Патриша Корнуел
Обвинението (2)

1.

От гласа на Луси долавям, че е уплашена. А това не се случва често на моята неотразима, волева племенница, която знае да управлява дори вертолет, вманиачена е на тема „добра физическа форма“ и работи към федералните органи на реда.

— Наистина се чувствам ужасно — повтаря тя по телефона, докато аз кръстосвам из стаята, а Марино продължава да си седи на леглото.

— Недей — убеждавам я. — Полицаите не искат никой да им се пречка, а и нямаш работа тук. Сигурно си при Джо, това е чудесно — допълвам така, сякаш ми е безразлично и изобщо не се притеснявам, задето Луси не е тук и не съм я виждала цял ден.

Да ви призная, не ми е никак безразлично. Да ви призная, притеснявам се. Но винаги съм имала навика да оставям на другите вратички, през които те да се измъкват. Не обичам да се чувствам изоставена, камо ли пък от Луси Фаринели, която съм отгледала като родна дъщеря.

Тя се двоуми, накрая отвръща:

— Всъщност съм в центъра на града, в „Джеферсън“.

Опитвам се да проумея какво става. „Джеферсън“ е най-големият хотел в Ричмънд, умът ми не го побира от къде на къде племенницата ми ще отсяда в хотел, при това в най-изискания и скъпия. В очите ми избиват сълзи, мъча се да ги сдържа, кашлям, опитвам се да преглътна болката.

— О! — е единственото, което казвам. — Добре тогава. Сигурно и Джо е с теб в хотела.

— Не, тя е у техните. Виж какво, току-що се нанесох. Запазила съм стая и за теб. Дали все пак да не дойда да те взема?

— Точно сега едва ли е разумно да ходя на хотел. — Все пак Луси е помислила и за мен, иска да сме заедно. Поолеква ми. — Ана ме покани у тях. След всичко случило се е по-добре да й погостувам. Покани и теб. Но ти сигурно вече си се настанила.

— Ана пък откъде е разбрала? — изненадва се Луси. — От новините ли?

Покушението срещу мен бе извършено много късно снощи и вестниците ще пишат за него чак утре сутринта. Аз обаче се досещам, че по радиостанциите и телевизионните канали е имало вихрушка от съобщения. Сега, като се замисля, и аз се учудвам откъде ли е разбрала Ана. Луси обяснява, че засега се налагало да остане в хотела, но по-късно щяла да намине да ме види. Затваряме.

— Само това оставаше медиите да надушат, че си отишла на хотел. Ще наклякат зад всеки храст — отбелязва Марино с чело, прорязано от дълбока бръчка, и ме поглежда като буреносен облак. — Къде е отседнала Луси?

Повтарям каквото ми е казала и вече почти съжалявам, че изобщо съм разговаряла с нея. Само ми докривя още повече. Като в капан, чувствам се като хваната в капан, сякаш са ме спуснали на триста метра под повърхността на морето и сега, откъсната от целия свят, замаяна, гледам света горе, който ми се струва неузнаваем и нереален. Вцепенена съм, нервите ми са опънати до скъсване.

— В „Джеферсън“ ли? — пита Марино. — Без майтап? Тя какво, да не е спечелила от тотото? Не се ли притеснява, че медиите ще надушат къде е? Какво я прихваща, а?

Заемам се отново с багажа. Не ми е до въпросите на Марино. Писнало ми е от въпроси.

— И не е у Джо? — допълва Марино. — Бре! Виж ти! Всъщност винаги съм знаел, че това тяхното ще трае ден до пладне.

Прозява се шумно, разтърква едрото си, брадясало лице и продължава да наблюдава как мятам на стола костюмите и подбирам дрехи като за работа. Не мога да не му призная, че откакто съм се прибрала от болницата, се опитва да не избухва и дори да се държи мило и внимателно. Но и при най-благоприятни обстоятелства приличното поведение му се отдава трудно, а сега обстоятелствата далеч не са от най-благоприятните. Марино е капнал от умора, не е мигнал цяла нощ, напомпал се е с кофеин и долнопробна храна, за капак не му и разрешавам да ми пуши в къщата. Въпрос само на време е той да изгуби самообладание и отново да се върне съм истинската си, просташка устата същност. Наблюдавам метаморфозата и колкото и да е странно, ми олеква. Бих дала всичко за познатите неща, колкото и неприятни да са те. Марино отваря дума за Луси и какво била направила предната вечер, когато ме завари заедно с Жан-Батист Шандон в заснежения двор.

— Не че я виня, задето е посегнала да му пръсне черепа на оня нещастник — съобщава Марино. — Но точно в такива ситуации трябва да покажеш на какво са те учили. Няма значение за кого става въпрос, дали за леля ти или за собственото ти дете. Длъжен си да постъпваш, както са те учили, а Луси не го е направила. Оплескала е всичко.

— Хайде, хайде, и теб сме те виждали да оплескваш всичко — напомням му аз.

— Мен ако питаш, изобщо не е трябвало да я пращат под прикритие в Маями. — Луси всъщност работи в Маями, но сега е тук за празниците, а и по други причини. — Работиш ли дълго с лошите, заприличваш на тях. Луси я сърбят ръцете да убива. Види ли патлак, и й пада перде, докторке.

— Не е честно. — Виждам, че съм сложила прекалено много обувки. — Я кажи какво щеше да направиш ти, ако беше дошъл при мен преди Луси.

Зарязвам багажа и поглеждам изпитателно Марино.

