Патриша Корнуел
Обвинението (12)

11.

Включвам телевизора и връчвам на Бъргър дистанционното устройство.

— Доктор Скарпета — казва тя, без изобщо да обръща внимание на Марино, — преди да се заемем с това, нека ви обясня как работи окръжната прокуратура в Манхатън. Както вече споменах, при нас е доста по-различно, отколкото тук, във Вирджиния. Надявах се да ви изложа всичко това, преди да видите записа. Запозната ли сте със системата, която прилагаме при разследването на убийства?

— Не — отговарям аз и усещам как нервите ми се изопват до скъсване.

— При нас денонощно дежури заместник-окръжен прокурор, в случай че стане убийство или полицаите открият заподозрян. Както вече ви споменах, в Манхатън те не могат да го задържат без разрешение от окръжната прокуратура. Така сме сигурни, че всичко, например заповедите за обиск, се издават по установения ред. Прокурорът обикновено ходи да прави оглед на местопрестъплението, а ако бъде задържан някой заподозрян и той пожелае да бъде разпитан, веднага се възползваме от възможността. Вие, капитан Марино — казва Бъргър и насочва хладното си внимание към него, — сте започнали в нюйоркската полиция, но това вероятно е станало, преди да въведем този ред.

— За пръв път чувам за него — изпелтечва той с лице, все още опасно червено.

— А чували ли сте за вертикалното разследване?

— Звучи ми като вертикално съешаване — подмята Марино.

Бъргър се прави, че не го е чула.

— Идеята е на Моргентау — обяснява тя на мен.

Вече близо четвърт век Робърт Моргентау е окръжен прокурор на Манхатън. Превърнал се е в легенда. Личи си, че на Бъргър й е приятно да работи с него. Гложди ме някакво чувство. Дали не е завист? Не, може би тъга. Уморена съм. И се усещам все по-безпомощна. Нямам си никого, освен Марино, който е всякакъв, но не и просветен новатор. Марино не е легенда и точно сега не ми харесва да работя с него, дори не ми харесва да го виждам.

— Прокурорът поема случая още от самото начало — захваща Бъргър да обяснява какво е това вертикално следствие. — Така не ни се налага да работим допълнително с трима-четирима души, разпитвали свидетелите или жертвите. Ако случаят е възложен например на мен, работя по него буквално още от огледа на местопрестъплението чак до края, до съдебната зала. Чистота, срещу която не могат да се изтъкнат никакви доводи. Ако ми провърви, разпитвам заподозрения още преди той да е наел адвокат, понеже, както сами знаете, никой адвокат няма да допусне клиентът му да разговаря с мен. — Бъргър натиска копчето върху дистанционното устройство и включва видеото. — За късмет хванах Шандон още преди да се е появил адвокатът му. Разпитах го неколкократно в болницата, при това първия път в нечовешко време — в три след полунощ.

Ако кажа, че съм стъписана, ще омаловажа реакцията си на всичко, което прокурорката току-що е разкрила. Направо не си представям, че Жан-Батист е склонил да разговаря с когото и да било.

— Както виждам, сте малко изненадана.

Думите на Бъргър очевидно са риторични, тя, изглежда, се кани да ми съобщи още нещо.

— Би могло да се каже — отговарям аз.

— Вероятно не ви е хрумвало, че вашият нападател може да ходи, да говори, да дъвче дъвка, да пие пепси-кола? Вероятно смятате, че е не човек, а върколак? — налучква Бъргър.

Всъщност изобщо не го видях, докато ми говореше тъй убедително иззад вратата: „Полиция. Всичко наред ли е?“. След това вече беше чудовище. Точно така, чудовище. Чудовище, погнало ме с черен метален инструмент, сякаш взет от помещение за изтезания в лондонската Тауър^[1]. После започна да пищи и да ръмжи като звяр, ужасен и неземен, на какъвто прилича.

Бъргър се усмихва някак уморено.

