Патриша Корнуел
Обвинението (31)

30.

Когато някъде към три след полунощ се прибирам, къщата на Ана е тъмна и притихнала. Тя предвидливо е оставила да светят лампите в антрето и в кухнята, където до кристална чаша има бутилка уиски „Гленморанджи“ — в случай че ми дотрябва успокоително. Но е нощ, за кога да пия! Дълбоко в себе си съжалявам, че Ана не е будна. Почти се изкушавам да изтрополя — дано се събуди и дойде при мен. Странно, пристрастила съм се към нашите сеанси, а всъщност би трябвало да съжалявам, че изобщо ги е имало. Отивам бавно в крилото за гости, замислям се за трансференцията и се питам дали и при мен с Ана не се е получило точно това. Или може би ми е самотно и криво просто защото е Коледа, а аз се разхождам будна, смазана от умора в чужда къща, след като цял ден съм разследвала насилствени смърти, включително смърт, за която обвиняват мен.

Ана е оставила върху леглото ми бележка. Вдигам скъпия кафеникав плик и от тежината и дебелината му разбирам, че онова, което ми е написала, е дълго. Оставям дрехите си на купчина върху пода на банята и си представям грозотата, загнездила се в гънките им заради онова, което съм правила последните двайсет часа, и местата, където съм била. Чак след като излизам изпод душа, си давам сметка, че дрехите са се вмирисали на пожара в мотелската стая. Намотавам ги на кълбо и ги слагам в кърпа, та да забравя за тях, докато ги занеса на химическо чистене. Замятам се с една от пухкавите хавлии на Ана, отивам при леглото и със свито сърце отново взимам писмото. Отварям го и разгръщам шестте твърди листа с воден знак. Започвам да чета, като си налагам да не бързам. Ана е внимателна и предпазлива и иска да осмисля всяка нейна дума, понеже не си пилее думите на вятъра.

„Драга ми Кей,

Като дете, расло през войната, усвоих, че истината невинаги се покрива с доброто. Ако на прага ти дойдат есесовци и попитат дали вътре в къщата има евреи, не казваш истината — че ги укриваш. Когато бащиният ми дом в Австрия беше превзет от есесовци, пак не можех да кажа истината — че ги ненавиждам. Когато нощи наред командирът на есесовците в Маутхаузен идваше в леглото ми и ме питаше дали онова, което прави, ми е приятно, не му казвах истината.

Пускаше мръснишки шегички и ми съскаше в ухото — така правели евреите, когато ги умъртвявали в газовите камери, а аз се смеех, понеже ме беше страх. Понякога, идваше ли от лагера, беше мъртвопиян и веднъж се похвали, че по време на есесовска хайка в съседен Лангенщайн бил убил дванайсетгодишно селянче. По-късно научих, че детето било застреляно не от него, а от шефа на полицията в Линц, тогава обаче му повярвах и се уплаших неописуемо. И аз бях дете. Никой не беше в безопасност. (През 1945 година същият командир бе убит край Гусен и трупът му беше изложен за назидание. Видях го и го заплюх. Такава беше истината за чувствата ми — истината, която дотогава не можех да изрека!)

Излиза, че истината е относително нещо. Всичко зависи от момента. От това дали е безопасно да я кажеш. Истината е лукс на привилегированите, на хора, които разполагат с достатъчно храна и не са принудени да се укриват само защото са евреи. Истината е в състояние да те унищожи, затова не е мъдро и безопасно да бъдеш винаги откровен. Странно е да го признае един психиатър, нали? Давам ти този урок не току-така, Кей. След като прочетеш писмото, го унищожи и не признавай, че то е съществувало някога. Познавам те добре. Ще ти бъде трудно да го извършиш. Но ако те питат, не казвай какво съм споделила тук с теб.

Животът ми в Щатите ще бъде съсипан, ако се разбере, че семейството ми е давало храна и подслон на есесовци, нищо че дълбоко в себе си ги мразехме. Беше въпрос на живот и смърт. Според мен и ти ще пострадаш не на шега, ако се разчуе, че най-добрата ти приятелка е симпатизирала на нацистите — сигурна съм, че ще ми лепнат този етикет. Това е ужасно, особено при положение че ги ненавиждах от дън душа. Аз съм еврейка. Баща ми беше далновиден човек и знаеше прекрасно какво смята да направи Хитлер. В края на трийсетте години използвал връзките си в банковите и политическите среди, платил колкото трябва и ни уредил нова самоличност. Прекръстил ни на Зенър и ни откарал от Полша в Австрия, но аз съм била малка и още не съм разбирала нищо.

