И последните стъпала. Хоризонтът мигновено скача върху раменете на планината. О, неспирна гонитба! О, измамни миражи! Защо всяка достигната със сетни сили височина е подножие на нова и вече недостижима височина? Мерките ли са малки или силите? Но човек настъпва, изкачва се, нагоре, нагоре. И това изкачване е най-човешкото от всичко човешко!…

Мисли, които летят надалеко. Черни мънички птички, разгонени от сянката на орела. А той се вие и рисува огромна небесна въпросителна.

Кой? Какво? Защо? Накъде?

Един човек плува в пространството. Освободен от теглото на приетите истини, той обърква посоките. Няма нагоре, няма надолу. Няма назад, няма напред! Има простор, безграничен, всепоглъщащ простор, който превръща смъртта в живот и живота в смърт…

Полянката, горската кокетка, е залята от пролетните потоци. Той измокря обущата, краката си. Студени тръпки. Проясняване. Това е земята и върху нея трябва да се стъпва сигурно и внимателно.

Струва му се, че всичко, което става сега, е неправдоподобно. Някаква неравно направена пиеса. Убедително, завладяващо действие се сменя с хвърчаща, наивна И мелодраматична картина. Убедят те, а после те заставят да се съмняваш.

Не можеше напълно да приеме вестта за предстоящия неизбежен край на жена си. Макар на моменти да мислеше, че това е единственият и безмилостен логичен завършек на нейния живот. Че още отнапред дълбоко в себе си той бе убеден, че тя няма да живее много…

Може ли смъртта да оправдае всичко?

Кой е измислил това мистично преклонение? Кой е дал право на нищожните да оправдават проиграния си живот?…

„А може би вече е умряла?“ — мисли той, пробуден от децата, които играят на гоненица между дърветата.

Оглежда за некролог околните електрически стълбове. Много ясно си представя този некролог, жълтеникавата хартия, траурната рамка, името… Често преди бе мислил какво стои зад всеки некролог…

Няма. Между дърветата се вижда открехнатата портичка на бащината й къща.

„Жива е“ — казва си той.

Тръпки пропълзяват по тялото му. Обзема го смут.

— За какво съм й? — пита се той. — Какво иска тя от мене? Защо ще участвувам в тоя сантиментален ритуал?

Знае, че каквото и да поиска тя, той ще го даде. Презряна слабост. И той ли ще се смири, и той ли ще се прекланя. И вместо съдник ще се превърне в херувим! Хленчещо животно пред властната безвъзвратност! Къде отидоха оценките му?

Ако тя не беше тя, а някоя съвършено непозната млада жена, млад мъж, човек ей от тези къщи, който умираше, той би се притекъл на помощ, би дал според силите си, за да се спаси умиращият!

Донякъде удовлетворителна мисъл. Оправдания.

Пред къщата, заградена с жив плет, има ливада. Той я прекосява спокойно. Влачи шлифера си по тревата и мисли за тревите, които краката му стъпкват.

Спира се. Сепва го цвърченето на птичките. Вдясно има храсталаци. По клоните им се гонят, скачат и цвърчат цял рояк птички. Някаква хвърката оргия, в която отделните гласове са се слели в нескончаем поток от звуци, птичи крясъци и писъци. Детско безумство и опиянение, и самозабрава от всеобща радост, като че всички тия птички току-що са се родили, току-що са пропели, току-що са получили крилата си…

Той, захласнат, ги слушаше. Никога не е могъл да разпознава отделните птици. Единствено знае само коса. Никога не е разбирал кои трели са на славея, кои на друг негов събрат. Но тая вакханалия му донася нещо от своята радост, нещо от своето тържество. Може би, за да му напомни за пълната хармония на този ден и за това, че и „предстоящото“ е част от тази хармония…

При портичката го посреща майка й. Студено, враждебно, като че той е виновен за състоянието на дъщеря й.

Тя мълчаливо го повежда вътре, в познатия му мрачен хол, Носи се тежък, неприятен дъх. Върху голямото огледало са метнали чаршаф.

„Подготвили са се“ — забелязва той.

Върху подложка ври съд с игли за спринцовки.

