Патриша Корнуел
Обвинението (18)

17.

Наближава десет, когато от Девета улица завивам към Кепитъл скуеър, заобикалям осветената статуя на Джордж Вашингтон, яхнал коня си, и минавам покрай южния портик на сградата, проектирана от Томас Джеферсън, където зад дебелите бели колони се издига десетметрово осветено коледно дърво, окичено със стъклени топки. Сещам се, че губернаторът е давал прием, а не вечеря, и с облекчение забелязвам, че гостите му са си тръгнали. На паркинга за народни представители и посетители няма и една-едничка кола.

Строената в началото на XIX век сграда на щатския парламент е боядисана в бледожълто, с бели цокли и колони. Ако се вярва на легендата, когато през Гражданската война жителите на Ричмънд сами подпалили своя град, пожарникарите все пак успели да спасят зданието на законодателното събрание. По негласна коледна традиция на всеки прозорец във Вирджиния блещукат свещи и са наслагани току-що сплетени венци, оградите от ковано желязо са накичени с вечнозелени клонки. Към мен се запътва човек от охраната и аз смъквам прозореца.

— Какво обичате? — пита ме той подозрително.

— Имам среща с губернатора Мичъл. — Идвала съм в сградата много пъти, но не и в такъв час, при това с такъв голям автомобил. — Казвам се доктор Скарпета. Позакъсняла съм. Ако е късно, ще ви разбера. Само му предайте, че се извинявам.

Офицерът грейва.

— Не ви познах в този автомобил. Отървахте ли се от мерцедеса? Нали ще изчакате малко?

Мъжът вдига телефона в будката, а аз се заглеждам в Кепитъл скуеър и усещам раздвоение, после ме оборва и тъга. Изгубих този град. Невъзможно е да се върна. Мога да стоваря вината върху Шандон, но ако искам да съм честна пред самата себе си, не само той е виновен. Време е за най-трудното. За промяна. Луси ми вдъхна смелост или може би ме принуди да видя в какво съм се превърнала, че съм закостеняла и съм се вкопчила в чиновническата службица. Повече от десет години съм главен съдебен лекар на Вирджиния. Наближавам петдесетте. Не харесвам единствената си сестра. Майка ми е проклета и болнава. Луси се изнася в Ню Йорк. Бентън е мъртъв. Аз съм сама.

— Весела Коледа, доктор Скарпета! — Мъжът от охраната се навежда към прозореца и снишава глас. Върху месинговата значка е написано името му: Ренкуист. — Да знаете, много ми е неприятно, че ви се случи всичко това, но съм доволен, че все пак го спипахте този негодник. Добре че сте действали бързо.

— Благодаря ви, офицер Ренкуист.

— След първи януари вече няма да ме виждате тук — продължава човекът. — Прехвърлят ме в следствения отдел.

— Дано е за добро.

— О, да, за добро е, госпожо!

— Ще ни бъде мъчно за вас.

— Може пък да работим заедно по някой случай. Дано не се налага. Ако се срещнем, за да поемем заедно разследване, значи някой е бил убит. — Човекът от охраната ми маха рязко и ми сочи да мина през портала. — Можете да спрете точно отпред.

Промяна. Точно така, промяна. Внезапно се оказвам в епицентъра на промените. След година и един месец Мичъл вече няма да е губернатор и това всява в мен смут. Симпатичен ми е. Особено симпатична ми е жена му Едит. Във Вирджиния губернаторите се избират само за един мандат и на четири години всичко тук се преобръща с главата надолу. Стотици служители се местят, биват уволнявани или назначавани. Сменят се телефонните номера. Компютрите се преформатират. Изискванията за едно или друго работно място вече не важат, макар че работните места пак си ги има. Изчезват папки, други биват унищожавани. Листът с менюто в сградата се преобразява. Единственото постоянно нещо е персоналът в самата сграда на законодателното събрание. Същите затворници прекопават градината, същите хора готвят и чистят, а дори и да ги сменят, това няма нищо общо с политиката. Ето, да вземем Арън — иконом е, откакто съм дошла да живея във Вирджиния. Снажният красив чернокож мъж е много представителен и изискан в дългото бяло сако без едничко петънце по него и с черната папийонка — последен писък на модата.

— Как сте, Арън? — питам го, след като влизам във фоайето, грейнало от светлината на кристала, който предава щафетата от полилей на полилей — през широките сводове чак до дъното на резиденцията.

