Патриша Корнуел
Обвинението (19)

18.

Губернаторът Мичъл е видимо притеснен. Жена му става, за да ни остави насаме, и двамата си казват набързо, че трябвало да се обадят на една от дъщерите си, сетне Едит ми пожелава „приятна вечер“ и ни напуска. Губернаторът пали поредната пура. Той е снажен, красив мъж с якото телосложение на бивш състезател по американски футбол и коса, бяла като карибски пясък.

— Мислех да ти звънна утре, но не знаех дали няма да заминеш за празниците — подхваща той. — Благодаря, че се отби.

С всяка глътка уиски гърлото ми се стопля все повече, докато си бъбрим любезно кой къде смята да кара Коледата и какво ново-старо в Института по съдебна медицина на Вирджиния. От минута на минута все повече ми се натрапва името на детектив Станфийлд. Ама че глупак! Очевидно се е раздрънкал за разследването, и то не пред друг, а пред някакъв си гаден политик — пред зет си, депутата Динуиди. Губернаторът е прозорлив мъж. И по-важното, започнал е като прокурор. Знае, че съм бясна, знае и защо.

— Депутатът Динуиди умее както никой друг да разлайва кучетата — потвърждава Мичъл кой е в дъното на всичко.

Динуиди е ужасен досадник, който вечно напомня на света, че бил, видите ли, потомък, макар и много далечен, на индианския вожд Похатан, бащата на Покахонтас.

— Следователят не е бивало да казва нищо на Динуиди, който пък е трябвало да си държи езика зад зъбите — отвръщам аз. — Разследваме углавно престъпление. Тук не става въпрос за четиристотингодишнината от основаването на Джеймстаун. Нито пък за туризъм и политика. Става въпрос за мъж, който най-вероятно е бил изтезаван и оставен да изгори в мотелската стая.

— Така си е, дума да няма — съгласява се Мичъл. — Има някои неща, с които трябва да се съобразяваме. За нас ще е истинско бедствие, ако се окаже, че престъплението е извършено от омраза, от хомосексуалисти, и по един или друг начин е свързано с Джеймстаун.

— Не знам за никаква връзка с Джеймстаун, освен че жертвата е отседнала в мотел наблизо по специална бизнес тарифа: 1607 — отчайвам се все повече аз.

— Джеймстаун и бездруго е в устата на всички, дори тази информация ще накара репортерите да наострят уши. — Той завърта между пръстите си пурата и я вдига бавно към устните си. — Според изчисленията честването на двеста и седем годишнината ще донесе на щата към един милиард долара. Това, Кей, е нашето Световно изложение. Догодина в чест на Джеймстаун ще пуснем и монета от двайсет и пет цента. Новинарските екипи прииждат на цели тумби на разкопките.

Губернаторът се изправя да разръчка огъня, а аз се връщам назад във времето, към някогашните му измачкани костюми и притеснения, към тясното му като килия кабинетче в сградата на Окръжния съд, задръстено с какви ли не папки и справочници. Работили сме заедно по много случаи, някои от които най-мъчителните в живота ми, например жестоките, непредизвикани с нищо престъпления, чиито жертви още ме преследват: раздавачката, отвлечена, както разнасяла пощата, изнасилена и оставена да издъхне бавно и мъчително, старицата, застреляна ей така, за нищо, докато си простирала прането, хората, избити от братя Брайли. Двамата с Мичъл сме ставали свидетели на толкова насилие, че на мен ми беше много мъчно, когато той смени попрището. Успехът разделя приятелите. Особено пък политиката, която съсипва предишните връзки, понеже самата й същност е да преобразява човека. Майк Мичъл, когото познавах едно време, бе заменен от държавник, усвоил как да пречупва и най-пламенните си убеждения през безопасната призма на добре претеглената изгода. Винаги знае какво прави. Включително с мен.

— Ще ми бъде неприятно не по-малко, отколкото на теб, ако медиите раздухат случая — обяснявам му аз.