— Ако не друго, щях да поспра, да преценя обстановката и чак тогава да опирам пистолет о слепоочието на онзи тъпанар. Така де! Бил е толкова зле, че дори не е виждал какво прави. Пищял е на умряло заради химикала, дето си му го лиснала в лицето. Вече не е бил въоръжен. Не е могъл да нарани никого. Било си е ясно като бял ден. Било е ясно и че ти също си пострадала. Лично аз щях да повикам линейка, а Луси не се е сетила дори това. Съвсем го е ударила през просото, докторке. Не исках при цялата суматоха да остава в къщата. Затова я разпитахме в участъка, заведохме я на неутрална територия — да се поуспокои.

— Лично аз не бих нарекла помещението за разпит неутрална територия — възразявам му.

— И къщата, където насмалко да пречукат ненагледната леля Кей, също не е неутрална територия.

Този път не му възразявам, въпреки че в гласа му се долавя отровна хапливост.

— И все пак не е трябвало точно сега да ходи на хотел — добавя Марино и отново разтрива лице.

Каквото и да твърди, си знам, че дава мило и драго за племенницата ми и е готов на всичко за нея. Познава я от десетгодишна, тъкмо той я пристрасти към камионите, мощните двигатели, оръжието и всичките му там така наречени мъжки залъгалки, за които сега я напада.

— Ще те хвърля у Ана и ще ида да видя какви ги върши тая малка пикла. Не че някой дава и пет пари, дето не одобрявам — връща се той назад към предишните си мисли. — Ето, да вземем Джей Тали. Не ми влиза в работата. Но все пак си е изпечен негодник и егоист.

— Чакаше човекът през цялото време, докато бях в болницата — скачам да браня за кой ли път Джей и да отбивам неприкритата ревност на Марино. Джей е човекът за връзка между Интерпол и Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие. Познавам го съвсем бегло, но преди четири дни в Париж преспах с него. — А аз бях там тринайсет-четиринайсет часа — допълвам. Марино само върти очи. — Не бих нарекла такъв човек егоист.

— Майко мила! — възкликва Марино. — Къде ги чу тия небивалици? — подмята той с пламнали от омерзение очи. — Не мога да повярвам на ушите си. Нима тоя калтак ти е втълпил, че е висял през цялото време в болницата? На друг да ги разправя! Пълни глупости! Откара те на белия си жребец и моментално се върна тук. После звънна да разбере кога ще те изпишат, изниза се и отиде да те посрещне.

— Което си е повече от разумно — отбелязвам и се опитвам да не издавам, че ми е докривяло. — Защо да виси там и да чака? Пък и не е казвал, че е бил през цялото време в болницата. Просто предположих.

— Предположила била, моля ви се! Защото той ти го е набил в главата. Внушава ти разни дивотии, това не те ли притеснява поне малко? Доколкото знам, на това му се вика личностен недостатък. Лъжа… Какво има пак? — сменя той внезапно тона.

На вратата стои някой. В спалнята влиза униформена полицайка, върху ламинираната значка пише, че се казва М. А. Калоуей.

— Извинявайте — обръща се тя направо към Марино. — Не знаех, капитане, че сте тук.

— Е, сега вече знаете — поглежда я той кръвнишки.

— Доктор Скарпета! — Жената ме е зяпнала с очи като топчета за пинг-понг, които подскачат ту към Марино, ту отново към мен. — Исках да ви питам за стъкленицата. Къде беше химикалът, формулинът, де…

— Формалинът — поправям я спокойно.

— Да де, формалинът — казва полицайката. — Къде точно беше стъкленицата, когато сте я взели?

Марино се е разположил на леглото ми, сякаш седи там всеки божи ден. Търси опипом цигарите.

— На масичката в хола — отговарям аз на Калоуей. — Вече го обясних на всички.

— Да, госпожо, но къде точно на масичката? Доста голяма е. Наистина съжалявам, че се налага да ви притеснявам. Просто се опитваме да разберем как се е разиграло всичко, защото после ще бъде още по-трудно да си спомните.

Марино изтръсква бавно цигара от пакета „Лъки Страйк“.

— Калоуей! — подвиква, без дори да я поглежда. — Откога си ни станала детектив? Не помня да си зачислена към отряд „А“.

Той е шеф на отдел „Тежки престъпления“, известен още като отряд „А“ към Полицейското управление на Ричмънд.

— Просто не сме сигурни, капитане, къде точно се е намирала стъкленицата.

Страните й пламтят.

Ченгетата вероятно са решили, че няма да е толкова нахално, ако ми се изтърси жена, а не мъж. Колегите й сигурно я бяха пратили заради това или пък я бяха натоварили със задачата, понеже никой друг не е искал да си има вземане-даване с мен.

— Стъкленицата беше в десния ъгъл откъм вас, ако влезете в хола и погледнете масичката — отвръщам аз.

Вече не помня за кой път го обяснявам. В главата ми е пълна каша. Случилото се прилича на размазано петно, на вихрушка от събития.

— И приблизително там ли стояхте, когато лиснахте химикала по нападателя? — пита ме Калоуей.

— Не. Бях зад канапето. При остъклената плъзгаща се врата. Той ме подгони и затова се озовах там — пояснявам аз.

— И веднага след това ли избягахте от къщата?… — интересува се Калоуей и драска нещо в тефтерчето.

— Да, през трапезарията — прекъсвам я аз. — Където беше пистолетът ми. Бях го оставила по-рано вечерта на масата. Признавам си, мястото не е от най-подходящите. — Мислите ми лъкатушат и хвърчат, сякаш завъртени от бърза центрофуга. — Натиснах копчето на алармата и избягах през входната врата. С пистолета — глока де. Но се подхлъзнах на леда и си счупих лакътя. Не успях да махна предпазителя, едната ми ръка бе обездвижена.

