Патриша Корнуел
Обвинението (8)

7.

Почти полунощ е. Разположила съм се пред запалената камина в люлеещия стол с дърворезба ръчна изработка — единствения намек за пасторалност в къщата на Ана. Тя е сложила фотьойла си така, че да ме вижда, без обаче да се налага да я гледам и аз, ако случайно открия някаква улика в собствената си душа. Напоследък разбрах, че никога не се знае на какво ще се натъкна по време на разговорите с Ана, сякаш съм на местопрестъпление, на което правя пръв оглед. Осветлението в хола е изключено, огънят е навлязъл в агонията си и гасне. Около тлеещите въглени се сипят искри, хвърлящи леки оранжеви сенки, а аз разказвам на Ана за една неделна ноемврийска вечер отпреди повече от година, когато Бентън се държа както никога с омраза към мен.

— Какво имаш предвид с „както никога“? — пита Ана със спокоен тон.

— Беше свикнал да будувам до среднощ и да работя. Оная вечер заспа, докато четеше в леглото. Това бе нещо обичайно, знак за мен, че сега вече мога да разполагам с времето си. Копнея за тишина, за пълна самота, когато останалият свят спи непробудно и не иска нищо от мен.

— Винаги ли си имала тази потребност?

— Винаги — потвърждавам аз. — Тогава се чувствам жива. Когато съм съвсем сама, съм в мир със себе си. Имам потребност от това време. Длъжна съм да го имам.

— Какво се случи оная вечер? — интересува се тя.

— Станах, взех книгата от ръцете на Бентън и изгасих лампата — отвръщам.

— Той какво четеше?

Въпросът ме сварва неподготвена. Трябва да помисля. Не помня добре, но ми се струва, че четеше за Джеймстаун, първото постоянно селище на англичаните, преселили се в Америка, на по-малко от час път с кола от Ричмънд. Интересуваше се много от история, тя бе първата му специалност, наред с психологията, после любопитството му към Джеймстаун съвсем се разпали, когато археолозите започнаха разкопки и откриха първоначалното укрепление. В съзнанието ми малко по малко изникват подробностите: книгата, която Бентън четеше в леглото, бе сборник разкази, повечето писани от Джон Смит^[1]. Не се сещам за заглавието, обяснявам на Ана. Томчето сигурно още е някъде в къщата — заболява ме при мисълта, че някой ден мога да се натъкна случайно на него. Продължавам с разказа си.

— Излязох от спалнята, затворих тихо вратата и отидох в кабинета — казвам. — Както знаеш, при аутопсия изрязвам части от всеки орган, а понякога и от раните. Тъканта отива в хистологията, там подготвят предметни стъкла, които трябва да обработя. Обикновено ги нося у дома и от полицията ме разпитваха защо. Колкото и да е странно, онова, с което се занимавам, изглежда делнично и безспорно до мига, в който другите проявят интерес към него. Чак тогава си давам сметка, че не живея като всички останали.

— Защо според теб от полицията са те разпитвали за стъклата, които държиш вкъщи? — подмята Ана.

— Защото искаха да знаят всичко.

Връщам се към разказа за Бентън, описвам как съм седяла в кабинета, надвесена над микроскопа и залисана по тежките неврони с цвят на метал, които приличат на гъмжило еднооки моравозлатисти твари с пипалца. Усетих, че има още някой в стаята, обърнах се и видях, че Бентън стои на прага с лице, озарено от странно зловещо сияние, наподобяващо заревото, преди да удари гръм.

„Сън ли не те лови?“ — пита той заядливо и жлъчно и аз направо не мога да го позная. Изтиквам стола от мощния микроскоп „Никон“. „Стига да можеше да научиш тая чудесия да се чука, изобщо нямаше да ти трябвам“ — тросва се Бентън и очите му пламтят с ярката ярост на клетките, които допреди малко съм разглеждала. Облечен е само по долнището на пижамата, лицето му е бледо в мъждивата светлина на нощната лампа върху писалището, гърдите му лъщят от потта, по ръцете му са изпъкнали вени, усукани като върви, сребристата му коса се е слепнала за челото. Попитах го какво го прихваща, а той забучи пръст в гърдите ми и нареди да съм се връщала в леглото. На това място Ана ме прекъсва:

— А преди това имаше ли нещо? Нещо, което да те предупреди?

