Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Чего хочет женщина, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова Митева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Татяна Полякова. Ако жените пожелаят
Руска. Първо издание
ИК „Хермес“, София, 2005
Редактор: Лиляна Христова
Коректор: Нина Славова
ISBN: 954-26-0299-5
История
- — Добавяне
Напуснахме болницата и потеглихме към дома на Лома.
— В хладилника ти сигурно няма нищо — измърмори Таня, щом зърна един супермаркет.
— Ще се отбием в магазина, какво толкова?
Седях отзад, Лома непрекъснато ме наблюдаваше в огледалото, а аз изглеждах тиха и замислена.
— Веднага трябва да легнеш — каза Таня вече в апартамента.
Аз погледнах доверчиво към любимия си.
— Къде да отида?
— В спалнята — отвърна той леко смутен и стрелна Таня със строг поглед. Тя беше мъдра жена, разбираше от погледи и затова след няколко минути си отиде.
Настаних се в спалнята върху огромното легло на Лома, а той слезе до колата и се върна натоварен като магаре. Пусна пакетите на пода, посочи ги с глава и ми обясни:
— Ето, купих ти някои неща…
— Благодаря — казах скромно аз и се загледах през прозореца, а Лома започна да се притеснява.
— Искаш ли нещо? — попита той след десетина минути. — Да пусна ли телевизора?
— Боли ме главата от него — отвърнах натъжено и помолих: — Направи ми чай. С лимон, ако може…
— Забравихме да купим лимони. Ей сега ще отида.
— Недей — опитах се да го спра.
— Ама наблизо е… — Лома очевидно имаше нужда да извърши подвиг.
— Само че се върни бързо — помолих го сърдечно.
След половин час ние вече пиехме чай в спалнята, аз — в леглото, а Лома — във фотьойла. Много скоро той не издържа и попита:
— Защо си толкова мълчалива?
Свих рамене.
— Зле ми е. Никого си нямам, освен Таня. Преди не се замислях по този въпрос, но докато лежах в болницата, поразсъждавах върху разни неща… Съвсем сама съм. Така се случи, че… — И в този момент избърсах една несъществуваща сълза.
— Какво е станало? — не разбра Лома.
— Какво ли не… Нямам роднини, нямам мъж, няма го и Аркаша…
— Намерила си за кого да се сетиш — изсумтя Лома.
— Той се грижеше за мен — казах жално. — И между другото никога не ме биеше.
— А пък аз те бия и ще те бия — утеши ме Лома, — защото човек не може да се държи по друг начин с теб. Ти си подла жена, макар че в момента видът ти е като на самата невинност. Само че аз не се поддавам на такива неща. Познавам и кътните ти зъбки…
— Нищо не познаваш — обидих се аз.
— Познавам, познавам… И никога в живота си няма да ти простя за онова кутре. И на онзи свят дори ще ти го припомня.
„И на онзи свят ли ще се навърташ около мен?“ — помислих си аз, но на глас казах:
— Сам си си виновен…
— Какво? — изненада се Лома.
— Каквото чу. Колко години поред те обичах, а ти изобщо не ми обръщаше внимание.
Лома се задави с чая, закашля се, а сетне поклати глава:
— Ама че нагла жена си ти, Лада…
— Недей да се преструваш и да се правиш на глупак — ядосах се аз. — Спомни си колко години не свалях очи от теб. — От моя страна беше невероятно нагло да говоря тези неща, само че, когато човек си имаше работа с глупак, нямаше защо да усуква и да увърта, пък и моят любим не обичаше намеците и тълкуваше по свой си начин въздишките. Погледнах го право в очите и казах: — Влюбих се в теб като ученичка.
— Ти ли? — Той чак сгърчи лице от възмущение. — Че ти дори нито веднъж не се обърна към мен по име.
— Много хора се обръщат към теб по име, но единствено аз те наричах Ломе.
— Аха. Не си измисляй. Уж не сваляше очи от мен, а спеше с Дима.
— Ти си си виновен — повторих аз. — Между другото аз съм жена, а не някакъв си манекен от витрина. Искаше ми се някой да ме обича. Не случих на мъж — Аркаша не го биваше кой знае колко и в този момент се появи Дима. Както всяка жена, и аз си мечтаех всичко да бъде истинско, както при хората. А с теб какво щях да правя? За какво ти е на теб любов? Само гледаш как да се натряскаш и да вдигаш полите на мадамите по кръчмите…
— Да бе — каза обидено Лома и се извърна към прозореца. — Аз изобщо не съм човек.