Жената си записва и това. Разказът ми е все същият — вече започва да се изтърква. Ако ми се наложи да го повтарям още веднъж, сигурно ще се оплета като пиле в кълчища, а никое ченге по белия свят не ме е виждало объркана.

— Значи не сте стреляли нито веднъж? — поглежда ме полицайката и навлажнява устни.

— Не успях да го насоча.

— И дори не сте се опитвали да стреляте?

— Не знам какво разбирате под „опитвала“. Не успях да го насоча.

— Но сте опитали?

— Ама вие от дума не разбирате ли? Или ви трябва преводач? — избухва Марино. Хвърля на М. А. Калоуей поглед, напомнящ червената точица на лазерен мерник, преди да изхвърчи куршумът. — Предпазителят на пистолета не е бил махнат и тя не е стреляла, сега вече ясно ли ви е? — повтаря той бавно и грубо. — Колко патрона имаш в пълнителя? — пита вече мен. — Осемнайсет ли? Пистолетът е марка „Глок 18“, в пълнителя е имало осемнайсет патрона, а в цевта — един, нали така?

— Не знам — отвръщам аз. — Може и да не са били осемнайсет, точно така, не са осемнайсет. Трудно ще го заредиш с осемнайсет патрона, понеже пружинката не поддава, пружинката на пълнителя де.

— Ясно, ясно. Помниш ли кога за последен път си стреляла с пистолета? — пита ме след това Марино.

— Когато съм била на стрелбището. Най-малко преди няколко месеца.

— А след като се върнеш от стрелбището, задължително смазваш пистолета, нали, докторке?

Това не е въпрос, а констатация. Марино ми знае навиците.

— Да.

Стоя насред стаята и мигам ли, мигам. Цепи ме глава, от светлината очите ми смъдят.

— Видяхте ли пистолета, Калоуей? В смисъл, огледахте ли го? — продължава Марино и отново се вторачва в нея с очи като лазерен мерник. — Защо тогава го правите на въпрос? — маха той с ръка, сякаш пъди досадна муха. — Кажете какво открихте.

Жената се двоуми. Усещам, че не й се иска да огласява пред мен каквито и да било сведения. Въпросът на Марино е увиснал като облак, от който — аха, и ще завали. От полите избирам две — тъмносиня и сива, и ги мятам на облегалката на стола.

— Пълнителят е с четиринайсет патрона — обяснява Калоуей по военному стегнато, като робот. — В цевта нямаше патрон. Предпазителят не беше махнат. Оръжието изглежда чисто.

— Бре, бре, бре! В цевта нямало патрони и тя не била стреляла. И се спуснала нощта, непрогледна и бурна, и трима индианци насядали около огъня. Докога ще тъпчем на едно място? Няма ли, да го вземат мътните, да се придвижим поне мъничко напред?

Марино е плувнал в пот, разгорещил се е и аз долавям все по-силно телесната му миризма.

— Вижте, нямам какво да добавя — казвам аз — още малко, и ще се разплача.

Втриса ме, студено ми е, отново усещам с обонянието си ужасната миризма на Шандон.

— А защо сте държали в къщата си стъкленицата? Какво точно е имало в нея? Оная течност, с която работите в моргата, нали? — пита Калоуей и застава така, че да не е в полезрението на Марино.

— Формалин. Десетпроцентов разтвор на формалдехида, наричан формалин — отвръщам аз. — Точно така, използваме го в моргата, съхраняваме в него тъканите. Части от органи. В този случай — кожа.

Лиснала съм разяждащ химикал в очите на друг човек. Осакатила съм го. Вероятно съм го оставила слепец за цял живот. Представям си как лежи, завързан за леглото в затворническото отделение на деветия етаж в Медицинския колеж на Вирджиния. Разминала съм се на косъм със смъртта, успяла съм да си спася живота, а не се радвам. Чувствам се съсипана.

— Значи сте държали в къщата си човешка плът. Кожа. Татуировка. От трупа в пристанището, на който така и не установихме самоличността. Дето беше в товарния контейнер? — Гласът на Калоуей, звукът на химикалката, отгръщаните страници ми напомнят за репортерите. — Не искам да ви притеснявам излишно, но защо все пак сте държали такова нещо в къщата си?

Обяснявам надълго и нашироко, че сме се натъкнали на големи трудности, докато сме се опитвали да установим самоличността на мъртвеца в пристанището. Разполагали сме единствено с тази татуировка и предната седмица съм ходила в Питърсбърг, за да я покажа на опитен художник, специалист по татуировки. След това съм се прибрала направо вкъщи, без да се отбивам в службата, ето защо и предната вечер стъкленицата с формалина и с татуировката е била у дома.

— Обикновено не държа вкъщи такива неща — добавям накрая.

— И сте оставили стъкленицата цяла седмица тук? — пита жената и върху лицето й се чете съмнение.

— Случиха се много неща. Беше убита Ким Луонг. Племенницата ми насмалко да загине при престрелка в Маями. Наложи се да пътувам в чужбина, ходих до Лион във Франция. От Интерпол ме повикаха, за да поговорим за седемте жени, които той — имам предвид Шандон — вероятно е убил в Париж, и да обсъдим подозренията, че трупът в товарния контейнер може би е на Тома Шандон, на брата… на брата на убиеца де, и двамата синове на главатаря на престъпния клан Шандон, когото половината свят издирва под дърво и камък. После бе убита и Даян Брей, заместничката на шефа на полицията. Дали е трябвало да върна татуировката в моргата? — Главата ми ще се пръсне. — Да, със сигурност е трябвало. Но бях разсеяна. Просто съм забравила — почти крясвам в лицето на Калоуей.