Тоест, може да се каже, че откакто се помня, живея в лъжа. Това вероятно ще ти помогне да разбереш защо не искам да ме разпитват пред съда и защо ще правя, ще струвам, но няма да се подлагам на това. И така, Кей, истинската причина да ти напиша това дълго писмо е не за да ти разправям за патилата си. Най-сетне ще ти разкажа за Бентън.

Повече от сигурна съм — не знаеш, че известно време той ми беше пациент. Преди около три години дойде в кабинета ми. Беше потиснат, имаше какви ли не неприятности в службата, за които не можеше да разговаря с никого, включително и с теб. Сподели, че докато е работел във ФБР, се бил нагледал на всякакви ужасии, на възможно най-страшното, което мога да си представя, сподели още, че то го преследвало и заради допира си със «злото» той страдал неимоверно, но досега не се бил плашил. Лошите, общо взето, не се занимавали с него. Не му мислели злото и дори се блазнели от вниманието, което им оказвал по време на разпитите в затвора. Колкото до множеството разследвания, в които бил съдействал на полицията, и там не бил изложен на опасност. Серийните изнасилвачи и убийци не се интересували от него.

После обаче, няколко месеца преди да дойде при мен, започнали да се случват странни неща. Дано не ме подвежда паметта, Кей, но някой започнал да звъни на Бентън и да му затваря, а той не можел да проследи откъде се обаждат, понеже връзката била сателитна (вероятно е имал предвид клетъчните телефони). Получавал заплашителни писма, в които се говорело и за теб. Бентън съзнавал, че който пише писмата, знае за вас двамата и за връзката ви.

Веднага, естествено, се усъмнил в Кари Гретхен. Току повтаряше: «Тепърва ще има да патим от тази жена». По онова време обаче не проумяваше как тя може да му се обажда по телефона и да му праща писма — още лежеше в психиатричната клиника за лишени от свобода «Кърби» в Ню Йорк.

Ще обобщя половингодишните си разговори с Бентън, като ти кажа, че той имаше много силно предчувствие, че скоро ще умре. Страдаше ту от депресия, ту от повишена тревожност, ту от мания за преследване и започна да прекалява с пиенето. Твърдеше, че криел от теб запоите си и че те пречели на връзката ви. Докато те слушах по време на нашите разговори, Кей, останах с впечатлението, че и у дома поведението му се е променило. Сега вероятно разбираш някои от причините.

Исках да му предпиша лек депресант, той обаче не даваше и да се издума. Притесняваше се какво ще стане с теб и с Луси, ако му се случи нещо. Плакал е с глас в кабинета ми. Тъкмо аз му предложих да напише писмото, което сенатор Лорд ти предаде преди няколко седмици. Казах на Бентън: «Представи си, че си мъртъв и имаш последна възможност да кажеш нещо на Кей». Той ме послуша. Каза ти думите, които прочете в писмото.

По време на сеансите постоянно му намеквах, че вероятно знае повече за онзи, който го тормози, че си затваря очите и просто не иска да признае истината. Той все се колебаеше. Помня, имах ясното чувство, че разполага със сведения, които не иска или не може да сподели. Сега вече ми се струва, че се досещам какво е ставало. Стигнах до извода, че онова, което сполетя преди няколко години Бентън, и нещата, които сега се случват на теб, са свързани с онзи мафиот, сина на Марино. Роки се е хванал с мощна престъпна групировка и мрази баща си. Сигурно мрази и всеки, на когото баща му държи. Възможно ли е да е съвпадение, че Бентън е започнал да получава заплашителни писма и е бил убит малко преди онзи ужасен убиец Шандон да се озове в Ричмънд и ужасният син на Марино да му стане адвокат? Нима този мъчителен път не води към страшен завършек, който ще помете всичко добро в живота на Марино?

В кабинета ми Бентън често говореше за папката «ПП». В нея държал всички странни заплашителни писма и описанието на други необичайни случки. Попитах го какво ще рече «ПП» и той ми отговори: «Последен пристан». Поинтересувах се какво има предвид, а очите му се напълниха със сълзи. Точните му думи бяха: «Последният пристан е там, където ще свърша, Ана».

Не можеш да си представиш какво изпитах, когато Луси спомена, че така се казва и детективското бюро в Ню Йорк, където се е хванала на работа. Снощи бях толкова разстроена не само заради призовката, която ми донесоха вкъщи. Ето какво се случи: получих призовката. Звъннах на Луси, понеже мислех, че знае какво става с теб. Тя отвърна, че новата й «шефка» (Тиюн Макгъвърн) е в града и е споменала нещо за «Последен пристан». Бях стъписана. Още не мога да се окопитя и да проумея какво означава всичко това. Дали Луси не знае за папката на Бентън?