Той подпира ръжена на месинговата поставка, обръща гръб на камината и с пламнало от огъня лице всмуква от пурата. Цепениците пукат и съскат.

— Какво можем да направим, Кей?

— Да кажем на Динуиди да си държи езика зад зъбите.

— Господин Първа страница? — подсмихва се жлъчно губернаторът. — Тъкмо той нададе вой до небето, че според някои Джеймстаун бил първото място, където хомосексуалисти са започнали да разчистват сметките помежду си и да извършват престъпления от омраза — срещу коренното население в Америка.

— Мен ако питаш, се иска доста омраза и за да убиваш хора ей така, без нищо, да ги скалпираш и да ги държиш гладни, докато умрат. Откакто свят светува, се шири омраза. Но лично аз, губернаторе, не бих употребила определенията „разчистване на сметки между хомосексуалисти“ и „престъпление, извършено от омраза“. Те не съществуват в никой от формулярите, които попълвам, над никое квадратче, което трябва да задраскам, в никой смъртен акт. Знаеш не по-зле от мен, че се употребяват от прокурорите и следователите, но не и от съдебните лекари.

— А ти на какво мнение си?

Разказвам му за втория труп, намерен днес надвечер в Ричмънд. Притеснявам се, че между убийствата на двамата мъже има връзка.

— Откъде съдиш?

Пурата му тлее в пепелника. Мичъл разтрива лице и разтърква слепоочия, сякаш го боли глава.

— От това, че преди да ги убият, са ги вързали. И двамата имат обгаряния.

— Обгаряния ли? Но нали първият е обгорен от пожар! Защо и по втория има изгаряния?

— Подозирам, че са изтезавани.

— Обратни ли са?

— При втората жертва няма видими следи. Но не бива да го изключваме.

— Знаем ли кой е и дали е местен?

— Засега не. И в двата случая не открихме лични вещи.

— Значи някой не иска да установяваме самоличността им. Или е грабеж. Или и двете.

— Възможно е.

— Разкажи ми за изгарянията — подканя губернаторът.

Описвам ги. Споменавам случая, разследван от Бъргър в Ню Йорк, и притесненията на губернатора се засилват. Върху лицето му се мярва гняв.

— Нека догадките ти си останат в това помещение — вметва Мичъл. — Не дай си боже пак да има връзка с Ню Йорк!

— Няма доказателства за връзка, освен ако някой не е чел по вестниците за случая и не е решил да се възползва от идеята — отвръщам аз. — Не мога да кажа със сигурност, че и в случаите тук е използван пистолет за смъкване на блажна боя.

— А не ти ли се струва странно, че убийствата, извършени от Шандон, са свързани с Ню Йорк? Делото ще се гледа там. Сега пък тези две убийства тук приличат на убийство, извършено в Ню Йорк.

— Да, странно си е. Много странно. Единственото, което мога да ти кажа със сигурност, губернаторе, е, че нямам намерение със заключенията от аутопсиите да наливам вода в нечия политическа мелница. Както винаги, ще се придържам към фактите и ще гледам да не се впускам в догадки. Дай да си гледаме работата, вместо да разсейваме слухове.

— Ох, да му се не види! Всичко това ще гръмне като бомба със закъснител — простенва той сред валмата тютюнев дим.

— Дано не си прав — казвам му.

— Ами твоят случай? Френският Върколак, както вече го наричат всички? — изплюва накрая Мичъл камъчето. — Как ще ти се отрази?

Той отново сяда и ме пронизва с тежък поглед. Отпивам от уискито и се чудя как ли да му кажа. Просто няма начин да му го поднеса безболезнено.

— Как ще ми се отрази ли? — усмихвам се тъжно.

— Сигурно се чувстваш ужасно. Пак добре, че го залови.

В очите му блясват сълзи и той бързо се извръща. Пред мен отново е прокурорът. Чувстваме се добре заедно. Стари колеги, стари приятели сме. Трогната съм — и то много, и същевременно съм потисната. Миналото си е минало. Сега Мичъл е губернатор. Вероятно ще се издигне още и ще отиде във Вашингтон. Аз съм главен съдебен лекар на щата Вирджиния и Мичъл ми е шеф. Каня се да му кажа, че напускам.