И тя познаваше Бентън. Той не беше такъв. Пред мен сякаш стоеше непознат, вселил се в тялото му.

— Нищо — отговарям й. — Никакво предупреждение.

Люлея се бавно, не спирам. Тлеещите дърва пукат.

— Последното място, където исках да бъда тогава, беше с него в леглото. Може и да беше най-добрият психолог във ФБР, но колкото и да умееше да прониква в душата на другите, понякога ставаше затворен и студен като камък. Нямах намерение цяла нощ да се мятам в кревата, докато Бентън лежи с гръб към мен, мълчи и почти не диша. Може да беше всякакъв, но не и груб и жесток. Никога дотогава не ме беше унижавал и обиждал така. И нищо друго да не сме изпитвали, Ана, ние все пак се уважавахме. Винаги сме се отнасяли с уважение един към друг.

— А каза ли ти какво го притеснява? — притиска ме тя.

Усмихвам се горчиво.

— Разбрах какво го притеснява от онова, което ми подметна за микроскопа — да съм го научела да се чука.

Ние с Бентън живеехме добре в моята къща, ала чак до края той се чувстваше гост. Къщата беше моя, всичко в нея — също. През последната година от живота си той бе разочарован от своята работа и сега, като се замисля, виждам, че е бил уморен, че не е имал цел в живота и се е страхувал от старостта. Всичко това подкопаваше близостта ни. В сексуално отношение връзката ни бе заприличала на изоставено летище, което отдалеч изглежда нормално, но в диспечерската кула няма никого. Няма приземявания, нито излитания, само от време на време някое докосване, понеже се чувствахме длъжни да го направим, понеже си бяхме подръка и сигурно карахме по навик.

— Когато сте се любели, кой правеше първата стъпка? — пита Ана.

— Накрая само той. По-скоро от отчаяние, отколкото от желание. От безизходица. Точно така, от безизходица — решавам аз.

Ана ме наблюдава в сумрака, който става все по-наситен, понеже огънят гасне. Подпряла се е с лакът на страничната облегалка, положила е брадичка върху показалеца си и това се е превърнало в поза, каквато свързвам с наситеното време последните няколко вечери, когато двете с Ана сме заедно. Холът се е превърнал в тъмна изповедалня, където мога да бъда като новородена в чувствата си, гола, без да се срамувам. Не гледам на разговорите ни като на лечение, а по-скоро като на свещенодействие на приятелството — благословено и безопасно. Започнала съм да разказвам на друг какво всъщност представлявам.

— Да се върнем на нощта, когато Бентън се е вбесил — лавира Ана. — Помниш ли кога точно е станало това?

— Броени седмици преди да го убият. — Говоря спокойно, омагьосана от жаравата, която прилича на лъскава алигаторска кожа. — Бентън знаеше, че изпитвам нужда да се усамотявам. Дори след като сме се любили, често изчаквах той да заспи, измъквах се на пръсти като прелюбодейка и се прокрадвах в кабинета в дъното на коридора. Бентън проявяваше разбиране за изневерите ми. — Долавям, че Ана се усмихва в тъмното. — Рядко се е оплаквал, ако се пресегне и напипа празното място до себе си на леглото — пояснявам. — Приемаше, че имам нужда да се усамотя. Поне така си мислех. Нямах представа, че навиците ми на нощна птица го обиждат, до оная нощ, когато той дойде в кабинета.

— Дали наистина става дума за навици? — прекъсва ме Ана. — Или просто си саможива и отчуждена?

— Не се смятам за саможива и отчуждена.

— А смяташ ли се за човек, който общува лесно с другите?

Замислям се, ровичкам в душата си да открия истината, от която винаги съм се страхувала.

