Патриша Корнуел
Обвинението (4)

3.

На друга заран се будя от гласове в къщата и имам неприятното усещане, че телефонът е звънял цяла нощ. Не съм сигурна дали не ми се е присънило. Ужасена, за миг не мога да си спомня къде съм, сетне всичко ме плисва като страховита вълна, от която ми призлява. Подпирам се предпазливо на възглавниците и застивам. Забелязвам през спуснатите завеси, че слънцето отново е някъде далеч и не предлага нищо, освен сивота.

Обличам пухкавата хавлия, окачена отзад на вратата в банята, слагам си чорапи и чак тогава се престрашавам да видя кой още е в къщата. Надявам се посетителят да е Луси — тя е. Двете с Ана са в кухнята. Зад огромните прозорци с изглед към задния двор и разлатата оловна река прехвърчат снежинки. Голите черни дървета се открояват на фона на небето и се полюшват леко, над къщата на най-близките съседи се вие пушек от камина на дърва. Луси е облечена в износения анцуг, останал още от времето, когато караше курсове по информатика и телемеханика в Масачузетския технологичен институт. Пооправила е надве-натри с пръсти късата си възрижа коса — днес, за разлика от обикновено, е свъсена като буреносен облак и очите й са кървясали, от което веднага разбирам, че предната вечер е попрекалила с пиенето.

— Сега ли идваш? — прегръщам я за „добро утро“.

— От снощи съм тук — отвръща тя и ме притиска с все сила до себе си. — Така и не устоях. Реших да намина и да се почерпим. Но ти вече бе излязла от строя. Аз съм виновна, не биваше да идвам толкова късно.

— Жалко, че не сте ме събудили. — Отново усещам празнотата в душата си. — Защо не ме вдигнахте?

— То оставаше да те вдигаме! Как е ръката?

— Вече не ме боли толкова. — Изобщо не е вярно. — Изнесе ли се от „Джеферсън“?

— Не, още съм там.

Лицето на Луси е непроницаемо. Тя сяда рязко на пода и смъква долнището на анцуга, изпод което се показва ярък клин.

— Твоята племенница ще ме вкара в беля — намесва се и Ана. — Донесе бутилка чудесна „Вьов Клико“, заседяхме се до среднощ. Не й позволих да се връща с колата в центъра на града.

Жегва ме обида, може би дори завист.

— Виж ти, шампанско! И какво поливаме? — питам аз.

Ана отвръща с леко свиване на раменете. Разсеяна е. Долавям, че е притисната от бремето на много тежки мисли, които не иска да стоварва и върху мен, и се питам дали снощи телефонът наистина не е звънял. Луси смъква ципа на горнището, изпод което се показва още яркосин и черен найлон, прилепнал като ръкавица към силното й атлетично тяло.

— Да. Поливахме това, че от Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие ме пратиха в принудителен отпуск — отговаря с горчивина Луси.

Не мога да повярвам, струва ми се, че не съм я чула добре. Да те пратят в принудителен отпуск, е същото, както да те отстранят от длъжност. Това е първата стъпка към уволнението. Поглеждам към Ана да видя дали знае новината, но и тя е не по-малко изненадана от мен.

— Изправят ме пред нещо като другарски съд. — Така в Службата наричат отстраняването от длъжност. — Другата седмица ще получа писмо с всичките си прегрешения. — Луси се прави на голяма непукистка, но аз й знам и кътните зъби, трудно ще ме заблуди. Вече няколко години в душата й не се трупа нищо друго, освен гняв, който долавям и сега, колкото и племенницата ми да се прикрива. — Ще ми посочат всички причини да ми отрежат главата и аз трябва да ги оспорвам. Освен ако не реша да им тегля шута и да напусна. Нищо чудно и да го направя. Притрябвали са ми!

— Защо? Защо, дявол го взел, се е стигнало дотук? Не заради него, нали?

Имам предвид Шандон.

С малки изключения, ако някой агент е попаднал в престрелка или в друга опасна ситуация, той незабавно бива подкрепен от колегите си и прехвърлен на по-спокойна работа, например в отдела, разследващ умишлените палежи, вместо да бъде оставян под прикритие, както е с Луси в Маями. Ако човекът не успее да се справи емоционално, го пускат в болнични. А принудителният отпуск е съвсем друго. Той си е чисто и просто наказание.

Луси ме поглежда, както седи с изпружени крака на пода и се подпира с длани зад гърба си.

— Пак старата песен на нов глас: направиш ли нещо си виновен, не го ли направиш, пак си виновен — тросва се тя. — Ако му бях теглила куршума, щях да си изпатя не на шега. Не го застрелях и пак плащам.

— Озовала си се в престрелка в Маями, после, малко по-късно тук, в Ричмънд, си посегнала да убиеш човек — изрича Ана голата истина.

Няма никакво значение, че въпросният човек е сериен убиец, проникнал с измама в дома ми. Още преди престрелката в Маями Луси е посягала да убива. Бурното й минало витае в кухнята на Ана й ни потиска като на фронт на ниско налягане.

