Метаданни
Данни
- Серия
- Кей Скарпета (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Precinct, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патриша Корнуел. Обвинението
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2001
Коректор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-585-302-6
История
- — Добавяне
4.
Зад гърба му наричат главния прокурор на щата как ли не: Мекотелото, Слабата ракия, Страхопъзльото, понеже се плаши и от сянката си. Вечно изряден, вечно изваден като от кутийка, Райтър е самото въплъщение на джентълмена от Вирджиния, какъвто е и възпитан да бъде в затънтената провинция, откъдето е родом. Никой не го обича. Никой не го мрази. Никой не се страхува от него, нито го уважава. Липсва му живец. Не помня да съм го виждала развълнуван, независимо колко жестоко и потрисащо е престъплението, по което е обвинител. И не само това, ами се държи и като заклет буквояд, вкопчва се във всяка подробност, която излагам пред съдебните заседатели, и предпочита да се съсредоточи върху буквата на закона, а не върху човешките трагедии, предизвикани от онези, които са нарушили въпросния закон.
Не стъпва в моргата и заради това не е наясно със съдебната медицина и криминалистиката, нещо, недопустимо за обвинител. Всъщност не познавам друг прокурор, който да не се интересува особено от причината за смъртта. Иначе казано, позволява сухото патологично заключение да говори в съдебната зала вместо самия патолог. Това е нарушение. Това за мен е престъпна небрежност. Когато съдебният лекар не присъства в съдебната зала, в известен смисъл го няма и трупа и съдебните заседатели не си представят жертвата и онова, което тя е изживяла, докато са я умъртвявали. Научните термини в протокола просто не предават ужаса и страданията, затова и най-често адвокатът на подсъдимия, а не прокурорът се домогва да заобиколи някак причината за смъртта.
— Как си, Бъфорд? — протягам му ръка, а той се вторачва в гипса и връзката, с която е прихванат, после в незавързаните ми обувки и в пешовете на ризата, които висят над панталона.
Виждал ме е само в костюм и в обстановка, прилягаща на служебното ми положение, и въси чело уж състрадателно, с разбиране, смирение и загриженост, както подобава на избраните от Бога да управляват нас, обикновените простосмъртни. Хора като Бъфорд — колкото щеш сред първите семейства на Вирджиния — все привилегировани сухари, довели до съвършенство умението да прикриват снобизма и наглостта си с тежкия ореол на бремето, сякаш е ужасно трудно да бъдеш на тяхно място.
— Въпросът е как си ти? — отвръща Бъфорд и пак сяда в красивия овален хол на Ана със сводест таван и изглед към реката.
— Наистина не знам какво да ти отговоря, Бъфорд. — Избирам си един от люлеещите се столове. — Попита ли ме някой как съм, мозъкът ми дава засечка.
Ана току-що е запалила камината и се е изнесла, а аз имам неприятното усещане, че отсъствието й не се обяснява само с добри обноски и нежелание да се натрапва.
— Не се и учудвам. Направо не проумявам как още се държиш след всичко, което ти се струпа на главата — провлачва с петмезен вирджински акцент Райтър. — Извинявай, че ти се изтърсвам така, Кей, но се появи нещо, нещо неочаквано. Хубава къща, нали? — продължава той да оглежда помещението. — Тя ли я е строила или я е купила?
Не знам, пък и не ме интересува.
— Вие двете сте доста близки — допълва той.
Чудя се дали го казва колкото от любезност или опипва почвата.
— Ана ми е добра приятелка — отговарям му аз.
— Знам, че има много високо мнение за теб. А това ще рече — продължава Райтър, — че точно сега не би могла да бъдеш в по-добри ръце.
Става ми неприятно, задето подмята, че съм в нечии ръце, все едно съм пациент в болница, и му го казвам.
— О, разбирам те. — Райтър продължава с огледа на маслените картини по бледорозовите стени, на фигурките от стъкло, скулптурите и европейските мебели. — Значи не сте свързани професионално? И никога не сте били?
