Татяна Полякова
Ако жените пожелаят (13)

Този път погребението не беше чак толкова пищно и никой не дръзна да тъгува кой знае колко за Льоша. Хората предпочитаха мрачно да се мръщят и да отбиват номера с фрази от сорта на: „Да, такъв е животът…“, „Такива ми ти работи…“ и прочее подобни безсмислици. И имаше известни причини за това, защото намериха Моисеев в колата му на три километра от града с пет куршума в гърдите, а шестият, който го бе довършил, беше в главата му. Снегът около колата бе отъпкан и залят с кръв. Налагаше се изводът, че убиецът не е бил професионалист и че е познавал добре убития, тъй като той го бе допуснал до себе си и по някаква причина беше обикалял с него около колата. Носеше се плах, но упорит слух, че Лома лично го е застрелял и по всичко личеше, че това бе станало заради жена. Нашето присъствие на погребението объркваше всички представи. Лома мрачно се въсеше и се виждаше, че много тъгува за приятеля си. Следейки вожда си, останалите също тъгуваха, но както вече казах, без излишни приказки. Никой не даваше обещания от сорта на: „Ще открием този подлец и вдън земя“, и всички предпочитаха тежките въздишки пред опасния обет.

Тъй като Льоша нямаше законна съпруга, а незаконните му бяха много, преди церемонията те малко се посдърпаха в опита си да решат коя трябва да поеме водещата роля и си нанесоха незначителни телесни повреди. В крайна сметка нито една от тях не се яви на погребението, тъй че нямаше кой да ридае и да се хвърля върху ковчега. Льоша нямаше близки роднини и вече от няколко години се водеше сирак. Общо взето церемонията не предизвикваше кой знае какви емоции, макар че Таня настоя да има опело, по време на което тя пристъпяше от крак на крак и напрегнато очакваше кога ще запеят любимия й мотив. След като изслуша докрай познатите думи, приятелката ми се отпусна, изплака и каза доста високо:

— Ох, мъка, каква мъка…

Аз не разбрах за какво точно се отнасяха тези думи — дали за кончината на Льоша, или за това, че хорът замлъкна.

Съвсем случайно и без чиито и да било старания на гробището Моисеев се озова до Синигера. Близо до тях в цял ръст се възвисяваше Святов, изваян от черен мрамор, и макар аз да не намирах особена прилика, Таня твърдеше, че той много прилича на Ленин. Когато откриха тримата си бивши съратници в такава близост, докато в същото време бизнесът вървеше изключително добре и обещаваше да тръгне още по-добре, момчетата дълбоко се замислиха и престанаха да тъгуват за Льоша. Просто ги бяха налегнали други терзания.

Лома стоеше до ковчега със скръстени ръце, изправен гръб и гордо вирната брадичка и приличаше или на гангстер от американски тип, или на лидер на някаква партия. Около него се бе образувало празно пространство, което не беше много голямо, но забележимо. На никой и през ум не му минаваше да го назове Лома или Гена. Всички бързешком свеждаха очи, но гърбовете и движенията на телата им показваха преданост и готовност да извършат много неща заради вожда си.

Ние стояхме встрани, но доста близо до Лома — аз, облечена в черно, Таня, обляна в сълзи, Костя, надянал очилата си със златни рамки, и Славик, загърнат в скъпото си, подплатено с кожа палто. Присъстващите ни поглеждаха объркано и с известна уплаха, а онези, които имаха ум в главите си, вече бяха схванали, че старите времена безвъзвратно са потънали в небитието и че идват нови, към които трябваше да се приспособят.

Саид — последният останал жив от старите приятели на Лома, несъмнено беше умен човек. Той стоеше на три крачки от Лома, зад гърба му или по-точно — зад рамото му до него, но отзад, и не напираше напред. Когато заринаха гроба и го окичиха с венци, той тихо каза:

— Да, Гена, останахме само двамата с теб.

Опитах се да доловя в гласа му някакъв намек, но чух само мъка и смирение пред съдбата.

— Да — кимна мъжлето ми, те се прегърнаха пред очите на цялата компания и се потупаха по раменете. Останалите търпеливо чакаха момента, в който Лома ще тръгне към колата си. Той пое, а Саид закрачи уж до него, но малко отзад. След това присъстващите направиха път и на нас и с известно облекчение се потътриха към автомобилите, които ги чакаха встрани. По повечето лица беше изписано объркване.

— Саид е умен човек — каза Таня, докато се настаняваше на велурената седалка. — Уроците на историята също са го научили на някои неща.

Аз кимнах. За разлика от другите приятелчета на Лома, Саид винаги бе предизвиквал у мен симпатия.