— Общуваше ли лесно с Бентън? — продължава Ана. — Нека започнем с него. Той е бил най-важната ти връзка. При всички положения, най-дългата.

— Дали съм общувала лесно с него ли? — Държа въпроса като топка, с която се каня да бия сервис, а не зная под какъв ъгъл да я запратя, колко силно да я ударя и как да я завъртя. — И да, и не. Бентън е един от най-добрите, най-чувствителни мъже, които съм познавала. Умен и интелигентен. Можех да си говоря с него за всичко.

— А правеше ли го? Оставам с впечатлението, че не.

Ана, естествено, е успяла да надзърне в душата ми. Въздишам тежко.

— Май не съм говорила с никого за абсолютно всичко.

— Бентън вероятно е бил безопасен — насочва ме тя.

— Вероятно — отвръщам. — Знам обаче, че имаше дълбини в душата ми, до които той не се е докосвал. Не исках да го прави, не му позволявах, не желаех да се сближаваме чак толкова. Той вечно се прибираше при жена си Кони. Това продължи с години. Сякаш стояхме от двете страни на стена, сякаш бяхме разделени от нея и се докосвахме, когато успеем да се измъкнем. Божичко, за нищо на света не бих го направила отново — с когото и да било.

— Вина?

— Разбира се — потвърждавам. — Всеки благочестив католик изпитва вина. В началото се чувствах ужасно виновна. Никога не съм била от хората, които престъпват правилата. Не съм като Луси; по-скоро, тя не е като мен. Ако правилата са глупави и безсмислени, тя ги нарушава за щяло и нещяло. А мен, Ана, не са ме глобявали дори за превишена скорост.

Тук тя се навежда напред и вдига ръка. Това е нейният знак. Казала съм нещо съществено.

— Правилата — натъртва Ана. — Какво са правилата?

— Определение ли? Определение ли искаш?

— Какво са за теб правилата? Да, твоето определение.

— Добро и зло — отвръщам. — Законно срещу незаконно. Нравствено срещу безнравствено. Човещина срещу нечовешко.

— Нима да спиш с женен мъж е безнравствено, лошо, нечовешко?

— Ако не друго, е глупаво. Всъщност да, лошо е. Не е някаква непростима грешка или смъртен грях, или нарушение на закона, но е нечестно. Точно така, нечестно. Нарушено правило.

— Значи признаваш, че си способна на безчестие.

— Способна съм на глупост.

— Но това безчестие ли е? — не ме оставя тя да заобиколя въпроса.

— Всеки е способен на всичко. Не беше честно да имам връзка с Бентън. Косвено лъжех, понеже криех какво правя. Преструвах се пред околните, включително пред Кони, а това е лъжа. Чисто и просто лъжа. Значи излиза, че съм способна на измама, на лъжа.

Тази изповед ме потиска силно.

— Ами убийството? Какво е правилото при убийството? То лошо ли е? Безнравствено? Винаги ли е лошо да убиваш? Ти си убивала — натъртва Ана.

— При самозащита. — Тук се чувствам силна и сигурна. — Само защото нямах избор — онзи щеше да убие мен или някой друг.

— Съгрешила ли си? „Не убивай!“

— Не, не съм. — Сега вече ме наляга отчаяние. — Лесно е да съдиш, когато наблюдаваш отдалеч, от кулата на нравствеността и идеализма. Съвсем различно е, когато стоиш пред убиец, допрял нож до гърлото на някого или посегнал да извади пистолета, за да ти тегли куршума. Ще съгреша, ако не сторя нищо, ако допусна да умре невинен човек, ако позволя да умра аз. Не изпитвам угризения — уверявам Ана.

— А какво изпитваш?

Стисвам очи, отражението на огъня играе върху клепачите ми.

— Повдига ми се. Сетя ли се за тези смърти, и ми се повдига. Но онова, което съм направила, не е зло. Нямах избор. Не бих го нарекла обаче и добро, ако схващаш разликата. Не мога да ти опиша как се чувствах, когато направо пред очите ми Темпъл Голт издъхваше от загуба на кръв и ме молеше да му помогна. И сега ми е трудно, спомня ли си за това.