— Просто сте забравили — повтаря тя, а Марино ни слуша все по-разгневен: хем се опитва да я остави да си върши работата, хем я презира до смърт. — Доктор Скарпета, има ли в къщата ви и други части от човешко тяло? — пита след това Калоуей.

В дясното око ме пронизва непоносима болка. Връхлита ме мигрена.

— Какви са тия тъпи въпроси? — повишава Марино тон с още един децибел.

— Просто не искам да се натъкваме на други химикали, физиологични течности или…

— Не, не, няма нищо — клатя глава и насочвам вниманието си към купчинката старателно сгънати панталони и блузи с поло яка. — Само предметни стъкла.

— Предметни стъкла ли?

— За хистологията — обяснявам разсеяно.

— За какво?

— Край, Калоуей, това вече не се търпи!

Думите на Марино прокънтяват като удари на съдийско чукче, той става от леглото.

— Просто исках да се уверя, че няма други опасни вещества — обяснява му жената с пламнали страни и блеснали очи, каквито не прилягат на един подчинен по служба.

Тя мрази Марино. Много хора го мразят.

— Единственото опасно вещество, от което трябва да се притеснявате, стои пред вас — подвиква Марино. — Защо не оставите докторката поне за малко на мира, какво сте седнали да й додявате с тъпашките си въпроси?

Калоуей е грозновата жена без брадичка, с широк ханш и тесни рамене. Настръхнала е от яд и притеснение. Завърта се на пети и излиза от стаята, стъпките й заглъхват, приглушени от персийската пътека в коридора.

— Какво си въобразява тая? Че колекционираш трофеи ли? — казва ми Марино. — Че си носиш у дома сувенири както онзи мухльо Джефри Деймър ли? Божичко, какво доживях!

— Вече не издържам.

Пъхам в сака блузите с поло яка, наредени така, че по тях няма и гънчица.

— Какво да се прави, налага се да издържиш, докторке. Но за днес ти стига — отсича той и уморено сяда отново в долния край на леглото.

— Разкарай ги тия твои детективи от главата ми — предупреждавам го аз. — Не ми се гледат ченгета. Не съм направила нищо.

— Ако искат още нещо, първо трябва да минат през мен. Разследването е възложено на мен, ако и пикли като Калоуей да не са го проумели. Но ти не се притеснявай! Все едно да си вземеш номерче на опашката пред гастронома за деликатеси. Сума ти хора напират да разговарят с теб.

Редя върху блузите с поло яка панталоните, после ги вадя и слагам отгоре блузите — да не се смачкат.

— Е, все пак са по-малко от хората, които драпат да си поприказват с него. — Марино има предвид Шандон. — Разните му там психолози, дето правят психологически портрети на престъпниците, съдебни лекари, журналисти, все от тоя десен — обобщава Марино, за да не изрежда целия списък.

Зарязвам багажа. Нямам намерение да си редя бельото, докато Марино зяпа като невидял. Не искам да се занимавам пред него и с тоалетните принадлежности.

— Остави ме няколко минути сама — казвам му аз.

Той ме гледа с кървясали очи и мораво лице. Аленее се дори плешивеещото му теме. Изглежда размъкнат в дънките и фланелата, шкембето му се е издуло като корем на бременна в деветия месец, огромните му ботуши са кални. Виждам как умът му работи. Не иска да ме оставя сама и май претегля притесненията, които отказва да сподели с мен. В съзнанието ми като черен пушек се надигна параноична мисъл. Марино не ми се доверява. Сигурно го е страх, че ще взема да си тегля куршума.

— Много те моля, Марино. Не можеш ли просто да застанеш отпред и да отпращаш хората, докато си приготвя багажа? Иди при автомобила ми и извади от багажника служебното куфарче. В случай че ме повикат по спешност… Ще ми трябва. Ключът е в чекмеджето на масата в кухнята, горното вдясно, където държа всички ключове. Моля те. Между другото, ми трябва и колата. Всъщност май е по-добре да ида с колата, не вади куфарчето — добавям, все по-объркана.

Той се двоуми.

— Не можеш да вземеш колата.

— Я не се занасяй! — подвиквам ядно. — Остава само да ми кажеш, че ще правят оглед и на автомобила. Та това е безумие!

— Виж какво! Снощи алармата се е включила първия път, защото някой се е опитал да проникне с взлом в гаража ти.

— И таз добра, някой! — тросвам се, а мигрената ме пронизва като с остър нож в слепоочията и замъглява зрението ми. — Знаем кой точно се е опитал да проникне в гаража ми. Разбил е вратата, понеже е искал алармата да се включи. Искал е да дойде полиция. Затова и не ми се стори странно, че малко по-късно на вратата е цъфнал полицай — да провери кой се опитва да проникне в къщата ми.

Всъщност се беше върнал Жан-Батист Шандон. Представи се за полицай. И досега не мога да повярвам, че съм се хванала на евтиния му номер.

— Още не разполагаме с всички отговори — отвръща Марино.

— Защо все ми се струва, че не ми вярваш?

— Я върви у Ана и се наспи.

— Изобщо не е докосвал колата ми — настоявам аз. — Не е влизал в гаража. Само някой да е посмял да ми пипа автомобила. Искам да си го взема още тази вечер. Остави служебния куфар в багажника.

— Няма да го вземеш тази вечер.