— Сега, доктор Скарпета, ви предстои да видите нашето предизвикателство. Шандон не е безумец. Не е някакво свръхестествено същество. Не искаме, само защото страда от тежко заболяване, съдебните заседатели да подхождат към него с различен аршин. Искам обаче да го видят и такъв, какъвто е сега, преди да се окъпе, подстриже и облече в костюм с жилетка. Нека заседателите доловят ужаса, изживян от неговите жертви, нали така? — поглежда ме тя в очите. — По този начин ще разберат и че никоя жена, която е с всичкия си, не би го поканила в дома си.

— Защо? Нима твърди, че е бил поканен? — възкликвам аз с пресъхнала уста.

— Твърди какво ли не — отвръща Бъргър.

— Едва ли някога си слушала по-големи дивотии — включва се отвратен и Марино. — Но аз си знаех още от самото начало, че ще чуя това. Отивам при него в стаята посред нощ. Казвам му, че госпожа Бъргър иска да си поговорят, а оня ме пита, моля ти се, как изглеждала. Не обелвам и дума, придавам си важности. После му разправям: „Виж какво, Джон. Ако тя е наблизо, на доста мъже им е трудно да се съсредоточат“.

„Така значи, Джон — мисля си вцепенена. — Марино го нарича Джон.“

— Проба, проба, едно, две, три, четири, пет, едно, две, три, четири, пет — чува се откъм приемника глас и екранът се изпълва с бетонна стена.

Камерата започва да се фокусира върху гола маса и стол. Някъде в дъното звъни телефон.

— Оня непрокопсаник ме пита дали имала хубаво тяло, ще прощавате, госпожо Бъргър, че пак отварям дума за това — подмята ехидно Марино, все така вбесен на прокурорката по причини, които и досега не проумявам. — Само повтарям какво ми каза онзи лайнар. Та му разправям: „Виж какво, мой човек, не ми е работа да одумвам жената, но ако тя е наблизо, мъжете губят ума и дума“.

Знам прекрасно, че Марино изобщо не го е казвал. Да ви призная, съмнявам се Шандон да го е питал как изглежда Бъргър. По-вероятно Марино сам е пуснал въдицата, че прокурорката е много секси, дано Шандон се прилъже и се разприказва пред нея, сещам се и за грубостите, които Марино изръси по адрес на Бъргър снощи, докато ни изпращаше до колата на Луси. Плисват ме възмущение и гняв. До гуша ми е дошло от мъжкарските подмятания на Марино. Писнало ми е да ми се прави на голямата работа и да се държи просташки.

— Какви ги дрънкаш! — изтърсвам аз така, сякаш го поливам със студен душ. — Толкова ли не можем да проведем и един-единствен разговор, без да споменеш женското тяло и неговите атрибути? Как мислиш, Марино, възможно ли е да си гледаш разследването, без да мислиш колко големи са гърдите на една или друга жена?

— Проба, проба, едно, две, три, четири, пет — чува се отново от записа гласът на човека с видеокамерата.

Телефонът престава да звъни. Долавят се стъпки. Шепот.

— Ще седнете на ей онзи стол при масата.

Разпознавам гласа на Марино върху записа, в дъното някой чука на вратата.

— Важното е, че Шандон проговори. — Бъргър ме гледа, отново ме опипва с очи, открива слабостите ми, местата, където ме боли. — Разприказва се пред мен.

— Ако приказките му изобщо имат някакво значение — съска Марино и се вторачва гневно в телевизионния екран.

Ето каква била работата! Марино може и да е помогнал да убедят Шандон да разговаря с Бъргър, но всъщност е искал убиецът да се разприказва именно пред него.

Камерата спира да мърда и виждам само онова, което обективът е хванал. Пред мен изникват увисналият търбух на Марино, който придърпва дървен стол, а някакъв мъж в тъмносин костюм и наситеночервена вратовръзка му помага да отведе Жан-Батист Шандон и да го сложи да седне. Шандон е по болнична пижама с къси ръкави, от ръцете му висят дълги белезникави косми, усукани на вълнисти меки масури с цвят на светъл мед. Косми се подават и под шпиц деколтето на горнището, вият се на гнусни фъндъци и по врата му. Уродът сяда и в кадър влиза главата му, бинтована от средата на челото до върха на носа. Около превръзката лицето му е обръснато и е млечнобяло, сякаш не е виждало слънце.

— Ще ми дадете ли една пепси-кола? — пита той.