— Беше в един от тунелите на нюйоркското метро. Кога, преди четири-пет години ли? — пита ме тя и аз отговарям с кимване. — Предишният съучастник на Кари Гретхен. В известен смисъл Голт й беше нещо като духовен наставник. Нали? — И този път кимам. — Виж ти! — възкликва Ана. — Ти си убила съучастника на Кари, после тя е убила Бентън. Може би има връзка, а?

— Нямам представа. Никога не съм го разглеждала така.

Мисълта ме жегва. Никога не ми е хрумвала, а сега ми се струва повече от очевидна.

— По твое мнение Голт заслужаваше ли да умре? — пита ме след това Ана.

— Някои биха казали, че се е лишил от правото да живее на белия свят и че сега, след смъртта му, светът е по-добър. Но Бог ми е свидетел, сама не бих избрала, Ана, аз да съм тази, която ще изпълни присъдата. Никога, никога. През пръстите му шуртеше кръв. Видях в очите му страх, ужас, паника, злото в него вече го нямаше. Той бе най-обикновен човек, който издъхва. Заради мен. Плачеше, умоляваше ме да спра кръвта. — Вече не се люлея на стола. Усещам, че Ана е насочила цялото си внимание към мен. — Да — изричам накрая. — Да, беше ужасно. Ужасно. Понякога Голт ми се присънва. Убих го и заради това той ще бъде част от мен до края на живота ми. Това е цената, която плащам.

— Ами Жан-Батист Шандон?

— Не искам да наранявам никого повече.

Вторачила съм се в гаснещия огън.

— Той поне е жив.

— Това не ме утешава. Как би могло? Дори и да са в затвора, хора като него не престават да нараняват другите. Злото продължава да живее. Ето я моята главоблъсканица. Не искам да са мъртви, но знам колко опасни са, докато са живи. Както и да го погледнеш, пак губя — обяснявам на Ана.

Тя мълчи. Такъв е подходът й — предпочита да не казва нищо, вместо да изрича мнения. В гърдите ми тупти мъка, сърцето ми бие в стакатото на страха.

— Сигурно щях да бъда наказана, ако бях убила Шандон — добавям аз. — И сто на сто ще бъда наказана, защото не го убих.

— Не си могла да спасиш Бентън. — Гласът на Ана изпълва пространството между нас. Клатя глава, очите ми се наливат със сълзи. — Смяташ ли, че е трябвало да се опиташ да го защитиш? — пита ме тя. Преглъщам тежко, спазмите на мъчителната загуба ме лишават от дар слово. — Нима мислиш, Кей, че си го подвела? И че сега за наказание може би трябва да изтребваш други чудовища? Да го правиш заради Бентън, понеже си допуснала чудовищата да го убият? Не си го спасила?

Безпомощността и възмущението ми набъбват и набъбват.