Поменът премина без излишен разкош, никой не дръзна да произнася хвалебствени оди за Моисеев, никой не предложи и да му издигне паметник в цял ръст. Хората просто поседяха малко, пийнаха по чаша и започнаха да скучаят. А какви помени се правеха навремето! Аркаша например го поменаваха цяла седмица, и то толкова бурно, че половин година след това имаше какво да си разказват.

Аз и Таня седяхме една до друга встрани, Лома естествено беше начело на масата, а Костя седеше от дясната му страна — там, където преди винаги сядаше Льоша. Това беше достатъчно да подтикне умните хора към размисли, но те не бяха чак толкова много, което по разбираеми причини ме радваше. Саид седеше от лявата страна на Лома, държеше се скромно, пиеше малко и беше сериозен, но не демонстрираше кой знае каква мъка. Лома непрекъснато се обръщаше към приятеля си, очевидно с желанието да подчертае, че тяхната дружба е минала през огън и вода. Таня само се подсмихваше. Саид изчака подходящия момент и дойде при нас. Трябва да отбележа, че азиатското у него беше само идиотският му прякор, който бе получил отдавна заради пристрастието му към някакъв филм. Фамилията му беше Пантелеев, а името — Саша, но още преди много години те бяха напълно забравени и никой не го наричаше по друг начин, освен Саид. Самата аз съвсем неотдавна с известно изумление научих истинското му име, разбира се, благодарение на старанията на Таня. Но сега времената се бяха сменили и трябваше да забравим идиотските прякори.

Саша седна до мен, усмихна ми се приятелски и каза:

— Добре изглеждаш.

— Благодаря, Саша — отвърнах му мило и също му се усмихнах.

Той се загледа някъде пред себе си и бавно заговори:

— Рядко се виждаме. И все по-често поводите са тъжни.

— Да — кимнах, а сетне добавих: — Кой би могъл да допусне…

— Зависи — сви рамене Саид. — За мъртвец не се говорят лоши неща, но за Льоша няма кой знае какво добро да се каже. Той можеше да скъса нервите на всеки. Напоследък с него се виждахме рядко и само по работа.

— Да, и с Гена се виждаха така… Детските спомени ги крепяха…

— С детски спомени далеч не можеш да стигнеш… — кимна Саид. — Гена каза ли ти? Построих си вила. Мястото е страхотно — езерото е на две крачки, а наоколо има гора. Могат да се берат гъби, да се ходи за риба. Елате ни на гости, ще си починем семейно, Лариса ще се радва.

— Благодаря, непременно ще дойдем. А може да идем и на нашата вила, там също не е лошо… Как е дъщеря ти, тръгна ли на училище?

— Да, първокласничка е. Момичето е умно, не създава никакви проблеми.

— Децата растат…

Продължихме да си говорим в същия дух още около петнадесет минути, след което Саид ме погледна и каза онова, заради което се предполагаше, че бе подхванал целия този диалог:

— Лада, ти знаеш, че аз винаги съм те уважавал, а Гена ми е приятел и за него бих влязъл в огън и вода… И на момчетата винаги съм казвал, че мина времето, когато размахвахме юмруци и бързахме да си натъпчем джобовете с мангизи, сега вече животът е друг. Самите ние отдавна не сме хлапаци, имаме свои деца и трябва да мислим за тях.

— Разбира се, че си прав, Саша — съгласих се аз.

— Искам да живея спокойно и да отпразнувам сватбата на дъщеря си.

— Нали няма да забравиш да поканиш и нас? — усмихнах се аз.

— Естествено, че няма да забравя.

Поговорихме си още малко, а в един момент дойде Лома и попита:

— Саид, ще останеш ли, или ще се прибираш?

— Ще се прибирам, Гена — каза скромно той. — Лариса нещо не е добре и трябва да взема дъщеря си от училище.

— Тогава да вървим.

— Този е хитър — каза Таня, когато вече бяхме вкъщи. — Как мислиш, дали този мошеник ще се откаже, или ще се стаи?

— Ако е умен, ще се откаже, защото не го очаква нищо друго, освен куршум. Святов беше пръв приятел на Лома, а пък сега се възвисява като страховит монумент на гробището. Саид не е глупак…

— Дори може да е прекалено умен — замисли се Таня. — Както и да е, ще го понаблюдаваме. Ако той се държи добре, и ние ще си отворим душите.

Когато Таня и Костя си обраха крушите, Лома се пощура малко из апартамента и изведнъж спря пред мен.

— Лада — каза той някак нерешително, — Саид е мой стар приятел и никога не е казал лоша дума за теб… и аз му пожелавам здраве и дълголетие.