— В буквалния смисъл на думата — не — тросвам се аз. — Никога не съм си записвала час при Ана.
— А тя предписвала ли ти е лекарства? — продължава благо-благо прокурорът.
— Поне аз не си спомням.
— Не мога да повярвам, че наближава Коледа — въздъхва Райтър и пак насочва вниманието си от реката към мен.
Ако използвам израза на Луси, прокурорът изглежда доста кофти в туристическия клин от дебело зелено сукно с крачоли, пъхнати в каучукови ботуши с кожена подплата, която се подава над кончовите им, и с едър шев. Облечен е в карирана вълнена риза, закопчана чак догоре, сякаш Райтър все не може да реши къде да иде днес — да катери планините или да поиграе голф в Шотландия.
— Е, да ти обясня защо съм тук — казва той. — Преди час-два ми се обади Марино. В разследването на Шандон се е появил неочакван обрат.
Мигновено ме пронизва усещането, че съм предадена. Марино не ми е споменавал нищо. Дори не си направи труда да звънне, за да се поинтересува как съм днес.
— Ще се опитам да го изложа възможно най-кратко. — Прокурорът кръстосва крака и скромно отпуска ръце в скута си, в светлината на лампата проблясват тъничка халка и пръстен на Вирджинския университет. — Сигурен съм, знаеш, Кей, че новината за случилото се в къщата ти и за последвалото залавяне на Шандон бе огласена от всички медии. От всички. Убеден съм, че следиш новините и си даваш сметка за важността на онова, което ще ти кажа.
Странно чувство е страхът. Изучавала съм го безкрайно и често обяснявам на хората, че най-добрият пример за това как се заражда той е реакцията на шофьор, когото сте изпреварили и насмалко не сте блъснали. Паниката в миг се превръща в ярост и той натиска с все сила клаксона, прави мръснишки знаци, а в последно време нищо чудно и да ти тегли куршума. Аз също изминавам от край до край този път и пронизителният страх прераства в ярост.
— Нарочно не съм следила новините и със сигурност няма как да оценя важността на всичко — отвръщам. — Пък и не обичам да ми се бъркат в личния живот.
— Около убийствата на Ким Луонг и Даян Брей се вдигна голям шум, той обаче не може да се мери с вниманието, което прикова твоят случай — покушението срещу теб — продължава Райтър. — Значи не си видяла и тазсутрешния „Вашингтон Поуст“?
Само го гледам, а отвътре ми ври и кипи.
— Снимка на Шандон на първа страница — как го вкарват с носилката в спешното отделение, а изпод чаршафите се подават косматите му рамене, все едно отдолу има дългокосместо псе. Лицето му, разбира се, е бинтовано, но човек пак получава представа колко гротескно е. Ами жълтата преса! Излишно е да ти обяснявам. Върколак в Ричмънд, Красавицата и звярът, все неща от тоя десен.
В гласа му се прокрадва презрение, сякаш сензациите са нещо мръсно, и аз ни в клин, ни в ръкав си представям как Бъфорд се люби с жена си. Сигурно се чука, без да си сваля чорапите. Подозирам, че за него сексът е унижение, първобитният съдник на биологията, надделял над висшето му „Аз“. Чувала съм какви ли не слухове. Че в мъжката тоалетна Райтър не използвал писоарите или кабинките в присъствието на друг. Че си миел непрекъснато ръцете. Всичко това се стрелва през съзнанието ми, докато прокурорът продължава да седи чинно и да обяснява как заради Шандон името ми е гръмнало по всички вестници и новинарски емисии.
— Знаеш ли дали някъде са се появявали снимки на къщата ми? — длъжна съм да попитам. — Снощи, когато излязох, на двора имаше фотографи.