— Дявол го взел, Бентън сам отказа да се спаси. Отиде да го убият точно както куче или котка отиват да умрат, понеже им е дошло времето. Божичко! — Вече не издържам. — Божичко! Бентън вечно мърмореше, че имал бръчки, че кожата му била увиснала, че го боляло тук, че го присвивало там — дори в началните години на връзката ни. Както знаеш, беше по-възрастен от мен. Сигурно заради това се страхуваше повече от старостта. Не знам. Но когато стана на четирийсет и пет-шест, погледнеше ли се в огледалото, все клатеше глава и хленчеше: „Не искам да остарявам, Кей“. Ей това ми казваше. Помня, веднъж надвечер се къпехме заедно във ваната и Бентън започна да се вайка за тялото си. „Никой не иска да остарява“ — рекох му накрая. „Но аз наистина не искам, толкова не го искам, та ми се струва, че няма да го преживея“ — гласеше отговорът му. „Длъжни сме да го преживеем. Егоистично е да не го направим, Бентън — казах му аз. — Освен това вече сме преживели младостта, нали!“ Ха! Реши, че го взимам на подбив. А аз говорех сериозно. Попитах го колко дни в младостта си е прекарал в очакване на утрешния ден, защото той ще бъде по-добър. Бентън се позамисли, притегли ме, както седяхме във ваната, започна да ме милва под покривалото на топлата вода с дъх на лавандула и с пара, виеща се над нея. В ония дни знаеше как да ме върне при себе си — и при най-малкия допир клетките ни в миг оживяваха. Тогава беше хубаво. „Така си е — каза ми след малко. — Винаги съм чакал утрешния ден, мислел съм, че той ще бъде по-добър. Това е то, оцеляването, Кей. Ако не смяташ, че утрешният ден, следващата или по-следващата година ще бъдат по-добри, всичко губи смисъл.“ — Млъквам за малко, люшвам се пак на стола. Казвам на Ана: — Е, за него всичко изгуби смисъл. Той умря, защото вече не вярваше, че онова, което му предстои, ще бъде по-добро от миналото. Няма никакво значение, че друг му е отнел живота. Именно Бентън бе взел решението. — Сълзите ми са пресъхнали, чувствам пустота вътре в себе си, сломена и вбесена съм. Извръщам се към жаравата, по лицето ми плъзва мъждив светлик. — Майната ти, Бентън — изричам на пушещите въглени. — Защо се предаде?

— Заради това ли преспа с Джей Тали? — пита Ана. — За да направиш напук на Бентън? Да му го върнеш, задето те е изоставил и е умрял?

— Дори и да е така, не съм го направила съзнателно.

— Какво чувстваш?

Опитвам се да разбера.

— Мъртва. След убийството на Бентън ли?… — Замислям се. — Мъртва — отсъждам. — Чувствах се мъртва. Не усещах нищо. Мисля, че преспах с Джей…

— Не какво мислиш. Какво чувстваш — напомня ми предпазливо тя.

— Да. Това беше всичко. Искаше ми се отчаяно да почувствам нещо, каквото и да било — отвръщам аз.

— Това, че преспа с Джей, помогна ли ти да почувстваш нещо — каквото и да било?

— Мисля, че ме накара да се почувствам евтина — отговарям.

— Не какво мислиш — напомня ми отново тя.

— Чувствах глад, похот, гняв, себелюбие, свобода. О, да, свобода.

— Свобода от смъртта на Бентън, може би от самия Бентън ли? Потиснала си го. Сега вече той е бил безопасен. Бентън Уесли имаше много силно свръхего. Правеше всичко както трябва. Как беше в леглото? Беше ли добър? — любопитства Ана.

— Беше внимателен — казвам аз. — Нежен и чувствен.

— О, внимателен, значи. Похвално! — отбелязва донейде присмехулно Ана и с това привлича вниманието към думите, които току-що съм изрекла.

— Никога не е бил ненаситен, любенето ни не е било чисто еротично. — Вече съм по-откровена. — Трябва да призная, че докато се любехме, често пъти съм си мислела разни неща. Лошо е, че докато говоря с теб, Ана, се замислям, но докато се любиш, е просто недопустимо да го правиш. В любенето не трябва да има мислене, то трябва да се състои единствено от непоносима наслада.

— Обичаш ли секса?

Смея се изненадана. Никой досега не ме е питал такова нещо.

— О, да, но всеки път е различно. Имала съм много добър секс, добър секс, секс, който се ядва, скучен секс, лош секс. Сексът е странно същество. Дори не съм сигурна какво точно мисля за него. Но се надявам още да не съм изживяла le premier grand cru^[2] на секса. — Говоря за най-доброто бордо. Сексът прилича много на виното и ако трябва да съм откровена, любовните ми връзки обикновено приключват при долнопробните, евтини вина в избата, които са правени от гроздето, брано от лозята в подножието на склоновете, и които не се помнят дълго. — Не смятам, че още съм изживяла най-хубавия секс, най-дълбокото и най-еротичното сексуално сливане с мъж. Още не съм го изживяла, изобщо не съм го изживявала. — Пелтеча, ту спирам, ту отново продължавам, мъча се да осмисля казаното, да разбера за какво точно става дума и споря със самата себе си, дали изобщо искам да го правя. — Не знам. И аз се чудя колко важен трябва да е сексът за мен, какво значение му отдавам.