— Ама той днес рожден ден ли има? — изненадах се аз.

— Защо да има рожден ден? — смути се Лома.

— Ами нали му пожелаваш здраве и дълголетие?…

— Лада — започна страховито той, но се укроти, помълча малко и добави: — Всъщност ти ме разбра…

Саид се държеше кротко и се задоволяваше с ролята на стар приятел и трети помощник. Оказах се права: той беше умен човек.

 

 

Нещата вървяха изключително успешно, докато един прекрасен ден в началото на май като гръм от ясно небе се появи Дима.

На връщане от басейна се отбих в един магазин, излязох оттам, натоварена с пакети, и застинах изумена, защото видях, че някой се върти около колата ми. Докато се приближавах към нея, вече знаех, че съдбата ми е подготвила някакъв подарък и се оказа точно така, защото младежът се обърна, а аз ахнах, тъй като това беше Дима.

— Здравей, Лада — каза той, без да се усмихне. Беше обут в протрити дънки и старо яке, лицето му беше бледо, а очите му горяха. Гледаше ме строго и със стаена болка, сякаш бе дошъл да си прибере някакъв дълг, който не се надяваше да получи.

— Дима — изчуруликах аз, — ти… как се реши?

— Липсваше ми — отвърна той, усмихна се накриво, огледа се наоколо, сякаш търсеше място, на което да приседне, и попита: — Искаш ли да си поговорим?

Двамата нямахме какво да си говорим. Аз знаех това, а той се досещаше. Но неочакваната му поява ме извади от релси, смутих се, засуетих се с ключовете и изплашено казах:

— Качи се в колата… Не, седни зад волана.

Той седна и ние се отдалечихме до съседния двор, за да се скрием от хорските очи.

Дима се обърна към мен и каза без усмивка:

— Ето че се срещнахме…

— Да… — съгласих се аз, страхувайки се да вдигна очи.

— Как я караш? Разкажи ми.

— Нормално. А ти?

Той сви рамене.

— Щом съм се появил тук, значи положението не е много добро…

— Някакви проблеми… Пари ли нямаш?

Дима се подсмихна.

— Не гледай опърпания ми вид, не съм бедстващ. Животът криво-ляво се нареди… но мъката ме изтормози. И затова, Лада, ми се прииска да те видя.

— Дима, тогава в хотела… — започнах бързо аз, но той ме прекъсна:

— Зная… Вова ми разказа всичко.

— Ти си се виждал с него, така ли? — Интересно с какво се занимаваше Таня? Дима беше в града, а Вова още не ни беше докладвал. — Отдавна ли си тук?

— От вчера. Сутринта ходих у Вова. Той ми разказа всичко — за това как Лома те е докарал тук, как си ходила с насинено лице, а сетне си лежала в болницата…

Сметнах за необходимо да се разплача, извърнах се към прозореца и прошепнах:

— Това са минали неща…

— Но не и за мен… През тази година се изтормозих с какви ли не мисли, непрекъснато се питах как можа… и други такива, а сетне реших да дойда при теб и да те погледна в очите… А когато Вова ми разказа всичко това, се почувствах като последен мръсник. Трябваше да дойда още преди една година, за да те отърва от този подлец.

От сегашната ми гледна точка Лома не беше подлец, а дори тъкмо обратното, ала онова, което му бе разказал Вова, и подробностите, до които бе стигнал в приятелските си дрънканици, страшно ме тревожеха.

— Дима, не се упреквай. Тогава ти не би могъл да дойдеш. Щеше да се погубиш, без да ми помогнеш. Лома щеше да застреля и двама ни. И сега не биваше да идваш. Ами ако някой разбере? Страхувам се, Дима…

Той хвана ръката ми и силно я стисна.

— Лада…

— Почакай малко — помолих го аз, изхлипах, извадих носната си кърпа, избърсах сълзите си и казах: — Дима, аз… аз сигурно съм лош човек, в смисъл че вероятно трябваше да бъда непреклонна, да устоя, да не го допускам до себе си, да скоча от балкона или да се отровя… Но аз съм страхлива и слаба, изплаших се… и някак свикнах… да не мисля за теб и да продължа да живея… прости ми, моля те, прости ми…

— Лада… — Той ме прегърна и започна бързешком да ме целува, а аз се изненадах, че в душата ми се породи отвращение и някаква странна обида заради Лома. Нима Таня беше права и аз наистина го обичах? Моментално се отдръпнах от Дима.

— Дима — казах отчаяно, хапейки устни.