— Едва ли е в мой интерес, пък и в интерес на щата да оставам и занапред на този пост — престрашавам се накрая да му съобщя.

Той само ме гледа.

— Ще ти го представя, разбира се, в писмен вид, официално. Но вече съм решила, напускам от първи януари. Ще продължа, естествено, да изпълнявам задълженията си докогато се налага, докато ми намериш заместник.

Питам се дали го е очаквал. Може би му е олекнало. Може би е ядосан.

— Не си от хората, които се предават лесно, Кей — изрича Мичъл накрая. — И никога не си била. Не допускай тия калтаци да ти взимат страха.

— Не се отказвам от професията си. Просто прекрачвам от другата страна на чертата. Никой не ми е взел страха.

— О, така значи, от другата страна на чертата! — отбелязва губернаторът, после се обляга на възглавниците и ме поглежда изпитателно. — Наемница ли ще ставаш, а?

— Много те моля, недей!

И двамата презираме експертите, които решават на чия страна да се явят в съда, водени от користолюбие, а не за да отстояват справедливостта.

— Знаеш какво имам предвид.

Той запалва отново пурата и се вторачва невиждащо напред — явно обмисля някакъв нов план.

— Ще изляза на свободна практика — пояснявам аз. — Но никога няма да стана наемница. Всъщност, Майк, онова, с което смятам да се заема в началото, няма да ми донесе и пукнат грош. Разследването. Ню Йорк. Длъжна съм да помогна, а това ще ми отнеме доста време.

— А, такава ли била работата! Значи нещата се опростяват. Излизаш, Кей, на свободна практика, а щатът ще бъде първият ти клиент. Ще те наемем като изпълняваща длъжността, докато намерим по-добро решение. Дано не искаш баснословен хонорар! — добавя губернаторът на шега.

Не съм очаквала да чуя това.

— Виждаш ми се изненадана — отбелязва Мичъл.

— Да, изненадана съм.

— Защо?

— Може би ще ти обясни Бъфорд Райтър — подхващам аз и в мен отново се надига възмущение. — Две жени от града ни са зверски убити и каквото и да разправят, никак не ми е приятно, че убиецът им сега е в Ню Йорк. Чувствам се виновна, Майк. Имам усещането, че съм провалила разследването, понеже Шандон е посегнал и на мен. И че съм подвела всички.

— А, Бъфорд ли! — възкликва възпитано Мичъл. — Свестен човек е, но не става за щатски прокурор, Кей. Пък и при тези обстоятелства не е чак толкова лошо, че делото ще се гледа в Ню Йорк.

Думите му са добре обмислени и претеглени, в тях се долавят какви ли не съображения, не на последно място, подозирам, и това, че европейците ще нададат вой, ако във Вирджиния бъде екзекутиран френски гражданин, още повече че щатът е прочут с многото смъртни присъди, изпълнявани всяка година. След всяка правя аутопсия. Наясно съм със статистиката.

— И аз бих се поизпотил със случай като този — добавя Мичъл, с което разсейва тягостното мълчание.

Имам чувството, че небето ще се продъни. Тайните пукат като електрически смущения, но няма смисъл да любопитствам. Губернаторът Мичъл не е от хората, които ще се поддадат на увещания и против волята си ще разкрият нещо.

— Опитай се да не го приемаш прекалено лично, Кей — съветва ме той. — Аз те подкрепям. Ще те подкрепям и занапред. Отдавна работим заедно, познавам те прекрасно.

— Всички ми казват да не съм го приемала лично — подсмихвам се аз.

Зловещото чувство се засилва. Виж го ти него, щял да ме подкрепя, сякаш има причини да не го прави!

— И на мен ми го казват и Едит, и децата, и подчинените, всички — продължава губернаторът. — Въпреки това приемам нещата присърце. Какво да се прави, характер!