Още веднъж се питам, възможно ли е да е съвпадение, Кей? Дали на Луси по една случайност й е хрумнало същото име, което Бентън е дал на поверителната папка? Възможно ли е всички тези съвпадения да са случайни? Сега се оказва, че в Ню Йорк има бюро с името «Последен пристан» и Луси отива там, че разследването на Шандон също е прехвърлено в Ню Йорк, понеже преди две години той бил извършил убийство и там, точно когато и Кари Гретхен си излежаваше присъдата в Ню Йорк, бившият й съучастник, убиецът Темпъл Голт също бе застрелян (от теб) в Ню Йорк, Марино също е станал полицай именно в Полицейското управление на Ню Йорк. И Роки живее там.

Нека накрая ти кажа, че ми причернява при мисълта как бих могла да утежня още повече положението ти, макар че бъди сигурна — няма да кажа и дума, която да бъде изтълкувана превратно. За нищо на света! Твърде стара съм за това. Утре, на Коледа, заминавам на вилата в Хилтън Хед, ще остана там, докато стане възможно да се върна в Ричмънд. Правя го по няколко причини. Нямам намерение да улеснявам живота на Бъфорд или на когото и да било — нека, ако искат, ме търсят. И по-важното, трябва да се подслониш някъде. Не се прибирай у вас, Кей.“

Твоя предана приятелка: Ана

Четях и препрочитах писмото. Призляваше ми при мисълта, че Ана е расла в отровния въздух на Маутхаузен и е знаела какво се разиграва там. Стана ми много мъчно, че цял живот е слушала подмятания и дебелашки шегички за евреите, че е научавала нови и нови подробности за зверствата срещу тях и същевременно е знаела, че и тя е еврейка. Както и да оправдава баща си, той се е държал като страхливец и подлец. Подозирам, че е знаел как Ана е изнасилвана от есесовеца, с когото е ядял и пиел, и пак не е предприел нищо. Нищичко.

Виждам, че наближава пет сутринта. Клепачите ми са натежали, нервите ми са опънати до скъсване. Безсмислено е да се опитвам да спя. Ставам и отивам в кухнята да направя кафе. Седя известно време пред тъмния прозорец, гледам към реката, която не виждам, и осмислям казаното от Ана. Сега вече много неща в поведението на Бентън от последните години ми се изясняват. Спомням си дните, когато твърдеше, че от напрежението го боли глава, и се сещам, че е изглеждал махмурлия — явно наистина го е мъчел махмурлук. Беше все по-потиснат, отчужден и отчаян. В известен смисъл го разбирам, задето не ми е казал за писмата, за телефонните обаждания, за папката „ПП“, както я е наричал. Но не съм съгласна с него. Трябвало е да ми каже.

Не помня да съм се натъквала на такава папка, когато след неговата смърт преглеждах личните му вещи. Всъщност не помня много неща от ония дни. Тогава живеех сякаш под земята, движех се тромаво и бавно, не виждах накъде вървя и откъде идвам. След смъртта на Бентън Ана ми помогна да прегледам багажа му. Изчисти гардеробите, провери чекмеджетата, докато аз сновях като пощръкляло насекомо от стая на стая и ту пелтечех несвързано, ту помагах, ту плачех неудържимо. Питам се дали пък тя не се е натъкнала на папката. Знам, че трябва да я намеря, ако още съществува.

Първата предизгревна светлина е с намек за тъмносиньо, правя кафе на Ана и й го нося в стаята. Ослушвам се пред прага — да разбера дали се е събудила. Не се чува нищо. Открехвам тихо вратата и внасям кафето. Слагам го на овалната масичка до леглото. Ана обича нощните лампи. Стаята й е осветена като писта нощем, има крушки едва ли не във всяка чупка. В началото ми се стори странно. Сега вече започвам да я разбирам. Вероятно свързва пълния мрак с това как навремето е чакала сама и ужасена пияният вонящ нацист да дойде и да насили младото й тяло. Нищо чудно, че е посветила живота си на душевно осакатени хора. Ана ги разбира. И тя изучава трагедиите от своето минало точно както според нея и аз.

— Ана! — прошепвам. Виждам как се размърдва. — Ана! Аз съм. Нося ти кафе.

Тя се сепва и сяда, присвила очи, с бяла коса, полепнала тук-там по лицето. „Честито Рождество“, понечвам да й кажа, но овреме се спирам и само й пожелавам:

— Весели празници.

— Вече толкова години празнувам Рождество, а всъщност съм еврейка. — Ана се пресяга да вземе кафето. — Сутрин съм доста кисела — оплаква се.