— Лада, любима моя, хайде да заминем — зашепна той и ме сграбчи за коленете. — Да заминем, чуваш ли? Имам апартамент, имам работа, получавам добри пари. Няма да пропаднем. Погледни ме, Лада, погледни ме! Нали ти ме обичаш, нали ме обичаш?

— Дима, обичам те — излъгах убедено, затваряйки очи. — Само че не можеш да излъжеш живота. Аз… аз съм бременна. — Той леко потръпна, а аз продължих, радвайки се от сърце на постигнатия ефект: — Дима, разбери ме, отдавна вече не съм на двадесет години и отдавна си мечтая да имам дете, то е много важно за мен, а пък сега изобщо е най-важното на света. Дима, не мога… прости ми, но не мога.

— Боже мой, Лада, това е твоето дете, а щом е твое, значи ще бъде и мое. На никой никога дори и през ум няма да му мине… Спомни си как с теб избягахме на юг в деня на моята сватба. Тогава аз също си мислех разни глупости, но ти беше права. Послушах те и сетне благодарих на бога, че проявих разум… Да заминем, Лада, още сега… Да заминем!…

Така този номер се провали.

— Той ще ни намери — казах аз, тъй като не измислих нищо по-умно.

— Ще застрелям този подлец и ще те отведа оттук… Обичам те, момиче мое, радост моя, ти си моят живот, обичам те.

На това място той отново се нахвърли да ме целува, а аз окончателно се обърках. Какво можех да отвърна на всички тези неща?

— Дима, за бога — примолих му се, — чуй се какво говориш! Да не би да искаш да убиеш бащата на моето дете?

Дима отметна глава и неочаквано строго каза:

— Сигурно си забравила, Лада. Но заради теб убих родния си баща.

Нямаше какво да му отговоря, защото истината си беше истина.

— Дима — започнах мъгливо, — виновна съм, зная… Прости ми, моля те, прости ми… Всичко се обърка в главата ми, вече нищо не разбирам…

— Обичаш ли ме? — попита той, след като се поотдръпна и ме погледна в очите.

Отвърнах плахо:

— Да.

— Прекрасно. Да вървим.

— Няма нищо прекрасно — завъртях глава. — Аз ще родя детето на Лома. То ще расте пред очите ти и непрекъснато ще ти напомня за баща си.

— Не мисли за това…

— Не, Дима. Длъжна съм да мисля. После ще бъде късно.

— Добре — подсмихна се той. — Тогава ще те направя вдовица. И ти ще трябва да заминеш оттук.

Завъртях глава:

— Втори път няма да мога да те измъкна от затвора. — Нямаше нищо лошо да му припомня, че той също ми беше задължен за някои неща. — Не искам всичко това да се случва… Остави ме да дойда на себе си и да реша нещата спокойно. Нали знаеш, че ще намеря изход. И няма да се наложи да убиваш никого. Но аз не мога да замина още ей сега. Дори не си нося паспорта…

Погледът му шареше по лицето ми, опитвайки се да отгатне какво става с мен. А пък аз исках само едно: да остана сама, да се успокоя и да взема решение.

— Ясно — каза той и свали ръката си от рамото ми.

— Какво ти е ясно?

— Разбира се, че си права. Трябва да решиш сама. Решавай. Но искам да знаеш, че аз няма да си тръгна оттук без теб.

Помълчахме малко и аз плахо попитах с намерение да сменя темата:

— Къде си отседнал?

— В хотел „Съветски“.

— Сега той не се казва така — усмихнах се тъжно. От известно време хотелският комплекс с казиното, нощния клуб и двата ресторанта беше наш, но естествено Дима не знаеше това. Аз прокарах длан по лицето му и добавих: — Страх ме е за теб. Ами ако някой разбере… Хайде да се обадим на Таня, тя ще те настани във вилата си. Много е възможно да ми трябват няколко дни. Искам да съм спокойна за теб.

— Добре — съгласи се той след кратък размисъл.

За късмет успях да намеря Таня в службата й.

— Имам нужда от помощта ти — заявих аз. — Дима се появи…

— Мамка му… — Таня изпъшка, помълча малко и попита: — За теб ли е дошъл? Предявява претенции, така ли?

— Той ме обича — казах жално.

— Разбира се, това го помня. И ти него, нали? Обаче нашето момченце не бива да се появява в този град. Някой много досетлив човек ще го забележи, ще го познае и ще докладва на Лома.

— И аз се страхувам от това.

— Нека да се скрие на вилата ми. Това място просто е създадено за укритие на избягали затворници.

— Таня! — креснах аз. Дима беше до мен и чуваше всичко.

— Казвам нещата такива, каквито са. Къде сте в момента?