Той сяда на един стол. Вратата на отсрещната стая се отваря и излиза докторът. Червендалест здравеняк, който прилича повече на борец или на касапин. Поглежда изпод вежди Иван и отива да се мие в кухнята. Майката излиза с него.

Останал сам, Иван отново се замисля за своето присъствие тук, за поведението си, за онова раздвоение, което го съпътствуваше от завода до тук и което за първи път така силно го смущаваше.

Той установява още веднъж правотата на разсъжденията си, но и още веднъж чувствува тяхната неудовлетворителност. Искаше да намери най-просто и ясно обяснение на всичко, така както един историк би приел и класифицирал определено историческо явление, без да предпочита онова тълкуване, което изнася на неговия характер. Ала в следния миг ролята на историка му се вижда преднамерено просташка, чужда. Също така чужда и неприятна му е и ролята на свикнал със занаята си преброител на мъртъвци. И всичко иде от това, че той не иска да признае смъртта, нейното всевластие и категоричност. Той мисли, че смъртта не е краят, защото не може да повярва в собствената си смърт… А от друга страна, все по-осезателно чувствува нейната сила, сянката й, хвърлила в мрак този дом, дъха й…

Измил ръцете си, докторът се връща. Кимва на Иван и с въздишка се отпуща на съседния стол.

— Надявам се, че след малко ще можете да я видите — казва той.

На Иван се вижда много странно това „ще можете да я видите“. Сякаш той много страда, че не може да я види. Докторът поднася цигари. Запушват.

— Това е ракът! — докторът пуща кълба дим. — Толкова народ мре! Само в нашата кооперация за една година двама души отидоха!

Иван трябва да приеме тези думи като утеха. Утешават се хора, които са загубили нещо.

Докторът се опитва да назове причините, които учените предполагат, че стимулират образуванието на рака. Той е лекар, който основно познава въпроса, говори леко и убедително и подробно се спира на всяка причина. Иван трябва да му благодари за старанието да го разсее…

Той си мисли, че всички тия причини не се отнасят до жена му, че истинската и главна причина за нейната смърт (все едно каква болест) е дълбокото осъзнато и неосъзнато нейно желание да не живее. През целия им съвместен живот тя се чувствуваше излишен, никому ненужен човек. Иван смяташе, че в други исторически времена, жестоки и груби, тя веднага би загинала, неспособна да понесе ударите на съдбата…

Докторът словоохотливо разказва за разни свои пациенти. Кой как боледувал, как умрял. Парадокси. Старецът, който пил ракия, в която имало удавена змия, и се изцерил, когато цялата медицина вдигнала безпомощно ръце.

Иван гледа лицето му и не го слуша. Дори започва да се дразни.

— Докторе — казва му той, — сигурно много се страхувате?

Недоумение.

— Струва ми се, че докато говорите за страданията на вашите болни, вие едновременно се радвате и непрекъснато тържествувате, че не вие, а те умират!

Лекарят се усмихва иронично:

— А нима вие не се радвате? Лицемерието, драги, е попска работа!

„Дявол да те вземе, имаш право!“ — казва си Иван, отвратен.

Оттатък се чува тих сподавен вик и след това стенание.

Докторът се вдига. Той съжалява, че си е губил времето да разговаря с такъв тип. Оттатък притичва майката. Двамата влизат в стаята. Стенанията стихват.

Сега той вижда пианото й, онова, което стоеше в неговия дом. Ако беше станала добра пианистка, нямаше да умре. Кога ли е свирила за последен път? Какво би било, ако той се опита да посвири? Кощунство! Защо? Защо винаги скърбим, когато някой умре? И когато този някой е бил мъртвец цял живот?

— Можете да влезете! — казва докторът. — Иска да ви види!

„Иска да ви види“ — това също му звучи лъжливо. Би звучало правдоподобно, ако тя му определяше любовна среща.

Иван твърдо пристъпя прага. Лицето му е спокойно, нищо не трепва, в очите му няма ни следа от влага. Майката, която минава край него, за да излезе, го гледа учудена.

Затваря вратата зад себе си.

Завеси, огрени от слънцето. Светла, празнична сянка и мирис на пролетна зеленина.