— Знам само, че сутринта над къщата ти са кръжали хеликоптери. Някой ми каза — отговаря Райтър, при което веднага се усъмнявам, че отново е ходил там и ги е видял с очите си. — Правели въздушни снимки. — Той се вторачва в сипещия се сняг. — Предполагам, че времето им е попречило. Бариерата при будката на пазача била спусната и доста автомобили били принудени да се върнат. Журналисти, зяпачи. Наистина е чудесно, че си дошла у доктор Зенър. Виж как се обръщат нещата. — Той отново млъква и се заглежда към реката. Ято гъски кръжат ли, кръжат, сякаш чакат напътствия от диспечерска кула. — При обичайни обстоятелства бих ти препоръчал да не се прибираш, докато процесът не приключи…
— Докато процесът не приключи ли?… — прекъсвам го аз.
— В случай че процесът бъде насрочен тук — подхваща той следващото откровение и аз веднага се досещам, че вероятно ще прехвърлят делото в друг съдебен окръг.
— Нима делото няма да се гледа в Ричмънд? — възкликвам. — И какво имаш предвид под „обичайни обстоятелства“?
— Тъкмо щях да ти обясня. На Марино са му се обадили от окръжната прокуратура в Манхатън.
— Днес сутринта ли? Това ли е новият обрат? — Смаяна съм. — Какво общо има Ню Йорк?
— Звъннали са му преди няколко часа — продължава Бъфорд. — Шефката на отдел „Сексуални престъпления“, казва се Джейми Бъргър. Може да си я чувала. Не бих се изненадал, ако се познавате.
— Не сме се срещали — отговарям аз. — Но я знам по име.
— В петък, пети декември преди две години — продължава Райтър, — в Ню Йорк, в жилище в района на Второ авеню и Седемдесет и седма улица в Горен Ийст Сайд, бил открит трупът на двайсет и осем годишна чернокожа. Доколкото разбрах, е била метеороложка, съобщавала е времето по Си Ен Би Си. Не знам дали си чувала за случая.
Пряко волята си започвам да правя връзките.
— Когато рано сутринта оня ден, пети декември де, тя не се явила в студиото и не вдигала телефона, някой отишъл да види какво става. Жертвата се казва… — Райтър вади от задния джоб на панталоните тъничко тефтерче и разгръща страниците. — Точно така, казва се Сюзан Плес. Та открили трупа й в жилището, на килима до леглото в спалнята. Дрехите й били съблечени от кръста нагоре, от нанесения побой лицето и главата й били обезобразени така, сякаш е претърпяла самолетна катастрофа. — Той ме поглежда. — Това за самолетната катастрофа е цитат, така Бъргър го е описала на Марино. Вие май си имахте термин за това. Помниш ли го оня случай с подпийналите момчетии, които се возели с пикап — на един му хрумнало да се покаже от кръста нагоре през прозореца и за беда отпред изникнало дърво.
— Сещам се — отвръщам надлежно и се опитвам да осмисля каквото ми е казал. — От силния удар лицето хлътва навътре, както при самолетна катастрофа и в случаите, когато някой пада или се хвърля от висок етаж и се пльосва по лице. Преди две години ли? — Мислите ми се носят в шеметен вихър. — Как е възможно?
— Няма да ти описвам всички ужасяващи подробности. — Той отново разлиства бележничето. — Но е имало следи от ухапване, включително по дланите и ходилата, и цял куп странни дълги белезникави косми, които били полепнали по кръвта и за които първоначално помислили, че са от ангорска котка или нещо от тоя род. — Прокурорът ме поглежда. — Досещаш се за какво става въпрос.
Досега смятахме, че пътуването на Шандон до Ричмънд е първото в Съединените щати. Нямаме логически доводи за подобно предположение, освен че си представяме французина като някакъв Квазимодо, който цял живот се е укривал в подземието в дома на всесилните си родители в Париж. Предполагахме и че се е качил в Антверпен на същия кораб за Ричмънд, където е бил и трупът на брат му. И тук ли грешим? Подхвърлям го на Райтър.
— Поне така предполага Интерпол, знаеш го — отбелязва той.