— На булевард „Мир“, в двора зад магазините.

— Чакайте ме там. Ще дойда след петнадесетина минути и ще заведа любимия ти на вилата.

— Не може да се каже, че се зарадва — подсмихна се Дима.

— Страхува се, но ще ни помогне.

Таня се появи не след петнадесет, а след десет минути с лице на разярена фурия.

— Здрасти — кимна тя на Дима. — Ето кого не сме чакали.

Той малко се смути. Очевидно не очакваше такова посрещане от страна на Таня.

— Не ти стига предишният път, когато едва успяхте да се измъкнете оттук, ами си дошъл да търсиш нови приключения.

— Не съм дошъл за нови приключения — измърмори той, — а за Лада.

Таня подскокна, започна да почервенява и освирепява и ме стрелна с поглед. Аз скромно сведох очи.

— Значи сте се наговорили — прояви досетливост тя, въздъхна тежко и след като ме изпепели с поглед, добави: — Пак ли ще ставате бегълци?

— Стига си дрънкала. — Аз се навъсих и също демонстрирах разгневеност. — Скрий Дима на вилата си.

— В мазето ли да го заключа? — заяде се тя, но щом улови погледа ми, въздъхна тежко и мрачно каза: — Да вървим, героичен любовнико. Ще те скрия.

Разплаках се от яд, мъка и безпомощност. Дима се хвърли да ме утешава, а Таня се косеше до нас и ни гледаше неодобрително и с видимо съчувствие. В крайна сметка Дима се качи в колата й, махна ми с ръка и те заминаха, а аз поостанах още малко, загледана подире им, и се опитах да се взема в ръце. Сетне тръгнах за вкъщи. Лома го нямаше, което искрено ме зарадва. Обикалях из апартамента и размишлявах. Роки надуши, че става нещо лошо, и започна да се мотае из краката ми и жално да скимти. „А с него какво ще правя? — помислих си, наблюдавайки рижия хитрушко в краката ми. — Мога ли да зарежа животното? То ще се разстрои, а смяната на климата ще се отрази зле на здравето му. Не, трябва да помисля за любимото си същество… Жалко, че Дима няма да възприеме това като сериозна причина. И какво като не го възприеме, нали и аз имам глава на раменете…“ А докато си блъсках главата, опитвайки се да намеря изход от създалото се неприятно положение, Таня се върна. Влезе в кухнята, без да сваля коженото си палто, и започна да разглежда тавана.

— Настани ли го? — попитах аз. Тя кимна.

— Настаних го. — Сетне помисли и обидено добави: — Не можеш да ме зарежеш…

— Млъкни, за бога — ядосах се аз.

Само хленченето на Таня ми липсваше. Приятелката ми бе прехапала устна и изглеждаше съвсем нещастна.

— Да предположим, че го скрием за два дни — започна недоволно тя. — И какво от това? Той няма да се стаява дълго, не му е в характера. А Лома още днес ще научи, че е в града.

— Естествено — изсумтях аз.

— И не защото аз ще му докладвам за това — навъси се още повече Таня и като че ли дори се обиди. — В кой хотел е отседнал? Точно така… Там е Саид. Ако той го е засякъл, значи някое от момчетата ще прояви старание. Дима е син на Аркаша. Покойният, царство му небесно, беше доста известен в града, пък и синчето му се е мяркало по вестниците. Между сто глупаци винаги ще се намери един умник, който ще си го спомни и ще подаде сигнал където трябва. И какво ще излезе? Че ние укриваме избягал престъпник на вилата си. Но, разбира се, това е половин беда. Ще докладват и на Лома, а може и вече да са му докладвали. Прости ми господи, но как ще се оправдаваш пред него? Ох, Лада, помисли си… Това, че предишния път седя гола, сега може да ти се стори същинско щастие. Лома не може да диша без теб и при такова стечение на обстоятелствата ще освирепее и в беса си може просто да те убие. Сетне може да се натъжи и да реши, че е прекалил, но от това на теб няма да ти стане по-леко.

— Свърши ли? — попитах гневно и застанах пред Таня с вид на готово за бой псе. — Изказа ли всичките си съображения?

Приятелката ми отрони една гореща сълза и жално рече:

— Бях длъжна да те предупредя като близък човек.

— Твоят Вова трябваше да ме предупреди.

— Той се опита — застъпи се Таня за възлюбения си. — Обади ми се, но аз бях на съвещание и нямах време да говоря с него, освен това започна да дрънка разни врели-некипели, помислих си, че се е натряскал от сутринта, и му затворих слушалката. Оказа се, че не е трябвало да го правя. Естествено той не е рискувал да се обади и на теб.