Не са му сложили дори белезници.

— Да я отворим ли? — казва Марино.

Отговор няма. Покрай камерата минава Бъргър и аз забелязвам, че е облечена в шоколадовокафяв костюм с подплънки на раменете. Сяда срещу Шандон. Сега вече виждам само тила и раменете й.

— Искаш ли още кола, Джон? — пита Марино мъжа, посегнал да ме убие.

— След малко. Може ли да запаля цигара? — казва Шандон.

Гласът му е тих, говори със силен френски акцент. Той е възпитан и спокоен. Вторачила съм се в телевизионния екран, мислите ми се реят. Отново съм притеснена, подвластна съм на посттравматичния стрес, нервите ми подскачат като вода, цопнала в нагорещена мазнина, пак ме цепи глава. Върху екрана се появява ръката в тъмносин ръкав и отдолу бяла риза, за да остави пред Шандон пепси-колата и пакет цигари „Кемъл“, и аз разпознавам високата синьо-бяла мукавена чаша, каквито има по болничните кафенета. Изскърцва стол, издърпан назад, и ръката в синия ръкав пали цигарата на французина.

— Господин Шандон — подхваща спокойно и делово Бъргър, сякаш всеки божи ден разговаря с уроди — серийни убийци. — Като начало ще ви се представя. Казвам се Джейми Бъргър, прокурор в прокуратурата на съдебен окръг Ню Йорк. В Манхатън.

Шандон вдига длан и докосва лекичко превръзката. От горната страна пръстите му са покрити с косми, белезникави, почти безцветни като на албинос. Дълги са към сантиметър, сякаш съвсем доскоро той е бръснал ръцете си. В съзнанието ми като светкавица изниква споменът как същите тези ръце са се опитвали да ме хванат. Ноктите са дълги и мръсни, за пръв път забелязвам очертанията на яките мускули, но не изпъкнали като на мъжете, пристрастени към вдигането на тежести, а усукани като върви и изопнати — физическо обиталище на човек, който подобно на див звяр използва тялото си, за да се храни, да се бие и да бяга, да оцелява. Шандон е толкова силен, че разсейва напълно предположението ни как е живял безцелно, почти без да се движи, и се е укривал в семейния hotel particulier, както наричат красивите богаташки къщи на остров Сен Луи.

— Вече познавате капитан Марино — продължава Бъргър. — Присъстват още офицер Ескудеро от моята служба, който ни снима. И специален агент Джей Тали от Службата за алкохолни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие.

Усещам погледа на прокурорката върху себе си. Избягвам да срещам очите й. Въздържам се да я прекъсна и да попитам: „Защо? Защо и Джей е бил там?“. Хрумва ми, че тя е точно жена, каквато би го привлякла, при това силно. Вадя от джоба на сакото си хартиена кърпичка и попивам студената пот, избила по челото ми.

— Знаете, че ви снимаме с видеокамера, нали? И нямате нищо против — чува се гласът на Бъргър от записа.

— Не, нямам.

Шандон си дръпва от цигарата и маха късчето тютюн, лепнало се навръх езика му.

— Ще ви задам, господине, няколко въпроса, свързани със смъртта на Сюзан Плес, убита на пети декември 1997 година.

Шандон не реагира. Пресяга се да вземе пепси-колата и намира с розовите си криви устни сламката, а Бъргър му казва адреса на жертвата в Горен Ийст Сайд в Ню Йорк. Обяснява му, че преди да продължат нататък, иска да му каже правата, макар че сигурно вече са му ги повтаряли един господ знае колко пъти. Шандон слуша. Може би само така ми се струва, но се забавлява. По нищо не личи да го боли иди да е притеснен и уплашен. Спокоен и вежлив е, отпуснал е ужасните си ръце върху масата, само от време на време пипа превръзката, сякаш за да ни напомни какво сме… какво съм му причинила.

— Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда — продължава Бъргър. — Разбирате ли? Ще е по-добре, ако кажете „да“ или „не“, вместо да кимате.

— Разбирам — откликва начаса той.

— Имате правото да се посъветвате преди разпита с адвокат или да го повикате да присъства и той. Разбирате ли?

— Да.