Стискам й ръката, в тъмното изведнъж ми се вижда много стара и крехка.

— Прочетох писмото ти. Не знам какво да кажа, но не мога да го унищожа. Трябва да поговорим.

Ана продължава да мълчи. Струва ми се, че долавям облекчение. После приятелката ми пак започва да се инати, маха с ръка, сякаш с едно-едничко движение може да зачеркне целия си живот и онова, което ми е разказала за него. В просторната, пищно обзаведена спалня нощните лампи хвърлят дълги наситени сенки на мебели в стил Бидермайер, на старинни лампи и маслени картини. Дебелите копринени завеси са спуснати.

— Сигурно не биваше да ти пиша тия неща — отсича приятелката ми.

— Жалко, че не си ми ги написала по-рано, Ана.

Тя отпива от кафето и придърпва завивките чак до раменете си.

— Нямаш никаква вина за онова, което се е случило в детството ти — казвам й аз. — Не ти, баща ти е решавал. Опитал се е да ви защити, макар че всъщност не ви е опазил. Сигурно не е имал избор.

Тя клати глава.

— Ти не знаеш. Няма как да знаеш.

Нямам намерение да споря.

— Няма чудовища, които да се сравняват с тях. Родителите ми нямаха избор. Баща ми прекаляваше с пиенето. Почти през цялото време беше пиян и те също се напиваха с него. И до ден-днешен не понасям миризмата на шнапс. — Тя стиска с две ръце чашата с кафето. — Наливаха се като свине. Когато идваха на инспекция в лагерите в Гусен и Ебензее, министър Шпеер и антуражът се отбиваха и в нашия schloss, в малкия ни замък. Веднъж майка ми и баща ми устроиха пищно пиршество с музиканти от Виена, с най-отбрани гозби и шампанско и всички се напиха. Помня, скрих се в спалнята, много ме беше страх какво ще стане. Цяла нощ седях свита на кълбо под кревата, няколко пъти в стаята ми прокънтяваха стъпки, веднъж дори някой отметна завивките и изруга. Чак до заранта стоях под леглото и си мечтаех за младежа, който умееше да извлича от цигулката такива сладостни звуци. Често ме поглеждаше, а аз се изчервявах до уши и после, докато се криех под леглото, си мислех за него. Човек, способен да сътворява такава красота, не можеше да бъде лош. Мислих си цяла нощ за него.

— Цигуларят от Виена ли? — питам аз. — Онзи, в когото след време…

— Не, не — клати Ана глава в мрака. — Беше много години преди Руди. Но според мен точно тогава се влюбих в Руди, така да се каже, предварително, преди да съм го срещнала. Видях музикантите в черните фракове и бях омагьосана от вълшебството, което сътворяваха — искаше ми се да ме отвлекат далеч от този ужас. Представях си как стъпвам по нотите им и те ме отнасят на някакво чисто място. За миг се върнах назад във времето, в Австрия отпреди каменоломната и крематориума, когато животът беше простичък, хората — свестни, почтени и весели, с китни градини и къщи, с които се гордееха. През пролетта, в слънчеви пролетни дни мятахме пухените завивки по первазите на прозорците — да се проветрят на най-сладостния въздух, който някога съм вдишвала. Играехме по хълмистите злачни ливади, които сякаш водеха право към небето, татко ходеше на лов за глигани, мама шиеше и готвеше. — Ана млъква, върху лицето й се изписва сладостна тъга. — Не знаех, че един струнен квартет може да преобрази и най-ужасяващата нощ. А после, на крилете на моите мечти да ме отнесе като с вълшебна пръчица в обятията на мъж с цигулка, американец. Ето ме сега тук. Тук! Отървах се на косъм. Но всъщност, Кей, съвсем не ми се размина току-така.

Зората вече осветява и обагря пердетата и те стават с цвят на мед. Казвам на Ана, че се радвам, задето е тук. Благодаря й, че е разговаряла с Бентън и най-сетне го е споделила с мен. В някои отношения картината вече е по-пълна, сега разбирам доста неща. В други обаче не е. Не мога да кажа със сигурност как се е променяло настроението на Бентън, преди да го убият, знам обаче, че по времето, когато той е ходел при Ана, Кари Гретхен си е търсела нов съучастник, който да замести Темпъл Голт. Преди да отиде в затвора, е работила с компютри. Беше невероятна — изключително хитра и изобретателна, и е успяла да убеди някак управата на психиатричната клиника за лишени от свобода „Кърби“ да й дадат достъп до компютър. Така отново е изплела своята паяжина и се е свързала със света. Открила е нов съучастник, друг психопат и убиец на име Нютън Джойс. Направила го е по Интернет и Джойс й е помогнал да избяга от „Кърби“.