— Че защо не е рискувал? — учудих се аз.

— Ами… не ти е на нивото… Освен това не може да докладва през главата на началството си по-нагоре. Моят може и да е глупак, но ги разбира тези неща.

— Ех че възпитан човек! — креснах аз и се защурах из кухнята. — Дима ходил ли е при майка си?

— Там е спал. А сетне отишъл при моя. Вчера вечерта бил у вас, в смисъл в предишното ти жилище. Валера се отнесъл към него нелюбезно и изобщо не пожелал да говори за теб. Нали ти казах, че неговата мадама е изхвърчала от службата си, той я изпъдил, но още не е успял да й намери замяна и затова бедства и беснее. Дали пък да не му изпратя някоя като подаяние заради старото ни познанство? Нещо като волно пожертвование с благотворителна цел?

— Изпрати му — съгласих се аз.

— Правилно, доброто дело винаги се отчита на нужното място. А пък той е представителен мъж, защо трябва да загива такова богатство?

— По-добре ми разкажи за Дима. — Желанието на Таня да отклони разговора ми действаше на нервите.

— Какво да ти разкажа за Дима? Пристигнал е вчера вечерта, ходил у вас, не научил нищо съществено, отишъл при майка си, а вече станало късно и му било трудно да те търси в тъмното. Преди това се настанил в хотела. Впрочем паспортът му е същият, с който избяга оттук преди една година. Между другото, явно е направен от истински майстор, имам предвид паспорта, защото човекът се разхожда с него вече цяла година и никой нищо не подозира. — Щом забеляза, че се намръщих, Таня прекъсна поредното си отклонение и се върна на Дима. — Та тъй, настанил се в хотела и се отправил при майка си. Тя се разридала от щастие и страх за любимото си чедо и го увещавала да остане да спи вкъщи. На сутринта той скокнал още по тъмно и хукнал да дири любимата си, тоест теб. Първо отишъл в бюро „Справки“, където срещу малка сума научил, че ти си сменила фамилията си и че вече живееш на адреса на заклетия му враг. Това го разтърсило, защото той цяла година си мислил, че си избягала с паричките от Минск, тъй като не си понесла участта на изгнаница, но дори и в най-ужасните си мисли не допускал, че можеш да се омъжиш за Лома. Прекрасният ти образ се пропукал из основи, а Дима си спомнил за своя приятел и решил да си изясни ситуацията, та затова отишъл при Вова. Бил страшно ядосан и заплашвал, че ще претрепе всички. А към теб имал особени претенции. Вова сълзливо му разказал за същинското състояние на нещата. Дима вил, стенал и се каял, след което решил да те спаси. Само че от какво ще те спасява, душко?

— Таня, не се ли умори? Искаш ли да пийнеш малко чай? — попитах я язвително аз. Не беше честно да се ядосвам на приятелката си, но човек е устроен така, че когато е ядосан, го отнася онзи, който му е подръка.

— Не искам чай.

— Тогава тръгвай, скъпа.

— Къде да отида?

— Върви си вкъщи. Върви, върви. Мъжът ми ей сега ще се върне, а ти имаш такъв вид, че той още от прага ще започне да ме подозира във всички смъртни грехове. Нямам нужда от това, особено сега.

— Ладенце — проточи жално Таня и дори изцеди една сълза от очите си, но аз бях непреклонна.

— Върви си. На вилата има ли храна? Не искам Дима да умре от глад там…

— Това може и да не е чак толкова лошо… Има храна — ядоса се тя. — Поне за днес ще му стигне, а утре следобед ще отида дотам. Имам въпрос. Колко време смята да стои във вилата? Не питам от любопитство, а заради храната.

— Няколко дни…

— А после?

— Ама ще си тръгнеш ли най-сетне? — ядосах се аз.

Способността на Таня да задава въпроси, на които аз не можех да намеря отговор, ме докарваше до бяс. Таня си тръгна, а в интервал от половин час след това, през който не успях да измисля нищо читаво, се появи мъжлето ми. Не успях да открия нищо злодейско във вида му и въздъхнах с облекчение, че още не бе научил нищо. Но за всеки случай трябваше да бъда по-мила с него. Демонстрирах лоялността си към своя съпруг по най-древния начин на света и след известно време той заспа в състояние на пълно блаженство. А пък аз внимателно се измъкнах от съпружеските обятия и отново се защурах из апартамента. Бе настанал мигът да кърша ръце и да хапя устни. Но не раждах нито една ценна мисъл как да накарам Дима да напусне града веднъж завинаги, без да нанеса прекалено голяма вреда на ранимата му душа.