Марино излиза и затръшва вратата след себе си. Пие ми се, та две не виждам, искам да угася с нещо електричеството, пронизало централната ми нервна система. Но какво да правя? Само това остава да ида в хола и да кажа на ченгетата да ми се разкарат от главата, докато си налея едно уиски. Знам, че от алкохола главата ще ме заболи още повече, но и това не ме разколебава. Чувствам се толкова зле в собствената си кожа, че точно сега нехая какво е добро за мен и какво ще ми навреди. В банята бърникам из чекмеджетата, на пода падат няколко червила. Започват да се търкалят между тоалетната чиния и ваната. Навеждам се да ги вдигна, опипвам пода с дясната ръка: трудно ми е, понеже съм левичарка. След като се изправям, се замислям кои от парфюмите, старателно подредени върху поличката, да взема. Накрая хващам предпазливо златистото метално флаконче на „Ермес 24 Фобур“. Хладно е. Доближавам пулверизатора до носа си — от наситената женствена миризма, която Бентън Уесли обичаше толкова много, очите ми се напълват със сълзи, а сърцето ми се разтуптява така, че още малко, и съвсем ще излезе от строя. Не съм си слагала от парфюма повече от година, откакто убиха Бентън. Сега убиха и мен, казвам му разтреперана наум. И още съм тук, Бентън, още съм тук. Ти работеше във ФБР, съставяше психологически портрети на чудовища, тълкуваше и предсказваше поведението им. Сигурно щеше да предскажеш и това, нали? Щеше да го предскажеш и да го предотвратиш. Защо не беше тук, Бентън? Всичко щеше да е наред, ако беше с мен.

Чувам като в просъница, че на вратата се чука.

— Един момент — провиквам се, след като се прокашлям и бърша сълзите в очите си.

Наплисквам си лицето със студена вода и пъхам флакончето „Ермес“ в сака. Отивам при вратата и очаквам да видя Марино. Вместо него при мен влиза Джей Тали в бойната униформа на Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие и с еднодневна брада, от която смуглата му хубост е някак зловеща. Това е един от най-красивите мъже, които някога съм виждала, тялото му е като изваяно, а от порите му като мускус струи чувственост.

— Просто исках да видя как си, преди да излезеш — впива той пламнали очи в мен и те сякаш ме опипват и проучват точно както ръцете и устните му преди четири дни във Франция.

— Какво да ти кажа? — Пускам го в стаята и изведнъж се сещам в какъв вид съм. Не искам Джей да ме вижда такава размъкната. — Принудена съм да напусна собствения си дом. Наближава Коледа. Ръката ме боли. Главата също. Инак съм добре.

— Ще те откарам у доктор Зенър. Моля те, Кей.

Някак между другото се учудвам, че знае къде ще ходя. Марино ми е обещал да не разгласява къде ще пренощувам. Джей затваря вратата и ме хваща за ръката — единственото, което ми се върти в ума, е, че не ме е изчакал в болницата, а сега настоява той да ме откара у Ана.

— Разреши ми да ти помогна. Държа на теб — казва ми Джей.

— Снощи май никой не държеше особено на мен — подмятам, понеже се сещам, че когато ме докара от болницата и аз му благодарих, задето е чакал толкова дълго, Джей дори не намекна, че всъщност изобщо не е чакал. — И ти, и всички останали от Международния отряд за бързо реагиране уж ме пазехте, а онзи негодник ми се изтърси на входната врата — продължавам аз. — Голям майтап! Да се вдигнеш чак от Париж, за да оглавиш отряда и да заловиш тоя гаден тип, а той да те направи за пет стотинки. Не ти трябва долнопробен филм: сума ти врели и кипели ченгета с автомати и каква ли не апаратура, а чудовището ми се изтърсва в къщата, без да падне и косъм от главата му.

Очите на Джей шарят по различни части от анатомията ми, сякаш те са междинни спирки, които на всяка цена трябва да посети отново. Стъписана и отвратена съм, че точно сега е седнал да ме оглежда. В Париж ми се струваше, че се влюбвам в него. Сега стоим в спалнята, той проявява неприкрито любопитство към онова, което е под износената бяла престилка, и аз си давам сметка, че изобщо не го обичам.

— Просто си разстроена. Божичко, то оставаше да не си! Тревожа се за теб. Можеш да разчиташ на мен.

Опитва се да ме докосне, аз се дръпвам.

— Били сме заедно един следобед. — И преди съм му го казвала, но сега го мисля най-сериозно. — Няколко часа. Преспахме веднъж, и толкоз, Джей.

— Смяташ го за грешка ли?

В гласа му кънти обида. В очите му проблясва черен гняв.

— Не се опитвай да превръщаш един следобед в цял живот, в нещо важно. Изобщо не е важно. Съжалявам. За бога! — подвиквам, все по-възмутена. — Точно сега не искай нищо от мен. — Дръпвам се и замахвам със здравата ръка. — Какво правиш? Какво, да те вземат мътните?

Джей вдига длан да си предпази главата от ударите, и признава, че е сгрешил. Не съм сигурна, че е искрен.

— И аз не знам какво правя. Държа се като последния глупак, ето какво — казва той. — Не искам нищо. Държа се глупаво заради чувствата си към теб. Не ми се сърди. Моля те! — Поглежда ме вторачено и отваря вратата. — Можеш да разчиташ на мен, Кей. Je t’aime.

Давам си сметка, че Джей умее да се сбогува така, та да ме накара да си мисля, че няма да го видя никога повече. Преизпълва ме атавистична паника, едвам устоявам на изкушението да го повикам да се върне, да му се извиня, да му обещая, че в скоро време ще идем да вечеряме някъде или да пийнем по нещо. Стисвам очи, подпирам се за малко на таблата на леглото и разтърквам слепоочия. Казвам си, че не зная какво правя и е по-добре да не предприемам нищо.