Между двете бални зали е коледната елха, окичена с червени топки и бели лампички. Стените и гипсовите фризове бяха реставрирани наскоро и сега са боядисани както едно време в сиво и бяло, цветове, с които наподобяват керамичните съдове на Уеджууд^[1]. Арън ми взима палтото. Казва, че бил добре и се радвал да ме види, при това със съвсем малко думи, понеже е усвоил изкуството да е мил и любезен, без да бъде прекалено словоохотлив.

Веднага след фоайето от двете страни има две доста строги приемни с брюкселски килими и страховити антики. Тапетът в „мъжката“ приемна е с гръцко-римски кант, а в „дамската“ — с кант на цветя. Логиката е проста. Тук губернаторът приема посетители, без да ги пуска навътре в самата резиденция. Посреща ги още на вратата и не ги кара да чакат дълго. Арън ме превежда покрай тези безлики исторически помещения и тръгва да се качва по стълбището, което е застлано с наситеночервен килим на черни звезди, каквито е имало и по флага на федералистите, и което води към резиденцията на губернатора. Влизам в просторно помещение с елов паркет, канапета и фотьойли, където ме чака Едит — облечена е в червено копринено сако и панталони от същия плат. Докато ме прегръща, едва доловимо ме лъхва екзотичният й парфюм.

— Кога ще играем пак тенис? — пита ме тя някак напрегнато, вторачена в гипса ми.

— Безпощаден спорт, ако не си го играл от миналата година, ръката ти е счупена и водиш поредната битка с цигарите — отвръщам аз.

Това, че споменавам миналата година, не убягва на Едит. Който ме познава, е наясно, че след убийството на Бентън съм хлътнала в черния въртоп на трескавото, несекващо движение. Спрях да се виждам с приятели. Не ходя на гости, не каня никого у дома. Почти не спортувам. Единственото, което правя, е да работя. Не виждам какво става около мен. Не чувам какво ми казват. Не чувствам. Храната ми е безвкусна. Почти не забелязвам какво е времето навън. По думите на Ана съм се превърнала в сетивен инвалид. И аз се чудя как, но не допускам грешки при разследванията. Дори обратното, изпипвам всичко до най-малките подробности. Но това мое въздържателство като жив човек започва да влияе зле и на работата ми. Не се справям с ръководството на Службата и започва да си личи. И дума да няма, държа се много лошо с всичките си приятели.

— Как си? — пита ме мило Едит.

— Добре, доколкото човек може да бъде добре при тези обстоятелства.

— Заповядай, седни де! Майк говори по телефона — обяснява ми тя. — Явно не се е наприказвал на приема.

Усмихва се и върти очи, сякаш става дума за немирно хлапе.

Така и не успя да се вживее в ролята на първа дама на щата, да се вмести в традициите на Вирджиния и макар и да има недоброжелатели, се слави като силна съвременна жена. По професия е археоложка, а когато мъжът й стана губернатор, не си заряза работата и избягва светските прояви, ако ги смята за губи́ време. Въпреки това е предана съпруга и е отгледала три деца, вече студенти. Наближава петдесетте, косата й е тъмнокестенява и тя я носи дълга до раменете и сресана назад. Очите й са почти кехлибарени, в тях проблясват мисли и въпроси. Виждам, че я гложди нещо.

— Мислех на приема да си поговорим насаме, Кей. Добре че се обади и намина. Знаеш, нямам навика да подпитвам за случаите, които разследваш — допълва тя, — но да ти призная, изтръпнах, когато прочетох във вестника за мъжа, намерен в оня долнопробен мотел край Джеймстаун. И двамата с Майк сме притеснени… очевидно заради връзката с Джеймстаун.

— Не знам за никаква връзка с Джеймстаун — възкликвам озадачена и първото, което ми хрумва, е, че е постъпила информация, която не знам. — Няма връзка с археологическите разкопки. Поне аз не знам.

— Е, ако не друго, човек се сеща първо за Джеймстаун — казва простичко Едит Мичъл.

Джеймстаун е нейната страст. Преди години покрай професията си тя се запали по разкопките, а после, от висотата на сегашното си положение, се превърна в техен защитник. Открила е изкопи и човешки кости и неуморно се опитва да разбуди интереса на медиите и на хора, които да подкрепят с пари разкопките.

— Всеки път, когато ходя там, минавам покрай мотела, от центъра се стига по-бързо по шосе номер пет, отколкото по шейсет и четвърта магистрала. — Лицето й помръква. — Голяма дупка. Не се изненадвам, че там се е случило нещо лошо. Прилича на свърталище на наркопласьори и сводници. Направи ли оглед на местопрестъплението?