Отначало си мислех, че беше достатъчно да го погледна жално в очите и да се разридая, за да разбере всичко и да си тръгне, казвайки ми на сбогуване: „Бъди щастлива“. Но за една година Дима много се бе променил, веднага установих това и едва ли щях да чуя думите „бъди щастлива“. На това място беше уместно да си спомня чий син бе той. Баща му се отличаваше с коварство, инат и лош характер.

Изведнъж телефонът иззвъня, а аз подскочих и оцъклих очи, защото се сетих, че на вилата на художника Петрушин, в която преди време неизвестни злосторници бяха „държали“ в заточение мен, а сега се криеше Дима, имаше телефон и моят възлюбен би могъл да се възползва. Не бях готова да говоря с него, но, от друга страна, настойчивото звънене можеше да събуди Лома и ако той разбереше, че се обаждаше Дима, просто не можеше да се измисли по-лош вариант от този. Затова се хвърлих към апарата и прошепнах:

— Да… — Разбира се, че това беше Дима.

— Лада…

— Не мога да говоря — изплаших се аз. — Той си е вкъщи.

Затворих слушалката и постоях малко, а когато се обърнах, видях мъжлето си. То стоеше на вратата и ме гледаше все още без подозрение, но вече с недоумение. Опитах се да отгатна дали бе чуло последната фраза, която произнесох с трагически шепот.

— Кой беше? — попита мъжлето ми и по гласа му разбрах, че я беше чуло.

— Някаква жена. Търсеше теб.

Лома повдигна изненадано вежди.

— Ти май че каза „той си е вкъщи“.

— Не съм казвала такова нещо. Казах „той не е вкъщи“. Кой ти звъни посред нощ? — Опитах се да си придам страшен вид, но усетих, че не се получава. Недоумението на Лома се смени с подозрителност.

— Може и да не съм много умен, но със сигурност не съм глух — заяви мъжлето ми и тръгна към мен. Настръхнах и се опитах да преценя в кой точно ъгъл на стаята е по-добре да гледам, за да не срещна погледа му. Лома дойде при мен, сграбчи ме за раменете и леко ме разтърси. — Кой беше?

— Нали ти казах — измяуках и бързо добавих: — Какви си ги фантазираш? Светът е пълен с луди, които обичат да се обаждат посред нощ и да смущават живота на хората.

Лома постоя малко, пронизвайки ме с поглед, а аз се притиснах до гърдите му и жално въздъхнах. След като поостанахме малко така, ние се върнахме в спалнята.

Ала въпреки старанията ми, той изобщо не искаше да се успокои. И в най-неподходящия момент изведнъж ме попита:

— Защо беше станала и излязла от спалнята? Обаждането ли чакаше?

— Да не си се побъркал? — възмутих се аз не толкова от неговата пророческа дарба, колкото от нежеланието му да се поддаде на моите прелести. Изтръпнах в очакване, че след това ще последват заплахи с картинно описание на моята участ. Но нямаше нищо подобно. Мъжлето ми мълчеше, сетне ме прегърна с привичен жест и се вторачи в тавана. Реших да се направя на заспала. Но той нямаше намерение да се преструва и блещеше очи в тъмнината. Сетне внимателно освободи рамото си от божествената ми главица, приповдигна се в леглото и ме разглежда в продължение на цяла минута. Надявах се, че клепачите ми не трептят чак толкова забележимо и че в тъмнината той няма да забележи движението им. След като ми се нагледа до насита, Лома притихна за малко. Но не можеше да заспи. Започна да се върти, на два пъти въздъхна съвсем доловимо, сетне стана и се потътри към кухнята. След няколко минути аз се прокраднах подире му. Мъжлето ми стоеше до отворената балконска врата и пушеше, макар че преди два месеца бе зарязало цигарите и се държеше непоклатимо… Нощта беше студена, кухнята бързо изстина и аз се ядосах, защото не биваше да стои гол до отворения балкон, понеже щеше да се простуди… Реших, че в този момент е неразумно да проявявам загриженост към мъжа си и се върнах на пръсти в спалнята.

Лома дойде след половин час студен като буца лед и като че ли нещастен. Погледна лицето ми, постоя малко така и легна по гръб, мушкайки ръце под главата си.

На сутринта не бързаше за никъде, сякаш си беше взел почивен ден. Аз се чудех и се маех дали си струва да го разпитвам. От една страна, беше съвсем естествено да го попитам за работата му, защото вчера сутринта щях да постъпя точно така, но в светлината на последните събития въпросът ми можеше да бъде възприет като желание да се отърва час по-скоро от мъжлето си. Измъчих се, изтормозих се и окончателно разбрах, че човек не бива да има тайни от любимия си.