Тя лежи, разперила ръце върху оранжевия юрган. Никога не е предполагал, че може да изглежда толкова променена. Не са се променили само косите — прегорели, стъпкани пшенични класове. Лицето смразява. Състарено, изсушено, с оловния блясък на умираща тъкан, с изпъкнали мъртвешки кости, с безкръвни сипкави устни. Така ли целува смъртта?

Липсва ковчегът.

Приближава. Когато сяда на стола до леглото, тя отваря очи и го поглежда.

Далечно, далечно пустинно небе, което никой не ще достигне. Има ли нещо там?

Има сълзи. Вода от бездънни кладенци, вода от дъждове, вода от пролетта… вода от живота.

Няма отчаяние, няма примирение, няма болка, няма никакво познато чувство. Само сълзи и техните живи извори, и необятната пустиня…

И тишина, която вие в ушите.

Кога е заплакал? Кога е проговорил? Какво е говорил? И тая страшна треска. Друса ли, друса беззъбата смърт. Гледай, гледай, човеко, в нейните очи се огледай! Какво виждаш? Нощ! Помисли за себе си, роден егоисто! Какво струват твоите принципи пред моята власт! Какво струва всичко? Аз съм посоката, в която всичко тече, реки с млади удавници и негодни стари трупове, аз, физико, съм потенциалната нула…

Философствувай колкото щеш,

живей, както щеш,

чувствувай, както щеш,

тук ще дойдеш! Аз съм абсолютно равенство…

Две птички се блъскат в прозореца, пърхат и крещят.

„Лъжеш! — опомня се той. — Лъжеш!

Ти изравняваш телата. Но равенство между душите само ние ще поставяме!

Мъртъвци, на финала друг съдия няма освен ние, живите!…“

Над Витоша слънцето се топи. Злато се плиска по тънките, по резедавите рамене и струи надолу из дефилето. Планината, весело голо момиче, се къпе. И шумят в деретата мътните потоци, и цвърчат опиянени птиците из Княжевската гора, и вдигат врява децата в училището. И съхне върху облаците синята рокля, развята от щурия вятър, и мами жадните мъжки очи.

И млъква глухото гробищно клепало.

34

Пътят към щастието — това е самото щастие.

Иван

Толкова е тихо, че не прилича на сватба. Дори музика няма. И приказките са се свършили.

Но ни един от четиримата не забелязва това. Дори роклята на Данчето не е бяла, а костюмът на Сашо не е сватбарски. Иван е дошъл по пуловер, а капитанът — със спортно яке. Марта беше дежурна в завода.

Заранта бяха подписали. Чиновничката в съвета плесна с ръце:

— Та днес е вторник!

— Какво от това? — сряза я капитанът.

Сложиха по един формален, за тях ненужен подпис, защото нито единият, нито другият мислеха да се разделят някога.

И на стълбата Иван плисна манерка с вода. А Данчето го целуна. Обичаше го, както и Сашо го обичаше.

После пререждаха стаята на Данчето. А Сашо взе дъщеря й и отиде да купи вино. Свидетелите щяха да дойдат вечерта.

И ето ги, тук са.

Дългоочаквана, спокойна радост, която е пристигнала, без да измами някого. И мъжествена увереност. И осъзната сила. Защо им е музика? Защо им е празен външен шум?

Иван им бе приказвал за звездите. Пак за ония тройни разноцветни звезди, на които един ден ще стигне човек.

А Данчето си бе помислила, че в тази стая също е влязла тройна разноцветна звезда, че другите също са я забелязали и затова благоговейно замълчаха.

Капитанът става:

— Хайде, Иване — казва той, — по-добре да си идем сами, вместо да ни изгонят.

Иван мълчаливо се вдига.

— Деца — обявява с предвзета тържественост той, — ние с капитана сме ваши духовни настойници. Запомнете това!

Целуват младоженците и си излизат. На улицата капитанът се спира.

— Никак не ми се спи. Пролет лошо спя. Да идем до завода да видим как работи нашата революционерка.

— И на мене не ми се спи! — казва Иван. — Марта много ще се зарадва… пък може и да изиграем един шах.

— Да поиграем — капитанът загадъчно се усмихва.