— Може би се е свързала по Интернет и с други хора — предполага Ана.

— Със сина на Марино — Роки ли? — питам я аз.

— И това ми минава през ума.

— Имаш ли представа, Ана, какво е станало с папката на Бентън? С папката „ПП“, както я е наричал?

— Не съм я виждала никога.

Както седи в леглото, тя изправя гръб, решава, че е време да става, и завивките се смъкват до кръста й. Голите й ръце изглеждат окаяно тънички и сбръчкани, сякаш някой е изпуснал въздуха в тях. Гърдите й са увиснали под черната коприна.

— Не съм виждала папка, докато ти помагах да прегледаш дрехите и личните му вещи. Но не съм влизала в кабинета.

Не помня почти нищо.

— Не бих и влязла. — Ана отмята завивките и спуска крака към пода. — За нищо на света. Не ми е работа. Служебните му папки де. — Изправя се и се замята с халата.

— Реших, че ще ги прегледаш ти — извръща към мен очи моята приятелка. — Направи го, нали? Ами кабинетът му в „Куонтико“? Бентън вече се беше пенсионирал, сигурно е изнесъл всичко оттам?

— Да, беше си прибрал нещата. — Тръгваме по коридора към кухнята. — Папките с различните случаи, които е разследвал, са останали там. За разлика от някои свои колеги, пенсионирали се във ФБР, Бентън не смяташе, че случаите, по които е работил, му принадлежат — добавям тъжно аз. — Затова знам със сигурност, че когато се пенсионира, не е изнасял папки от „Куонтико“. Виж, не знам дали не е оставил там папката „ПП“. Ако я е оставил, няма да я видя никога.

— Тя си беше негова — натъртва Ана. — С лична кореспонденция. Докато споделяше с мен какво му се случва, никога не го е свързвал с ФБР. Възприемаше заплахите и странните обаждания като нещо лично, не знам дали е споделял за тях с други агенти. Беше изпаднал в страшна параноя отчасти защото някои от заплахите бяха отправени към теб. Поне от думите му излезе, че съм единственият човек, на когото е казвал. Всъщност сигурна съм. Многократно съм му повтаряла, че трябва да съобщи във ФБР. — Тя клати глава. — Не искаше и да чуе.

Изтръсквам филтъра на кафеварката над кофата за смет и усещам как отново ме жегва старата обида. Бентън е криел толкова много от мен!

— Бива ли такова нещо! — възкликвам. — Ако беше казал на някои от агентите, сигурно нямаше да се стигне дотук.

— Искаш ли още кафе?

Сещам се, че нощес изобщо не съм лягала.

— Няма да е зле — отговарям аз.

— Кафе по виенски — решава Ана, след което отваря хладилника и тършува из пакетите с кафе. — Тази сутрин нещо ми е домъчняло за Австрия.

Казва го донейде язвително, сякаш се кори, задето е разкрила подробности от миналото си. Сипва от зърната в мелничката за кафе и за кратко кухнята се изпълва с шум.

— Накрая Бентън бе разочарован от Федералното бюро — започвам да разсъждавам на глас. — Според мен вече не се доверяваше на хората около себе си. Съперничество, какво да се прави! Беше шеф на отдела и съзнаваше, че тръгне ли да излиза в пенсия, всички ще се хванат гуша за гуша заради топлото му началническо местенце. Познавам си го, никога не споделяше проблемите си, точно както и случаите, по които работеше. Ако не друго, беше ненадминат в умението да пази тайна.

Прехвърлям наум всички възможности. Къде ли Бентън би могъл да сложи папката? Къде? Имаше у дома своя си стая, където държеше вещите си и включваше преносимия компютър. Имаше чекмеджета с папки. Но аз съм ги преглеждала и не съм се натъквала на папка, каквато ми описва Ана.

После ми хрумва друго. Преди да го убият във Филаделфия, Бентън бе отседнал в хотел. Върнаха ми няколко сака с негов багаж, включително куфарчето му, което отворих. Прегледах го, точно както и полицията. Знам, там нямаше папка с инициали „ПП“, но ако Бентън наистина е подозирал, че Кари Гретхен има пръст в странните телефонни обаждания и бележките, които е получавал, със сигурност е носел със себе си и папката „ПП“, докато е работел по новите случаи, вероятно свързани с Гретхен. Със сигурност я е взел и във Филаделфия.

Отивам при телефона и звънвам на Марино.

— Честито Рождество — пожелавам му. — Аз съм.