На всичкото отгоре ме плашеше и телефонът. Той можеше да зазвъни във всяка минута. И какво щях да правя тогава? На няколко пъти бях готова да му разкажа всичко, но много добре познавах характера на мъжа си, знаех, че Дима действаше на Лома като червено на бик и не беше трудно да се досетя какво щеше да последва след това. А аз не желаех злото на Дима. Просто много ми се искаше той изведнъж да се озове през девет земи в десета и да няма възможност да се върне оттам.

След като се отказах от мисълта за чистосърдечно признание, започнах да се въртя около мъжа си, усещайки, че малко преигравам и по този начин предизвиквам още по-голямо подозрение. И понеже се ядосах на себе си, на Лома, на Дима и на цялото човечество, се заех сериозно с нещата, без да се тормозя с въпроси как изглеждат действията ми отстрани, и в крайна сметка постигнах прекрасен резултат: Лома се разведри, омекна и ми се закле в любов. След което погълна с апетит обяда си и отиде там, където трябваше да бъде още от сутринта. Аз легнах във ваната с гореща вода и за всеки случай си отправих едно предупреждение: „Не искам да мисля за нищо повече“.

В четири и половина се обади Таня.

— Няма го на вилата — обяви тя, като забрави да поздрави.

— Какво? — попитах, опитвайки се да преценя тази новина.

— Каквото чу. Избягал е. И не се знае къде е сега. Не се е обаждал и на Вова… — Таня поизчака малко и някак плахо полюбопитства: — А на теб?

— Не. Къде би могъл да бъде? Да не е при майка си? Изпрати Вова там…

— Вова е тук, при мен. Вече се обадихме на майка му, не се е появявал там. Тя смята, че е заминал. Поне така й бил обещал. Няма да рискуваме да безпокоим момчетата, защото ако те не са в течение, че е тук, значи няма смисъл да им съобщаваме това.

— Мъдро — съгласих се аз, помислих малко и се опитах да утеша Таня: — Ще се появи… Едва ли ще си замине, без да се сбогува с мен.

— Това е сигурно — въздъхна Таня. — За всеки случай трябва да проверим хотела…

— Пък и е напълно възможно да се върне на вилата — подсказах й аз. — Може да му е станало скучно и да е отишъл да се поразходи…

Не зная кое точно успокои приятелката ми повече — аргументите ми или това, че ме откри в родния ми дом.

Не мина и час след обаждането на Таня, когато позвъни Дима.

— Лада…

— Дима! — възкликнах аз. — Толкова се изплаших. Таня каза, че си изчезнал от вилата…

— Няма да се крия там, мазето ви е по-лошо от килия. В хотела съм, стая 420. Чакам те. — В гласа му звучеше лек намек за шантаж. — Ще дойдеш ли? — попита той.

— Сега няма да стане — опитах се да увъртам аз. Но несполучливо.

— Чакам те, Лада. Надявам се, че няма да забравиш да си вземеш паспорта.

Обадих се на Таня.

— Само не ми казвай, че ще отидеш при него. — Приятелката ми беше изплашена и дори не искаше да го крие. — Не може да си чак такава глупачка… Ако някой каже на Лома, с теб е свършено.

— Престани да викаш дявола — ядосах се аз.

— Няма да ходиш там. Той е откачил. Как би могла да се появиш в хотела? Веднага ще те познаят. И не си въобразявай, че ще минеш незабелязано. Ти не можеш да се движиш незабелязано, просто не го можеш… Ще отидеш ли?

— В шест имам записан час за масаж. И ще отида.

Затворих слушалката и наистина започнах да се приготвям. Мразех нещата в живота ми да се объркват, просто мразех и толкова.

Върнах се от масажа в девет вечерта. Вкъщи ме очакваше изненада: холът беше посипан с парчета от стъкла, някои от които преди това бяха вратички на шкафчета, а други — съдове и разни мои любими вещи. А сред тях Лома, който седеше във фотьойла с бледо лице, мъртвешки поглед и окървавени юмруци.

— Господи, боже мой! — прошепнах аз и се отпуснах на дивана. Между другото, той беше здрав, защото явно бяха трошени предимно крехки предмети. Лома вдигна глава и аз потръпнах, но не бързах да изпадам в паника. Първият припадък сигурно страшно го бе изтощил, тъй че сега нямаше сили за втори. — Какво си направил тук? — попитах строго, след като събрах сили. Мъжлето ми ме погледна с мътни очи, стана и отиде в банята. — Само не си мисли, че това ще го чистя аз — подвикнах подире му. Той не ми отговори.