— Още не.

— Няма ли да пийнеш нещо, Кей? Намира ми се много хубаво уиски, миналия месец го донесох тайно от Ирландия. Знам, обичаш ирландско уиски.

— Само ако и ти пийнеш с мен.

Тя се пресяга към телефона и казва на Арън да донесе бутилката „Блак Буш“ и три чаши.

— Какво ново-старо в Джеймстаун? — Във въздуха се долавя мирисът на пури, който пробужда мъчителното желание за никотин. — Не съм ходила там от три-четири години — обяснявам й аз.

— Когато намерихме Н. Дж. — спомня си Едит.

— Да.

— Нима не си се отбивала от толкова време?

— От 1996 година, ако не ме лъже паметта.

— Е, на всяка цена трябва да дойдеш и да видиш какво правим. Наистина е изумително как очертанията на укреплението са се изместили, предметите, на които се натъкваме в пръстта, наброяват, както сигурно знаеш от новините, хиляди. Изследвахме с изотопи някои от костите, сигурно ще ти е интересно и на теб, Кей. Н. Дж. продължава да бъде най-голямата загадка. От изотопните анализи се вижда, че не се е хранил нито с царевица, нито с пшеница, не знаехме какво да мислим, освен че може би не е англичанин. Затова изпратихме един от зъбите му в Англия, да изследват ДНК-то му.

„Н. Дж.“ ще рече „находка от Джеймстаун“. С тези букви обозначават всичко открито по време на разкопките, но сега Едит говори за находка сто и втора, открита в третия, или В-пласт на пръстта. Н. Дж. 102 В е гроб, най-известният на разкопките, защото се смята, че скелетът вътре е на млад мъж, пристигнал през май 1607 година в Джеймстаун заедно с Джон Смит и убит същата есен. При първия намек за насилие в оцветената от ковчега глина Едит и ръководителят на експедицията ме повикаха, за да свалим заедно с четчица пръстта, полепнала по патрона от мускет шейсети калибър, натрошил пищяла на човека и обърнал го на сто и осемдесет градуса, така че ходилото сочеше в обратна посока. Патронът сигурно е разкъсал отзад подколенната артерия и Н. Дж., както оттогава всички го наричаме с обич, вероятно е починал бързо от загуба на кръв.

То се знае, вниманието на всички беше насочено към онова, което тутакси бе наречено първото убийство в Америка, доста самонадеяно твърдение, тъй като не знаехме със сигурност дали става дума за убийство, пък и Америка далеч не се ограничава с Новия свят. Със съдебномедицински изследвания все пак доказахме, че Н. Дж. е бил застрелян с европейска бойна пушка, наричана мускет с фитил, а от размера на раната установихме, че е било стреляно от разстояние приблизително четири и половина метра. Изключено е младежът да се е ранил сам по невнимание. Човек си прави извода, че спусъкът е натиснат от друг заселник, което ни навежда на не толкова неоснователната представа, че за нещастие кармата на Америка е да се избиваме помежду си.

— До пролетта сме прибрали всичко на закрито — обяснява Едит, след което смъква сакото и го мята на облегалката на дивана. — Описваме находките, а също, разбира се, набираме средства. Напоследък тази ужасна страна на живота се стоварва все върху мен. Та да си дойда на мисълта. Обади ми се един от депутатите, който е прочел за смъртта в мотела. Хвърли ме в смут. Бил много възмутен, което не е добре, понеже накрая ще направи онова, което се кълне, че не иска да прави, тоест, ще привлече вниманието към случая.

— Възмутен от какво? — свъсвам се аз. — Във вестниците не се съобщава почти нищо.

Лицето на Едит помръква. Който и да е депутатът, очевидно не й е особено симпатичен.

— Представител е на района около Джеймстаун — обяснява ми тя. — Явно смята, че става дума за разчистване на сметки между хомосексуалисти и убитият е обратен.

По застланите с килим стълби се чуват тихи стъпки и Арън се появява с поднос, бутилка и три чаши с герба на щата.

— Излишно е да ти обяснявам, че подобно нещо ще затрудни много работата ни — подбира тя много внимателно думите, докато Арън ни налива от уискито.

В дъното на помещението се отваря врата и сред валмата тютюнев дим откъм кабинета изниква губернаторът — вече е свалил смокинга и папийонката.

— Извинявай, Кей, че те накарах да чакаш — казва ми той и ме прегръща. — Гасих локални пожари. Едит може би ти е загатнала.

— Тъкмо бяхме стигнали дотам — отговарям аз.