Захапал в крайчеца на устата незапалена цигара, Марино стои в коридора и аз долавям, че от лицето ми се опитва да разбере какво се е случило, докато Джей е бил в спалнята и вратата е била затворена. Плъзвам поглед по безлюдния коридор — хем се надявам Джей да се появи отново, хем ме е страх, че ще вземе да го направи. Марино грабва сака и куфара, ченгетата се умълчават, когато се приближавам. Стараят се да не поглеждат към мен, докато обикалят из хола с колани, натежали от оръжието и апаратурата, които при всяка стъпка потракват и дрънчат. Един от следователите щрака с фотоапарат масичката, светкавицата току облива всичко с бялата си светлина. Друг снима с видеокамера, а един от криминалистите включва алтернативния източник на светлина с име „Лума Лайт“, различаващ пръстови отпечатъци, наркотични вещества и телесни течности, невидими за невъоръжено око. В службата в центъра на града редовно използваме „Лума Лайт“, когато правим оглед на труповете на местопрестъплението или в моргата. При вида на лампата в собствената ми къща ме обзема чувство, което не се поддава на описание.

Покъщнината и стените са оплескани с тъмна прах, с каквато снемат отпечатъци, пъстрият персийски килим е дръпнат и отдолу се вижда старинният френски дъбов паркет. По канапето забелязвам кратерчета там, където са били възглавниците, във въздуха се стеле мазна възкисела миризма, останала от формалина. Зад хола, недалеч от входната врата се пада трапезарията и през арката ме посреща гледката на голям плик от амбалажна хартия, залепен с жълтата лепенка на следователите — върху плика е отбелязана датата, сложени са инициали и пише: „Дрехи, Скарпета“. Вътре са панталоните, пуловерът, чорапите, обувките, сутиенът и бикините, с които бях снощи — дрехи, които ми иззеха в болницата. Върху любимата ми маса от червено дърво са наслагани пликът, други веществени доказателства, електрически фенерчета, сякаш някой е решил да я използва за работен тезгях. Ченгетата са намятали якетата си по облегалките на столовете, навсякъде се виждат отпечатъци от мокри кални обуща. Устата ми е пресъхнала, нозете ми се подкосяват от срам и ярост.

— Ей, Марино! — излайва едно от ченгетата. — Търси те Райтър.

Бъфорд Райтър е главен прокурор на щата. Оглеждам се с надеждата да видя Джей. Няма го никъде.

— Кажи му да си вземе номерче и да си чака реда — продължава Марино с шегичката за опашката пред гастронома.

Пали цигарата, аз отварям входната врата и студеният въздух ме захапва по лицето. В очите им избиват сълзи.

— Взе ли служебното ми куфарче? — питам аз Марино.

— В джипа е — отвръща той с тона на снизходителен съпруг, помолен да донесе тефтерчето с телефоните на жена си.

— Защо те търси Райтър? — държа да узная аз.

— Остави ги тия тъпи воайори — изпелтечва той.

Джипът му е на улицата отпред, двете огромни гуми са прорязали коловоз по заснежената, вече разкаляна морава пред нас. Ние с Бъфорд Райтър сме работили често през годините по различни случаи и ми докривява, задето той не е попитал направо мен дали може да дойде в къщата ми. Всъщност дори не ми се обади да се поинтересува как съм и да каже, че се радва, задето съм се отървала жива.

— Мен ако питаш, хората просто искат да видят къде живееш — казва Марино. — Затова си измислят какви ли не оправдания — че уж трябвало да проверят не знам какво си.

Кишата се просмуква в обувките ми, докато вървя предпазливо по алеята.

— Нямаш си представа колко народ ме е питал как изглежда къщата ти. Да си рече човек, че си лейди Ди или друга знаменитост. Освен това Райтър си пъха гагата навсякъде, място не си намира, ако не участва в играта. А това тук е най-гръмкото разследване от Джак Изкормвача насам. Райтър ни е пришпорил, не е за разправяне.

Най-неочаквано блясват фотографски светкавици и аз насмалко да се подхлъзна. Изругавам на висок глас. Фотографите са се промъкнали през оградата на квартала. Докато се мъча да се кача някак с вдигната лява ръка на високата предна седалка в джипа, трима от тях се спускат към мен и започват да щракат като обезумели.

— Ей! — изкрещява Марино на най-близкия натрапник — жена. — Кучко проклета!

Нахвърля й се, опитвайки да ме закрие от фотоапарата, а жената губи равновесие. Пльосва се по задник на хлъзгавата улица, фотоапаратът и другите джаджи се разлетяват с трясък.

— Калтак! — пищи тя като попарена. — Негодник!

— Качвай се! Качвай се в джипа де! — вика ми Марино.

— Мухльо!

Сърцето ми ще изхвръкне от гръдния кош.

— Ще те дам под съд, така да знаеш, негодник с негодник!

Още светкавици, аз си защипвам палтото с вратата на джипа и се налага да я отварям и затварям още веднъж, а през това време Марино мята сака и куфара в багажника, скача зад волана и включва двигателя, който пърпори като моторна лодка. Фотографката се опитва да се изправи и на мен ми хрумва, че не е зле да проверя дали не се е наранила.

— Дай да видим дали не се е ударила — предлагам, загледана през страничния прозорец.

Джипът се устремява към улицата, спира за кратко и отпрашва нататък.

— Кои са пък тия?

Бясна съм. Пред очите ми играят черни кръгове.

— Тъпанари. Ето кои! — Марино грабва микрофона на радиовръзката. — Девети отряд — оповестява по ефира.

— Девети отряд — повтаря диспечерната.

— Не искам да снимат нито мен, нито къщата — повишавам аз тон.

Всяка клетка в тялото ми се надига и роптае: колко несправедливо е всичко!

— Отряд три две нула, кажи му да ми звънне по клетъчния.