— Ако нямате адвокат или ако не разполагате със средства да наемете, ще ви бъде осигурен служебен защитник. Разбирате ли?

На това място Шандон отново се пресяга да отпие от пепси-колата. Бъргър продължава все в тоя дух и неуморно се презастрахова, така че и Шандон, и целият свят да знаят, че разпитът е законен и проведен според изискванията, че Шандон е уведомен за всичко и разговаря с нея по своя воля, без каквато и да е принуда.

— След като научихте правата си — завършва тя мощното си, самоуверено предисловие, — ще ни кажете ли истината за случилото се?

— Винаги говоря само истината — отвръща благо-благо Шандон.

— Чухте правата си пред офицер Ескудеро, пред капитан Марино и специален агент Тали, потвърждавате ли, че сте наясно с тях?

— Да, потвърждавам.

— Защо не ми кажете със свои думи какво се е случило със Сюзан Плес? — подканя Бъргър.

— Тя беше много мила. — Ето какво за мое изумление гласи отговорът на Шандон. — И досега ми призлява при мисълта за онова, което я е сполетяло.

— Да де, не се и съмнявам — шушука ехидно Марино в моята заседателна зала.

Бъргър моментално натиска копчето и спира видеозаписа.

— Без подмятания, капитане — скастря го тя. — Много ви моля.

Марино е толкова намусен, че от него сякаш струи отровна пара. Бъргър насочва дистанционното устройство и пита на записа Шандон как се е запознал със Сюзан Плес. Той обяснява, че я е срещнал в ресторант „Луми“ на Седемдесета улица, между Трета улица и Лексингтън.

— Какво правехте там? Работехте или просто бяхте отишли да вечеряте? — притиска го прокурорката.

— Отидох да вечерям, сам. Жената влезе в заведението, също сама. Бях поръчал бутилка пивко италианско вино. „Масолино Бароло“, реколта 1993 година. Жената беше много красива.

„Бароло“ ми е любимото италианско вино. Бутилката, за която говори Шандон, е скъпичка. Той продължава с разказа си. Бил си поръчал ордьовър: „Crostini di polenta con funghi trifolati е olio tartufato“, казва Шандон на съвършен италиански, когато забелязал, че в ресторанта влиза изумително хубава чернокожа жена. Оберкелнерът я посрещнал така, сякаш е постоянна посетителка, и я завел на маса в ъгъла.

— Беше добре облечена — пояснява Шандон. — Очевидно не беше проститутка.

Пратил оберкелнера да я покани на неговата маса, станало много лесно.

— В какъв смисъл много лесно? — интересува се Бъргър.

Шандон само свива лекичко рамене и пак посяга към пепси-колата. Смуче дълго през сламката.

— Може ли още една?

Вдига чашата и ръката в тъмносиния ръкав — ръката на Джей Тали — я поема от него. Шандон търси опипом пакета цигари, косматата му длан шари по масата.

— Какво имате предвид, когато казвате, че със Сюзан е станало много лесно? — повтаря Бъргър.

— Не се наложи да я убеждават дълго, за да дойде на моята маса. Поприказвахме си чудесно.

Не разпознавам гласа му.

— За какво говорихте? — интересува се Бъргър.

Шандон отново докосва превръзката, а аз си представям как това страшилище с дълги косми по тялото седи в обществено заведение, вечеря изискани гозби, пие скъпо-прескъпо отлежало вино и си избира жени, които да покани на своята маса. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав ми хрумва: Шандон вероятно е подозирал, че прокурорката ще ми покаже записа. Дали не говори за италианската кухня и вино именно заради мен? Колкото да се заяде? Какво знае за мен? Нищо, отговарям си сама. Няма причини да знае нещо за мен. В момента обяснява на Бъргър, че по време на вечерята те двамата със Сюзан Плес били бистрили политиката и били говорили за музика. Когато прокурорката го пита дали знае какво е работела Плес, той отвръща как тя му била обяснила, че е метеороложка към един телевизионен канал.

— Викам й: „Значи сте известна“, а тя се смее — допълва Шандон.

— Виждали ли сте я по телевизията? — любопитства Бъргър.

— Рядко гледам телевизия. — Той издухва бавно дима. — Сега, разбира се, не гледам нищо. Не виждам.