— Аз съм първата, която ще си го признае — отвръща племенничката ми. — Всички ни сърбяха ръцете да му видим сметката. Нима смяташ, че на Марино не му се искаше да го гръмне? — поглежда ме тя в очите. — Нима мислиш, че всички ченгета и агенти, дето се изсипаха в къщата ти, не искаха да натиснат спусъка? Мислят ме за смахната, за наемница и психарка, която не мирясва, докато не избие сума ти народ. Най-малкото го намекват.

— Наистина се нуждаеш от почивка — казва без заобикалки Ана. — Може би става дума само за това, за нищо повече.

— Дрън-дрън, изобщо не става дума за това. Защо да си заравяме главите в пясъка! Ако някой от мъжете в Службата беше направил онова, което направих аз в Маями, щяха да го обявят за герой. Ако някой от мъжете беше убил Шандон, костюмарите във Вашингтон щяха да му ръкопляскат за самообладанието, вместо да го заклеймяват, задето е смятал да направи нещо. Как можеш да наказваш някого за онова, което е смятал да направи? Всъщност как изобщо ще докажеш, че е смятал да го направи?

— Е, тепърва предстои да го доказват — обажда се юристката, следователката в мен.

Покрай това обаче се сещам, че и Шандон е смятал да ми направи нещо. А не го е направил, каквито и да са били намеренията му, и адвокатът му — ако изобщо има процес — ще се осланя тъкмо на това и ще го раздуе неимоверно.

— Да правят каквото искат — отвръща Луси, все по-обидена и разгневена. — Да ме уволнят. Или да ме възстановят на длъжност и да ме тикнат в някое тясно кабинетче без прозорци в Южна Дакота или Аляска. Или да ме погребат жива в някой от отделите за мижитурки и страхливци, например аудио-визуалния.

— Още не си пила кафе, Кей — опитва се Ана да поразсее трупащото се напрежение.

— Сигурно точно това ми пречи. Сигурно защото не съм пила кафе, тая сутрин не разбирам нищо. — Запътвам се към кафеварката при мивката. — Някой друг иска ли?

Желаещи няма. Наливам си от кафето, а Луси се навежда напред и започва да се разтяга: изумително е да я гледаш как се движи, гъвкава и силна, как мускулите й приковават вниманието към себе си, но без излишно перчене и фанфари. Като малка бе пълничка и тромава и й трябваха години, докато превърне тялото си в машина, подчиняваща се безусловно на нейната воля почти както хеликоптерите, които управлява. Може би бразилската кръв придава на хубостта й някакъв тъмен плам, но племенницата ми сякаш излъчва електричество. Където и да отиде, всички я заглеждат, а тя най-много да свие рамене.

— Направо ти се чудя как ти се излиза да тичаш в тоя студ — казва й Ана.

— Обичам да се измъчвам — отвръща Луси и закопчава на кръста си кобура с пистолета в него.

— Трябва да поговорим и да помислим какво да правиш.

Кофеинът е пришпорил мудното ми сърце и е избистрил главата ми.

— Излизам — съобщава ни Луси. — Ще потичам, после ще потренирам в залата.

— Мъки и пак мъки — разсъждава на глас Ана.

Единственото, за което си мисля, докато гледам племенницата си, е, че тя е направо невероятна, а животът е толкова несправедлив към нея. Луси не познава биологичния си баща, после в живота й се появи Бентън, превърнал се в бащата, от когото толкова се нуждаеше, а тя загуби и него. Майка й е егоистка, постоянно намира кусури на дъщеря си, възприема я като съперница — къде ти ще я обича, ако сестра ми Дороти изобщо е способна да обича някого, в което дълбоко се съмнявам. Луси вероятно е най-умният и интересен човек, когото познавам. Това не й е спечелило много доброжелатели. Открай време си е непреклонна и докато я гледам как изхвърча, въоръжена и опасна, от къщата досущ бегачка, готова да спечели олимпийски медал, се сещам как на четири и половина годинки тръгна в първи клас и насмалко да й намалят поведението и да я изключат от училище.

— Как така ще я изключват за намалено поведение? — попитах аз Дороти, когато тя ми се обади по телефона да ми се оплаче какво ужасно бреме е да бъде майка на Луси.

— Непрекъснато дърдори, прекъсва съучениците си и вечно вдига ръка — само нея да изпитват! — избълва по телефона Дороти. — Знаеш ли какво е написала учителката в бележника й? Слушай сега! Ще ти прочета: „Луси не може да се сработи с децата и да си играе с тях. Постоянно се самоизтъква, държи се като всезнайка и непрекъснато разглобява разни неща, например острилката или дръжките на вратите“.

