Патриша Корнуел
Обвинението (24)

23.

Поемаме на изток по шосе номер пет, аз поглеждам колко е часът. Дори и да разполагах с хеликоптера на Луси, пак нямаше да стигна до два часа у Ана. Вадя си портмонето и намирам картончето, където Бъргър ми е написала телефоните си. В хотелската стая не вдига никой, затова оставям съобщение да мине да ме вземе в шест вечерта. Марино мълчи, докато пъхам клетъчния телефон обратно в чантата. Гледа право напред, джипът се тресе по криволичещия тесен път. Той обмисля онова, което току-що съм му казала за бебешката количка. Бев Кифин ни излъга, разбира се.

— Ама че работа! — възкликва накрая Марино и клати глава. — Тръпки да те побият. Имах чувството, че ни следят хиляди очи. Сякаш мястото си има свой живот, за който никой не знае нищо.

— Жената знае — възразявам аз. — Знае нещо. Това поне е очевидно, Марино. Побърза да ни съобщи, че количката била оставена от ония хора, дето внезапно се били изнесли от къмпинга. Каза го, без да се замисля много-много. Искаше да останем с впечатлението, че се е случило точно това. Защо ли?

— Такива хора изобщо не съществуват. Ако космите се окажат на Шандон, волю-неволю трябва да приема, че Кифин го е пуснала там и затова сега увърта.

Трудно ми е да си представя как Шандон отива в мотела и моли да пренощува. Умът ми не го побира. Върколака, за какъвто самият той се е провъзгласил, не би се излагал на такава опасност. Знаем, не отива никъде, освен ако не смята да убие и да обезобрази някого. Знаем! Знаем, повтарям си аз. Истината е, че сега знаем по-малко, отколкото преди половин месец.

— Налага се да започнем отначало — казвам аз на Марино. — Създадохме си някаква представа, без да се осланяме на нищо сигурно, и сега какво? Допуснахме грешката да решим що за човек е и после започнахме да си вярваме в образа, който сами сме си съставили. А в него има страни, които сме подминали. Сега уж е зад решетките, а всъщност не е.

Марино вади цигарите.

— Разбираш ли какво ти говоря? — питам го. — Бяхме толкова самонадеяни, че си съставихме някаква представа за него, която всъщност е изсмукана от пръстите. Ръководехме се от научните си доводи и в крайна сметка стигнахме до нещо, което са си чисти догадки. Карикатура. Той не е никакъв върколак. Той е човек от плът и кръв и колкото да ни се струва, че е самото въплъщение на злото, си има различни лица, които сега откриваме едно по едно. Божичко, личеше си като бял ден на видеозаписа. Защо сме толкова мудни? Не искам Вандър да ходи сам в оня мотел.

— Правилно. — Марино се пресяга да вземе телефона. — Ще го придружа, а ти откарай джипа в Ричмънд.

— На входната врата имаше някого — допълвам аз. — Видя ли го? Беше едър.

— Не — отвръща Марино. — Не съм видял никого. Само хлапето, как му беше името? А, да, Зак. И кучето.

— Видях още някого — упорствам аз.

— Ще проверя. Знаеш ли телефона на Вандър?

Давам му го и той го набира. Оказва се, че Вандър вече бил излязъл, и жена му казва на Марино номера на клетъчния телефон. Гледам през прозореца към жилищните квартали с големи къщи в колониален стил, разположени доста далеч от пътя. През дърветата проблясва красива коледна украса.

— Виж какво, там има нещо гнило — обяснява Марино на Вандър по клетъчния телефон. — Ще дойда с теб, ще ти бъда нещо като телохранител.

Прекъсва връзката, известно време мълчим. Предната вечер сякаш изпълва тресящото се пространство между нас в джипа.

— Откога знаеш? — питам накрая още веднъж Марино: изобщо не съм доволна от онова, което ми е казал след полунощ, когато излязох да го изпратя по алеята пред Анини до джипа. — Кога точно Райтър ти каза, че ще свика разширен състав на съдебните заседатели и каква причина ти изтъкна?

— Ти още не бе приключила с аутопсията на Брей — отвръща Марино и пали цигара. — По-точно, тя още беше върху масата ти. Райтър ми звънна по телефона и ми разправя, че не искал ти да си пишела заключението и смъртния акт, а аз му викам: „И какво според теб да направя? Да нахълтам в моргата, да й заповядам да пусне скалпела и да вдигне ръце ли?“. Ама че глупак! — Марино издишва тютюневия дим, а в съзнанието ми като навито на кълбо змийче се загнездва страх. — Точно заради това не ти и поиска разрешение да ти оглежда къщата — добавя той.