— Отговорете ми на въпроса, господине. Не съм ви питала дали често гледате телевизия, а дали сте виждали по телевизията Сюзан Плес.

Мъча се да разпозная гласа му, а страхът ме е вледенил и ръцете ми треперят. Гласът му ми е напълно непознат. Изобщо не прилича на гласа, който чух иззад вратата: „Полиция. Обадиха ни се, госпожо, че около къщата ви се навърта подозрително лице“.

— Не помня да съм я виждал по телевизията — отговаря Шандон.

— После какво се случи? — пита Бъргър.

— Хапнахме. Пихме вино и аз я поканих да се почерпим някъде шампанско.

— Някъде ли? Вие къде бяхте отседнали?

— В хотел „Барбисън“, но под друго име. Тъкмо бях пристигнал от Париж, бях в Ню Йорк от няколко дни.

— С какво име се регистрирахте?

— Не помня.

— Как платихте?

— В брой.

— А защо дойдохте в Ню Йорк?

— Бях уплашен.

Марино мърда на стола в заседателната ми зала и сумти отвратен. Пак започва с подмятанията:

— Дръжте се да не паднете, дами и господа. Сега следва най-интересното.

— Уплашен ли? — долита от записа гласът на Бъргър. — От какво?

— От хората, които ме преследват. Ваши федерални агенти. От тях. — Шандон пак се пипа по превръзката, този път с една ръка, а с другата държи цигарата. Около главата му се кълбят валма пушек. — Защото те ме използват, за да се докопат до моето семейство. Заради разните безпочвени слухове за родителите ми…

— Я чакайте! Чакайте малко — прекъсва го Бъргър.

Виждам с крайчеца на окото как Марино клати ядосано глава. Обляга се на стола и кръстосва ръце върху увисналото си шкембе.

— Изпросихте си го — мърмори той и аз мога само да предполагам, че според него Бъргър изобщо не е трябвало да разпитва Шандон.

Това е било грешка. Записът ще навреди повече, отколкото ще помогне.

— Много ви моля, капитане — казва делово истинската Бъргър на Марино в заседателната зала, а на записа пита Шандон: — Кой, господине, ви използва?

— ФБР, Интерпол. Може би ЦРУ. Не знам точно.

— Да бе, как ли не — фучи жлъчно Марино от масата. — Не споменава Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, понеже никой не я е и чувал. Няма я дори по речниците на съкращенията.

Омразата му към Тали, добавена към онова, което се случва с Луси, се е разпростряла върху цялата Служба. Този път прокурорката не го скастря. Просто не му обръща внимание. На видеозаписа пак се нахвърля на Шандон с деловата си, сдържана природа:

— Разберете, господине, колко важно е за нас да кажете още сега истината. Съзнавате ли колко важно е да бъдете напълно откровен с мен?

— Та аз ви казвам истината — натъртва той тихо и тъжно. — Знам, звучи невероятно. Звучи невероятно, но ме преследват заради влиятелното ми семейство. Всички във Франция го познават. Живее от столетия на остров Сен Луи и се мълви, че било свързано с организираната престъпност, например с мафията, но това изобщо не е вярно. Оттам идва цялото объркване. Никога не съм живял с майка си и баща си.

— И все пак сте от това влиятелно семейство. Син сте на господин Шандон, нали?

— Да.

— Имате ли братя и сестри?

— Имах брат. Тома.

— Защо в минало време?

— Защото е мъртъв. Знаете го. Затова съм тук.

— По-нататък бих искала да се върнем към брат ви. Но сега ми разкажете за родителите си в Париж. Нима твърдите, че не живеете и никога не сте живели с майка си и баща си?

— Никога.

— И защо? Защо никога не сте живели с тях?

— Защото още от самото начало не ме искаха. Когато съм бил съвсем малък, са платили на бездетно семейство да се грижи за мен, така че никой да не научава.

— Да не научава какво?

— Че съм син на господин Тиери Шандон.

— Защо баща ви не е искал да се разчува, че сте негов син?

— Гледате ме и ми задавате такъв въпрос? — стиска той вбесен устни.

— Да, задавам ви го. Защо баща ви не е искал да се разчува, че сте негов син?