Марино държи микрофона до устата си. От отряд три две нула се свързват незабавно с него — клетъчният телефон се тресе като огромно насекомо. Марино го разгъва и казва:

— От медиите са се промъкнали до къщата. Фотографи. Според мен са оставили колите някъде в Уиндзор Фармс, прескочили са оградата и са минали пешком през затревената площ зад будката на пазача. Прати хора да проверят дали има коли, спрели на забранено място, нека ги изтеглят оттам. Ако продължават да се разхождат из двора на докторката, да ги арестуват.

След това затваря телефона, сякаш е капитан Кърк, който току-що е заповядал на „Ентърпрайз“ да премине в настъпление.

При будката на пазача забавяме скорост и виждаме как отвътре излиза Джо, старче, до немай-къде гордо, че носи кафява униформа като на Пинкъртън^[1], мило, възпитано и любезно, но лично аз не бих разчитала на него и на колегите му да ме предпазят от друго, освен от сеирджии. Изобщо не съм изненадата, че Шандон, а сега и ония нахалници от медиите са проникнали в квартала. Върху подпухналото сбръчкано лице на Джо се изписва неудобство, когато той забелязва, че и аз съм вътре в джипа.

— Ей, мой човек — изсумтява Марино през отворения прозорец, — как фотографите са минали оттук?

— Моля?

Дядката веднага застава нащрек и оглежда с присвити очи хлъзгавата безлюдна улица с лампи, хвърлящи в горния край на стълбовете жълти ореоли.

— Пред къщата на докторката са. Най-малко трима.

— Не са минавали оттук — заявява Джо.

Връща се в будката и грабва телефонната слушалка. Ние продължаваме нататък.

— Само това можем да направим, докторке — казва ми Марино. — И да си завираш главата в пясъка, пак ще има колкото щеш снимки и помия.

Гледам вторачено през прозореца красивите, празнично осветени къщи в стил английски ампир.

— Лошата новина е, че вече си изложена на още по-голяма опасност — захваща да ми проповядва той и да ми обяснява онова, което и сама знам и за което точно сега не ми се слуша. — Сега половината свят ще види голямата ти тежкарска къща и точно къде живееш. Онова, което ме притеснява най-много е, че покрай цялата дандания на прицел ще те вземат и други смахнати. Ще почнат да си въобразяват, че си лесна плячка, жертва, с която могат да се позабавляват, точно като мижитурките, които обикалят по съдилищата и проучват къде точно ще се гледат делата на изнасилвачите — да идат да позяпат и да послушат.

Марино спира на кръстовището на Кентърбъри Роуд и Уест Кеъри стрийт точно когато малък тъмен автомобил завива, забавя скоростта и насочва право към нас фаровете. Разпознавам длъгнестото мъртвешко лице на Бъфорд Райтър, който се е вторачил в джипа на Марино. И прокурорът, и Марино смъкват стъклата на прозорците.

— Тръгваш ли си?… — подхваща Райтър, ала точно тогава погледът му се спира изненадано върху мен. Имам изнервящото чувство, че съм последният човек, когото той иска да вижда. — Съжалявам за неприятностите ти — казва ми ни в клин, ни в ръкав прокурорът, сякаш онова, което се случва в живота ми, е дребно главоболие, създаващо ми известни неудобства.

— Да, изнасям се.

Марино всмуква дълбоко от тютюневия дим, което изобщо не му помага. Вече е изразил мнението си за появата на Райтър в моя дом. Излишно е прокурорът да идва на местопрестъплението, но дори и да смята, че е много важно да го види с очите си, защо не го е сторил по-рано, докато съм била в болницата?

Райтър се гуши в яката на балтона, стъклата на очилата му отразяват светлината на уличните лампи. Той кимва и ми казва:

— Пази се. Радвам се, че си добре — решава Райтър все пак да отдаде дължимото на така наречените ми неприятности. — На всички ни е трудно, повярвай. — Тъкмо да добави още нещо, и явно му хрумва мисъл, засенчила всичко останало. — Трябва да си поговорим — обещава той на Марино.

Прозорците се вдигат. Подкарваме нататък.

— Дай ми цигара — казвам аз на Марино. — Доколкото разбирам, Райтър не е идвал днес у дома — добавям.

— А, не, идва. Някъде към десет сутринта.

Марино ми поднася пакета „Лъки Страйк“ без филтър, от запалката, която доближава до лицето ми, лумва пламъче.

Толкова съм ядосана, че чак ме присвива под лъжичката, тилът ми пламти, главата ми ще се пръсне. Вътре в мен се размърдва страхът — досущ пробудил се звяр. Вкисвам се, натискам с все сила запалката върху светлинното табло и най-безцеремонно оставям ръката на Марино със запалката „Бик“ да виси във въздуха.

— Благодаря, че ми каза — подвиквам ядно. — Нали нямаш нищо против да попитам кой още е бил в къщата ми? И колко пъти? И колко са стояли, и какво са пипали?

— Ей, я не си го изкарвай на мен — спира ме той.

Този тон ми е познат. Марино е на път да изгуби търпение — очевидно му е дошло до гуша и от мен, и от кашата, която съм забъркала. Приличаме на два буреносни облака, които — аха — и ще се сблъскат. Последното, от което се нуждая сега, е война с Марино. Докосвам с връхчето на цигарата нажежените до яркооранжево железца в запалката и всмуквам дълбоко от тютюневия дим, който ме удря като с боксова ръкавица — главата ми се замайва. Няколко минути пътуваме в гробно мълчание и когато накрая проговарям, звуча сковано и недодялано: трескавото ми съзнание се хлъзга сякаш по заледените улици, а депресията сковава като непоносима болка гръдния ми кош.