— При твоята професия, Кей, би трябвало да съзнаваш колко важен е. Той е власт, сила. Той е живот и смърт — заявява Ана. — Е, да, в онова, което виждаш, сексът е най-често власт, с която някой е злоупотребил ужасно. Шандон е уместен пример. Той получава сексуално удовлетворение от това да властва над другите, да причинява страдания, да се прави на Бог и да решава кой да живее, кой да умре и как.

— Точно така е.

— Властта го възбужда сексуално. Но е така почти при всички — уточнява приятелката ми.

— Властта е най-силният афродизиак — съгласявам се аз. — Ако бъдем откровени.

— Друг пример е Даян Брей. Красива, предизвикателна жена, използвала сексапила си, за да властва, да контролира другите. Най-малко с такова впечатление съм останала — казва Ана.

— Точно такова впечатление правеше — отвръщам.

— Как мислиш, ти привличала ли си я сексуално? — интересува се тя.

Разглеждам въпроса й като лекарка. Той ме притеснява. Отдалечавам го от себе си и го изучавам, сякаш е орган, на който правя дисекция.

— Никога не ми е минавало през ума — отсъждам аз. — Значи Брей едва ли ме е харесвала, инак все щях да доловя нещичко — тегля чертата, а Ана не отронва и дума.

Но очевидно не е съгласна с мен.

— Нали веднъж ми спомена, че Брей се е опитала да използва Марино, за да се сближи с теб? — напомня ми тя. — Че е напирала да обядвате заедно, да се опознаете и сприятелите и се е опитвала да го уреди чрез него?

— Така ми каза Марино — потвърждавам аз.

— Може би защото си я привличала сексуално. Така е щяла да те покори окончателно, нали? Щяла е не само да ти съсипе кариерата, но и да се добере до тялото ти и да сложи ръка върху цялото ти съществувание? Нали тъкмо това правят Шандон и типове като него? Те сигурно също изпитват привличане. Просто го показват по-различно от нас, останалите. А ние знаем как си отвърнала, когато Шандон се е опитал да покаже, че го привличаш. И там му е грешката, нали? Погледнал те е похотливо, а ти си го ослепила. Поне временно.

Ана млъква, положила брадичка върху пръста си и вперила очи в мен. Сега вече я гледам право в лицето. Отново ме обзема онова чувство, което бих описала едва ли не като предупреждение. Просто не мога да му дам име.

— Какво ли си щяла да направиш, ако Даян Брей се бе опитала да покаже, че я привличаш сексуално, ако изобщо си я привличала? Ако е била увлечена по теб? — продължава да дълбае Ана.

— Имам си начини да отклонявам нежеланите свалки — отговарям аз.

— От страна и на жени ли?

— От страна на всекиго.

— Значи и жени са те сваляли.

— Случвало се е през годините. — Това е очевиден въпрос с очевиден отговор. Все пак не живея в пещера. — Да, със сигурност съм срещала и жени, проявявали интерес, на който не съм могла да отвърна — потвърждавам аз.

— Не си могла или не си искала?

— И двете.

— А как се чувстваш, когато те желае жена? По-различно ли е, отколкото с мъж?

— Какво се опитваш да разбереш, Ана, дали мразя хомосексуалистите ли?

— А мразиш ли ги?

Замислям се. Надзъртам възможно най-дълбоко в душата си, за да видя дали хомосексуализмът ме отблъсква. Винаги съм уверявала Луси, че нямам нищо против връзките между хора с еднакъв пол, ако не броим неприятностите, които създават.

— Не, не ми пречат — отговарям на Ана. — Наистина. Просто имам други предпочитания. Избрала съм друго.

— Нима хората могат да избират?