— Да, че е пътувал под чуждо име със „Сириус“ — спомням си аз. — Представил се е за Паскал и когато в началото на декември корабът е хвърлил котва в Ричмънд, тутакси се е отправил към летището, понеже уж трябвало да се върне по семейни причини незабавно в Европа. — Повтарям сведенията, които научих от Джей Тали миналата седмица, докато бях в Лион. — Ала никой не го е видял да се качва на самолета, затова предположихме, че Паскал всъщност е Шандон, който не е заминал за Европа, а е останал тук и е продължил да убива. Но ако този тип влиза и излиза от Съединените щати, когато си поиска, няма как да разберем откога е тук. Толкова за догадките.
— Както е тръгнало, много от тях сигурно ще бъдат преразгледани. Не че не уважавам Интерпол.
Райтър отново кръстосва крака и кой знае защо се подсмихва злорадо.
— Открит ли е? Паскал де?
Райтър не знаел, но според него, който и да е този Паскал, ако такъв човек изобщо съществувал, той по всяка вероятност е поредната гнила ябълка, свързана с престъпния клан Шандон.
— Поредният негодник, представил се под чуждо име, вероятно дори съучастник на мъртвия от товарния контейнер — излага прокурорът своите предположения. — Може би е брат на Тома Шандон, за когото знаем със сигурност, че е забъркан в далаверите на клана.
— Доколкото разбирам, Бъргър е чула новината, че Шандон е заловен, чула е за убийствата, които е извършил, и ни се е обадила — казвам аз.
— Точно така, разпознала е почерка на убиеца. Твърди, че и досега не се е отказала от разследването по убийството на Сюзан Плес. Бърза да сравни ДНК пробите. Както личи, от две години разполагат със семенна течност и с резултатите от анализа й.
— Значи са изследвали семенната течност по трупа на Сюзан. — Опитвам се, изненадана, да осмисля казаното, понеже претоварените с работа, притиснати от липсата на средства лаборатории не изследват откритата на местопрестъплението ДНК, докато не се появи заподозрян, с чиято ДНК да сравнят резултатите, особено пък ако не разполагат с база данни, където да се надяват случайно да открият съвпадение. През 1997 година в Ню Йорк дори не съществуваше такава база данни. — Това означава ли, че още от самото начало са имали заподозрян? — интересувам се аз.
— Ако не ме лъже паметта, подозираха един тип, но той се измъкна сух от водата — не доказаха нищо — уточнява Райтър. — Знам само, че разполагат с резултати от изследването на семенната течност и че смятаме да пратим незабавно в службата по съдебна медицина ДНК на Шандон, всъщност вече сме я пратили. Както сама разбираш, трябва да изясним дали пробите от двете ДНК съвпадат, преди да предявим обвинение на Шандон тук, в Ричмънд. Трябва да сме абсолютно сигурни, а добрата новина е, че разполагаме най-малко с няколко дни — заради здравословното му състояние, заради изгарянията от химикал по очите му. — Райтър го казва така, сякаш нямам нищо общо със случилото се. — Нещо като златния час, за който вие, лекарите, постоянно говорите — краткото време, с което разполагате, за да спасите някого, претърпял ужасна злополука. Та това е нашият златен час. Ще сравним ДНК и ще проверим дали Шандон наистина е човекът, убил преди две години жената в Ню Йорк.
Райтър има дразнещия навик да повтаря неща, които съм му казвала аз, сякаш това го освобождава от задължението да е в течение на наистина важни факти.
— Ами следите от ухапване? — питам го аз. — Имате ли данни за тях? Зъбите на Шандон са много особени.
— Да ти призная, Кей, не съм се интересувал от такива подробности — отвръща прокурорът.
То оставаше и да се интересува! Притискам го да ми каже истината, причината да дойде тая заран при мен.
— Ами ако анализът на ДНК потвърди, че извършител е Шандон? Спомена, че искаш да узнаеш, преди да предявите обвинение тук. Защо? — Въпросът ми е риторичен. Струва ми се, че знам отговора. — Не искаш да предявявате обвинение тук. Смяташ да го пратиш в Ню Йорк и първо там да го изправят пред съд.