Ако не друго, поне това вече съм схванала.

— Искаше да провери дали ченгетата са открили нещо — продължава Марино, после млъква, за да изтръска пепелта от цигарата. — Например секач. Особено пък секач с кръвта на Брей по него.

— По секача, с който се опита да ме нападне, сигурно е имало кръв на Брей — отвръщам логично и спокойно, въпреки че тревогата вече е припълзяла в душата ми.

— Лошото е, че в къщата ти наистина бе намерен секач с кръвта на оная кучка — напомня ми Марино.

— То оставаше да не го намерят. Оня го донесе, за да ме фрасне с него.

— Точно така, по секача има кръв на Брей — продължава Марино. — Вече направиха анализ на ДНК-то. Никога досега не съм ги виждал ония от лабораторията толкова чевръсти, сигурно се досещаш защо. Губернаторът следи изкъсо всичко, да не би главната му съдебна лекарка да се окаже психарка и убийца. — Той всмуква от цигарата и ме поглежда изпитателно. — И още нещо, докторке. Не знам дали Бъргър ти е споменала. Секачът, за който твърдиш, че си купила в железарията. Него не го намериха.

— Моля?

Не мога да повярвам, после се вбесявам.

— Единственият секач в къщата ти е с кръвта на Брей. Друг няма. Единственият, намерен у вас. И по него има кръв на Брей — повтаря той без особено желание.

— Знаеш защо го купих — натъртвам, сякаш споря с него. — Смятах да проверя дали шарките, които оставя, съвпадат с раните на Брей. Този секач със сигурност беше в къщата ми. Ако не е бил там, докато сте тършували сантиметър по сантиметър, значи или сте го подминали или някой го е взел.

— Помниш ли къде го остави?

— Проверявах в кухнята какви резки оставя върху пилешко месо и дали съвпадат с раните, а също какъв е рисунъкът от дръжката, ако сложа нещо по нея и я долепя до хартия.

— Точно така, намерихме в боклука начукано пилешко месо. А също калъфка за възглавница с кетчуп по нея, вероятно е останал, когато си допряла дръжката.

Марино не смята за странни тези мои опити. Знае, че когато се опитвам да разбера какво точно се е случило, се впускам в необичайни експерименти.

— Но секач нямаше. Не го намерихме — със или без кетчуп по него — уточнява той. — Дали не го е отмъкнал оня мухльо Тали? И дали да не кажем на Луси и Тиюн шантавата им тайна организация да се позаинтересува от тоя тип и да го поразучи? Първото голямо разследване на „Последен пристан“. Освен това смятам да проверя банковите му сметки, да видим като начало откъде има толкова мангизи.

Току си поглеждам часовника и следя колко е часът. Кварталът, където е живял Мич Барбоса, отстои на някакви си десетина минути от мотел „Форт Джеймс“. Обкованите със сивкави дъски еднофамилни къщи са съвсем нови, отпред не се вижда никаква растителност, ако не броим току-що покълналата, но вече мъртва трева по голата пръст, затрупана тук-там с преспи. Свръщаме към паркинга с полицейски автомобили без опознавателни знаци: три форда краун виктория и един шевролет лумина, спрели една зад друга. И на мен, и на Марино не убягва, че две от колите са с номера на Вашингтон, окръг Колумбия.

— Мамка му! — ругае Марино. — Надушвам федерални агенти. Сега я втасахме — казва ми, докато паркираме. — Лоша работа.

Двамата тръгваме по застланата с натрошена тухла пътека към къщата, където Барбоса е живял уж с приятелката си, и аз забелязвам любопитна подробност. През един от прозорците на горния етаж виждам въдица. Подпряна е на стъклото и аз не знам защо, но ми се струва неуместна, може би защото по това време на годината никой не ходи за риба, както не ходи и на къмпинг. Отново се сещам за тайнствените, да не кажа, митични хора, внезапно изнесли се от къмпинга и зарязали на произвола на съдбата доста от багажа си. Връщам се към лъжата на Бев Кифин и усещам, че прониквам още по-надълбоко в опасно пространство със сили, които не виждам и не разбирам, но които се движат с шеметна скорост. Ние с Марино чакаме пред входната врата на къща Д, той натиска повторно звънеца.

Отваря ни детектив Станфийлд, който ни поздравява разсеяно и шари с очи. Напрежението между него и Марино ги дели като стена.

— Съжалявам, че не успях да дойда в мотела — оповестява той троснато и се дръпва, за да ни направи път да влезем. — Появи се нещо друго. Сами ще видите след малко — обещава ни.

Облечен е в сив кадифен панталон и дебел вълнен пуловер и избягва погледа ми.