— Добре де. Да приемем, че не забелязвате вида ми. Много мило от ваша страна — подмята той ехидно. — Страдам от тежко заболяване. Срам! Майка ми и баща ми се срамуват от мен.

— Къде живее това семейство? Хората, грижили се за вас.

— На Ке дьо л’Орлож, съвсем близо до „Консиержри“.

— До затвора ли? Където по време на Френската революция са хвърлили Мария-Антоанета?

— „Консиержри“ е много известен, разбира се. Туристическа забележителност. Хората си умират да разглеждат затвори, помещения за изтезания, екзекуции. Особено американците. Умът ми не го побира. А вие ще ме убиете. Съединените щати ще ме убият, без да му мислят много-много. Вие убивате всекиго. Това си влиза в големия план, в конспирацията.

— Къде точно на Ке дьо л’Орлож? Мислех, че на улицата се намират само Съдебната палата и „Консиержри“ — казва Бъргър — изрича френските думи така, сякаш владее свободно езика. — Всъщност да, има и жилищни сгради, много скъпи. Там ли са живели приемните ви родители?

— Съвсем наблизо.

— Как се казват?

— Оливие и Кристин Шабо. За нещастие и двамата вече са покойници — от доста години.

— Какво са работили?

— Той беше boucher, а тя — coiffeuse.

— Касапин и фризьорка ли?

От тона на прокурорката се подразбира, че тя не му вярва и знае прекрасно как той се подиграва и на нея, и на всички останали. Жан-Батист Шандон е касапин. Целият е в дълги косми.

— Точно така, касапин и фризьорка — потвърждава той.

— Виждали ли сте се изобщо с родителите си, със семейство Шандон де, докато сте живели при онези хора недалеч от затвора?

— От време на време се вясвах в къщата. Винаги по мръкнало, за да не ме виждат хората.

— За да не ви виждат хората ли? Защо не сте искали да ви виждат?

— Вече ви обясних. — Шандон тръска невиждащо пепелта от цигарата. — Майка ми и баща ми не искаха да се разчува, че съм техен син. Щяха да плъзнат разни слухове. Баща ми е много известен. Не го виня. Затова ходех късно, след като се стъмни и улиците на остров Сен Луи се обезлюдят, понякога им исках пари или друго.

— А те пускаха ли ви в къщата?

Бъргър се чуди как да направи така, та той да си признае, че е ходел в дома на родителите си и властите да имат повод да издадат заповед за обиск. Вече виждам, че именно Шандон владее положението. Наясно е защо прокурорката върти, суче, но иска да го накара да си признае, че е посещавал невероятната богаташка къща на Шандонови на остров Сен Луи, която наскоро, докато бях в Париж, видях с очите си. Поне докато съм жива, няма да получим заповед за обиск.

— Да. Но за малко, не съм влизал по стаите — обяснява той на Бъргър и продължава да си пуши цигарата. — Има доста стаи в дома на родителите ми, в които не съм и стъпвал. Пускаха ме само в кухнята, в… чакайте да си спомня, точно така, в кухнята, в помещенията за прислугата и в антрето. Почти през целия си живот съм се грижел сам за себе си.

— Кога за последен път, господине, сте били у родителите си?

— О, не беше скоро. Най-малко преди две години. Наистина не помня.

— Не помните ли? Ако не знаете, кажете. Не ви карам да правите догадки.

— Не знам. Но не беше скоро, сигурен съм.

Бъргър насочва дистанционното устройство и картината застива.

— Виждате, разбира се, каква игра играе — казва ми тя. — Първо, дава ни информация, която няма как да проверим. Посочва хора, които вече са мъртви. Платил е в брой в хотела, където е отседнал под друго име, не помнел какво. Ето че няма за какво да се заловим, за да издадем заповед за обиск в дома на родителите му, понеже, видите ли, той не бил живял там и почти не бил стъпвал в къщата. Най-малкото напоследък. Нямаме причини, за които да се хванем.

— Дрън-дрън, нямали сме причини! — подвиква Марино. — Толкова ли е сложно да намерим свидетели, които да потвърдят, че са го виждали да влиза и да излиза от къщата на родителите си!