Той избягва да ме поглежда в очите.
— Защо го правиш, Бъфорд? — продължавам аз, вече убедена, че си е наумил да направи точно това. — За да си измиеш ръцете ли? За да го тикнеш в затвора на Райкърс Айланд и да се отървеш веднъж завинаги от него ли? И да не раздадеш правосъдие по случаите тук? Защо да си затваряме очите за истината, Бъфорд, ако в Манхатън го осъдят за убийство, извършено по особено жесток начин, ти няма да си направиш труда да го изправяш пред съд и тук, нали?
Прокурорът ми отправя един от искрените си погледи.
— Всички тук те уважавахме много — изрича той и аз се стряскам от думите му.
— Уважавали сте ме ли? — Тревогата ме плисва като студена вода. — А вече не ме ли уважавате?
— Просто ти казвам, че ти влизам в положението, че ти и другите клети жени заслужавате той да получи най-тежкото наказание…
— И какво излиза, че въпреки онова, което се опита да ми направи, този негодник ще отърве кожата — прекъсвам го разпалено. Под всичко това клокочи болка. Болката, че са ме отхвърлили. Болката, че са ме изоставили. — Както е тръгнало, ще му се размине и за онова, което е сторил на другите клети жени, както се изрази. Права ли съм?
— В Ню Йорк има смъртно наказание — отвръща Бъфорд Райтър.
— За бога! — възкликвам отвратена. Вторачвам в него пламнал съсредоточен поглед досущ фокуса на лещата, с която като малка си играех да прогарям дупки в хартия и изсъхнали листа. — И кога са го налагали това смъртно наказание?
Прокурорът знае, че отговорът е „никога“. Нито веднъж досега в Манхатън не е изпълнявана смъртна присъда.
— Няма гаранции, че ще му я дадат и във Вирджиния — възразява Райтър и е прав. — Обвиняемият не е американски гражданин. Страда от рядка болест, от уродство. Не сме сигурни дори дали знае английски.
— Когато ми дойде в къщата, със сигурност знаеше.
— Нищо чудно да отърве кожата и като невменяем.
— Ако обвинението го допусне, Бъфорд.
Той примигва. Стиска зъби. Прилича на холивудска пародия на счетоводител — със закопчани догоре копчета и очилца — надушил неприятна миризма.
— Ти говори ли с Бъргър? — питам го. — Със сигурност си говорил. Иначе нямаше да дойдеш тук. Двамата сте се споразумели.
— Обсъдихме някои неща. Притискат ни, Кей. Поне това отчети. Първо, той е французин. Представяш ли си какъв вой ще нададат французите, ако екзекутираме тук, във Вирджиния, някого от техните?
— Майко мила! — възкликвам възмутена. — Тук не става въпрос за смъртното наказание. Става въпрос за възмездие, и толкоз! Знаеш, Бъфорд, какво ми е мнението за смъртното наказание. Не го приемам. Колкото повече остарявам, толкова повече съм против него. Но, дявол го взел, тоя тип трябва да бъде наказан за онова, което е извършил тук, във Вирджиния.
Райтър не отговаря, отново се е загледал през прозореца.
— Значи вие с Бъргър сте се разбрали, ако ДНК пробите съвпадат, Шандон да бъде съден в Манхатън — обобщавам аз.
— Сама помисли. Това е най-доброто, на което можем да се надяваме, ако се стигне до прехвърляне на делото в друг съдебен окръг. — Райтър отново извръща очи към мен. — И ти знаеш, че при цялата шумотевица и всичко останало делото няма да се гледа никога тук, в Ричмънд. Със сигурност ще ни изстрелят в някое затънтено провинциално съдилище на хиляди километри оттук — нима ще ти бъде приятно да търпиш всичко това седмици, а може би и месеци наред?