Дали защото се досеща какво си мисля за него, задето се е раздрънкал пред зет си, депутата Динуиди? Или по друга причина? Изведнъж ми хрумва: може би знае, че ме разследват за убийство. Опитвам се да не мисля за това. Безпредметно е да се притеснявам точно сега.

— Всички са горе — казва Станфийлд и ние тръгваме подире му.

— Кои са тия всички? — пита го Марино.

Стъпваме безшумно по дебелия килим. Станфийлд продължава да върви нагоре. Не се обръща, не спира и когато отговаря:

— Хора от Службата за спиртни напитки и огнестрелно оръжие и от ФБР.

Забелязвам върху стената отляво на стълбата снимки в рамки и поспирам да ги разгледам — разпознавам Мич Барбоса, ухилен до уши сред компания почерпени хора в някакво заведение, на друга от снимките се е показал през прозореца на тежкотоварен камион. На трета се пече по изрязан бански на тропически плаж, вероятно на Хавайските острови. Държи чаша с някакво питие и вдига наздравица за човека с фотоапарата. На други от снимките е с красива жена, може би приятелката, с която е живял. По средата на стълбището има площадка, където е прозорецът с подпряната на стъклото въдица.

Спирам, обзета от странно чувство, докато разглеждам, без да пипам, въдицата от фибростъкло марка „Шекспир“ и макарата „Шимано“. Към кордата са прикачени кукичка и тежести, на килима до дръжката на въдицата е оставен малък пластмасов съд. Наблизо, сякаш забравени от някого, влязъл в къщата, се въргалят две празни бутилки от бира „Роулинг Рок“, нов пакет пури „Типарийо“ и дребни монети. Марино се обръща да види какво правя. Отивам при него в горния край на стълбата и двамата влизаме в ярко осветен хол, обзаведен пестеливо с мебели с красив съвременен дизайн и индиански килими.

— Кога за последно си ходил за риба? — питам аз Марино.

— За сладководна — доста отдавна — отвръща той. — Сега тук не е време за риба.

— Точно така.

Млъквам, разпознала един от тримата души, застанали при панорамния прозорец на хола. Сърцето ми подскача, когато познатата чернокоса глава се обръща и в миг аз се озовавам лице в лице с Джей Тали. Той не се усмихва, очите му ме пронизват като остри стрели. Марино издава тих звук, сякаш стене мъничък недоразвит звяр. Така ми дава да разбера, че Джей е последният човек, когото иска да вижда. Вторият мъж е в костюм и вратовръзка, млад е и прилича на латиноамериканец, а когато се навежда да остави чашата с кафето, сакото му се разтваря и аз виждам кобур с пистолет голям калибър.

Третият човек в стаята е жена. Не изглежда сломена и объркана, както приляга на някого, чийто любим току-що е бил убит. Да, разстроена е. Но сдържа чувствата си и аз забелязвам, че очите й блестят гневно и тя е стиснала зъби. Виждала съм този израз върху лицето на Луси, на Марино и на други, покрусени, когато се е случило нещо лошо на хора, на които държат. Ченгета. Стане ли нещо с колегите им, те посрещат това в духа на „око за око“. Веднага се досещам, че приятелката на Мич Барбоса е от органите на реда и вероятно работи под прикритие. За броени минути сценарият се е променил из корен.

— Това е Бънк Прует от ФБР — заема се с представянето Станфийлд. — Джей Тали от Службата за огнестрелно оръжие. — Джей се ръкува с мен, сякаш ме вижда за пръв път. — И Джилисън Макинтайър. — Тя се здрависва хладно, но енергично. — Госпожица Макинтайър също работи в Службата за огнестрелно оръжие.

Намираме столове и ги подреждаме така, че докато говорим, да се виждаме. Във въздуха витае напрежение. Зареден е с гняв — една искра, и ще пламне. Настроението ми е познато. Виждала съм го много пъти — подир убийството на поредния полицай. След като е подредил сцената, Станфийлд се изнизва зад завесата на начупеното мълчание. Съвсем в стила на ФБР Бънк Прует поема нещата в свои ръце.

— Доктор Скарпета, капитан Марино — подхваща той. — Искам веднага да наблегна на очевидното. Всичко е строго поверително. Да ви призная, неприятно ми е изобщо да говоря за случилото се, но трябва да знаете с какво си имате работа. — Прует стисва зъби. — Мич Барбоса е… беше агент под прикритие на ФБР, провеждаше широкомащабно разследване тук, в този район, което сега, разбира се, ще прекратим — поне на първо време.

— Наркотици и оръжие — вметва Джей и мести поглед от Марино към мен.