— Няма защо да се обиждаш от истината — отбелязах назидателно аз.
— Много знаеш каква е истината. Не ти вярвам. Измъкна Дима от затвора и избяга с него. И според теб това е съвсем естествено, така ли?
— Пред Дима съм виновна, разбира се. Докато беше в затвора, направо се изтормозих, защото нещастието го сполетя заради мен. Но когато отидохме в Минск, нещата се оказаха съвсем други. Хем разбрах, че нямам нужда от Дима, хем по цели нощи мислех за теб. И затова се обадих на Таня.
— Направо ти повярвах — подсмихна се Лома.
— Няма нужда да ми вярваш — обидих се аз и започнах да пия чая си мълчешком.
Лома се въси известно време, разглежда ме изпод вежди и накрая обяви:
— Зная защо ме баламосваш. Остана гола и боса и запя нова песен. Искаш да се намърдаш в бизнеса, това е…
— Никога не съм си пъхала носа в бизнеса. Когато Аркаша ми е искал съвет, аз съм го съветвала и няма защо да лъжа, че не е било така. Но вашите неща изобщо не ме интересуват. И изобщо вече се уморих и не искам да говоря повече с теб. — Оставих чашата, легнах и се обърнах на другата страна.
Лома излезе от спалнята и около половин час обикаля из апартамента. Сетне отново дойде при мен.
— Лада, искаш ли да хапнеш нещо? — попита той от прага.
— Не искам — отвърнах мрачно аз.
— Таня казва, че ти трябват такова… витамини.
— Таня е тъпачка.
Лома понечи да си тръгне, но спалнята го привличате като магнит. Покрачи малко около вратата и после дойде при мен.
— Ще си полегна за малко. Нещо ме заболя главата.
„Имаш ли глава, че да те заболи“ — изсумтях наум аз, но си замълчах. Лежах със затворени очи и чаках да видя какво ще стане по-нататък. Лома се настани до мен, без да се съблича, вторачи се в тавана и напрегна единствената си мозъчна гънка. По всичко личеше, че беше озадачен.
— Лъжеш за всичко — изтърси той някъде след около половин час.
— За какво лъжа? — наложи ми се да се изненадам.
— За всичко. Намерила си глупак да ти вярва.
— Ами недей да ми вярваш — обидих се аз и отново се обърнах на другата страна.
През нощта Лома почти не спа и непрекъснато се въртя, късайки нервите ми. Не ми посегна и това наистина беше странно. А на сутринта аз се обадих на Таня и й докладвах за постигнатия успех.
— Ледът се пропука — зарадва се тя. — Най-важното е тази мисъл да се забие в тъпата му глава, а пък останалото е въпрос на техника.
— Не им се ще да ми повярват… — казах иронично аз.
— Само да знаеш колко им се ще — изпуфтя Таня. — Откога ти разправям, че той отдавна и завинаги е полудял по божествените ти прелести.
— Добре де — въздъхнах аз. — И какво смяташ да правим по-нататък?
— Направи пирог.
— Какво? — слисах се аз.
— Казах да направиш пирог и да нахраниш любимия си. Прояви женска грижа и ласка.
— Ти май че окончателно си откачила — ядосах се аз. — Какъв пирог? Че аз никога в живота си не съм правила пирог.
— Няма значение, ще се отбия след работа и ще го омесим. А пък ти се поразмърдай и приготви тържествена маса със свещи… Лома в кантората ли е?
— Знам ли къде го вее вятърът. Най-добре ще е никакъв да не се връща.
— Пепел ти на езика. Аз храня големи надежди за Лома.
— Ами храни си — посъветвах я и затворих слушалката.
Беше страшна скука да стоиш затворен между четири стени. Разходих се из апартамента и реших да му придам вид на нормално човешко жилище. Все пак това беше някакъв вид занимание, пък и имаше полза от него.
Таня се отби в обедната си почивка и приготви пирог, като ми записа рецептата на един лист. Тутакси го изхвърлих, но пирогът ми хареса и аз веднага се въоръжих с нож.
— Какво правиш? — плесна ме през ръката Таня. — Това е за любимия ти.
— Да пукне дано — въздъхнах аз, но оставих ножа.
— Престани да викаш дявола. Лома не е просто поредният глупак, а дар божи. Втори такъв няма да намериш в целия свят.
— Това е абсолютно сигурно — кимнах аз.