— Моля? — изпелтечва сънено той. — Ох, мамка му! Колко е часът?

— Седем и нещо.

— Седем ли! — Стон. — Ох, да му се не види, Дядо Коледа още не е пристигнал. Какво си се раззвъняла толкова рано?

— Важно е, Марино. Когато полицията оглеждаше в хотелската стая във Филаделфия личните вещи на Бентън, ти видя ли ги?

Звучна прозявка, после сумтене.

— Да го вземат мътните, край, ще престана да си лягам по нощите! Тия дробове ще ме вкарат в гроба, трябва да спра цигарите. Снощи се заседяхме с едни приятели в „Дивата патица“. — Поредната прозявка. — Чакай малко да се освестя. И да превключа каналите. Ту ми говориш за Коледа, ту ме питаш нещо за Филаделфия.

— Точно така. Питам те какво намерихте в хотелската стая на Бентън.

— А, да. Да, прегледах личните му вещи.

— Взе ли нещо? Нещо от куфарчето му? Например, папка с букви по нея?

— Вътре в куфарчето имаше две-три папки. Защо?

Вече се вълнувам. Мислите ми са остри като бръснач, кръвта пълни клетките ми със сили.

— Къде са сега тия папки? — питам аз Марино.

— Да, да, сещам се за някакви букви. Някакви дивотии, реших, че не е зле да им хвърля едно око. После Луси им тегли куршума на Кари и Джойс и ги прати храна на рибките, това, общо взето, изясни случая. Мамка му! И досега не мога да повярвам, че оная луда глава се е метнала на хеликоптера. Страшен мерник има, да знаеш…

— Къде са папките? — подвиквам отново и не мога да прикрия припряността си. Сърцето ми ще се пръсне. — Трябва да видя папката със странните букви. Бентън я е наричал папка „ПП“. Последен пристан. Луси може би е взела оттам името.

— Последен пристан. Говориш ми за детективското бюро, където Луси се е хванала на работа ли… при Макгъвърн в Ню Йорк? Какво общо има това с папката в куфарчето на Бентън?

— Уместен въпрос — отвръщам му аз.

— Добре де. Тук някъде е. Ще я потърся и идвам.

Ана се е върнала в спалнята, а аз, докато чакам Луси и Макгъвърн, започвам да умувам какво да приготвя за празничната трапеза. Заемам се да вадя продукти от хладилника и си припомням какво ми е казвала Луси за новата фирма на Макгъвърн в Ню Йорк. Спомена, че името „Последен пристан“ е дошло като на шега. „Къде отиваш, когато няма къде да отидеш?“ А в своето писмо Ана си спомня как Бентън е споделил, че „Последен пристан“ е мястото, където той ще свърши. Загадка. Главоблъсканица. Бил е убеден, че по някакъв начин бъдещето му е свързано с онова, което е събирал в папката. Значи „последен пристан“ — това е смъртта. Къде е щял да свърши Бентън? Щял е да бъде мъртъв. Това ли е имал предвид? Къде другаде би могъл да свърши?

Преди няколко дни обещах на Ана да се погрижа за коледната гощавка, стига тя да няма нищо против в кухнята й да вилнее италианка, която не иска и да чуе за разните му там пуйки и пълнежите към тях. Ана е направила героично усилие да напазарува. Взела е дори чист зехтин и прясна моцарела. Напълвам голяма тенджера с вода и се връщам в спалнята на Ана — да й кажа, че няма да ходи на никаква вила и на никакъв Хилтън Хед, докато не вкуси от ненадминатата cucina Scarpetta^[1] и от виното. Това е семеен празник, обяснявам й, докато тя си мие зъбите. Ще мисля за разширения състав на съдебните заседатели, за прокурори и за всичко останало едва след като седнем и отпразнуваме празника. Защо и тя не сготви нещо австрийско? На това място Ана изплюва пастата за зъби. И дума да не става, отсича. Ако и двете тръгнем да готвим в една и съща кухня, ще има да хвърчи перушина.

В къщата на Ана става малко по-весело. Някъде към девет Луси и Макгъвърн се появяват и трупат подаръци под елхата. Аз взимам от брашното, добавям яйца и разбърквам с пръсти всичко това върху дъската за рязане. Щом тестото става достатъчно гъсто, го увивам в найлон и тръгвам да търся машинката за спагети, която Ана твърди, че имала някъде, а мислите ми се прескачат и гонят и аз почти не чувам за какво си бъбрят Луси и Макгъвърн.

— Не че не мога да летя и при лоша видимост — обяснява Луси нещо за новия си хеликоптер, очевидно доставен в Ню Йорк. — Не че не мога да карам по уреди. Но не искам да го правя в едномоторен хеликоптер, държа през цялото време да си виждам земята. При лошо време няма да летя над облаците, и толкоз.