— В известен смисъл — да. — Тук вече съм сигурна. — Казвам го, защото съм убедена, че често ни привличат хора, с които знаем, че няма да ни е добре, затова и не откликваме на подтика. Разбирам Луси. Виждала съм я с любовниците й и в известен смисъл съм им завиждала за близостта, защото, макар и да са изправени пред трудността да вървят срещу мнозинството, те имат и предимството да се радват на приятелство, на каквото са способни само две жени. На един мъж и на една жена им е по-трудно да бъдат сродни души, истински приятели. Поне това няма как да отрека. Но според мен съществената разлика между мен и Луси е, че аз не очаквам да съм сродна душа на някой мъж, а мъжете ме карат да се чувствам подвластна на волята им. Истинската близост е невъзможна без равновесие на силите между двама души. Тъкмо защото не се чувствам подвластна на някой мъж, го избирам физически. — Ана не казва нищо. — Ако не друго, това поне съм разбрала — добавям. — Не всичко може да бъде обяснено. Луси, нейните предпочитания и потребности не могат да бъдат обяснени. Моите също.

— Наистина ли смяташ, че не можеш да бъдеш сродна душа на някой мъж? Дали пък не смъкваш твърде ниско летвата? Възможно ли е?

— Напълно възможно — почти прихвам. — Издънила съм се в доста връзки, затова и съм си заслужила да не очаквам много — допълвам.

— А привличала ли те е някога жена? — стига накрая Ана и до това.

Знаех си, че ще попита.

— Имало е жени, които са ми се стрували много привлекателни — признавам си. — Помня, че като момиче се увличах по учителките.

— Увличала си се, в смисъл че са те привличали сексуално ли?

— Увлечението включва в себе си и сексуални чувства. Колкото и невинни и наивни да са те. Много момичета се увличат по учителките си, особено пък ако учиш в провинциално енорийско училище и почти всичките учители са жени.

— Монахини.

Усмихвам се.

— Да, представяш ли си да се увлечеш по монахиня!

— Представям си и че монахините са се влюбвали една в друга — отбелязва Ана.

Над мен надвисва все по-тежкият тъмен облак на несигурността и притеснението, някъде в дъното на съзнанието си долавям предупреждение. Не знам защо Ана се е вторачила в секса, особено пък в хомосексуализма, и изведнъж ми хрумва, че може би е лесбийка, затова си е останала стара мома, или че ме подлага на проверка, за да види как ще реагирам, ако накрая, след толкова години, изплюе камъчето и ми каже истината за себе си. Заболява ме, че вероятно от страх тя е укрила от мен такава важна подробност.

— Каза ми, че си дошла в Ричмънд от любов. — Сега е мой ред да поразпитам. — И че, както се е оказало, само си си губила времето с този човек. Защо не си се върнала в Германия? Защо, Ана, си останала в Ричмънд?

— Следвала съм медицина във Виена и съм от Австрия, а не от Германия — поправя ме тя. — Израсла съм в Schloss — замък, семейна собственост от столетия, недалеч от Линц на река Дунав, и през войната нацистите живееха заедно с нас в къщата. С майка ми, баща ми, двете ми по-големи сестри и по-малкия ми брат. От прозорците виждах дима над крематориума, който се намираше на някакви си петнайсетина километра — в Маутхаузен, прословут със зверствата си концентрационен лагер, огромна каменоломна, където затворниците трошаха по принуда гранит, мъкнеха огромни късове по стотици стъпала и ако се препънеха, надзирателите ги биеха или ги бутаха в пропастта. Евреи, испанци от Републиканската армия, руснаци, хомосексуалисти. Ден след ден тъмните облаци на смъртта задръстваха хоризонта и съм забелязвала как баща ми, ако си мисли, че никой не го гледа, се вторачва в тях и въздиша тежко. Долавях колко много го боли и колко се срамува. Не можехме да сторим нищо и затова бе лесно да си затваряме очите. Повечето австрийци не можехме да сторим нищо и си затваряхме очите, правехме се, че не забелязваме какво става в хубавата ни държавица. Според мен това бе непростимо, но изход нямаше. Баща ми беше много богат и влиятелен, ала опълчеше ли се срещу нацистите, щеше да свърши в концентрационен лагер или да бъде застрелян на място. Още чувам смеха и подрънкването на чаши в къщата ни, сякаш ония чудовища ни бяха първи приятели. Един от нацистите започна да идва нощем в леглото ми. Бях на седемнайсет. Това продължи две години. Не съм обелвала и дума, съзнавах, че баща ми е безсилен, подозирам и че е бил наясно какво точно става. О, да, сигурна съм, че знаеше. Притеснявах се, че същото се случва и със сестрите ми, сега знам, че и те са имали моята участ. След войната се дипломирах и се запознах с един американец, следваше във виенската консерватория. Беше много добър цигулар, ослепително красив и остроумен, и аз дойдох с него в Щатите. Главно защото не можех и занапред да живея в Австрия. Не можех да живея с онова, за което семейството ми си затваряше очите — дори сега, видя ли родината си, пейзажът е затлачен с черен зловещ пушек. Тази картина се е запечатала завинаги в съзнанието ми. Завинаги.