— Знам, правиш каквото трябва да се направи. Признателна съм ти — едвам процеждам думите. — Дори и да не го показвам.

— Не се налага да ми обясняваш нищо. — Марино всмуква от цигарата, и двамата изстрелваме струи тютюнев дим към смъкнатите до някъде прозорци. — Знам какво ти е — добавя той.

— Няма откъде да знаеш. — На гърлото ми като злъч засяда негодувание. — Дори самата аз не знам.

— Разбирам много повече, отколкото ми признаваш — отвръща Марино. — Някой ден ще се убедиш, докторке. Точно сега едва ли осъзнаваш какво точно ти се пише, но от мен да го знаеш, тепърва ще става все по-страшно. Такъв е животът. Има още да патиш. Понятие си нямаш колко често се е разигравало пред очите ми, колко често съм виждал какво става с хора, обявени за жертви.

Изобщо не ми се слушат такива неща.

— Но ти се справяш чудесно, браво на теб, че отиваш при Ана — продължава той. — Правиш точно каквото ти е казал докторът, че и повече.

— Отивам при Ана не защото ми е казал докторът — отвръщам вкиснато. — Отивам при нея, защото ми е приятелка.

— Виж какво, ти си жертва и трябва да го преодолееш, а за това се иска някой да ти помогне. Няма никакво значение, че си лекарка, юристка, индиански вожд и не знам още какво — отказва да млъкне Марино, отчасти защото напира да се скараме. Иска да насочи към нещо гнева си. Надушвам какво се задава и съвсем се вбесявам. — Пред това — да си жертва, всички сме равни — продължава да философства той.

Изричам бавно:

— Не съм никаква жертва. — Гласът ми трепти като връхчето на пламък. — Едно е да те обявят за жертва, съвсем друго — наистина да си жертва. Не търси под вола теле, нямам никакви отклонения в поведението — отрязвам като с остър трион. — Не станах такава, каквато той искаше да ме направи. — Имам предвид, разбира се, Шандон. — Дори да беше постигнал своето, пак нямаше да стана такава, каквато искаше да ме види. Просто щях да съм мъртва. Но не и променена. Не друга. Просто мъртва.

Долавям как Марино настръхва в тъмното звънко пространство в другия край на огромния джип — точно каквито карат истинските мъже. Той не разбира за какво му говоря и какво изпитвам — вероятно няма да разбере никога. Държи се така, сякаш съм го зашлевила през лицето или съм го изритала с коляно по слабините.

— Казвам ти истината — отвръща Марино на удара. — Все някой от двамата трябва да го направи.

— Истината е, че съм жива.

— Да бе. Чудо на чудесата.

— Би трябвало да го очаквам от теб. — Вече съм спокойна и хладна. — Съвсем предсказуемо. Виним плячката, а не хищника, отправяме нападки към наранения, а не към кретена, който го е наранил. — Треперя в мрака. — Върви по дяволите! Върви по дяволите, Марино.

— Още не мога да повярвам, че си му отворила! — подвиква той.

Чувства се безпомощен след всичко, което ми се е случило.

— Ами вие къде бяхте бе, мой човек? — напомням му аз за кой ли път неприятния факт. — Щеше да бъде много мило от ваша страна, ако поне един-двама ми наглеждаха къщата. Нали уж бяхте много притеснени, че той ще посегне и на мен?

— Говорих с теб по телефона, забрави ли? — напада ме Марино от друг ъгъл. — Каза ми, че всичко е наред. Помолих те да не мърдаш оттам, обясних ти, че сме открили къде се крие тоя негодник и знаем, че се е запилял някъде и сигурно търси друга жена, която да скъса от бой, да изпонахапе и да убие. И какво правиш ти, драга ми докторке? Отваряш вратата, понеже някой, видите ли, чукал. И то посред нощ!

— Помислих, че са дошли от полицията. Онзи се представи за ченге.

— Защо? — вече крещи Марино и блъска по волана като разбесняло се хлапе. — Защо? А? Казвай де!

Знаехме от доста дни, че убиецът е Шандон, човек с душевни и физически отклонения. Знаехме, че е французин, знаехме и къде в Париж живеят родителите му, свързани с организираната престъпност. Човекът на прага ми не говореше и с намек за френски акцент.

„Полиция!“ „Не съм викала полиция“, отвърнах аз през затворената врата. „Получихме, госпожо, обаждане, че в двора ви се навърта някакъв съмнителен тип. Всичко наред ли е?“

Не говореше с акцент. И през ум не ми е минавало, че няма акцент. Изобщо не съм го очаквала. И да изживея наново предната вечер, пак няма да ми хрумне, че това може да е Шандон. Алармата се беше включила и от полицията току-що бяха идвали да проверят какво става в дома ми. Изобщо не се усъмних, помислих, че са се върнали. Въобразявах си, че държат под наблюдение къщата. Всичко се разигра толкова бързо. Отворих вратата, лампата на терасата не светеше и аз долових в непрогледната, леденостудена нощ смрадта на мръсен мокър звяр.

— Ей! Къде се отнесе! — провиква се Марино и ме сръчква с все сила по рамото.

— Не ме докосвай! — стряскам се аз и се дръпвам точно когато джипът завива.

Спуска се тишина, от която въздухът натежава като вода, дълбока трийсетина метра — в най-черните ми мисли отново нахлуват страховити образи. Забравената пепел на цигарата е толкова дълга, че не успявам да я пренеса овреме до пепелника. Изтръсквам си коленете.

— Ако искаш, можеш да завиеш при търговски център „Стоунипойнт“ — казвам на Марино. — По-пряко е.