— Струва ми се опасно — отбелязва Макгъвърн.

— Какво му е опасното, не е опасно! На тия хеликоптери двигателят им действа безотказно, въпреки че човек винаги трябва да си има едно наум и да предвижда и най-лошия сценарий.

Заемам се да меся тестото. Това ми е най-любимото, когато готвя спагети, ето защо избягвам да купувам готово тесто: топлотата на човешкия допир придава на току-що направените спагети неповторим вкус, какъвто въртящата се метална бъркачка не може да постигне. Влизам в ритъм, блъскам тестото, прегъвам го, въртя го, като натискам с все сила със здравата ръка, и също си мисля за най-лошите сценарии. Какъв ли според Бентън е бил най-лошият за него сценарий? Ако е смятал, че наистина ще свърши в своя метафоричен Последен пристан, какъв ли е щял да бъде най-лошият сценарии? Изведнъж решавам, че когато го е казал, не е имал предвид, че ще умре. Не. Знаеше най-добре от всички, че има неща, много по-страшни от смъртта.

— От дъжд на вятър съм й давала уроци. Само да знаеш колко е схватлива! Но хората, които могат да боравят и с двете си ръце, имат предимство — обяснява за мен Луси на Макгъвърн.

„Там ще свърша“, изникват като ярка светлина в съзнанието ми думите на Бентън.

— Така си е. Защото се иска координация.

— Човек трябва да използва едновременно двете си ръце и двата си крака. За разлика от самолетите с неподвижни крила хеликоптерите по принцип не са много устойчиви.

— Това ти казвам де. Опасно си е.

„Там ще свърша, Ана.“

— Не е опасно, Тиюн. Дори двигателят да угасне на триста метра височина, пак можеш да се приземиш. Витлото продължава да си се върти от въздуха. Чувала ли си някога за авторотация? Приземяваш се на някой паркинг или в двор. Виж, със самолет няма как да го направиш.

„Какво си имал предвид, Бентън? Дявол го взел, какво си имал предвид?“

Меся ли, меся, като въртя топката тесто задължително по посока на часовниковата стрелка, защото работя с дясната ръка и гледам да не оцапам гипса.

— Нали твърдеше, че двигателят ти нямало да ти угасне никога? Пие ми се ром с яйца. Днес Марино ще забърка ли прочутия си специалитет? — пита Макгъвърн.

— Приготвя го на Нова година, не на Коледа.

— Я не се занасяй! Да не би да е забранен на Коледа? Направо не проумявам как тая жена го прави.

— С инат, ето как.

— Това не е шега работа. А ние си седим и мързелуваме.

— Няма да ни разреши да й помагаме. Не дава и да припаря до тестото й. Вярно ти казвам. Лельо Кей, от това месене не те ли боли лакътят?

Вдигам глава, очите ми се фокусират. Меся с дясната ръка и с пръстите на лявата. Извръщам се към часовника над мивката и виждам, че съм изгубила представа за времето и мачкам тестото вече близо десет минути.

— Майко мила, в кой свят се отнесе? — От веселото настроение на Луси не остава и помен, след като тя се взира в лицето ми. — Само не ми казвай, че си се скапала заради тия простащини! Всичко ще се оправи, ще видиш!

Смята, че се притеснявам заради разширения състав на съдебните заседатели, а по ирония на съдбата точно тази сутрин изобщо не ми е до него.

— Ние с Тиюн ще ти помогнем, вече ти помагаме. Какво според теб сме правили напоследък? Разработвали сме план, който искаме да обсъдим с теб.

— След рома с яйцата — отсича с блага усмивка Макгъвърн.

— Бентън споменавал ли ти е някога за Последен пристан? — изплювам накрая камъчето и ги гледам ядно и едва ли не осъдително, сетне по обърканото им изражение схващам, че двете нямат и понятие за какво им говоря.

— За детективското бюро в Ню Йорк ли? — въси се Луси. — Бентън няма откъде да знае, освен ако не си му споменавала, че обмисляш да напускаш и да регистрираш фирма — казва племенницата ми вече на Макгъвърн.

Разделям тестото на по-малки топчета и продължавам да меся.

— Винаги съм се чудела дали да не работя за себе си — отвръща Макгъвърн. — Но не съм споделяла с Бентън. Бяхме погълнати от случаите в Пенсилвания.

— Ако Бентън не е и подозирал за частното детективско бюро, което си смятала да отвориш — продължавам аз, — възможно ли е да те е чувал да говориш за Последния пристан — като идея? Нали споменахте, че сте си правели шеги? Опитвам се да разбера защо е дал такова име на папката.