— Значи нямаш нищо общо с Бъргър… и с това доста необичайно прехвърляне на делото в друг съдебен окръг? — чувствам се длъжна да попитам.

Мичъл върти пурата в пепелника, докато връхчето й става съвсем остро, издишва валма пушек, печели време. Значи все пак има нещо общо. Всъщност тъкмо той е в дъното на това — вече съм убедена.

— Бъргър наистина е страхотна, Кей — не отговаря той на въпроса ми и това вече е достатъчен отговор.

Приемам го. Устоявам на желанието да любопитствам. Питам само откъде Мичъл познава прокурорката.

— Знаеш, следвали сме право в Университета на Вирджиния — отговаря губернаторът. — После, вече като главен щатски прокурор, имах един случай. Сигурно го помниш, понеже и Службата по съдебна медицина беше замесена. Разследвахме една паралийка от Ню Йорк, която застраховала за тлъста сума мъжа си месец, преди да го убие в един хотел във Феърфакс. Опита се да го изкара самоубийство.

Помня случая, то оставаше да не го помня! След време въпросната жена съди мен и Службата — обвиняваше ни в изнудване, а също, че сме се сдушили със застрахователното дружество и сме фалшифицирали заключението от аутопсията, за да не й се изплати застраховката.

— Бъргър имаше отношение, понеже се оказа, че първият съпруг на жената също е починал преди няколко години в Ню Йорк при съмнителни обстоятелства — продължава Мичъл. — Бил доста по-възрастен и болнав и уж се удавил във ваната точно месец, след като жена му го застраховала за огромна сума. Съдебният лекар открил охлузвания, получени може би при боричкане, и дълго отлагал делото с надеждата, че следователите ще се натъкнат на неоспорими доказателства. Но такива доказателства така и не се появили. От окръжната прокуратура не успели да предявят обвинителен акт. Тогава жената се запретнала да съди и тамошния съдебен лекар. За клевета, морални щети и не знам още какво. Разговарял съм многократно с колеги в Ню Йорк, най-вече с окръжния прокурор Боб Моргентау, но и с Джейми — сравнявахме случаите.

— Дали от федералните служби няма да се опитат да се споразумеят с Шандон той да предаде престъпното си семейство? — питам се аз на глас. — И после какво?

— Със сигурност ще се опитат — отвръща някак тъжно Мичъл.

— А, такава ли била работата! — Сега вече знам със сигурност. — Ще му обещаят да не го осъждат на смърт! Ей на това му се вика сделката на века!

— Моргентау се слави като прокурор, който не иска смъртни присъди — вметва губернаторът. — Аз обаче искам. И още как!

Току-що ми е намекнал за пазарлъците, които се водят. В замяна на сговорчивостта федералните служби ще обещаят на Шандон да прехвърлят делото в Ню Йорк и да не го осъждат на смърт. Както и да се обърнат нещата, губернаторът Мичъл ще излезе сух от водата. Шандон вече не е негов проблем. Не е проблем на щат Вирджиния. Няма да предизвикаме международен скандал, задето сме били на французина смъртоносна инжекция.

— Какъв срам! — обобщавам аз. — Не че съм привърженичка на смъртното наказание, Майк, но наистина е срам и позор, че в целия миш-маш се е набъркала и политиката. Току-що слушах в продължение на часове лъжите на Шандон. Той няма да помогне да заловят роднините му. Никога. Ще ти кажа и още нещо: озове ли се в затворите за душевноболни „Кърби“ или „Белвю“, все ще намери начин да се измъкне оттам. И ще убие отново. От една страна съм доволна, че прокурор по делото ще бъде не Райтър, а един отличен професионалист. Райтър си е страхливец. От друга страна обаче ме е яд, че сме изтървали Шандон и вече нямаме власт над съдбата му.

Мичъл се навежда и се подпира на колене — сигурен знак, че се кани да стане и разговорът е приключил. Той няма намерение да обсъжда въпроса с мен и това говори много.

— Радвам се, че дойде, Кей — казва ми.

Взира се в очите ми, все едно моли: „Не питай“.