Луси е лесбийка. Това вероятно е най-голямата несправедливост, понеже тя не е в състояние да го надрасне и превъзмогне. Хомосексуализмът е несправедлив, защото поражда несправедливост. Бях сломена, когато разбрах за тази страна от живота на племенницата си. Бих дала всичко на света, само и само тя да не страда. Налагам си и да призная, че досега съм успявала някак да си затварям очите за очевидното. В Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие няма да проявят щедрост и великодушие и Луси вероятно го знае от доста време. Вместо да се поинтересува от постиженията й, ръководството във Вашингтон ще я разглежда през кривото увеличително стъкло на предразсъдъците и завистта.

— Ще започне истински лов на вещици — казвам, след като Луси излиза.

Ана чука яйца в купата.

— Искат да я принудят да се махне, Ана.

Тя пуска черупките в мивката и отваря хладилника, откъдето вади опаковка прясно мляко и проверява да не е с изтекъл срок на годност.

— Има и такива, които я смятат за герой — казва ми.

— В органите на реда просто търпят от немай-къде жените. Не ги прославят и наказват онези от тях, дръзнали да станат герои. Това е малката мръсна тайна, за която на никого не му се говори — отвръщам аз.

Ана разбива чевръсто яйцата с вилица.

— И при нас беше така — продължавам аз. — Следвахме медицина във време, когато трябваше да се извиняваме, че заемаме мястото на някой мъж. Случвало се е да ни бойкотират и да ни пречат. В първи курс имах само три състудентки. А ти колко си имала?

— Във Виена беше по-различно.

— Виена ли?

Мислите ми се изпаряват.

— Там съм следвала — уведомява ме тя.

— О!

Отново ме плисва срам: ето че научавам поредната подробност за добрата си приятелка, която не съм знаела досега.

— Когато пристигнах тук, наистина се отнасяха към жените както казваш ти. — Стиснала устни, Ана излива разбитите яйца в чугунен тиган. — Помня какво беше, когато се установих във Вирджиния. Как се държаха с мен.

— Повярвай, знам какво ти е било.

— Аз съм трийсет години по-напред от теб, Кей. Наистина не знаеш всичко.

Яйцата цвърчат, над тях се вие пара. Облягам се на плота, отпивам от кафето и съжалявам, че не съм била будна, когато Луси е дошла снощи — боли ме, че не съм разговаряла с нея. А сега научавам новината по този начин, някак между другото.

— Луси говори ли с теб? — питам Ана. — За онова, което току-що ни съобщи?

Тя бърка ли бърка яйцата.

— Сега, като се замисля, виждам, че е дошла с шампанското, понеже е искала да го каже на теб. В случая шампанското е доста неуместно де. — Тя пъха в тостера филийки пълнозърнест хляб. — Смята се, че психиатрите провеждат задушевни разговори с всеки, истината обаче е, че хората рядко споделят с мен какво всъщност чувстват дори когато ми плащат на час. — Ана носи чинии на масата. — Най-често ми казват какво мислят. Там е проблемът. Хората мислят прекалено много.

— Ще действат тихомълком. — Отново съм погълната от мислите си за онези от службата на Луси, когато сядаме с Ана една срещу друга на масата. — Ще атакуват, без да вдигат шум, както мухльовците от ФБР. Да ти призная, и от ФБР я изритаха по същата причина. Луси беше тяхната изгряваща звезда, нямаше равна с компютрите, управляваше хеликоптер, беше първата жена, включена в отряда за спасяване на заложници. — Излагам накратко биографията на племенницата си, а Ана ме гледа с все по-скептично изражение. И двете знаем, че е излишно да повтарям за кой ли път всичко това. Тя познава Луси още от дете. — И тогава вадят картата с лесбийството. — Не мога да се спра. — Луси ги напусна, за да отиде в Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, а ето че сега се повтаря същото. Нищо ново под небето. Защо ме гледаш така?

— Защото се съсипваш заради трудностите на Луси, когато твоите са по-големи и от Монблан.

Заглеждам се разсеяно през прозореца. Синя сойка с настръхнали перца кълве от хранилката за птици, слънчогледовото семе се разпилява и се сипе като оловни сачми по снега. Слънцето опипва с бледи пръсти навъсената утрин. Въртя припряно чашата с кафе на малки кръгчета по масата. Докато ядем, лакътят ми пулсира бавно и болезнено. Каквито и трудности да имам, устоявам на желанието да говоря за тях, сякаш ако ги изрека на глас, ще им вдъхна живот, какъвто те и бездруго имат. Ана не ме притиска. Мълчим. Сребърните прибори потракват по чиниите, снегът се сипе по-гъст, вледенява храстите и дърветата и се стеле заедно с мъглицата над реката. Връщам се в стаята си и дълго лежа в топлата вана, отстрани на която съм подпряла гипса. Обличам се трудно и тъкмо си давам сметка, че с една ръка надали ще успея да си завържа обувките, когато на вратата се звъни. След малко Ана чука и пита дали съм прилично облечена.

Мислите ми надвисват и се кълбят като буреносни облаци. Не очаквам никого.

— Кой е? — провиквам се.

— Бъфорд Райтър — казва тя.