— Така си е. — Ставам и разръчквам с ръжена цепениците в камината: горещината ме блъсва в лицето, нагоре към комина като ято подплашени скорци се изстрелват искри. — Опазил ни бог да бъдем подложени на такива неудобства.
Продължавам да ръчкам с все сила със здравата ръка, сякаш се мъча да убия огъня. Пак сядам, зачервена, и най-неочаквано ме избива на плач. Наясно съм с посттравматичния синдром и си признавам, че страдам от него. Напрегната съм, плаша се и от сянката си. Преди малко включих местна радиостанция за класическа музика и от Пакелбел[1] ми стана толкова тъжно, че се разридах. Познавам симптомите. Преглъщам тежко и се стягам. Райтър ме наблюдава, без да продумва, с уморения поглед на натъженото благородство, сякаш е Робърт Е. Лий[2], спомнил си кървава битка.
— Какво ще стане с мен? — питам. — Или и занапред да живея така, сякаш изобщо не съм разследвала тия ужасни убийства, сякаш никога не съм правила аутопсия на жертвите и не съм се отървала на косъм, когато онзи негодник нахълта в къщата ми? Каква ще бъде моята роля, Бъфорд, ако все пак го изправят пред съд в Ню Йорк?
— Госпожа Бъргър ще реши — отвръща той.
— Безплатни обеди.
Това е израз, който употребявам за жертви, така и невидели правосъдие. В сценария, предложен от Райтър, аз например ще се превърна в безплатен обяд, понеже в Ню Йорк никога няма да осъдят Шандон за онова, което е смятал да ми причини в Ричмънд. И не само това: само ще го плеснат през ръцете за убийствата, които е извършил тук.
— Току-що хвърли на вълците целия ни град — казвам на Райтър.
Той схваща двусмислицата в същия миг, както и аз. Ричмънд вече бе хвърлен на един вълк — Шандон, който още след първото убийство, извършено в Париж, има навика да оставя бележки, подписани с Le loup-garou, или Върколака. Сега справедливостта, която се полага на жертвите в нашия град, ще бъде в ръцете на непознати, всъщност по-скоро справедливост няма да има. Може да се случи какво ли не. Със сигурност ще се случи какво ли не.
— Ами ако Франция поиска да го екстрадираме? — заяждам се аз с Райтър. — И Ню Йорк се съгласи?
— Можем до Второ пришествие да повтаряме „ами ако“ — отвръща той.
Наблюдавам го с неприкрито презрение.
— Не го приемай толкова лично, Кей — поглежда ме Райтър все така тъжно и благочестиво. — Не го превръщай в своя лична война. Искаме само да му попречим на тоя негодник да убива и занапред. Няма значение кой ще го спре.
Ставам от стола.
— Как така да няма значение? Има, и още как! — казвам му аз. — Ти, Бъфорд, си страхливец.
Обръщам му гръб и излизам от стаята.
След броени минути чувам иззад затворената врата в моето крило на къщата как Ана изпраща прокурора. Той очевидно е имал време да поговори с нея и аз се питам какво ли й е казал за мен. Седя сломена в единия край на леглото. Не помня някога да съм се чувствала толкова самотна и уплашена и изпитвам облекчение, когато чувам, че Ана се задава по коридора. Чука лекичко на вратата.
— Влез — казвам с разтреперан глас.
Тя застава на прага и ме гледа. Имам чувството, че съм малко дете — безсилно, отчаяно, глупаво.
— Обидих Райтър — обяснявам й. — Няма значение дали онова, което му казах, е истина. Нарекох го „страхливец“.
— Той смята, че точно сега си доста неуравновесена — отвръща Ана. — Притеснен е. Освен това е ein Mann ohne Ruckgrat. Безгръбначен човек, както казват там, откъдето съм дошла — подсмихва се тя.
— Не съм неуравновесена, Ана.
— Какво търсим тук! Бихме могли да се порадваме на огъня — казва ми тя.
Смята да си поговори с мен.
— Добре, така да бъде — скланям аз.