— Каква папка? — възкликва Луси.

— Марино ще я донесе. — Приключвам с месенето на една от малките топки тесто и я увивам стегнато в найлон. — Била е в куфарчето на Бентън във Филаделфия.

Обяснявам им какво ми е съобщила в писмото си Ана и Луси ми помага да изясня поне едно. Сигурна е, че е споменала на Бентън за философията на „Последен пристан“. Помнела как веднъж пътували заедно с колата и тя го попитала за частните консултации, които даваше, след като се пенсионира. Той отвърнал, че всичко се развивало добре, само бил закъсал с логистиката, липсвала му например секретарката, която да вдига телефона, неща от тоя род. Луси отвърнала натъжена, че може би е най-добре всички да се съберем и да регистрираме наша си фирма. Тъкмо тогава била отворила дума за „Последен пристан“ и била обяснила на Бентън, че това ще бъде нещо като „бандата на нашите“.

Застилам плота с чисти сухи кърпи.

— А той имаше ли представа, че някога наистина ще го направиш? — питам аз племенницата си.

— Споделих с него, че стига да разполагам с достатъчно пари, ще престана да работя за тая скапана държава — отвръща Луси.

Намествам тънките петурки, така че да минават през машинката за спагети, която съм нагласила на най-широкия отвор.

— Който те познава, е наясно, че е само въпрос на време да събереш пари за нещо. Бентън винаги е твърдял, че си много талантлива, с каквото и да се захванеш ти иде отръки, и че няма да векуваш сред бюрократите. Ако беше жив, Луси, изобщо нямаше да се изненада от онова, което ти се случва напоследък.

— Всъщност то започна да ти се случва още от самото начало — казва Макгъвърн на племенницата ми. — Затова и не се задържа във ФБР.

Луси не се чувства обидена. Ако не друго, то поне признава, че още от самото начало е правила грешки, най-голямата от които бе връзката й с Кари Гретхен. Вече не вини колегите си от ФБР, задето накрая са се настроили срещу нея и са я принудили да напусне.

Разточвам с ръка една от топките тесто и я пускам през машинката.

— Дали Бентън не е заимствал името, за да нарече с него тайнствената си папка, защото е знаел, че Последният пристан, сиреч ние, някой ден ще разследваме неговия случай? — питам се аз на глас. — Че ще продължим оттам, докъдето е стигнал той, защото е знаел, че онова, което е започнало със заплашителните писма и всичко останало, няма да приключи със смъртта му. — Завъртам отново и отново ръчката на машинката, докато от другата страна не излиза нарязаното на ивички тесто за спагетите, което полагам върху една от кърпите. — Знаел е. Някак си е разбрал.

— Той някак си разбираше всичко — казва Луси и върху лицето й се изписва дълбока тъга.

Бентън е в кухнята. Докато приготвям коледните спагети, усещаме неговото присъствие и обсъждаме начина му на мислене. Той имаше много силна интуиция. Винаги изпреварваше времето и предугаждаше какво ще се случи. Представям си как се е пренасял в бъдещето, когато вече е щял да бъде мъртъв, и е предвиждал как ще реагираме на всичко, включително на папката, която ще намерим в куфарчето му. Бил е сигурен, че ако му се случи нещо — а той очевидно се е опасявал от това — аз ще прегледам нещата в куфарчето му, както и направих. Виж, може би не е предвидил, че пръв до куфарчето ще се добере Марино, който ще я забута някъде и аз ще науча за нея чак сега.

По обяд Ана вече е натоварила в автомобила багажа, с който ще замине на вилата, а плотовете в кухнята й са покрити със спагети и кори за лазаня. На печката къкри доматен сос. Пармезанът и домашното сирене са настъргани в купите, прясната моцарела се цеди върху кърпа. Къщата ухае на чесън и на пушек от запалени дърва, светят коледни гирлянди, над комина се вие дим и когато пристига с обичайната за него врява и недодяланост, Марино ни заварва щастливи, каквито сме рядко напоследък. Облечен е в дънки и ватена риза и е нарамил подаръци и бутилка долнопробна водка. Виждам с примряло сърце как от плика с пакети, увити в пъстра хартия, се подава крайчето на папка.

— Бре, бре, бре! — ревва той. — Честита Коледа, да опустее дано!

Прави се Марино на много весел, но нещо не му иде отръки. Имам чувството, че през последните няколко часа не се е ограничил само с това да търси папката „ПП“. Успял е и да я прегледа.

— Дайте да пийна бе, хора! — оповестява Марино на къщата.