Лома влезе в апартамента и подозрително подуши въздуха. Аз излязох от хола, усмихнах се плахо и глезено казах:
— Мислех, че ще си дойдеш по-рано.
Лома се разходи мрачен и наежен из жилището, влезе в кухнята, видя сервираната маса с пирога по средата, обърна се към мен и каза:
— Какво е това?
— Вечеря — свих рамене аз. — И ти да седиш по цял ден без работа… А ето и списъка на нещата, които трябва да се купят, за да направим от колибата, в която живееш, нормален дом.
Лома не погледна списъка и заяви с доволна подла усмивка:
— На мен и така ми харесва. Освен това вече съм вечерял.
— Така ли? — Сграбчих покривката за четирите й краища заедно с всичко, което беше върху нея, и я занесох до шахтата за смет, изпитвайки почти злобно задоволство от това, че Таня напразно се беше старала. Вярно, така и не опитах пирога, но какво да се прави.
— И какво? — попита Лома, когато се върнах.
— Нищо — отвърнах му и тръгнах към банята. Задържах се там доста дълго, а когато излязох, заварих Лома пред телевизора. Погледна ме и ме попита рязко:
— Как си? Имаш ли температура?
— Сутринта имах — отвърнах му навъсено, след което отидох в кухнята, намазах си една филия с черен хайвер, седнах на стола с кръстосани крака и започнах да поклащам пантофа си. Естествено Лома се домъкна подире ми. По физиономията му нямаше и следа от нагло самодоволство, а по-скоро се четеше някаква нерешителност и известно притеснение. Разбрах, че нямаше дълго да издържи, и ми стана скучно. Гена седна срещу мен и каза някак разсеяно:
— Какво прави през деня?
— Как какво, не виждаш ли?
— Виждам. Много хубаво е станало, наистина…
— Нищо хубаво няма. Къде си намерил тези вехтории? От някоя разпродажба ли ги купи?
— Да не би да си нямам друга работа, че да обикалям магазините… — поклати глава Лома.
— И с какво толкова си зает, че не ти остава никакво време? — учудих се аз. — Търкаш столовете в кантората, така ли? Де да имаше полза от това…
Лома не се обиди, погледна ме и изведнъж каза:
— Лада, искам да се посъветвам с теб. Стана тук една работа…
Подсмихнах се наум, защото вече имах с какво да зарадвам Таня, оставих пантофа си на мира и внимателно се заслушах.
На сутринта, докато се бръснеше в банята, Лома ме извика. Отидох там и застанах до него.
— Какво искаше да се купи? — с леко угоднически тон ме попита той.
— Списъкът е на хладилника.
— Хайде да отидем заедно, че ще взема да купя каквото не трябва и ще се ядосаш…
Свих рамене.
— Добре, да отидем заедно…
В магазините Лома се държа изумително търпеливо и дори подозирам, че изпитваше удоволствие от нашите обиколки. В началото аз само демонстрирах интерес, но след това наистина се увлякох, сякаш действително имах намерение да заживея в омразния апартамент на Лома.
Привечер Лома се накани да иде в кантората.
— Да приготвя ли вечеря? — поинтересувах се аз, застанала с гръб към него. — Или ще закъснееш?
— Приготви — отвърна той, покашляйки се, и ме напусна. Изкисках се и започнах да подреждам покупките. Ако Таня не грешеше и дълбоко в душата си Лома таеше голяма любов към мен, днес щеше да му дойде нанагорно.
Вечерята стана прекрасна. Издокарах се с нова рокля и останах изключително доволна от себе си.
Когато любимият ми се върна, сложих масата, настаних се скромно в ъгъла и го загледах с неописуема нежност. Лома дъвчеше, въсеше се и най-сетне каза с въздишка:
— Хубава жена си, Лада…
— Това лошо ли е? — учудих се аз.
— Не зная — въздъхна отново Лома. — Това създава само грижи…
— Тогава си намери някоя грозотия — посъветвах го аз.
— Каквото съм търсил, съм си го намерил — заяви той. — Но лошото е, че ти нямам никакво доверие.
— Започва се — въздъхнах тежко аз. — Нали вече ти обясних всичко.
— Обяснила ми тя… — започна да се ядосва любимият ми.
Отидох при него, разтворих коленете му, наместих се удобно, притискайки се до гърдите му, и казах:
— Защо не вземеш да млъкнеш за малко и да свършиш някаква полезна работа. — Докато Лома мислеше какво да ми отговори, аз го целунах и добавих: — Толкова ми липсваше…