В хола е студено, разпръснатата от огъня жарава е като десетки криви очи, облещени в тъмното.

— Какво стана с музиканта от Щатите? — любопитствам аз.

— Предполагам, животът го върна на земята. — В гласа й се долавя тъга. — Беше едно да се влюби в млада австрийка психиатър в един от най-красивите и романтични градове на света. Съвсем друго — да я доведе във Вирджиния, някогашната столица на Конфедерацията^[3], където и досега ще видиш знамена на южните щати. Започнах работа в Медицинския център на Вирджиния, а Джеймс няколко години свири във филхармонията на Ричмънд. После се премести във Вашингтон и ние се разделихме. Пак добре, че не се оженихме. Поне това усложнение ми бе спестено, както и децата.

— Ами роднините ти? — интересувам се аз.

— Сестрите ми починаха. Имам брат във Виена. И той като баща ми е банкер. Дай да поспим — предлага Ана.

Треперя, когато се пъхам под завивките, подвивам крака и слагам под счупената си ръка възглавница. Покрай разговора с Ана съм започнала да поддавам точно като земя, която хлътва навътре. Усещам на различни места фантомни болки, отдавна отшумели, останали в миналото, духът ми е допълнително обременен от разказа за живота на Ана, който току-що съм чула. Тя не би го споделила, разбира се, с всеки. Дори днес връзката с нацистите е ужасна дамга и покрай това си представям в съвсем различна светлина поведението и привилегирования й начин на живот. Няма никакво значение, не Ана не е могла да избира кой да се нанесе в бащиния й дом, нито кой да спи с нея, когато е била седемнайсетгодишна. Ако другите разберяха, нямаше да й простят.

— Боже мой! — проронвам, загледана в тавана на тъмната стая. — Божичко!

Ставам от леглото, тръгвам по тъмния коридор, минавам отново през хола и влизам в източното крило на къщата. Спалнята на Ана е в дъното, вратата е отворена и през прозорците се процежда мъждив лунен светлик, очертал тялото й под завивките.

— Ана! — викам я тихо. — Будна ли си?

Тя се размърдва, после сяда в леглото. Приближавам се, но пак почти не различавам лицето й. Бялата й коса пада по раменете. Ана сякаш е на сто години.

— Всичко наред ли е? — пита ме сънено и малко разтревожено.

— Извинявай — подхващам. — Не знам как да ти кажа колко съжалявам. Ужасна приятелка съм.

— Ти си ми най-добрата приятелка.

Тя се пресяга, хваща ме за ръката и я стиска, а костите й под тънката отпусната кожа изглеждат мънички и чупливи, сякаш Ана вече не е титанът, който винаги съм виждала пред себе си, а изведнъж е грохнала и е станала уязвима. Може би е така, защото сега вече знам живота й.

— Намъчила си се, понесла си толкова много ужаси! — прошепвам аз. — Съжалявам, че тогава не съм била до теб. Наистина съжалявам — повтарям аз.

Навеждам се, въпреки гипса и всичко останало я прегръщам непохватно и я целувам по бузата.